Стивън Кинг
Пустош (3) (Тъмната кула III)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Waste Lands, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 86 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (4 април 2007 г.)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула III

Пустош

 

Роман

 

Превод: от англ.: Милко Стоименов, Весела Прошкова, Юлия Чернева

 

Stephen King

The Dark Tower II: The Waste Lands

Copyright © 1991 by Stephen King

Illustrations © 1991 by Ned Dameron

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Милко Стоименов, преводач, 1998

© Весела Прошкова, преводач, 1998

© Юлия Чернева, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 5500 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

II. Ключът и розата

1

В продължение на три седмици Джон (Джейк) Чеймбърс смело се бори срещу обхващащата го лудост. През цялото време се чувстваше като последния оцелял пасажер на борда на потъващ презокеански лайнер, който се бъхти над трюмната помпа, опитвайки се да задържи кораба на водната повърхност, докато премине бурята, докато небето се проясни и пристигне помощ отнякъде. Все едно откъде. На 31 май 1977 г., четири дни преди началото на лятната ваканция, най-сетне се наложи да се приеме фактът, че никаква помощ няма да пристигне. Време бе да се откаже; време бе да се остави да бъде отнесен от бурята.

Последната капка, от която чашата преля, бе годишното есе по английски.

Джон Чеймбърс, наричан Джейк от три-четири момчета, с които почти бе успял да се сприятели (ако баща му бе наясно с този фактоид, несъмнено щеше да побеснее), завършваше първата си учебна година в училище Пайпър“. Макар и вече единадесетгодишен и в шести клас, той бе дребен за възрастта си и хора, които го виждаха за пръв път, го вземаха за по-малък. Всъщност допреди година-две понякога дори го бъркаха с момиче, но накрая той не издържа и вдигна такъв скандал да се подстриже късо, че успя да получи позволението на майка си. Баща му, разбира се, нямаше никакви възражения срещу новата прическа. Той просто пусна безчувствената си усмивка от неръждаема стомана и заяви:

— Малкият иска да прилича на морски пехотинец, Лори. Толкоз по-добре за него.

Баща му никога не го наричаше Джейк и много рядко му викаше Джон. Обикновено се обръщаше към него с „малкия“.

Миналото лято (тогава беше 200-годишнината — всички сгради бяха окичени със знамена и флагове, а нюйоркското пристанище бе задръстено със старинни кораби) беше обяснил на момчето, че „Пайпър“ е „Най-доброто Училище в Цялата Страна за Момчета на Твоята Възраст“. Фактът, че Джейк бе приет в това училище, нямал нищо общо с парите, обясняваше Елмър Чеймбърс. Той лично се гордеел до пръсване с този факт, макар Джейк да подозираше, че това не е правдоподобно, че всъщност може би всичко е чиста глупост, която баща му е превърнал във факт, който да подмята с лекота по обеди и коктейли: „Синът ми ли? О, той учи в «Пайпър». Да пукна, ако това не е най-доброто училище в цялата страна за момчета на неговата възраст. В това училище не се влиза с пари; за там човек или има мозък, или край.“

Джейк си даваше сметка, че в горещата пещ на Елмъровото съзнание суровият въглерод на желанията и мненията често се спояваше в диаманти, които той наричаше „факти“… или още „фактоиди“, в по-неофициална обстановка. Любимата му фраза, която изричаше често и с безкрайно благоговение, бе: „Факт е, че…“ и никога не пропускаше случай да я вметне.

„Факт е, че само пари не стигат, за да влезе човек в «Пайпър»“ — бе му казал баща му през лятото на 200-годишнината — лятото на синьото небе, знамената и старинните кораби; златно лято в спомените на Джейк, защото тогава още не бе започнал да губи разсъдъка си и единствената му грижа бе дали ще оправдае надеждите, защото на думи „Пайпър“ звучеше като гнезденце на новоизлюпени генийчета.

— В подобно заведение се влиза само с много багаж тук, горе. — На това място Елмър се бе пресегнал и бе почукал сина си по челото с твърдия си, пожълтял от никотина пръст. — Разбра ли, малкия?

Джейк бе кимнал. Не беше необходимо да отговаря на баща си, защото той се отнасяше към всички — включително и към жена си — по един и същи начин — като към подчинените си в местната телевизия, където беше програмен директор и се ползваше с голям авторитет. Трябваше просто да го изслушаш, кимайки на правилните места.

— Хубаво — отбеляза баща му и запали поредната от осемдесетте цигари „Кемъл“, които изпушваше всеки Божи ден. — Значи се разбираме отлично. Ще ти се скъса задникът от учене, но можеш да се справиш. Инак нямаше да ни изпратят това. — Той взе писмото, с което от училището ги осведомяваха, че приемат Джейк, и го размаха. Жестът издаваше дивашки триумф — сякаш съобщението представляваше току-що убитото в джунглата животно, което Елмър се готви да одере и изяде. — Тъй че трябва да работиш здраво. И да изкарваш добри бележки. За да се гордеем с теб. Ако завършиш годината с отличие, те очаква пътешествие до „Дисни Уърлд“. А подобна награда си заслужава, нали, малкия?

Джейк получаваше отлични оценки — шестици по всичко (или поне допреди три седмици). Родителите му вероятно се гордееха с него, но той ги виждаше много рядко и не знаеше със сигурност. Когато се връщаше от училище, вкъщи обикновено нямаше никого, освен Грета Шоу-домашната помощница — и в крайна сметка той показваше контролните с шестиците на нея. После складираше тетрадките в един ъгъл на стаята си. Понякога ги разглеждаше и се питаше дали оценките означават нещо. Искаше му се да имат някакъв смисъл, но дълбоко се съмняваше в това.

А и надали щеше да посети „Дисни Уърлд“ през предстоящото лято, пък макар и да беше отличник.

По-скоро щеше да иде в лудница.

В мига, когато прекрачи прага на училище „Пайпър“ в осем и четиридесет и пет на 31 май сутринта, му се яви ужасяващо видение. Баща му, наведен над бюрото си в кабинета си на Рокфелер Плаза, захапал цигара, чийто синкав дим се вие около главата му като венец, говори с един от подчинените. Някъде зад и под него се простира Ню Йорк, но грохотът и лудницата остават зад двойните изолационни стъкла.

— Факт е, че само пари не стигат, за да влезе човек в санаториума „Сънивейл“ — със зловещо задоволство обяснява баща му. После се пресяга и чуква човека по челото. — В подобно заведение се влиза само когато съдържанието на горното чекмедже пострада сериозно. Като при моя малкия. Но на него му се скъсва задникът. Разправят, бил най-добрият в лудницата по изработване на кошници. А като го пуснат — ако това изобщо се случи — го очаква пътешествие. Пътешествие до…

— … до крайпътната станция — промърмори Джейк и докосна чело с трепереща ръка. Отново чуваше онези гласове. Шумните, скандалджийски гласове, които го побъркваха.

Ти си мъртъв, Джейк. Прегази те кола и сега си мъртъв.

Я не ставай смешен! Виждаш ли този плакат? „ПОМНЕТЕ ПЪРВИЯ ПИКНИК С КЛАСА“ — пише там. Мислиш ли, че в отвъдното си правят пикник на класа?

Не зная. Но знам, че те прегази кола.

Не!

Да. Това стана на 9 май, в осем и двайсет и пет сутринта. Ти почина няма и минута по-късно.

Не! Не! Не!

— Джон?

Доста стреснат, Джейк вдигна поглед. Господин Бисет — учителят по френски — стоеше наблизо и разтревожено го гледаше. Зад него останалите ученици тъкмо влизаха в общата зала за сутрешната сбирка. Почти никой не бърбореше, а викове не се чуваха изобщо. Очевидно другите родители също повтаряха на децата си, че за да посещават „Пайпър“, не е достатъчно да има човек пари (макар годишната такса да възлиза на двадесет и две хиляди долара), а най-вече достатъчно мозък. Очевидно на мнозина от тях също им бе обещано пътешествие, ако изкарат достатъчно добри оценки. Очевидно в някои случаи родителите на щастливите победители дори щяха да ги придружат. Очевидно…

— Джон, добре ли си? — попита господин Бисет.

— Да. Прекрасно. Но тази сутрин се успах и сигурно още не съм се събудил напълно.

Напрегнатото изражение напусна лицето на господин Бисет и той се усмихна:

— Е, случва се и в най-добрите семейства.

„На татко никога не му се случва. Програмният директор никога не се успива.“

— Подготвен ли си за годишния изпит по френски? — попита господин Бисет. — Voulez-vouz faire l’examen cet apres-midi?[1]

— Мисля, че да — отвърна Джейк.

В действителност не знаеше дали е подготвен за изпит или не. Дори не можеше да си спомни учил ли е за този изпит или ме. Напоследък вече почти нищо нямаше значение, освен гласовете в съзнанието му.

— Искам отново да ти кажа колко се радвам, че избра моя предмет, Джон. Щях да го споделя и с родителите ти, но те не бяха на родителската среща.

— Много са заети — промърмори Джейк.

Господин Бисет кимна.

— Е, приятно ми беше да работим заедно. Просто исках да ти го кажа… а освен това те очаквам догодина в следващия курс по френски.

— Благодаря — отвърна момчето и се запита как ли би реагирал господин Бисет, ако допълни: — „Но не вярвам да го посещавам догодина, освен ако не запиша задочен курс и ми изпращат материалите в пощенската кутия в лудницата.“

Джоан Франкс, училищната секретарка, застана на прага на общата зала, стиснала малкото сребърно звънче. В училище „Пайпър“ винаги биеха звънеца на ръка. Джейк предполагаше, че това е едно от нещата, които очароват родителите. Спомени за „малката тухлена постройка на училището“ и тем подобни. Той го мразеше. Звукът сякаш проникваше до дъното на мозъка му…

„Няма да издържа дълго — отчаяно си рече той. — Съжалявам, но започвам да губя разсъдък. Наистина започвам да се побърквам.“

Господин Бисет забеляза секретарката. Обърна се към нея, после отново заговори на Джейк.

Сигурен ли си, че всичко е наред, Джон? През последните седмици ми изглеждаш погълнат от нещо. Разтревожен си. Да не би да те човърка някоя мисъл?

Загрижеността в гласа на учителя едва не накара Джейк да му се довери, но в този миг си представи физиономията, която щеше да се изпише на лицето на Бисет, ако му изтърси: „Да. Човърка ме една мисъл. Един адски неприятен фактоид. Разбирате ли, умрях и преминах в друг свят. После отново умрях. Ще кажете, че подобни неща не се случват, и, разбира се, ще сте прав, при това част от съзнанието ми знае, че сте прав, но съм по-склонен да приема, че грешите. Наистина ми се случи. Наистина умрях.“

Ако изречеше подобно нещо, господин Бисет веднага щеше да хукне да се обажда на Елмър Чеймбърс и тогава санаториумът „Сънивейл“ щеше да се стори на Джейк като почивен дом, след всички неща, които баща му щеше да изприказва по въпроса за децата, които точно преди годишните изпити биват обзети от налудничави идеи. Децата, които правят неща, неподходящи за обсъждане по обеди и коктейли. Децата, Които Се Плъзгат По Наклонената Плоскост.

Джейк се насили да се усмихне.

— Малко се тревожа за изпитите, това е всичко. Учителят му смигна.

— Ще се справиш отлично.

Госпожа Франкс удари звънеца. Всеки звън се забиваше в ушите на Джейк, а после прорязваше мислите му като малка ракета.

— Хайде — подкани го господин Бисет. — Ще закъснеем. Не бива да закъсняваме за първия ден от годишните изпити, нали?

Отминаха секретарката, която продължаваше да бие звънеца. Господин Бисет закрачи към редицата столове, които наричаха „професорски хор“. В училище „Пайпър“ имаше какви ли не смешни имена — стаята се казваше „общата зала“, обедната почивка беше полудневен отдих, седмо- и осмокласниците бяха „старейшините“, и, разбира се, сгъваемите столове край пианото (по което скоро госпожа Франкс щеше да заблъска също тъй безмилостно, както удряше сребърния звънец), които се наричаха „професорският хор“. Джейк подозираше, че всичко това е част от традицията. Ако си родител и знаеш, че по пладне детето ти е на полудневен отдих в общата зала, вместо да нагъва сандвич с риба в някакъв бюфет, можеш да бъдеш спокоен, че всичко е ОК по отношение на образователния процес.

Джейк седна в дъното на залата и се замисли, без да слуша сутрешните съобщения. Ужасът не стихваше и го караше да се чувства като плъх в капан. А когато се опитваше да си представи бъдещи по-добри и по-светли времена, се натъкваше на пълен мрак.

Здравият му разум бе корабът, който потъваше.

Господин Харли — директорът — застана на катедрата и започна с кратко встъпление за важността на годишните изпити и как получените оценки представляват поредната стъпка по Великия Път на Живота. Каза им още, че училището зависи от тях, че той самият зависи от тях и че родителите им зависят от тях. Не заяви, че целият свят зависи от тези бележки, но го намекна доста ясно. Завърши със съобщението, че по време на годишните изпити звънецът няма да бие (първата и единствена добра новина, която Джейк чуваше тази сутрин).

Госпожа Франкс, вече настанила се пред пианото, взе първия акорд. Учениците — от седемдесет момчета и петдесет момичета, облечени благопристойно (свидетелство за вкусовете и финансовата стабилност на родителите им), скочиха на крака и запяха училищния химн. Джейк изричаше безгласно думите и същевременно размишляваше за мястото, където се бе събудил след смъртта си. Отначало му се стори, че е в ада… а когато се появи човекът с черното наметало, това подозрение съвсем се затвърди.

В този миг, разбира се, дойде другият. Мъжът, когото Джейк вече почти бе обикнал.

Но той ме остави да падна. Той ме уби.

Изби го ледена пот.

Покланяме се на „Пайпър“

и знамето развяваме високо;

поклон пред тебе, алма матер,

„Пайпър“ на живот и смърт!

„Боже, каква скапана песен“ — помисли си Джейк и изведнъж му хрумна, че баща му страшно би я харесал.

2

Първият час беше по писмени упражнения — единственият предмет, по който нямаше да държат годишен изпит. Трябваше да напишат домашно съчинение, съдържащо между хиляда и петстотин и четири хиляди думи. Госпожа Ейвъри им беше задала следната тема: „Моето разбиране за истината“. Оценката на съчинението представляваше една четвърт от общия бал за годината.

Джейк влезе в класната стая и седна на третия ред. Групата по този предмет се състоеше само от единайсет ученици. Той помнеше как през септември миналата година, в „деня за запознанство“, господин Харли им обясни, че в „Пайпър“ съотношението между преподаватели и ученици е най-високо от всички частни средни училища на високо равнище по Източното крайбрежие. За да подчертае важността на думите си, той удряше с юмрук по катедрата. Джейк не се впечатли кой знае колко, но предаде информацията на баща си. Предполагаше, че той ще се впечатли и се оказа прав.

Отвори ученическата чанта и внимателно измъкна синята папка, в която беше годишното съчинение. Остави я на чина с намерението да хвърли последен поглед на „творбата“ си, но в същия миг вниманието му бе привлечено от вратата в дъното на стаята. Тя водеше, както добре му бе известно, към гардеробното помещение, което днес бе затворено, защото температурата в Ню Йорк бе двадесет градуса и никой не носеше палто. В помещението нямаше нищо освен множество пиринчени куки на стената и гумена изтривалка за обувки. Няколко кашона училищни пособия — тебешир, сини тетрадки за изпит и тем подобни — бяха складирани в най-отдалечения ъгъл — това бе всичко.

Нищо особено.

Въпреки това Джейк стана, оставяйки неотворената папка на чина си, и прекоси стаята. Чуваше как съучениците му прелистват страниците, проверявайки за последен път за неясни фрази, но тези шумове идваха сякаш отдалеч.

Вниманието му бе съсредоточено върху вратата.

В последните десетина дни, с усилването на ечащите в съзнанието му гласове, всякакви врати го привличаха все по-силно. Само през последната седмица навярно бе отварял тази между своята стая и коридора поне петстотин пъти, а онази между стаята си и банята — минимум хиляда пъти. Всеки път, когато посягаше към дръжка на врата, в гърдите му се надигаше пареща топка от надежда и очакване, сякаш зад въпросната врата се криеше отговорът на всичките му проблеми и най-сетне щеше да го открие… Но всеки път се озоваваше в коридора, в банята…

Миналия четвъртък се върна от училище, хвърли се на леглото и веднага заспа — като че ли сънят бе единственото му спасение. Но когато се събуди четиридесет и пет минути по-късно, осъзна, че стои на прага на банята, плъзгайки блуждаещ поглед по съвършено безинтересните тоалетна и мивка. За щастие никой не го видя.

И сега, пристъпвайки към вратата на гардеробното помещение, изпита същия замайващ прилив на надежда; бе твърдо убеден, че вратата води не към тъмния склад, изпълнен единствено с миризми на зима — на трикотаж, гума и мокра кълна — а към един друг свят, където отново ще се почувства цялостен. Ослепителните слънчевите лъчи ще хвърлят на пода на класната стая светло петно, което бързо ще се разраства, а високо в бледото небе с цвета на

(очите му)

на изтъркани джинси ще кръжат птици. Пустинният вятър ще развее косата му и ще изсуши потта, избила по челото.

Ще пристъпи през прага и ще бъде изцелен.

Джейк отвори вратата. Отвътре го посрещнаха проблясващите в сумрака пиринчени закачалки. Край сините тетрадки, отрупани в ъгъла, се въргаляше отдавна забравена ръкавичка.

