Цончо Родев
Пещерата на призраците (7)

Втора нощ в пещерата

Бях решил, разбира се, да прекарам поне още една нощ в пещерата. Излишно е да казвам защо — сигурен съм, че след невероятните открития в София всеки на мое място би решил и предприел същото. Същото и все пак малко различно. В първата нощ аз дебнех, бдях, играех си на Олд Четърхенд или Шерлок Холмс; сега знаех, че, напротив, трябва да се отпусна, по възможност да заспя, с една дума, да се „обработя като идеален перцепиент“.

И така, облян в пот и превит под товара си, аз крачех към Пещерата на призраците. Не откъм Градище, а по четиричасовия преход от Малиново — предупреждението на майор Бранков още звънтеше в ушите ми, знаете. Сякаш за гарнитура към другите трудности в последния час на „пътешествието“ ми заваля и дъжд — ситен, тих, лепкав и много студен априлски дъжд в Родопите. Но, както е думата, „всяко зло за добро“ — може би тъкмо поради този дъжд пристигането ми в пещерата се превърна в нещо като завръщане в къщи. Познатата обстановка, сушината и веселите пламъци на огъня скоро се съюзиха, за да ме накарат да се почувствувам добре, почти блажено. Наденичките, изпечени от мен в жаравата, май са най-вкусните, които съм ял през живота си; чаят, смесен с глътка ром, разнесе приятна топлина по цялото ми тяло; в спалния чувал се почувствувах като в леглото си… А навън дъждът продължаваше и изпълваше нощта с монотонно шумолене. Някъде пред входа на пещерата се оцеждаше вода и на тежки капки падаше в локвичката долу: кап, кап, кап, кап… Неволно броях капките.

И това беше последното, което извърших в този ден, сряда, 26 април…

* * *

… Бях отново в пещерата. Отново за първи път! Не, това не беше сън. Не беше само сън. Аз преживявах — с пълни подробности и точност — всичко, което бях преживял тогава в пещерата: същите мисли, същите действия и над всичко — същия онзи безсмислен страх. Няма да ви преразказвам съня си; ако искате да го научите, върнете се няколко страници назад в ръкописа ми. Защото той надали продължи повече от няколко минути, но — своеобразен концентрат — съдържаше абсолютно цялата моя първа нощ в пещерата: от раздялата ми с бай Вълчо, през всички мои бодърствувания, размишления и страхове, до срещата с майор Бранков. „Хайде, събирай си партакешите и да тръгваме“ — изговори, сумтейки, в съня ми майорът; аз го послушах с облекчение, излязохме заедно и… съзнанието ми потъна в мрак и тишина.

За колко време? Не мога да отговоря. Но после…

… Започва буря, стихийна планинска буря и аз се страхувам. Страхувам се от самата нея, страхувам се за добичетата, но повече от всичко се страхувам от пещерата, в която плахо надзъртам. Наглед няма нищо страшно, ала аз зная, че страшното съществува и че то е невидимо и необикновено. В мислите ми се въртят разни спомени от думи и приказки, мярва се фигурата на един побъркан старец, за когото безпогрешно зная, че някога се бе наричал дядо Никодим… Аз стоя при входа и се колебая. Тогава някъде съвсем наблизо трясва оглушителен гръм и това ме накарва да се реша — свирвам на кучетата, заедно с тях събирам овцете, дори метвам на рамене тънкорунната Върбинка с навехнатия крак и, страх не страх, вкарвам ги в пещерата. Казвам им: „Не бойте се, милички, бай ви Вълчо е с вас“, а всъщност така не на тях, на себе си кураж давам.

Запалвам огън и решавам да прекарам нощта буден. Кутийката „Бузлуджа“ често-често се появява в ръцете ми и нарочно пуша всяка цигара, чак докато тлеещото пламъче ме опарва по пръстите. Така продължава часове. После престава да ми се пуши, главата ми натежава и аз заспивам. Не зная какво съм сънувал, но когато отново се събуждам, първоначалният ми страх се е превърнал в истинска паника. Говоря си сам и онова, което непрекъснато повтарям, е: „Се росети а вен нен ми и сей пи нен коза фе…“ Не се задържам дълго в пещерата. Дъждът и бурята са престанали, на изток просветлява утрото и… аз бързам да подкарам стадото към село…

… Отново период на мрак, нарушен от няколко мигновени видения (дали не се излъгах, когато в едното ми се стори, че зърнах униформата на Бранков?), и аз пак прекрачвам в пещерата. Този път няма буря. Оставам в пещерата просто защото имам важни, много важни съображения да не се връщам в село още този ден. Аз, хаджи Никодим Трифонов, съм бакалин и кръчмар от Градище, но сега, както и много пъти преди съм куриер. Куриер на революционен комитет. И между стоката в дисагите пренасям документи, за които зная, че ако попаднат у турците, начаса ще ме изпратят на бесилката. Днес, тази вечер, е опасно да пренеса страшния си товар в село. Има много подробности, които добре зная и добре съм преценил, за да искам появяването ми в село да стане утре, не днес.

