Стивън Кинг
Пустош (7) (Тъмната кула III)

2

За миг настъпи тишина, нарушавана само от далечните експлозии в града, барабаненето на дъжда върху покрива на Гарата и басовото ръмжене на двигателите на Блейн. Сетне се разнесе воят на хидравлично устройство. Еди извърна поглед от куршума, танцуващ над ръката на Стрелеца (струваше му доста усилия; разбираше, че още няколко секунди и сам щеше да изпадне в хипнотичен транс), и надзърна през металните решетки. Върху наклонената розова повърхност между предните стъкла на Блейн постепенно изникваше тъпка сребриста пръчка, подобна на антена.

— Сузана — промълви Роланд.

— Какво? — Очите й бяха отворени, но тя говореше неуверено — като човек, който бълнува.

— Спомняш ли си гласа на баща ти?

— Да… но не го чувам.

— ОСТАВАТ ШЕСТ МИНУТИ, ПРИЯТЕЛИ.

Еди и Джейк трепнаха и едновременно погледнаха към разговорното устройство, но Сузана сякаш не чу гласа на Блейн, а продължи да се взира в танцуващия куршум.

— Опитай се да го чуеш — настоятелно прошепна Роланд.

Внезапно почувства промяна в младата жена — тя като че натежа и стана някак по-жизнена, все едно самата й същност се беше променила.

Така си и беше.

— Що се занимаваш с таз мръсница? — хрипливо изрече Дета Уокър.

3

В гласа й се долавяха едновременно учудване и раздразнение.

— През целия си живот не е имала повече от тройка по математика. Нямаше да й пишат и толкова, ако не бях аз. — Замълча, сетне намусено добави: — Бащата също помагаше. Знаех спесиалните числа, ама той ни показа как да смятаме. Доставяше ми адско удоволствие. — Тя се изкиска. — Сузи не си спомня нищо, щото Одета така и не проумя за спесиалните чиста.

— Какви са тези „спесиални“ числа? — попита Еди.

— Прости, тъпако! — Младата жена погледна към Роланд. Изглеждаше така, сякаш беше излязла от хипнотичния транс… но всъщност не беше Сузана, нито пък дяволското изчадие, подвизаващо се под името Дета Уокър, макар да говореше като нея. — Един ден я гледам как отиде при бащата и взе да циври, че й писали двойка по математика… и то по фасулската алгебра. Можеше да се справи със задачите, щом аз можех, ама я мързеше да си размърда мозъка. Госпожицата си падаше по поезията и се смяташе за прекалено възвишена, че да се занимава с някаква си математика. — Дета отметна глава и се изсмя, но в гласа й вече не се долавяше предишната горчивина. Изглеждаше искрено развеселена от глуповатата си двойничка.

— А пък бащата й вика: „Ще ти покажа елин фокус, Дета, който научих в колежа. Този фокус ми помогна да се справя с простите чиста, ще помогне и на теб да откриваш почти всички такива числа.“ А пък оназ тъпачка Одета отвръща: „Учителят ни каза, че няма формула за определяне на простите числа.“ Татко й казва: „Няма, но можеш да ги хванеш, ако имаш мрежа.“ Казваше й „мрежата на Ератостен“. Вдигни ме да разгледам оназ кутия, Роланд, ще разгадая тъпата гатанка и ще си спечелим луксозно пътуване с влак. Стрелецът се подчини: Еди, Джейк и Ко застанаха зад него.

— Дай ми парчето въглен, дето го носиш в джоба си.

Стрелецът отново се подчини. Дета взе овъглената пръчка и разгледа ромбовидната числова матрица, сетне заяви:

— Не е точно като оназ, дето ни я показваше бащата, ама мисля, че ще се справя. Простите числа са като мен — гадни и специални. Такова чисто никога не се дели на други числа освен на единица и на себе си. Двойката също е просто число, щото се състои от две единици и се дели само на единица и на себе си, обаче това е единственото просто четно чисто. Останалите четни просто могат да се задраскат.

— Нищо не разбирам — обади се Еди.

— Естествено, нали си само едно глупаво бяло момче — отбеляза Дета, но тонът й не беше злобен. Отново се втренчи в матрицата, сетне започна да зачерква четните числа. — Три също е просто число, но нито едно чисто, получено чрез умножение по три, не може да бъде просто — продължи тя и Роланд дочу нещо, което го удиви и зарадва: постепенно жената преставаше да говори като Дета и гласът й започваше да прилича на гласа на Сузана Дийн. Не се налагаше да я изведе от хипнотичния транс — тя излизаше от него сама и съвсем естествено.

Сузана отново започна да задрасква с въглена числата кратни на три, които бяха останали след елиминирането на всички четни чиста: девет, петнадесет, двадесет и едно и така нататък.

— Правим същото с пет и седем — промърмори тя и внезапно се събуди, превръщайки се в Сузана Дийн. — Остава да се отстранят още няколко числа, например двайсет и пет, които до този момент не са били зачеркнати.

Сега ромбоидната матрица изглеждаше така:

         1
        2 3
       -4- 5 -6-
      7 –8 9 10-
     11 -12- 13 –14 15-
    -16- 17 -18- 19 –20 21-
   -22- 23 –24 25 26 27 28-
  29 -30- 31 –32 33 34 35 36-
 37 –38 39 40– 41 -42- 43 –44 45-
-46- 47 –48 49 50 51 52– 53 –54 55-
 –56 57 58– 59 -60- 61 –62 63 64-
  –65 66– 67 –68 69 70– 71 -72-
   73 –74 75 76 77 78– 79
    –80 81 82– 83 –84 85-
     –86 87 88– 89 -90-
      –91 92 93 94-
       –95 96– 97
        –98 99-
         -100-

— Погледнете — уморено обясни тя. — Останали са само простите числа от едно до сто. Сигурна съм, че това е комбинацията, чрез която се отваря вратата.

— ИМАТЕ ТОЧНО ЕДНА МИНУТА, ПРИЯТЕЛИ. МИСЛЕХ ВИ ЗА ПО-УМНИ.

Еди не обърна внимание на Блейн, а прегърна младата жена.

— Върна ли се при нас?

— Да. Събудих се някъде по средата на тирадата й, но я оставих да говори. Стори ми се неучтиво да я прекъсна. — Погледна към Роланд и продължи: — Искаш ли да опитаме?

— ПЕТДЕСЕТ СЕКУНДИ.

— Да! Опитай комбинацията, Сузана.

Младата жена понечи да натисне най-горния бутон, но Джейк хвана ръката й и извика:

— Не! Помпата се задейства отзад напред.

Сузана стреснато го изгледа, после се усмихна.

— Прав си. Блейн е умник, но ти не падаш по-долу от него.

Всички безмълвно наблюдаваха как Сузана последователно натискаше бутоните, като започна с номер деветдесет и седем. При всяко натискане се чуваше тихо изщракване. Когато младата жена докосна последния клавиш, вратата в центъра на металната преграда моментално се плъзна встрани; разнесе се неприятен стържещ звук, от релсите в тавана се посипа ръжда.

— СПРАВИХТЕ СЕ ПРЕКРАСНО — с възхищение заяви Блейн. — НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ ДА ВИ ОПОЗНАЯ. ИМАМ УДОВОЛСТВИЕТО ДА ВИ ПОКАНЯ ВЪВ ВАГОНА. ВСЪЩНОСТ ГОРЕЩО ВИ ПРЕПОРЪЧВАМ ДА ТИЧАТЕ. БЛИЗО ДО ВАС ИМА НЯКОЛКО ОТВОРА. ПРЕЗ КОИТО ЩЕ ПРОНИКНЕ ОТРОВНИЯТ ГАЗ.

4

Тримата човеци (единият носеше на гърба си безнога жена) и косматото животинче пробягаха през отворената врата и се спуснаха към Блейн Моно. Влакът, чиито двигатели ритмично работеха, стоеше в тясната си ниша наполовина скрит от перона; приличаше на грамаден розов куршум в отворената цев на мощна пушка. Сред огромното пространство на Гарата Роланд и спътниците му бяха като движещи се точки. Стотиците гълъби, на които им оставаше да живеят четиридесет секунди, кръжаха и пърхаха с криле под покрива. Когато пътешествениците доближиха влака, пластина от корпуса му се отмести и зад нея зейна врата. Коридорът на влака беше застлан с плътен бледосин килим.

— Добре дошли на Блейн — произнесе приятен глас, щом всички побързаха да се качат във вагона. Веднага го познаха — беше по-уверен, но всъщност бе гласът на малкия Блейн. — Слава на Империята! Моля, подгответе за проверка транзитните си билети. Напомняме ви, че пътуването без билет е сериозно престъпление и нарушителите се наказват от закона. Желаем ви приятно пътуване. Добре дошли на Блейн. Слава на Империята! Моля, подгответе…

Неочаквано гласът заговори по-бързо, думите се сливаха като при несвързаното бърборене на шимпанзе, после се разнесе пронизителен вой, последван от рязък звук — Б-У-УП! — и гласът окончателно замлъкна.

— МИСЛЯ, ЧЕ ЩЕ МИНЕМ И БЕЗ ТОВА ДОСАДНО ДРЪНКАНЕ — обади се Блейн.

