Соня Келеведжиева
Орис (4)

Години на учение и труд

И аз ще изтърпя живота си

такъв, какъвто ми се случи —

без кинокамери и фотоси,

не много тих, не малко скучен.

Живот без епосни събития,

живот, лишен от героизъм,

но той за мене е откритие

и често в бой за него влизам.

И никога, какъвто ще да е,

за никои друг не го заменям.

Аз благославям само жребия,

че грее слънцето над мене.

Годината е 1941.

Едно от многото селски момчета се подготвя за първия училищен ден. Трудни години, но първият 15 септември, е един от най-щастливите мигове в живота на малкия Панайот.

Възслабичък и по-висок от другарите си, обут в платнени панталони и бяла риза, с китка в ръка, малкото момче прекрачва с трепет прага на Блатешкото селско училище. Любопитният му детски поглед се мести от огромните венци, сплетени от по-големите ученици, обкичващи входа на училището, към образите на светците — братята Кирил и Методий.

Детското любопитство, примесено със страх пред неизвестното, прераства във възторг, когато вижда първата си учителка — Митка Долапчиева. Тя е човекът, който отваря очите на първокласниците за светлината на словото и ги повежда по трудния път на знанието.

Сърцето на детето трепва и завинаги остава в храма на науката — училището, за да започне Павел по-късно своя трудов път като учител в Блатец, и да го завърши пак зад училищната катедра, но в Сливенската езикова гимназия.

Минават години и той е вече ученик в Сливенската мъжка гимназия „Добри Чинтулов“ — 1948 година.

Нов свят, нови хора… Живот, коренно различен от този на село.

Селското момче с широко отворени очи поглъща новото, потапя се в атмосферата на градския живот, но той не го блазни. Силно го впечатляват новите му учители, които разкриват пред него пътищата и тайните на голямата наука, впечатляват го съучениците му — талантливи, млади и интелигентни хора, впечатляват го и онези, които се занимават с литература и изкуство.

Веснаков е на квартира с Георги Ведроденски у Радой Ралин. Живеят на ул. „Раковски“ 89. За този момент от живота си той споделя:

„Човекът, който ми е дал истински тласък за литературата е Радой Ралин. У тях живеехме.

Радой беше на специализация в Чехия. Често си идваше. Всяко негово завръщане беше празник за нас. Стояхме по цели нощи — говорехме за литературата. За пръв път чух някои имена на големи български поети от него. Обичахме да четем заедно стихове. Радой боготвори Атанас Далчев. Тази си любов той предаде и на мен, приобщи ме към благородството на поетическия изказ. Като мой хазаин в Сливен и по-късно в София на ул. «Бенковски» 24, той се грижеше за мен.“

Още като ученик Павел се запознава с Никола Фурнаджиев, благодарение на Радой Ралин. Този творец с богата душевност, поет-бунтар по природа, носещ в себе си жажда за живот и вяра в доброто, в хората, този човек, у когото не бихме могли да открием отчаяние, а само воля за живот и огромна любов към българската земя и народа — грабват Веснаков, завладяват го още в младежките му години. И до днес поетът боготвори Никола Фурнаджиев, заради неговата човечност.

„Да видиш от близо живия писател, да стиснеш ръката на живия творец, на големия човек — това е неповторимо преживяване, споделя Веснаков. Никола Фурнаджиев го знаех от читанките и даже съм прерисувал от книгите портрета му, за да си го имам. Той имаше особено озарение. И тогава, когато за пръв път се срещнах с него, си казах, че е велик… И днес смятам, че е последният велик поет на България. Тои беше не само поет, но и много човечен, човечен човек. Тои ме научи на честност.“

Гимназия Добри Чинтулов дава много на учениците, прекрачили нейния праг, дава им знания, умения, прави от тях хора. С възторг и умиление Павел Веснаков говори за Сливенската мъжка гимназия и за своите учители.

