Цончо Родев
Пещерата на призраците (3)

Възелът продължава да се затяга

— Тази е къщата, докторе — рече бай Вълчо. — А човекът се зове Трифон. Трифон Никодимов.

— Добре — кимнах. — Да отидем.

Овчарят се дръпна рязко:

— Аз не! — После се опита да посмекчи тона: — Ама ти не разбираш ли, докторе, аз с хора не искам да се срещам. С никого!

Вдигнах рамене — беше излишно да се спори. Оставих го да чака с пътната ми чанта в ръце, а аз се отправих към посочения дом. Не стана нужда да чукам — един още държелив старец се въртеше по спретнатия двор, набиваше обръчите на някаква разсъхната каца и, радостен от труда си, тананикаше весело хороводна песен.

— Добър ден — подвикнах през оградата. — Търся бай Трифон.

Той извърна лице към мене. Под белите му вежди забелязах най-сините очи, които някога съм виждал.

— Аз съм Трифон.

Казах му кой съм и какво ме е довело при него. Би трябвало да съм много голям лъжец, за да кажа, че припомнянето за баща му го ентусиазира. Напротив: сините очи помръкнаха, между белите вежди се спусна дълбока бръчка. Но макар и с половин уста човекът ме покани да вляза, седнахме и след малко на масата пред нас се появиха две чашки с прочутата за този край гроздова ракия, подправена с билки, сакъз и анасон.

Подех отново разговора. Обясних на бай Трифон, че случаят ме интересува само от научна гледна точка и че всяка дума ще си остане между нас. И той се поотпусна.

— Какво да ти разказвам, докторе? Отдавна беше то, много вода се изля оттогава.

— И все пак кажи каквото си спомняш.

— Мръдна му чивията на човека. След една нощ в пещерата му мръдна, пък после си отиде по реда, а ние останахме да му берем резила.

— Сега се опитай да си спомниш по-подробно, бай Трифоне. Как стана това с него, разправяше ли какво е видял в пещерата — всичко разкажи.

— Туй стана още по турско — започна домакинът. — Беше ходил нейде по работа, старият. Чакахме го вечерта да се прибере, няма го. Дойде едва на другия ден и право при мене в дюкяна. Ние, знаеш, по онуй време имахме бакалничка и кръчма и там баща ми оставяше мене, още младок, аз да въртя търговията. Та идва той и „Вълци има в гората — казва. — Не посмях да се върна по тъмно. И нощта изкарах горе в пещерата“. Гледам го, уж е същият, пък не е същият. За една нощ се е изменил.

— В какво се състоеше промяната? — прекъснах го.

— Икона виждал ли си? Колкото помръдва образът на иконата, толкова и лицето на стария. Уж е жив, пък сякаш мъртвец ти говори. Разбираш ли ме? Нещо беше угаснало вътре в него. После го разбрах, ама тогава хич и през ума ми не мина. Че беше здрав човек, знаеш, пък акълът му — бръснач! Питах го: „Е, как беше в пещерата? Не те ли беше страх?“ А той само ме изгледа дълго-дълго, махна с ръка и си излезе. Следобед пристига един в кръчмата и вика от вратата: „А бе какво става с баща ти бе, Трифоне?“ „Защо — питам, — какво му има?“ Пък той: „Ходи по мегдана, приказва си нещо, прави се, че не познава хората, на поздрава им не отвръща“. Та така стана тя, тая работа, докторе. Не се оправи повече старият.

Няколко минути останахме мълчаливи. Бай Трифон отново напълни изпразнените чаши.

— Щом си е приказвал, и то на глас — подех аз пак, — сигурно си чул някои от приказките му. Всъщност те най-много ме интересуват.

— Помня това-онова, как да не помня. Разправяше си той, че някакви си хора го гонели, търсели го. Искали били при някакъв господ да го пращат. А нему хич нему се искало да отива при този господ. Не че го било страх от смъртта — тъй мърмореше старецът, — ама ако ще се мре, да умре за каквото той иска, а не мърцина заради този господ.

— Любопитно — произнесох. — Помниш ли и нещо друго?

— Имаше и друго. Баща ми уж бил вълк. Като го хванеше този акъл, най-лошо ставаше. Тогава виеше като див звяр, разправяше, че пиел кръв и ядял сурово месо. Страх да те побие, като го слушаш…

Това беше горе-долу всичкото, което успях да измъкна от събеседника си. Оставям на вас да прецените неговата стойност.

Бай Вълчо продължаваше да ме чака там, на същото място, където се бяхме разделили. Той се мъчеше да крие чантата ми зад гърба си, за да не привлича вниманието на околните, въртеше безпомощно очи и изглеждаше напълно объркан и нещастен.

Постарах се да си придам бодър вид и подвикнах:

— А сега — напред!

— Къде? — попита той глухо. — Към Тонито ли? — После се поправи: — При доктор Антонов ли да те заведа?

— После ще отидем при него, бай Вълчо. Сега ме води в пещерата!

— Аз ли бе, докторе? — направи той крачка назад.

— Няма как. Щом съм се хванал с една работа, трябва да я върша. Как мога да открия „проклетията“ на пещерата, без да съм я видял?

Той не каза нищо повече, но видът му говореше много красноречиво за неговото настроение. Един до друг излязохме от селото, десетина минути крачихме по шосето, после свърнахме надясно и поехме по една тясна пътека, която се виеше нагоре по гърбиците на планината. Спътникът ми съзнателно забавяше крачките си — за мен, градското чадо, беше трудно да поддържам темпото на този планинец. Вървяхме така още четиридесет-петдесет минути и когато бях вече плувнал в пот, бай Вълчо спря неочаквано, издигна ръка и рече глухо:

— Ето я. Пещерата на призраците. — И добави глухо: — Бог да я убие…

Ние се намирахме на едно заоблено възвишение, осеяно нарядко от млади борови дръвчета и пънове. Точно пред нас планината образуваше широка и почти плоска падина, мочурлива и покрита с толкова минзухари, че на места се образуваха сини килими. На около двеста метра от нас поляната завършваше с друг склон — по-стръмен и по-каменист от нашия. Някъде по средата му се забелязваше продълговато тъмно петно. Това именно беше Пещерата на призраците.

Прекрачих нататък, но бай Вълчо не ме последва. Извърнах се към него и го попитах с поглед. Той поклати глава:

— Не мога, докторе. Поискай каквото щеш от мене, но туй — не!

Глупаво би било да настоявам. Както и да го наречем — суеверие, мистицизъм или даже простотия, — чувството на бай Вълчо беше искрено и дълбоко. А моята професия ме е научила да се отнасям с търпимост към всички и всякакви прояви на човешката душевност. Затова аз го оставих там и продължих пътя си сам. Но трябва да бъда много неискрен, за да кажа, че аз самият бях особено въодушевен и радостен. Знаех, сигурен бях, че не ще видя никакви призраци. И все пак…

А всъщност пещерата не заслужаваше подобни вълнения. Тя много точно отговаряше на описанието, което бях получил от майор Бранков. Размерите, общият й вид, всичко беше такова, каквото го беше видял моят приятел. С две разлики: липсваха прилепите, а до едната стена личаха още пресните следи от огъня, край който бай Вълчо бе прекарал фаталната за него нощ.

Повъртях се из пещерата, погледах и накрая направих единственото, което ми оставаше: тръгнах обратно.