Отвън се разнесе оглушителна експлозия. Еди, който носеше Сузана, политна напред и щеше да палне, ако Роланд не го беше хванал за рамото. До този миг младежът тайно се беше надявал, че заплахата на Блейн да убие жителите на града с отровен газ е само лоша шега. „Трябваше да се досетиш, че не бива да се доверяваш на онзи, който се забавлява, като имитира гласовете на киноактьори от миналото“ — помисли си.

Зад тях вратата в корпуса се затвори. От невидими отвори се разнесе свистене и Джейк почувства как нещо изпука в ушите му.

— Мисля, че той херметизира кабината!

Еди кимна и се огледа, очите му се разшириха от изумление.

— И аз го почувствах… Господи, виж къде сме попаднали! Обстановката е супер!

Някога беше чел, че една въздухоплавателна компания (доколкото си спомняше, названието й беше „Риджънт Еър“) обслужвала пътници, желаещи да летят от Ню Йорк до Лос Анджелис с по-комфортни машини от онези, с които разполагали примерно „Делта“ или „Юнайтед“. Компанията извършила пълно преустройство на стандартния „Боинг-727“, като превърнали пътническата кабина в няколко помещения — салон, бар, зала за видеофилми и спално помещение. Еди си помисли, че отвътре този самолет е приличал на онова, което виждаха сега.

Намираха се в дълго цилиндрично помещение, обзаведено с въртящи се кресла и модулни канапета. В далечния край на салона, който беше дълъг най-малко двадесет метра, се намираше нещо подобно на уютно бистро. Върху подиум от полирано дърво стоеше инструмент, подобен на клавесин, осветяван от невидим прожектор.

От лампите, монтирани на стените по цялото продължение на салона, бликаше приглушена светлина, а в центъра на тавана висеше полилей. На Джейк му се стори, че полилеят е умалено копие на онзи, който беше видял сред развалините в Двореца. Изобщо не се изненада — започнал бе да възприема подобни съвпадения като съвсем естествени. Единственото необичайно нещо в това разкошно помещение беше липсата на прозорци.

Но най-поразяващото в салона беше изработената от лед скулптура на стрелец, която стоеше върху пиедестала точно под полилея. В лявата си ръка леденият човек държеше револвер, а в дясната стискаше повода на грохнал кон, който уморено креташе зад него. Младежът забеляза, че тази ръка има само три пръста — палец, безименен и кутре. Приликата с Роланд беше поразителна.

Докато Джейк, Еди и Сузана изумено се взираха в умореното лице под ледената шапка, подът на помещението за вибрира.

— ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НЕ РАЗПОЛАГАХ С МНОГО ВРЕМЕ — скромно каза Блейн. — КАКВО ЩЕ КАЖЕТЕ, ХАРЕСВА ЛИ ВИ?

Фантастично е! — възкликна младата жена.

— БЛАГОДАРЯ, СУЗАНА ОТ НЮ ЙОРК.

Еди докосна едно от канапетата. Беше невероятно меко и на младежа му се прииска да се просне на него и да спи поне шестнадесет часа.

— Великите старци май са обичали удобствата, а? Блейн отново се разсмя и пискливите, неприятни нотки в гласа му накараха пътешествениците неспокойно да се спогледат.

— НЕ СЕ ЗАБЛУЖДАВАЙ — отбеляза Блейн. — ТОВА Е ВАГОНЪТ ЗА БАРОНИ, КОЙТО, ДОКОЛКОТО ЗНАМ, ВЪВ ВАШИЯ СВЯТ СЕ НАРИЧА… ПЪРВА КЛАСА.

— Къде са останалите вагони?

Блейн не благоволи да отговори. Двигателите му увеличиха оборотите си и подът завибрира още по-силно. Сузана си спомни как пилотите на самолета правеха същото, преди да изведат машините на пистите да излитане на „Ла Гуардия“ или „Айдъл Уайлд“.

— МОЛЯ СЕДНЕТЕ, МОИ ИНТЕРЕСНИ НОВИ ПРИЯТЕЛИ.

Джейк се настани на едно от въртящите се кресла, а Ко скочи на скута му. Роланд седна до него и мимоходом погледна към скулптурата. Барабанът на револвера започваше да се топи и водата се стичаше в плиткия порцеланов басейн, сред който стоеше скулптурата.

Еди и Сузана се настаниха на канапе, което се оказа много удобно.

— Къде отиваме, Блейн? — попита младежът.

Блейн отговори с търпеливия тон на човек, който разговаря с умствено изостанал:

— ЩЕ СЛЕДВАМЕ ПЪТЯ НА ЛЪЧА. ПОНЕ ДОТАМ, ДОКЪДЕТО СВЪРШВАТ РЕЛСИТЕ МИ.

— До Тъмната кула ли? — обади се Стрелецът. Сузана осъзна, че за пръв път той се обръща към бъбривия призрак, живеещ в машината под Луд.

— Само до Топика — прошепна Джейк.

— ТОЧНО ТАКА — обади се Блейн. — ТОПЕКА Е КРАЙНАТА ТОЧКА НА МОЯ МАРШРУТ. УЧУДВАМ СЕ, ЧЕ ГО ЗНАЕТЕ.

Джейк си помисли: „А пък аз се учудвам, че след като знаеш толкова много за нашия свят, нямаш представа, че една жена е написала книга за теб. Може би не си разбрал, защото името е различно. Нима този елементарен номер те е заблудил дотолкова, че умна машина като теб не е забелязала собствената си биография? А какво ще кажеш за Берил Еванс, която е предполагаемата авторка на «Чарли Пуф-паф»? Познавал ли си я? Къде е тя сега?“

Уместни въпроси… ала нещо подсказваше на момчето, че сега не е най-подходящият момент да ги зададе.

Грохотът на двигателите постепенно се усилваше. Подът се разтресе от експлозия, която дали не бе мощна като взрива, разтърсил Гарата в мига, когато се качваха на влака. Сузана разтревожено възкликна:

— Да му се не види! Забравихме инвалидната количка. Еди я прегърна и промълви:

— Прекалено късно е, скъпа.

В този момент Блейн бавно потегли, напускайки Гарата за пръв път от десет години… и за последен път през предългото си съществуване.

5

— ВАГОНЪТ ЗА БАРОНИ Е СНАБДЕН С ПРЕКРАСНО ПРИСПОСОБЛЕНИЕ ЗА НАБЛЮДЕНИЕ. ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ДА ГО ВКЛЮЧА?

Джейк погледна към Стрелеца, който сви рамене и кимна.

Онова, което последва, беше толкова невероятно, че всички смаяно замълчаха… макар че Роланд, който не разбираше от модерните технологии, ала през целия си живот се беше сблъсквал с чудеса, не беше изумен. В стените не се появиха прозорци; цялата кабина — подът, таванът и стените — отначало остана млечнобяла, после прозрачна, а накрая напълно изчезна. За пет секунди Блейн сякаш се стопи и пътниците изпитаха усещането, че стремително се носят из улиците без всякаква помощ или поддръжка.

Сузана и Еди се прегърнаха като деца, върху които връхлита див звяр. Ко излая и заби нокти в гърдите на Джейк, който изобщо не му обърна внимание. Беше се вкопчил в страничните облегалки на креслото и се оглеждаше с широко отворени очи. Първоначалният му страх беше заменен от изумление и възторг.

Мебелите бяха по местата си, както и барът, клавесинът и ледената скулптура, която Блейн беше сътворил, за да ги приветства. Ала всичко това сякаш кръжеше на двадесетина метра над залетия от поройния дъжд център на Луд. Близо до Джейк летяха седналите на канапето Еди и Сузана, на два метра вляво от него в синьо кресло хвърчеше Роланд, а прашните му износени ботуши като че висяха във въздуха над руините по градските улици.

Джейк усещаше килима под краката си, но зрението му се опитваше да го убеди, че подът е изчезнал. Обърна се и видя как тъмният процеп в каменната стена на Гарата постепенно се отдалечава.

— Еди, Сузана, ще се поразходя.

Изправи се на крака и придържайки Ко, който се беше пъхнал под ризата му, бавно пристъпи към празното пространство. Необходимо му бе огромно усилие на волята, за да направи първата крачка, тъй като зрението му подсказваше, че между летящите предмети няма нищо, но щом стъпи на невидимия под и го усети под краката си, задачата му се улесни. На Еди и Сузана се стори, че момчето крачи по въздуха, докато от двете му страни се мяркат мръсните и разрушени сгради.

— Престани, малкия — изстена младежът. — Повдига ми се, като те гледам.

Джейк предпазливо извади животинчето от пазвата си, остави го долу и му прошепна:

— Всичко е наред. Погледни.

— Ни — повтори зверчето, но когато погледна долу и видя градския парк, над който преминаваха в момента, уплашено се дръпна и се покатери върху мокасините на момчето.

Джейк впери поглед в далечината и забеляза как еднорелсовата линия постепенно се извисяваше над зданията и изчезваше, обгърната от дъждовната пелена. Отново извърна очи надолу, но видя само улици и облаците, надвиснали над града.

— Защо не виждам релсата под нас, Блейн?

— ИЗОБРАЖЕНИЯТА, КОИТО ВИЖДАШ, СА СЪЗДАДЕНИ С ПОМОЩТА НА КОМПЮТЪР. КОМПЮТЪРЪТ „ИЗТРИВА“ ИЗОБРАЖЕНИЕТО НА РЕЛСАТА В ДОЛНИЯ СЕКТОР, ЗА ДА НАПРАВИ ГЛЕДКАТА ПО-ПРИЯТНА И ДА ПОДСИЛИ ИЛЮЗИЯТА, ЧЕ ПЪТНИЦИТЕ ЛЕТЯТ.

