Стивън Кинг
Пустош (5) (Тъмната кула III)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Waste Lands, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 86 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (4 април 2007 г.)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула III

Пустош

 

Роман

 

Превод: от англ.: Милко Стоименов, Весела Прошкова, Юлия Чернева

 

Stephen King

The Dark Tower II: The Waste Lands

Copyright © 1991 by Stephen King

Illustrations © 1991 by Ned Dameron

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Милко Стоименов, преводач, 1998

© Весела Прошкова, преводач, 1998

© Юлия Чернева, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 5500 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Книга втора
Луд: камара изпотрошени идоли

IV. Градът и ка-тет

1

Четири дни, след като Еди го беше издърпал през вратата между двата свята и беше останал без джинси и с една маратонка, но не бе изгубил раницата и живота си, Джейк се събуди от нещо горещо и мокро, сгушило се до лицето му.

Ако предишните три сутрини беше усетил нещо такова, несъмнено щеше да събуди приятелите си с писъци, защото се тресеше от страх, а сънят му беше смущаван от кошмари с чудовището. В тези сънища джинсите му не се изплъзваха, а Портиерът го държеше здраво и го натъпкваше в неописуемата си паст. Зъбите му бяха остри като копия, охраняващи замък. Джейк се будеше от тези кошмари, трепереше и безпомощно ридаеше.

Треската беше причинена от паяка, който го беше ухапал по врата. Когато на втория ден Роланд видя, че състоянието му се е влошило, той поговори с Еди и после даде на Джейк едно розово хапче и обясни:

— Трябва да взимаш по четири всеки ден поне една седмица. Момчето го изгледа подозрително.

— Какво е това?

Кефлет — опита се да изговори името Роланд, сетне с отвращение погледна към Еди. — Ти му го кажи. И досега не мога да произнеса тази дума.

Кефлекс. Бъди спокоен, Джейк. Купено е от лицензирана аптека в добрия стар Ню Йорк. Роланд изпи няколко хапчета и е здрав като бик. Дори прилича на такъв, както виждаш.

Джейк беше изумен.

— Как така купувате лекарства от Ню Йорк?

— Това е дълга история — отговори Стрелецът. — Някой ден ще я чуеш цялата, но сега глътни хапчето.

Джейк го стори. Въздействието беше бързо и положително. Кървавочервеното петно около раната от ухапването избледня за двадесет и четири часа, а от треската не остана и следа.

Горещото нещо отново се размърда. Джейк скочи и широко отвори очи.

Съществото, което ближеше лицето му, бързо отстъпи две крачки. Оказа се, че е скунк, но Джейк не знаеше това. Не беше виждал подобно животно. Беше по-мършаво от онези, които приятелите на Роланд бяха видели преди. Козината му — на черни и сиви ивици — беше сплъстена и мръсна. На единия хълбок имаше съсирена кръв. Погледна тъжно към момчето с черните си, заобиколени със златисти кръгове очи и дружелюбно махна с опашка. Джейк се успокои. Предполагаше, че има изключения от правилото. Но смяташе, че всяка жива твар, която върти опашка — или поне се опитва да го прави — вероятно не е толкова опасна.

Нощта вече отстъпваше място на зората. Беше около пет и половина сутринта. Джейк не можеше да определи по-точно, защото електронният му часовник „Сейко“ вече не работеше… или по-точно работеше по доста странен начин. Когато го беше погледнал за пръв път, откакто попадна в новия свят, часовникът показваше 98:71:65 — час, който, доколкото Джейк знаеше, не съществува. Вгледа се по-внимателно и видя, че върви назад. Ако часовникът работеше с постоянна скорост, може би щеше да се приспособи към странното му поведение, но и тук не му провървя. Понякога цифрите се сменяха със скорост, която можеше да се смята за обичайна (Джейк го проверяваше, като изричаше думата „Мисисипи“ между всяка промяна в секундите). После или съвсем преставаше да работи за десет-двадесет секунди и го караше да си мисли, че часовникът окончателно се е повредил, или цифрите започваха да препускат с умопомрачителна скорост.

Разказа за това загадъчно явление на Роланд и му показа часовника, като си мислеше, че това ще го изуми. Но Стрелецът само го погледна внимателно за миг, сетне пренебрежително кимна. Заяви, че часовникът е интересен, но по принцип на този свят няма надежден уред за измерване на времето. Но на Джейк не му се искаше да го изхвърля… може би защото беше част от предишния му живот, от който не бе останало много.

Утрото беше мъгливо. След петнадесет-шестнадесет метра светът изчезваше. Ако и този ден беше като предишните три, след два часа и нещо слънцето трябваше да се покаже като блед бял кръг, а към девет и половина въздухът да се затопли. Джейк се огледа и видя, че спътниците му (не смееше да ги нарече приятели) спяха под одеялата от кожа. Роланд беше наблизо, а Еди и Сузана се бяха сгушили от другата страна на изгасналия огън. Отново насочи вниманието си към животното, което го събуди. Зверчето все още гледаше жално. Приличаше едновременно на миеща мечка и мармот и тялото му беше продълговато като на дакел.

— Как си, момко? — тихо го попита момчето.

Ко! — отговори веднага зверчето, като продължаваше да гледа разтревожено.

Гласът му беше тих и плътен. Звучеше почти като лай. Приличаше на гласа на настинал английски футболист.

Джейк се отдръпна изненадан. Животното, уплашено от бързите му движения, направи няколко стъпки назад, сякаш искаше да избяга, после спря. Размахваше енергично опашка, а златисточерните му очи нервно се взираха в Джейк. Мустачките на муцунката му потрепваха.

— Още помни хората — обади се някой зад гърба на Джейк.

Той се обърна и видя Роланд, който бе приклекнал до него и наблюдаваше животното с много по-голям интерес, отколкото беше проявил към часовника.

— Какво е това животно? — тихо попита Джейк. Не искаше да го плаши. Беше очарован от него. — Има прекрасни очи!

— Скунк — отговори Роланд.

— Унк! — възкликна животинчето и отстъпи.

— То говори!

— Е, не съвсем. Скунковете просто повтарят каквото чуят, но не винаги. Отдавна не съм чувал някой да прави така. Нашето приятелче изглежда умира от глад. Сигурно е дошло да търси храна.

— Ближеше лицето ми. Може ли да го нахраня?

— Направиш ли го, после няма да се отървем от него — усмихна се Роланд и щракна с пръсти. — Хей! Били!

Животинчето някак успя да повтори звука.

— Ей! — възкликна с дрезгавото си гласче. — Или!

— Хайде, дай му да хапне нещо. Навремето познавах един стар коняр, който казваше, че добрият скунк носи късмет. А този ми се струва добър.

— Да — съгласи се Джейк. — Така е.

— Някога са ги опитомявали и във всеки замък имало по няколко. Използвали ги, за да забавляват децата и да изяждат плъховете. Много са предани или поне едно време са били такива, макар че не съм чувал да са по-предани от куче. Дивите се хранят с мърша. Не са опасни, но могат да причинят доста неприятности.

— Ности! — измърмори скункът, като продължаваше да гледа разтревожено ту Джейк, ту Стрелеца.

Момчето бръкна в раницата си, за да не уплаши животното, извади остатъците от „рулцата“ и му ги хвърли. Скункът отскочи назад, после се върна, изпищя като дете и размаха пухкавата си опашка. Джейк беше сигурен, че ще избяга, но зверчето спря и погледна недоверчиво през рамо.

— Хайде — каза Джейк. — Яж, момко.

— Ко — измънка животинчето, но не помръдна.

— Остави го да се успокои — каза Роланд. — Мисля, че ще се върне.

Скункът вдигна глава и показа дългата си и изненадващо грациозна шия. Заостреното му черно носле помръдна, когато подуши храната. Най-накрая изприпка към парчето месо и Джейк видя, че леко накуцва. Животинчето подуши храната и с едната си лапа отдели месото от зеления лист. Извърши тази операция много прецизно. Когато месото падна от листа, скункът го глътна наведнъж, сетне погледна Джейк.

— Ко! — възкликна и когато момчето се засмя, отново отскочи назад.

— Много е мършав — сънено измънка зад тях Еди.

Когато чу гласа му, животинчето мигновено се обърна и изчезна в мъглата.

— Уплаши го! — скара му се Джейк.

— Съжалявам! — промълви младежът, прокарвайки пръсти през разрошената си коса. — Ако знаех, че ти е близък приятел, щях да му поднеса кекс и кафе.

Потупа Джейк по рамото и добави:

— Ще се върне.

— Сигурен ли си?

— Ако междувременно не загине. Нахранихме го, нали?

Преди Джейк да успее да отговори, биенето на барабани отново започна. Чуваха ги вече трета сутрин. Два пъти привечер се повтаряше същият звук — приглушен тътен, идващ от града. Джейк го мразеше. Сякаш някъде сред тази гъста и безлична мъгла биеше сърце на огромно животно.

— Все още ли нямаш представа какво е това, Роланд? — попита Сузана.

— Не, но съм сигурен, че ще разберем.

 

— Колко окуражаващо! — подигравателно възкликна Еди. Стрелецът се изправи.

— Да тръгваме. Не бива да губим време.

2

След като вървяха повече от час, мъглата започна да се разсейва. Редуваха се да бутат инвалидната количка на Сузана по пътя, обсипан с огромни камъни. По обед времето се изясни, облаците изчезнаха и стана горещо. На югоизток очертанията на града се открояваха ясно на хоризонта. На Джейк силуетът му напомняше Ню Йорк, макар да смяташе, че тези сгради не са толкова високи. Дали градът беше разрушен като повечето неща в живота на Роланд, от това разстояние беше трудно да се прецени. Подобно на Еди, Джейк също беше започнал да храни тайната надежда, че там биха могли да намерят помощ… или поне топла храна.

Вляво се простираше река Сенд. Над водите й кръжаха ята. От време на време някоя птица свиваше криле и се спускаше надолу като камък. Вероятно търсеше риба. Пътят и реката постепенно се сближаваха, макар че мястото, където се сливаха, не се виждаше.

По пътя видяха още сгради. Повечето приличаха на ферми и всички изглеждаха запустели. Някои бяха разрушени, но по-скоро под въздействието на времето, отколкото от човешка ръка. Видът им засили надеждите на Джейк и Еди. Надежди, които всеки от тях усърдно таеше в себе си, за да не стане за смях пред останалите. Малки стада космати животни пасяха в равнината. Движеха се далеч от шосето и минаваха оттам само когато трябваше да го прекосят. Правеха го бързо, в галоп, като уплашени деца, пресичащи улица с натоварено движение. Джейк реши, че са бизони… с изключение на 4няколко, които бяха двуглави. Сподели наблюденията си със Стрелеца, който кимна.