Учудващо е, че той и днес помни всеки от тях, спомня си как са говорили, как са се обръщали към учениците си, дори облеклото им си спомня. Бил е ученик от IV „а“ клас, с класен ръководител Съба Тенева — преподавател по френски език. По български език и литература му преподава Ал. Димчев и Ана Гюзелева. По руски език — Любов Алексеевна Аренс. Споменавайки нейното име, той сподели: „Руският, зная го от Любов Аренс…“ и започна да рецитира стихотворения на Сергей Есенин — любим негов поет от руската класическа литература.

По математика в Сливенската мъжка гимназия му преподава Ив. Димитров, по физика — Ст. Шопов и Ив. Апостолов, по химия Велико Георгиев, по география — Иван Димитров, по история Кирил Сивов, който обичал и уважавал учениците си и ги наричал „приятели“. По музика е имал щастието да бъде ученик на Мишо Тодоров, а по биология на Петър Беленски и Велико Георгиев.

В гимназията и всред съучениците си той се е чувствал най-добре — възторжени млади хора, чисти души. Стегнати в униформи, с фуражки на главите, те носели у себе си ентусиазмът на младостта и желанието да превъзмогнат тревогите на времето, да съхранят човешкото у себе си за дълги години. За съучениците си Веснаков разказва с огромна любов. С много от тях пътищата им и днес, в най-зрялата възраст, се пресичат и на литературното поприще, и в живота. С най-топли чувства и поглед обърнат назад, в който се чете и радост, и болка по отминалата младост той разказва за „великия“ IV „а“ клас и другарите си: Панко Басев, Соломон Канети (племенник на световно известния автор Канети), Ангел Димитров — Гарвана и за Бянко Събев.

За него поетът разказва:

„Какво момче беше Бянко! Дойде в гимназията от Славянци. Той беше добър другар, стояхме на един чин. Беше учил във Френски колеж в Пловдив. Помагаше ми много по френски език. След гимназията пое пътя на агрономството.“

Павел Веснаков е имал много добри, верни другари и в другите класове.

Животът и годините са поставили на изпитание приятелството му с поета Константин Шарков, което датира още от 1948 година, та до днес.

Константин Шарков е бил ученик в IV „б“ клас — другар по перо, брат по съдба и до днес на Веснаков. „Трима бяхме «поетите» от IV клас: аз, Георги Ведроденски и Косьо. Заедно печелихме литературните конкурси в гимназията. А в последната година, за празника на училището, ни дадоха и на тримата по една първа награда. Колко добри сме били…“ — смее се Павел. В IV „в“ клас са учили едни от наи-добрите му приятели — Стоян Андреев и Георги Йорданов.

Творецът споделя:

„Георги Йорданов имаше прякор «Магучий». Той идва още от ученическите му години. През лятото на 1948 година бил на море. Видял един огромен параход в морето и възкликнал: «Магучий параход!», вместо да каже «голям параход» — разказва и добродушно се смее поетът. Бяхме много добри приятели. Хулна дума за него у мен няма. Той беше добър човек, честен човек. Във властта той отиде не заради лични интереси. Е, ако днес има такива като него в Народното събрание, друго щяха да гледат на държавата.“

Всред лицата на другарите му се откроява и това на Дамян П. Дамянов. Той бил една година по-малък от Павел, но това не пречело на приятелството им.

„Той е рицар на другарските взаимоотношения. Обичам го и като поет, и като човек. Честен е до болка. Дамян изстрада живота си. Всичко за него беше страдание. Ако е вярно, че истината се ражда в страданието, то тогава той е най-истинският поет. В него няма фалш, няма измислени ситуации, всичко е дълбоко преживяно.“

Пътят на двамата другари като литератори започва от Сливен. Приятелството им и днес е подхранвано от поезията и любовта към живота, която носят у себе си тези две сродни души. Изтича много вода, минават много години — от 1948 до 1988 година, когато Дамян Дамянов е този, които представя втората книга на Павел Веснаков „Като Сизиф“.

