Соня Келеведжиева
Орис (7)

Стихосбирката „Като Сизиф“ излиза през 1988 година, 22 години след раждането на „Вярност“. Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, издателството, което подава ръка на младия поет 1966 година, прави възможна и втората му книга.

Тя е представена на света от поета Дамян Дамянов, съученик и приятел на Павел Веснаков.

Пътищата им на „литератори“ започват заедно в родния град, в Сливенската мъжка гимназия. В предговора на книгата поетът Дамян Дамянов споделя:

„Не крия, той е мой връстник, мой приятел. Някога пътищата ни започнаха заедно. Нещо повече, ако превратностите на живота не ни бяха завъртели така, сега би могло да бъде обратното — не аз него, а той мен да представя. Защото в далечната ни младост бе един от най-талантливите измежду нас, младите сливенски литератори. Но вместо да излети ведно, с цялото ни ято към столичните парнаси, към шумните двери на славата и признанието, той си остана в нашия роден Сливен. Провинциалната забрава го обви и пусна корени — дълбоки и горчиви корени — в душата му. За години наред. И само мога да си представя дългата му и мъчителна борба с тези корени, тежките му и не винаги успешни опити да ги пререже или надрасне.

Затова се искат сили, огромни и наистина сизифовски. Павел Веснаков ги имаше, черпеше ги от духовно богатата сливенска земя, вливаше ги в поезията си…“

Макар и талантлив, поетът остава в Сливен, съдбата му отрежда да живее, твори и мечтае под небето на родния град.

Днес той е един от творците, които дават облика на града, на културния му живот, но факт е, че съвремието ни, обществото, всички ние, забързани в ритъма на деня, забравяме поетите, писателите, художниците, театралите — тези които внасят светлина и красота в сивото ни ежедневие. И „провинциалната забрава“, по думите на Дамян Дамянов, ги обвива и обрича на мъчителна борба за оцеляване.

Павел Веснаков и неговият живот са илюстрация затова. „Провинциалната забрава“ пуска корени в душата му, горчиви корени…

За трудния житейски и творчески път на поета, отколешният му другар, творецът Георги Величков, споделя, че стихотворенията от „Като Сизиф“ са „резултат на тип житейско поведение, достойно и скромно в същината си, което често се осъществява в нечовешко трудни условия“.

Добре е, че в душата на Веснаков все още има „семена и влага“, та успява да съхрани човешкото у себе си, та и днес той все още лети с жеравите и пее тяхната песен за „непостижимата земна любов“.

По повод раждането на втората му стихосбирка, Христо Димов от Русе, кореспондент на вестник „Труд“, в едно писмо от 15.VIII.1989 година до поета споделя:

„… Такива стихове би могъл да създаде само поет и човек с голямо, хайдушко сърце, човек, които се вълнува от красотата в живота. Твоят труд заслужава адмирации, заслужава почит и благодарност. С ръка на сърцето ги изразявам и като читател, и като приятел“.

На 9 октомври 1989 година книгата „Като Сизиф“ е представена на сливенските читатели от поета Константин Шарков. Той определя поезията на Веснаков като „истинска“, „изплакана“, „съкровена“, „закъсняла сълза“, отронила се от „живо, трептящо око“.

В минутите, когато Шарков е изживявал своята лична трагедия, гледайки „тавана на три болници“, „в най-голямата самотия и страшни мъки“, книгата „Като Сизиф“ е била „неговото спасение“.

„Спаси ме тази твоя топла като майчина ласка лирика, но и сурова като буца пръст, човечна в стремежа да задълбае в душата и да не я остави на мира. Чувах музиката на гората, на дома и огнището, чувах стона, изтръгнат по изгубения живот, чувах мъчителната ти въздишка в този провинциален делник, който понякога не разбира поета, не го подкрепя, не го стимулира… Сега ти се покланям за железните нерви и жилавата душа — ти си бил като поток, затрупан от шума, за радост на тези, които са се успокоявали, че не бълбукаш…“

Години мълчание, но въпреки всичко — ражда се „Като Сизиф“ — духовното послание на Павел Веснаков към всички нас и идващите поколения.

Стихотворенията от тази книга са знакова характеристика на времето.

Определено можем да твърдим, че лирическият герой от „Като Сизиф“ е самият поет, а казаното от него в стихове е породено от преживяното през годините.