Страхувам ли се от пещерата. Всъщност — не. Аз не съм от хората, които вярват в небивалици. Зная легендите за пещерата, но не се боя от тях. И ако, заспивайки, оставям барабанлията револвер до главата си, то е от страх за книжата в дисагите, а не да се браня от привидения.

Спал съм дълго и, изглежда, съм сънувал кошмарни сънища. Защото като се събуждам, аз вече съм пред прага на умопомрачението. Правя нечовешки усилия да възвърна равновесието си, но те, кошмарите, сякаш вземат връх над мене самия. Казвам си: „Да стигнат веднъж книжата на комитета до даскала, пък сетне нека става каквото ще…“ И с тези мисли и със съзнанието за обреченост на утрото поемам към Градище…

… И отново влизам в пещерата. Българин съм, Горан на име. Не съм чувал за призраците в пещерата, но и да бях чувал, всички призраци на света биха отстъпили пред дивата жажда за мъст, която изпитвам. Някъде зад мене бледнее споменът за мирно чифчийство^[1], за беден, но все пак достатъчно щастлив живот сред сговорното ми семейство — невестата ми Неда и трите ми деца (те бяха пет, но аз зная, че двете господ рано-рано прибра при себе си). Сега всичко, целият ми живот и съществуването ми, е подчинено на клетвата за отмъщение. На единия край на тази клетва съм аз, робът и гяуринът Горан, на другия — Кафлъ̀ Салих. Не съм го виждал никога, не зная бял ли е, или е черен, но съм изпитал животинската му жестокост: вчера, когато се върнах с товар дърва от гората, заварих Неда и децата заклани, а преди да ги заколят… Комшиите ми казаха: минала през село тайфа кърджалии, награбили где каквото им падне, а главатарят им Кафлъ̀ Салих по някаква приумица си избрал точно моя дом. И за забавление — моята челяд…

Погребах людете си и над четирите гроба вместо молитва за упокоение на невинните им души през стиснати зъби изрекох моята клетва.

Сега се крия в пещерата, чакам да се загубят следите ми. За сетне зная: по тъмно ще поема към Куртдере — там утре сабахлен трябва да мине Кафлъ̀ Салих с главорезите си. Имам само един пищов и за него — само един куршум и само един заряд барут. Толкова! Но аз съм уверен: ще съумея да приближа до катила^[2] Кафлъ̀ Салих и ръката ми не ще трепне, когато пръстът ми ще натисне тетика^[3]. А за нататък не мисля.

Не мисля и тогава, когато нощта притисва планината и аз тръгвам към Куртдере…^[4]

… Аз, ко̀нте^[5] Карло ди Чивини, не съм човек на шпагата. Въпреки че в родословието ми, което започва още от Ромул и Рем, всички мои предци са били все прочути воини и пълководци. И въпреки че, общо взето, не се държах по-зле от другите наши благородници в битките, които загубихме срещу Катина при Стафард и Марсалиа. Да, не съм човек на шпагата; моята сила са двубоите на ума. Това най-сетне разбра и дукът Виктор Амадей (в „съня“ си аз го наричах Виторио Амедео). Разбра го след моята ловка дипломатическа игра, с която наистина загубихме Торино — бих искал да видя онзи, който не би го загубил след тази серия от военни поражения! — но затова пък омъжих безцветната дъщеря на моя владетел за бургундския дук и с този удар превърнах погрома в победа.

Но защо съм тук? Какъв вятър ме довея в тази пещера, загубена някъде из непроходимите планини на Турция? Защо надничам като подгонен заек навън, кърша ръце и, неволно върнал се към езика на моето детство, повтарям безкрай: „Се Росетти а вен нен ми и сей пи нен коза фе“?

Аз съм пратеник. По-скоро — участник в пратеничеството на Лудовито (така наричаме ние френския крал Луи XIV) с нареждане от страна на дука да водя „двойна игра“ зад гърба на истинския пратеник маркиз Конон де-з-Аш, та, поставяйки Франция да се пече на два огъня — Испания и Турция, — да спечеля облаги за Савоя.

