Маргарет Сент Клер
Перфектционистка

Няколко години след това продължавах да имам кошмари и винаги се чувствах зле след тях. Никога не можах да реша, дали изобщо беше оправдано да имам лоши сънища.

Всичко започна в 1933 година с отиването ми да живея при леля Мюриел. Когато получих писмото-покана от нея, бях без работа вече шест месеца, а през последните две седмици не бях хапвал почти нищо.

Ще започна с това, че леля Мюриел не ми е точно леля. Тя е нещо като баба от майчина страна, която някога се била отделила и аз не я бях виждал от времето на своето ранно детство.

Поканата ме изненада — в писмото тя обясняваше, че е една стара жена, която се чувства все по-самотна и изпитва нужда да има около себе си някоя мила личност; пък и аз бях твърде изгладнял, за да размишлявам.

В писмото имаше паричен превод и билет до Доуни, където тя живееше. След като платих наема за стаята и си поръчах храна по две порции от всичко, от изпратените пари останаха два долара и тринадесет цента. Хванах следобедния влак за Доуни и малко преди пладне на следващия ден изкачвах стъпалата на къщата на леля Мюриел.

На вратата ме посрещна самата тя. Изглежда се зарадва, че ме вижда, защото разтегна устни в усмивка.

— Колко е хубаво, че дойде, Чарлз! — каза тя. — Аз наистина не мога да ти се отблагодаря! Много добре, че дойде!

Говореше с лек акцент. Започнах да харесвам старата дама. Изобщо не изглеждаше по-стара, отколкото беше преди петнадесет години, и й го казах.

— О, Чарлз — изчурулика леля Мюриел, — ласкател такъв!

Подари ми още една усмивка и ме поведе към хола.

Последвах я по стълбите към втория етаж до моята стая. Тя имаше висок таван и легло с четири колони, на които висяха завеси срещу течението. След като тя излезе, поставих куфара си от изкуствена кожа в един голям шкаф и влязох в банята да се измия.

Когато слязох долу, обядът беше сервиран на масата в трапезарията, а домашната прислужница, която изглеждаше далеч по-стара от леля Мюриел, излизаше и влизаше с подноси. Насърчаван от леля, аз ядох достатъчно много, за да изпадна в летаргия през целия следобед. Бях се отпуснал в едно кресло и с цигара в ръка се вслушвах в нейното бърборене.

Тя започна да се оплаква от своята възраст и самотност и в същото време се самоуспокояваше, че отсега нататък щяла да има около себе си един млад родственик.

Оказа се, че от мен се очаква да върша някои дребни услуги, като да разхождам кучето (един неприятен померанец на име Теди) и да нося писма до пощенската кутия. Това беше идеално за мене и аз й го казах.

В разговора имаше кратка пауза. После тя взе Теди от пода, постави го в скута си и се захвана надълго и нашироко да обяснява какво нарича свое хоби. Преди около година била започнала да запълва времето си с рисуване и то било станало, по думите й, почти мания.

Тя стана с Теди под мишница и отиде до ореховия бюфет, откъдето се върна с една папка с рисунки.

— Почти винаги рисувам тук, в трапезарията, защото светлината е много добра — обясни тя. — Кажи ми, какво е мнението ти за тези рисунки? — Тя ми подаде петдесет или шестдесет малки листа рисувателна хартия.

Аз разположих рисунките върху масата за хранене сред мръсните чинии и внимателно ги разгледах. Всичките бяха рисувани с молив, въпреки че върху една или две имаше следи и от водни бои, и бяха на една и съща тема — четири ябълки в ниска порцеланова купа.

Върху тях бяха нанасяни корекции. Леля Мюриел беше трила, докато повърхността на хартията бе станала на зърна, и бе в ужасно състояние. Напрягах мозъка си да кажа нещо хубаво.

— Ти… ъъ… ти наистина си хванала същността на тези ябълки — казах подир малко. — Прави ти голяма чест.

Леля ми се усмихна.

— Толкова се радвам, че ги харесваш — отвърна тя. — Ейми рече, прислужницата имам предвид, че е глупаво да работя толкова много над тях, но аз не мога да спра. Не мога да се спра, докато не станат съвършени. — След кратка пауза добави: — Знаеш ли, Чарлз, сблъсках се с най-голямата трудност!

— Каква?