— Мутанти.

— Като онези в подножието на планините ли? — Джейк усети страха в собствения си глас и знаеше, че Стрелецът също го долови, но не можеше да го прикрие. Още помнеше ясно безкрайното кошмарно пътуване с количката.

— Мисля, че тук мутацията постепенно изчезва. Положението на онези, които видяхме в подножието на планината, се влошава.

— А там? — попита Джейк, посочвайки към града. — Ще открием ли и там мутанти или…

Едва не изрече на глас надеждата си. Роланд сви рамене.

— Не знам, Джейк. Щях да ти кажа, ако знаех.

Преминаха покрай една запустяла постройка — почти със сигурност ферма — отчасти изгоряла.

„Може би е била ударена от гръм“ — помисли Джейк и се запита какво се опитва да направи — да си обясни случилото се или да се самозаблуди.

Роланд навярно прочете мислите му и го прегърна.

— Няма смисъл да гадаеш, Джейк. Каквото и да се е случило тук, било е отдавна. — Посочи напред. — Онова вероятно е било ограда. Сега има само няколко кола, които стърчат от земята.

— Светът се е променил, нали?

Роланд кимна.

А хората? Дали са отишли в града, как мислиш?

— Някои от тях, може би — отговори Стрелецът. — Но другите са все още някъде наоколо.

— Какво?

Сузана рязко се обърна и и го погледна уплашено. Роланд кимна.

— През последните два дни непрекъснато ни наблюдават. В тези развалини не са останали много хора, но има неколцина. Ще стават все повече, колкото повече се приближаваме до цивилизацията. — Млъкна, сетне добави: — Или по-скоро онова, което е останало от цивилизацията.

— Откъде знаеш, че са там? — попита Джейк.

— По миризмата. Видях няколко градини, скрити зад планини от плевели, посадени нарочно, за да крият посевите. Забелязах най-малко една действаща вятърна мелница. Макар че това пак е само усещане… по-скоро като сянка на лицето ти, отколкото слънчева светлина. С течението на времето и вие тримата ще го изпитате.

— Мислиш ли, че са опасни? — попита Сузана.

Приближаваха се към полуразрушена постройка, която някога вероятно е била склад или магазин. Тя я огледа неспокойно, а ръката й се спусна към револвера.

— Ще ни ухапе ли непознато куче? — попита Стрелецът.

— Какво означава това? — заинтересува се Еди. — Мразя, когато говориш като Буда.

— Означава, че не знам — отвърна Роланд. — Кой е този Буда? Мъдър ли е като мен?

Еди дълго го гледа преди да се досети, че това беше една от редките му шеги.

— О, я стига — промърмори той, сетне забеляза, че се поусмихна.

Обърна се и отново забута инвалидната количка на Сузана, когато нещо друго привлече вниманието му.

— Хей, Джейк! — извика. — Мисля, че си намери приятел!

Момчето се огледа и усмивка озари лицето му. Мършавият скунк усърдно накуцваше на десетина метра зад тях, като от време на време подушваше тревите, растящи между разбитите камъни на Великия път.

3

Няколко часа по-късно Роланд им каза да спрат и да се подготвят.

— За какво? — попита Еди. Стрелецът го погледна.

— За всичко.

Беше около три часът следобед. Бях стигнали мястото, където Великият път се изкачваше по един дълъг, хълмист хребет, пресичащ диагонално равнината. Приличаше на гънка върху огромен чаршаф. Напред и надолу пътят минаваше през първия истински град, който виждаха. Изглеждаше изоставен, но Еди не беше забравил разговора тази сутрин. Въпросът на Роланд „Ще ни ухапе ли непознато куче?“ вече не му се струваше толкова налудничав.

— Джейк?

— Какво?

Младежът кимна към ръкохватката на рюгера, подаваща се от колана на Джейк.

— Искаш ли аз да го нося?

Джейк погледна Роланд, който кимна, все едно каза: „Ти решаваш.“

— Добре.

Момчето даде пистолета на Еди, после свали раницата от гърба си, порови в нея и извади пълнителя. Спомни си как беше претършувало чекмеджетата на баща си, докато го намери, но това му се струваше много, много отдавна. Напоследък споменът за живота му в Ню Йорк и ученическите му дни в „Пайпър“ наподобяваше гледка през обратната страна на телескоп.

Еди взе пълнителя, провери го, постави го на място, провери предпазителя и затькна оръжието в колана си.

— Слушайте внимателно и запомнете всичко, което ще кажа — рече Роланд. — Ако има хора, те ще бъдат стари и много по-уплашени от нас, отколкото ние от тях. Млади тук отдавна няма. Малко вероятно е онези, които са останали, да са въоръжени. Всъщност нашите оръжия може би ще са първите, които ще видят, ако не смятаме картинките в старите книги. Не правете заплашителни движения. Правилото, на което са ни учили като деца, е много подходящо: Говори само когато те заговорят.

— Ами ако имат лъкове и стрели? — попита Сузана.

— — Да, възможно е. А също копия и тояги.

— Не забравяй камъните — мрачно му напомни Еди, наблюдавайки дървените постройки. Мястото приличаше на призрачен град, но беше сигурно. — Ако нямат боеприпаси, винаги могат да вземат камъни от пътя.

— Да, все се намира по нещо — съгласи се Роланд. — Но вие в никакъв случай няма да влизате в стълкновение с тях. Ясно ли е?

Всички кимнаха.

— Може би ще е по-добре да заобиколим града — предложи Сузана.

Роланд кимна, без да откъсва очи от пейзажа пред себе си. В центъра на града Великият път се пресичаше с друг път и там разрушените къщи приличаха на мишена в оптичния мерник на мощен снайпер.

— Може би, но няма да го сторим. Отклонението е лош навик, с който лесно свикваш. Винаги е по-добре да вървиш право напред, освен ако имаш основателна причина да не го правиш. Сега не виждам такава причина. И ако има хора, ще е добре. Ще се разберем с няколко приказки.

Сузана забеляза, че сега Роланд изглежда различен, но не смяташе, че това се дължи само на факта, че гласовете в съзнанието му бяха изчезнали. „Сигурно е бил такъв в онези времена, когато е участвал в сражения, командвал е воини и старите му приятели са били около него — помисли си тя. — Бил е такъв, преди светът да се промени и той заедно с него, преследвайки онзи човек Уолтър. Ето какъв е бил, преди Великата пустош да го погълне и да го превърне в друг.“

— Може би не знаят какви са онези барабани — предположи Джейк.

Роланд отново кимна.

— Каквото и да знаят — особено за града — ще ни е от полза, но няма смисъл да обсъждаме хора, които може дори да не съществуват.

— На тяхно място не бих се показала, ако видех компания като нашата — намеси се в разговора Сузана. — Четирима човека, трима от които въоръжени. Вероятно приличаме на банда престъпници от твоите стари разкази, Роланд. Как ги наричаше?

— Опустошители. — Той посегна към револвера и го извади от кобура. — Но нито един от тях не е притежавал такова оръжие и ако в онзи град има старци, които помнят отдавнашните времена, това ще им е известно. Да тръгваме.

Джейк се обърна и видя скунка, който лежеше на пътя. Беше отпуснал муцунка на късите си предни лапи и внимателно ги наблюдаваше.

— Ко! — извика Джейк.

— Ко! — повтори животното и веднага се изправи.

Заслизаха към града. Ко накуцваше зад тях.

4

Две от сградите в покрайнините на града бяха изгорели. Другите здания изглеждаха прашни, но непокътнати. Минаха покрай изоставена конюшня вляво и нещо като пазар вдясно, после се озоваха в самия град — такъв, какъвто беше. От двете страни на улицата имаше десетина полуразрушени постройки. Между някои от тях лъкатушеха тесни улички. Другият път беше коларски, обрасъл с бурени, и се виеше от североизток на югозапад.

Сузана погледна на североизток и помисли: „Някога по тази река са минавали лодки и някъде надолу по този път е имало пристан и може би друго малко селище, състоящо се предимно от пивници и колиби. Каруци са сновели насам-натам Преди колко време ли е било това?“

Нямаше представа. Но със сигурност е било отдавна, като се имаше предвид как изглеждаше това място.

Някъде в далечината монотонно скърцаше ръждясала панта. От другаде се чуваше самотното хлопане на щора, блъскана от вятъра.

Пред сградите имаше огради, повечето от които бяха счупени. Някога е имало дървени тротоари, но сега повечето дъските бяха изкъртени и в процепите беше поникнала трева. Надписите на сградите бяха избледнели, но някои от тях все още се четяха. Бяха написани на английски варварски диалект. На една от къщите пишеше: „ХРАНА И ЗЪРНО“, а на фасадата на съседната постройка, под примитивно изображение на легнат в тревата бизон, бяха изписани думите „ПОЧИВКА, ХРАНА И НАПИТКИ“. Летящите врати се полюшваха от вятъра.

— Това пивница ли е?

Сузана не знаеше защо шепне, но й се струваше неуместно да говори на висок глас. Все едно да свириш на банджо по време на погребение.

— Била е — отвърна Роланд. Не шепнеше, но говореше тихо и замислено.

Джейк вървеше до него и нервно се оглеждаше. Ко ги следваше на десет метра разстояние. Припкаше бързо, въртеше глава наляво и надясно като махало и разглеждаше сградите.

Сега Сузана също изпита чувството, че ги наблюдават. Точно както Роланд го бе описал — сякаш слънцето е помрачено от сянка.

— Има хора, нали? — прошепна.

Роланд кимна.

В североизточния ъгъл на кръстовището имаше сграда с надпис, който гласеше: „СТРАННОПРИЕМНИЦА“. С изключение на една църква с наклонена камбанария, това беше най-високата сграда в града — на три етажа. Тя погледна към нея и видя някаква сянка. Със сигурност беше лице, което се скри зад един от прозорците без стъкла. Изведнъж й се прииска да се махне. Роланд вървеше бавно, с премерени крачки и Сузана предполагаше, че има причина. Ако бързаха, онези, които ги наблюдаваха, щяха да си помислят, че са уплашени… и че са лесна плячка.

На кръстовището пресичащите се улици се разширяваха и образуваха площад, обрасъл с плевели и трева. По средата се издигаше каменна плоча, а над нея на ръждясал кабел висеше метална кутия.

Роланд и Джейк се приближиха до пътния знак. Бутайки количката на Сузана, Еди ги последва. Тревата изшумоля в спиците, а вятърът разроши косите й. Някъде на улицата пантата отново изскърца. Тя потрепери и приглади косите си.

— Иска ми се да побърза — тихо каза Еди. — Това място ме плаши.