Книгата е отговор на екзистенциалните търсения на поета и се явява едно естествено продължение на казаното във „Вярност“ (1966 година).

Борбата за живот продължава. Мъчителна борба — години. Борба със себе си, бунт против себе си, срещу другите, срещу фалша, лъжата и лицемерието, срещу болестите на времето — в името на самоусъвършенстването, против самопоражението; в името на достойното човешко съществуване.

Дълго мълчи поетът…

След 22 години той, като че ли на един дъх, изплаква трупаното през годините:

Тъй дълго чаках този ден.

И брах праха на самотата.

Мълчах. И пих. А срещу мен

свистяха ветрове зъбати.

Лирическият герои от „След мълчанието“ („Като Сизиф“) успява да се самоанализира. Опазил себе си, спасил се от себепрезрение, „нагърбен с чуждите вини“, поетът не изгубва през годините духовната си чистота, честта си:

На злобни хули не отвръщах

и никога не размених

стих срещу къшей хляб насъщен.

(„След мълчанието“)

Духът му търси път към себе си, спасение за себе си от мрака, който бавно се спуска над него и го обгръща така, че в душата му настъпва януарска зима и ляга „нощ мразовита“.

Животът троши на дребни камъчета дните му, скован е духът му от студ. Спасението е само в топлината на спомените за отминалата младост. И мисълта му литва „зад хребета“, там при мечтите, там „зад хребета“ животът кипи. В душата му „ледунките“ се стопяват, а пролетта започва да бие с копита.

За този отминал свят копнее лирическият герой и се моли не за слава и почит, а само в „ледунков тих час“ да отскочи при цветната си младост, за да остане вечен пулсът на пролетта в душата му. („Зад хребета“)

Понякога той е разкъсван от противоречия и мъчителни изживявания разнищват дните му. Поетът търси отговор на не един въпрос — много ли трябва на човек да остане чист пред себе си и колко малко му трябва, за да изгуби съвестта си?

В такива минути на размисъл поетът влиза в диалог със себе си, с духа си:

Не ти ли бе почти обидно

да слушаш хули против мен

и скрит зад стихова привидност,

да си останеш извисен?

Да си останеш, както беше,

с бедняшка щедра доброта?

(„Висота“)

Разговорите със себе си са необходими, за да преосмисли творецът извървения път, за да остане духът му, „от луди ветрове подмятан“, извисен и да се свърти над „тази свята и подстрекаваща земя“, уморен от бурята. Останал насаме със себе си той констатира

Сега трагичното е смешно,

а смешното е висота.

„Висота“

Страданието, болката, нравствено извисяват човешкия дух, според Павел Веснаков. Той принадлежи към едно поколение, до болка ранено от чужди хули (кн. „Вярност“), но все още вярващо в чудното светло слънце, което ще озари цялата земя.

Стихотворенията от „Като Сизиф“ предразполагат към размисъл, независимо, че поетът дава готови формули за живота, защото това са творби от зрялата му възраст, той вече е преосмислил извървения през годините път.

Подложил е на самопроверка духът си. Изрекъл в младите си (цветните) години, че се бои в този свят само и единствено от своята съвест, „усмирена в стъклена тишина“ (кн. „Вярност“ — „Страх“), творецът и днес твърди същото. В този свят на агресия и омраза той не се страхува от нищо друго, освен от другия „Аз“. Често влиза в словесен двубой с другата си същност. Неговият горд дух на бунтовник е в конфликт с примирения „Аз“. Той, другият, е негов най-чест гост. Той е този, който вижда бъдещето, съдбата на поета и предсказва омразата и радостта в живота му.

В стихотворенията си от „Като Сизиф“, Павел Веснаков изгражда образът на лирическия си герой като човек с две лица. Стихотворението „Гост“ е показателно за това. Те, двете същности на героя, седят на една маса.

„Черни звезди“ ядно задръстват душата му. „Другият“ му предсказва „вкаменена любов“ и признава, че „незнайно кога“, „насред път“, ще го срещне омраза.

Като зъл демон „другият“ стиска с ядовитите си слова душата на поета. „Тъмна вражда“ ляга между двамата, разпъва на кръст поетовата мисъл. Непримиримият му дух се бунтува, ражда се желанието за борба, но борба най-напред със себе си, заради победата на доброто, заради достойното човешко съществуване.