— Ябълките непрекъснато изсъхваха! Беше ужасно. Поставях ги в хладилника в края на всеки ден, но въпреки това след две-три седмици се разваляха. Докато Ейми не ми даде идеята да ги потопя в разтопен восък, след което изтрайваха достатъчно дълго.

— Добра идея.

— Нали? Но знаеш ли, Чарлз, напоследък се уморих да рисувам ябълки. Бих желала да опитам нещо друго… Мисля си, че малкото дърво отвън било добър обект за рисуване.

Тя отиде до прозореца да ми покаже дървото, което имаше предвид. Последвах я. Беше млада фиданка, току-що започнала да пуска листа. Леля каза, че е праскова.

— Не мислиш ли, че би била добър обект за рисуване, Чарлз? Мисля да опитам днес следобед, когато изведеш Теди на разходка.

Ейми помогна на леля да сложи няколко палта и шалове, а аз занесох за нея в двора стола, триножника, кутията с моливи и листата.

Беше твърде придирчива към разположението на многото неща, но аз накрая успях да ги наглася според нейното желание. После закачих каишката за малкия нашийник на Теди и излязох с него да разгледам градчето, въпреки че бих предпочел следобедната дрямка.

Скоро установих, че Доуни беше от градчетата, чийто обществен живот е съсредоточен около магазина за всякакви дребни стоки и закуски, но успях да убия следващите два часа, позволявайки на Теди да изследва внимателно стълбовете на уличното осветление.

При завръщането си очаквах да намеря леля Мюриел на тревната площ, потънала в усърдни занимания с рисуване, но тя, както столът и триножникът, бяха изчезнали някъде. Огледах се наоколо, не я видях, затова пуснах Теди да влезе в своята къщичка във всекидневната и се качих в стаята си за закъснялата дрямка.

Въпреки всичко не можах да заспя. По някаква необяснима причина продължих да мисля за тези усърдни рисувания на купата с ябълки, лежах на леглото и броях петната по стената, докато стана време за вечеря.

Вечерята бе добра и обилна. Леля ми обаче бе определено раздразнителна. След като Ейми разтреби масата и изнесе съдините, а леля върна Теди на обичайното му място в скута й, аз разбрах каква е причината.

— Рисуването не ми вървеше — оплака се тя. — Вятърът непрекъснато люлееше листата и нищо не можах да направя.

— Не забелязах да духа силно, лельо Мюриел — казах твърде глупаво аз.

— Ти просто нищо не забелязваш! — избухна тя. — Ами листата не останаха неподвижни дори за минутка!

Побързах да се поправя.

— Не разбирам как един старателен художник като теб може да се разсее от това — казах помирително. — Съжалявам. Не съм бил много в компанията на художници.

Споменаването на думата „художник“ достави удоволствие на леля ми.

— О, сигурна съм, че не си искал да ме обидиш — каза тя. — Просто не мога да работя с нищо, ако то не е абсолютно неподвижно. Затова толкова дълго рисувах ябълките. Но сега искам да нарисувам това дърво. Питам се… — Тя потъна в мрачни размишления, докато не изпразни две чаши кафе.

— Чарлз — каза накрая, — искам утре да отсечеш това дръвче и да го внесеш в къщата. Ще го сложа в една от онези двулитрови бутилки от мляко. По този начин ще мога да го нарисувам, без вятърът да ми пречи.

— Но това е едно хубаво малко дръвче — възразих аз. — Освен това, то няма да изтрае дълго след отсичането…

— О, все пак е само едно дърво. Ще си взема друго от разсадника. А относно изсъхването, Ейми има голям успех с цветята. Слага им аспирин и захар във водата и те траят вечно. Разбира се, ще трябва да работя бързо. Но ако рисувам два или три часа сутрин и четири-пет часа следобяд, би трябвало да успея да направя нещо.

Явно за нея въпросът вече беше решен.

На следващия ден, веднага след закуската, леля Мюриел ме заведе до бараката с инструменти в задната част на къщата и ми даде една ръждясала брадвичка. Тя ме наблюдава с вампирски интерес, докато я заточвах, и после ме съпроводи до мястото на екзекуцията. Чувствайки се като убиец, с няколко удара отсякох малката фиданка и я внесох в къщата.

Прекарах останалата част от деня и следващите три или четири дни, работейки в градината. Винаги съм харесвал градинарството. Отделих няколко многогодишни растения и наторих почвата около тях. Някой беше напълнил бараката с „червена стрела“ и никотинов сулфат и аз с наслада пръсках срещу листни въшки и бръмбари.