Сузана кимна. Огледа площада и си представи един пазарен ден — видя как по тротоарите се движат тълпи от хора и важни дами пристъпват с кошници в ръце; видя каруцари и каруци, вдигащи задушливи облаци от жълт прахоляк, докато мъжете пришпорваха конете.

(Волове, бяха волове)

Представяше си ясно каруците. Прашни платнища бяха опънати върху бали платно и варели със смола. Виждаше впрегнатите волове, теглещи каруците търпеливо, мърдайки ушите си, когато мухите ги хапеха по огромните глави. Чуваше гласове, смях и дори пианото в бара.

„Сякаш съм живяла тук в предишния си живот“ — помисли тя.

Стрелецът се наведе над надписа на каменния пътен знак.

— Великият път — прочете той. — Луд, сто и шейсет колела.

— Колела ли? — попита Джейк.

— Стара мярка за разстояние.

— Чувал ли си за Луд? — попита Еди.

— Може би — отговори Стрелецът. — Когато бях много малък.

— Прилича на „луд“. Това име не ми харесва — каза Еди. — Може би е лош знак.

Джейк разглеждаше източната страна на камъка.

— Речен път. Странен надпис, но наистина пише така.

Еди погледна от другата страна на камъка.

— Пише „Джимтаун, четирийсет колела“. Това не беше ли родният град на Уейн Нютон, Роланд?

Роланд само го погледна.

— Ясно, да си затварям устата — каза младежът и забели очи.

На югозападния ъгъл на площада се намираше единствената каменна къща в града с ръждясали решетки на прозорците. „Комбинация между затвор и съдилище“ — помисли Сузана. Беше виждала подобни постройки на юг. Ако имаше и места за паркиране отпред, нямаше да откриеш разликата. На фасадата на сградата със светложълта боя пишеше нещо. Успя да го прочете и макар че не разбра смисъла, надписът я накара да изпита още по-голямо нетърпение да се махне от града. „СМЪРТ НА МЛАДИТЕ“, гласеше написаното. Посочи го на Роланд и попита:

— Какво означава това?

Той го прочете и поклати глава.

— Не знам.

Сузана отново се огледа. Сега площадът изглеждаше по-малък, а сградите сякаш се накланяха към тях.

— Кога ще се махнем оттук?

— Скоро.

Той се наведе и взе малък камък. Няколко пъти замислено го подхвърли в лявата си ръка, докато гледаше към закачената над каменния пътен знак метална кутия. Изопна ръка и след секунда Сузана разбра какво възнамеряваше да направи.

— Недей! — извика и потръпна от звука на собствения си уплашен глас.

Той не й обърна внимание, хвърли камъка и улучи кутията. Вътре се задвижи някакъв часовников механизъм и от страничния процеп изскочи зелено метално знаменце с петна от ръжда. Върху знамето с големи черни букви беше написано: „ТРЪГНИ“.

— Проклет да съм — възкликна Еди. — Това е някакъв дяволски светофар. Ако го удариш още един път, дали ще светне „СТОП“?

— Не сме сами — тихо каза Роланд и посочи към сградата, която Сузана беше помислила за съдилище.

Оттам се появиха мъж и жена и заслизаха по стълбите. „Ти позна, Роланд — помисли Сузана. — И двамата са по-стари дори от Господ.“

Мъжът носеше работен комбинезон, а на главата си имаше огромно сламено сомбреро. Жената го беше хванала за голото загоряло от слънцето рамо. Роклята й беше ръчно изтъкана, на главата й имаше боне. Когато се приближиха до каменния пътен знак, Сузана видя, че жената е сляпа и разбра, че инцидентът, в резултат на който е ослепяла, е бил особено жесток. На мястото на очите й сега зееха дупки. Изглеждаше едновременно ужасена и уплашена.

— Те опустошители ли са, Си? — извика непознатата с дрезгав, треперещ глас. — Ще ни убият, гарантирам!

— Млъкни, Мърси — отвърна мъжът. Подобно на нея и той говореше със силен акцент, който — — Сузана едва разбираше. — Не са опустошители. С тях има и Млад, а аз ти казах, че нито един Опустошител не общува с Млад.

Независимо че беше сляпа, жената се опита да се отдръпне от него. Той се обърна и я хвана за ръката.

— Тихо, Мърси! Казах ти да млъкнеш! Ще паднеш и ще се удариш, по дяволите!

— Няма да ви сторим зло — извика Стрелецът. Говореше на Свещения език и в очите на мъжа блесна недоверчиво пламъче.

Жената обърна незрящото си лице към тях.

— Стрелец! — изкрещя мъжът с дрезгав и треперещ от вълнение глас. — Господи! Знаех си! Знаех си!

Затича се през площада към тях, влачейки жената след себе си. Тя се препъваше безпомощно след него и Сузана зачака неизбежния момент, когато сляпата щеше да падне. Но мъжът се строполи пръв, като се стовари тежко на колене, а тя се просна на камъните, с които беше застлан Великият път.

5

Джейк усети нещо пухкаво до глезена си и погледна надолу. Ко беше легнал до него и го гледаше по-тревожно от всякога. Момчето посегна и нежно го погали по главата, за да успокои и себе си, и зверчето. Козината на Ко беше лъскава като коприна и невероятно мека. За миг си помисли, че скункът ще побегне, но животинчето само погледна към него, близна ръката му и отново се вторачи в двамата новодошли. Мъжът се опитваше да помогне на жената да стане, но не се справяше много добре.

Беше издрал дланите си от камъните, но това явно не го притесняваше. Престана с опитите си да помага на жената, свали сомбрерото си и го притисна към гърдите си. На Джейк му се стори, че шапката е огромна като кош за събиране на царевица.

— Приветстваме те с добре дошъл, Стрелецо! — извика мъжът. — Добре дошъл! Мислех, че всички като теб са изчезнали от лицето на земята.

— Благодаря за гостоприемството — каза Роланд на Свещения език и внимателно сложи ръце на раменете на сляпата жена. Тя трепна за миг, после се отпусна и му позволи да й помогне. — Сложи си шапката, старче. Слънцето е силно.

Мъжът го послуша и остана на мястото си, взирайки се в него с блеснали очи. След секунда Джейк разбра какъв е този блясък — Си плачеше.

— Стрелец! Казах ти, Мърси! Видях стрелящото желязо и ти казах!

— Не са ли Опустошители? — недоверчиво попита тя. — Сигурен ли си, че не са бандити, Си?

Роланд се обърна към Еди.

— Дай й пистолета на Джейк.

Еди извади рюгера от кобура, провери предпазителя и внимателно го сложи в ръцете на сляпата жена. Тя ахна, като едва не изпусна оръжието, после учудено прокара пръсти по него и обърна незрящите си очи към мъжа.

— Пистолет! — прошепна. — Боже мой!

— Да, точно така — потвърди старецът. Взе оръжието от ръцете й и го подаде на Еди. — Но Стрелецът има истински револвер, а там има и една жена, която носи същото оръжие. Кожата й е кафява като на хората от Гарлан, за които разказваше баща ми.

Ко излая пронизително. Джейк се обърне и видя още шестима души, приближаващи се към тях. И те бяха стари като Си и Мърси, а една от тях — накуцваща и подпираща се на бастун — приличаше на вещица от приказка. Когато се приближиха, Джейк забеляза, че двама са близнаци. Дългите им побелели коси се спускаха до раменете. Бяха облечени в ръчно изтъкани ризи. Кожата им беше бяла като фин лен, а очите — розови. „Албиноси“ — помисли той.

Старата вещица ги предвождаше. Подпирайки се на бастуна, тя вървеше накуцвайки към приятелите на Роланд и се взираше се в тях със зелените си като изумруди очи. Беззъбата й уста беше хлътнала. Краищата на шала й се вееха от лекия вятър. Погледът й се спря на Роланд.

— Здравей, Стрелецо! Добре дошъл! — Тя също говореше на Свещения език и подобно на Еди и Сузана Джейк разбра думите й, макар че в неговия свят биха прозвучали странно. — Добре дошъл в Ривър Кросинг!

Стрелецът също бе свалил шапката си и се поклони на жената, докосвайки три пъти бързо гърлото си с осакатената си дясна ръка.

— Благодаря, Стара майко.

Тя се изкикоти и Еди изведнъж разбра, че Роланд едновременно се беше пошегувал и й бе направил комплимент. Сега и той си помисли онова, което преди малко бе станало ясно на Сузана: „Ето какъв е бил… и как се е държал. Е, поне донякъде.“

— Може и да си Стрелец, но под дрехите си само още един глупав мъж — каза тя, но на езика на простолюдието.

Роланд отново се поклони.

— Красотата винаги ме е изумявала, майко.

Този път тя изграчи от смях. Ко се сви до крака на Джейк. Старицата с прашните, скъсани обувки политна назад и един от близнаците албиноси се втурна, за да я хване. Жената съумя да запази равновесие и го отпрати с величествен жест. Албиносът отстъпи.

— Надалече ли отиваш, Стрелецо?

Проницателните й зелени очи проблеснаха. Набръчканите й устни се раздвижиха.

— Да — отговори Роланд. — Тръгнали сме към Тъмната кула.

Останалите го погледнаха озадачено, а старицата се отдръпна ужасена и направи знака против злото.

— Съжалявам, че чувам това! — извика тя. — Досега никой, тръгнал да търси онова черно куче, не се е върнал! Така казваше дядо ми и неговият дядо! Нито един!

Ка — търпеливо каза Стрелецът, сякаш тази дума обясняваше всичко… и Джейк започна да разбира, че наистина е така.

— Да — съгласи се тя. — Черното куче ка. Е, добре. Прави каквото трябва, върви по пътя си и умри, когато стигнеш до поляната сред дърветата. Ще хапнеш ли с нас парче хляб, преди да продължиш, Стрелецо? Ти и твоите рицари?

Роланд отново се поклони.

— Много време мина, откакто не сме делили трапезата си с други хора, Стара майко. Не можем да останем дълго, но ще приемем храната ви с благодарност и удоволствие.

Старицата се обърна към останалите. Заговори с дрезгав и кънтящ глас и от думите й — не от тона, с който бяха произнесени, а от смисъла на казаното — по гърба на Джейк полазиха ледени тръпки.

След злото и лошите дни белите отново се върнаха! Бъдете гостоприемни и вдигнете глави, защото доживяхте да видите как колелото на_ ка _се завъртя още веднъж!

6

Старицата, която се казваше леля Талита, ги поведе през градския площад към църквата с наклонената камбанария. Според избледнялата табела, издигаща се над обраслата с бурени морава, това беше църквата на вечната кръв. Върху надписа, който вече беше почти изтрит, със зелена боя беше написано: „СМЪРТ НА БЕЛОВЛАСИТЕ“.