Бих си вдигнал юмрука завчас

между веждите с гняв да го фрасна,

ако сам срещу себе си аз

не стоях в тази вечер ужасна.

„Гост“

И тази творба, както много други, разкрива драмата на личността, раздвоението у човека. Верен на творческата си същност Веснаков и тук използва изповедната форма. Монологичната реч дава възможност да проникнем в психологията на лирическия герой, да усетим вечно търсещия му дух, непримирим дори към себе си. Определено можем да говорим за изключителна образност, за слухови и зрителни представи в творбите на Веснаков. В стихотворението „Гост“ той достига до почти осезаема образност, („С ядовити слова ме руга, / вкаменена любов ми предсказа“; „и с отломки от черни звезди / той душата ми ядно задръсти: / С черен пушек навред прикади / и присегна с изстинали пръсти“.) Тук изключителна роля играят цветовете. В текста са втъкани тъмни тонове (единственият светъл нюанс носи „бялото вино“, с което поетът посреща госта). Цветовата символика изгражда един свят на мрак и застой. „Тъмна“ е враждата, „ядовити“ са словата, омразата, която „ляга“ между госта и лирическия герой, носи в себе си студенината на мрака; „черни“ са звездите, които „задръстват“ душата му; „черен“ е дори пушекът, с които новодошлият „прикадява“ навред, а и вечерта е ужасна. Като че ли чрез двете си същности, поетът доказва, че както в живота вечно се борят мрака и светлината, доброто и злото, така и в човешката душа, във вечен двубои, са богът и дяволът. Гостът, силата на злото, иска да внуши страх в душата на поета, да открадне светлото в нея, надеждата, предсказвайки му, че в живота ще срещне само омраза и „вкаменена любов“. Глаголите: „приседна“, „вкуси“, „предсказа“, „призна“, „прикади“, „присегна“ — не носят движение в себе си, по-скоро те са илюстрация за завършено действие, покой, което сякаш води лирическия герой до примирение с живота. Душата му е задръстена с думи — „отломки от черни звезди“, черният пушек опива поета, но преди гостът да „присегне с изстинали пръсти“, той вдига юмрук срещу него. Движение в мрачната вечер „ужасна“ внася единствено желанието на лирическия герои за удар — породено от недоволство, гняв, бунт срещу самия себе си.

В тази борба надделява вярата за живот у поета, а не злото, което води до примирение, защото лирическият герой е със свободен човешки дух, защото има съзнанието, че човек сам определя пътя си, съдбата си и че има право на свободен избор.

Човек е истински добре

единствено на кръстопътя.

Там трябва сам да избере

какво в душата си да скъта.

Там прав или на колене

решава рано или късно

свободен да е или не,

пределно близко до целта си.

„Човек е истински добре“

И поетът, в своя звезден час, на кръстопътния предел, избира Сократовата пълна чаша.

Екзистенциалните проблеми са тези, които вълнуват твореца — да бъдеш такъв, какъвто си или такъв, какъвто трябва да бъдеш; да се бориш или да се примириш; да вървиш нагоре или да коленичиш; да търсиш неизвестното или да потънеш в мрака на застоя; да бъдеш свободен или роб — труден избор на кръстопътя на живота, но поетът избира пътят на Сизиф.

Събуждах се без сънища в зори

и тръгвах да си отвоювам хляба.

Когато всичко в мен се умори

разбрах какво ми трябва и нетрябва.

Сизифовският труд ражда „черна болка“ в душата му. Заради нея той не прощава нито на себе си, нито „на чуждата принуда“. Пропилял много свои чувства, без да има време да ги жали, поетът върви все нагоре към върха като Сизиф. За всеки „ненаписан стих“ душата му более „като луда“.

Искрената изповедност на стиховете дава възможност да прозрем драмата у поета, да видим умората, която ляга тежко върху дните му. Разбрал какво му трябва и нетрябва, поетът върви все нагоре, към върха, въпреки тежките корени обвили душата му. Изкачвайки трудните пътища на живота, той никога не пада на колене, защото вярата му го крепи, в търсене щастливия финал на „изболялата“ си драма.

Пак Константин Шарков — „съпричастник“ на живота на Павел, негов съкровен приятел от младостта, споделя „като свидетел“:

„… не ни заблуждавай, че тикаш безнадеждно сизифовския камък. Ти го изтика и задържа на един връх, от които можеш да погледнеш надолу и да кажеш: леле, що пот изтече, що гмеж остана долу, що дни са занапред…“.

