Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Издание:

Спектър 72, Книга за наука, техника и култура, 1972

Отг. редактор: Петрана Димитрова

Редактор: Лиляна Бойкикева, Елена Коларова

Художествено оформление: Михаил Руев

Художествен редактор: Георги Недялков

Технически редактор: Гергина Григорова

Коректор: Янка Събева

Издателство „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Хърбърт Спенсър идва на преглед

На 19 април тази година работата в нашата болница и в моя кабинет вървеше както през всеки друг ден. Бях изпратил един пациент и докато попълвах многобройните графи на личния му картон, чух как следващият отвори вратата, влезе и попита с дрезгав глас:

— Доктор Новаков?

Без да вдигна глава от картона, аз го поканих:

— Заповядайте.

Тежките стъпки на човека прекосиха кабинета, спряха пред бюрото и една мазолеста и попукана ръка остави пред очите ми някаква бележка, надраскана върху гърба на една рецептурна бланка. Най-отгоре пишеше с големи и ясни печатни букви: „Психо-неврологичен кабинет — за доктор Иван Новаков“. По-нататък текстът беше ръкописен, творение на такъв почерк, пред който всички йероглифи на света биха смирено свалили шапки. „Пращам ти един Хърбърт Спенсър — гласеше бележката. — Ето ти чудесна възможност чрез него да докажеш фантастичните си твърдения.“ И накрая се мъдреше някаква завъртулка; само опитен абстракционист би прочел в нея „Д-р А. Антонов“, името на моя приятел и колега, участъковия лекар в село Градище.

Аз нямам нищо общо с абстрактното изкуство, но въпреки това веднага познах автора на бележката. Познах го не по подписа, а по споменаването на стария английски философ. И ето защо:

Само три дни преди тази случка, в неделя вечерта, двамата с Тони седяхме в живописната кръчмичка „Кривият фенер“, хапвахме, пийвахме и се залисвахме в сладки приказки. От дума на дума разговорът се насочи към чудните легенди, които щедро изобилствуват из тукашните места. Тогава възникна и нашият спор. Тони приписваше легендите на въображението на местните хора; твърдеше, че още от Орфей Родопският край е прочут с богатата фантазия на населението, с неуморимата му дарба да съчинява песни и „истински“ приказки. Аз пък твърдях, че приказките и легендите са съчинения, но че в тях винаги „има нещо“, т.е. нещо, което не е съчинение. И като съкрушителен аргумент припомнях за Спенсър, който обичал да казва, че всяка легенда и всеки мит имат в основата си някаква истина. Спорът погълна цялата ни вечер, заедно обходихме местния фолклор и накрая се разделихме, без някой от двама ни да отстъпи.

Сега с бележката си Тони ме връщаше тъкмо към този наш спор.

Въздъхнах и за пръв път погледнах пациента. „Хърбърт Спенсър“ беше петдесетгодишен здравеняк, с обрулено от слънцето и вятъра лице, украсено от четинеста, прошарена, небръсната поне от една седмица брада и чифт топли кафяви очи. На главата си носеше избелял каскет, на раменете — полушубка, видяла и по-добри дни.

— Аман, докторе — рече той, като пресрещна погледа ми, — ако ти не ме отървеш, загинал съм.

— Е, чак пък толкоз! — засмях се аз в отговор.

— За теб лъжа, за мене истина. Не помогнеш ли, за мен живот няма.

— Какво толкова се е случило?

— Изкараха ме луд, докторе. За смях станах на селото. И ако така върви, ще загубя и работата, и хляба си.

Той пристъпваше от крак на крак и така енергично кършеше ръце, че ставите му пукаха. Виждаше се, че е обхванат от небивала нервност. Накарах го да седне, заприказвах го за това, за онова и започнах неусетно да снемам анамнезата. Предаден накратко, случаят беше следният:

Бай Вълчо — така звучеше истинското име на моя „Хърбърт Спенсър“ — беше овчар от село Градище. Преди две седмици той бил с кооперативното стадо на някаква поляна в планината, когато го изненадала страшна буря. Кучетата завили „като на умряло“, овцете се уплашили от светкавиците и гръмотевиците, защурали се, имало опасност бай Вълчо да ги загуби по овразите. Да прибере стадото в къшлата, нямало време, още по-малко — в село. И той се решил на нещо, което никой друг не смеел да стори — отвел овцете в Пещерата на призраците.