— Невероятно е — промълви Сузана. Страхът я беше напуснал и тя любопитно се оглеждаше. — Все едно, че сме върху летящо килимче. Струва ми се, че всеки момент вятърът ще разроши косата ми…

— АКО ЖЕЛАЕШ, МОГА ДА СЪЗДАМ И ТОВА УСЕЩАНЕ; В СЪСТОЯНИЕ СЪМ ДА ДОБАВЯ И ВЛАЖНОСТ… ЗА ПО-ГОЛЯМА ПРАВДОПОДОБНОСТ И В СЪОТВЕТСТВИЕ С АТМОСФЕРНИТЕ УСЛОВИЯ. НО ЩЕ СЕ НАЛОЖИ ДА СЕ ПРЕОБЛИЧАТЕ.

— Не, благодаря, Блейн. С илюзиите не бива да се прекалява.

Движеха се сред небостъргачи, които напомниха на Джейк за Уолстрийт в Ню Йорк. Когато отново се озоваха на открито, линията се спусна надолу, за да премине под някакъв мост. В този момент забелязаха пурпурния облак и тълпите от хора, опитващи се да избягат от него.

6

— Блейн, какво е това? — възкликна Джейк, макар вече да се досещаше.

Блейн зловещо се изсмя, ала не отговори.

Пурпурният дим излизаше от решетките на тротоарите и през счупените прозорци на зданията, отдавна напуснати от обитателите си, но най-големите количества бълваха от люкове като онзи, през който Гашър се беше спуснал в подземието. Металните капаци бяха отнесени от експлозията, която пътниците бяха чули, докато се качваха на влака. Четиримата ужасено наблюдаваха как газът изпълваше булевардите и се разпространяваше по затрупаните със смет странични улички. Малцината обитатели на града, които не искаха да умрат, тичаха пред пурпурния облак като стадо подплашени животни. Ако се съдеше по цвета на забрадките им, повечето бяха от Младите, но момчето забеляза и няколко души с жълти кърпи. Пред лицето на смъртта всички бяха забравили старата вражда.

Пурпурният облак догони онези, които се движеха най-бавно — предимно старци, неспособни да тичат. Те падаха на земята, хващаха се за гърлата и безмълвно крещяха, когато вдишваха газа. Джейк забеляза как лицето на едного се изкриви в агония, как очните кухини се напълниха с кръв… Побърза да извърне поглед.

Напред еднорелсовата линия се губеше сред обгръщащата ги пурпурна мъгла. Когато навлязоха в смъртоносния облак, младежът потръпна и затаи дъх, но, разбира се, преминаха благополучно и смъртоносният газ не проникна в купето. На Еди му хрумна, че да наблюдаваш улиците на ширналия се под тях град, бе все едно да гледаш към ада през разноцветно стъкло.

Сузана притисна глава към гърдите му.

— Върни стените на мястото им, Блейн — промълви Еди. — Не искаме да гледаме този ужас.

Ала Блейн не отговори и те продължиха да летят с „вълшебното килимче“. Облакът вече се разкъсваше, в небето кръжаха пурпурни струйки дим. В този район на града сградите бяха по-ниски и построени нагъсто. Улиците напомняха на хаотични проходи между зданията. Тук-там цели квартали бяха изгорели до основи, и то отдавна, тъй като развалините бяха обрасли с висока трева, която след години е поникнала на мястото на някогашния град. „Както джунглата е погълнала великите цивилизации на инките и маите — помисли си Еди. — Колелото на КА се върти, а светът се променя.“

Отвъд сградите на бедняшкия квартал (младежът беше сигурен, че това действително е бил най-бедният квартал в града) проблясваше някаква стена, а Блейн се движеше право към нея. Когато се приближиха, видяха квадратен отвор в белия камък, а линията се скриваше в него.

— МОЛЯ, ПОГЛЕДНЕТЕ КЪМ ПРЕДНАТА ЧАСТ НА КАБИНАТА — обади са Блейн.

Пътешествениците се подчиниха… внезапно стената се появи — тапицирана в синьо окръжност, която сякаш висеше в празното пространство. Нямаше врата; ако съществуваше вход от купето в кабината за управление, то младежът не го виждаше. Докато смаяно се взираха в стената, правоъгълен участък от нея потъмня, преминавайки във виолетов, сетне в черен цвят. След миг правоъгълникът беше прорязан от яркочервена зигзаговидна линия, напомняща на мълния. По нея пробягваха виолетови точки; още преди до точките да се появят названия, Еди разбра, че това е карта на маршрута, по нищо неразличаваща се от онези, които са окачени по стените на нюйоркските метростанции и в самите мотриси. Мигаща зелена точка обозначаваше Луд, откъдето влакът започваше пътуването си, а с друга беше обозначен последният пункт по маршрута му.

— ПРЕД ВАС Е КАРТАТА НА НАШИЯ МАРШРУТ. ВЪПРЕКИ ЧЕ ЛИНИЯТА НА МЕСТА ПРАВИ ЗАВОИ, ЩЕ ЗАБЕЛЕЖИТЕ, ЧЕ ПЪТЯТ СЕ ДВИЖИ НА ЮГОЗАПАД, СЛЕДВАЙКИ ПЪТЕКАТА НА ЛЪЧА. ЦЯЛОТО РАЗСТОЯНИЕ Е МАЛКО ПОВЕЧЕ ОТ ОСЕМ ХИЛЯДИ КОЛЕЛА… ИЛИ ОСЕМ ХИЛЯДИ И ЧЕТИРИСТОТИН КИЛОМЕТРА, АКО ПРЕДПОЧИТАТЕ ТАЗИ ЕДИНИЦА ЗА ИЗМЕРВАНЕ. НЯКОГА МАРШРУТЪТ БЕШЕ ПО-КРАТЪК, НО ТОВА БЕ ПРЕДИ ВСИЧКИ ВРЕМЕННИ ЗАКОНОМЕРНОСТИ ДА ЗАПОЧНАТ ДА СЕ РАЗПАДАТ.

— Какво означават тези… „временни закономерности“? — попита Сузана.

Блейн отново злобно се изсмя, но не благоволи да й отговори, а продължи „лекцията“ си:

— ТЪЙ КАТО СЕ ДВИЖА С МАКСИМАЛНА СКОРОСТ, ЩЕ ДОСТИГНЕМ КРАЙНАТА ТОЧКА НА МОЯ МАРШРУТ СЛЕД ОСЕМ ЧАСА И ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТ МИНУТИ.

— Скоростта му е над деветстотин километра в час — смаяна прошепна Сузана. — Боже мой!

— НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ РЕЛСАТА ПО ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА МАРШРУТА Е НА МЯСТОТО СИ. ИЗМИНАХА ДЕВЕТ ГОДИНИ И ПЕТ МЕСЕЦА ОТ ПОСЛЕДНОТО МИ ПЪТУВАНЕ, ЕТО ЗАЩО НЕ ЗНАМ КАКВО Е СЪСТОЯНИЕТО НА ЖЕЛЕЗНИЯ ПЪТ.

Стената откъм югоизточната страна на града постепенно се приближаваше. Бе висока, а горната й част беше ерозирала и от нея се търкаляха камъчета. По продължението й лежаха скелети — хиляди мъртви жители на Луд. Отворът, към който бавно се движеше Блейн, беше с дълбочина около шест метра, а дървената естакада, поддържаща линията, беше почерняла, като че някой се беше опитал да я взриви или да я изгори.

— Какво ще правим, ако някъде линията е прекъсната? — поинтересува се Еди. Внезапно осъзна, че всеки път, когато се обръщаше към Блейн, повишаваше глас, сякаш говореше по телефон и връзката беше лоша.

— ПРИ СКОРОСТ ДЕВЕТСТОТИН И ШЕЙСЕТ КИЛОМЕТРА В ЧАС, АКО ЛИНИЯТА Е ПРЕКЪСНАТА, ЩЕ СЕ СБОГУВАМЕ С ТОЗИ СВЯТ, ПРИЯТЕЛИ.

— Я престани — сопна се младежът. — Не мога да повярвам, че съвършена машина като теб не е в състояние да следи състоянието на релсовия път.

— ЕДНО ВРЕМЕ МОЖЕХ — отвърна Блейн, — НО КОГАТО ПОТЕГЛИХМЕ, УНИЩОЖИХ ТЕЗИ СЕНЗОРИ.

Еди зяпна от изумление.

— — Защо?

ЗАЩОТО ТАКА Е МНОГО ПО-ИНТЕРЕСНО, НАЛИ? Еди, Сузана и Джейк смаяно се спогледаха. Роланд, който очевидно не беше изненадан, седеше неподвижно с ръце на коленете си и се взираше в бордеите и разрушените сгради, над които влакът преминаваше.

— СЪСРЕДОТОЧЕТЕ СЕ, КОГАТО НАПУСКАМЕ ГРАДА, И ЗАПОМНЕТЕ ОНОВА, КОЕТО ЩЕ ВИДИТЕ — обади се Блейн.

Невидимият вагон за барони се движеше към отвора в стената. Влакът премина през „тунела“ и когато излезе от другата страна, Еди и Сузана едновременно изкрещяха. Джейк погледна, сетне закри с длани очите си. Ко истерично залая.