* * *

Понякога, съвсем искрено, ни се иска да разберем какво се крие зад една усмивка, зад един злобен поглед, какво се крие в самоувереността на хората, в гордата им походка, какво носи в себе си човекът с приведената фигура…

Мислим си — да, това е той, но уви, оставаме излъгани, непознали, не разкрили същността на другия.

Само творците — поети, писатели, художници и композитори не могат да скрият себе си от заобикалящия ги свят. Разгадаваме душата им не чрез фотоси и интервюта, а чрез техните творби.

Ако в стихосбирката „Вярност“ Павел Веснаков създава свой автопортрет, чрез стихотворението „Аз съм прост като стръкче трева“, то чрез творбите от „Като Сизиф“, той доизгражда портрета си, в измеренията на новото време.

Родил се в пазвите на Балкана, поел „заветния път“ на баща си, в жилите му тече хайдушка, дива кръв.

Огненият дух на дедите, вселил се в душата му, му дава сили, да може сам на кръст да прекоси Балкана. Не се страхува при самодива да „приседне“, „да остане“, а поиска ли, би могъл „да изплете връв от косите и сребристи“.

И с тази самодивска кръв

ще стегна някому душата —

да знае, че хайдушка кръв

за него също е пролята.

„Дива кръв“

„Хайдушката кръв“ го прави непримирим срещу злите сили и ражда бунт в душата му, но той е готов да вдигне ръка само срещу себе си („Гост“), не би посегнал другиму, защото не е загубил човешкото и пази душата си „на камък да не се обърне“. Нагърбен с „чуждите вини“ срещу обидите стои „стъписан, прикован“. Ако прокълне, то после „трижди“ се проклина затова.

И все като пребито куче

скимти душата ми, ръмжи,

ала не може да научи

как в пазва камък се държи.

„Камък“

Раздвоението е характерно състояние за поетовата същност, за неговия дух (стихотворението „Несътворимата“ носи белезите на Димчо Дебеляновата „Черна песен“), който се скита и вечно търси себе си, търси покой, но не го намира.

Аз мога всичко да създам

и в миг да разруша света си.

Но в тази страшна свобода

сам себе си на две разкъсвам.

„Несътворимата“

У него се борят две стихии — съзидателна и разрушителна, може би защото поетът гледа света отвътре навън, а не обратно. Душата му е пълна с взрив, който би могъл да се възпламени, ако загуби светлото у себе си, ако отвърне на „злобните хули“ или размени „стих срещу къшей хляб насъщен“.

Константин Шарков по време на представянето на книгата „Като Сизиф“, с болка споделя, че „изстраданите“ поетови стихове „не са от вчера“, те са „летопис на времето“, но дълго той е пил „самотен кипнал гроздов сок“ и никои не се е сещал да го попита „какво пише, защо пише и още ли пише“.

Прегръщайки го братски, Шарков със сълзи на очи пита своя другар:

„Много ли те болеше като ти казваха досега, че не си поет?“

Особено е поетовото разбиране за човешка гордост, чест и достойнство — да изживее човек животът си без парадност и грим, да открие смисъл в битието и красота в сивотата на деня, да се бори срещу язвите на времето, да се спаси от себепрезрение — в това Павел Веснаков открива сакралната формула на достойното човешко съществуване.

Аз искам тъй да преживея дните,

че щом се спусне залезът над мен,

дори и мъртвите да ме попитат

дали от светлината съм роден.

„Светла песен“

Превъзмогнал злоби и обиди, „без чувството на победен“ („Чест“), поетът върви по сизифовския си път, надмогнал егоизма, лицемерието, грозотата, завистта.

Такава е нравствената му същност, чист и красив иска да види той света и хората.

* * *

Родината в „Като Сизиф“

Родината е онова ярко пламъче, което всеки човек е скътал у себе си заедно с образа на своята майка. Пред светлият й образ се прекланяме и коленичим, за да изкупим грешките си, за да помолим за прошка, за да потърсим утеха.

Темата за България е основна за повечето наши творци — от Възраждането ни, та до днес. Пред Родината са се прекланяли и Паисий и Раковски, и Ботев, и поколенията творци след тях.