Тя ги поведе през разрушената църква, бързо куцайки по централната пътека и между счупените, преобърнати пейки, Слязоха по няколко стъпала и се озоваха в кухня, която беше толкова различна от руините наоколо, че Сузана примига изненадана. Тук всичко беше безупречно чисто. Дървеният под беше стар, но старателно изчистен и намазан с восък, Черна печка заемаше цял ъгъл. Беше чиста, а подредените в тухлената ниша цепеници изглеждаха добре подбрани и сухи.

Към тях се присъединиха още трима старци — две жени и един накуцващ мъж с дървен крак и патерица. Две от жените се приближиха до бюфетите и се заловиха за работа. Трета отвори капака на печката и поднесе дълга клечка серен кибрит към вече подредените цепеници. Четвърта отвори една врата се спусна надолу по тесните стъпала към помещение, което приличаше на килер. През това време леля Талита заведе останалите в просторна стая в задната част на църквата, ахна с бастуна си към двете дървени маси, поставени под чисто, но дрипаво платнище, и двама албиноси понечиха да вдигнат едната маса.

— Хайде, Джейк — каза Еди. — Да им помогнем.

— Не! — възрази леля Талита. — Може да сме стари, но не ни трябва помощ! Все още не, младоци!

— Нека да бъде така, както тя иска — каза Роланд.

— Само се мъчат — измърмори Еди, но последва останалите.

Сузана ахна, когато младежът я вдигна от количката и я занесе до задната врата. Това не беше поляна, а истинска оранжерия. Цветята грееха като факли сред меката зелена трева. Сузана разпозна някои — невени, циния и флокс, но повечето й бяха непознати. Докато ги разглеждаше, конска муха кацна на един цвят… който веднага я обгърна и затвори яркосините си венчелистчета.

— Брей! — възкликна Еди и се огледа. — Истинска райска градина!

— Това е единственото място, което сме запазили, както е било едно време, преди светът да се промени — каза Си. — И го крием от всички, които минават оттук — Млади, Беловласи и Опустошители. Открият ли го, ще го изгорят… и ще ни убият, задето сме го съхранили. Мразят всичко красиво. Това е общото между тези негодници.

Сляпата жена му направи знак да млъкне.

— Е, напоследък никой не е минавал оттук — каза старецът с дървения крак. — Много отдавна. Вървят край големия град. Дано да си стоят там.

Близнаците албиноси с мъка измъкнаха масата през вратата. Една от стариците ги последва, подканвайки ги да побързат и да се махнат от пътя й. Тя носеше гледжосани глинени кани.

— Седни, Стрелецо! — покани го леля Талита, посочвайки с ръка тревата. — Седнете всички!

Сузана усещаше стотици различни аромати. Главата й се замая, сякаш всичко беше нереално и сънуваше. Не можеше да си представи, че съществува такова райско кътче, старателно скрито зад разпадащата се фасада на мъртвия град.

Появи се още една жена с поднос с чаши — различни, но безупречно чисти и искрящи на слънцето като изящен кристал. Предложи подноса първо на Роланд, после на леля Талита, на Еди, на Сузана и най-накрая на Джейк. Когато всеки си взе чаша, първата жена ги напълни с тъмнозлатиста течност.

Роланд се наведе към момчето, което седеше до овална леха с яркозелени цветя. Ко беше до него.

— Пий малко, за да не ги обидиш, Джейк. Но не прекалявай, защото ще трябва да те носим. Това е граф — силна ябълкова бира.

Джейк кимна.

Талита вдигна чашата си и когато Роланд направи същото, Еди, Сузана и момчето последваха примера им.

— Ами другите? — прошепна Еди на Роланд.

— После ще им бъде сервирано. А сега мълчете.

— Ще благоволиш ли да ни наградиш с думите си, Стрелецо? — попита леля Талита.

Стрелецът стана, държейки чашата си. Наведе глава, сякаш потъна в дълбок размисъл. Малкото останали жители на Ривър Кросинг го гледаха с уважение и както се стори на Джейк, с известен страх. Накрая Роланд вдигна глава.

— Ще пиете ли за земята и за отминалите дни? — попита той с дрезгав и треперещ от вълнение глас. — Ще пиете ли за миналото изобилие и за приятелите, които не са между живите? Ще вдигнете ли чаши за добрата компания, която посрещнахте. Дали всичко това ще се върне, стара майко?

Джейк забеляза, че тя плачеше, но същевременно лицето й засия от щастие… и за миг се подмлади. Джейк я погледна удивен и изпита внезапна радост. За пръв път, откакто Еди го беше издърпал през вратата, почувства как сянката на Портиера наистина напусна сърцето му.

— Да, Стрелецо! — каза леля Талита. — Хубаво го каза! Нека боговете да ни помогнат да видим това още веднъж!

Вдигна чашата си и я изпи на един дъх. Роланд изпи своята, а Еди и Сузана отпиха, но по малко.

Джейк опита питието си и се изненада, когато откри, че му харесва. Бирата не беше горчива, както предполагаше, а сладка и тръпчива като ябълково вино. Почувства въздействието й почти моментално и внимателно остави чашата си. Ко я помириса, дръпна се и облегна муцунка на глезена му.

Около тях малката компания от старци — последните жители на Ривър Кросинг — започнаха да ръкопляскат. Повечето от тях плачеха като леля Талита. Раздадоха други чаши — не толкова хубави, но изпълняващи предназначението си. Обядът започна. Всички се чувстваха добре под безкрайното синьо небе на дългия летен следобед.

7

Според Еди това беше най-вкусното ядене, което бе опитвал от времето на митичните пиршества в детството си, когато за рождените дни майка му приготвяше неговите любими ястия — руло „Стефани“, пържени картофи, варена царевица и вкусна торта с ванилов сладолед.

Самото разнообразие на поставените пред тях ястия — особено след като месеци наред се бяха хранили само с омари, еленско месо и някакви горчиви зелени растения, които според Роланд не бяха отровни — увеличаваше значително удоволствието от храната. Но той не мислеше, че това е единственият отговор. Забеляза, че Джейк изяде всичко с вълчи апетит, като подаваше храна и на зверчето. А момчето беше в този свят само от една седмица.

Имаше купи със задушено — парчета бизонско месо в гъст кафяв сос със зеленчуци, пресни курабии, сладко бяло масло и подноси, отрупани с някакви листа, които приличаха на спанак. Еди не обичаше зеленчуци, но когато ги опита, някакъв заспал дотогава глад към растителната храна се пробуди и той много ги хареса. Яде достатъчно от всичко, но потребността му от зеленчуци се доближаваше до лакомия. Видя, че и Сузана често протяга ръка към зелените листа в подносите.

Стариците и близнаците албиноси прибраха остатъците от храната. Върнаха се с големи парчета кекс, подредени в бели чинии, и с купа крем. От кекса се разнасяше ухание и Еди реши, че е умрял и е отишъл в рая.

— Това е крем с бизонско мляко — извини се леля Талита. — Няма вече крави. Последната издъхна преди трийсет години. Бизонското мляко не е най-хубавото, но е по-добре от нищо, нали?

Кексът беше с боровинки. Еди никога не беше ял толкова вкусен сладкиш. Изгълта три парчета, облегна се назад и шумно се оригна, преди да успее да сложи ръка пред устата си. Огледа се виновно.

Сляпата жена на име Мърси се засмя.

— Чух те! Някой благодари на готвача, лельо!

— Да — усмихната се съгласи леля Талита.

Двете жени, които бяха сервирали храната, се върнаха. Едната носеше гърне, от което излизаше пара. Другата крепеше в ръце поднос с множество керамични чаши.

Леля Талита седеше начело на масата, а Роланд — от дясната й страна. Той се наведе и прошепна нещо в ухото й. Тя се заслуша и усмивката й леко помръкна, после кимна.

— Си, Бил и Тил, останете. Ще си поговорим малко със Стрелеца и с неговите приятели, защото искат да си тръгнат още днес следобед. Останалите могат да изпият кафето си в кухнята, за да няма излишен шум и суетене. Преди да тръгнете, не забравяйте законите на вежливостта!

Близнаците албиноси Бил и Тил останаха да седят в края на масата. Другите бавно минаха покрай пътешествениците. Всеки се ръкува с Еди и Сузана и целуна Джейк по бузата. Момчето прие благосклонно тази проява на нежност, но Еди забеляза, че е изненадано и смутено.

Когато се приближаваха до Роланд, хората коленичеха и докосваха ръкохватката от сандалово дърво, която стърчеше от кобура.

Той слагаше ръце на раменете им и ги целуваше по челата. Мърси беше последна. Прегърна Роланд през кръста и звучно го целуна.

— Господ да те благослови и пази, Стрелецо! Ех, да можех да те видя!

Дръж се прилично, Мърси! — смъмри я леля Талита, но Роланд не й обърна внимание и се наведе над сляпата жена.

Нежно стисна ръцете й и ги приближи към лицето си.

— Виж ме с тях, красавице — каза и затвори очи, когато сбръчканите и изкривени от артрита пръсти внимателно докоснаха челото, страните, устните и брадичката му.

— Ех, Стрелецо! — въздъхна. — Виждам те много ясно! Лицето ти е хубаво, но изпълнено с тъга и грижи. Страхувам се за теб и за твоите приятели.

— Такава е съдбата ни, нали? — Той нежно я целуна по челото.

— Така е. Благодаря за целувката, Стрелецо. Благодаря ти от все сърце.

— Хайде, Мърси — подкани я с по-мил глас леля Талита. — Вземи си кафето.

Мърси стана. Старецът с патерицата и дървения крак постави ръката й на колана на панталона си. Тя се хвана, поздрави за последен път Роланд и приятелите му и позволи на възрастния човек да я отведе.

Еди избърса влажните си очи и с дрезгав глас попита:

— Кой й е извадил очите?

— Опустошителите — отговори леля Талита. — С нагорещено желязо. Гледала ги дръзко. Оттогава минаха двайсет и пет години. А сега изпийте кафето си! Не е хубаво, когато е горещо, но прилича на кална вода, щом изстине.

Еди послушно отпи една глътка. Не можеше да го нарече дъждовна вода, но не беше и най-доброто, което бе опитвал.

Сузана също отпи и на лицето й се появи озадачено изражение.

— Но това е цикория!

Талита я погледна.

— Не е. Имаме само лапад и лападовото кафе е единственото, което ни остана, след като жената ни прокле, но това проклятие беше снето от мен много, много отдавна.

— На колко години сте, госпожо? — неочаквано попита Джейк.