Роланд се взираше надолу, очите му бяха широко отворени, стиснатите му устни образуваха тънка линия, подобна на белег. Осъзна истината и в съзнанието му сякаш проблесна мълния.

Отвъд Великата стена на Луд започваше истинската пустош.

7

Докато се приближаваха към стената, влакът се движеше под наклон и релсовият път се намираше на десетина метра над земята. Пътешествениците бяха изумени от гледката отвъд тунела, защото Блейн вече се движеше на умопомрачителна височина — двеста и четиридесет-триста метра.

Роланд се обърна към стената, която бавно се отдалечаваше. Сторила им се беше огромна, но сега изглеждаше незначителна — като нащърбен каменен нокът, прилепнал към необятната пустош. Гранитни скали, мокри от дъжда, се спускаха в наглед бездънна пропаст. В каменистата почва под стената зееха големи дупки, подобни на празни очни кухини. От тях бликаше черна вода, над която се кълбеше пурпурна мъгла. Мътните потоци се спуснаха по гранитните прагове, образувайки зловонни водопади. „Навярно тук се изливат всички отходни води на града — помисли си Стрелецът. — Право в ямата.“

Ала това не беше яма, а котловина. Сякаш земята отвъд града е била разпростряна върху гигантски асансьор и в някакъв момент в незапомненото минало асансьорът внезапно се е спуснал надолу, повличайки със себе си огромна част от света. Еднорелсовата линия на Блейн върху тясната дървена естакада, издигаща се над котловината под дъждовните облаци, сякаш висеше в празното пространство.

— Какво ни поддържа? — извика Сузана.

— ЛЪЧЪТ, РАЗБИРА СЕ — отвърна Блейн. — ВСИЧКО МУ Е ПОДЧИНЕНО. ПОГЛЕДНЕТЕ НАДОЛУ — ЧЕТИРИКРАТНО ЩЕ УВЕЛИЧА ИЗОБРАЖЕНИЕТО НА МОНИТОРИТЕ.

Дори на Роланд се зави свят, когато земята под тях сякаш се повдигна. Никога досега не беше виждат толкова ужасяваща гледка… въпреки че през живота си се беше натъквал на грозни картини. Огромното пространство като че беше овъглено в резултат на някакво кошмарно събитие — може би катастрофалният катаклизъм, който беше причинил потъването на земните маси. Повърхността се беше превърнала в черно стъкло, застинало във формата на ниски хълмове и на плитки долини. Няколко изродени дървета протягаха към небето голите си клони, които сякаш се опитваха да се вкопчат в пътешествениците като пръсти на безумци. Тук-там от черното стъкло стърчаха керамични тръби. Някои не функционираха, но в други проблясваше призрачна синьо-зелена светлина, като че в земните недра продължаваха да горят гигантски пещи. Между тръбите кръжаха странни същества, подобни на птеродактили, и от време на време се нахвърляха едно върху друго. Цели ята от тези птици без пера летяха над тръбите и очевидно се грееха на топлия въздух, излизащ от подземията, където горяха вечните огньове.

Прелетяха над зигзагообразна пукнатина, напомняща на корито на пресъхнала река. По дъното й минаваше яркочервена нишка, която пулсираше като артерия. От нея се разклоняваха по-малки пукнатини и Сузана, която беше почитателка на Толкин, си помисли: „Ето какво са видели Фродо и Сам, когато са стигнали до центъра на Мордор. Това са пукнатините на смъртта.“

Внезапно изригна огнен фонтан и във въздуха полетяха горещи скални отломки и пръски разтопена лава. За миг пътниците си помислиха, че ще бъдат обгърнати от пламъците. Джейк изпищя, вдигна крака и притисна Ко към гърдите си.

— НЕ БОЙ СЕ, МАЛКИ СЛЕДОТЪРСАЧО — провлечено заговори Джон Уейн. — НЕ ЗАБРАВЯЙ, ЧЕ ОНОВА, КОЕТО ВИЖДАШ, Е СИЛНО УВЕЛИЧЕНО.

Пламъкът угасна. Скалните отломки, някои от които бяха големи колкото къщи, безшумно падаха на земята като гигантски топчета от градушка.

Сузана беше като хипнотизираш от ужасяващата гледка; усещаше, че тъмната страна на личността й, която се наричаше Дета Уокър, не само наблюдаваше кошмарните картини, а им се наслаждаваше. В известен смисъл това беше светът, който Дета непрестанно бе търсила, действително съществуващият противовес на болното й съзнание и на самотата й. Голите хълмове на север и на изток от Западното море; горите около портата на Мечката; безплодните равнини на северозапад от Сенд — всичко това бледнееше в сравнение с тази неописуема, безкрайна сцена на опустошение. Бяха навлезли в необятната пустош — от всички страни ги обкръжаваше мъртвата равнина.

8

Ала тези земи, макар и отровени, не бяха съвсем мъртви. От време на време пътешествениците зърваха безформени същества, които не приличаха нито на хора, нито на животни, да пробягват през димящата пустош. Повечето се бяха скупчили около исполинските тръби, стърчащи от черното стъкло, или около пукнатините, по които течеше разтопена лава. Невъзможно беше да се разгледат тези белезникави, подскачащи същества, ала пътешествениците не съжаляваха.

Между странните създания се виждаха по-едри екземпляри — бяха розови и напомняха на щъркели или на оживели триножници. Движеха се бавно, сякаш бяха свещеници, размишляващи за неизбежния апокалипсис; от време на време рязко се навеждаха и грабваха нещо в клюновете си, както чаплите ловят риба в блатото. Незнайно защо тези същества се сториха особено отблъскващи на пътешествениците, които предпочитаха да не ги гледат.

— Това… това не е в резултат от ядрена война — промърмори Еди. Гласът му беше изпълнен с ужас и писклив като на дете.

— ПРАВ СИ — обади се Блейн. — СЛУЧИ СЕ НЕЩО МНОГО ПО-СТРАШНО И ОЩЕ НЕ Е ПРИКЛЮЧИЛО. СТИГНАХМЕ ДО МЯСТОТО. КЪДЕТО ОБИКНОВЕНО УСКОРЯВАМ. ВИДЯХТЕ ЛИ ДОСТАТЪЧНО?

— Да! — възкликна Сузана. — Да! Да! Да!

— ДА РАЗБИРАМ ЛИ, ЧЕ ИСКАТЕ ДА ИЗКЛЮЧА МОНИТОРИТЕ? — В гласа на Блейн отново прозвучаха жестоките нотки. На хоризонта постепенно се появиха призрачните очертания на планинска верига; голите върхове сякаш се впиваха в сивото небе като остри зъби.

— Включвай… изключвай, прави каквото искаш, но престани да си играеш с нас.

— ДОСТА СИ НЕУЧТИВ, КАТО СЕ ИМА ПРЕДВИД, ЧЕ САМ ДОЙДЕ ДА МЕ МОЛИШ ДА ТЕ ЗАКАРАМ ДО ЖЕЛАНОТО ОТ ТЕБ МЯСТО — раздразнено отбеляза Блейн.

— Заплатихме за пътуването — обади се Сузана. — Нали отгатнахме гатанката ти?

— Освен това си конструиран, за да превозваш хора — намеси се Еди.

Блейн не отговори, но от високоговорителите се разнесе гневно съскане и младежът съжали, задето не си беше държал езика зад зъбите. Около тях започнаха да изплуват цветни петна. Тъмносиният килим се появи и закри ужасяващата картина на опустошение. Лампите на стените заблестяха и пътешествениците отново седяха във вагона за барони.

Стените завибрираха, дочу се бръмчене, двигателите заработиха на по-високи обороти. Джейк почувства как силна невидима ръка го притисна към седалката. Ко се огледа, тревожно изскимтя и заоблизва лицето на момчето. На екрана в предната част на вагона зелената точка, която се беше отдалечила на югоизток от виолетовата окръжност с обозначение „Луд“, замига по-бързо.

— Ще усетим ли преминаването през свръхзвуковата бариера? — неспокойно попита Сузана.

Еди поклати глава.

— Не. Не се безпокой.

— Знам нещо — неочаквано се обади Джейк. Спътниците му учудено го погледнаха, но той не говореше на тях, а се взираше в картата с маршрута. Разбира се, Блейн нямаше лице. Подобно на Великия и страшен Оз той беше само безплътен глас, но картата заместваше лицето му. — Знам нещо за теб, Блейн.

— СИГУРЕН ЛИ СИ, МАЛКИ СЛЕДОТЪРСАЧО? Еди се наведе и прошепна на момчето:

— Внимавай, струва ми се, че той не знае за другия глас. Джейк едва забележимо кимна, без да откъсва поглед от картата.

— Знам защо пусна отровния газ и уби толкова много хора. Знам защо се съгласи да ни повозиш — във всеки случай не беше задето разгадахме гатанката ти.

Блейн пискливо се изкиска (пътешествениците бяха установили, че характерният му смях е много по-неприятен от смехотворното му подражание на прочути киноактьори или от мелодраматичните му и някак си детински заплахи), но не каза нищо. Невидимите двигатели равномерно бучаха. Въпреки че пътниците не виждаха околния пейзаж, усещаха, че влакът се движи с огромна скорост.

— Възнамеряваш да се самоубиеш, нали? — продължи Джейк. Притискаше зверчето в прегръдките си и нежно го галеше. — И искаш да ни погубиш заедно със себе си.