Малко е да кажем, че Веснаков обича Дамян Дамянов. По-скоро той го носи в душата си като свята реликва. В разговор с Константин Шарков, пред вестник „Извори“ (брой 120, 1993 година), поетът споделя:

„а има един почти свят мъченик на словото, един рицар на другарските взаимоотношения, който завинаги ще остане в душата ми с мъката и мъдростта си — Дамян П. Дамянов. Обичам го като брат и го благославям…“

* * *

Ученическите години са венецът на младостта, радостта на живота. С носталгия се връщаме към миналото, за да усетим полъха на първата любов, първата приятелска прегръдка, за да чуем отново клетвените думи за вярност до гроб от добрия другар, за да полетим на крилете на мечтите си към по-доброто и да строшим оковите на злото, което сковава света, да победим с младежки ентусиазъм.

Ученическите години…, за тях може да се говори много…

* * *

Завършил Сливенската мъжка гимназия, Павел Веснаков има огромно желание да се занимава с литература. Записва се и учи в Бургаския учителски институт — специалност български език и литература.

Бургас е един от градовете, чиито въздух той обича да диша. Бургас с шумните си улици и морето грабват душата на поета. В този град той страда и се радва, влюбва се и разлюбва. И до днес пази надеждата, че „някога отново“ ще иде там „като птица празен“, за да му даде Бургас „горещо слово“, за да „отсънува своя сън сподавен“.

Там, в Бургас, се запознава с Мишо Гребенаров, с когото поддържал през студентските си години добро приятелство. На него поетът посвещава стихотворението „Бургас“ от стихосбирката „Вярност“.

Благодаря за виното кристално

и трезвите жени.

За римското приятелство на Мишо,

за всеки залък хляб — благодаря.

В литературния клуб Веснаков се среща и запознава с Николай Фол. Прочел негово стихотворение, Фол го подписва за печат. Творбата излиза във вестник „Черноморски фронт“. В разговор Фол съветва младия поет: „Иди в София да побохемстваш малко“. По повод този разговор поетът казва:

„Остана ми само препоръката. Нямах възможност, по понятни причини, да бохемствам, а ми се искаше да отида в големия град, да видя големите поети. Имаше много пречки — от една страна безпаричието, от друга — животът на брат ми Драгия, а и 1954 година започнаха да ме разследват. Изключиха ме от ДСНМ (Димитровски съюз на народната младеж), през есента на 1955 година.“

От студентските години датира приятелството му с Христо Фотев, Кр. Станишев, Димитър Велинов, Стойчо Гоцев, Никола Инджов.

След завършването на Бургаския институт Павел Веснаков започва работа като учител. Преподавал е една година в родното си село Блатец и една година в Кермен. Вълнението му в тези първи учителски години било голямо, защото като учител, трябвало да възпитава, да дава знания, да бъде пример за учениците си. В Блатец е работил заедно с Кънчо Велев, директор на училището, Кольо Войников — начален учител, Величка Йорданова — преподавател по математика, Тонка Андреева — учител по химия и др. Работил с удоволствие в малкия, но сплотен колектив от млади хора, ентусиасти, кипящи в работата. Обичал децата, обича ги и до днес, защото те са радостта в живота му.

Таня Стайкова (днес библиотекар в Сливен), бивша негова ученичка от Блатец, си спомня:

„Винаги, когато някой спомене името на Павел Веснаков, си спомням онези далечни години, когато той беше мой учител. Изправя се пред нас един висок, млад, сериозен човек, леко приведен — учителят ни по литература, а ние тръпнем… — дали ще успеем при него…, много е строг.

А той ни гледа благо, говори бавно, без да повишава глас. Говореше с толкова обич затова, което преподаваше. При него, чрез него, обикнахме литературата. Водеше кръжока по литература, раздаваше се. С онези, които искаха да се занимават с литература, учителят ни работеше упорито, с постоянство.

Обичаше ни.

Спомням си, че от него научихме думата «плагиатство». Някой беше написал стихотворение, перифразирайки текст на известен автор. Тогава учителят ни без да го нагрубява, с усмивка обясни на него и на всички нас, какво е това плагиатство. Това беше и литературен урок, и урок по нравственост.

Споменът ми за Павел Веснаков, споделя бившата му ученичка, е за един безкрайно човечен и интелигентен човек“.