Сърцето му подскочи и в миг му се прииска да се шмугне в тъмната стая със застоял дъх на зима и тебеширен прах, да седне под закачалките. Ще се настани на гумената изтривалка, където през зимата трябваше да подреждат обувките си. Ще седи там, пъхнал палец в уста, със силно притиснати към гърдите колене, ще затвори очи и… и…

И просто ще се предаде.

Тази мисъл — облекчението, което му носеше тази мисъл — бе неописуемо примамлива. Щеше да настъпи краят на ужаса, объркването и дезориентацията. Последното бе като че ли най-страшно — непрестанното усещане, че целият му живот се е превърнал в панаирджийски лабиринт от огледала.

Но в Джейк Чеймбърс се криеше непоклатима сила, също като в Еди и Сузана. В този миг скритата в него стоманена жилка сякаш хвърли хладен синкав отблясък в тъмнината. Никакво отказване. Дори в крайна сметка съзнанието му да се помрачи напълно, междувременно няма да отстъпва нито на косъм. Да пукне, ако отстъпи.

„Никога! — яростно се заканваше наум. — Никога! Ник…“

— Надявам се, като приключиш с инвентаризацията на училищните пособия в килера, Джон, все пак да се присъединиш към останалите — сухо изрече зад него госпожа Ейвъри.

Когато Джейк се обърна, класът го посрещна със смях. Госпожа Ейвъри стоеше зад катедрата, почуквайки с дългите си пръсти по дневника, а на лицето й бе изписано свойственото й спокойно, умно изражение. Днес носеше син костюм и както обикновено косата й бе прибрана на кок. От окачения на стената портрет Натаниел Хоторн се мръщеше на Джейк.

— Извинете — промърмори момчето и затвори вратата. В миг го обзе непреодолимо желание отново да я отвори, за да провери дали този път там не го очаква другият свят с горещото слънце и ширналата се пустиня.

Но вместо това се върна на мястото си. Петра Джесърлинг го изгледа с насмешка, сетне прошепна:

— Следващия път вземи и мен там. Поне ще има какво да гледаш.

Джейк машинално се усмихна и седна на мястото си.

— Благодаря, Джон — каза госпожа Ейвъри с неизменно спокойния си глас. — А сега, преди да предадете годишните съчинения — всички те са изключително добре написани и индивидуални, сигурна съм — бих искала да ви предложа краткия списък от препоръчителна литература за лятната ваканция. Някои от тези изключителни книги изискват по няколко думи…

И докато говореше, тя връчи на Дейвид Съри купчина циклостилни листа. Дейвид започна да ги раздава на съучениците си, а Джейк разтвори папката си, за да хвърли последен поглед на написаното по темата „Моето разбиране за истината“. Беше му изключително интересно, тъй като изобщо не помнеше да е писал подобно съчинение, още по-малко пък да е учил за изпит по френски.

Взря се в заглавната страница с недоумение и нарастваща неловкост. „МОЕТО РАЗБИРАНЕ ЗА ИСТИНАТА“ от Джон Чеймбърс бе спретнато написано в средата на страницата; дотук добре, но кой знае защо, отдолу бе залепил две Снимки. На едната се виждаше врата — приличаше на входа на Даунинг Стрийт №10 в Лондон[2] — а другата бе врата на влак. Снимките бяха цветни, несъмнено изрязани от някое списание.

„Защо съм го направил? И кога съм го направил?“

Отгърна листа и зачете първата страница на годишното си есе, съвършено неспособен да повярва или проумее онова, което виждаше. После в обзелия го шок капка по капка се запромъква разбирането и в душата му започна да се надига неистов ужас. В крайна се сметка се случи и това — бе изгубил контрол над съзнанието си до такава степен, че вече нямаше как да го скрие от другите.

3

МОЕТО РАЗБИРАНЕ ЗА ИСТИНАТА

от Джон Чеймбърс

 

„Ще ти разкрия страх в шепа прах“

Т.С. „Буч“ Елиът

 

„Веднага си помислих, не всяка дума лъже“

Робърт „Сънданс“ Браунинг

 

Стрелецът е истината.

Роланд е истината.

Затворникът е истината.

Господарката на сенките е истината.

Затворникът е съпруг на Господарката. Това е истината.

Крайпътната станция е истината.

Говорящият демон е истината.

Минахме под планината и това е истината.

Под планината имаше чудовища. Това е истината.

Едно от тях държеше газова помпа между краката си и твърдеше, че това бил пенисът му. Това е истината.

Роланд ме остави да умра.

ова е истината. Аз още го обичам.

Това е истината.

 

— Наистина е извънредно важно всички да прочетат „Повелителят на мухите“ — тъкмо казваше госпожа Ейвъри с ясния си, но някак безжизнен глас. — Междувременно трябва да си отговорите на няколко въпроса. Хубавият роман е като низ от вплетени една в друга загадки, а това произведение е наистина много хубаво — един от най-добрите романи от втората половина на двайсети век. И тъй, отговорете си на следните въпроси: първо, какво символизира раковината. Второ…

Далечни гласове. Далечни, далечни гласове. С трепереща ръка Джейк отгърна и втория лист, оставяйки на първата страница тъмно петно от потните си пръсти.

 

Кога вълната не е вълна?

Когато е вълна — и това е истината.

Блейн е истината.

Трябва непрестанно да се наблюдава Блейн; Блейн — това е болка и това е истината.

Почти съм сигурен, че Блейн е опасен и това е истината.

Кое е онова, което е черно, бяло и червено? Изчервена от срам зебра и това е истината.

Блейн е истината.

Искам да се върна и това е истината.

Трябва да се върна и това е истината.

Ще полудея, ако не успея да се върна, и това е истината.

Не мога да се върна вкъщи, ако не намеря камък, роза, врата, и това е истината.

Пуф-Паф, и това е истината.

Пуф-Паф.

Страх ме. Това е истината.

 

Джейк вдигна глава. Сърцето му биеше тъй силно, че пред очите му затанцува ярко петно (сякаш дълго се беше взирал в запалена електрическа крушка), което пулсираше в такт с тежките удари на сърцето му.

Представи си как госпожа Ейвъри връчва ма родителите му съчинението. Господин Бисет стои до нея със сериозно изражение. Джейк сякаш чува как учителката по писмени упражнения изрича с ясния си, безжизнен глас:

— Вашият син е тежко болен. Ако се нуждаете от доказателство, просто хвърлете един поглед на това годишно съчинение.

— През последните три седмици Джон направо не е на себе си — ще допълни господин Бисет. — От време на време придобива доста изплашен вид и постоянно е отнесен… сякаш духом не присъства, ако разбирате какво искам да кажа. Je pense que John est fou… comprenez-vouz?[3]

И отново госпожа Ейвъри:

— Вероятно вкъщи държите влияещи на настроението лекарства, до които Джон е имал достъп.

Не му бе известно дали вкъщи имат влияещи на настроението лекарства, но със сигурност знаеше, че в най-долното чекмедже в писалището си баща му държи няколко грама кокаин. И тогава той несъмнено ще заключи, че синът му е взимал наркотик.

— А сега бих искала да кажа няколко думи за „Параграф 22“ — долетя гласът на госпожа Ейвъри от предния край на класната стая. — Тази книга е истинско предизвикателство за ученици в шести и седми клас, но несъмнено и на вас ще се стори невероятно очарователна, ако отворите съзнанието си за нейното изключително обаяние. Този роман може да се приеме и като сюрреалистична комедия.

„Не ми е нужно да чета подобно нещо — рече си Джейк. — Аз живея в такъв свят, и той не е никак комичен.“

Отвори съчинението на последната страница. На нея не бе написано нищо. На белия лист бе залепена картинка. Представляваше снимка на наклонената кула в Пиза. Беше я почернил с пастел. Тъмните очертания описваха налудничави спирали и примки.

Изобщо не помнеше да е правил подобно нещо.

Нищо подобно.

Представи си как баща му казва на господин Бисет, че Джон е fou[4] Да, той определено е fou. Хлапе, което проваля шансовете си да учи в „Пайпър“ със сигурност е fou, не мислите ли? „Ъ-ъ… аз ще се справя с този проблем. Такава ми е работата — да се справям с проблеми. Отговорът е «Сънивейл». Трябва да прекара известно време в «Сънивейл», да поиграе баскетбол и да си събере акъла. Не се тревожете за малкия, господа, може и да избяга… но няма къде да се скрие.“ Дали наистина ще го пратят в лудница, ако проличи, че асансьорът му не стига до най-горния етаж? Джейк смяташе, че отговорът е. „и още как“. Баща му в никой случай не би допуснал да се държи побъркан у дома. Името на институцията, в която ще го настанят, може да не е точно „Сънивейл“, но на прозорците със сигурност ще има решетки, а из коридорите крадешком ще се промъкват мъже в бели престилки с гумени подметки на обувките. Ще бъдат мускулести, със зорко бдящи очи и във всеки миг ще могат да извадят отнякъде пластмасови спринцовки, за да го приспят.

„Ще кажат на всички, че съм заминал — предположи Джейк. Вечно спорещите гласове в съзнанието му бяха стихнали пред задаващия се прилив на паника. — Ще обясняват, че съм в Модесто при леля си и чичо си… или че съм заминал да уча в Швеция на разменни начала… или че ремонтирам сателитите в космоса. На майка ми това никак няма да й хареса… и тя ще плаче… но ще й мине. Има си приятели, а освен това винаги й минава, стига да реши. Тя… те… аз…“

Почувства как в гърлото му се надига крясък и плътно стисна устни, за да го заглуши. Отново погледна черните драсканици върху снимката с кулата в Пиза и си рече: „Трябва да махна оттук. Трябва да се махна на секундата.“ Вдигна ръка.

— Да, Джон, какво има? — Госпожа Ейвъри го погледна с онова едва доловимо раздразнение, което не пропускаше да демонстрира, когато учениците я прекъсваха насред часа.

— Бих искал да изляза за малко, ако е възможно — каза Джейк.

Друг пример от възприетия в училище „Пайпър“ начин на говорене. Учениците в „Пайпър“ никога не „отиваха до тоалетната“, никога не „пускаха една вода“, и не дай си Боже, никога не „отиваха да пикаят“. Негласното предположение гласеше, че учениците в това училище са прекалено съвършени, за да отделят каквито и да било странични продукти. Много рядко някой искаше разрешение „да излезе за малко“ и това бе всичко.

Госпожа Ейвъри въздъхна.

— Наистина ли се налага, Джон?

— Да, госпожо.

— Добре. Но гледай да се върнеш колкото се може по-скоро.

— Да, госпожо Ейвъри.

Ставайки затвори папката, взе я, после неохотно я остави обратно на чина. Нямаше смисъл. Госпожа Ейвъри щеше да се запита защо ли взима съчинението в тоалетната. Трябваше да махне проклетите страници и да ги натъпче в джоба си още преди да поиска разрешение да излезе. Вече бе прекалено късно.

Запъти се към вратата; остави папката на чина, а ученическата чанта — отдолу.

— Надявам се, че всичко ще мине успешно, Чеймбърс — шепнешком подметна Дейвид Съри и зацвили в шепа.

— Дейвид, време е да си почине неуморната ти уста — вече видимо раздразнена заяви госпожа Ейвъри и целият клас избухна в смях.

Джейк достигна вратата и когато стисна дръжката, отново бе обзет от същото онова чувство на надежда и сигурност. „Това е — вече наистина. Ще отворя вратата и пред мен ще блесне слънцето на пустинята. Сухият вятър ще духне в лицето ми. Ще мина през прага и никога повече няма да видя тази класна стая.“

Отвори вратата и се озова в празния коридор, но в едно бе прав — никога повече не видя класната стая и госпожа Ейвъри.

4

Бавно се отдалечи по сумрачния коридор; започваше леко да се поти. Отмина няколко врати, които биха го подмамили, ако не бяха кристално прозрачните им стъкла. Надникна в две стаи, където учениците бяха навели глави над отворените сини изпитни тетрадки. Погледна в трета и видя Стан Дорфман — един от онези познати, които не можеха да се нарекат точно приятели — да се подготвя за изпитната си реч. Стан изглеждаше уплашен до смърт, но Джейк би могъл да му обясни, че той няма и понятие какво означава страх — истински страх.

Умрях.

Не. Не съм.

Умрях, умрях.

Не съм.

Умрях.

Не съм.

Застана пред врата с надпис „МОМИЧЕТА“. Бутна я, очаквайки да се изправи пред яркото пустинно небе и омарната синева на планините на хоризонта. Вместо това видя Белинда Стивънс, която бе застанала до една мивка, взираше се в огледалото над кранчетата и си изстискваше пъпка на челото.

— Боже Господи, какво търсиш тук? — попита момичето.

— Извинявай. Сгреших вратата. Помислих, че тази води към пустинята.

Какво?

Но той вече бе пуснал вратата и тя се за тръшна, задвижена от автомата. Подмина чешмичката и отвори вратата с надпис „МОМЧЕТА“. Тази е истинската врата, знаеше го, сигурен бе, тази врата ще го отведе назад в…

Под флуоресцентните лампи искряха три съвършено чисти писоара. Кранчето капеше. И това бе всичко.

Джейк остави вратата да се затвори. После се отдалечи по коридора, тихо потропвайки с токове по плочките. Като минаваше покрай канцеларията, надникна вътре, но не видя никого, освен госпожа Франкс. Тя говореше по телефона, поклащаше се на въртящия си стол и навиваше кичур коса на пръста си. Посребреният звънец бе поставен на бюрото до нея. Джейк я изчака да се обърне с гръб към вратата и бързо притича. Тридесет секунди по-късно се намери под ярката слънчева светлина на майската утрин.

„Избягах от час — рече си той. Колкото и да бе умопомрачен, това неочаквано развитие на събитията искрено го изуми. — Като не се върна до пет минути, госпожа Ейвъри ще изпрати някой да ме търси… и всички ще разберат. Ще разберат, че съм напуснал сградата и съм избягал от час.“

Сети се за папката на чина.

„Ще прочетат съчинението и ще помислят, че съм се побъркал. Fou. Разбира се, че ще го помислят. Естествено. И това е самата истина.“

После заговори друг глас. Беше гласът на човека със зоркия поглед на стрелец, който носеше на кръста си два огромни кобура с револвери Гласът бе студен… но и вдъхваше известно успокоение.

„Не, Джейк — каза Роланд. — Не си се побъркал. Изгубил си се и се чувстваш уплашен, но не си луд и не бива да се страхуваш нито от сянката си, която те следва в слънчевото утро, нито от сянката си, която те посреща вечер. Трябва да намериш пътя за вкъщи, това е всичко.“

— Но къде отивам? — пошепна Джейк. Стоеше на тротоара на Петдесет и шеста улица, между парка и Медисън Авеню, и следеше с поглед стрелкащите се по платното коли. Някакъв автобус от градския транспорт изрева край него и остави след себе си тънка струйка остър синкав пушек от дизелово гориво.

— Къде отивам? Къде е скапаната врата?

Но гласът на Стрелеца бе замлъкнал.

Джейк сви наляво, по посока на Ейст Ривър, и наслуки тръгна право напред. Не знаеше къде отива — нямаше абсолютно никаква идея. Надяваше се краката му да го отведат където трябва, както преди известно време го бяха отвели където не трябва.

5

Това се бе случило преди три седмици.

Не би могло обаче да се каже: „Всичко започна преди три седмици“, защото така се създава впечатлението, че е протекло някакво последователно развитие, а това не беше вярно. Имаше развитие по отношение на гласовете и по отношение на настоятелността, с която всеки един от тях защитаваше своята версия на действителността, но всичко останало се случи отведнъж.

Излезе от къщи към осем часа с намерението да иде пеш на училище — винаги вървеше пеш, когато времето бе хубаво, а през месец май времето бе направо фантастично. Баща му бе излязъл за работа, майка му още не бе станала, а госпожа Грета Шоу седеше в кухнята, пиеше кафе и четеше вестник „Ню Йорк Поуст“.

— Довиждане, Грета — каза момчето. — Тръгвам за училище. Тя му махна, без да вдига поглед от вестника, и каза:

— Приятен ден, Джони. Започваше един най-обикновен ден.

И продължи да бъде такъв през следващите хиляда и петстотин секунди. После всичко безвъзвратно се промени.

Джейк не бързаше, размахваше ученическата си раница в едната ръка, а в другата — пакета с обеда си, и се заглеждаше по витрините. Седемстотин и двайсет секунди преди края на живота си такъв, какъвто винаги е бил, спря да разгледа витрината на „Брендио“, където няколко манекена, облечени в палта по модата от началото на века, бяха замръзнали сякаш насред разговор. Джейк си мислеше единствено как днес следобед след училище ще отиде на боулинг. Средното му постижение бе 158, което бе направо страхотно за единадесетгодишен хлапак. Мечтаеше някой ден да участва в професионален турнир (а ако бе известен на баща му, този фактоид също щеше да предизвика бурния му гняв).

Моментът вече наближаваше — моментът, когато разсъдъкът му изведнъж щеше да бъде затъмнен.

Пресече Тридесет и девета улица — оставаха му четиристотин секунди. Когато спря на Четиридесет и първа да изчака зеления сигнал на пешеходния светофар, му оставаха двеста и седемдесет секунди. Спря да погледне витрината на магазинчето за подаръци на ъгъла на Петдесета и Четиридесет и втора, и вече му оставаха сто и деветдесет. И в мига, когато от обикновения му живот оставаха само три минути, Джейк премина под невидимия чадър на онази сила, която Роланд наричаше ка-тет.