България е символ, тя живее в творчеството на Вазов като богиня с „кървав ореол“ и като майка-кърмилница; тя живее в образи и картини и в стиховете на Яворов със своето минало — „тъмен ек“ и бъдещето си — „зов далек“ и чрез майчиното слово; тя има свои измерения в поетичния свят на Вапцаров и Смирненски. И младите поколения творци я носят в себе си и произведенията си.

Любовта към земята българска, към Родината, е водещо чувство, основен мотив и за повечето от творбите в „Като Сизиф“, на Павел Веснаков. На нея — безсмъртната, той посвещава най-светлите си стихове, пред нея изповядва като в храм оболялата си душа. Възприема я като живо същество, в което се сливат и миналото, и настоящето, и бъдещето на народа ни.

Любовта към Родината започва с майчините песни и топлината на старото бащино огнище. С Родината е неразривно свързан духовният мир на поета. Корените на неговото слово са в българската земя.

Родината за твореца е и бурята в Балкана, и реките, и горите, и старите къщи, и хайдушките пътеки. Тя е споменът за славното минало, за всичко, което е „памет и бъдеще“. Тя е „в родословния корен на песните“ му.

„Път към Родината няма“, поетът я носи „синовно у себе си“, тя е в него, „тя е родова памет“, „тя е вечното смислено пламъче“ в живота му; в нейната земя ще се свършат неговите пътища („Родината“).

Павел Веснаков успява да даде художествен образ на философията си за любовта към Родината; извисява я; тя е вярата и надеждата му, защото е вечна, безсмъртна.

В този смисъл трябва да възприемаме и тълкуваме стихотворението „Родино“ — едно обръщение към нея, но и един обет на поета да заслужи любовта й, обет за саможертва пред олтара й.

РОДИНО,

Ти знаеш колко смъртен е и колко

светлинно чист е моят късен стих.

С всичките си радости и болки

на теб, безсмъртна, аз го посветих.

И ако ти потрябва пламък ален

за твоята най-песенна зора,

аз първо стиховете ще запаля,

а после сам сред тях ще изгоря.

В името на „най-песенната“ й зора си струва да живееш, и да изгориш в пламъците алени, заради безсмъртието на Родината.

Любовта към земята българска и нейните синове е обединителен център на стихотворенията от „Като Сизиф“. Безсмъртните народни синове са част от образа на майката-Родина. От техните дела, от подвига им, от любовта им към Отечеството черпи поетът. Без фалшива показност, без лозунги и декларации, в стиховете си, Павел Веснаков показва, че човешкият живот има смисъл само тогава, когато е посветен на народа и Родината. Затова в стихотворението „Към Левски“ той се обръща към Апостола и по човешки го моли само за две неща:

Ако бесилото не ти се дава,

поне цървулите ми завещай.

Аз с тях душата си ще преизбродя

и в свято дело ще я посветя.

За да живее само за народа,

под твоето бесило ще е тя.

Това обръщение към най-достойния народен син, е израз на поетовото преклонение пред светостта на делото му и категоричното поетово желание да извърви своя път достойно, в името на българския род и на Родината.

Обичта, която той носи в душата си към всичко българско, преминава от първата творба („Родино“) до последната („Край мен безсмъртен вятър вее“) в стихосбирката „Като Сизиф“. В края на книгата той изрича:

За да ви спомня колко свято

обичах родната земя,

аз ще повея като вятър

и в птичи глас ще прогърмя.

(„Край мен безсмъртен вятър вее“)

Ако търсим да изясним темата за Родината в поетичния свят на Павел Веснаков, то неминуемо трябва да спрем вниманието си и на онези творби от „Като Сизиф“, които поетът посвещава на българската майка, бащиното огнище, бащиния дом, защото те доизясняват понятието Родина.

Има творби, в които образът на Родината определено се слива с този на майката, образец затова е стихотворението „Пред извора“.

Особено е авторовото разбиране за светостта на мига, в който като пред икона в храм, човек застава сам пред погледа на своята майка. Мигът, в който е готов да изповяда душата си, да се пречисти, да се почувства дете, очаквайки да му посочат верния път. Езикът на стихотворението е лаконичен, но образен. Творецът рисува една почти статична картина, в която усещането за движение идва от вътрешната нагласа за духовно вълнение пред строгите, но и ласкави майчини очи. (Ако приемем, че тя символизира Родината — то напрежението идва от съприкосновението с нея, безсмъртната).