Леля Талита го погледна удивена, после изграчи:

— Да ти кажа истината, момче, не си спомням. Сещам се, когато празнувах осемдесетгодишнината си на същото това място, но тогава на тази поляна имаше над петдесет човека, а Мърси още виждаше. — Погледът й се спря на скунка до краката на Джейк. Ко не отмести муцунка от глезена му, но я погледна със златистите си очи. — Господи, скунк! Отдавна не съм виждала скунк в компанията на хора… Изглежда са забравили времето, когато дружаха с човеците.

Един от близнаците албиноси се наведе да погали Ко. Животинчето се дръпна.

— Едно време пасяха стадата овце — обясни на Джейк Бил (или може би Тил). — Знаеше ли това, младежо?

Джейк поклати глава.

— Може ли да говори? — попита албиносът. — Навремето някои от тях говореха.

— Да, може. — Момчето погледна скунка, който отново беше сложил муцунката си на глезена му, след като ръцете на непознатия го бяха оставили на мира. — Кажи как се казваш, Ко.

Зверчето само го гледаше, без да издава звук.

— Ко! — подкани го Джейк, но животинчето мълчеше. Леко разочарован, Джейк погледна леля Талита, сетне близнаците. — Може да говори… но, предполагам, само когато иска.

— Това момче май не е оттук — обърна се леля Талита към Роланд. — Дрехите му са странни… очите му също.

— Отскоро е тук. — Стрелецът се усмихна на Джейк, който неуверено се усмихна в отговор. — След месец-два вече няма да изглежда странен.

— Така ли? Знам ли. Откъде е?

— Отдалеч. От много далеч. Тя кимна.

— И кога ще се връща?

— Никога — отвърна Джейк. — Сега тук е моят дом.

— Господ да се смили над теб тогава — каза тя, — защото слънцето залязва за този свят. Завинаги.

При тези думи Сузана се размърда неспокойно. Сложи ръка на стомаха си, сякаш я заболя.

— Сузи, добре ли си? — попита Еди.

Тя се опита да се усмихне, но безуспешно. Изглежда обичайната й смелост и самоувереност временно я бяха напуснали.

— Да, разбира се. Побиха ме тръпки за момент, това е всичко.

Леля Талита й хвърли изпитателен поглед, от който Сузана се почувства неудобно… после се усмихна.

— Тръпки ме побиха… Ха! Отдавна не съм чувала това.

— Баща ми често го повтаряше. — Сузана се усмихна на Еди, този път по-широко. — Вече ми мина. Чувствам се добре.

— Какво знаеш за големия град и за земите, простиращи се оттук дотам? — попита Роланд, отпивайки от кафето си. — Има ли Опустошители? А кои са онези другите — Беловласите и Младите?

Леля Талита дълбоко въздъхна.

8

— Много неща ще чуеш, Стрелецо, но едно знам със сигурност — градът е лошо място, особено за момчето. За всяко момче. Как мислиш, няма ли друг път, по който да го заобиколите и да продължите по-нататък?

Роланд вдигна глава и се загледа във вече познатите очертания на облаците, следващи пътя на Лъча. Беше невъзможно да не забележиш формата, подобна на река, в това ясно небе, простряло се над равнината.

— Може би — след дълго мълчание каза той, но в гласа му прозвуча странна несигурност. — Мисля, че можем да заобиколим Луд от югозапад и да поемем по пътя на Лъча от другата страна.

— Значи следвате Лъча. Така и предполагах.

Еди установи, че надеждата му да намерят помощ в града се засили. Надяваше се да открият добри хора, които да им покажат верния път и може би да им разкажат малко повече за Тъмната кула и как да стигнат до нея. Например онези, които наричаха Беловласи — вероятно бяха някакви мъдри стари елфи.

Вярно, барабаните бяха зловещи и му напомняха за евтините приключенски филми, които двамата с Хенри гледаха по телевизията. В тях от митичните изчезнали градове, които изследователите търсеха, бяха останали само руини, а жителите им се бяха превърнали в кръвожадни канибали. Но той смяташе, че е невъзможно това да се е случило с град, който поне от разстояние приличаше толкова много на Ню Йорк. Ако нямаше мъдри стари елфи или други добри хора, със сигурност щеше да има поне книги. Да, Роланд бе казал каква рядкост е хартията на този свят, но всеки град, в който Еди беше ходил, беше отрупан с книги. Можеше да намерят дори някакво превозно средство, например джип. Това вероятно беше глупава мечта, но когато ти предстои да изминеш хиляди километри през непознати земи, надеждата е необходима, дори само за да поддържа духа. И всичко това не беше ли поне възможно, по дяволите?

Отвори уста, за да изрази на глас мислите си, но Джейк го изпревари.

Мисля, че не можем да заобиколим града — каза той и леко се изчерви, когато всички го погледнаха. Ко се размърда в краката му.

— Не? — попита леля Талита. — И защо мислиш така? Обясни, ако обичаш.

— Знаете ли нещо нещо за влаковете? — попита Джейк.

Настъпи дълго мълчание. Бил и Тил размениха притеснени погледи. Леля Талита гледаше Джейк спокойно. Той не извърна очи.

— Чувала съм за един влак. Може би дори го видях. Ето там — каза тя и посочи към река Сенд. — Това беше много отдавна, когато бях дете и светът не се беше променил… или поне не толкова много. За Блейн ли говориш, момче?

Очите на Джейк се ококориха от удивление.

— Да! За Блейн!

Роланд внимателно наблюдаваше Джейк.

— — И ти откъде знаеш за Блейн Моно? — попита леля Талита.

— Моно ли?

Джейк я гледаше с недоумение.

— Да, така се наричаше. Откъде знаеш за него?

Момчето погледна безпомощно Роланд, после отново се обърна към леля Талита.

— Не знам откъде ми е известно.

„И това е истината — неочаквано помисли Еди._ — макар и не цялата. Той знае повече, отколкото иска да каже… Мисля, че се страхува.“_

— Смятам, че това е наша работа — призна Роланд със сух и нетърпящ възражение глас. — Остави ни да я свършим сами, стара майко.

— Да — бързо се съгласи тя. — Решавайте сами. По-добре ние да не знаем.

— Ами градът? — напомни Роланд. — Какво знаете за Луд?

— Малко, но каквото знаем, ще го научите и вие — отговори леля Талита и си наля още една чаша кафе.

9

През повечето време говориха близнаците Бил и Тил. Единият продължаваше историята, когато на другия не му достигаха думи. От време на време леля Талита добавяше нещо или ги поправяше и близнаците учтиво я изчакваха да свърши, преди да продължат. Си не каза нищо. Само седеше с недокоснатата чаша кафе и подръпваше сламките, които се подаваха от периферията на огромното му сомбреро.

Роланд бързо разбра, че наистина знаят малко — дори за историята на собствения си град. Ала това не го изненада, защото в последно време спомените лесно избледняваха и всичко, освен най-близкото минало, сякаш не съществуваше. Но и малкото, което знаеха, беше обезпокоително. Това също не го учуди.

По времето на пра-пра-дедите им Ривър Кросинг е бил точно такъв, какъвто Сузана си го представяше — търговска спирка на Великия път, където стоките са се продавали, но по-често са се разменяли. Бил е, поне формално, част от Речното баронство, макар че дори тогава понятия като барони и земевладелци са били преходни.

По онова време е имало ловци на бизони, независимо че търговията е замирала и стадата били малки и страдали от жестока мутация. Месото на мутиралите животни не било отровно, но смрадливо и горчиво. И все пак, разположен между мястото, което наричали Пристан, и село Джимтаун, Ривър Кросинг бил известен. Намирал се на Великия път и само на шест дни път от големия град по суша и на три по вода.

— Ако нивото на реката не е спаднало — каза единият от близнаците. — Тогава се пътувало по-дълго време и дядо ми казваше, че имало заседнали лодки по цялото разстояние до Врата на Том.

Възрастните хора, разбира се, не знаеха нищо за първите граждани на града, нито как бяха построили кулите. Това са били Великите старци и тяхната история беше потънала в дълбините на миналото още когато пра-пра-прадядото на леля Талита е бил момче.

— Сградите още стоят — каза Еди. — Чудя се дали машините, с: които вашите старци са ги построили, работят и сега.

— Може би — каза единият от близнаците. — Дори да е така, млади приятелю, в града едва ли ще се намери човек, който да знае как да борави с тях… поне така мисля.

— Не. Предполагам, че Беловласите и Младите още използват някои от старите технологии — възрази брат му. — Баща ни казваше, че някога в града е имало електрически свещи. А други твърдят, че още горят.

— Не може да бъде — иронично се обади Еди, а Сузана го ритна под масата.

— Да — потвърди другият близнак. Говореше сериозно, не разбрал иронията. — Натискаш едно копче и те се включват — ярки свещи, които не парят и нямат фитили и резервоари за олио. И съм чувал да разказват, че едно време Куик, незаконният принц, излетял в небето с механична птица. Но едно от крилата се счупило и той паднал и умрял, като Икар. Сузана зина изумена.

— Знаеш легендата за Икар?

— Да, госпожице — каза той, явно изненадан, че това й се струва толкова странно. — Направил си е крила от восък.

— Детински истории — пренебрежително каза леля Талита. — Знам, че вечните свещи съществуват, защото съм ги виждала с очите си, когато бях малко момиче. Може би все още светят от време на време. Да. Вярвам на онези, които казват, че са ги забелязвали в ясна нощ, въпреки че аз самата не съм ги виждала от много отдавна. Но никой човек не е летял, нито дори Великите старци.

Независимо от всичко в града наистина бяха съществували странни машини, предназначени да извършват особени и понякога опасни неща. Много от тях сигурно още работеха, но възрастните близнаци казаха, че никой в града не може да ги включи, защото от години не ги бяха чували да работят.

„Това може да се промени — помисли Еди и очите му блеснаха. — Ако, разбира се, се намери някой предприемчив млад мъж, любител на пътешествията, който не разбира почти нищо от странни машини и вечни свещи. Само ще трябва да натисне бутона. Наистина може да се окаже лесно. Е, може да изгорят няколко бушона — помислете за това, приятели и съседи! Ще ги заменим с дузина бушони от четиристотин ампера и градът ще светне като по време на фестивал, организиран от фирмата «Рено»!“

Сузана го сръга с лакът и тихо попита защо се усмихва. Еди поклати глава и постави пръст на устните си, което предизвика раздразнения поглед на неговата любима. През това време албиносите продължаваха историята си.

Преди четири-пет поколения, разказваха те, градът все още бил населен и цивилизован, въпреки че жителите карали фургони и каруци по широките булеварди, които Великите старци построили за приказните си превозни средства, движещи се без коне. Гражданите били занаятчии и търговията по реката и отвъд нея процъфтявала.