* * *

През 60-те години Павел Веснаков се записва в Софийския университет „Климент Охридски“, за да продължи образованието си. Учи задочно по специалност журналистика. От 1959 година до 1964 той е зам. главен редактор на вестник „Сливенско дело“. Журналистическата работа му дава много, независимо че според някои твърдения тя „убива“ поетическата дарба на творците.

На един въпрос на Св. Димитрова (пред вестник „Сливенско дело“ — НВ-ООД, от 30 юли 1993 година, бр. 59) — Как П. Веснаков преодолява своеобразните журналистически препятствия? — той отговаря така:

„Журналистическото всекидневие отнема времето за поезия, но не може да унищожи поезията. Поетът помага на журналиста при реализацията на темите от злободневния поток, а журналистът подхранва поета с истините за битието на хората, с красотата на тези истини“.

Интересно отговаря той и на въпроса — Кога се чувствате най-„Аз“: „като журналист, като поет или като филолог?“

„И в трите сфери ми е интересно, но безспорно поезията е онази трагична сила, която цял живот ме люлее над бездната на мо¼оята душа.

Да си журналист и филолог е потребност на интелекта, да си поет е наказание на духа.“

* * *

От 1964 до 1969 година Веснаков работи като зам. директор на Сливенския драматичен театър. Директор по това време е Иван Раев. Свързва ги не само общата работа — театърът, но и любовта към него. Раев и Веснаков са съкровени приятели, неразделни другари са в годините на възход и трудности на театъра.

„Всичко вървеше добре, когато Сливенският драматичен театър печелеше национални награди. «Лавровите клонки» радваха всички ни, но особено щастливи бяха партийните лидери. Когато поставихме пиесата на Георги Марков «Атентат в затворена улица» и не ни класираха… — просто ни изгониха.“

За този период от трудовата му биография може да се пише много — и за радостта от работата в театъра, и за „дълбоките, горчиви корени“ в душата му, от преживяното в тези години.

Когато заговори за работата си в театъра, не без вълнение, Веснаков разказва за Георги Джагаров, с когото са били лични приятели, още от ученическите години на Павел.

„Аз бях ученик, а Джагаров учеше в Литературния институт «Максим Горки» в Москва. Спомням си и днес — беше януари 1950 година. Георги Джагаров се беше върнал от Москва. В Сливен беше паднал голям сняг, но ние вървяхме по сливенските улички — аз, Константин Шарков и Джагаров, който ни разказваше за Сергей Есенин, Анна Ахматова и Пастернак. Тогава тези имена бяха табу за нас. Още чувам тишината, под падащия сняг, стиховете на Анна Ахматова:

Не с теми я, кто бросил землю

На растерзание врагам.

Их грубой лести я не внемлю,

им песен я своих не дам.

Но вечно жалок мне изгнанник,

как заключенный, как больной,

Темна твоя дорога, странник,

Полынью пахнет хлеб чужой.“

Джагаров присъства не само в спомените на Веснаков от ученическите години, но и от по-късния период — съвместната им работа в Сливенския драматичен театър.

Годината е 1964. Георги Джагаров вече е написал „Вратите се затварят“ (1961 г.); „И утре е ден“ (1963 г.). На Сливенска сцена ще бъде поставена и новата му пиеса „Прокурорът“. Пиеса, чрез която Джагаров воюва с отживелиците от култовския период, разкрива личната драма на някои от преданите борци на Партията.

Сливенският драматичен театър, в лицето на директора му — Иван Раев, зам. директора — Павел Веснаков и актьорите, се подготвя за участие в Националния преглед на българската драма и театър в София, след като вече са преминали прегледите в Ямбол, със същата постановка.

Най-сетне идва този ден — 6 юли 1964 година. В Народния театър „Иван Вазов“ сливенци ще се представят с „Прокурорът“. В спектакъла участват Иван Раев, Венелин Пехливанов, Николай Дойчев, Минка Долапчиева, Данка Георгиева, Тодор Пройков. На Националния преглед на българската драма и театър в София, в Народния театър „Иван Вазов“, присъства и Тодор Живков. В дните, когато се провежда прегледа Георги Джагаров и Стефан Гецов са в Лондон, на Шекспировите тържества. Павел Веснаков и Косьо Жерков се подготвят да гледат спектакъла от ложата на Народния театър.

