Цончо Родев
Пещерата на призраците (5)

Една нощ в Пещерата на призраците

Трябва да бъда откровен: аз се страхувах. Страхувах се през цялата нощ — от вечерта, когато бай Вълчо ме остави още по видело на около двеста метра от пещерата, до сутринта, когато моят приятел майор Бранков дойде да ме прибере с онова изражение на лицето си, което вероятно кара злосторниците от целия окръг да треперят като лист…

Сега, докато пиша тези редове, аз се мъча да се самоанализирам, мъча се да разбера естеството на този страх. Зная много добре, че не съм герой. Но зная също, че не съм и страхливец. Чувството страх не ми е непознато, макар че не ме и спохожда особено често. Във всеки случай от ранните ми детски години, когато си пеех в тъмното и не смеех да се извърна, страховете ми са били винаги от нещо конкретно, от нещо, което може да се назове по име, защото е съществувало реално. А сега, за пръв път от тридесетина години насам, аз се страхувах, без да зная от какво.

Аз съм обикновен син на нашия век: реалист, чужд на някакво суеверие материалист, скептик за всичко, което науката обявява за невъзможно, в умерена доза циник (какво да се прави, последното, изглежда, е професионална болест!). Към това прибавете и специалните ми знания на медик, за да разберете, че аз нито за момент не съм вярвал в съществуването на разни призраци, на „чудеса“, на „свръхестествени“ явления. Тогава защо се страхувах? На какво се дължеше този вътрешен смут, това усещане за близка и едва ли не неминуема заплаха? Вярвайте ми, на тези въпроси аз и до днес не намирам сносен отговор. Най-вероятно е следното обяснение: без да си давам сметка, тогава съм се поддал на масовата психоза, за която говореше Тони.

И така, в петък следобед аз се отправих към Пещерата на призраците. Бай Вълчо ме заведе пак наблизо до нея. Стиснахме си ръцете, той смутолеви някакво неясно пожелание, аз му демонстрирах малко фалшиво самочувствие и се разделихме. Бях смутен, но в моя чест трябва да заявя, че нито за миг не помислих да се откажа от начинанието, не понечих да догоня моя „Хърбърт Спенсър“. Погледах зад него, докато се скри зад баирите, после без колебание изминах последните двеста крачки до пещерата.

Започнах с повторен оглед. Както и можеше да се очаква, не бе настъпила никаква промяна. Все пак аз претършувах всичко, надникнах по всички краища и зад всеки камък с дребнавостта на ротен старшина, който прави преглед на хигиената в помещението, като иска „да натопи“ дневалния. После взех проби за изследване в санепидстанцията: напълних няколко специални бутилки с въздух от различни части на пещерата, взех „мостри“ от почвата и скалата. И в двата случая оказах особено предпочитание на мястото, където бай Вълчо бе сънувал своите страхотии — освен от точното му описание, това място лесно се откриваше и от разхвърляните наоколо угарки от цигари „Бузлуджа“. Докато беше още светло, се подготвих и за нощта — обиколих околността и събрах сухи дърва и съчки за огън. После… после из пазвите на планината изпълзя нощта, здрачът се сгъсти и скоро всичко бе обгърнато от мрак.

Тягостното безпокойство не ме напущаше. Аз седях неподвижно, палех цигара от цигара и се вслушвах в хилядите звуци на планинската тишина. Всичко в мене беше изпънато до крайност. Възбуден от очакването, вцепенен от неясен страх, аз седях с гръб до скалата и не правех нищо. Не зная колко време измина. Всеки случай на мене ми се стори цяла вечност — минутите течаха така, сякаш бяха часове. Най-сетне си наложих да наруша това мъчително бездействие. Станах, разкърших вдървеното си тяло, после запалих огъня. Постоплих се край него, поразходих се и даже намерих сили да похапна това-онова от бохчичката, която жената на бай Вълчо в последния момент предвидливо тикна в ръцете ми.

Може би щях да се успокоя напълно, ако някъде около полунощ не се бе случил един малък инцидент. Разхождах се из пещерата, когато някъде навън чух слаб шум. Трепнах и се загледах нататък. Да, на десетина метра от мене и извън площта, осветена от огъня, се виждаха две неподвижни зелени светлинки. Очи! Смразен, в миг загубил самообладание, аз също не помръдвах. За втори път тази вечер извиках на помощ цялата си воля, за да мога да разсъдя хладнокръвно. Пред мен очевидно не можеше да се намира призрак или дявол, а само някакво дребно животно, лисица или нещо подобно, привлечено от светлината на моя огън. Повторих си това разсъждение няколко пъти, после стиснах юмруци и пристъпих натам. Една крачка… Още една… И още една… Тогава светлинките изчезнаха, последва смътен шум и отново всичко потъна в тишина.

Както виждате, инцидентът беше повече от незначителен. Но за моите болезнено обтегнати нерви той изигра ролята на камшик… Така дочаках утрото. А когато първите лъчи на априлското слънце позлатиха околните върхове, до ушите ми достигна познат глас:

— Е-хе-хееей, Ваньо-о-о!…

Показах се навън. На отсрещния баир стоеше моят приятел от милицията. Като ме видя, той прекоси долчинката и приближи. Едва сега забелязах особената промяна в него. Това не беше сърдечният и добродушен приятел, с когото поне три пъти в месеца прекарвахме дълги вечери на задушевни разговори. Този беше строг и суров майор от МВР, а бръчката между веждите му като че беше дълбока цял километър. Той не промени изражението си нито когато се здрависахме, нито докато изрече с шеговитост, зад която прозираше заплашителна ирония:

— Е, какво, хвана ли таласъмите и вампирите?

Не отговорих. Така, както беше изречен, въпросът му очевидно не изискваше отговор.

— Хайде, събирай си партакешите и да тръгваме — каза той.

По-късно, докато се спущахме към Градище, Бранков ми обясни непривичната си (към мене) строгост. Без да подозирам, пристигането и малката ми анкета бяха станали повод да се развълнуват духовете на населението. Мълвата, че „един доктор от града дошъл да изучава призраците от пещерата“ така разстроила умовете, труда и ежедневието на хората, че другарите от милицията сметнали за необходимо да се намесят. И първата им мярка беше — меко казано — настойчивата молба на Бранков да престана да се занимавам „с разните там таласъми“.

Не изговорих нищо. Нито съгласие, нито несъгласие. Но вътрешно знаех, че последната дума не беше казана…

Същия следобед бях в града и веднага се явих при главния лекар с молба, набързо надраскана в автобуса, с която исках цялата си годишна отпуска. И шест часа по-късно вече дремех във влака, който ме отнасяше към София.