— Отвъд нея? — попита Роланд.

— Мостът над Сенд все още е на мястото си — обясни леля Талита, — или поне беше преди двайсет години.

— Да, старият Бил Мъфин и момчето му го видяха преди десет години — потвърди Си, обаждайки се за пръв път от началото на разговора.

— Какъв мост? — попита Стрелецът.

— Голям, от стоманени кабели. Извисява се в небето като паяжина на огромен паяк — отговори единият от близнаците, после стеснително добави: — Иска ми се да го видя отново преди да умра.

— Сигурно вече е паднал. Прав му път. Дяволска работа — решително заяви леля Талита, после се обърна към близналите. — Кажи им какво стана после и защо сега градът е толкова опасен. Не говоря за духовете, които може би го обитават, и се кълна, че са там. Тези хора искат да продължат то пътя си, а слънцето вече клони на запад.

10

Останалата част на историята представляваше поредната версия, която Роланд от Гилеад бе слушал много пъти, и до известна степен бе преживял. Беше разпокъсана и неясна и несъмнено примесена с митове и невярна информация. Развитието й бе изопачено от странните промени — както във времето, така и в пространството, които сега ставаха в света. Целият разказ можеше да се вмести в едно-единствено изречение — „Едно време имаше свят, който познавахме, но той се промени“.

Възрастните хора от Ривър Кросинг бяха чували за Гилеад колкото Роланд — за Речното баронство, а името на Джон Фарсън, човекът, който беше причинил разрушения и анархия в страната на Роланд, не означаваше нищо за тях, но историите за миналото на света си приличаха… Бяха твърде сходни, за се окажат случайно съвпадение.

Преди триста-четиристотин години в Гарлан или по-вероятно в една по-далечна земя на име Порла — бе избухнала велика гражданска война. Вълните й бавно бяха достигнали до други земи и бяха причинили анархия и раздори. Малко кралства бяха успели да устоят на тези бавни вълни и анархията се беше настанила в тази част на света така необратимо, както след залеза идва нощта. По пътищата марширували цели армии. Понякога атакували, друг път отстъпвали, но общото било едно — смут и липса на дълготрайни цели. С течение на времето се разпадали на по-малки групи, които от своя страна се израждали до скитащи Опустошители. Търговията западнала, после съвсем замряла. Пътуването от неудобно се превърнало в опасно. Накрая станало невъзможно. Връзките с града отслабвали и преди сто и двадесет години напълно изчезнали.

Подобно на стотици други градове, през които Роланд бе минавал — първо с Кътбърт, после с другите стрелци от Гилеад и накрая сам, търсейки човека в черно — Ривър Кросинг беше откъснат от останалия свят и оставен на собствената си съдба.

Внезапно Си се изправи. Гласът му моментално прикова вниманието на пътешествениците. Беше дрезгав и равномерен като на роден разказвач на приказки. Приличаше на един от онези святи глупци, които от раждането си смесваха спомени и измислици в мечти — великолепни, въздушни и безгрижни като паяжини, опръскани с капчици роса.

— За последен път платихме налог на Баронския замък по времето на пра-прадядо ми — каза той. — Двайсет и шест мъже отидоха с пълен фургон с кожи. По онова време вече нямаше монети, разбира се, и кожите бяха най-доброто, което можеха да предложат. Пътуването беше дълго и опасно, почти осемдесет колела. Шестима умряха по пътя. Половината бяха убити от Опустошители, тръгнали на война към града, а останалите умряха от болести или от дяволска трева. Когато най-после пристигнали, намерили замъкът изоставен. Имало само врани и косове. Стените били разрушени и дворът бил обрасъл в трева. В полетата на запад от замъка се разразили жестоки битки. Били побелели от кости и почервенели от ръждясали доспехи. Така каза пра-прадядо ми. От устата на онези, които паднали там, се чували гласове на демони. Селото било изгорено до основи, а по стените на замъка били закачени хиляди черепи. Нашите хора оставили кожите при разбитата желязна порта — никой не се осмелил да влезе в място, където бродели духове и стенели призраци — и се отправил към дома си. Още десет човека умрели на връщане, така че тръгнали двадесет и шест, а се върнали десет. Един от тях бил пра-прадядо ми… после заболя от трихофития, от която не можа да се излекува. Казаха, че било лъчева болест. Знам ли. След това, Стрелецо, никой не е напускал града. Живеем съвсем изолирани.

Постепенно свикнали с нападенията на опустошителите, продължи Си с дрезгавия си, но мелодичен глас. Поставили стражи. Бандите винаги се появявали от югоизток, движели се по Великия път и следвали пътеката на Лъча. Отивали да участват във войната, която бушувала в Луд. Когато ги видели да се приближават, жителите на града бързо се скривали в убежището, изкопано под църквата. Не възстановявали разрушените сгради, за да не привлекат вниманието на бродещите разбойници. Мнозина и без това не проявявали любопитство и преминавали в галоп през града. На раменете им били преметнати лъкове и стрели. Бързали към местата, където се извършвали убийства.

— За коя война говориш? — попита Роланд.

— И какво е онова биене на барабани? — намеси се Еди. Близнаците отново размениха почти суеверни погледи.

— Не знаем за никакви Божи барабани — отговори Си. — Не сме ги видели, нито чули. А войната в града…

Първоначално войната се водела между опустошителите и престъпниците, обявени извън закона, срещу свободния съюз на занаятчиите и „производителите“, които живеели в града. Гражданите решили да се бият и да не позволят на опустошителите да плячкосват, да изгарят магазините им и да оставят живите във Великата пустош, където със сигурност щели да умрат. Няколко години успешно защитавали Луд от злите, но лошо организирани банди, които атакували по моста или с лодки.

— Гражданите използвали старите оръжия — каза един от близнаците — и въпреки че ги превъзхождали по численост, Опустошителите не успявали да направят нищо срещу това оръжие със своите лъкове, топори и боздугани.

— Искаш да кажеш, че жителите на града използвали пистолети? — попита Еди.

Единият от албиносите кимна.

— Да, и не само пистолети. Имало неща, които изхвърляли огнени топки на повече от километър и половина. Причинявали експлозии като от динамит, но още по-силни. Престъпниците — сега ги наричат Беловласите — били безсилни и единственото, което можели да направят, било да устройва засади отвъд реката.

Всъщност Луд останал последният укрепен град в стария свят. Най-умните и най-способните хора от околността идвали там по един или по двама. Промъкването през многобройните лагери и гранични линии било последното изпитание за новодошлите. Повечето преминавали невъоръжени през моста и онези, които успеели да се доберат дотам, били допускани вътре. Някои не умеели да вършат нищо, но на онези, които имали някакъв занаят, професия или достатъчно ум в главата си, за да се научат на нещо, им позволявали да останат. Особено много се ценели знанията в областта на земеделието. Говорело се, че всеки голям парк в Луд бил превърнат в зеленчукова градина, иначе хората щели да умрат от глад сред стъклените кули и метални алеи. Великите старейшини вече си били отишли от този свят, а оставените от тях безмълвни машини не ставали за ядене.

Лека-полека характерът на войната се променил. Силата била на страната на Беловласите, които обсаждали града. Наричали ги така, защото били много по-възрастни от градските жители. Последните също остарявали, разбира се. Все още били известни като Млади, но в повечето случаи били доста възрастни. И те постепенно забравили как действат старите оръжия или как да ги използват.

— Вероятно и двете — каза Роланд.

Преди деветдесет години — Си и леля Талита вече били родени — се появила последната банда от престъпници. Били толкова многобройни, че първите преминали в галоп през Ривър Кросинг на зазоряване, а последните — на залез слънце. Това била последната армия, която видели местните жители. Предводителят бил принц на име Дейвид Куик — същият, който после паднал от небето с механичната птица. Успял да организира останките от престъпните банди, които все още се навъртали около града, и убивал всеки, противопоставил се на плановете му. Армията от Беловласи на Куик не използвала нито лодки, нито моста, за да нахлуе в града. Построили понтонен мост на двадесетина километра надолу по течението на реката и атакували по фланга.

— Оттогава войната затихнала — завърши леля Талита. — От време на време чуваме по някоя друга дума от оцелелите. Вече идват по-често, защото мостът не се охранява и мисля, че пожарът е угаснал. В града Младите и Беловласите се карат за останалата плячка. Според мен потомците на Опустошителите, които последвали Куик през понтонния мост, сега са истинските Млади, въпреки че все още ги наричат Беловласи. Децата на първите жители на града трябва вече да възрастни колкото нас, въпреки че сред тях има и по-млади, привлечени от старите легенди и знанията, които още владеят жителите на града. Тези две групи продължават да враждуват помежду си. Стрелецо, и ще пожелаят този млад мъж, когото наричаш Еди. Ако тъмнокожата жена е способна да зачене, никога не биха я убили, независимо че няма крака. Ще я задържат, за да ражда деца, защото бебетата са малко. Макар че старите болести изчезват, децата им и до ден-днешен се раждат странни.

При тези думи Сузана потрепери и сякаш се накани да каже нещо, но само отпи от кафето си.

— Ще поискат младия мъж и жената, но желанието им за момчето ще бъде много по-силно.

Джейк се наведе и отново погали Ко. Роланд погледна лицето му и разбра какво си мисли — за пътя в подножието на планината. Просто още една версия на мутантите.

— А теб ще убият — добави леля Талита, — защото си Стрелец, човек, дошъл от своето време и място, ни риба, ни рак и безполезен за всяка от страните. Но момчето може да бъде взето в плен, използвано, научено да запомни някои неща и да забрави всички други. Те отдавна са забравили защо е започнала войната. Оттогава светът се промени. Сега просто се бият под ужасните звуци на барабаните. Малцина са още млади, повечето от тях са достатъчно стари, за да стоят в люлеещия се стол като нас. Всички са глупави старци, които живеят, за да убиват, и убиват, за да живеят. — Тя млъкна. — След като чухте цялата история, сигурни ли сте, че не искате да останете тук и да не стъпвате в града?

Преди Роланд да отговори, Джейк попита с ясен, звънлив глас:

— Кажи ми какво знаеш за Блейн Моно? Разкажи ми за него и за инженера Боб.

11

— Кой е този Боб? — попита Еди, но Джейк продължи да гледа старците.

— Пътят е ей-там, млади момко — каза най-накрая Си и посочи към реката. — Има само един релсов път, минаващ по насипи от камъни, каквито Великите старци са използвали за улиците и стените си.

— Еднорелсова железопътна линия! — възкликна Сузана. — Блейн Моно!

— Блейн е опасен — промълви Джейк. Роланд го погледна, но не каза нищо.

— Този влак движи ли се още? — обърна се Еди към Си. Си поклати глава. На лицето му се четеше тревога и безпокойство.

