Пени Джордан
Лъжовни игри (6)

Шеста глава

— Заповядайте! Предупредиха ме за пристигането ви. Имаме късмет, че времето е прекрасно, нали?

Наташа беше пристигнала преди пет минути, почука на вратата на къщата и се представи. Икономката на Лео Розенберг я посрещна любезно и я покани да влезе.

— Лео възнамерява да запази долния етаж почти в същия му вид. Горе, разбира се, предстои много работа — трябва да се преградят стаите, да се направят отделни бани и така нататък, но вие, естествено, ще се запознаете с всичко това.

Преди Наташа да успее да каже нещо, възрастната жена я поведе към дъното на коридора.

— Постарахме се да ви дадем стая, където работниците няма да ви безпокоят много, но, както виждате, в момента навсякъде цари безпорядък — каза извинително.

После й се наложи да повиши глас, защото наоколо се разнасяха оглушителни удари, свистене и бръмчене на инструменти.

— Всички спим горе. Използваме засега задната стълба, която навремето е била за прислугата. Доста е разнебитена. Лео смята да сложи асансьор, съвсем дискретно, разбира се.

Стълбата наистина беше не само тясна, но и твърде нестабилна на места.

— Вашата стая е тук. Няма отделна баня, за съжаление, но всъщност едва ли някой друг ще я ползва. Лео се е настанил в другия край на къщата, където ще бъдат, евентуално, неговите лични помещения. Моята стая е най-горе. В момента никой друг не живее тук.

Икономката спря пред боядисана в бяло врата и я отвори. Стаята бе просторна, с голям северен прозорец и, както прецени Наташа, идеална за работа. Имаше двойно легло, две удобни на вид кресла, бюро, статив, дори камина.

— Лео каза, че трябва да има къде да работите на спокойствие. Това беше стаята на архитекта, който подготви чертежите за преустройството. Надявам се, че е добра.

— Чудесна е — увери я Наташа.

Жената се усмихна с облекчение.

— Е, тогава всичко е наред. Малко се страхувах от вашето пристигане. Не знаех дали Лео ви е предупредил какво да очаквате. Той говори за къщата така, сякаш вече е готова и пропуска да каже, че в момента се работи.

— Отдавна ли го познавате? — позволи си да попита Наташа.

— Да. Мъжът ми работеше при него още когато Лео беше начинаещ в бизнеса. После, когато Джордж загина при катастрофа, Лео ми предложи да дойда на работа при него. За мен това беше спасителен пояс, защото с Джордж нямахме деца, нямах други роднини… Това беше преди петнайсет години и оттогава съм непрекъснато с Лео. Дори предложи да ме изпрати на специални курсове, за да стана управител на хотела, но това за мен е прекалена отговорност и аз му отказах. Сега ви оставям, за да се настаните. Лео си идва утре и ще ви разведе наоколо.

Наташа се беше надявала сама да огледа къщата, преди срещата със своя клиент, но може би щеше да бъде по-добре да го изчака, за да не се мотае и пречи на работниците.

— Може ли да разгледам парка? — попита. — Не бих искала да преча на работата.

— Навън още нищо не е започнато, така че спокойно може да се разходите. Лео каза, че ако се интересувате, има различни материали в кабинета му, отнасящи се до предишните преустройства на къщата.

— С радост ще ги прегледам — благодари Наташа.

Вече цял час бродеше из запуснатия парк на имението и опитваше да си представи как ли е изглеждал навремето. Постепенно, въпреки забраната, която си бе наложила, мисълта я понесе към една друга градина… към една друга вечер… Видя как Люк се приближава, звъни на вратата, чака нетърпеливо и после, неполучил отговор, си отива. Гледаше отдалечаващата му се фигура и я връхлетя безумния порив да се затича към колата, да подкара бързо към вкъщи, за да… За да какво? Да отвори сърцето и душата си за неизбежната болка, която ще й причини връзката с човек като Люк? Какво й става? Защо трепери само от спомена за него? Какъв е този копнеж, това неовладяно желание? Нима не знае, че виновникът за нейното състояние не може да й предложи нищо друго, освен лишено от чувства плътско преживяване. Наташа се спря пред една цветна леха и несъзнателно се наведе да откъсне голям бурен.

— Видях ви от прозореца на кабинета и реших, че е по-добре да сляза и да ви се представя.

Наташа се изправи и се изчерви леко. Приближаващият се мъж я гледаше весело и като че с интерес.

Беше малко над петдесетте, висок, все още тъмнокос, с проницателен поглед.