Залата утихва, смълчава се, започва представлението.

„Когато Иван Раев започна монолога на Струна невеста — изтръпнах. Помислих си: Джагаров — добре, ще остане в Лондон, а Иван? Край! Арестуваха го!

Кръвта плисна сякаш от сцената и потече към залата. Колко се борихме за тази пиеса, но сега… стоях стъписан в очакване. Изведнъж, там, където висеше националният флаг, се чуха аплодисменти. Залата се обърна. Ръкопляскаше Тодор Живков, беше станал прав и ръкопляскаше. Едва тогава вълна от аплодисменти заля салона“ — разказва Павел Веснаков.

Вечерта, след представлението, Иван Раев, Енчо Халачев — режисьор-постановчик на „Прокурорът“ и Павел Веснаков, са в хотел „Севастопол“, отседнали са там. Във фоайето срещат началника на репертоарната комисия при Комитета за култура — проф. Стефан Каракостов (преподавател във ВИТИЗ по история на руския театър). Чули го като убеждавал Никола Петков, че пиесата на Джагаров е слаба, че е антипартийна, убеждавал го да се изкаже против постановката на Сливенския драматичен театър.

Иван Раев не издържа и са намеси в разговора, казвайки им: „Аз може да съм слаб актьор, но пиесата е хубава, не я хулете.“ Духовна гордост носеше у себе си Иван Раев.

На прегледа, спомня си Павел Веснаков, Сливенският драматичен театър спечели І-во място.

Това беше огромен успех за всички ни — актьори, режисьори, директори, голям успех за Георги Джагаров. Без да преувеличавам, Джагаров стана известен заради нас, хората от Сливенския театър, заради великолепната игра на Иван Раев, за когото, по друг повод (драмата „Иван Шишман“), Стефан Гецов каза: „В този театър (Сливенският) има по-добри от мен…“

От 1966 година датира приятелството на Павел Веснаков с Иван Налбантов (актьор от театъра на Народната армия). Интересни случки разказва Веснаков за съвместната им работа в Сливенския драматичен театър, за представленията в Карлово и Казанлък, за едно гостуване в дома на Налбантов, в Сопот, при баща му бай Лило.

„Първите си стихотворения Иван написа още когато работеше в Сливен, може би 1967 година. Посвети ги на Кольо Дойчев, мама Дана, Вела Пеева, но винаги казваше: «От мен поет няма да излезе». Аз и тогава му казвах — споделя Веснаков, казвам го и сега — добър поет ще излезе от него, но от театъра не бива да се отказва.“

През 1994 година в клуба на дейците на културата — Сливен беше представена първата стихосбирка на Иван Налбантов „Антракт“. В залата имаше много гости, почитатели на актьора Налбантов, но присъстваха и стари негови приятели. Един от тях беше Павел Веснаков. След като беше представена стихосбирката, авторът й — Налбантов, се върна назад към годините от своята младост и работата си в Сливенския драматичен театър. Разказа спомени от съвместната работа с Иван Раев, Павел Веснаков, актьорите, говори за небезизвестната мама Дана, която всички много уважавали, за Стефан Тамахкяров.

Очите на Павел Веснаков се пълнеха със сълзи. След разговора двамата стари другари се прегърнаха и поздравиха с думите: „Помниш ли, помниш ли отминалите дни…“

Гледайки тези стари приятели, неволно у мен прозвучаха стиховете на Налбантов, посветени на Апостол Карамитев от стихосбирката „Антракт“, за онези „добрите“ дни, които „остават, живеят“, онези дни „бивши и днешни / горчиво сладки и тъжно смешни“.

Театърът е магия!