Постепенно го обземаше странно чувство на безпокойство. Отначало му се струваше, че някой го наблюдава, но после усети, че не е така… или поне не е точно така. Струваше му се, че вече е бил тук, че отново сънува почти забравен сън. Изчака усещането да отмине, но то упорстваше. Ставаше все по-осезаемо и започна да се примесва с някакво друго чувство — Джейк с неохота си даде сметка, че го обзема истински ужас.

Малко по-надолу, на ъгъла на Пето авеню и Четиридесет и трета улица, някакъв негър тъкмо се настаняваше на тротоара с количка със солени гевреци и безалкохолни напитки.

„Този ще вика: «Боже Господи, убиха го!»“ — рече си Джейк.

От отсрещния ъгъл се задаваше пълна дама с торбичка от „Блумингдейлс“.

„Тя ще изпусне торбичката. Ще я изпусне, ще притисне ръце към устата си и ще се разпищи. Торбичката ще се разкъса. Вътре има кукла. Увита е в червена хартия. Ще видя всичко това от улицата. От мястото, където ще лежа на платното с панталони, потънали в кръв, която потича по асфалта и образува локва.“

Зад дебеланата се виждаше висок мъж с металносив камгарен костюм. Носеше куфарче.

„Той повръща върху обувките си. Изпуска куфарчето си и се изпуска върху обувките си. Какво ми става?“

Но при все това краката му сковано го носеха към кръстовището, където равномерен поток пешеходци пресичаше улицата с отривиста крачка. Някъде отзад се доближава убиецът. Той знаеше това също тъй добре, както знаеше, че след миг екзекуторът ще протегне ръце да го блъсне… но не можеше да се огледа. Сякаш бе заключен в кошмар, където човек няма власт над събитията.

Остават петдесет и три секунди. Продавачът на солени гевреци тъкмо отваряше някакъв капак отстрани на количката.

Ще извади бутилка „Ю-ху“, ще я разклати енергично и ще отвърти капачката.

Четиридесет секунди.

Белият надпис „ПРЕМИНЕТЕ“ изгасна. Червеният надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ“ замига бързо. А някъде, на няма и половин пресечка, голям син кадилак летеше към кръстовището на Пето авеню и Четиридесет и трета. Джейк прекрасно знаеше това, както и че водачът е със синя шапка, почти същата на цвят като автомобила.

„Ще умра!“

Искаше да извика на глас, за да го чуят хората, които най-спокойно го подминаваха, по устните му сякаш бяха залепнали. Краката му спокойно продължаваха да го посят към кръстовището. Забранителният надпис престана да мига, червен и сериозен. Продавачът на гевреци запрати правната бутилка в плетеното метално кошче за боклук на ъгъла. Дебелата дама стоеше на отсрещния тротоар, стиснала торбичката за дръжките. Мъжът със сивия костюм изникна точно зад нея. Оставаха осемнадесет секунди.

„Време е да мине камионетката“ — рече си Джейк.

Подскачайки през дупките, през кръстовището прелетя камионетка с рисунка на щастливо подскачащо човече и надпис „ТУКЪР — ИГРАЧКИ НА ЕДРО“ на страничната врата. Зад гърба му, Джейк знаеше това, човекът с черното расо ускоряваше крачка, скъсяваше разстоянието помежду двама им, вече протягаше дългите си ръце. Въпреки това не можеше да погледне назад — като в сънищата, когато знаеш, че те преследва нещо ужасно, но не можеш да се обърнеш.

„Бягай! А ако не можеш да избягаш, седни на земята и се дръж здраво за стълба на някой знак за «забранено паркиране». Не позволявай да се случи просто ей-така!“

Но беше безсилен да промени съдбата си. Отпред, точно на бордюра, бе застанала млада жена с бял пуловер и черна пола. От лявата й страна стоеше млад мексиканец, който носеше огромен касетофон. Тъкмо заглъхваше някаква дископесничка на Дона Съмър. Следващата песен, Джейк знаеше това, бе „Доктор Любов“ на Кис.

„Ще се раздалечат…“

И още преди да е успял да довърши мисълта си, жената отстъпи вдясно. Мексиканецът отстъпи вляво и между двамата се образува пролука. Краката-предатели го заведоха право там. Оставаха девет секунди.

В долния край на улицата майското слънце проблясваше в емблемата на кадилака. Джейк знаеше, че колата е модел „Седан де Вил“ 1976 година. Шест секунди. Кадилакът набираше скорост. Скоро светофарът щеше да се смени и мъжът зад волана — дебелак със синя шапка с веселяшко перо, небрежно забодено в лентата — се канеше да премине преди да светне червено. Три секунди. Човекът в черно зад Джейк вече се хвърляше напред. В този миг „Обичам да те обичам, скъпа“ свърши и започна „Доктор Любов“.

Две.

Кадилакът се устрои в най-дясната лента откъм тротоара, където бе застанал Джейк, и влетя в кръстовището, радиаторът му сякаш зловещо се хилеше.

Една.

Дъхът на момчето спря.

Нула.

— Ох! — извика Джейк в мига, когато ръцете го тласнаха с все сила в гърба, изблъсквайки го, изблъсквайки го, изблъсквайки го на улицата и в отвъдното…

Само че нямаше никакви ръце.

Въпреки това той политна напред, безпомощно размахал ръце във въздуха, свил устни в разочарована гримаса. Мексиканецът с касетофона се пресегна, сграбчи го за ръката, дръпна го назад и каза:

— Внимавай, малкия. Че ще станеш на пихтия.

Кадилакът профуча. Джейк забеляза как дебелакът наднича през предното стъкло, а след това го изгуби от поглед.

Именно тогава се случи странното събитие — в този миг Джейк сякаш бе разсечен през средата и се превърна в две момченца. Едното умираше на платното. Другото стоеше на тротоара и сащисано от изумление, глуповато се взираше в надписа „НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ“, който изгасна и на негово място светна „ПРЕМИНЕТЕ“, а хората тръгнаха да пресичат, сякаш нищо не се бе случило, което всъщност бе истина.

„Жив съм!“ — с безкрайно облекчение се разпищя от радост едната половина от съзнанието му.

„Умрях! — викна в отговор другата. — Лежа мъртъв насред улицата! Всички се трупат около мен, мъжът, който ме блъсна, казва: «Аз съм свещеник, пуснете ме да мина.»“

На приливи и отливи го обземаше слабост и караше мислите му да плющят като парашутно платнище. Дебелата дама се приближаваше към него и в мига, когато го подмина, Джейк надзърна в торбичката й. Забеляза яркосините очи на кукла, която надзърташе над червена хартия — точно както си я представи. После непознатата изчезна. Продавачът на гевреци не викаше: „Боже Господи, убиха го!“, а продължаваше с приготовленията за работа, подсвирквайки си дискомелодийката, която звучеше до преди малко от касетофона на мексиканеца.

Джейк се обърна и трескаво за търси с поглед свещеника. Нямаше го.

Изстена.

„Съвземи се! Какво ти става?“

Не знаеше. Знаеше единствено, че в този миг трябваше да лежи на асфалта, а през това време дебелата дама да пищи, мъжът със сивия камгарен костюм да повръща, а човекът в черно да си проправя път през започващата да се събира тълпа.

И в част от съзнанието му ставаше именно това.

Отново започна да губи сили. Изведнъж изпусна пакета с обеда си на тротоара и се зашлеви с все сила. Някаква минувачка го изгледа доста озадачено. Джейк не й обърна внимание. Заряза обеда на тротоара и се хвърли да пресича, без да обръща внимание на забранителния надпис. Вече нямаше значение. Смъртта бе наближила… а след това бе отминала, без дори да се обърне. Не бе писано да стане така, и той го чувстваше дълбоко в душата си, но все пак се беше случило.

Може би сега ще живее вечно.

От тази мисъл му идваше да се разпищи с цяло гърло.

6

Мислите му се поизбистриха, докато стигна в училище, и вътрешният му глас започна старателно да го убеждава, че не е станало нищо лошо, наистина нищо лошо. Може би се бе случило нещо необикновено, наистина — някакво духовно прозрение, което му бе позволило да надзърне за миг в едно възможно бъдеще, но какво от това? Какво толкоз, в крайна сметка? Тази идея бе дори ласкателна в известен смисъл — подобни събития описваха в таблоидите, които се продаваха в супермаркета и които Грета Шоу обичаше да чете, стига да бе сигурна, че майката на Джейк не е наоколо — вестници като „Нешънъл Инкуайърър“ и „Инсайд Вю“. Само дето в тях духовното прозрение винаги имаше значимостта на тактически ядрен удар — жена сънувала самолетна катастрофа и отменила резервацията си, или тип, който е сънувал, че брат му е задържан пленник в китайска фабрика за наркотици, а после се е оказало, че това е самата истина. Ако духовното прозрение се състои в умението да предугадиш, че следващата песен по радиото ще бъде на групата „Кис“, че една дебела дама носи увита в червена хартия кукла, и че някакъв продавач на солени гевреци ще предпочете бутилка пред кутия „Ю-Ху“, всъщност не се е случило нищо особено.

„Забрави го — разумно разсъди той. — Всичко свърши.“

Страхотна идея, само че по време на третия час още не бе свършило — напротив, тъкмо започваше. Както седеше подготвителния час по алгебра и наблюдаваше господин Нопф, който решаваше на дъската прости уравнения, Джейк изведнъж осъзна с нарастващ ужас, че в съзнанието му изплуват някакви нови спомени. Като странни предмет]и които бавно излизат на повърхността на тинесто езеро.

„Намирам се на някакво непознато място — мислеше си той. — Искам да кажа, ще го опозная, — или поне щях да го опозная, ако кадилакът ме бе ударил. Това е крайпътна станция — но онази част от мен, която се намира там, още не го знае. Известно й е единствено, че се намира на някакво съвършено безлюдно място в пустинята. От известно време плача, защото ме е страх. Страх ме е, че съм попаднал в ада.“

Към три, когато вече се намираше в Манхатън, знаеше, че е намерил ръчна помпа в конюшнята и е пил вода. Тя бе много студена и имаше силен минерален привкус. Скоро ще влезе в постройката и ще намери малко сушено говеждо в едно помещение, което някога е било кухня. Това му бе също тъй ясно, както че продавачът на гевреци ще предпочете бутилката пред кутията и че куклата, която наднича от торбичката от „Блумингдейлс“, има сини очи.

Все едно да си спомняш напред във времето.

На боулинга направи само две серии — първо изкара 96, а на втората — 87. Като предаваше листа с резултата, Тими го погледна и поклати глава:

— Днес не ти е ден, приятел.

— Нищо не знаеш — отвърна Джейк. Тими се вгледа по-отблизо в него.

— Добре ли си? Струваш ми се доста блед.

— Май съм пипнал вирус. — И това не беше лъжа. Бе дяволски сигурен, че настина е пипнал нещо.

— Отивай си вкъщи и си лягай — посъветва го Тими. — Трябва да пиеш течности в огромни количества — джин, водка, такива работи.

Джейк се усмихна послушно.

— Може би ще пия.

Запъти се бавно към дома си. Цял Ню Йорк се простираше край него в най-съблазнителния си вид — на всеки ъгъл свиреха музиканти, всички дървета бяха потънали в цвят, всички минувачи изглеждаха в добро настроение. Джейк виждаше всичко това, но проникваше и отвъд него — виждаше се свит в сенките на кухнята, а в това време мъжът в черно пиеше вода от ръчната помпа; после се видя разплакал от облекчение, когато другият — или другото — си замина, без да го открие; по-късно, когато слънцето залезе и звездите блеснаха като късчета лед сред пурпурното пустинно небе, заспа дълбоко.

Отключи входната врата на дома им със своя ключ и отиде в кухнята да похапне нещо. Не беше гладен, но така беше свикнал. Запъти се към хладилника, но в този миг погледът му случайно се плъзна към вратата на килера и той спря. В миг проумя, че крайпътната станция — и целият онзи странен отвъден свят, където му бе мястото — се намира зад тази врата. Трябваше само да мине през нея и да намери другия Джейк, който е вече там. Тогава ще се сложи край на това налудничаво раздвоение на мисълта му, а гласовете, които от осем и двадесет и пет тази сутрин непрестанно спореха дали е мъртъв или не, щяха да замлъкнат.

Бутна вратата на килера с две ръце, а на лицето му се изписа лъчезарна усмивка на облекчение… която застина от писъка на госпожа Шоу, покачена на една табуретка в дъното на помещението. Консервата с доматено пюре се изплъзна от ръката й и се търколи на пода. Самата тя се олюля на табуретката и Джейк се втурна да я задържи, преди да е паднала при доматеното пюре.

— Мойсей в тръстиките! — ахна тя, енергично веейки си с ръка. — Изкара ми акъла, Джони!

Извинявай — отвърна той. Наистина съжаляваше, но и бе горчиво разочарован. В крайна сметка се беше озовал в килера. Бе толкова сигурен…

— А ти какво правиш тук и дебнеш наоколо? Днес трябваше да си на боулинг! Очаквах те поне след час! Не съм ти приготвила закуска, тъй че няма нищо за ядене.

— Не се притеснявай. И без това не съм гладен. — Той се наведе и вдигна изпуснатата консерва.

— Като те гледам как нахлу, не ти личи особено — промърмори Грета.

— Стори ми се, че чувам мишка. А сигурно ти си шумоляла.

— Сигурно — Слезе от табуретката и взе консервата от ръцете му. — Струва ми се, че се разболяваш от грип или нещо такова, Джони. — Пипна му челото. — Не си топъл, но понякога това нищо не означава.

— Мисля, че съм уморен — отвърна Джейк и си каза — „Де да беше само това.“ — Може да си взема едно пепси и да погледам телевизия.

Тя изсумтя.

Имаш ли да ми показваш домашни? Побързай, защото закъснявам с вечерята.

Днес не ни дадоха домашни.

Той излезе от килера, взе си кутия пепси и влезе в дневната. Включи телевизора и се загледа разсеяно в екрана, а гласовете в съзнанието му спореха за новите спомени от онзи прашен отвъден свят, които продължаваха да изникват в мислите му.

7

Майка му и баща му не забелязаха нищо нередно — баща му се прибра чак в девет и половина — и Джейк нямаше нищо против. Легна си в десет часа и будуваше в тъмното, заслушан в шумовете на града зад прозореца — спирачки, клаксони, виещи сирени.

Умря.

Не съм Ей ме на, лежа в собственото си легло.

Това няма значение. Умря, и го знаеш много добре.

Най-гадното бе, че знаеше много добре и двете неща.

„Не зная чий глас е прав, но така не може да продължава. Тъй че млъкнете и двамата. Престанете да спорите и ме оставете на мира. Ясно ли е? Моля ви се,“

Но те не млъкваха. На Джейк му хрумна, че трябва да стане — на мига — и да отвори вратата на банята. Там го чака отвъдният свят. Чака го крайпътната станция и собствената му половина, която се опитваше да заспи, сгушена под старото одеяло в конюшнята, и се питаше какво, по дяволите, бе станало.

„Мога да му обясня — зарадва се Джейк. Отметна завивките, в миг убеден, че вратата до етажерката вече не води в банята, а в отвъдния свят, където в шепа пръст се смесваше ароматът на жега, страх и градински чай; в отвъдния свят, който в този час заспиваше под тъмното крило на нощта. — Мога да му обясня, но няма да се наложи… защото ще бъда ВЪТРЕ в него… ще бъда САМИЯТ той!“.

Така му олекна, че хукна засмян през тъмната стая и блъсна вратата. И…

И се намери в банята. Стоеше на прага на собствената си баня, с плаката на Марвин Гей в рамка на стената, а щорите хвърляха раирани сенки по пода.

Стоя дълго, опитвайки се да преглътне разочарованието. Трудно му бе. Прекалено бе горчиво.

Горчиво.

8

Следващите три седмици се проточваха в спомените на Джейк като страшен, опустошен пейзаж — кошмарна пустош, където няма покой, няма почивка и болката не стихва. Като безпомощен затворник, който гледа как други плячкосват града, който някога е управлявал, Джейк следеше ставащото наоколо, а съзнанието му изнемогваше под непрестанно нарастващото напрежение на фантомните гласове и спомени. Надяваше се спомените да го оставят на мира след срещата с Роланд, който го остави да падне в пропастта под планините, но напразно. Сякаш рециклирани, те започнаха отначало — като касета, която се обръща и свири, докато се повреди или докато някой я спре.

Колкото по-дълбока ставаше страшната пропаст, толкова повече избледняваха възприятията, свързани с относително действителния му живот на малък нюйоркчанин. Помнеше, че е ходил на училище и на кино през уикенда, както и че родителите му го водиха на заведение миналата (или по-миналата?) неделя, но смътно, както прекаралият малария си спомня най-тежкия период от болестта си — хората се превръщат в сенки, гласовете им ечат и се наслагват и дори такива прости неща като изяждането на един сандвич и взимането на кока-кола от машината във физкултурния салон представляват огромно усилие. През тези дни Джейк живееше сякаш в лабиринт от надвикващи се гласове и двойнствени спомени. Маниакалното влечение към врати — всякакви врати — се задълбочаваше; надеждата да намери Стрелеца зад някоя от тях никога не угасваше напълно. Което не бе толкова необяснимо, защото това бе единствената му надежда.

Но днес играта приключи. И без друго нямаше шанс да спечели. Отказа се. Избяга от час. Забол поглед в земята, Джейк се носеше безцелно по улиците, без изобщо да знае къде отива, или какво ще прави, когато стигне там.