В петък сутринта, на закуска, открих една петдоларова банкнота, завита в моята салфетка. Вдигнах поглед към леля Мюриел. Тя кимна, да, парите бяха за мен, докато слаба червенина обагряше отпуснатите й бузи.

Сгънах банкнотата и я прибрах в джоба си, чувствайки топла благодарност към старата дама. Беше изключително почтено от нейна страна да ме осигури с пари за цигари. Реших същия следобед да й купя дребен подарък.

Открих, че ресурсите на Доуни са ограничени. След колебание между порцеланово еленче и аквариум с ветрилоопашати златни рибки реших, че в рибките има живот. Влязох в магазина и научих, че Дрейк, служителят, който ми ги продаде, също е от Калифорния, и си уредих с него среща за следващата вечер.

Леля Мюриел изглеждаше искрено възхитена от рибките. Тя охкаше и ахкаше над сложността и ефирността на техните опашки и приключи с поставянето на аквариума върху малка поставка до триножника.

Животът си течеше нормално. Всяка сутрин и всеки ранен следобед леля Мюриел рисуваше в трапезарията, а аз работех в градината. По-късно през деня изпълнявах поръчки, разхождах Теди и правех дребни ремонти из къщата.

Около средата на втората седмица от престоя ми при леля Мюриел прасковата безнадеждно изсъхна. С тон на човек, обявяващ природно бедствие, тя рече, че ще трябва да я изхвърли.

Обсъдихме серията от трийсет и две рисунки, които тя бе успяла да завърши преди катастрофата.

Избрах една като по-ценна от всички останали. Тя призна, че на нея също най-много й харесва, и всичко беше наред. Все пак можах да видя, че се чуди какво друго би могла да рисува сега.

На следващия ден тя се размотаваше неспокойно из къщата, търсейки подходящ обект. Непрекъснато надзърташе в двора, където разсаждах луковици, за да поиска мнението ми. Когато влязох за сервирания обяд, забелязах, че дълго и замислено наблюдава аквариума със златните рибки, но тогава не обърнах внимание.

Вечерта, когато се върнах от дома на Дрейк, тя ме посрещна на вратата и, излъчваща тайнствен триумф, ме поведе към кухнята.

— Бях малко притеснена — каза тя с ръка върху дръжката на хладилника, — но в действителност се получи великолепно! — Тя отвори хладилника, опипа дъното му и извади аквариума със златните рибки. По повърхността му започна да се кондензира влага. Заразглеждах го глупаво.

— Знаех, че рибките никога няма да застанат неподвижно, но въпреки това ужасно ми се искаше да ги нарисувам — продължи леля. — Дълго мислих и накрая реших, че идеята е отлична, при това лично моя! Аз просто нагласих регулатора на по-ниска температура и поставих аквариума вътре. Когато се върнах след няколко часа, рибките бяха здраво замръзнали. Страхувах се, че аквариумът може да се спука, но не се случи. Виж, ледът е абсолютно прозрачен. — Тя взе една кърпа за бърсане на чинии и изтри влагата от повърхността, за да мога да видя двете златни рибки, здраво сковани в прозрачния лед. — Сега вече спокойно мога да ги нарисувам. Не е ли чудесно?

Отвърнах, че е чудесно, и се качих в стаята си, веднага щом можех да го сторя почтено. Инцидентът остави неприятен вкус в устата ми. Не че имам някакво специално отношение към рибките, но някак…

Толкова се забавляваше да ги гледа как плуват в аквариума, че й ги дадох, а тя… О, по дяволите!

На следващата сутрин се събудих леко притеснен, преди да си спомня причината. Когато се сетих, реших, че съм се държал като последен глупак. Да позволя смъртта на две рибки с опулени очи да ме разтревожи до степен на лудост…

След закуската леля Мюриел извади аквариума от хладилника и седна да работи. Аз отидох в бараката и се мотах известно време с пръскачката.

Като видях олющената стена на къщата, ми хрумна една идея: защо да не я пребоядисам? Попитах леля и тя се съгласи. Купих от магазина боя и започнах да я нанасям върху стената.

Работата вървеше бавно. Дните минаваха един след друг, а аз станах редовен клиент на магазина за бои. Леля Мюриел бе завършила своята осемдесет и първа рисунка на замразените златни рибки, преди аз да нанеса първото покритие на голямата къща. А повърхността на стените бе толкова лоша, че изискваше поне още две.