В театъра актьорите изиграват не само най-вдъхновените си роли, не само творят, забравили себе си дори, театърът създава и приятелства — съкровени, вечни и живи, а от тях идва много топлина, която и днес сгрява мнозина…

* * *

От началото на 70-те години до 1988, Веснаков е кореспондент на вестник „Труд“. Работи като старши репортер и получава званието „Редактор І-ва степен“. И до днес той пази журналистическата си карта.

По това време главен редактор на вестника е Коста Андреев. В „Труд“, той работи заедно с Дамян Обрешков, Б. Димовска, Дарина Герова, Радко Трифонов, Мирон Иванов. „Във вестник «Труд» имах много светли дни. Това е времето, когато «напуснах» вестник «Сливенско дело», просто станах неудобен — разказва Веснаков. Стана така, че изпъдените от различни вестници се събрахме около Коста Андреев, който не се плашеше нито от времето, нито от «героите» му, а и знаеше, че все талантливи хора е сбрал. Дълбоко уважавам Дарина Герова, Радко Трифонов — талантливи хора, които разбират от литература. А Мирон Иванов — той беше живата ни радост, а и живото изобличение на тогавашния живот, на времето. Обичахме го много и много страдахме за него, много жалихме за човека и твореца Мирон Иванов, когато почина на 7 декември 1988 година.“

Във вестник „Труд“, Павел Веснаков е имал възможността да общува с много хора, но с особено вълнение и топлота разказва за стенографа, карикатуриста, човека — Борис Порфиров и умението му да поддържа приятелство с всички кореспонденти от страната. Интересен е споменът му за честването на 50 години от излизането на първия „Труд“ — 1975 година. На тържеството в парк-хотел „Москва“ имало много гости, но един приковавал вниманието на всички — Димо Казасов, „последният мохикан на българските превратаджии“, както го определя Веснаков (на 9 юни — осъмва министър, на 19 май — също, на 9 септември — отново министър).

„Димо Казасов бе жива история. Стояхме скупчени около него, а журналистката Райна Вълчева му зададе такъв въпрос: «Как се чувствате сега, в съвременния свят, след толкова превратности на битието?». А той й отговори: «Безкрайно самотен. Самотата не е в липсата на близки, роднини, а в това, че нямам с кого да си спомням. Хората, с които правех големите неща в живота — отдавна ги няма…»“

Във вестник „Труд“, Веснаков е имал възможност не просто да се запознае с нови журналисти и да се приобщи към тях, а да намери отдушник, покой за себе си, в приятелството на талантливи творци. Спомените са живи у него и днес, парят го като въглени, но и стоплят душата му.

Дано да има с кого да си спомня за отминалите години, за да не бъде никога „безкрайно самотен“.

* * *

През 1987 година той е поканен като лектор по български език и литература в ГПЗЕ „Захари Стоянов“ — Сливен, а от 1988/89 е вече на постоянна работа там — до пенсионирането си през 1995 година.

Трудовият си път започва като учител и го завършва пак като такъв, защото учителската работа винаги му е доставяла радост, удоволствие от факта, че има на кого да предаде знанията си, опитът си, любовта към поезията.

Маргарита Енергиева (бивш зам. директор на гимназията, преподавател по физика) разказва:

„Правилен ли беше изборът на директора да покани като лектор за часовете по нововъведената дисциплина «Естетическо възпитание», през 1987 година, Павел Веснаков — най-добре биха могли да кажат учениците. Но аз знаех, че те бяха възхитени от общуването с един естет по душа, с една личност, която по нетрадиционен начин ги запознаваше с естетическите категории. Тогава той пое и ръководството на кръжок «Млад редактор» и приобщи към него много пишещи ученици.

Присъствието му в колектива внасяше особен колорит. Въпреки изключителната му скромност и ненатрапчиво поведение всички усещахме голямата личност. Той издаде стихосбирката «Като Сизиф» — без афиширане, без шум. Дори, когато чествахме 60 годишнината му беше неспокоен, притеснен. Неговият изискан хумор в междучасията развеселяваше всички.