— Пещерата на призраците? — прекъснах го аз. — Защо се нарича така?

— Лошо място е това, докторе — обясни той и пръстите му пак изпукаха. — Лошо и прокълнато! Още от турско се знае: престои ли някой в пещерата, такива неща му се мярват пред очите, такива работи преживява, че акълът му не издържа и се чалдисва. Горе-долу като мене… Проклета да бъде тази пещера! И бурята, дето ме прати там!

Отначало той имал намерение да остане в пещерата малко, докато премине бурята. Но часовете течали, а времето се влошавало. Разбрал бай Вълчо, че тук ще трябва да изкара нощта, запалил огън и със свито от страх сърце решил да бодърствува покрай него. Но минали часове, умората натежала върху клепките му и той заспал. Заспал и засънувал. И оттук започнало необикновеното.

Много сънища сънувал бай Вълчо, по-дълги и по-къси, но два особено ясно се запечатили в съзнанието му.

В единия той бил някакво диво животно („ни човек, ни звяр“, както бяха думите му). Ходел съвсем гол, а кожата му — цялата покрита с гъста козина („рунтав като мечка“). Живеел в някаква пещера; уж приличала на Пещерата на призраците, но била по-висока и по-дълбока. Видял се той да се прибира в пещерата, а на раменете му — цял елен. Хвърлил елена на земята и веднага се нахвърлил върху него.

— Разбираш ли, докторе — разказваше човекът с вълнение. — Нито нож, нито огън. Спуснах се върху още топлото добиче и впих зъби в тялото му. Късам и дъвча суровото месо, а кръвта му се размазва по лицето ми и се стича по космалаците на гърдите ми. Да полудее човек!

В другия сън бай Вълчо бил някакъв италиански дворянин. Бил облечен много странно — с барета (синьо таке) на главата, а на баретата 9 голямо перо; имал къси бухнати гащи и жълти ботуши, които стигали над коляното; през рамо носел широк каиш, на който отстрани на бедрото висяла шпага („Да е сабя — не е сабя. Зная аз, в кавалерийска част съм служил. Туй беше друго — тънко и дълго и без острие, а само остър бод накрая.“) Криел се този италианец в някаква пещера, треперел като лист от страх и само едва-едва надничал между камъните. Приятел ли чакал да се зададе, или враг, това бай Вълчо не помнел. Но страхът бил голям! Нито за храна мислел „талянският болярин“, нито за вода. Само гледал навън, гърчел се от страх, облизвал попуканите си устни и от време на време казвал сам на себе си:

„Се росети а вен нен ми и сей пи нен коза фе.“

(Тези думи бай Вълчо толкова пъти повторил насън, че останали ясно отпечатани в паметта му. Тях аз записах буква по буква.)

Върнал се човекът на другия ден в село и разказал преживелиците си съвсем точно, без да изменя и без да украсява. Очаквал да срещне съчувствие, а то… Хората го взели на подбив, захванали да го наричат „граф Чано“ и „Вълчо Стръвника“, зад гърба му въртели длан около челото си, децата тичали подир него и му подвиквали разни думи.

— Разбираш ли, докторе — завърши „Хърбърт Спенсър“. — Да ме изкарваха лъжец, нямаше да ме е яд. Днес кой ли не послъгва? Ама то луд да ме изкарват!…

Разбирах го добре. Разбирах и нещо повече — защо Тони ми го беше изпратил: моят приятел ме предизвикваше не с душевното състояние на пациента, а с мита около „Пещерата на призраците“.

Размислих около минута, после стоварих юмрук върху бюрото — какво пък, аз не съм човек, който да не приеме хвърлена ръкавица.