— Не, млади господине, но ние с леля Талита го помним. Тогава бяхме млади и войната в града беше ожесточена. Чувахме го, преди да го видим. Бръмчеше тихо. Звукът наподобяваше на приближаваща се лятна буря с гръмотевици.

— Да — потвърди леля Талита. Погледът й беше отнесен и замечтан. — После се появяваше Блейн Моно. Проблясваше на слънцето. Носът му приличаше на патроните в револвера ти, Стрелецо. Беше дълъг около две колела. Знам, че звучи невероятно, и може би е така, ала тогава бяхме млади и зелени и нещата изглеждаха различно. Но все пак си мисля, че наистина беше толкова дълъг, защото сякаш стигаше чак до хоризонта. Движеше се бързо, беше нисък и изчезваше, преди да си го разгледал добре. Понякога, когато времето беше лошо и имаше мъгла, той се появяваше от запад и изсвирваше пронизително. Друг път идваше през нощта и пред себе си разпръскваше силна бяла светлина, а писъкът му събуждаше всички. Беше като тръба, която можеше да вдигне и мъртвите в деня на Страшния съд.

— Кажи им за грохота, Си! — с треперещи от страхопочитание гласове казаха Бил и Тил. — Разкажи им за оглушителния взрив, който се чуваше след това!

— Да, точно дотам бях стигнал — леко раздразнен отговори Си. — След като отминеше, настъпваше няколко секунди тишина… понякога дори цяла минута… и после се чуваше такава експлозия, че дъските започваха да тракат, чашите падаха от полиците и дори стъклата на прозорците се чупеха. Но никой никога не видя искри или огън. Сякаш беше експлозия в света на духовете.

Еди докосна Сузана по рамото и когато тя се обърна към него, устните му беззвучно изрекоха: „Свръхзвукова бомба“. Това беше невероятно — нямаше влак, който да се движи по-бързо от скоростта на звука, но в същото време това беше единственото смислено обяснение.

Тя кимна и се обърна към Си.

— Това е единствената машина, направена от Великите старци, която съм виждал — тихо каза той, — и ако влакът не е дяволска работа, значи дяволи не съществуват. Последният път, когато го видях, беше през пролетта на сватбата ми с Мърси. Трябва да е било преди шестдесет години.

— Седемдесет — властно заяви леля Талита.

— И после влакът отиваше в града — каза Роланд. — От онази страна, от която ние дойдохме… от запад… от гората.

— Да — неочаквано се разнесе нов глас, — но имаше и още един… който излизаше от града… и може би още се движи.

12

Обърнаха се. Мърси бавно вървеше към тях с протегнати ръце.

Си тромаво стана, забърза към нея и я хвана за ръката. Мърси го прегърна през кръста и двамата застанаха един до друг като най-възрастните младоженци на света.

— Леля каза да пиеш кафето си вътре — рече той.

— Отдавна съм си изпила кафето. Горчиво е и не го обичам. Пък и исках да чуя разговора — отговори тя, вдигна треперещ пръст и посочи Роланд. — Исках да чуя неговия глас. Много е весел.

— Моля за прошка, лельо — каза Си, боязливо поглеждайки старицата. — Тя никога не се е грижила за друг и годините не са я променили.

Леля Талита погледна Роланд, който едва забележимо кимна.

— Нека да дойде при нас — каза тя.

Си заведе Мърси до масата, като през цялото време я гълчеше. Тя само надничаше над рамото му с незрящите си очи. Устните й бяха стиснати в непокорна линия.

Си я настани и леля Талита се понаведе и попита:

— Имаш ли да кажеш нещо, стара сестро, или само ще тракаш с ченето?

— Чувам всичко. Слухът ми е остър както винаги, Талита… дори по-остър.

Роланд посегна към колана си. Когато вдигна ръка, държеше патрон. Подхвърли го на Сузана, която го улови.

— Чу ли? — попита той.

— Достатъчно ясно — отговори Мърси, обръщайки глава по посока на гласа му, — за да разбера, че ти току-що хвърли нещо. На онази с кафявата кожа. Нещо малко. Какво беше, Стрелецо? Бисквита ли?

— Почти позна — усмихна се той. — Наистина чуваш добре. Какво искаше да ни кажеш?

— Има още един Моно — отговори тя, — освен ако не е същият, но върви в друга посока. И в двата случая по всеки маршрут върви по един Моно… поне допреди седем-осем години беше така. Чувах го да излиза от града и да се отправя към дивата пустош.

— Глупости! — възкликна единият от албиносите близнаци.

— Нищо не отива в дивата пустош. Нищо не може да живее там.

Мърси обърна лице към него.

— Жив ли е влакът, Тил Тъдбъри? — попита тя. — Локомотивът разболява ли се? Подува ли се? Повръща ли?

„Е, имаше една мечка…“ — накани се да каже Еди. Размисли и реши, че е по-добре да не се обажда.

— Щяхме да го чуем — разгорещено настоя другият близнак.

— Шумът, за който Си разказва…

Е, този не бучеше — призна Мърси, — но чувах някакъв друг звук, сякаш наблизо бе паднала мълния. Чувах го, когато вятърът беше силен и духаше от града. Веднъж чух и тътена. Идваше отдалеч. В нощта, когато дойде Големия вятър, едва не издуха камбанарията на църквата. Трябва да е било на двеста колела оттук. Може би на сто и петдесет.

— Глупости! — едновременно извикаха близнаците. — Бръщолевиш празни приказки!

— Затваряй си устата, Бил Тъдбъри! Пък и не можеш да кажеш на една дама, че бръщолеви глупости. Защо…

— Престани, Мърси! — изсъска Си, но Еди не слушаше тази размяна на груби любезности.

Онова, което сляпата жена бе казала, имаше смисъл за него. Разбира се, нямаше свръхзвукова бомба, нито влак, започнал пътя си от Луд. Не можеше да си спомни точно каква е скоростта на звука, но предполагаше, че е около хиляда километра в час. На един потеглящ влак щеше да му е нужно известно време, за да набере такава скорост и когато го стореше, вече никой нямаше да може да го чува… освен ако условията не са подходящи, както Мърси твърдеше, че се е случило в нощта, когато е дошъл Големият вятър… каквото и да означаваше това.

Имаше и други вероятности.

Блейн Моно не беше джип, но може би…

— Не си чувала звука на онзи друг влак от седем-осем години, така ли? — попита Роланд. — Сигурна ли си, че не е било по-отдавна?

— Не може да е било — отговори тя, — защото последният път беше в годината, когато старият Бил Мъфин се разболя. Нещо в кръвта. Горкият Бил!

— Но това беше почти преди десет години — със странно нежен глас се намеси леля Талита.

— Защо не си казала досега, че си чула такова нещо? — попита Си и погледна Стрелеца. — Не може да вярваш на всичко, което тя говори, господарю… Моята Мърси все иска да бъде в центъра на вниманието.

— Дърт глупак! — извика тя и го плесна по ръката. — Не исках да го кажа, за да не засенча историята, с която ти толкова много се гордееш. Но сега, щом е толкова важно, ще го кажа.

— Вярвам ти — каза Роланд, — но сигурна ли си, че оттогава не си чувала звуците на Моно?

— Не, не съм. Предполагам, че най-после е стигнал до края на пътя си.

— Дали е така? — замислено промълви Роланд. Вторачи се в масата и се замисли, като изведнъж сякаш се отдалечи от всички останали.

13

След половин час отново отидоха на градския площад. Сузана седеше в инвалидната количка, Джейк оправяше ремъците на раницата си, а Ко се бе изправил на задните си крака и внимателно го наблюдаваше. Изглежда, само старей-шините бяха присъствали на обяда в малкия рай зад Църквата на вечната кръв, защото на площада чакаха още десетина човека. Погледите им само се спряха на Сузана и се задържаха върху Джейк. Младостта му очевидно им беше по-интересна от черната й кожа. Но явно бяха дошли да видят Роланд. Учудените им очи бяха изпълнени със страхопочитание.

„Той е жива останка от миналото, което познават само от приказките — помисли Сузана. — Гледат го така, сякаш е светец, решил да се отбие в събота на вечеря при свещеника и да им разкаже как е вървял край Галилейско море с Исус“

Ритуалът, сложил край на обяда, се повтори, но този път участва всеки, който бе останат в Ривър Кросинг. Тътрейки крака, хората се строиха в редица. Ръкуваха се с Еди и със Сузана и целуваха Джейк по челото, а сетне коленичеха пред Стрелеца, за да ги докосне и благослови. Мърси го прегърна и притисна незрящото си лице до гърдите му. Той също я прегърна и й благодари за новината, която бе съобщила.

— Няма ли да прекараш нощта с нас, Стрелецо? Слънцето залязва и сигурно отдавна не си нощувал под покрив.

— Така е, но трябва да вървим. Благодаря.

— Ще дойдеш ли пак, Стрелецо?

— Да — отговори Роланд, но Еди не трябваше да поглежда приятеля си, за да разбере, че шансовете са малки. — Ако можем.

Тя го прегърна за последен път, после отмина, сложила ръка на загорялото от слънцето рамо на Си.

— Довиждане.

Леля Талита дойде последна. Понечи да коленичи, но Роланд я хвана за раменете.

— Не го прави. — И пред смаяните очи на Еди той коленичи пред нея в прахоляка. — Ще ме благословиш ли, стара майко? Ще благословиш ли всички нас, преди да продължим пътя си?

— Да — каза тя. В гласа й не прозвуча изненада, нито в очите й имаше сълзи, но явно изпитваше силни чувства. — Виждам, че сърцето ти е вярно, Стрелецо, и спазваш старите обичаи, при това добре. Благославям теб и приятелите ти и ще се моля да не ви сполети беда. Вземи това.

Бръкна в пазвата на избелялата си рокля и извади сребърен кръст на тънка сребърна верижка.

Сега беше ред на Роланд да се изненада.

— Сигурна ли си? Не съм дошъл да взема онова, което принадлежи на теб и на твоите хора.

— Сигурна съм. От сто години го нося ден и нощ, Стрелецо. Вземи го. Сложи го в подножието на Тъмната кула и изречи името на Талита Ънуин в другия край на земята. — Тя сложи верижката с кръста на врата му. — А сега, върви. Хапнахме заедно, поговорихме си, имаме благословията ти и ти имаш нашата. Нека пътят ти бъде безопасен. Бъди верен и не отстъпвай.

Гласът й потрепери и постепенно заглъхна.

Роланд се изправи, поклони се и докосна три пъти гърлото си.

— Благодаря.

Тя също се поклони, но не каза нищо. По лицето й се стичаха сълзи.