Убедена съм, че наша, човешка слабост е това да оценяваме творчество и хора, когато не са вече между нас, а тези, с които общуваме, с които ежедневно се срещаме, остават недооценени…“

От съвместната ми работа с Веснаков като колеги — литератори зная, че той беше нетрадиционен учител. Излизайки от рамките на общоприетото в часовете по литература, той внушаваше усет към красивото, учеше учениците, че красотата е ранима и че трябва да се пази, възпитаваше ги да преодоляват трудностите и да се борят. Учениците му, днес вече всеки поел своя път в живота, си спомнят често за часовете по литература и уроците по човечност на Павел Веснаков.

„Веснаков беше мой преподавател по литература и класен ръководител — пет години. В часовете влизаше с бавна, спокойна походка, винаги приятно усмихнат. Говореше тихо, спокойно. Човек с безкрайно богат речник и невероятно точна мисъл. Можеш да го слушаш с часове — споделя Валентина Василева (студентка в Държавна консерватория). Това не бяха само часове по литература, а и по световна история, философия, етика, естетика, история на изкуството. Благодарение на познанията си той се явяваше пред нас като арбитър на епохите, а не като съдия, позволяващ си да съди автори и произведения.

Часовете му бяха възпитателни — сега разбирам това. Успяваше да събуди у нас любов към всичко българско, незабелязано изграждане у нас критерии за красота…“

Павел Веснаков обича училището. За него то е светилище. Обича децата, защото те са радостта в живота му, а учителят, според него, дава облика на българското училище. Работата в езиковата гимназия е била удоволствие за него.

„В ГПЗЕ «Захари Стоянов», аз имах възможност да общувам с хора с голям интелектуален заряд — моите колеги. Много пъти вечер, уморен от тежкия ден, съм си мислил — какво ми е дал денят днес, какво научих от колегите си, с какво ме обогатиха. И можех да си отговоря с удоволствие, че от всички тях съм взел по нещо добро. В коя среда другаде може да се общува с хора, които познават културата, литературата на чуждите нации? Ако трябва да бъда откровен — ако не бяха те, моите колеги, аз трудно бих преживял месеците преди пенсионирането. Заради тях, заради учениците, не исках да излизам в пенсия.

Храня най-топли чувства дори към онези, които са ме наранявали понякога — отдавна съм им простил. Мисля, че няма да сбъркам, ако пожелая на всеки учител да има такава колегия, каквато имах аз в гимназия «Захари Стоянов» — от директора, до портиера.“ — Казва Павел Веснаков.

* * *

В живота си (дори и днес, когато се е установил вече в Жеравна) поетът търси средата на хора, които не са безразлични към поезията, изкуството, такива, които не са загубили човечността си.

Приятелите са тези, с които има възможност да обсъжда жизнено-важни проблеми, свързани с човека, със свободата му, правото му на избор, моралните закони, които движат човешкото общество. С приятелите, истинските, споделя болките и радостта си.

Дружбата му с поета Константин Шарков е пословична. Той е един от малцината верни приятели на Павел Веснаков и до днес.

„Благодарен съм на Косьо, че запази онова съкровено чувство към мен и поезията. Другите, с които започнахме, зарязаха мъчителния път на твореца. Ние с него останахме верни на родния град. Както казва Косьо, в този град останахме, «за да му служим». «Тук изпитахме първата любовна тръпка / тук кръщавахме децата си». У моя приятел и поет Константин Шарков има едно особено чувство за преклонение пред Сливен. Той дойде с любовта си към България и приятелите още с първата си стихосбирка «Не идвам сам» и донесе едно ново усещане за времето, в което живеем. През всичките години той не беше сам. Ние неговите другари бяхме с него и когато беше секретар на КДК, и после като председател на читалище «Зора», и като директор на Дома на литературата. Навсякъде той имаше много приятели. Косьо носи голямо сърце и получи заслужено любовта на другите, защото е честен човек.

Ако има нови изгряващи звезди в поезията, една от тях е втората му стихосбирка «Крехък кремък». Обичам поезията му. Нежен лирик е.