Когато сам до извор спра,

за нищо друго думи нямам,

Той свети в старата гора

със сините очи на мама.

За тези изборни очи

не мога да остана ничий.

Затуй пред избор се мълчи

и винаги се коленичи.

Майката (Родината) е надежда и вяра, упование, пред очите й като пред свят олтар, поетът преосмисля своя живот.

В този смисъл Павел Веснаков продължава установена в българската литература традиция още от Чинтулов („Стара майка се прощава със сина си“), Ботев („Майци си“, „На прощаване“), Яворов („Родина“) и т.н.

Поетът обича родната земя и тази любов осмисля животът му. Това е мъдра любов, любов — магия, в чийто пламъци Павел Веснаков е готов да изгори.

Природата в „Като Сизиф“

Природата в стихосбирката живее, не е декор. Но тя не е и велика стихия, както в стиховете на Вазов например — планини — гиганти, величествени, грандиозни върхове, достигащи висините, по-скоро в „Като Сизиф“ тя е опростена, детайлизирана.

А да откриеш простите неща в природата — това е знак, че си видял чрез тях нейното величие.

Веснаков доказва, че всеки допир с природата има не физически, а духовен характер, и още, че „човек е винаги сред природата“, че „самият той е природа, осъзнаваща себе си“. Поетът живее в нея чрез нея.

„Това преимущество му позволява да общува, така да се каже, на равна нога с околния свят, да го прецежда бавно през душата си и да отлива в нея по капка поезия, която при случаи ще заблести в едно стихотворение.

Това преимущество му позволява да приема природата без предварителна екзалтация, без поза, без «грижата», че ще трябва после «да я отразява». Само така могат да се родят стихове като: «Тревите прегоряха. В есента (дълбоко сини светят небесата). И неусетно като клевета /се спущат паяжини над земята» или «В градината цветята вехнат / и непрестанно дъжд вали. / Съсед случайно ще открехне / вратата с поздрав боязлив.», или «Вятърът в реката спря внезапно. / Планината стихна, онемя. / Някой по земята гъсто капна / капки есенна тъма.»

Примери могат да бъдат избрани от всяко стихотворение, но те само ще ни доказват още веднъж и още веднъж, че пред нас има просто… поезия.“ — казва Георги Величков в „Провинцията на поета“, за стб. „Като Сизиф“ на Павел Веснаков.

В един разговор воден от Атанас Цонков, Павел Веснаков споделя:

„Аз обичам да ходя в планината през всяко време на годината, за да я гледам и слушам, за да разговарям по свой неповторим и необясним начин с нея. В часовете, когато вече есенее и гората е като цветна икона, човек може да чуе как след една невъобразимо жестока линия на смъртта, листата падат и едва прошепват своята последна, прощална дума към света. Така е и със снежинките в тихо време — те също имат своите безкрайно чисти думи, от които на човек му се доплаква, защото най-често остават нечути или неразбрани, тъй като хората са заети със своите съвсем дребни политикански страсти, омърсени са от тях, и като че ли вече не чувстват нужда от белоснежната чистота на своята прамайка. Над всичко обаче стои зелената участ на дървесата. Има нещо изключително човешко в присъствието на зеленото благородство пред очите и в душите ни. Аз се удивлявам на старите жеравненки, които нищо друго могат да не засадят, но при всички обстоятелства отглеждат толкова много цветя в малките си дворове, че може свят да ти се завие от зеленина и цветове. А към дървото, било то горско или градинско, имам особен пиетет. То е като човека — трудно се отглежда и животът му е почти колкото човешкия. Затова съм яростен противник на онези, които оскърбяват горите с неразумните си действия и бездействия.“

В по-голямата част от творбите, в стихосбирката „Като Сизиф“, в центъра на изображение стои човекът с неговите преживявания и природата със своя живот.

Природата не е самоцелно описание в текстовете. Показана е взаимовръзката човек-природа (човекът като част от природата и обратно). Разработвайки този мотив (човек-природа), поетът изяснява жизнено важни, общочовешки проблеми. Чрез природата Павел Веснаков разкрива мъчителните изживявания на лирическия си герой, борбата на противоположности у него (можем да приемем, че лирическият герой в творбите е самият поет).