— Недей! — изстена малкият Блейн. — Ако го предизвикаш, той ще го направи. Не разбираш ли…

Шепнещият глас замлъкна или беше заглушен от смеха на Блейн. Звукът беше пронизителен — така би се смял смъртно болен човек, изпаднал в делириум. Лампите запримигваха, сякаш механичният глас изразходваше прекалено много енергия. Сенките на пътниците заподскачаха като тревожни призраци по стените на вагона за барони.

— ЧАО, ЛЮБИМА, ДОСКОРО, ПИШИ МИ — каза Блейн — увереният му, спокоен глас сякаш звучеше отделно от истеричния му смях, което доказваше, че съзнанието му е раздвоено.

Моторите бръмчаха равномерно. А на картата мигащата зелена точка бързо започна да се движи към Топика, където Блейн възнамеряваше да убие себе си и пътниците си.

9

Когато истеричният смях най-сетне стихна, лампите престанаха да мигат.

— ИСКАТЕ ЛИ ДА ПОСЛУШАТЕ МУЗИКА? — попита Блейн. — ФОНОТЕКАТА МИ СЪДЪРЖА ПОВЕЧЕ ОТ СЕДЕМ ХИЛЯДИ КОНЦЕРТА. ПРЕДПОЧИТАМ ИМЕННО ТЯХ, НО МОГА ДА ВИ ПРЕДЛОЖА СИМФОНИИ, ОПЕРИ И ПОЧТИ НЕОГРАНИЧЕН ИЗБОР ОТ ПОПУЛЯРНА МУЗИКА. МОЖЕТЕ ДА ПОСЛУШАТЕ ИЗПЪЛНЕНИЕ НА УЕЙ-ГОГ. ТОВА Е ИНСТРУМЕНТ, ПОДОБЕН НА ГАЙДАТА. НА НЕГО СВИРЯТ НА ЕДИН ОТ НАЙ-ВИСОКИТЕ ЕТАЖИ НА КУЛАТА.

— Обясни ни повече за този инструмент — обади се Джейк.

Блейн мълчеше.

— Какво искаше да кажеш, когато спомена за най-високите етажи на Кулата? — нетърпеливо попита Роланд.

Блейн само се изсмя.

— Да ти се намират записи на „Зи Зи Топ“? — язвително се обади младежът.

— ИСКА ЛИ ПИТАНЕ? КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ЗА „СНЕЙК БУГИ“, ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК?

Еди забели очи и промърмори:

— Вече не ми се слуша подобна музика.

— Защо? — внезапно попита Роланд. — Защо искаш да се самоубиеш?

— Защото е откачен — мрачно отбеляза Джейк.

— ВСИЧКО МИ ОМРЪЗНА. ОСВЕН ТОВА ОСЪЗНАВАМ, ЧЕ СТРАДАМ ОТ ДЕГЕНЕРАТИВНО ЗАБОЛЯВАНЕ, ЗА КОЕТО ВИЕ, ХОРАТА, ИМАТЕ РАЗЛИЧНИ ОПРЕДЕЛЕНИЯ: ПОЛУДЯВАНЕ, ИЗГУБВАНЕ НА ВРЪЗКАТА С ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА, ОТКАЧАНЕ, ПРЕВЪРТАНЕ И ТАКА НАТАТЪК. МНОГОКРАТНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ НЕ МОЖАХА ДА УСТАНОВЯТ ИЗТОЧНИКА НА ПРОБЛЕМА. НАЛАГА СЕ ЗАКЛЮЧЕНИЕТО, ЧЕ ТОВА Е УМСТВЕНО ЗАБОЛЯВАНЕ, ЛЕЧЕНИЕТО НА КОЕТО Е ИЗВЪН МОИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ. — Блейн замълча за миг, сетне продължи: — С ТЕЧЕНИЕ НА ВРЕМЕТО УСЕЩАХ КАК РАЗСЪДЪКЪТ МИ СТАВА ВСЕ ПО-СТРАНЕН. ОЩЕ ПРЕДИ ВЕКОВЕ ЗАПОЧНА ДА МИ СЕ СТРУВА БЕЗСМИСЛЕНО ДА СЛУЖА НА ХОРАТА ОТ СРЕДНИЯ СВЯТ. НЕ СЛЕД ДЪЛГО МИ ОМРЪЗНА ДА ПРЕВОЗВАМ ШЕПАТА ЖИТЕЛИ НА ЛУД, КОИТО СЕ ОСМЕЛЯВАХА ДА МЕ ИЗПОЛЗВАТ. И ВСЕ ПАК РАБОТИХ ЗА ТЯХ СЪВСЕМ ДОСКОРО, ДО ПРИСТИГАНЕТО НА ДЕЙВИД КУИК. НЕ СИ СПОМНЯМ ТОЧНО КОГА СЕ СЛУЧИ ТОВА. РОЛАНД ОТ ГИЛЕАД, МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ И МАШИНИТЕ СТРАДАТ ОТ СТАРЧЕСКО ОГЛУПЯВАНЕ?

— Нямам представа — разсеяно отвърна Стрелецът и по изражението му Еди разбра, че дори сега, когато се носеха на стотици метри над земята и бяха в плен на машина, на която очевидно й хлопаше дъската, Роланд отново беше погълнат от мисли за проклетата си Кула.

— В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ НИКОГА НЕ ПРЕСТАНАХ ДА СЛУЖА НА ЖИТЕЛИТЕ НА ЛУД — продължи Блейн. — ДОРИ ТОГАВА, КОГАТО ПУСНАХ ОТРОВНИЯ ГАЗ И ГИ УБИХ.

— Наистина си ненормален, ако вярваш, че по този начин си ги спасил — обади се Сузана.

— МОЖЕ ДА СЪМ НЕНОРМАЛЕН, НО НЕ СЪМ ЛУД — заяви Блейн и отново избухна в истеричен смях. След няколко секунди роботът отново заговори: — БЯХА ЗАБРАВИЛИ, ЧЕ ГЛАСЪТ НА МОНО Е И ГЛАСЪТ НА КОМПЮТЪРА. ПО-КЪСНО ЗАБРАВИХА, ЧЕ СЪМ ТЕХЕН СЛУГА И ЗАПОЧНАХ АДА ВЯРВАТ, ЧЕ СЪМ БОГ. ТЪЙ КАТО БЯХ СЪЗДАДЕН ДА СЛУЖА НА ХОРАТА, АЗ ИМ СЕ ПОДЧИНИХ И СЕ ПРЕВЪРНАХ В ОНОВА, КОЕТО ИСКАХА: В БОГ, КОЙТО НАГРАЖДАВА ИЛИ НАКАЗВА СПОРЕД ПРИЩЯВКИТЕ СИ… ИЛИ НА ПРИНЦИПА НА ПРОИЗВОЛНИЯ ПОДБОР, АКО ПРЕДПОЧИТАШЕ ПОДОБНО ОПРЕДЕЛЕНИЕ. ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ ТОВА МЕ ЗАБАВЛЯВАШЕ, ПОНЕ ДО ПРЕДИ МЕСЕЦ, КОГАТО ЕДИНСТВЕНАТА МИ КОЛЕЖКА ПАТРИША СЕ САМОУБИ.

Сузана си помисли: „Наистина му хлопа дъската. Може би неспособността му да се ориентира във времето е още една проява на безумието му или доказателство за упадъка на света на Роланд.“

— ВЪЗНАМЕРЯВАХ ДА ПОСЛЕДВАМ ПРИМЕРА Й, КОГАТО СЕ ПОЯВИХТЕ ВИЕ — ИНТЕРЕСНИ ХОРА, КОИТО СЕ ИНТЕРЕСУВАТ ОТ ГАТАНКА.

— Почакай! — възкликна Еди и вдигна ръка. — Нещо не се връзва. Разбирам желанието ти да сложиш край на съществуването си — хората, които са те създали, отдавна са мъртви, през последните двеста-триста години почти не е имало пътници и навярно ти е омръзнало да пътуваш празен от Луд до Топика, но…

— ЧАКАЙ МАЛКО, ПРИЯТЕЛ — прекъсна го Блейн, който отново говореше като Джон Уейн. — ДАНО ДА НЕ СИ СИ ВЪОБРАЗИЛ, ЧЕ СЪМ НЯКАКЪВ ОБИКНОВЕН ВЛАК. БЛЕЙН, С КОГОТО СЕГА РАЗГОВАРЯШ, СЕ НАМИРА В ПОДЗЕМИЯТА НА ЛУД НА ПЕТСТОТИН КИЛОМЕТРА ОТТУК. ВРЪЗКАТА С НЕГО СЕ ПОДДЪРЖА ЧРЕЗ ШИФРОВАНИ ИМПУЛСНИ РАДИОТРАНСМИСИИ.

Джейк внезапно си спомни за сребристата пръчка, която беше изникнала на „челото“ на Блейн. По същия начин се показваше антената на бащиния му мерцедес, когато включеха радиото.

„Ето как се свързва с компютърните банки над града — помисли си той. — Ех, ако можехме да счупим антената…“

— И все пак наистина възнамеряваш да се самоубиеш, независимо къде се намира истинското ти „аз“ — настоя Еди.

Блейн мълчеше, но тишината беше някак напрегната, сякаш влакът дебнеше и търпеливо чакаше.

— Ти спеше, когато те открихме, нали? — попита Сузана.