9

Като походи известно време, постепенно започна да се отърсва от неприятната замаяност и забеляза къде се намира. Бе застанал на ъгъла на Лексингтън Авеню и Петдесет и четвърта улица, без изобщо да си спомня как се е озовал там. Едва сега установи, че тази сутрин времето е прекрасно. На девети май — когато започна неговата лудост — навън бе чудесно, но днешният ден бе десет пъти по-хубав — може би това бе денят, когато пролетта се оглежда и забелязва лятото, силно и красиво, с дръзка усмивка на загорялото лице. Слънцето ярко блестеше в прозорците на сградите и сенките на всички минувачи бяха ясно очертани. Небето бе ясно и невинно синьо, изпъстрено тук-там с пухкави перести облачета.

По-нататък по улицата двама бизнесмени в скъпи стилни костюми бяха застанали край ограда на строеж, цялата облепена с афиши. Те се смееха и си подаваха нещо. Изпълнен с любопитство, Джейк се запъти натам и когато се доближи, установи, че двамата бизнесмени играят морски шах, като чертаеха решетката и вписваха кръстчетата и нулите със скъпа писалка „Марк Крос“. Джейк мислено отбеляза, че това си е пълен купон. Когато се изравни с тях, единият тъкмо запълваше горния десен ъгъл с нула и прекара диагонала.

— Пак ме прецака! — въздъхна приятелят му. После този мъж, който имаше вид на високопоставен директор или адвокат на преуспяващ брокер, взе писалката и начерта нова решетка.

Първият — победителят — погледна наляво и забеляза Джейк. Усмихна се и каза:

— Ама какъв ден, а?

— Страшен, наистина — отвърна момчето със задоволство, понеже изричаше всяка дума съвършено искрено и убедено.

— Прекалено е хубаво да се седи в училище, нали?

Джейк се разсмя. Училище „Пайпър“, където вместо обедна почивка децата имат „отдих“ и където понякога човек може да излезе за малко от час, но никога не пишка и ака, изведнъж му се стори ужасно далечно и съвсем маловажно.

— Искаш ли една игра? Били още в пети клас не можеше да ме победи и до ден-днешен още не е успял.

— Остави детето на спокойствие — отвърна другият и подаде на приятеля си писалката.

Намигна на Джейк и за своя най-голяма изненада момчето на свой ред му намигна. После остави мъжете да играят и продължи. Усещането, че предстои да се случи нещо прекрасно — и че може би дори вече е започнало да се случва — се усилваше и на него му се струваше, че лети, без изобщо да докосва плочките на тротоара.

На кръстовището светна надписът „ПРЕМИНЕТЕ“ и Джейк тръгна да пресича Лексингтън Авеню. Закова се по средата на улицата толкова внезапно, че едно куриерче едва не го отнесе с десетскоростния си велосипед. Пролетният ден наистина бе прекрасен. Но не затова Джейк се чувстваше толкова добре, тъй заслепен от всичко случваше се наоколо, тъй сигурен, че предстои велико събитие.

Гласовете бяха замлъкнали.

Не бяха изчезнали окончателно — бе сигурен — но за момента бяха замлъкнали. Защо ли?

Изведнъж си представи двама мъже, които седят в една стая и спорят. Седят един срещу друг на една маса и се нападат все по-злостно. След известно време се привеждат, войнствено опънали вратове, и от ярост вече се засипват с облак от слюнки. Не след дълго идва ред на юмруците. Но преди да успеят да се сбият, долавят отмерено думкане — барабан — а после и жизнерадостните трели на медните инструменти. Двамата млъкват насред спора и учудено се споглеждат.

Какво е това? — пита единият.

Де да знам — отвръща другият. — Сигурно има парад.

Втурват се към прозореца и навън наистина има парад — гъстите редици изтупани в униформи оркестранти маршируват в крак със слънцето, което блести в лъскавите инструменти; красиви мажоретки с дълги, загорели от слънцето крака, размахват палки и ходят наперено, следвани от кабриолети, украсени с цветя и претъпкани с известни личности, които помахват с ръка.

Двамата мъже се взират през прозореца, напълно забравили кавгата. Несъмнено ще продължат да спорят, но в момента стоят на прозореца рамо до рамо, като първи приятели, и гледат как минават участниците в парада…

10

Екна клаксон и сепна Джейк, потънал в историята, която си представяше тъй живо, сякаш бе ярък сън. Изведнъж се намери на средата на Лексингтън Авеню, а светофарът вече светеше червено. Стреснат се огледа, очаквайки синият кадилак да го връхлети изневиделица, но човекът, който надуваше клаксона, седеше зад волана на жълт мустанг кабриолет и му се усмихваше широко. Днес сякаш цял Ню Йорк бе гълтал смехотворен газ.

Момчето махна на човека и хукна към отсрещния тротоар. Другият му направи знак с ръка, че му хлопа дъската, а после му махна в отговор и продължи напред.

За миг Джейк остана на отсрещния тротоар, обърнал лице към майското слънце, ухилен до уши, наслаждавайки се на деня. Сигурно така се чувстват осъдените на смърт на електрическия стол, когато получат временна отсрочка на присъдата.

Гласовете мълчаха.

Какъв бе този парад, който временно ги бе разсеял? Нима неповторимото очарование на майската сутрин бе единствената причина?

Не му се вярваше. Не му се вярваше, защото отново го обземаше чувството, че знае предварително — същото онова чувство, което го бе обзело преди три седмици, докато вървеше към пресечката на Пето Авеню и Четиридесет и шеста. Но на девети май имаше усещането за надвиснала заплаха. Днес се чувстваше по съвсем различен начин — озарен, изпълнен с доброта и радостно очакване. Сякаш… сякаш…

Бяло, Тази дума му хрумна ненадейно и се загнезди в съзнанието му, очевидно и неопровержимо правилна.

— Белота! — гласно възкликна той. — Пристига Белотата!

Продължи по Петдесет и четвърта улица, а когато достигна пресечката с Втора, отново премина под чадъра на под чадъра на ка-тет.

11

Сви вдясно, после спря, обърна се и се върна до ъгъла. Сега трябваше да върви по Второ Авеню, да, бе абсолютно убеден в това, но не по този тротоар. Като светна зелено, забърза през улицата и отново сви вдясно. Чувството, усещането за

(Белота)

се затвърждаваше с всяка измината минута. Едва не се побърка от радост и облекчение. Всичко ще се оправи. Този път няма грешка. Бе сигурен, че скоро ще започне да среща хора, които разпознава — както разпозна дебелата дама и продавача на гевреци — и те ще правят неща, които той ще си спомня предварително.

Но вместо това стигна до книжарницата.

12

„Ресторант за мисълта «Манхатън»“ — оповестяваше надписът на витрината. Джейк се запъти към вратата. Там висеше черна дъска, изписана с тебешир — като онези, които висят по стените в закусвалните и кафенетата.

СПЕЦИАЛИТЕТИ НА ДЕНЯ

От Флорида! Пресен Джон Д. Макдоналд на скара

С твърди корици: 3 бр. за $2,50

С меки корици: 9 бр. За $5,00

 

От Мисисипи! Уилям Фокнър на тиган

С твърди корици: цена по договаряне

Антикварни копия-с меки корици: $0,75 бр.

 

От Калифорния! Твърдо сварен Реймънд Чандлър

С твърди корици: цена по договаряне

С меки корици: 7 бр. За $5,00

ЗА КНИГИ ЖАЖДАТА СИ УТОЛЕТЕ!

Джейк влезе, давайки си сметка, че за пръв път от три седмици насам отваря врата, без отчаяно да се надява да открие зад нея друг свят. Над главата му дрънна звънче. Посрещна го леката, приятна миризма на стари книги, която някак го накара да се почувства тъй, сякаш се завръща у дома.

Вътре темата за ресторанта бе доразвита. Въпреки че покрай стените бяха наредени етажерки с книги, огромен бар разделяше помещението на две части. От страната на Джейк към бара бяха прилепени няколко малки маси със столове с метални облегалки. На всяка маса бе изложен някой от специалитетите на деня: историите за Травис Манджий от Джон Д. Макдоналд, романите за Филип Марлоу от Реймънд Чандлър, романите за Сноупс от Фокнър. Отстрани на масичката с Фокнър бе окачена малка бележка, в която се казваше: „Разполагаме с някои редки първи издания — моля, попитайте.“ На бара имаше друга табелка, която подканяше: „ИЗБЕРЕТЕ ПО СВОЙ ВКУС!“ Неколцина купувачи правеха именно това. Те седяха на бара, пиеха кафе и четяха. Джейк заключи, че това несъмнено е най-прекрасната книжарница, в която е бил.

Пита се, защо е тук? Дали е късмет, или пък е част от ненатрапчивото постоянно усещане, че върви по следа — нещо като силов лъч — специално оставена той да тръгне по нея?

Погледна книгите, наредени на малката маса отляво и узна отговора.

13

Там бяха изложени детски книжки. Масата беше съвсем малка и на нея имаше място само за пет-шест томчета: „Алиса в страната на чудесата“, „Хобитът“, „Том Сойер“ и от този тип. Вниманието на Джейк бе привлечено от някаква книжка с картинки, очевидно предназначена за съвсем малки деца. На ярката зелена корица бе изрисуван човекоподобен локомотив, който пуфтеше и се изкачваше по един хълм. Предната му решетка (яркорозова на цвят) бе разтегната в широка усмивка, а фарът представляваше закачливо око, което сякаш подканяше Джейк Чеймбърс да отвори книжката и да прочете цялата история. „Чарли Пуф-Паф — гласеше заглавието — текст и илюстрации Берил Еванс“. Момчето моментално се сети за годишното есе, което бе украсено с картинка на влак и в което думите „пуф-паф“ непрестанно се повтаряха.

Грабна книгата и здраво я стисна, сякаш тя щеше да отлети, ако не внимава как я държи. Погледна корицата и установи, че усмивката на Чарли Пуф-Паф не му вдъхва доверие. „Изглеждаш щастлив, но аз мисля, че това е само маска — помисли си той. — Изобщо не ми се вярва да си щастлив. А и освен това не смятам, че истинското ти име е Чарли.“

Доста е налудничаво човек да си мисли подобни неща, несъмнено е налудничаво, но той нямаше такова усещане. Намираше мислите си за съвършено нормални. Съвършено верни.

До празното място, където допреди малко лежеше „Чарли Пуф-Паф“, имаше книга с меки корици. Бе ужасно разкъсана и допълнително подлепена с пожълтяло от годините тиксо. Отпред бяха нарисувани момиче и момче, над чиито глави се издигаше цяла гора от питанки. Заглавието на книгата бе „Задачки-закачки! Гатанки и загадки за всички!“ Липсваше името на автора.

Джейк пъхна „Чарли Пуф-Паф“ под мишница и посегна към книгата с гатанките. Отвори я напосоки и попадна на следното: „Кога вълната не е вълна?“

— Когато е вълна — промърмори Джейк. Чувстваше потта, която избиваше по челото…ръцете…и по цялото му тяло.

— Нещо интересно ли намери, синко?

— Да — трескаво отвърна Джейк. — Тези двете. Продават ли се?

— Всичко, което виждаш, се продава — отвърна дебелакът.

— Ако аз притежавах тази сграда, и нея бих обявил за продам. Но уви, тук съм само под наем.

Протегна ръка към книгите и за миг Джейк се заинати. После с неохота му ги подаде. Незнайно защо очакваше дебелакът да ги грабне и да побегне, и ако настина го направи — и при най-малкия знак, че таи подобно намерение — Джейк бе твърдо решен да се метне върху него, да ги изкопчи от ръцете му и да изчезне. Тези книги му трябваха.

— Н-да, я да видим какво си си харесал — каза собственикът.

— Между впрочем, аз съм Тауър. Калвин Тауър[5] — добави и протегна ръка.

Джейк се ококори и неволно отстъпи назад.

Какво?

Продавачът го изгледа с интерес.

— Калвин Тауър. Какво предизвика тревогата ти, о, хиперборейски скитнико?

— А?

Просто искам да кажа, че изглеждаш така, все едно си видял призрак, детето ми.

— О, извинете. — Той стисна огромната, мека длан на господин Тауър, надявайки се да бъде оставен на мира. Името наистина го бе стреснало, макар да не знаеше защо точно. — Аз съм Джейк Чеймбърс.

Калвин Тауър му стисна ръката.

— Добро ръкуване, друже. Така се ръкува свободният герой от уестърните — оня, дето пристига с гръм и трясък в Блек Форк, щата Аризона, прочиства града от всички мошеници, а после продължава по пътя си. Нещо като романите на Уейн Д. Оувърхолстър, да речем. Само дето не ми изглеждаш свободен, Джейк. Приличаш на човек, решил, че денят е прекалено хубав да се стои в училище.

— О… не. Ние свършихме миналия петък.

Тауър се ухили.

— А-ха, вярвам ти. И ти си избра тези две книжлета, така ли? Понякога е смешно какви неща държат да притежават хората. Ето ти например — като те гледам как подскочи, спокойно бих те взел за почитател на Робърт Хауърд, който търси на добра цена някое от хубавите стари издания на Доналд М. Грант — онези, дето са илюстрирани от Рой Кренкъл. Окървавени мечове, мускулести юначаги и Конан Варварина, който с меч си проправя път през вражеските орди.

— Тези книжки са за… ъ-ъ, за малкия ми брат. Има рожден ден следващата седмица.

Калвин Тауър бутна с палец очилата на носа си и се вгледа в Джейк.

— Ами! Така като те гледам, ми се струва, че си единствено дете. Ти си най-типичният случай, който съм виждал — изпарил си се от училище и се радваш на деня, когато любовницата Май тръпне в зелената си роба досами гористата долчинка на Юни.

— Моля?

— Няма значение. Пролетта винаги ме кара да се чувствам като Уилям Каупър. Хората са шантави, но интересни. Прав ли съм, каубой?

— Предполагам — предпазливо отвърна Джейк. Не можеше да прецени дали този човек му допада или не.

Един от четящите на бара се завъртя на стола си. В една ръка държеше чаша кафе, а в другата стискаше „Чумата“.

— Престани да баламосваш хлапето и му продай книгите, Кал — каза той. — Ако се позабързаш, може и да си доиграем партията преди края на света.

Бързането е противно на моята природа — отвърна Кал, но отвори „Чарли Пуф-Паф“ и погледна написаната с молив цена на обложката. — Често срещана книга, но това копие е изключително добре запазено. Малчуганите обикновено правят на парцали най-любимите си книжки. Би трябвало да ти взема дванайсет долара за нея…

— Проклет обирджия — подметна човекът, който четеше „Чумата“, а другият на бара се засмя. Калвин Тауър не им обърна никакво внимание.

— … но не мога да понеса мисълта да те оскубя в ден като днешния. Седем долара и е твоя. Книжката със загадките ти я подарявам. Можеш да я приемеш като моя подарък за момче, което е достатъчно мъдро да оседлае коня и да препусне в прерията в последния истински пролетен ден.

Джейк изрови портмонето си и го отвори малко разтревожен, опасявайки се, че е излязъл само с три-четири долара в джоба. Но извади късмет. Имаше една банкнота от пет долара и три банкноти по един. Подаде парите на Тауър, който небрежно ги натъпка в един от джобовете си, бъркайки в другия за ресто.

— Не бързай да си тръгваш, Джейк. След като вече си тук, ела при нас на бара и пийни чашка кафе. Направо ще ти изпадат очите, като видиш как ще направя на пух и прах фамозната киевска защита на Аарон Дипно.

— Мечтай си, мечтай си — отвърна човекът, който четеше „Чумата“ — очевидно това бе Аарон Дипно.

— Много бих искал да остана, но не мога. Трябва… трябва да отида на едно място.

— Добре. Стига да не се върнеш в училище. Джейк се ухили.

— О не — не в училище. Там ме очаква лудостта.

Тауър гръмогласно се разсмя и отново бутна с палец очилата си на челото.

— Не звучи зле! Никак не звучи зле! В крайна сметка младото поколение може би пък не отива към провал — а, Аарон, какво ще кажеш?

— О, естествено че отива към пропаст — отвърна онзи. — Просто това момче е изключение от правилото. Може би.

— Хич не го слушай тоя дърт циник — заключи Калвин Тауър. — Как бих искал да бъда сега десет-единайсетгодишен и да ми предстои такъв прекрасен ден.

— Благодаря за книгите — отвърна Джейк.

— Няма защо. Нали затова сме тук. Намини някой друг път.

С удоволствие.

— Е, вече знаеш къде сме.

„Да — мислено довърши Джейк. — Сега остава да науча аз къде съм.“

14

Излезе и спря точно пред витрината на книжарницата; отново отвори книгата с гатанките, но този път на първата страница, където бе поместен кратък, не особено достоверен предговор, който започваше така: „Гатанките са може би най-старата игра, която хората продължават да играят и до днес. Боговете и богините от гръцката митология непрестанно се закачат с хитроумни загадки, а в древен Рим гатанките са се използвали като образователно упражнение. В Библията също има няколко доста интересни загадки. Една от най-известните е гатанката, която Самсон задал в деня на женитбата си с Далила[6]:

От ядещия излезе ястие,

И от силния излезе сладост![7]

Задал гатанката на неколцина младежи, които присъствали на сватбата, уверен, че те няма да успеят да отгатнат отговора. Те обаче скришом помолили Самсоновата жена да им го издаде, и тя тайно им го прошепнала. Самсон страшно се разярил и избил младежите, задето излъгали — в стари времена, нали разбирате, гатанките се приемали далеч по-на-сериозно от днес![8]

Между впрочем отговорът на Самсоновата гатанка — както и всички други отговори на главоблъсканиците в тази книга — ще откриете в последния раздел. Но ви молим преди да отгърнете на отговора, да дадете равни шансове на всички, които искат да ви зададат своята загадка!“

Джейк отвори на последната страница, знаейки какво ще намери там, още преди да отгърне корицата. Между задната корица и страницата със заглавие „ОТГОВОРИ“ нямаше нищо друго, освен парченца от страници. Някой бе откъснал цялата глава.