Лесно е да се поставят такива задачи. Но още не бяхме влезли в земите, завладени от турците в Европа, когато редица дребни инциденти ми показаха, че маркизът твърде ясно е разбрал целта на мисията ми. А след това Росетти, моят „гуардиа дел корпо“^[6], неведнъж ме предупреждаваше за подозрителните шушукания на Конон де-з-Аш с Муса, офицера (така да се каже) на турската стража, която ни пое от границата. И тъй беше до снощи. До мига, когато някой извика: „На оръжие! Разбойници!“, и веднага след това пропукаха мускетите.

Когато започна нападението, аз се случих малко извън лагера ни, долу, до рекичката. И това спаси живота ми. Защото маскираните ни нападатели (те не бяха нито турци, нито българи и си служеха с мускети — оръжие още непознато на поданиците на „великия сеньор“) проникнаха необезпокоявани в лагера, отминаха турските шатри и френските палатки и с войнствени крясъци и гърмежи във въздуха връхлетяха върху моята палатка. Видях как Росетти с великолепен саблен удар отсече една глава и после побягна извън лагера. И тогава аз направих единственото, което един разумен човек на мое място трябваше да направи. Хукнах към планината и спрях едва когато се дотътрах до тази пещера. Гладен, уморен, с разкъсани дрехи, но жив!

Сега аз, конте Карло ди Чивини, треперя с цялото си тяло и зная: не ме ли открие Росетти, за да поеме защитата ми, за мене няма изход — не мога да преживея като отшелник в пещерата, не мога и да разчитам на успех, ако реша да прекося целия полуостров и да се добера до някоя християнска държава. „Ако Росетти не дойде, не зная какво да правя по-нататък…“

Така прекарвам ден, нощ и още един ден. Росетти не се появява, а тялото ми вече изгаря от непоносима жажда. Тя, тази жажда, взема връх над страха ми. По заник слънце на втория ден аз решавам да напусна пещерата и да потърся вода. Така и правя и… всичко нататък се губи в непрогледен мрак…^[7]

* * *

Събудих се и машинално погледнах часовника си — беше нула и двадесет и седем минути. Тази подробност няма абсолютно никакво значение. И ако я споменавам, то е само за да изтъкна колко отчетливо ясни са спомените ми от тази нощ.

Бях спокоен. Удивително спокоен, като се вземе предвид колко много страх се съдържаше в сънищата ми. Лежах в топлия си спален чувал, вслушвах се в ромоленето на дъжда и в монотонното кап-кап-кап пред пещерата, гледах тлеещите на една крачка от мене въглени и никаква тревога не гризеше сърцето ми. Запалих цигара и се замислих над това, което бях преживял в първите часове на тази нощ: („преживял“, а не „сънувал“ — то не може да се нарече сънуване). Последвах съвета на професор Константинов — и на Бутлеров също — и не се опитвах да натикам новите си открития в изтрити от употреба калъпи. Избягвах въобще всякакви калъпи в разсъжденията си. И скоро стигнах до единственото — и най-абсурдното! — заключение: някакъв перцепиент в продължение на десетилетия и векове по телепатичен път бе чел мислите на пребиваващите по различни поводи и за различно време в пещерата хора, съхранил бе тези мисли и душевни състояния, а сега — впрочем и много пъти преди „сега“ — влизаше в ролята на индуктор, за да ги предаде в обратна хронология на поредния посетител на пещерата, който е подходящо за възприемане на внушението състояние. (Все още е рано да се произнеса дали това състояние е — според нашата, на психиатрите, терминология — сън или хипнотичен сън.) Внушението се извършваше с изключителна, невероятна сила; бих употребил израза „хипнотична сила“, ако споменът за внушените мисли и чувства не изключваше хипнозата. А споменът съществуваше. Съществуваше с такава яснота, че бе станал причина в народните предания пещерата да се свърже с призраци, а в случаи на свръхемоционални перцепиенти — дядо Никодим например — бе довеждал до помрачение на разсъдъка.

Тази моя фантастична хипотеза имаше едно голямо предимство: тя съдържаше факти, които буквално още утре можеха да бъдат проверени. Като стигнах до тази точка в разсъжденията си, аз запалих електрическото фенерче, взех бележника и молива и записах „сънищата“ си почти с тези думи, с които ги предавам тук. После запалих нова цигара. Още не бях я изпушил, когато клепачите ми пак неудържимо натежаха…