Пролетта неусетно мина в ранно лято. Аз все още боядисвах къщата, а леля Мюриел рисуваше златните рибки. И двамата бяхме погълнати от своята работа.

Прекарвах чудесно времето си. Дрейк ме представи на сестра си, жизнена брюнетка с онези пропорции, които най-много ме привличат в една жена, а той бе осигурил за себе си момиче. Излизахме заедно по няколко пъти седмично. Стаята в града с неплатения наем, безнадеждното търсене на работа и гладът изглеждаха твърде далеч и забравени.

Завърших боядисването на къщата един ден преди леля Мюриел да реши, че е изчерпала възможностите на златните рибки. Чувствах се в празнично настроение. И така, смесих сапунена пяна и никотинов сулфат, забърках каша от „червена стрела“ и работих за свое удоволствие лениво сред запуснатите растения.

На следващия ден, на вечеря, леля Мюриел ми подаде последните рисунки на златните рибки и заедно прегледахме цялата купчинка. Започнах да намразвам тези анатомични разследвания върху обекта на рисуване, но се опитвах да ги понасям.

Когато приключихме, тя каза:

— Чудя се, Чарлз… Мислиш ли, че Теди би бил добър следващ обект?

Сведох поглед към малкото животно, легнало в скута й, и отвърнах:

— Да, мисля, че да, но ще може ли да стои достатъчно дълго неподвижен?

Леля ми изглеждаше замислена.

— Не зная — каза тя. — Ще трябва да измисля нещо. Вероятно бих могла да му дам обяда веднага след закуската. Или… — Тя изпадна в един от онези нейни периоди на медитация и след известно време аз си излязох дискретно за своята среща с Вирджиния, сестрата на Дрейк.

Седяхме в люлката на верандата и си държахме ръцете, а лекият ветрец донасяше до нас уханието на люляк. Това беше една мила, тъжна и сантиментална среща.

Следващият ден беше събота. След закуска леля ми каза да изведа Теди на разходка и здравата да го изморя. Тя възнамеряваше да го нахрани, когато се върна, и се надяваше, че умората плюс храната може би ще го направят достатъчно кротък, за да й послужи за модел.

Аз послушно се подчиних. Двамата с Теди оценихме всеки стълб от уличното осветление на Доуни най-малко по два пъти. Леля ми разхлаби нашийника му и го поведе към кухненския килер, където го очакваше неговата паничка за храна с купчина кюфтета.

Теди яде като малко прасе. Когато свърши, легна на пода на килера с твърдото решение да не помръдва. Леля трябваше да го занесе на ръце в трапезарията и да го разположи на едно слънчево петно в близост до прозореца. Той заспа и захърка, още преди да напусна помещението.

Него ден обядвахме късно, почти в два и половина следобед, така че леля Мюриел да има възможността да се възползва напълно от летаргията на Теди. Аз бях гладен, а Ейми беше приготвила един наистина разточителен обяд, с главно ястие пържено пиле по южняшки. Затова не обърнах внимание на леля, докато не приключих с пресния десерт с праскови. Чак тогава забелязах, че има разсеян и мрачен вид.

— Лельо Мюриел, не мина ли добре рисуването тази сутрин? — попитах.

Тя поклати отрицателно глава, докато висулките на нейните ярки обици не зазвънтяха яростно.

— Не, Чарлз, не мина добре. Теди… — Тя млъкна, гледайки твърде тъжно.

— Какво се случи? Не остана ли да спи през цялото време?

Ако моята леля беше друг тип жена, щеше язвително да се изсмее. Но тя само тихо, деликатно подсмръкна.

— О, той спа — отвърна тя. — Да, той спа. Но продължи да потрепва, да подскача и да диша тежко в съня си, докато… Всъщност, Чарлз, рисуването се оказа напълно невъзможно!

— Това е твърде лошо. Струва ми се, че ще трябва да намериш друг обект.

В първия миг леля не отговори. Мисля, че забелязах в очите й да проблясват сълзи.

— Да — отвърна бавно тя. — Мисля, че ще трябва… Аз мисля, Чарлз, че ще трябва да отида в града този следобед и да купя за Теди няколко дреболии.