Джейк се замисли за миг. После, воден от някакъв импулс, който изобщо не приличаше на импулс, се върна в „Ресторант за мисълта «Манхатън»“.

Калвин Тауър вдигна глава от шахматната дъска.

— Размисли ли за кафето, каубой?

— Не. Исках да ви попитам дали знаете отговора на гатанката.

— Питай — подкани го Тауър и премести една пешка.

— Самсон я казал. Онзи, силният, от Библията? И тя гласи следното…

— „От ядещият излезе ястие — каза Аарон Дипно, извръщай-ки се да погледне Джейк, — и от силният излезе сладост.“ Тази ли?

— А-ха, тази. Но откъде знаете?

— О, не съм вчерашен. Чуй това.

— Отметна глава и запя с плътен, мелодичен глас:

Самсон бил нападнат от някакъв лъв,

но някак си успял да скочи на гърба, му пръв,

Е, чели сме за лъвове, които с лапи хората убиват,

но Самсон на този муцуната, с ръце притиснал!

Яздил го, докато звярът паднал мъртъв на земята,

и тогаз пчелите мед събрали му в главата.

Смигна на момчето и се разсмя при вида на изумената му физиономия.

— Това отговаря ли на въпроса ти, приятелю? Широко ококорен, Джейк отвърна:

— Еей! Страхотна песен! Откъде я знаеш?

— О, Аарон ги знае всичките — намеси се Тауър. — Подвизавал се е на Блийкър Стрийт още когато Боб Дилън не е могъл да вземе сол мажор на китарата си. Ако му вярваш, разбира се.

— Това е стар спиричуъл — обясни Аарон на Джейк, а после се обърна към Тауър — Между другото, шах, дебеланко.

— Но не за дълго — отвърна Тауър. Премести офицера. Аарон бързо го взе. Тауър промърмори нещо по адрес на майката на съперника си.

— Значи отговорът на загадката е „лъв“ — каза той.

Аарон поклати глава.

— Това е само половината отговор. Гатанката на Самсон е двойна, приятелю. Другата половина е „мед“. Разбра ли?

— Мисля, че да.

— Браво, а сега чуй тази — Аарон затвори очи за миг, а след това изрецитира:

Тече, но никога не спира,

с ръкави е, но няма дреха,

корито има, но не се къпе.

— Умник — изръмжа Тауър.

Джейк се позамисли, после поклати глава. Можеше да се помъчи още малко — намираше цялата тази работа с гатанките очарователна и забавна — но бе уверен, че трябва да си тръгва оттук, че тази сутрин има да върши друга работа на Второ Авеню.

— Предавам се.

— Не, не се предаваш — отвърна Аарон. — Така се прави с модерните загадки. Но истинската загадка не е шега работа, детко — тя е мистерия. Поблъскай си главата. Ако пак не можеш да я отгатнеш, ето ти повод отново да ни посетиш някой ден. Ако ти трябва друг повод, дебеланкото прави страхотен сироп.

— Добре — съгласи се Джейк. — Благодаря. Непременно ще мина.

Но когато излезе навън, изпита странната увереност, че никога повече няма да влезе в „Ресторант за мисълта «Манхатън»“.

15

Джейк бавно продължи надолу по Второ Авеню, стиснал под мишница новите си придобивки. Отначало се опита да мисли над гатанката — кое наистина е това, което има корито, но никога не се къпе? — но изпълващото го нетърпеливо очакване скоро измести този въпрос от съзнанието му. Сетивата му бяха по-изострени от всякога — забелязваше милиарди светнали искрици по тротоара, с всяко вдишване долавяше хиляди смесващи се аромати и като че ли в звуците, които чуваше, долавяше някакви други, тайни звуци. Питаше се дали кучетата усещат същото преди буря или земетресение, и бе почти убеден, че се чувстват точно така. И все пак усещането, че предстоящото събитие е не страшно, а добро, и че то ще поправи ужасното нещо, което му се бе случило преди три седмици, се засилваше. Колкото повече се приближаваше към мястото, където щеше да се развие действието, отново го обземаше усещането, че знае всичко предварително.

„Един безделник ще ми поиска милостиня и аз ще му дам рестото, което получих от господин Тауър. А ето го и музикалният магазин. Отворили са вратата, за да влиза чист въздух, и като мина покрай входа, отвътре ще се чува песен на Стоунс. А после ще видя собственото си отражение в много огледала.“

Движението по Второ Авеню още не беше натоварено. Такситата надуваха клаксоните и се стрелкаха между по-бавните коли и камионите. Пролетното слънце блестеше в стъклата им и огряваше светложълтите купета. Докато чакаше на светофара, на отсрещния ъгъл на Второ Авеню и Петдесет и втора улица забеляза скитника. Беше седнал на тротоара до тухлената стена на малък ресторант — когато се доближи, Джейк забеляза, че заведението се нарича „При Пуф-Паф“.

„Пуф-Паф — рече си Джейк. — И това е самата истина.“

— Нямаш ли някой цент? — уморено попита скитникът и без дори да го поглежда. Джейк пусна в скута му монетите, които му върнаха в магазина. Вече чуваше песента на „Ролинг Стоунс“, както си беше представял:

„Виждам червена врата и черна искам да я боядисам.

Не искам други цветове, и нека всичко стане черно…“

Като отминаваше входа, забеляза — отново без да се изненада — че магазинът се нарича „Кулата на силата“.

Продължи нататък, а уличните табели се мяркаха наоколо му като в сън. Между Четиридесет и девета и Четиридесет и осма подмина магазин на име „Вашите огледала“. Погледна витрината и точно както бе очаквал, забеляза десетина Джейковци — десетина момченца, дребни за възрастта си; десетина момченца в спретнати училищни униформи — синьо сако, бяла риза, тъмночервена вратовръзка, официални сиви панталони. Официално в училище „Пайпър“ нямаше униформа, но по-неофициално от това не бе позволено да се ходи.

Но „Пайпър“ вече му се струваше далечно и отдавна отминало събитие.

Изведнъж разбра къде отива. Сякаш в съзнанието му ненадейно бликна сладка освежителна вода от подземен извор. „Това е гастроном — рече си. — Или поне така изглежда.“ Всъщност е нещо съвсем различно — врата към отвъден свят. Към другия свят. Неговият свят. Правилният свят.

Затича се, нетърпеливо взирайки се напред. На Четиридесет и седма светофарът светеше червено, но той не му обърна внимание, скочи на платното и пъргаво се втурна между широките бели линии на пешеходната пътека, пътьом хвърляйки бегъл поглед наляво. Втурна се пред камионетката на някаква водопроводна фирма и в същия миг изсвистяха гуми.

— Ей, къде, бе? — викна шофьорът, но Джейк изобщо не се обърна.

Само една пресечка.

Сега хукна с всичка сила. Вратовръзката му се заметна на лявото му рамо, косата му се развяваше, а токовете му чаткаха по тротоара. Въобще не поглеждаше към минувачите, които го заглеждаха — кой озадачено, кой просто любопитно.

„Ей… тук… ей… тук… зад… този… ъгъл… Точно… до… книжарницата.“ Насреща му се зададе куриер в работни дрехи, който буташе широка количка, натоварена с пакети. Джейк я прескочи като състезател на висок скок, отмятайки ръце назад. Бялата му риза се измъкна от панталоните му и се развя изпод сакото като провиснал комбинезон. Хукна напред и едва не се блъсна в една бебешка количка, бутана от млада пуерториканка. Стрелна се край количката като полузащитник, който е забелязал пробив в противниковата нападателна линия.

— Пожар ли има, красавецо? — подвикна жената, но Джейк подмина и нея. Прелетя край книжарницата с изложените на витрината писалки, тетрадки и калкулатори.

„Вратата! — екзалтирано си повтаряше той. — Ще я видя! И ще спра ли? Не, Хосе, не се надявай! Ще мина право през нея, а ако е заключена, ще я поваля на земята…“

В този миг забеляза какво има на ъгъла на Второ Авеню и Четиридесет и шеста и все пак спря — закова се на място, или по-точно заби пети в тротоара. Седеше насред улицата, свил ръце в юмруци, дишайки тежко, а косата му падаше на челото му на влажни къдрици.

— Не — едва не проплака той. — Не!

Но отчаяният отказ изобщо не променяше онова, което Джейк виждаше пред себе си — празно пространство. Нямаше друго за гледане освен ниска широка ограда, зад която се простираше обрасъл с бурени и засипан с боклуци празен парцел.

Сградата, която се бе издигала на това място, бе разрушена.

16

Джейк стоя, без да помръдва, пред оградата в продължение на почти две минути, изучавайки празното място с безизразен поглед. От време на време ъгълчето на устата му нервно потрепваше. Усещаше как надеждата, непоколебимата му сигурност угасва. Вместо нея започваше да го обзема такова дълбоко и мрачно отчаяние, каквото никога не бе изпитвал.

„Отново фалшива тревога — рече той, когато първоначалният шок поотмина и способността му да мисли се възвърна. — Отново фалшива тревога, задънена улица, пресъхнал кладенец. Сега гласовете ще се върнат, а когато пак се разприказват, вече ще се разпищя. И в това няма нищо лошо. Защото вече ми омръзна да се правя на герой. Омръзна ми да се побърквам. Ако така се полудява, искам всичко да става по-бързо и някой да ме закара в болницата, където да ми бият някаква инжекция, от която да заспя. Предавам се. Това е краят — не мога повече.“

Но гласовете не се връщаха — поне засега. А когато започна да размишлява над онова, което виждаше, осъзна, че мястото зад оградата всъщност не е празно. В средата на обсеяния с боклуци пущинак стърчеше табела с надпис:

„СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ «МИЛС»

И АГЕНЦИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ «СОМБРА»

ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ПРЕОБРАЗЯВАТ МАНХАТЪН!

СКОРО В ТЪРТЪЛ БЕЙ ЩЕ СЕ ИЗДИГАТ

ЛУКСОЗНИ ЖИЛИЩНИ ПОСТРОЙКИ!

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ СЕ ОБАДЕТЕ

НА ТЕЛЕФОН 555-6712!

ЩЕ ВИ ЗАРАДВА ОНОВА, КОЕТО ЩЕ ЧУЕТЕ!“

Скоро? Може би… но Джейк се съмняваше. Буквите на табелата бяха избледнели, а ламарината бе понагъната. Самоук художник бе оставил своя автограф с яркосин спрей върху рисунката, изобразяваща луксозните постройки в Залива на костенурката. Джейк се питаше дали проектът е бил отложен, или компанията е фалирала. Преди около две седмици бе слушал баща си да разговаря по телефона със своя съветник по финансовите въпроси, нареждайки му да стои далеч от разни жилищни инвестиции. „Хич не ми дреме, че носи данъчни облекчения! — едва ли не пищеше той (това бе, доколкото Джейк можеше да прецени, обичайният тон, с който баща му разискваше финансови въпроси — и може би кокаинът в чекмеджето имаше нещо общо с цялата работа). — Ако само за да разгледаш плана, ти предлагат цял телевизор, значи има нещо нередно!“

Дървената ограда му стигаше до брадичката. Цялата бе облепена в афиши: Оливия Нютън Джон ще пее в Реидио Сити някаква група на име „Джи Гордън Лиди и дъ Гортс“ щяла свири в Ййст Вилвдж, плакат на филм със заглавие „Войната на зомбитата“, който беше минал по кината тази пролет На няколко места бяха заковани и табели с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, но повечето бяха изчезнали под четките с лепило на амбициозни разлепвачи на обяви. Малко по-нататък имаше друго творение със спрей първоначално цветът несъмнено е бил огненочервен, но вече бе избелял до пепеляворозовия цвят на розите, които цъфтят в края на лятото. Ококорен от изумление, Джейк прочете думите шепнешком:

„Виж таз огромна КОСТЕНУРКА!

На корубата си носи цялата земя.

Ако искаш да избягаш и да поиграеш,

премини по Лъча.“

Поне произходът на странното стихче (ако не значението му) бе ясен. В крайна сметка този край от източната част на Манхатън бе популярен като Залива на костенурката. Но това не обясняваше защо по гърба му сякаш полазиха цял полк мравки нито пък недвусмисленото усещане, че отново е попаднал на някакъв пътен знак по фантастичната невидима магистрала.

Разкопча ризата си и напъха двете книжки вътре. После се огледа установи, че никой не му обръща внимание, и се хвана за горния край на оградата. Повдигна се, преметна крак от другата страна и скочи на земята. Левият му крак се приземи на нестабилна купчина тухли, която веднага се срути. Глезенът се огъна под тежестта на тялото му и силна болка прониза целия му крак. Тупна на земята и извика от болка и изненада, защото се търкулна настрана и множество тухлени късчета се впиха в гърдите му като огромни груби пестници. Остана да лежи така за миг, опитвайки се да възстанови нормалното си дишане. Струваше му се, че не се е ударил много лошо, но си беше изкълчил глезена и той вероятно щеше да се подуе. Като се върне вкъщи, вече ще накуцва. Но просто ще трябва да го понесе с усмивка — разбира се, нямаше пари за такси.

„Но ти всъщност не се каниш да се прибираш у дома, нали? Жив ще те разкъсат.“

Е може да го разкъсат, а може и да не го разкъсат. Очевидно нямаше особено голям избор в този случаи. Пък и това ще го решава после. Сега смяташе да изследва празното място, което го бе привлякло като магнит, доближел до метални стружки. В миг осъзна, че продължава да усеща силата наоколо, при това по-осезаемо от всякога. Не му се вярваше това да е чисто и просто празен парцел. Тук ставаше нещо, при това нещо голямо. Усещаше как въздухът жужи, сякаш пълен с искри, които изскачат от най-голямата електроцентрала на света.

Надигна се и установи, че всъщност му е провървяло. Малко по-встрани имаше купчина натрошени стъкла. Ако беше паднал върху нея, щеше да се изпонареже много лошо.

„Това беше витрината — рече си Джейк. — Когато магазинът още съществуваше, от тротоара през витрината се виждаха всичките меса.“ Не можеше да си обясни от къде са му известни тези подробности, но все пак ги знаеше — без капка съмнение.

Замислено се огледа, после навлезе по-навътре в парцела. Почти по средата, полускрита под избуялите пролетни треволяци, се криеше друга табела. Джейк коленичи до находката, изправи я и почисти засъхналата кал. Буквите бяха избледнели, но още се четяха:

ДЕЛИКАТЕСЕН МАГАЗИН „ПРИ ТОМ И ДЖЕРИ“

СПЕЦИАЛИТЕТ — ИЗИСКАНИ

БЛЮДА ЗА ТЪРЖЕСТВЕНИ СЛУЧАИ

А отдолу със същия спрей, който някога е бил яркочервен, но вече бе избелял до бледорозово, бе написано озадачаващото изречение: „ТОЙ ПОСТОЯННО МИСЛИ ЗА ВСИЧКИ НАС.“

„Това е мястото — рече си Джейк. — Да, това е.“

Пусна табелата, която падна на земята, изправи се и продължи напред, като ходеше съвсем бавно и оглеждаше всичко. Колкото по-нататък отиваше, толкова повече се усилваше усещането за присъствието на някаква сила. Всичко, което виждаше наоколо — плевели, натрошени стъкла, парчета тухли — от всичко бликаше някаква възторжена сила. Дори пликчетата от картофен чипс изглеждаха красиви, а слънцето превръщаше захвърлената бирена бутилка в кафяв огнен цилиндър.

Джейк усещаше много осезателно собственото си дишане и слънчевата светлина, която се сипеше върху всичко като злато. Изведнъж проумя, че стои на прага на велика мистерия, и по тялото му премина тръпка от ужас и удивление.

„Всичко е тук. Всичко. Всичко е тук, все още.“

Високите треви се полюшваха около него, по чорапите му ю налепиха репеи. Вятърът повдигна опаковка от шоколад и л понесе във въздуха — слънцето се отрази в нея и в миг я изпълни с красив, ужасяващ вътрешен блясък.

— Всичко си е все още тук — повтори той, без да подозира, че и неговото лице е озарено от вътрешен блясък. — Всичко.

Долавяше някакъв звук — всъщност го чуваше откакто бе влязъл в това място. То бе някакво прекрасно, високо жужене, което звучеше неописуемо самотно и неописуемо прелестно. Би могло да бъде воят на вятъра в пуста равнина, но беше някак живо. „То е — рече си Джейк — звукът на хиляди гласове, конто пеят в хор.“ Сведе поглед и забеляза лица сред буйната трева, ниския храсталак и купчините тухли. Лица.

— Кои сте вие? — попита ги той. — Кои сте вие?

Не отвърнаха, но му се стори, че през хора от гласове долавя тропот на копита по прашна земя, изстрели и възгласи „Осанна!“ ма ангелски гласове. Лицата сред руините сякаш се обръщаха да го проследят. Следваха крачките му, но без зла умисъл. Джейк виждаше Четиридесет и шеста улица и част от центъра от другата страна на Първо Авеню, но сградите нямаха значение — Ню Йорк нямаше значение. Бе избледнял, сякаш отразен в прозорец.

Песента се усилваше. Не хиляди, а милиони гласове пееха, и гласовете им се надигаха сякаш през гигантска фуния от самото сърце на вселената. Джейк долавяше някакви имена, но не можеше ясно да ги различи. Може би Мартин. Или пък Кътбърт. Или пък Роланд — Роланд от Гилиад.