Граждански ангажиран. У него няма лицемерие за словото. При него всичко е чисто, избистрено. В стиховете му има една лека тъга. Мога да си я обясня, но не искам да я назова.

С него и Георги Ведроденски — Мортус, печелехме литературните награди в гимназията.

Хубав, потребен поет и човек е Константин Шарков. Свързва ни поезията и онова неуловимо братство, съкровеното в отношенията. Има нещо сакрално в нашата дружба.“

Дългогодишно приятелство свързва Павел Веснаков с д-р Йордан Стоянов — хирург в сливенската окръжна болница и неговото семейство. Като си помисли човек къде е литературата, къде хирургията, би се учудил на тяхната връзка. Добрите им взаимоотношения се градят не на основата болен-лекар, а на общото между две сродни души, на едно дългогодишно приятелство между бащите им, а може би и на огромната любов, която носят в сърцата си към хората.

„Невероятна душа носи д-р Стоянов. Освен, че знае всичко за човека като телосложение, той знае твърде много и за болките в човешката душа. Знае къде е скътана болката. А поетът се интересува главно от това. Стихът се ражда като бисера — от болката на мидата.

Много често Данчо ми е подсказвал образи за моите стихотворения. Служил ми е като стимулатор. Той е и голям хирург. А големият хирург носи голямо сърце. Безкрайно скромен, невероятно скромен човек е той, можеше да заеме големи постове, но остана да служи на хората. Не можеш да служиш на човека и да не го обичаш. Тук имаме нещо общо. Рядко говорим с него за тези неща, но съм убеден, че той мисли като мен — да служиш користно на една кауза е нечовешко. Естетичното започва там, където свършва користта и обратното — където има корист свършва хирургът.“

В Сливен Павел Веснаков има много приятели, но има още едно име, което той споменава винаги с дълбоко уважение — това на Димитър Димитров, бившия дългогодишен директор на гимназията с преподаване на западни езици „Захари Стоянов“, с когото и днес те често обикалят, за разтуха, сливенските балкани.

Веснаков споделя, че винаги е изпитвал потребност да общува с него, като голям познавач на руската литература и като човек. Обща тема на разговор за тях е творчеството на Брюсов, Пастернак, Анна Ахматова.

За поета — Димитър Димитров ще остане завинаги „човекът с подадената ръка“.

„Когато ме освободиха от в-к «Труд», той беше с протегната ръка към мен. Безкрайно съм му благодарен и задължен. Димитър Димитров е човек добър, тих, скромен, приятел, които никога не би оставил другаря си сам в гората, никога не би оставил ближния в беда“.

* * *

В забързаното ни време, в напрегнатото ежедневие днес, всички имаме нужда от едно „сакрално“ приятелство, от дружба с човек, който носи „голямо сърце“, имаме нужда от един само човек „с протегната към нас ръка“.

Колко вярна е българската поговорка, че приятел с пари не се купува…

* * *

На 4 декември 1960 година Павел Веснаков свързва живота си с Елена Атанасова Андреева, от село Жеравна. Една жена, която със своята богата душевност носи успокоение за вечно търсещия, неспокоен дух на поета. В нейното голямо сърце винаги е имало и има място за радостите, страданията и сълзите на поета-съпруг, на синовете и внуците. В знак на признателност и израз на голямата поетова любов към Елена Атанасова, е стихотворението „Остани“, от стихосбирката „Като Сизиф“

Текат големите ми дни

като вода от лиха стомна.

Но аз те моля: — Остани,

с добро да те запомня.

…

                — Остани,

да бъдеш моя песен.

…

                — Остани,

до мене в пътя стръмен.

…

                — Остани,

за да ме има още.

От брака на Павел и Елена се раждат синове. Единият — Георги, продължава пътя на своя баща, занимава се с литература, млад поет е. Издателство ПАН — София даде път на младия творец и първата му стихосбирка „Зимни приказки“. По-малкият — Антон, е закърмен с любовта към литературата и изкуството, но професионалният му труд е насочен в друга област — физикоастрономията.

Веснаков е богат с поетичното си слово, но и със своето семейство — съпруга, синове, снахи и внуци.