Соня Келеведжиева
Орис (2)

Земята на Сливен — силата на един поетичен свят

Ще се свършат тук моите пътища.

И завинаги спрял в неизвестното,

аз ще имам пак памет и бъдеще

в родословния корен на песните.

Сините камъни, издигнали гордо скалисти хребети, посрещат първи зарите на всеки нов ден, гледат от високо смълчания Сливен и благо го прегръщат с топлите си длани.

Горските пътеки в шумналия лес, още пазят спомените за Индже и Стоил войвода, за Хаджи Димитър и Панайот Хитов, за Кара Танас и Стефан страшен хайдутин.

Орлите, устремени към висините, носят на крилете си широтата на духа и вярата в бъдното на тези величави люде.

А долу, в ниското, се е прострял на длъж градът на стоте войводи, градът на Сините камъни — нашият роден град. Като магически символен знак, в центъра на Сливен гордо изправя ръст паметникът на Хаджи Димитър. Там, около него, се събират в едно миналото, настоящето и бъдещето на сливенци. Славният войвода е отправил взор към далнините.

Всяка уличка в града носи дъхът на далечното и героично минало. Криволичат улиците, брулени от сливенските ветрове и се сливат с новите трасирани пътища, по които крачат наследниците на славните сливенски възрожденци.

Гласът на стария часовник, с песента на даскал Добри, преливат в камбанния звън на църквата „Св. Димитър“ — пазител на духа на патриархалния Сливен. Врязват се тези звуци в съзнанието ни, за да напомнят, че сме сливенци.

Нашият град — той е в нас, част е от нашето съществувание. Скътали сме го в душите си до образите на майките. Дишаме въздухът му. Небето и земята, вятърът и скалите ни зареждат с духовна енергия, дават ни сили за живот.

* * *

Сливенската земя е родила и откърмила много достойни народни синове и дъщери, с които се гордеят поколенията. Сливен дава на народа ни и историци, и художници, и поети, и писатели — гордост за нацията. От Възраждането, та до днес, името на родния ни край прославя не едно силно поколение творци.

С оръжие, с цигулка, с перо или с четка, те са работили неуморно за съхраняване на българщината, отстоявали са докрай народните идеали. И днес под светлината на родното слънце, до гроб верни на Сливен и хората му, са останали много творци, които не мислят за слава и почести, за поетическа кариера.

Встрани от шума на столицата, устоял на бурите на времето, затворил се с работата си, живее и твори един от добрите сливенски поети. Всеки ден го срещаме на улицата. Може би не всички знаят името му, но в литературните среди, но на старите сливенци, а и на младото поколение интелигенти, той е добре познат — Павел Веснаков.

В града под Сините камъни — се ражда стих след стих поезията му. Дали заради синьото небе на Сливен, или заради богатата сливенска земя; дали заради гордите скали на Сливен, или заради душевността на сливенеца — поезията на Веснаков е дълбока и силна, богата на багри и тонове, поезия, която извисява над греха, над сивотата, прави ни осезаемо чувствителни към грозното и красивото, прави ни по-човечни, по-мъдри.

Сякаш сливенската земя е цялата негова Родина, сякаш в нея се сбира цялата вселена на неговия поетичен свят. От Сливен започват всички негови пътища. И песните му са дълбоко вкоренени в земята ни.

Родината и Сливен Павел Веснаков носи в себе си:

С ветрове, изтощени в клисурите,

с дъх на мащерка, с кървави белези

от вековната разпра със бурите.

Тя е в мен. Тя е родова памет

за задушници и кръщения.

Тя е вечното смислено пламъче

над изстрадали страсти и бдения.

Ще се свършат тук моите пътища.

И завинаги спрял в неизвестното,

аз ще имам пак памет и бъдеще

В родословния корен на песните.

„Родината“ кн. „Като Сизиф“

Блатец — родното място на поета

На плочника пред старата ни къща

като дете, две букви издълбах.

И после много пъти тук се връщах

и преосмислях своята съдба.

Не далече от Сливен, на 20 км източно, по-посока — Бургас, се намира с. Блатец, едно от селата, което преди години, а и днес се слави като най-благоустроеното селище в региона. Разположено в равнинната част на Сливенското поле, селото открай време е известно с плодородните си лозя и винарската изба.

Блатец носи духът на древни племена, населявали този район. И днес много сливенци знаят селото като Есирлии, Исирлии (исир — роб; Робово; лагер за пленници), такова е било името му от възникването му като чифлишко село през XVIII век, до 1934 година, когато го преименуват в Блатец, по името на блатото, намиращо се в западната част на селото.

В Сливенския исторически музеи се съхраняват бронзова монета от Месамбрия (IV век преди новата ера), оброчна плочка на Римската богиня Хеката и други материали от късния неолит и халколита, открити в двете праисторически селищни могили, на север от днешното село Блатец, около винарската изба. Преди много векове там е имало селище. По неговото име и днес местността се нарича „Селището“ (Енциклопедия на България — т.I)

Стари хора си спомнят, че южно от Есирлии е минавал керванджииски път за Турция, а в селото се е намирала бейската къща. Легенда разказва, че в местността „Селището“ е имало стар, дълбок кладенец, в които турците, в годините след Освобождението (1878 година), бягайки, хвърляли в него ограбваното злато от българите.

Богато със своята история е Блатец, от турско, та до днес…

Влизаш днес в селото и пред теб се ширва големият площад с читалището „Къньо Мераков“ (старото читалище е носело името „Пробуда“, основано 1926 год.). Чучурите на мраморната чешма, в средата на площада, отдавна не пеят, но и сега, малко останалите деца, често се гонят в кръг около нея.

И черквата „Св. св. Кирил и Методий“, построена 1872 год. рядко отваря вратите си — само на големи празници.

Има с какво да се похвали село Блатец — училището е голямо и просторно (първото училище е построено в 1860 год.); читалищната дейност не секва вече години наред; с такива паркове за отдих като блатешките, малко села могат да се похвалят, но може би хората са най-голямата му гордост.

През класните стаи на селското школо са преминали много ученици. Своята дан, зад учителската катедра, са дали стотици учители, чиито имена и до днес се споменават с възторг и умиление: Васил Стоянов Попов, Веска Симеонова Вълчева, Митка Долапчиева, Радка Илиева, Руска Маркова, Кънчо Велев, Теньо Ненчев, Мария Тенева, Ганка Бурлакова, Мара Тенекеджиева. През селското училище преминава и Стефан Тамахкяров, познат на хората от Блатец като добър учител, а на цяла България като дългогодишен директор на театъра на Народната армия — София.

Тук е учителствал и Павел Веснаков (псевдоним на Панайот Георгиев Драгиев).

Трудно е да бъдат изброени имената на всички учители, дали много от себе си за просвещението на младите хора от с. Блатец.

* * *

На 28 юни 1934 година в с. Блатец, в семейството на Йовка Михайлова и Георги Драгиев се ражда Павел Веснаков.

Къщата на родителите му се намира в долния, югоизточен край на селото. Не голяма, разположена навътре в просторен двор. Пред нея се вият стари лозници — пролет зеленеят, а есен натежават от кехлибарени гроздове. Под сенките им се е сбирало многолюдното семейство на Драгиевия род — за радости и за скърби.

Детството на поета преминава в родното му село, в трудни години. Днес често той в „уречен час или незнайна доба“ се връща към спомените за дома и светлината на огнището, завръща се „понякога при детския си свят“, за да пречисти душата си.

Спомените като въглени парят душата му, тихо ридае сърцето му… Като скъпи реликви пази в себе си образите на една свята майка, прекрасен баща и брат — страдалец.