Чуваха се имена; бълбукаше разговор, в който може би се разказваха десет хиляди взаимнопреплетени истории, по над всичко ечеше разкошната, усилваща се песен — особено трептене, което сякаш се стремеше да изпълни мислите му с ярка бяла светлина. Изпълнен с радост, толкова покъртителна, че направо му идеше да се пръсне, Джейк осъзна, че това е гласът на Да, гласът на Белотата, гласът на Винаги. Това бе могъщият хор на утвърждението, който звучеше в празния парцел. Той пееше за Джим.

После, скрит в гнездо рошави репеи, Джейк забеляза ключът… а малко по-нататък и розата.

17

Краката му измениха и той падна на колене. Едва ли си даваше сметка, че плаче, нито че леко е подмокрил панталоните си. Запълзя на колене и се пресегна към ключа, скрит в слепените репеи. Като че ли бе сънувал тази проста форма неведнъж:

2761-fig5.png

Рече си: „Малката извивка накрая, подобна на буквата S — това е тайната.“

Когато стисна ключа в шепата си, хармоничната мелодия на песента се извиси до тържествуващ възглас. Радостният вик на самия Джейк бе заглушен от хора. Ключът хвърляше през свитите му пръсти ярки бели отблясъци и огромен прилив на сила разтресе цялата му ръка. Все едно бе сграбчил проводник под високо напрежение, но не изпитваше никаква болка.

Отвори „Чарли Пуф-Паф“ и сложи ключа вътре. После погледът му отново се закова върху розата и той осъзна, че истинският ключ е тя — ключът към всичко. Запълзя към нея, а от лицето му струеше ослепителна светлина и очите му пламтяха като сини огнени кладенци.

Розата бе поникнала сред някаква пурпурна туфа от неземна трева.

Джейк се приближаваше към пурпурната трева и в този миг розата започна да се разпъпва пред очите му. В цвета й сякаш се криеше огнена пещ, тайнствено листче връз листче, и всичките пламтяха, озарени от собствената си яростна тайна.

В мига, когато протегна изцапаната си ръка към това чудо, гласовете запяха неговото име… и към дълбините на сърцето му сякаш пропълзя смъртен страх. То изстина като лед и натежа като камък.

Имаше нещо нередно. Долавяше ритмичен дисонантен акорд, който му се струваше като дълбока и грозна бразда върху безценно произведение на изкуството или като смъртна треска, тлееща под леденото чело на неизлечимо болен.

Приличаше на червей. На червей, който неумолимо напредваше. И на сянка, която дебнеше зад следващия завой по пътя.

Тогава розата се разтвори пред него, отвътре грейна ослепително жълта светлина и способността му да мисли бе пометена от неописуемо изумление. За миг му се стори, че вижда само цветния прашец на розата, по озарен от свръхестественото сияние, заключено в сърцевината на всички неща в този изоставен парцел — макар че никога не бе чувал за роза с цветен прашец. Приведе се по-близо и видя, че ясно очертаното кълбо, от което струеше ослепително жълта светлина, съвсем не е цветен прашец. Това бе слънце — огромно огнище, пламнало в сърцевината на розата, израснала всред пурпурната трева.

Отново го обзе страх, този път граничещ с истински ужас. „Вярно е — помисли си той, — нищо не е изчезнало, но може да се развали — и като че ли вече е започнало да се разваля. Позволено ми е да поема колкото мога от тази злина… но каква е причината? И какво да направя?“

Бе нещо подобно на червей.

Чувстваше го как пулсира като отвратително, подло сърце, което бе изпълнено с омраза към ведрата красота на розата и се опитваше да надвика с грозни мръсотии хора, който така успокои и осветли душата на Джейк.

Момчето се наведе още по-близо до розата и видя, че в сърцевината й се крие не едно, а много слънца… може би всички слънца, сгушени в свирепа, но крехка обвивка.

„Но има нещо нередно. Всичко е в опасност.“

Знаеше, че да докосне този сияен микрокосмос би означавало сигурна смърт, по беше безсилен да се възпре. Протегна ръка. Този жест не бе продиктуван от любопитство или страх, а единствено от дълбокото, неизразимо желание да защити розата.

18

Когато дойде на себе си, най-напред осъзна, че е минало ужасно много време и че главата непоносимо го боли.

„Какво се е случило? Нападнали ли са ме?“

Изтърколи се настрана и стана. Главата му отново сякаш се разцепи от болка. Вдигна ръка към лявото си слепоочие и по пръстите му остана кръв. Сведе поглед и сред бурените забеляза парче тухла. Заобленият й край му се видя неестествено червен.

„Ако беше остър, сигурно щях или да умра на място, или да изпадна в кома.“

Погледна ръката си и с почуда установи, че ръчният му часовник все още е на китката му. Беше марка „Сейко“ и не струваше кой знае колко много, но странното беше, че още не го бяха откраднали. Скъп или не, все щеше да се намери някой, който да го „отърве“ от него. Но този път явно бе извадил късмет.

Часът бе четири и петнадесет следобед. Най-малко пет часа бе лежал тук, сякаш мъртъв за околния свят. Баща му сигурно вече го беше обявил за издирване, но това като че ли нямаше значение. На Джейк му се струваше, че е напуснал училище „Пайпър“ преди хиляди години.

Запъти се към оградата, която отделяше празния парцел от Четиридесет и втора улица, и по средата спря.

Какво точно му се бе случило?

Лека-полека спомените му започваха да се избистрят. Прескочи оградата. Подхлъзна се и си навехна глезена. Наведе се, попипа го и потръпна от болка. Да — дотук всичко е ясно. А после?

Нещо магическо.

Опитваше се да изрови спомена за него като старец, който пипнешком се лута из тъмна стая. От всичко струеше светлина. От всичко — дори от празните опаковки и захвърлените бирени бутилки. Помнеше някакви гласове — те пееха и един през друг разказваха хиляди истории.

— И лица — промърмори гласно. Тази мисъл го накара да се огледа тревожно. Не видя никакви лица. Купчините отломки бяха най-обикновени тухли, буйните треви си бяха най-обикновени бурени. Не виждаше никакви лица, но…

„… но бяха тук. Не си измисляш.“

Бе уверен в това. Не можеше точно да възстанови самия спомен с цялата му красота и нереалност, но всичко му се струваше съвсем ясно. Случилото в миговете преди да изгуби съзнание бе сякаш запечатано на снимки, заснети в най-щастливия миг от живота ти. Пазиш спомена за този ден — в известен смисъл — но самите фотографии са някак безжизнени.

Огледа празния парцел, където вече пропълзяваха виолетовите сенки на късния следобед, и си рече: „Искам видението да се върне.“

В този миг забеляза розата, поникнала всред пурпурна туфа трева точно до мястото, където беше паднал. Сърцето му се качи в гърлото. Запрепъва се към розата, без да изобщо да усеща пулсиращата болка, която разкъсваше глезена му на всяка крачка. Отпусна се на колене пред цветето като поклонник пред олтар. Наведе се напред с широко отворени очи.

„Най-обикновена роза. Нищо повече. А тревата…“

Тревата съвсем не беше пурпурна. Стръкчетата наистина бяха осеяни с пурпурни петна, но инак бяха съвсем обикновени, зелени на цвят. Огледа се наоколо и забеляза друга туфа, обагрена в синьо. Отдясно пък имаше нисък репей с жълти и червени петънца по листата. А отзад се виждаше купчина празни кутии от боя.

„Значи това било. Просто някой е разсипал боя. Само че както ти е замаяна главата, си се заблудил, че виждаш…“

Глупости.

Много добре знаеше какво бе видял тогава и какво виждаше сега.

— Това е маскировка — пошепна. — Беше пред очите ми. Всичко беше истинско. И…все още е.

Съзнанието му вече се проясняваше и Джейк отново усещаше постоянната, хармонична сила, която излъчваше това място. Хорът продължаваше да звучи все така мелодично, макар и вече отдалеч и едва доловимо. Погледна към купчината тухли и видя смътните очертания на лице, което се криеше сред отломките.

— Али? — промърмори Джейк. — Казваш се Али, нали?

Не последва отговор. Лицето изчезна. Пред очите му бе струпана най-обикновена купчина тухли.

Отново се обърна към розата. Сега цветът й съвсем не бе онзи тъмночервен пламък, заключен в сърцевината на огнената пещ, а пепеляворозово. Бе много красива, но не съвършена. Няколко листчета бяха клюмнали и покафенели и изсъхнали по края. Не приличаше на култивираните цветя, които се продаваха в цветарниците — сигурно бе дива роза.

— Много си красива — прошепна и отново протегна ръка да я докосне.

Беше тихо, но розата се наклони към него. За миг докосна с пръсти цвета й — гладък, кадифен и изумително жив — и хорът като че ли запя по-силно.

— Да не си болна, розо?

Отговор не последва, разбира се. Когато пръстите му се откъснаха от нея, тя се изправи в предишното си положение — диво цвете, поникнало сред изпръскани с боя треви в смирено, забравено великолепие.

„Цъфтят ли рози по това време на годината? — питаше се Джейк. — При това диви? Пък и откъде накъде дива роза ще поникне в изоставен парцел? Защо няма и други?“

Остана коленичил още известно време, после осъзна, че може да стои тук и да съзерцава розата цял следобед (ако не и цял живот), но това няма да му помогне да открие нейната загадка. Бе я зърнал в цялата й простота — както и всичко останало в това изоставено, засипано с боклуци кътче от града, отхвърлила всички маски. Искаше му се видението да се повтори, но желанието не бе достатъчно. Време бе да се прибира у дома.

Погледът му попадна върху двете книги, които бяха паднали наблизо. Вдигна ги и измежду страниците на „Чарли Пуф-Паф“ блесна сребрист предмет, който падна в избуялите бурени. Джейк се наведе, като внимаваше да не стъпва на навехнатия си крак, и го вдигна. В този миг хористите сякаш въздъхнаха и извисиха гласове, но после отново затихнаха.

— Значи и това е било истина — промърмори момчето. Прокара палец по зъбците на ключа и клинообразните извивки. После попипа третия зъбец, който имаше формата на латинската буква „s“. След това пъхна ключа в предния десен джоб на панталоните си и закуцука обратно към оградата.

Добра се до нея и тъкмо се канеше да се прехвърли от другата страна, когато изтръпна от ужасяваща мисъл. „Розата! Ами ако някой мине оттук и я откъсне?“ Изстена уплашено. Обърна се и след миг я откри, макар вече да се бе скрила в сянката на съседната сграда — миниатюрно розово очертание в здрача, уязвимо, красиво и самотно. „Не мога да я оставя тук — трябва да я пазя!“ Но в този миг в съзнанието му прозвуча глас — несъмнено това бе гласът на мъжа, когото бе срещнал в онзи странен отвъден свят. „Никой няма да я откъсне. Нито пък вандал ще я смачка под тока си, защото празните му очи не могат да видят красотата. Опасността не идва оттам Розата сама може да се защити.“

Джейк бе обзет от неизказано огромно облекчение. „Може ли да дойда и пак да я погледам? — обърна се той към призрачния глас. — Когато съм нещастен, когато гласовете се върнат и пак започнат безкрайните си спорове? Може ли да дойда и да я погледам на спокойствие?“

Гласът не отговори и след като се вслушва още известно време, Джейк заключи, че е изчезнал. Момчето пъхна книжките в колана на панталоните си — които, както забеляза, бяха прашни и целите в репеи — и се хвана за оградата. Покачи се отгоре, прехвърли се от другата страна, скочи, като внимаваше да стъпи на здравия си крак, и отново се намери на Второ Авеню.

В този час движението бе много по-натоварено, понеже всички бързаха към къщи. Неколцина минувачи се загледаха в скачащото от оградата мърляво момченце със скъсан блейзър, изпод който се развяваха пешовете на ризата му. Нюйоркчани са свикнали да виждат хора, които правят необичайни неща.

Джейк остана за миг при оградата, изпълнен от чувство на загуба, осъзнавайки в същия миг и нещо друго — гласовете все още ги нямаше. Е, и това беше нещо.

Плъзна поглед по оградата — стихчето, изписано със спрей, сякаш подскочи насреща му, може би защото боята бе на цвят досущ като розата.

— Виж таз огромна КОСТЕНУРКА — промърмори Джейк. — На корубата си носи цялата земя. — Той потръпна. — Какъв ден! Боже!

Обърна се и бавно закуцука към къщи.

19

Портиерът сигурно беше позвънил веднага щом Джейк влезе във входното фоайе, защото когато вратите на асансьора се отвориха на петия етаж, баща му го чакаше на площадката. Елмър Чеймбърс беше с протрити джинси и каубойски ботуши, които го правеха да изглежда по-висок с цели пет сантиметра. Черната му, по войнишки остригана коса стърчеше — откак Джейк се помнеше, баща му имаше вид на човек, който е бил ударен от електрически ток. В мига, в който Джейк излезе от асансьора, Елмър го сграбчи за ръката.

— Я се погледни! — Огледа сина си от глава до пети, забелязвайки мръсното му лице и ръце, стичащата се по страната и слепоочието му кръв, прашните панталони, скъсаното сако и репея, залепнал на вратовръзката му като чудата игла. — Влизай веднага! Къде беше, мътните те взели? Майка ти направо се побърка!

Без изобщо да му даде възможност да отговори, баща му го завлече в апартамента. На портала между трапезарията и кухнята Джейк забеляза Грета Шоу. Тя го изгледа със съчувствие, после изчезна, преди да е попаднала пред очите на „господина“.

Майката на Джейк седеше в своя люлееш се стол. Щом го видя, се изправи, но не скочи — нито пък се втурна да го прегръща, да го обсипва с целувки и да му се кара. Като се доближи, Джейк позна по очите й, че е взела най-малко три валиума от обед насам. Може би дори четири. И двамата му родители бяха убедени, че подобрява живота.

— Тече ти кръв! Къде си бил? — Тя зададе този въпрос с изискания си акцент на възпитаничка на прочутия колеж „Васар“, произнасяйки всички думи съвършено ясно и правилно. Сякаш срещаше познат, претърпял незначително автомобилно произшествие.

— Навън — отвърна той.

Баща му го блъсна грубо. Джейк не очакваше удара. Препъна се и падна на навехнатия си глезен. Кракът му отново изтръпна от болка и момчето изведнъж се вбеси. Не вярваше баща му да се е разгневил, понеже синът му се е изпарил от училище, оставяйки някакво налудничаво съчинение; баща му беснееше, защото Джейк имаше нахалството да наруши собствения му безценен график.

До този миг момчето бе изпитвало смесени чувства към баща си: недоумение, страх и някаква странна, объркана обич. Сега на повърхността изплуваха други емоции и презрение. В тях се примесваше и особено усещане за носталгия. То бе най-силно и постепенно забулваше всичко останало като дим. Като гледаше пламналите страни и идиотската прическа на баща си, му се искаше да се върне в запустелия парцел, да гледа розата и да слуша хора. „Не ми е мястото тук — рече си. — Вече не. Имам да върша работа. Да знаех само какво точно.“

— Пусни ме — процеди през зъби.

Какво каза? — Баща му облещи насреща му сините си очи. Тази вечер бяха кръвясали. Сигурно добре се бе заредил с „магическия“ си прах и моментът надали бе особено подходящ да му се отговаря, но Джейк осъзна, че въпреки това има твърдото намерение да му се противопостави. Няма да се остави да бъде измъчван като мишка в ноктите на садистичен котарак. Не и тази вечер. Може би никога повече. Изведнъж си даде сметка, че ядът му до голяма степен се дължи на един прост факт — не можеше да говори с тях за случилото се — за случващото се. Те бяха заключили всички врати.

„Но аз имам ключ“ — успокои се той и попипа находката си през панталоните. В съзнанието му изплува краят на странното четиристишие: „Ако искаш да избягаш и да поиграеш, по ЛЪЧА днес премини.“

— Казах да ме пуснеш — повтори. — Глезенът ми е изкълчен и ми причиняваш болка.

— Глезенът ще те заболи още повече, ако не…

Изведнъж Джейк почувства прилив на особена сила.

Сграбчи ръката, която се бе впила над лакътя му, и я отблъсна със замах. Баща му зяпна от изумление.

— Не съм ти подчинен — заяви момчето. — Аз съм ти син. Не помниш ли? Ако си забравил, погледни си снимката на бюрото.

Горната устна на Елмър се повдигна и оголи перфектните корони на зъбите му в гримаса, която се състоеше от две части изненада и една част ярост.

— Как смееш да ми говориш така, господинчо — къде ти е уважението?

— Не знам. Сигурно съм го загубил на път за вкъщи.

— Цял ден си се шлял без позволение, а сега се осмеляваш да ми противоречиш…

— Престанете! Престанете и двамата! — викна майката. Въпреки всичките транквиланти, които бе изгълтала, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

Баща му отново посегна да го хване за ръката, но явно размисли. Може би учудващата сила, с която синът му го отблъсна преди миг, имаше нещо общо с това решение. Или по-скоро погледът в очите на Джейк.

— Искам да знам къде си бил.

— Навън. Вече обясних. И нищо повече няма да ви кажа.

— Мамка му! Обади се директорът на училището, учителят по френски дойде у нас и трябва да знаеш, че и двамата имаха beaucoup въпроси към тебе. Както и аз, само че аз искам отговори!

— Дрехите ти са изцапани — отбеляза майка му, после плахо добави: — Нападнаха ли те, Джони? Сигурно си играл хокей и са те нападнали, а?

— Естествено, че никой не го е нападал — изръмжа Елмър Чеймбърс. — Нали още е с часовник?

— Но има кръв по главата.

— Нищо ми няма, мамо. Просто паднах.