— Лео Розенберг — протегна той ръка и се усмихна сърдечно. — Разбирате ли от градинарство? Признавам, че съм объркан и не зная откъде да започна. Бих искал да възстановя парка така, че да съответства на стила на къщата, макар че, имайки предвид предназначението й за хотел, ще трябва да се предвиди място за тенис кортове.

— Страхувам се, че не съм специалист, но леля ми наистина разбира от градинарство. Паркът би представлявал за нея същинско предизвикателство и сигурно така би се захванала… О, извинете, просто си мислех преди малко за нея, а тя…

Бяха тръгнали редом. Наташа не се представи, защото беше ясно, че той знае коя е.

— Разбира от тези неща, така ли? — довърши вместо нея Лео, като посочи с ръка наоколо.

— Невероятно много. Това й е хоби, а градината вкъщи е нейно владение. Не предполагах, че ще пристигнете днес — добави тя малко по-официално. Не искаше той да мисли, че се възползва от отсъствието му и си пилее времето. — Вашата икономка ми каза, че ви очакват утре. Не посмях да разгледам къщата, за да не преча на работниците.

— Ще я обиколим заедно. Добре, че можах да се освободя ден по-рано. Това място ми действа много успокояващо.

Той спря и пое дълбоко дъх. Независимо от възрастта, имаше удивително стегната фигура.

— Да, не бих казала, че ви завиждам за Лондон — съгласи се Наташа.

Той й се усмихна по детски мило.

— В случая не беше Лондон. Летях до Ню Йорк, а както забелязвате, тук е за предпочитане. Затова смятам вече да се оттегля от бизнеса. Ще приспособя едното крило за свое ползване и ще прекарам остатъка от живота си на тихо и приятно място. За съжаление, преди това трябва да отделя доста време, за да оправя всичко. Тази ваша леля… къде мога да я намеря?

Озадачена от внезапния въпрос, Наташа отговори машинално.

— Лейси… — замислено повтори Лео. — Ами да, разбира се — „Църковен текстил“. Трябваше да се сетя. Вие, на практика, сте израснала с този бизнес.

— Да, макар да се бях откъснала за известно време. Странно, колко леко и непринудено се разговаря с този човек, помисли Наташа. Той притежава същия неподправен интерес към хората, който тя толкова ценеше у леля си.

Сещайки се за нея, тя се почувства малко виновно. Как ли ще реагира на обаждането на Лео Розенберг? Може би трябва да я предупреди. Но не беше сигурна дали новият й клиент говори просто ей така или сериозно възнамерява да се обърне към леля й и да я помоли за помощ при обновяването на парка.

— Извинете, че съм малко припрян, но утре имам непредвидена среща в Амстердам и ако може сега да обиколим къщата, а после да прегледаме архитектурния проект…

— С удоволствие. Аз попрочетох каквото можах за този период, освен това нося някои мостри и снимки. Що се отнася до спалните, вие, очевидно, искате те да са практични, но и да носят отглас от онова време. Колкото до общите помещения на долния етаж, не зная какво точно имате предвид, но те явно също ще се ползват.

— За ползване — да, но гостите, които смятаме да привлечем, проявяват истински интерес и преклонение към старините. Естествено, не казвам, че ще пресъздадем точно и с най-големи подробности интериор в стила на Чарлз Втори — това би било невъзможно — но, все пак, трябва да се постараем. Гостите трябва да почувстват, че са пристъпили прага на миналото, че живеят в дом, който носи духа на времето, когато е бил построен. Няма да използвам оригинални старинни тъкани, дори и ако мога да се сдобия с тях — такива неща с по-голямо право принадлежат на музеите. Нужни са ми копия от оригиналните модели, изработени по тогавашната технология.

Няколко часа по-късно, когато Лео й беше показал всяко кътче от къщата, Наташа изпитваше към него още по-голяма симпатия, отколкото в началото.

Предвидливо го остави той да насочва разговора. По-лесно й беше да работи, когато откриеше какво точно искат клиентите й, как си представят своя дом и каква роля играе той в живота им. Въпреки че първоначално Лео я повика за обзавеждането на хотел, тя бързо разбра, че къщата означава за него много повече от една поредна търговска сделка.