Стихотворенията са интересни в композиционно отношение. Природата ги рамкира, затваря композиционно, а в изложението поетът дава своите разсъждения („Пролетен дъжд“; „В април“; „Първи сняг“; „Вест“; „Диви патици“; „В очакване“ и т.н.), изгражда облика на героя си, правейки му психологически анализ.

Можем да говорим за образи-символи и цветова символика в текстовете. Пролетта — е животоносеща, спокойна и ласкава; „знойното лято“ — е кипящ труд, силата, която излъчва младостта; есента — е символ на преминаващата младост; зимата — е символ на „навъсеното минало“, спомен за отминалата младост, старостта.

Особено място в произведенията заема образът на дъжда. Той не е благодатен, не носи радост, има други измерения в „Като Сизиф“.

По особен начин, цветово и физически дори, осезаемо образно, е изграден неговият образ.

Дъждът плющи в размътената черна кал

неразгадан, мъжествен и огромен.

„Пролетен дъжд“

Дъждът в стихотворенията не можем да свържем със светлото в поетовата душа, а с другия свят, този на мрака, на отмиращото, на „навъсеното минало“.

„Дъждът ПЛЮЩИ в размътената черна кал“ („Пролетен дъжд“), той „КАМШИЧИ по земята / жесток и мътен като грях“ („По пътя“); той е „ПОТОП от кипнала вода“ („По пътя“); вали „НЕСПИРНО“ и листата в локвите „ИЗГНИВАТ“ („Вест“) и „ВЕХНАТ“ в градината цветята на поета („В очакване“).

Павел Веснаков разкрива различни физически състояния на дъжда, градирайки глаголите (вали, плющи, камшичи), той градира и чувството, което всява по-скоро страх, отколкото радост, утеха, светлина. Чрез метафоричните образи, определенията, сравненията, цветовите нюанси, той доизгражда портрета на природното явление — „вали навън коварно“; „градушка смъртно бие и свети като смърт“. („Пролетен дъжд“). Природата е одухотворена.

Дори и „утихнал“ („Жал за тревите“) споменът за дъжда е жив, защото в „мрака светят“ още „тръпнещи води“. Дъждът е осезаемо „студен“ и „много сив“ („Старото огнище“), „строг“ и „огромен“.

Направената характеристика на образа е не само описание на природно явление, тя разкрива характерът му и носи усещане за трагизъм, наслоява се едно угнетяващо чувство, което ни съпътства при прочита на творбите.

Изследвайки физичното състояние на дъжда, поетът показва преминаването му в сняг, в лапавица, „пропукват се и чупят клоните / замръзват птиците на тях“; „пътищата са затрупани“; „светът е цял обледенен“ („Лапавица“), както в жестокостта на живота „замръзват“ мечтите, както в студ е „обледенена“ душата на поета.

Душата ми е тъмен ад, стъписан

от самота, от чужд позор и мраз.

„Диви патици“

Мъртвило, „непосилна пустота“, владеят поетовата душа. Тази образност вледенява. Стихотворенията от „Като Сизиф“, дори тези, в които поетът въвежда природата като образ, са един философски размисъл за света, за човека и обществото.

Природата, която за Павел Веснаков е символ на чистото, възвишеното, е показана в много стихотворения, като огледало на човешката душа; в други тя е в контраст с тъмното, което властва по света и в душите на хората.

Безкрайно чистите й думи се „стопяват“ в калта на безвремието, както белите снежинки.

До снощи беше топло време,

а първи сняг днес заблестя.

И непосилно като бреме

е чувството за чистота.

…

Нечисто е навред, нечисто.

Снегът е стъпкан и кафяв.

„Първи сняг“

Осезаемо реалистично звучат тези стихове. Снегът остава „нечут“, „неразбран“; хората заети с дребнавото си ежедневие, омърсени от „политикански страсти“ не чувстват нужда от красота. Чувството за чистота е непосилно бреме за поета. Желанието му е да се възправи срещу „нечистото“. Чувството му за чистота, „сломява“ у него „първоснежното аз“ и „порива към извисеност, / наричан някога екстаз“. („Първи сняг“).

От съзнанието за заобикалящата го действителност, която смазва духовното начало у човека, от опозицията „чисто-нечисто“ се ражда болката, страданието и гневът на поета.