— Но…

— Ще си легна. Ужасно съм уморен. Утре сутринта ще поговорим, ако искате. Тогава може би всички ще бъдем по-спокойни. Но засега нямам какво повече да кажа.

Баща му пристъпи към него и посегна да го удари.

Елмър, недей! — изпищя майката.

Чеймбърс не й обърна внимание. Сграбчи Джейк за блейзъра.

— Как смееш да ми възразяваш… — започна, по в този миг Джейк се извърна и се дръпна. Шевът под десния ръкав, който вече бе пострадал, шумно се разпра.

Баща му срещна огнения му поглед и отстъпи. Яростта, изписана на лицето му, бе сменена от изражение, близко до ужас. Пламъкът в очите на Джейк бе не просто метафора — те сякаш наистина горяха. Майка му нададе писък, притисна ръка към устата си, направи две крачки назад и се строполи в люлеещия се стол.

Остави… ме… на… мира — изрече Джейк.

— Но какво се е случило с теб? — попита баща му с почти умолителен тон. — Какво, по дяволите, се е случило? Изчезваш от училище през първия ден от изпитите, без да предупредиш никого, прибираш се мръсен от глава до пети…държиш се като обезумял.

Е, най-после го каза — държиш се като обезумял. Онова, от което се страхуваше вече цели три седмици, откакто се появиха гласовете. Ужасното обвинение. Но сега, когато то бе изречено на глас, Джейк откри, че не се страхува толкова много, може би защото най-после бе разрешил въпроса за себе си. Да, бе му се случило нещо. И продължаваше да се случва. Но не… още не беше обезумял. Поне засега.

— Ще говорим утре сутринта — повтори. Прекоси трапезарията и този път баща му не посмя да го спре. Почти бе излязъл в коридора, когато разтревоженият глас на майка му го накара да спре:

— Джони… добре ли си?

Какво да й отговори? Да? Не? И двете? Нито едното, нито другото? Но гласовете бяха млъкнали, а това вече беше нещо. При това много важно.

— По-добре съм — най-сетне отвърна той. Влезе в стаята си и затръшна вратата след себе си. Шумът от вратата, която хлопна между него и целия останал свят, го изпълни с неописуемо облекчение.

20

Остана неподвижен и се заслуша. Гласът на майка му долиташе като едва доловимо шумолене, а баща му говореше малко по-високо.

Майка му спомена кръв и лекар.

Баща му отговори, че детето е добре; единственият проблем са глупостите, които говори, и той щял да се погрижи за това.

Майка му каза нещо за успокояване.

Баща му отговори, че бил спокоен.

Майка му каза…

Той каза, тя каза, дрън-дрън. Джейк все още ги обичаше — дори бе почти сигурен в това — но се бяха случили други неща, а те на свой ред изискваха да се случат още други неща.

Защо? Защото в розата имаше нещо нередно. А може би защото искаше да избяга и да поиграе… и отново да види онези очи, сини като небето над крайпътната станция.

Бавно се доближи до бюрото си, пътьом събличайки блейзъра си. Забеляза, че дрехата бе съсипана — почти целият ръкав бе отпран, а подплатата висеше като отпуснато платно. Преметна го на облегалката на стола, после седна и остави книгите на бюрото. През последната седмица и половина бе спал много лошо, но смяташе да си отспи тази нощ. Не помнеше някога да се е чувствал по-уморен. Когато се събуди на сутринта, може би ще знае какво да прави.

На вратата се почука тихо и Джейк уморено се обърна.

— Аз съм, госпожа Шоу. Може ли да вляза за мъничко?

Усмихна се. Госпожа Шоу — но, разбира се. Родителите му са й възложили мисията на посредник. А може би „преводач“ бе по-точната дума.

„Иди да видиш какво прави — ще да е казала майка му. — На теб ще ти обясни какво става. Аз съм му майка, а онзи с кръвясалите очи и възпаления нос е баща му, а ти си само една домашна помощница, но Джон с теб ще сподели онова, което не би казал на нас. Защото го виждаш много по-често от нас двамата и може би разбираш неговия език.“

„Ще носи поднос“ — предположи Джейк и усмихнат отвори вратата.

Госпожа Шоу наистина носеше поднос, върху който имаше два сандвича, голямо парче ябълков пай и чаша шоколадово мляко. Тя го изгледа малко неспокойно, сякаш се опасяваше да не се втурне да я ухапе. Момчето надзърна над рамото й, но от родителите му нямаше и следа. Представи си ги как седят в дневната и разтревожено слушат.

— Реших, че сигурно си гладен — каза госпожа Шоу.

— Да, благодаря ти. — Направо умираше от глад — не бе хапвал нищичко от сутринта. Отдръпна се и жената влезе (пътьом хвърляйки му още един неспокоен поглед) и постави таблата на бюрото.

— Виж ти — възкликна и взе „Чарли Пуф-Паф“. — Като матка имах същата книга. Днес ли я купи, Джони?

— Да. Родителите ми те помолиха да разбереш какво ми става, нали?

Тя кимна. Никакви преструвки, никакви заобикалки. Просто й бяха поставили задача, която трябваше да изпълни, все едно да хвърли боклука. „Можеш да споделиш с мен, ако искаш — сякаш казваше лицето й, — а можеш и да си мълчиш. Харесваш ми, Джони, но тъй или иначе тези неща не ме засягат лично. Аз просто работя тук, а вече е изминал час след края на работното ми време.“

Джейк не се обиди от онова, което прочете на лицето й — напротив, то му подейства още по-успокояващо. Госпожа Шоу бе просто поредната позната, която не можеше да се нарече точно приятел… но може би му бе мъничко по-близка от всичките деца в училище, и много по-близка от баща му и майка му. Шоу поне бе честна. Не го усукваше. Разбира се, всичко влизаше в сметката в края на месеца, пък и тя винаги махаше корите на сандвичите.

Джейк взе единия сандвич и отхапа лакомо. Салам и сирене, любимата му комбинация. Още една точка за госпожа Шоу — тя знаеше всичките му предпочитания. Майка му още живееше с впечатлението, че Джейк обича варена царевица, но не понася брюкселско зеле.

— Моля те, успокой ги, че съм добре — промълви той, — кажи на баща ми, че съжалявам, задето бях груб.

Всъщност не съжаляваше, но баща му имаше нужда от това извинение. Веднага щом го получи чрез госпожа Шоу, ще се успокои и ще започне да си повтаря старата лъжа — че е изпълнил бащинския си дълг и всичко е наред, всичко е наред, всичко върви отлично.

— Учих много за изпитите — заговори той с пълна уста — и тази сутрин сигурно ми се е струпало наведнъж. Някак целият изстинах. Имах чувството, че ако не изляза, ще се задуша. — Докосна засъхналата кръв на челото си и продължи: — А за това кажи на майка ми, че не е нищо особено, просто ми се случи едно глупаво произшествие. На улицата имаше един куриер с количка и се блъснах право в нея. Раната изобщо не е дълбока. Нямам комоциум или нещо подобно, а дори вече не ме боли глава.

Тя кимна.

— Представям си какво ти е било — в такова специално училище и въобще. Малко си се стреснал. В това няма нищо срамно, Джони. Но наистина не си на себе си през последните седмици.

— Мисля, че вече съм добре. Може би ще трябва да препиша съчинението по английски, но…

— О! — възкликна госпожа Шоу и се сепна. Остави книгата на бюрото и каза: — Едва не забравих! Учителят ти по френски остави нещо за теб. Ей-сега ще го донеса.

Тя излезе. Джейк се надяваше да не е разтревожил много господин Бисет, който бе доста мил човек, но се опасяваше, че вероятно го е притеснил, тъй като Бисет бе идвал лично. Подозираше, че личните посещения са голяма рядкост за учителите от „Пайпър“. Питаше се какво ли е оставил учителят. Най-вероятно покана да поговори с господин Хочкис, училищния психоаналитик. Сутринта подобно предложение би го изплашило, но не и сега.

Сега единствено розата имаше значение.

Захвана се с втория сандвич. Госпожа Шоу бе оставила вратата отворена и Джейк дочуваше какво си говори с родителите му. Гласовете на двамата вече звучаха малко по-спокойно. Джейк изпи млякото, после грабна чинията с пая. След малко икономката се върна. Носеше познатата синя папка.

Джейк установи, че съвсем не се е освободил напълно от ужаса. Сигурно вече всички са научили — учители и ученици, и е прекалено късно да се направи каквото и да било, но това изобщо не означава, че му бе приятно всички те да знаят, че му се е разхлопала дъската.

Към папката бе прикачен малък плик. Джейк го дръпна и вдигна поглед към госпожа Шоу, докато го отваряше.

— Как са нашите? — попита.

Тя си позволи да се поусмихне.

— Баща ти искаше да те попитам защо не си признал, че имаш предизпитна треска. Каза, че като бил малък, и на него му се случвало веднъж-два пъти.

Джейк бе поразен от това откритие — баща му не бе от хората, които се отдават на спомени, започващи с думите: „Знаеш ли, като бях малък…“ Опита се да си представи баща си като дете с предизпитна треска, но не му се удаваше особено — въпреки всичките си старания успяваше да извика само неприятната представа за войнственото джудже с тениска с надпис „Пайпър“ — джудже с везани каубойски ботуши и с щръкнала на челото черна коса.

Бележката бе от господин Бисет.

„Скъпи Джон,

Бони Ейвъри ми каза, че си си тръгнал по-рано. Беше притеснена за теб, както съм и аз, макар и двамата да сме се сблъсквали с подобни случаи и преди, особено по време на изпити. Моля да ми се обадиш веднага щом дойдеш на училище утре сутринта, нали? Каквито и проблеми да имаш, могат да се разрешат. Ако напрежението от изпитите е прекалено голямо за теб — повтарям, че това се случва непрекъснато — можем да уредим отлагане. Най-важно е да се чувстваш добре. Обади ми се довечера, ако искаш — ще ме намериш на телефон 555–7661. Можеш да звъниш до полунощ.

Помни, че всички много те харесваме и сме на твоя страна.

A votre sante X. Бисет“

На Джейк му се доплака. Тревогата бе изказана направо и това бе прекрасно, но бележката изразяваше и друга, неизказани чувства, които бяха още по-чудесни — топлота, загриженост и усилие — (колкото и погрешно да бяха изтълкували случилото се) да проявят разбиране и да помогнат.

Господин Бисет бе нарисувал малка стрелка в долния край на бележката. Джейк обърна листчето и прочете:

„Между другото, Бони ме помоли да ти донеса това — поздравления!!“

Поздравления ли? Какво, да му се не види, означава това?

Джейк отвори папката. Към първата страница на съчинението му бе прикрепен лист хартия. Отгоре пишеше „ОТ КАБИНЕТА НА БОНИТА ЕЙВЪРИ“ и Джейк с изумление зачете написаните с ъгловат почерк редове.

„Джон,

Колегата несъмнено е дал израз на безпокойството, което тревожи всички ни — той умее да го прави ужасно добре — тъй че ще си позволя да се огранича до годишното ти съчинение, което прочетох и оцених през свободния си час. То е смайващо оригинално и далеч превъзхожда всички студентски работи, които съм чела през последните години. Чрез употребата на художествени повторения («… и това е истината») се е получила изключителна изразителност, но, разбира се, повторенията са само похват. Истинската стойност на съчинението е в символизма, който въвеждаш на първата страница чрез снимките на влака и вратата, и който невероятно умело развиваш в самата, работа. Тя е доведена до логичен край чрез картинката на «черната кула», която приемам както израз на твоята позиция, че традиционните амбиции са не само погрешни, но и опасни.

Не претендирам, че разбирам докрай всички символи (например «Господарката на сенките», «Стрелецът»), но ми се струва очевидно, че ти самият си «Затворникът» (в училището, в обществото и т.н.) и че образователната система е «Говорящият демон». Вероятно «Роланд» и «Стрелецът» символизират една и съща влиятелна фигура — може би баща ти? Това предположение толкова ме заинтригува, че проверих името му в документацията. Констатирах, че се нарича Елмър, но също така констатирах, че средният му инициал е Р.

Това ми се стори изключително провокиращо. Или може би името е двоен символ, базиран на името на баща ти и на стихотворението от Робърт Браунинг «Чайлд Роланд». На повечето си ученици не бих задала подобен въпрос, но зная колко много книги си изчел!

Във всеки случай съм изключително впечатлена. По-малките ученици често се изкушават от така наречения спиш на писане «поток на съзнанието», но рядко съумяват да го овладеят. Умелото съчетание на потока на съзнанието с употребата на символи е наистина великолепно постижение.

Браво!

Обади ми се веднага щом можеш — бих искала да обсъдим евентуалната възможност за публикация на това есе в първия брой на ученическото литературно списание догодина.

 

Б. Ейвъри

 

P.S. Ако внезапно съмнение в способността ми да оцет съчинение с такова неочаквано богато съдържание те е накарало да си тръгнеш днес от училище, надявам се, вече съм го разсеяла.“

Джейк извади листа и откри началната страница на изумително оригиналното си годишно съчинение. С червен мастило най-отгоре бе нанесена оценката 6+. Отдолу бе написала „ОТЛИЧНА РАБОТА!!!“

Джейк започна да се смее.

Целият ден — дълъг, страшен, вълнуващ, ужасяващ, тайнствен ден — се изля в продължителен гръмогласен смях. Отметнал глава назад, той се хвана за корема, отпусна се на стола и сълзите му потекоха от очите. Смееше се високо дрезгаво. Тъкмо да се успокои, пред погледа му се изпречваше някой ред от добронамерената рецензия на госпожа Ейвъри и той отново избухваше в смях. Не забеляза баща си, който дойде на прага на стаята му, погледна го озадачено и уморено а сетне се отдалечи, поклащайки глава.

Най-сетне забеляза госпожа Шоу, която продължаваше да седи на леглото и да го наблюдава с привидно безразличие, примесено с леко любопитство. Опита се да каже нещо, но не можа да проговори от смях.

„Трябва да престана — рече си той. — Трябва да престана, или направо ще се пукна. Ще получа инфаркт или удар, или нещо подобно.“

После си каза: „Питам се, как ли е изтълкувала «пуф-паф»?“ — и отново се запревива от смях.

Най-сетне пристъпът поутихна и премина в откъслечен кикот. Джейк изтри насълзените си очи и каза:

— Извинете ме, госпожо Шоу, но просто… ъ-ъ… имам шест плюс на годишното съчинение. То е с много… с много богато съдържание… и е много сим… сим…

Не успя да довърши. Отново се запревива, като се държеше за корема, който го заболя от смях. Икономката стана и се усмихна.

— Чудесно, Джон. Много се радвам, че всичко завърши толкова добре, и съм сигурна, че родителите ти също ще бъдат доволни. Вече ужасно закъснях — мисля, че ще помоля портиера да ми повика такси. Лека нощ и спи спокойно.

— Лека нощ, госпожо Шоу — отвърна Джейк, удържайки се с мъка. — И благодаря.

И веднага щом тя затвори вратата, продължи да се смее.

21

През следващия половин час родителите му го посетиха поотделно. Наистина се бяха успокоили, а оценката 6+ на годишното есе по английски ги успокои още повече. Джейк беше отворил на бюрото учебника по френски, но всъщност изобщо не го поглеждаше. Просто чакаше те да се махнат, за да разгледа внимателно книжките, които си бе купил същия ден. Подозираше, че истинският изпит по френски тепърва го очаква някъде зад хоризонта и на всяка цена искаше да го издържи.

Баща му надникна в стаята към десет без петнадесет, двадесетина минути след като майка му приключи краткото си посещение. Елмър Чеймбърс държеше цигара в едната си ръка и чаша с уиски в другата. Изглеждаше не само много по-спокоен, а направо упоен. Джейк безучастно се почуди дали пък Елмър не се е възползвал тайничко от валиумните запаси на майка му.

— Добре ли си, дете?

— Да. — Той отново се бе превърнал в малкото, спретнато момче, което винаги се владее напълно. Извърна към баща си очи, но те не пламтяха, а бяха помътнели.

— Исках да ти се извиня за одеве. — Баща му не се извиняваше често и не умееше да го прави. Джейк откри, че дори му е малко жал за него.

— Няма нищо.

— Тежък ден — продължи баща му. Махна с празната чаша и продължи: — Защо просто не забравим случилото се? — Изрече го така, сякаш току-що му е хрумнала най-великата и логична идея.

— Вече го забравих.

— Браво. — В гласът му прозвуча облекчение. — Време е да се понаспиш, нали? Утре ще трябва да даваш обяснения и да държиш изпити.

— Така е. Мама добре ли е?

— Добре е, добре е. Аз отивам в кабинета. Тази вечер имам много работа.

— Татко?

Баща му се обърна.

— Как ти е средното име?

Нещо в изражението на баща му му подсказваше, че той е погледнал бележката на годишното есе, но не си е направил труда да прочете нито самото съчинение, нито рецензията на госпожа Ейвъри.

— Нямам — отвърна той. — Имам само инициал, като Хари С. Труман. Но моят е Р. Как ти хрумна?

— Просто ми беше любопитно — каза Джейк.

Успя да се овладее, докато баща му излезе… но щом вратата се затвори, се метна на леглото, зарови лице във възглавницата и сподави поредния пристъп на лудешки смях.

22

Когато се увери, че избликът е отминал (макар че от време на време в гърлото му се надигаше някой и друг закъснял кикот) и че може да е спокоен за баща си, заключен в кабинета на сигурно място с цигарите си, уискито си, бумагите си и шишенцето с бял прах, Джейк се върна на бюрото, включи настолната лампа и отвори „Чарли Пуф-Паф“. Погледна вътрешната страна на заглавната страница и откри, че първото издание е от 1942 година — настоящото копие бе от четвъртото издание. Погледна задната корица, но там не пишеше нищо за авторката — Берил Еванс.