За момент нещо студено се плъзна по гърба ми. После премина и си помислих, че ще е полезно за старата дама, имайки предвид какво огромно старание влага за рисунките си…

Малко преди вечеря тя се качи в моята стая и ми показа какво е купила за Теди — яркочервен нашийник с малко звънче, гумена кост с аромат на шоколад и кутия с някакви странни бонбони, наречени „Дог Трийт“, които според указанията били полезни за домашните любимци.

Тя постави нашийника на Теди и после му даде два кафяви бонбона от кутията „Дог Трийт“. Той ги излапа с тихо ръмжене и изглежда му харесаха…

В неделя сутринта лежах и си почивах, докато часовникът не ми подсказа, че ще трябва да тръгвам, ако не искам да закъснея за пикника, който Дрейк и аз бяхме планирали с момичетата.

Прекарахме чудесно времето си. Дрейк бродеше из един гъсталак, а Вирджиния, ухилена, ми пусна власата гъсеница под ризата.

Бе станало съвсем тъмно, когато се прибрах вкъщи. Още преди да вляза вътре, забелязах, че всички лампи са запалени и цари някаква суматоха. Когато отворих вратата, открих, че леля Мюриел стои в коридора в нещо като шок. Ейми бе застанала пред нея и размахваше шишенце с амоняк.

— Причината е Теди! — изпъшка леля, когато ме видя. — О, Чарлз, той е…

Аз я прегърнах утешително, а тя избухна в плач. Сълзите започнаха да се стичат върху слоя пудра по бузите й и да капят върху високата дантелена якичка.

— Причината е Теди — хленчеше тя. — О, Чарлз, той е мъртъв!

Подсъзнателно го очаквах, но все пак подскочих.

— Какво се случи?

— Преди около три часа го оставих малко да потича на двора. Нямаше го дълго време и затова излязох да го потърся. Подвикнах няколко пъти и накрая го открих под рододендрона. Беше ужасно зле. Прибрах се веднага и телефонирах на доктора, но когато той дойде, бедният малък Теди беше… беше си отишъл. Сигурно някой го е отровил. — Тя отново заплака.

Погалих леля по рамото и промърморих няколко окуражителни думи, докато мозъкът ми работеше усилено. Някой от съседите ли? Теди беше едно тихо малко зверче, но лаеше от време на време, а някои хора просто не обичат кучета.

Доктор Джонс бе мил и съчувствен относно случилото се. Той отнесе бедния малък Теди в една торба. Щял да го даде на негов познат да го препарира.

Да го препарира ли? Усетих как потта руква по гърба и подмишниците ми. Машинално извадих носната си кърпа от задния джоб и я подадох на леля.

Тя я взе и започна да бърше сълзите си.

— Все пак за мен е голямо утешение — каза тя, докато бършеше носа си, — като си помисля, че… се е забавлявал… през своя последен ден…

Качих я до нейната стая и й дадох успокоително. Стоях до нея, докато го изпи. След време й мина, така че вече можех да се прибера в стаята си.

Лежах на кревата и дълго се взирах в петната по тавана. Сърцето ми биеше ускорено. Пушех цигара подир цигара.

На другата сутрин бях вкиснат. Бях спал, но не се чувствах отпочинал. Леля Мюриел слезе по-късно, очите й бяха зачервени. Казах добро утро и излязох в градината.

Времето беше задушно и облачно и чувствах, че не ми се прави нищо. Известно време почиствах божурите от излишните пъпки и орязвах семенниците. После реших да улесня израстването на ориенталските череши с ножицата за подрязване. Когато свърших, отидох в бараката за масло от ленено семе и разтвор за пръскане.

Пресягайки се към съда с разтвора за пръскане, един непознат проблясък в ъгъла зад него привлече вниманието ми. Бе кутия с оловен арсенат. На етикетът бе изобразен обичайният череп с кръстосани кости. Отворих кутията — от отровата липсваше почти четвърт инч.

Разбира се, може и преди да е била в бараката. Не бях сигурен, че не е била. Вкопчих се за тази мисъл: аз не бях сигурен!

Не си спомням какво правих през останалата част от деня. Си-гурно съм бродил из градината, опитвайки се да не мисля, докато не стана време за обяд. Леля Мюриел дойде до прозореца и ме попита какво искам; отвърнах й, че не съм гладен.

Тя прекара деня в съзерцаване на къщичката на Теди във всекидневната.