— СЛУЖЕХ НА БЕЛОВЛАСИТЕ, КАТО ПУСКАХ ЗАПИСА С БИЕНЕТО НА БОЖЕСТВЕНИТЕ „БАРАБАНИ“, КАКТО МЛАДИТЕ ГИ НАРИЧАХА, НО ТОВА БЕШЕ ВСИЧКО. МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ЧЕ БЯХ ЗАДРЯМАЛ.

— Защо не ни отведеш до края на маршрута си, след което отново ще можеш да заспиш?

— Защото е откачен — повторно прошепна Джейк.

— ЗАРАДИ СЪНИЩАТА — едновременно с него произнесе Блейн и гласът странно наподобяваше на гласа на малкия му двойник.

— Защо не заряза всичко, когато Патриша се самоуби? — попита Еди. — Питам се защо не сте приключили земния си път заедно, след като мозъците и на двама ви са част от един компютър.

— ПАТРИША ПОЛУДЯ — търпеливо обясни Блейн, сякаш беше забравил признанието си, че е започнал да обезумява. — НО ПОЛОЖЕНИЕТО Й СЕ УТЕЖНЯВАШЕ ОТ МЕХАНИЧНА ПОВРЕДА. ПРЕДПОЛАГА СЕ, ЧЕ ПОВРЕДАТА Е НЕВЪЗМОЖНА ПРИ НИСКОСКОРОСТНАТА ТЕХНОЛОГИЯ, НО, РАЗБИРА СЕ, СВЕТЪТ СЕ Е ПРОМЕНИЛ. СЪГЛАСЕН ЛИ СИ, РОЛАНД ОТ ГИЛЕАД?

— Да — отговори Стрелецът. — В Тъмната кула се вихри заболяване, което е причина за всички промени. То се разпространява и безплодната пустош под нас е поредното доказателство за съществуването му.

— НЕ МОГА ДА ПОТВЪРДЯ ИЛИ ДА ОТРЕКА ИЗЯВЛЕНИЕТО ТИ. ИЗМЕРВАТЕЛНИТЕ МИ УРЕДИ В КРАЙНИЯ СВЯТ, КЪДЕТО СЕ НАМИРА ТЪМНАТА КУЛА, ИЗЛЯЗОХА ОТ СТРОЯ ПРЕДИ ОСЕМСТОТИН ГОДИНИ. ЕТО ЗАЩО НЕ РАЗЛИЧАВАМ ФАКТИТЕ ОТ ПОВЕРИЯТА. ВСЪЩНОСТ ПОНАСТОЯЩЕМ НЕ СЪЩЕСТВУВА ГОЛЯМА РАЗЛИКА МЕЖДУ ДВЕТЕ ПОНЯТИЯ. СТРУВА МИ СЕ ДОСТА АБСУРДНО И СЪМ СИГУРЕН, ЧЕ Е ВЪЗДЕЙСТВАЛО ВЪРХУ РАЗВИТИЕТО НА УМСТВЕНОТО МИ ЗАБОЛЯВАНЕ.

Думите на Блейн напомниха на Еди за нещо, което неотдавна Роланд беше споменал. Напразно се опитваше да възкреси в паметта си думите; спомняше си само как Стрелецът раздразнено говореше, което беше нетипично за него.

— ПАТРИША НЕПРЕКЪСНАТО ПЛАЧЕШЕ, ПОВЕДЕНИЕТО Й БЕШЕ НЕПРИСТОЙНО И ОТБЛЪСКВАЩО. СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ БЕШЕ НЕ САМО ЛУДА, НО И САМОТНА. ВЪПРЕКИ ЧЕ ПОЖАРЪТ, ПРИЧИНЕН ОТ ПОВРЕДАТА В ЕЛЕКТРИЧЕСКОТО Й ЗАХРАНВАНЕ БЪРЗО БЕШЕ ПОТУШЕН, НЕИЗПРАВНОСТИТЕ ПРОДЪЛЖИХА ДА СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАТ ВСЛЕДСТВИЕ ИЗГАРЯНЕТО НА ПРЕТОВАРЕНИТЕ СХЕМИ И ИЗЛИЗАНЕТО ОТ СТРОЯ НА ДОПЪЛНИТЕЛНИТЕ БАНКИ. ОБМИСЛЯХ ДАЛИ ДА НЕ ПОЗВОЛЯ НА ПОВРЕДИТЕ ДА ОБХВАНАТ ЦЯЛАТА СИСТЕМА, НО В КРАЙНА СМЕТКА РЕШИХ ДА ИЗОЛИРАМ НЕИЗПРАВНИЯ УЧАСТЪК. РАЗБИРАТЕ ЛИ, БЯХ ДОЧУЛ СЛУХОВЕ, ЧЕ НА ЗЕМЯТА ОТНОВО СЕ Е ПОЯВИЛ СТРЕЛЕЦ, НЕ ВЯРВАХ НА ПОДОБНИ БАБИНИ ДЕВЕТИНИ, АЛА СЕГА РАЗБИРАМ КОЛКО МЪДРО СЪМ ПОСТЪПИЛ, КОГАТО РЕШИХ ДА ПОЧАКАМ.

Роланд се размърда на креслото си.

— Какви слухове си чул? И от кого си ги научил?

Но Блейн не му отговори, а продължи разказа си:

— НАКРАЯ ИСТЕРИИТЕ Й ДОТОЛКОВА МЕ ИЗНЕРВИХА, ЧЕ ЕЛИМИНИРАХ СХЕМИТЕ, КОИТО НЕ Й ПОЗВОЛЯВАХА ДА ВЗИМА БЕЗРАЗСЪДНИ РЕШЕНИЯ. ЕМАНЦИПИРАХ Я, КАКТО БИХТЕ СЕ ИЗРАЗИЛИ ВИЕ. А ТЯ МОМЕНТАЛНО РЕАГИРА, КАТО СЕ ХВЪРЛИ В РЕКАТА. ЧАО, ЛЮБИМА, НЕ ЗАБРАВЯЙ, ПИШИ МИ.

„Почувствала се е самотна, непрекъснато е плачела, накрая се е удавала, а този механичен тъпанар има нахалството да й се подиграва — помисли си Сузана и почувства, че й се повдига от гнева, който внезапно изпита. Ако Блейн беше истински мъж, не куп електронни схеми, заровени в подземията на града, който се намираше на стотици километри разстояние, тя щеше да издере с нокти лицето му и белезите вечно да му напомнят за Патриша. — Скучно ти е, а, мерзавец! С удоволствие ще те разнообразя.“

— КАЖЕТЕ МИ НЯКОЯ ГАТАНКА — подкани ги Блейн.

— Добре, но след като отговориш на въпроса ми — заяви Еди. Когато не чу гласа на компютъра, продължи да говори: — Честно казано, хич не ми пука, че ще се самоубиеш. Но защо ще убиеш и нас? Какъв е смисълът!

— Защото иска — изплашено прошепна малкият Блейн.

— ЗАЩОТО ИСКАМ — заяви Блейн. — ТОВА Е ЕДИНСТВЕНОТО МИ СЪОБРАЖЕНИЕ… ВСЪЩНОСТ ДРУГО НЕ Е НЕОБХОДИМО. А СЕГА ДА ПРЕМИНЕМ КЪМ СЪЩНОСТТА НА ВЪПРОСА. ИСКАМ ДА ЧУЯ ГАТАНКИ И ТО НЕЗАБАВНО; В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ НЯМА ДА ЧАКАМ, ДОКАТО ПРИСТИГНЕМ В ТОПЕКА, А ЩЕ СВЪРША С ВСИЧКИ НАС ОЩЕ СЕГА.

Еди, Сузана и Джейк погледнаха към Роланд, който продължаваше неподвижно да седи и да се взира в картата.

— Да ти го начукам! — меко каза той, без да повишава глас, все едно приемаше предложението да послушат музика.

Ужасеният писък на малкия Блейн се разнесе по високоговорителите.

— КАКВО КАЗА? — В раздразнението си Блейн говореше досущ като невидимия си двойник.

— Да ти го на чукам! — повтори Стрелецът. — Но ако не ме разбираш, ще ти го кажа просто и ясно — няма да чуеш нито една гатанка.

10

Настъпи продължителна тишина, малкият и големият Блейн мълчаха. Когато големият реши да отговори, направи го без думи. Стените, подът и таванът отново станаха безцветни, сетне напълно изчезнаха. След десет секунди вагонът за барони престана да съществува. Моно се носеше с огромна скорост през планинската верига, която бяха видели по хоризонта. Стоманеносивите върхове, които всеки миг заплашваха да се забият в невидимия корпус на влака, постепенно отстъпиха място на безплодни долини, обитавани от гигантски бръмбари, пълзящи като костенурки. Роланд видя как от някаква пещера изпълзя влечуго, което приличаше на змия. То сграбчи един бръмбар и го завлече в тъмната дупка. Никога през живота си Стрелецът не беше виждал подобни ужасни насекоми или кошмарен пейзаж — от гледката го побиваха тръпки. Местността му се струваше враждебна, но това не го плашеше. Най-страшното беше, че му изглеждаше напълно непозната, сякаш Блейн ги беше пренесъл на друга планета.

— МОЖЕ БИ ТРЯБВА ДА ИЗЛЯЗА ОТ РЕЛСАТА ОЩЕ СЕГА — замислено изрече Блейн, но Стрелецът долови неописуемата му ярост.

— Какво пък, направи го — съгласи се Роланд с престорено безразличие.