Отново се върна в началото, разгледа рисунката с ухиления русокос мъж, настанен в кабинката на парен локомотив, замисли се за миг и зачете.

Боб Брукс беше машинист в железопътната компания „Среден свят“ и работеше по линията Сейнт Луис — Топика. И Боб беше най-добрият машинист, работил някога в железопътната компания, а Чарли беше най-хубавият влак!

Чарли имаше огромен парен локомотив, а машинистът Боб беше единственият човек, комуто беше позволено да седи в кабинката и да надува свирката. Всички познаваха свирката на Чарли и когато я чуваха да ечи над Канзаските поля, си казваха: „Ето ти го и Чарли с Боб машиниста, най-бързият влак от Сейнт Луис до Топика!“

Момчета и момичета тичаха на двора да гледат как минават Чарли и машинистът Боб. Боб се усмихваше и махаше с ръка. Децата също се усмихваха и му махаха в отговор.

Машинистът Боб пазеше една тайна; което само той знаеше. Чарли Пуф-Паф беше съвсем, съвсем жив. Един ден, докато пътуваха от Топика за Сейнт Луис, машинистът Боб чу някой да пее много тихо и мелодично.

— Кой е в кабината? — строго попита той.

— Трябва ти психиатър, машинисте Боб — промърмори Джейк и обърна на другата страница. Там имаше картинка на Боб, който се е навел да огледа под пещта на влака. Питаше се кой управлява влака и внимава да не прегази кравите (да не говорим за момчетата и момичетата), докато Боб издирва пътника без билет, и предположи, че Берил Еванс не е била особено наясно с влаковете.

— Не се тревожи — отвърна тих, дрезгав гласец. — Това съм аз.

— Кой „аз“? — попита машинистът Боб. Говореше строго, защото продължаваше да мисли, че някой му се подиграва.

— Чарли — отвърна дрезгавият гласец.

— Гледай, гледай! — ахна Боб. — Влаковете не могат да говорят! Може и да не съм много учен, ама това го знам! Ако настина си Чарли, значи можеш сам да надуваш свирката!

— Разбира се — отвърна дрезгавият гласец и в този миг свирката гръмна оглушително и екна по долините на Мисури „ТУ-ТУУУУУУ!“

— Божке! — възкликна Боб. — Ама наистина си ти!

— Нали ти казах — отвърна Чарли Пуф-Паф.

— Как така не съм знаел досега, че си жив? Защо никога не си ми говорил?

Тогава Чарли изпя следната песничка:

Не ми задавай глупави въпроси,

и няма да играя глупави игрички.

Аз съм просто влак

и винаги ще съм си все такъв.

 

Искам просто да потичам

под небето светнало и синьо,

Пуф-Паф влак щастлив да бъда,

докато умра.

— А ще ми говориш ли, докато пътуваме по линията? — поиска да знае машинистът Боб. — Ще ми бъде много приятно.

— Да, разбира се — отвърна Чарли. — Много те обичам, машинисте.

— И аз те обичам, Чарли — каза Боб, а след това сам наду свирката, за да покаже колко е щастлив.

ТУ-ТУУУУУУ! Чарли никога не беше свирил толкова дълго и хубаво, и всички, които го чуха, наизлязоха да го видят.

Илюстрацията към тази история приличаше на онази на корицата. На предишните картинки (грубовати рисунки, които напомняха на Джейк за любимата му книжка от детската градина — „Майк Мълиган и неговата парна лопата“) Чарли беше нарисуван като най-обикновен локомотив — весел, несъмнено интересен за момчетата от четирийсетте години — читателската аудитория, за която бе предназначена тази книжка — но все пак най-обикновена машина. На тази илюстрация обаче той имаше подчертано човешки черти и това накара Джейк да потръпне, въпреки усмивката на Чарли и доста наивната история.

Тази усмивка му се струваше някак зловеща и коварна.

Разгърна годишното съчинение и плъзна поглед по редовете. „Почти съм сигурен, че Блейн е опасен — прочете той — и това е истината.“

Затвори папката, замислено почука с пръст по нея и отново се върна към книжката.

Машинистът Боб и Чарли прекараха заедно много щастливи дни и говориха за много неща. Боб живееше сам и Чарли беше първият му истински приятел, откакто жена му бе починала преди много, много години в Ню Йорк.

Един ден, когато двамата се върнаха в депото в Сейнт Луис, на мястото на Чарли завариха нов дизелов локомотив. Какъв дизелов локомотив само беше той! 5000 конски сили! С двигател от завода в Ютика, щата Ню Йорк! А отгоре, над генератора, имаше три яркожълти вентилатора.

— Какво е това? — тревожно попита машинистът Боб, а Чарли отново изпя своята песен с най-тихия си и най-дрезгав глас:

Не ми задавай глупави въпроси,

и няма да играя глупави игрички.

Аз съм просто влак

и винаги ще съм си все такъв.

 

Искам просто да потичам

под небето светнало и синьо,

Пуф-Паф влак щастлив да бъда,

докато умра.

В този миг се появи господин Бригс, началникът на депото.

— Този дизелов локомотив е много хубав — каза Боб, — но ще трябва да го преместите другаде, господин Бригс. Днес следобед трябва да смажем Чарли.

— Чарли вече няма нужда от смазване — тъжно отвърна началникът на депото. — Това е неговият заместник — чисто нов дизелов локомотив „Бърлингтън Зефир“. Някога Чарли бе най-хубавият локомотив на света, но вече е стар, а котелът му тече. Страхувам се, че е време да го пенсионираме.

— Глупости! — Машинистът Боб направо побесня. — Чарли е пълен със сили и енергия! Ще телеграфирам в управлението на железопътната компания! Даже на самия президент, господин Реймънд Мартин, ще телеграфирам! Познавам го лично, защото веднъж ми връчи награда за добра работа, а после возихме дъщеричката му. Аз й позволих да дръпне шнура на свирката и Чарли изсвири с всичка сила за нея!

— Съжалявам, Боб — отвърна господин Бригс, — но самият господин Мартин поръча новия дизелов локомотив.

Това бе самата истина. И Чарли Пуф-Паф бе запратен да ръждясва сред буренака в един резервен коловоз в най-далечния край на депото на железопътната компания. Сега по линията Сейнт Луис — Топика ечеше не свирката на Чарли, а звънливото ХОННК! ХОНННК! на новия дизелов локомотив „Бърлингтън Зефир“. На седалката, където някога тъй гордо седеше машинистът Боб, се настаниха да живеят семейство мишки, а в комина свиха гнездо семейство лястовички. Чарли бе самотен и тъжен. Липсваха му стоманените релси, яркосиньото небе и ширналите се поля. Понякога, късно нощем, си спомняше за тях и плачеше с черни саждени сълзи. От тях чудесният му фар „Стратъм“ ръждясваше, но на него му бе все едно, защото фарът беше вече стар и вече не го използваше.

Господин Мартин, президентът на железопътната компания, писа на машиниста Боб с предложение да кара новия локомотив. „Той е прекрасен локомотив, Боб — пишеше господин Мартин, — пълен със сила и енергия, и ти си най-достоен да го управляваш! Ти си най-добър сред всички машинисти, които работят в железопътната компания. Дъщеря ми Сузана никога няма да забрави как й позволи да надуе свирката на Чарли.“

Но Боб заяви, че ако не може да управлява Чарли, вече няма да бъде машинист.

— Няма да го разбера този нов дизелов локомотив — обясняваше, — пък и той няма да ме разбере.

Назначиха го да чисти машините в депото в Сейнт Луис и така машинистът Боб стана чистача Боб. Понякога другите машинисти, които управляваха новите бързи дизелови машини, му се подиграваха:

— Вижте го стария глупак! Не разбира, че светът върви напред!

Понякога късно нощем машинистът Боб отиваше в далечния край на депото, където Чарли ръждясваше на глухия коловоз, който се бе превърнал в негов дом. В колелата му се увиваха бурени, фарът му бе ръждясал и тъмен. Винаги говореше на Чарли, но влакът отговаряше все по-рядко. Много нощи изобщо не проговаряше.

Една вечер Боб го осени ужасна мисъл.

— Чарли, да не умираш? — попита той, а Чарли отговори с най-тихия си най-дрезгав глас:

Не ми задавай глупави въпроси,

и няма да играя глупави игрички.

Аз съм просто влак

и винаги ще съм си все такъв.

 

Искам просто да потичам

под небето светнало и синьо,

Пуф-Паф влак щастлив да бъда,

докато умра.

Джейк дълго гледа илюстрацията, съпровождаща този не чак толкова неочакван развой на историята. Колкото и да бе наивна, със сигурност бе сърцераздирателна. Чарли изглеждаше стар, атомен и забравен. Машинистът Боб пък сякаш бе изгубил и последния си приятел… което според историята бе самата истина. Джейк си представяше как всички американски деца се скъсват от рев на това място и в миг му хрумна, че много детски истории са пълни с подобни епизоди, които попарват всичките им чувства. Хензел и Гретел се загубват в гората, майката на Бамби бива убита от ловец, Старият глашатай умира. Лесно е да нараниш малките деца и да ги разплачеш, а това като че ли носеше садистична наслада на много разказвачи на приказки… включително и на Берил Еванс.

Но Джейк установи, че той самият никак не страда от това, че Чарли е бил захвърлен в буренясалата пустош в дъното на депото. „Браво — каза си. — Там му е мястото. Там му е мястото, защото е опасен. Нека гние там и изобщо не вярвайте на сълзите му — това са, както казват, крокодилски сълзи.“

Набързо дочете книжката. Имаше щастлив край, разбира се, макар че без съмнение децата ще помнят именно този момент на пълно отчаяние в дъното на депото, отдавна забравили щастливия край.

Господин Мартин, президентът на железопътната компания, отишъл в Сейнт Луис на проверка. Планът му бил да се вози с „Бърлингтън Зефир“ до Топика, където същия следобед дъщеря му щяла да свири на първата си продукция по пиано. Само че Зефир не успял да потегли. Явно в горивото била попаднала вода.

(„Ти ли сипа вода в горивото, машинисте Боб? — питаше се Джейк. — Бас държа, че си ти, подло куче!“)

А всички други влакове били заминали в различни посоки! Положението изглеждало безнадеждно.

Някой подръпна господин Мартин за ръката. Беше чистачът Боб, само че той сега никак не приличаше на чистач. Бе свалил омазнения гащеризон и бе облякъл чиста униформа. На главата му се мъдреше старата му машинистка фуражка.

— Чарли е ей-там, в онзи резервен коловоз — каза той. — Чарли ще ви откара до Топика, господин Мартин. С Чарли ще пристигнете тъкмо на време за продукцията на дъщеря ви.

— С тази стара парна машина ли? — сопна се господин Бригс. — По залез слънце Чарли ще е още на сто километра от Топика!

— Ще се справи — настояваше Боб. — Знам, че ще се справи, защото не влачи цял влак! Между другото, в свободното си време аз му почиствам машината и котела.

— Нека опитаме — съгласи се господин Мартин. — Много ще ми е мъчно, ако изпусна първата продукция на Сузана!

Чарли бе съвсем готов за път — Машинистът Боб го бе напълнил с въглища, а пещта чак се бе зачервила от горещина. Боб помогна на господин Мартин да се настани в кабината и за пръв път от години изкара Чарли на главната линия. После натисна лоста ПЪРВА ПРЕДНА, дръпна шнура на свирката и Чарли нададе стария смел вик „ТУ-ТУУУУУУУ!“

В цял Сейнт Луис децата чуха този възглас и хукнаха по дворовете да гледат как минава старият парен локомотив.

— Чарли! Чарли се завърна! Урааа!

Влакът пуфтеше през града, набираше скорост и всички му махаха, а той надуваше свирката като в добрите стари времена: ТУ-ТУУУУУУ!

Тутуп-тутуп — трополяха колелата!

Пуф-паф, пуф-паф — виеше се парата над комина!

Трик-трак, трик-трак — потропваха въглищата в пещта!

Говорете засили! Говорете за енергия! Йо-хо-хо, ура! Чарли никога не се бе движил с такава скорост! Пейзажът наоколо се сливаше в цветно петно зад стъклото! Дори надминаваха колите по шосе №41, сякаш изобщо не се движеха!

— Хопала! — провикна се господин Мартин и хвърли шапката си. — Това се казва локомотив, Боб! Не знам защо го пенсионирахме! И как успяваш да хвърляш въглища толкова бързо?

Машинистът Боб само се усмихна, защото знаеше, че Чарли сам хвърля въглища в пещта. А изпод тутуп-тутуп, пуф-паф, пуф-паф и трик-трак, трик-трак той дочуваше старата му песен.

Чарли успява да закара господин Мартин навреме за продукцията (разбира се), а Сузана се изчервява от радост, като вижда стария си приятел Чарли (разбира се), и всички се връщат в Сейнт Луис заедно, а Сузана през цялото време опъва с все сила шнура на свирката. Господин Мартин праща Чарли и машиниста Боб да возят децата в увеселителния парк „Средният свят“ в Калифорния и

 

и там ще ги намерите и до-ден днешен да возят веселите деца насам-натам из този свят от светлини, музика и истинско веселие. Косата на машиниста Боб побеля, а Чарли не е приказлив като едно време, но и двамата са пълни със сили и енергия, а от време на време децата чуват старата песен, която Чарли пее с тих, дрезгав глас.

КРАЙ

— Не ми задавай глупави въпроси, и няма да играя глупави игрички — промърмори Джейк, разглеждайки последната картинка. На нея се виждаше Чарли Пуф-Паф, който тегли две претъпкани вагончета с весели деца от влакчето на ужасите до въртележката. Машинистът Боб седи в кабината, дърпа шнура на свирката и изглежда по-щастлив от прасе в кочина. Джейк предполагаше, че усмивката на машиниста Боб би трябвало да предава неизказано щастие, но на него тя по му приличаше на налудничаво ухилена гримаса. И Чарли, и машинистът Боб приличаха на побъркани… а колкото повече гледаше децата, се убеждаваше, че на лицата им е изписан ужас. „Пуснете ни да слезем от този влак — сякаш викаха те. — Моля ви, пуснете ни да слезем живи.“

Пуф-Паф влак щастлив да бъда, докато умра,

Джейк затвори книжката и замислено се вгледа в нея. После отново я отвори и запрелиства страниците, ограждайки някои думи и фрази, които сякаш сами му се набиваха на очи.

Железопътната компания „Средният свят“… Машиниста Боб… тих, дрезгав глас… ТУ-ТУУУУ… първият му истински приятел, откакто жена му бе починала преди много, много години в Ню Йорк… господин Мартин… светът върви напред… Сузана…

Остави химикала. Защо тези думи и фрази сами му се набиват на очи? Тази за Ню Йорк бе ясна, но останалите? И защо тази книга? Нямаше никакво съмнение, че е било съдено да я купи. Сигурен бе, че ако нямаше достатъчно пари, просто щеше да я грабне и да офейка. Но защо? Чувстваше, че е като стрелката на компас. Стрелката не разбира нищо от магнитни полюси, тя си знае, че трябва да се насочи в определена посока, независимо дали й харесва или не.

Джейк бе сигурен единствено в това, че се чувства безкрайно уморен и че ако скоро не се търкулне в леглото, ще заспи на бюрото си. Свали ризата, после отново плъзна поглед по корицата.

Тази усмивка. Просто не й вярваше.

Ни най-малко.

23

Не заспа веднага, както се надяваше. Гласовете отново заспориха дали бил жив или мъртъв и не го оставяха да заспи. Най-сетне се изправи в леглото със затворени очи, притиснал юмруци към слепоочията си.

Млъкнете! — викна им. — Млъкнете! Цял ден ви нямаше, махайте се!

„Ще се махна, ако той признае, че съм мъртъв“ — запъваше се единият.

„Ще се махна, ако вземе да се огледа и признае, че съм жив“ — сопна се другият.

На Джейк му идваше да се разкрещи. Вече не издържаше — усещаше как писъкът се надига в гърлото му. Отвори очи и забеляза панталоните си, преметнати на стола пред бюрото, и му хрумна нещо. Скочи от леглото, отиде до стола и попипа десния джоб на панталоните.

Сребърният ключ бе там и в мига, когато го докосна, гласовете млъкнаха.

„Кажи му — мислено изрече Джейк, без дори да знае към кого се обръща. — Кажи му да държи ключа. Ключът изгонва гласовете.“

Върна се в леглото и три минути след като положи глава на възглавницата, заспа дълбоко, здраво стиснал ключа.

Бележки

[1] Искате ли да ви изпитам днес следобед? (фр.) — Б. пр.

[2] На този адрес се намира резиденцията на британския министър-председател. — Б. пр.

[3] Мисля, че Джон е луд… разбирате ли? (фр.) — Б. пр.

[4] Луд (фр.) — Б. пр.

[5] Tower — кула (англ.) — Б. пр.

[6] Самсон изрича тази гатанка в деня на сватбата си с друга жена от филистимяните, още преди да срещне Далила. (Съдии, 14, 15 и 16 глава) — Б. пр.

[7] Употребеният цитат в българския превод е според протестантското издание на Библията (Стар Завет, Съдии, 14:14), в православното издание (на Светия Синод) гатанката гласи: «из ядача излезе ядиво, и из силния излезе сладко» — Бел. NomaD.

[8] Самсон избива други мъже, за да изплати дълга си към тридесетината, отгатнали отговора на гатанката (Съдии, 15:16) — Б. пр.