Е, преодолях и това. Два или три дни по-късно, когато върнаха Теди от препаратора, изтласках всички свои съмнения дълбоко в съзнанието си. Дори когато леля Мюриел взе моливите и започна една безкрайна серия от рисунки на малкото препарирано животно, това бе добре дошло за мен.

Докато тя рисуваше Теди отново и отново, аз се заех да ремонтирам покрива на къщата.

Леля Мюриел продължаваше да настоява да си почивам, но аз просто не можех да бъда спокоен.

След покрива започнах да правя паянтова къщичка за разсада. Вирджиния и аз се срещахме почти всяка вечер и аз си казвах, че се чувствам чудесно. Забелязах у себе си една лека и постоянна загуба на тегло, но се преструвах, че това се дължи на прекалено многото цигари.

Една гореща вечер към края на август леля извади пакета с направените от нея рисунки на Теди и ги прегледахме заедно.

— Мисля, че ще опитам още няколко — каза тя, когато оставих настрана и последната рисунка. — И после… е, и после сигурно ще трябва да намеря нещо друго. — Имаше тъжен вид.

— Да — съгласих се уклончиво аз. Тази тема ме караше да се чувствам някак неловко. Но потисках това свое усещане, без да зная защо.

— Чарлз — каза тя след една минута. Леля Мюриел изглеждаше по-потисната от всякога. — Ти направи щастлива една стара жена. Тази Вирджиния, с която излизаш толкова често, харесва ли ти?

— Ами… ъъ… да. Да, харесва ми.

— Аз дълго мислих. Би ли ти харесало, Чарлз, ако… ако аз ти предложа парите за организиране на един малък бизнес с разсад тук, в Доуни? Изглежда имаш истински талант за този сорт неща. Ще ми липсваш, разбира се, но ти искаше да… Сигурна съм, че ще бъдеш щастлив с Вирджиния и… — Тя се задави от вълнение и не можа да продължи.

Милата старица! Минах откъм нейната страна на масата, прегърнах я и я целунах. Успях да й кажа колко щастлив ще ме направи това и колко много съм желал предлаганото от нея. Собствен бизнес и Вирджиния за съпруга! Тя бе по-добра от приказна фея!

Седяхме до късно, дискутирахме плановете за разсадника: местоположение, инвентар, реклама, политика — неща, които намирах за прекрасни, и на леля Мюриел изглежда й доставяше удоволствие да слуша за тях.

Когато се качих в стаята си, бях толкова въодушевен, че не ми се спеше. Подсвирквах си, докато се събличах. И въпреки моите очаквания заспах веднага, щом главата ми докосна възглавницата.

Събудих се около три сутринта със съзнание, изпълнено с едно дълбоко убеждение: онова, което само подозирах, което се бях заставил да забравя, беше се натрупвало и станало неоспорим факт.

Седях на ръба на леглото по пижама и треперех.

Леля Мюриел възнамеряваше да ме убие.

С любов и съжаление тя възнамеряваше да сложи отрова в моята храна или пиене. С любов и съжаление тя възнамеряваше да наблюдава моята агония и да оправя възглавницата ми.

Със сълзи на очи щеше да се забави да повика лекар, докато не стане твърде късно. Щеше силно да се разстрои от това събитие. И след смъртта ми щеше да ме даде на най-добрия собственик на погребално бюро в Доуни да ме балсамира.

Седмица по-късно, след като ме е рисувала по осемнадесет часа на ден, щеше да ме погребе, продължавайки да скърби, но нейната скръб щеше да бъде отчасти облекчена от мисълта, че последните ми дни са били щастливи. Бизнесът с разсадника и женитбата с Вирджиния Дрейк трябваше, както се досещате, да бъдат за мен същото, което бяха червеният нашийник и кокалът с шоколадов аромат за Теди.

Бързо проследих своята верига от аргументи. Беше безупречна. Но имаше още нещо, което трябваше да проверя.

Загърнат с халата за баня, минах на пръсти по коридора и слязох по задните стълби. Когато влязох в бараката, запалих клечка кибрит и потърсих лавицата зад съда с разтвора за пръскане, където трябваше да бъде оловният арсенат.

Него го нямаше там.

Върнах се обратно в стаята, облякох се, нахвърлих някои неща в куфара и излязох по класическия начин. Тоест съединих чаршафите един за друг, вързах единият им край за леглото и се плъзнах по тях.

Не чух нищо повече за леля Мюриел. Но има нещо, което много бих искал да разбера: кой ли е бил следващият обект за рисуване?