В някой творби природата е в унисон с душевните преживявания на героя („Синя вечер“). Студът е състояние на природата и той сковава поетовата душа, затваря го като в капан. Авторът наслагва синия цвят в текста, за да посинее от зимния студ вечерта. Снегът е „безсмъртно син“; вечерта си прави „капризна синкава шега“, врабецът кълве от синьото.

Душата на лирическия герои от студ синее. Синият цвят носи в себе си и студ, и мраз, и мрак.

Подобно на Иван Бунин и неговият син гарван, Павел Веснаков оцветява в синьо душата си, удължената вечер, снегът.

Ако за Иван Бунин синьото е висша степен на черно, то за Павел Веснаков, по неговите думи, синият цвят е свързан с вечността, с безсмъртието („не бих могъл да си представя / така безсмъртно син снега“ („Синя вечер“), но и със студенината в човешкото общуване.

Синьото прелива в черно, а то е символ на „тъмния ад“ („Диви патици“) в душата на поета. Символизира наслоената в сърцето авторова болка, страх от отчуждението между хората, от злобата, обидите, подлостта.

Всеки ден с изнемогващи пръсти

бърша прах от душата си аз,

рина облаци черни и гъсти

и от мисли оставам без глас.

„Градче“

Черното е в „размътената кал“, в която „плющи“ дъждът; „споменът за мътните води жестоко черен се утаява“ в душата; „в мрака светят трагични, тръпнещи води“; „злобни са небесата“; „късна, неверна е есента“ („Жал за тревите“); „гората почерня съвсем“ („Минзухари“); „денят е много свъсен“ („Хижа“).

Към трагичното синьо-черно у поета, което носят в себе си и небесата, и дните, и градът, връхлита със сила вятърът „полудял“. Той „свести“, „дере склопените простори“ („След бурята“); свири „свирепо“, хуква „като лавина“. Снегът е „свирепо бял“, „мъглата пъпли надолу“ („Старото огнище“).

И все пак не всички творби от „Като Сизиф“ навяват страх, не всички ни потапят в адовото тъмно. Творецът копнее за любов и красота, за чистота и благородство. Успокоение за себе си и разбунената своя мисъл той намира пак всред природата, под зимното слънце, там където „блестят искри“ и прозвънтяват ледунки. Всред нея намира покой, спасение, само там е в хармония със себе си и природата.

Усещам в снежната гора

неизразим сърдечен пристъп.

Ако внезапно тук умра,

поне ще бъде много чисто.

 

Ще ме покрива белота,

каквато цял живот съм чакал.

Със зимно слънце във кръвта

аз бавно ще потъна в мрака.

„Зимно слънце“

Всеки сезон в „Като Сизиф“ има свой облик, има свои измерения, но когато говорим за живата природа в стихосбирката, не бихме могли да не видим, че тя не е само пролет или есен, лято или зима. Тя живее с приспивната песен на щурчето, с полета на птиците, със сърните и смъртта на елените, със сините минзухари и тревите в бяло, с врабеца, който от „синьото кълве“; природата живее с облаците по небето и сребристите „есенни звезди“. Тя живее и с бялата ластовица — символ на поетовата вяра, в това че никога не е късно да се промени човечеството към по-добро. Тя е неговата измислена птица с „изумително бели крила“, която лети, разлюлява небесата, кръжи над главата му и се рови в душата му, за да „възкреси правдини и лъжи“.

Моя бяла измислена ластовица,

как живее без тебе света?

„Бяла ластовица“

Лирическият герой има потребност да бъде сам всред природата, духът му е самотен, но устремен към едно висше състояние, към съвършенство. Павел Веснаков споделя:

„Потребно е човеку да остава сам със своето алтерего, да разговаря с него, да го хули и да плаче след това за хулите към него, да преосмисля съдбата си и да се стреми към единение с божественото…“

„Духът е самота“, но човек има нужда да остане сам, за да „осмисли себе си“.

* * *

Сизифовският път на поета Веснаков е устремен нагоре „към слънчевите върхове“.

Поезията храни и лекува душата му.

Вярата му, онова светло пламъче в душата му, е противодействие на отровния полъх на времето.

Двете му силни и топли ръце, превръщат грубостта в нежност, жестокостта в стих.

„Като Сизиф“ е книга — автопортрет, книга за живота и вярата, за вечно търсещия красота и светлина поетов дух, защото „за красотата просто няма смърт“, защото тя е в него, в неговия път „и с една — единствена любов“ му свети.