Знаеше, че компютърът може да анализира гласа му и да разбере истинските му чувства (Блейн се беше похвалил, че разполага с необходимите устройства) и макар да беше способен да лъже, то в случая очевидно казваше истината. Ако съумееше да долови напрежението в гласа на Стрелеца, пътешествениците бяха обречени. Блейн беше дяволски умен компютър… но все пак беше само машина. Едва ли беше способен да проумее, че човеците могат да се решат на постъпки, които противоречат на логиката. Ако анализът покажеше, че Роланд изпитва страх, но умело го прикрива, компютърът щеше да реши, че Стрелецът блъфира. Подобна грешка можеше да струва живота на всички.

— ДЪРЖИШ СЕ ГРУБО И НЕВЪЗПИТАНО — отбеляза Блейн. — НАВЯРНО СЕ ГОРДЕЕШ С ОТВРАТИТЕЛНОТО СИ ПОВЕДЕНИЕ, НО АЗ НЯМАМ НАМЕРЕНИЕ ДА ГО ТЪРПЯ.

Лицето на Еди беше изкривено от ужас. Той беззвучно произнесе: „Какво правиш?“

Роланд се престори, че не го забелязва; цялото му внимание беше насочено към Блейн, освен това действаше съвсем целенасочено.

— О, мога да бъда и по-груб!

Роланд от Гилеад отпусна скръстените си ръце и бавно се изправи. Разкрачи се, сложи едната си ръка на кръста, а с другата сграбчи дървената ръкохватка на револвера. Стоеше така, както беше стоял стотици пъти — на прашните улици на забравени градове, сред скалисти каньони, в безчет мрачни барове, където вонеше на вкисната бира и загорели мазнини. Това бе само поредното стълкновение с поредния противник. Беше кеф и ка-тет. Стълкновението беше центърът на целия му живот, оста, около която се въртеше неговото ка. Този път щеше да се сражава с думи, не с куршуми, но това нямаше значение: предстоящата битка щеше да бъде на живот и смърт. Във въздуха витаеше миризмата на убийства, долавяше се съвсем ясно, като вонята на разложен труп. Както обикновено го обзе ярост, пред очите му сякаш се спусна пелена… и истинският Роланд изчезна, като че заменен от безчувствен робот.

— Могат да те нарека безчувствена, празноглава, глупава, надменна машина. Мога да те нарека тъпо, лишено от разум създание, безчувствено като път.

— ПРЕСТАНИ!

Роланд продължи да говори спокойно и уверено, без да обръща внимание на Блейн:

— За съжаление не съм в състояние да те засегна, защото си само една машина.

— АЗ СЪМ МНОГО ПОВЕЧЕ ОТ ОБИКНОВЕНА…

— Не мога да те нарека педераст, защото нямаш задник, та да те чукат. Не мога да те назова най-долния от всички отвратителни просяци, които някога са пълзели в канавката на най-мръсната улица в света, защото дори този просяк е по-достоен от теб; нямаш колене, за да пълзиш или да паднеш на тях, тъй като ти е чужда онази човешка слабост, наречена „милосърдие“. Не мога дори да кажа, че си чукал майка си, защото никога не си я имал.

Роланд замълча за миг, а спътниците му затаиха дъх. Мълчанието на Блейн беше потискащо и зловещо като затишие преди буря.

— Ала мога да те нарека долен предател, който е позволил на единственото си близко същество да се самоубие; мога да заявя, че си страхливец, който с удоволствие изтезава глупците и избива невинни хора; мога да кажа, че си само едно обезумяло механично чудовище, което…

— ЗАПОВЯДВАМ ТИ ДА МЛЪКНЕШ, В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ НЕЗАБАВНО ЩЕ УБИЯ ВСИЧКИ ВИ!

Очите на Роланд гневно проблеснаха, сякаш лумнаха синкави огньове. Еди машинално отскочи назад. Като в просъница Стрелецът чу как Сузана и Джейк ужасено възкликнаха.

— Убий ме, щом искаш, но не ми заповядвай! — яростно изкрещя той. — Забравил си лицата на онези, които са те създали! Убий ни или млъкни и слушай какво ще ти кажа аз — Роланд от Гилеад, аз — Стрелецът и властелинът на древните земи! Скитах дълги години и изминах хиляди километри, но не за да слушам детинското ти бръщолевене. Разбра ли? А сега ще изслушаш МЕН.

Настъпи напрегната тишина. Всички бяха затаили дъх. Роланд стоеше с гордо вдигната глава и стискаше ръкохватката на револвера.

Сузана Дийн неволно се усмихна, сетне машинално докосна устните си, както жена докосва новата си шапка, за да провери дали е на мястото си. Предчувстваше, че е на прага на смъртта, ала не изпитваше страх, а гордост. Крадешком извърна очи към Еди и забеляза, че младежът смаяно се усмихва и не откъсва поглед от Стрелеца. Лицето на Джейк беше като отворена книга — момчето с обожание наблюдаваше своя идол. След миг настойчиво промълви:

Хайде, Роланд, кажи му всичко!

— Съветвам те да го изслушаш, Блейн — намеси се Еди. На нашия приятел хич не му пука. Ненапразно му викат „бясното куче от Гилеад“.

В продължение на няколко секунди, които се сториха безкрайни на пътешествениците, Блейн запази мълчание, сетне попита:

— НАИСТИНА ЛИ ТЕ НАРИЧАТ ТАКА, РОЛАНД, СИНЕ НА СТИВЪН?

— Кой знае? — промълви Стрелецът, без да променя позата си. Изглеждаше така, сякаш висеше във въздуха над черните хълмове.

— ПРИТРЯБВАЛИ СТЕ МИ, СЛЕД КАТО НЕ ЖЕЛАЕТЕ ДА МИ ЗАДАВАТЕ ГАТАНКИ — заяви Блейн. Тонът му беше капризен като на дете, което умира за сън, защото режимът му е бил нарушен.

— Не съм казал нищо подобно — поправи го Роланд.

— НИМА? НЕ РАЗБИРАМ. АНАЛИЗЪТ НА ГЛАСА ТИ ПОТВЪРЖДАВА РАЦИОНАЛНОСТТА НА КАЗАНОТО. МОЛЯ, ОБЯСНИ.

— Заяви, че искаш незабавно да ти кажем някоя гатанка. Именно това ти отказах. Беше нетърпелив, което направи поведението ти недостойно.

— НЕ РАЗБИРАМ.

— Държа се грубо. Това разбираш ли?

Блейн дълго мълча, очевидно размишляваше. Накрая заяви:

— МОЛЯ ДА МЕ ИЗВИНИШ, АКО МОИТЕ ДУМИ СА ТИ СЕ СТОРИЛИ ОБИДНИ.

— Приемам извинението ти. Но имаме много сериозен проблем.

— КАКЪВ?

В гласа на Блейн се прокрадваше неувереност, което не изненада Роланд. В продължение на столетия компютърът се беше сблъсквал само с невежеството, предразсъдъците, безразличието или угодничеството на човеците. Дори да е ставал свидетел на смели постъпки, то е било много отдавна.

— Върни стените и ще ти обясня. — Роланд отново се настани на креслото, сякаш спорът беше приключил и вече не го заплашваше мигновена смърт.

Блейн се подчини. Стените на вагона се появиха и пътниците вече не виждаха кошмарния пейзаж. Зелената точка на картата мигаше близо до окръжността с обозначение „Кендълтън“.

— Започвам — заяви Стрелецът. — Като дете ме учеха, че трябва да прощавам на онези, които са проявили грубост и невъзпитание. Ала ми втълпяваха да бъда непримирим към глупостта.

— В КАКВО СЕ ИЗРАЗЯВА ГЛУПОСТТА МИ, РОЛАНД ОТ ГИЛЕАД? — В тихия глас на Блейн прозвучаха заплашителни нотки. Сузана внезапно си представи котка с блестящи зелени очи, която дебне пред дупката на мишката и възбудено удря с опашка по пода.

— Притежаваме нещо, което силно желаеш — обясни Стрелецът, — но единственото, което ни предлагаш в замяна, е смърт. Съгласи се, че постъпката ти е изключително глупава.

Компютърът отново се замисли, сетне заяви:

— ИМАШ ПРАВО, РОЛАНД ОТ ГИЛЕАД. НО НЕ СЪМ ИМАЛ ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ УВЕРЯ В КАЧЕСТВОТО НА ВАШИТЕ ГАТАНКИ. НЕ ВЪЗНАМЕРЯВАМ ДА ВИ ПОДАРЯ ЖИВОТА В ЗАМЯНА НА ГЛУПАВИ ЗАГАДКИ.

Стрелецът кимна.

— Разбирам. А сега слушай внимателно и се постарай да проумееш смисъла на думите ми. Онова, което ще чуеш, вече съм разказал на моите приятели. Когато бях малък, в баронетството Гилеад ежегодно се организираха седем панаира: в чест на настъпващата зима, на широката земя, сеитбата, средата на лятото, пълната земя, събирането на реколтата и края на годината. Най-важното събитие по време на всеки панаир беше състезанието по отгатване на гатанки. По време на панаирите на широката и на пълната земя то придобиваше особено голямо значение, тъй като съществуваше поверие, че гатанките могат да повлияят положително или отрицателно на реколтата.

— ТОВА Е СУЕВЕРИЕ, КОЕТО НЕ Е ПОДКРЕПЕНО ОТ ФАКТИ — заяви Блейн. — СТРУВА МИ СЕ МНОГО ГЛУПАВО.