— Най-много бих искал къщата да си остане частен дом — сподели той после, когато седяха в малката, разхвърляна стая, използвана временно за кабинет. — Но както установил предишният собственик, поддържането й изисква огромни средства. Аз просто не мога да си го позволя. Рано или късно ще се наложи да я продам и да гледам как я разделят и погубват… Консултирах се и проучих кой е най-добрият начин подобно място само да изплаща разходите си. Стигна се до извода за превръщането му в провинциален хотел сред природата, предназначен за отбрана публика. Американците и японците си падат по такъв род неща. Това, което ми е нужно сега, е да намеря първокласна икономка управител… — Лео млъкна и се усмихна малко виновно. — Извинете, май доста се увлякох, а вие сте добър слушател.

— Вашата съпруга, тя няма ли да… — започна Наташа, но той я прекъсна.

— Вдовец съм. Жена ми почина преди пет години. Боледува дълго време. Разви някакво прогресивно страдание след раждането на сина ни.

Наташа само поклати съчувствено глава. Разбра, че той не иска да говорят за това.

— Донесла съм една твърде интересна статия, която може да прочетете, ако желаете. В нея се говори за съживяването на интереса към тъканите със старинни десени и изработка. Мисля, че особено ще ви заинтригува разделът за декоративните дамаски и бродерии. Може би знаете, че в предприятието на баща ми се произвеждат главно църковни тъкани, но напоследък асортиментът е разширен и включва платове със старинни мотиви. В Италия обаче, главно около Флоренция, има фабрики, които разполагат с албуми с оригиналните модели. Там изработват истински, ако не се смята възрастта, автентични тъкани от седемнайсети век. Скъпи са, разбира се, и аз бих ви ги препоръчала само за определени, грижливо подбрани места.

Разговорът продължи до късно вечерта и Наташа разбра, че новият й клиент не е човек, който си губи времето, щом веднъж се е захванал с нещо. Нейната кандидатура бе окончателно одобрена и тя получи пълна свобода да започва работа по обзавеждането не само на спалните на новия хотел, но и на общите помещения — салони, дневни и всичко останало. Отпуснатите за това средства я накараха едва ли не да зяпне.

— Посетителите, които искам да привлека, ще очакват подобно нещо — каза й той, сякаш оправдавайки се.

Симпатията й към него нарасна, защото прозря в стремежа му да обзаведе къщата по най-добрия начин, който може да си позволи, по-скоро истинска любов и привързаност към това място, отколкото желание да получи одобрението на бъдещите посетители.

Когато стана дума за малкото крило, където щяха да бъдат личните му помещения, Лео имаше доста ясна представа какво иска. Даде й да разбере, че ще е напълно доволен да ползва нейните препоръки, що се отнася до декоративните тъкани.

— Имам малка колекция от картини, които смятам да окача в дългата галерия в моето крило. Един мой приятел ще ми даде съвет как да ги разположа. Претърсил съм всички антикварни къщи за подходящи мебели. Колкото до хотела, по-голяма част от мебелировката ще бъде копие, разбира се, специално поръчано в стила на епохата.

Чак към един часа след полунощ Наташа можа най-после да се качи в стаята си. Лео й каза, че рано сутринта заминава за Амстердам, но тя може да остане според първоначалната уговорка и да изчака завръщането му, когато окончателно ще уточнят проекта за спалните помещения. Пожелаха си лека нощ и се разделиха.

Наташа дълго не можа да заспи. Струваше й се, че Лео Розенберг е самотен в душата си човек, макар на пръв поглед да има всичко, което някой може да пожелае. В собствената й душа също цареше ледена пустота. Какво я очаква? Едно самотно бъдеще. Без любов, без страст… без Люк, който не може да я дари с обич, а само с измамната благодат на плътската наслада. Нима е толкова глупава да мисли, че такава връзка ще я направи щастлива? Не, разбира се!

Тогава защо губи толкова време и душевни сили да мисли за него, да го желае? Защо се държи по такъв несвойствен за нея начин? Знае, че Люк не може да й предложи нищо истинско, нищо, което би оправдало рисковете на такава връзка.

Сега, когато новата поръчка запълва цялото й време и ангажира всичките й мисли, би трябвало без усилие да забрави за съществуването на Люк Темпълком. А вместо това… вместо това лежи будна и знае, че затвори ли очи, отпусне ли се, нощта отново се възкреси, както много пъти напоследък, усещането за неговите милувки, ще припомни всяка дума, всеки удар на сърцето и, което е по-лошо, ще я накара да закопнее за нещо повече от един спомен… Наташа удари с юмрук възглавницата. За кой ли път си повтаряше, че най-злият враг на себе си е тя самата, че трябва да забрави Люк, да го изхвърли от ума си, да престане да фантазира, а да погледне действителността в очите.