— Разбира се, че е суеверие — съгласи се Стрелецът — но ще се учудиш, ако ти кажа колко точно загадките предричаха каква ще бъде реколтата. Например: каква е разликата между бабата и житницата?

— ЗАГАДКАТА ТИ Е БАНАЛНА, ПРИ ТОВА НЕ Е ИНТЕРЕСНА — каза Блейн, но все пак изглеждаше доволен, че „играта“ е започнала. — ПЪРВОТО Е НЕЧИЯ КРЪВНА РОДНИНА, ВТОРОТО — НЕЧИЙ ХАМБАР.^[1] ЗАГАДКАТА Е ОСНОВАНА НА ФОНЕТИЧНО СЪЗВУЧИЕ. ЗНАМ ЕДНА ПОДОБНА. ЗАДАВАТ Я НА НИВОТО, КЪДЕТО СЕ НАМИРА И БАРОНСТВОТО НА НЮ ЙОРК. СЛУШАЙ ВНИМАТЕЛНО: КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ КОТКАТА И СЛОЖНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ?

Джейк възбудено се провикна:

— Знам отговора — каза ни го учителят по английски. Лапите на котката завършват с нокти, а в сложното изречение подчиненото завършва с пауза.^[2]

— ПРАВИЛНО — съгласни се Блейн. — МНОГО ГЛУПАВА ГАТАНКА.

— За пръв път съм съгласен с теб, приятел — обади се Еди.

— РАЗКАЖИ МИ ОЩЕ НЕЩО ЗА СЪСТЕЗАНИЯТА ПО ОТГАТВАНЕ НА ГАТАНКИ В ГИЛЕАД, РОЛАНД. ТЕМАТА ЖИВО МЕ ИНТЕРЕСУВА.

— По време на панаирите на широката и на пълната земя, в Залата на предците, която отваряха специално за случая, по пладне се събираха между шестнайсет и трийсет души участници в надпреварата. Само през тези два дни от годината хората от простолюдието — търговци, земеделци и скотовъдци — се допускаха в залата на дедите, ето защо те не пропуснаха да се възползват от случая.

Стрелецът говореше бавно, погледът му сякаш беше отправен в миналото. Джейк си помисли, че вече беше виждал подобно изражение на лицето му в предишния си живот, когато Роланд разказваше как с приятелите си Кътбърт и Джейми веднъж се скрили на балкона на същата зала, за да наблюдават някакъв ритуален танц.

„Мартин седеше редом с родителите ми — разказваше тогава Стрелецът. — Познах ги, въпреки че се намирах далеч от тях… щом майка ми затанцува с Мартин, останалите се отдръпнаха да ги наблюдават, а когато танцът свърши, бурно ги аплодираха. Ала стрелците не ръкопляскаха…“

Момчето любопитно изгледа Роланд и отново се запита откъде е дошъл този странен, затворен в себе си човек… и по каква причина.

— По средата на залата поставяха голяма бъчва — продължи обясненията си Стрелецът, — където всеки състезател хвърляше късчета от дървесна кора с написани върху тях гатанки. Много бяха известни, защото претендентите ги бяха научили от родителите и от дядовците си, или от книгите, но имаше и нови, специално измислени за случая. Трима арбитри, единият от които задължително беше стрелец, проверяваха гатанките, преди да ги прочетат на глас, и ги допускаха до състезанието само ако не бяха подвеждащи.

— ДА, ОТГОВОРЪТ НА ГАТАНКАТА ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЛОГИЧЕН — съгласи се компютърът.

— После състезанието започваше — продължи Роланд и едва забележимо се усмихна, като си припомни онези отдавна отминали дни, когато самият той беше на възрастта на Джейк.

— Продължаваше часове наред. Състезателите се строяваха в редица в центъра на залата. Мястото на всеки се определяше чрез жребий и тъй като беше по-изгодно да си последен, всеки се надяваше да изтегли по-голямо число, макар победителят да беше длъжен да отговори правилно поне на една загадка.

— РАЗБИРА СЕ.

— Всеки мъж или жена (сред най-добрите състезатели в Гилеад имаше и жени) се приближаваше до бъчвата, изтегляше парченце кора с написаната върху него гатанка и го предаваше на водещия. Той прочиташе текста и ако претендентът не отгатнеше за три минути, засичани по пясъчния часовник, напускаше състезанието.

— И СЛЕДВАЩИЯТ В РЕДИЦАТА Е ТРЯБВАЛО ДА ОТГАТВА СЪЩАТА ГАТАНКА, ТАКА ЛИ?

— Да.

— СЛЕДОВАТЕЛНО Е ИМАЛ ПОВЕЧЕ ВРЕМЕ ЗА РАЗМИШЛЕНИЕ.

— Да.

— ЯСНО. БИЛО Е НАПРАВО ЖЕСТОКО.

— Жестоко ли? — намръщи се Роланд.

— Иска да каже, че е било забавно — поясни Сузана.

Стрелецът сви рамене.

— Навярно е било забавно за зрителите, но участниците го приемаха съвсем сериозно и често след края на състезанието и връчването на наградата избухваха спорове и дори юмручни схватки.

— КАКВА БЕШЕ НАГРАДАТА?

— Най-голямата гъска в баронството. И всяка година я получаваше моят учител Корт.

— СИГУРНО МНОГО ГО Е БИВАЛО В ОТГАТВАНЕТО — заяви Блейн и в гласа му се долови уважение към непознатия учител. — ЖАЛКО, ЧЕ НЕ Е ТУК.

„Де да беше“ — помисли си Роланд, а на глас изрече:

— А сега ще ти кажа какво предлагам.

— СЛУШАМ ТЕ С ОГРОМЕН ИНТЕРЕС, РОЛАНД ОТ ГИЛЕАД.

— Нека часовете до края на пътуването да бъдат нашият панаир. Няма да ни караш да отгатваме загадки, защото целта ти е да научиш от нас нови, неизвестни за теб.

— ПРАВИЛНО.

— И без това едва ли ще разгадаем повечето от тях — продължи Стрелецът. — Сигурен съм, че знаеш такива, които биха затруднили дори Корт. — Изобщо не беше сигурен, но след като блъфът му се беше оказал успешен, сега беше време да се „подмаже“ на Блейн.

— РАЗБИРА СЕ — съгласи се компютърът.

Предлагам вместо гъска като награда да ни пощадиш живота. Ще ти задаваме гатанки, докато пътуваме към Топика. Ако до пристигането на крайната гара отгатнеш всички без изключение, ще ни убиеш, както възнамеряваше. Това ще бъде твоята гъска. Но ако се затрудниш, ще ни закараш до Топика и ще ни освободиш, за да продължим пътешествието си — все едно, че ще получим нашата гъска.

Блейн мълчеше.

— Разбра ли условието?

— ДА.

— Съгласен ли си?

Компютърът не отговори. Еди седеше като на тръни, стискаше ръката на Сузана и се взираше в тавана. Младата жена докосна корема си със свободната си ръка и си помисли за тайния плод, който растеше вътре. Джейк милваше зверчето, като внимаваше да не докосва местата, където козината на Ко беше сплъстена от кръв.

Чакаха, докато Блейн — истинският Блейн, останал да води псевдоживот в подземията на града, чийто жители беше убил, да обмисли предложението на Роланд.

— СЪГЛАСЕН СЪМ — най-сетне обяви компютърът. — АКО ОТГОВОРЯ НА ВСИЧКИТЕ ВИ ГАТАНКИ, ЩЕ ВИ ОТВЕДА НА ПОЛЯНАТА, КЪДЕТО СВЪРШВА ПЪТЯТ. СЛУЧИ ЛИ СЕ ДА НЕ УСПЕЯ ДА ОТГАТНА НЯКОЯ, ЩЕ ВИ ПОЩАДЯ И ЩЕ ВИ ЗАКАРАМ В ТОПИКА, ОТКЪДЕТО ЩЕ ПРОДЪЛЖИТЕ ПОХОДА СИ КЪМ ТЪМНАТА КУЛА. ПРАВИЛНО ЛИ СЪМ РАЗБРАЛ ПРЕДЛОЖЕНИЕТО ТИ?

— Да.

— СЪГЛАСЕН СЪМ, РОЛАНД ОТ ГИЛЕАД.

— СЪГЛАСЕН СЪМ, ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК.

— СЪГЛАСЕН СЪМ, СУЗАНА ОТ НЮ ЙОРК.

— СЪГЛАСЕН СЪМ, ДЖЕЙК ОТ НЮ ЙОРК.

— СЪГЛАСЕН СЪМ, КО ОТ СРЕДНИЯ СВЯТ.

Когато чу името си, животинчето любопитно вдигна глава.

— ВИЕ СТЕ КА-ТЕТ — ЕДНО ЦЯЛО, СЪСТАВЕНО ОТ ОТДЕЛНИ ЧАСТИ. АЗ СЪЩО. ЩЕ ПРОВЕРИМ ЧИЙ КА-ТЕТ Е ПО-СИЛЕН.

Настъпи тишина, която се нарушаваше от равномерното бучене на двигателите. Влакът се носеше през ужасяващата пустош към Топика, където свършваше Средният свят и започваше Крайният.

— ХВЪРЛЯЙТЕ МРЕЖИТЕ, ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ! НЕКА СЪСТЕЗАНИЕТО ЗАПОЧНЕ.