— Готови ли сте? — попита Роланд.

Еди кимна. Нямаше доверие на гласа си.

— Добре — каза Стрелецът. — Да вървим.

Тръгнаха сред развалините на главната улица. Джейк буташе количката на Сузана. Докато минаваха покрай последната сграда, той се обърна. Старците още стояха около каменния пътен знак. Окаяна група хора насред обширната пуста равнина. Джейк вдигна ръка. Дотогава се сдържаше, но когато неколцина от старците — Си, Бил, Тил и други — също вдигнаха ръце за поздрав, той избухна в сълзи.

Еди го прегърна и промълви:

— Продължавай да вървиш. Това е единственият начин.

— Но те са толкова стари! — изхлипа Джейк. — Как можем да ги оставим ей-така? Не е редно.

— Това е ка — без да мисли, отговори Еди.

— Нима? Тогава ка е лошо нещо.

— Да, трудно е — съгласи се Еди… но продължи да върви.

Джейк го последва, без да се обръща повторно. Страхуваше се, че те още са там, застанали в центъра на забравения град, и ще ги гледат, докато се скрият от погледа им. И щеше да се окаже прав.

14

Бяха изминали по-малко от десет километра, когато небето започна да помръква и залезът обагри в яркооранжево хоризонта на запад. Наблизо имаше евкалиптова горичка. Джейк и Еди отидоха да съберат дърва.

— Не разбирам защо не останахме — каза Джейк. — Сляпата дама ни покани, пък и без това не сме се отдалечили много. Така се натъпках, че се клатушкам като паток.

Еди се усмихна.

— И аз. Ще ти кажа и още нещо. Твоят добър приятел Едуард Кантор Дийн очаква с нетърпение дълга почивка в тази горичка до късно утре сутринта. Няма да повярваш колко ми е писнало да ям еленско и заешко месо. Ако преди година ми беше казал, че едно хубаво преяждане ще бъде най-голямата ми радост за деня, щях да ти се изсмея.

— Бащиното ти име Кантор ли е?

— Да, но ще ти бъда благодарен, ако го запазиш в тайна.

— Добре. Защо не останахме, Еди?

Младежът въздъхна.

— Защото щяхме да установим, че им трябват дърва за огрев.

— Какво?

— И след като им ги донесяхме, щяхме да разберем, че им трябва и прясно месо, защото ни поднесоха последното, което имаха. Щяхме да сме истински гадняри, ако не попълнехме запасите им, нали? Особено щом имаме оръжие, а те вероятно разполагат само с лъкове и стрели отпреди петдесет или сто години. Затова щяхме да ловуваме за тях. Дотогава отново щеше да настъпи нощ и когато на другия ден се събудехме, Сузана щеше да каже, че трябва да ремонтираме едно-друго. Какво са още няколко дни?

Роланд се появи от здрача. Движеше се безшумно както винаги, но изглеждаше уморен и угрижен.

— Помислих, че сте попаднали в плаващи пясъци — рече той.

— Не. Обяснявах на Джейк фактите, както аз ги виждам.

— Но какво лошо щеше да има в това? — настоя момчето. — Кулата е там, където е била години наред, нали? Няма да избяга.

— Няколко дни, после още няколко. — Еди погледна клона, който току-що бе взел, и го хвърли възмутен. „Започвам да говоря като него“ — помисли той. Но въпреки това знаеше, че казва истината. — Може би щяхме да видим, че покривите им са рухнали и нямаше да е учтиво да заминем, без да ги поправим. Защо да не останем още няколко седмици и да им построим воденица? Те са възрастни и краката им не държат да ходят за вода.

Еди погледна Роланд и в гласа му се долови укор.

— Когато си помисля, че Бил и Тил дебнат стадо диви бизони, тръпки ме побиват — добави той.

— Правят го много отдавна — каза Роланд. — Могат да ни научат на някои неща. Ще се справят. Хайде да съберем дърва. Нощта ще е студена.

Но Джейк още не беше свършил с въпросите и изпитателно, почти строго, се вторачи в Еди.

— Искаш да кажеш, че никога няма да можем да направим достатъчно за тях, така ли?

— Не съвсем. Казвам, че винаги ще бъде трудно да ги оставим. Не само днес. Може би ще е по-тежко, но няма да е по-лесно.

— И все пак не ми се струва редно.

Стигнаха до мястото, където щяха да направят поредния бивак по пътя към Тъмната кула и да запалят огън. Сузана се бе измъкнала от инвалидната количка. Лежеше по гръб, сключила ръце на тила си, и гледаше звездите. Надигна се и започна да нарежда дървата както Роланд й бе показал преди няколко месеца.

— Редно е онова, което правим — каза Стрелецът. — Но ако се вглеждаш твърде дълго в дребните неща, Джейк, в онези, които са наблизо, лесно ще изгубиш от поглед големите, далечните. Нещата са изопачени. Става все по-лошо. Виждаме всичко около нас, но отговорите предстоят. Докато помагаме на двайсет-трийсет човека в Ривър Кросинг, други двайсет-трийсет хиляди може би страдат някъде. И ако има място във вселената, където нещата могат да се оправят, това е Тъмната кула.

— Защо? Как? — попита Джейк. — Каква е тази кула?

Роланд клекна до дървата, които Сузана бе подредила, извади кремъка и огнивото и се залови да запали огъня. Скоро сред съчките и сухата трева блеснаха пламъчета.

— Не мога да отговоря на тези въпроси — каза той, — макар да искам.

Еди си помисли, че това е изключително хитър отговор. Роланд бе казал „не мога да отговоря“… но това не беше същото като „не знам“.

15

Вечерята се състоеше от вода и зелени растения. Още се съвземаха от обилната гощавка в Ривър Кросинг. Дори Ко отказа да изяде остатъците, които Джейк му предложи.

— Защо не говореше там? — скара се Джейк на скунка. — Направи ме да приличам на идиот.

— Иот! — повтори Ко и допря муцуна до глезена му.

— Приказва все по-хубаво — отбеляза Роланд. — Дори започва да говори като теб, Джейк.

— Ейк — съгласи се животинчето, без да вдига муцуна. Джейк беше очарован от златистите кръгове около очите на Ко. На светлината на огъня те сякаш бавно се въртяха.

— Но не искаше да говори на възрастните хора.

— Скунковете са много придирчиви за тези неща — рече Роланд. — Те са странни същества. Може би този е бил прогонен от собствената си глутница.

— Защо мислиш така?

Роланд посочи хълбока на Ко. Джейк бе измил кръвта и ухапването зарастваше, но зверчето още накуцваше.

— Обзалагам се, че това е ухапване от друг скунк.

— Но защо да е някой от глутницата му…

— Може би дърдоренето на Ко му е омръзнало — каза Еди, който беше легнал до Сузана.

— Може би — каза Роланд, — особено ако е бил единственият, който още се е опитвал да говори. Другите вероятно са решили, че е твърде умен или дързък за техния вкус. Животните не завиждат като хората, но завистта не им е чужда.

Обектът на разговора им затвори очи и сякаш заспа, но Джейк забеляза, че ушите му потрепнаха, когато продължиха да говорят. — Много ли са умни? — попита той.

Роланд сви рамене.

— Старият коняр, за когото ти разказах, твърдеше, че добрият скунк е късмет. Кълнеше се, че когато бил млад, имал скунк, който можел да смята. Драскал цифрите на пода или нареждал камъчета с муцуната си. — Той се ухили. Усмивката озари цялото му лице, прогонвайки мрачните сенки, останали след посещението в Ривър Кросинг. — Разбира се, конярите и рибарите обичат да лъжат.

Настъпи мълчание и Джейк усети, че го обзема дрямка. Замисли се, че скоро ще заспи и това беше хубаво. После отново се чуха барабаните. Звукът идваше на ритмични импулси от югоизток. Той се надигна. Всички мълчаливо се заслушаха.

— Това е рокендрол — неочаквано каза Еди. — Знам, че е така. Махаш китарите и остава този ритъм. Прилича на „Зи Зи Топ“.

— На кого? — попита Сузана.

Еди се ухили.

— Те не са съществували по твое време. Искам да кажа, че през 1963 година сигурно са били родени, но са били само хлапета, които ходели на училище в Тексас. — Той се заслуша, сетне добави: — Да бъда проклет, ако това не е „Шикозно облечен мъж“ или „Цип“.

— „Цип“ ли? — попита Джейк. — Колко глупаво име за песен.

— И смешно — добави Еди. — Но не е от твоето време, приятел.

— По-добре да лягаме — обади се Роланд. — Утрото настъпва рано.

— Не мога да спя от онези барабани — рече Еди. Поколеба се, после каза нещо, което не му излизаше от главата, откакто измъкна пребледнелия и пищящ Джейк през вратата на този свят: — Не мислиш ли, че е време всеки да разкаже историята си, Роланд? Може би ще установим, че знаем повече, отколкото предполагаме.

— Да, време е. Но не през нощта.

Роланд се обърна на другата страна, зави се с одеялото и сякаш заспа.

— Господи — възкликна Еди. — Рече и отсече. И възмутено свирна през зъби.

— Има право — намеси се Сузана. — Хайде, заспивай. Еди се ухили и я целуна по носа.

— Добре, момче.

След пет минути със Сузана бяха глухи за света, независимо от барабаните. Но Джейк установи, че вече не му се спи. Лежеше, гледаше странните звезди и слушаше равномерното, ритмично пулсиране, идващо от мрака. Може би бяха Младите, които танцуваха безумен танц, докарвайки се до състояние на самоубийствена лудост, за да извършат жертвоприношение.

Замисли се за Блейн Моно — влак, толкова бърз, че пътуваше като свръхзвукова бомба из огромния, населен с духове свят. Това, естествено, го накара да се сети за Чарли Пуф-Паф, който беше пенсиониран и забравен като излязъл от употреба след появата на повия „Бърлингтънски зефир“. Спомни си изражението на Чарли — привидно весело и приятно, но всъщност съвсем друго. Замисли се за железопътната компания „Среден свят“ и за пустеещите земи между Сейнт Луис и Топика. Чарли беше готов да тръгне, когато господин Мартин имаше нужда от него. Пуф-Паф надуваше свирката си и сам си слагаше въглища. Отново се запита дали инженерът Боб не бе повредил умишлено „Бърлингтънски зефир“, за да даде още една възможност на любимия си Чарли. Най-после ритмичните барабани престанаха да бият така внезапно, както бяха започнали, и той се унесе в сън.

16

Сънува, но не чудовището от мазилката.

Стоеше на черна магистрата някъде в дивата пустош на Западен Мисури. Ко беше с него. От двете страни на пътя бяха наредени предупредителни сигнали — бели хиксове с червени светлини в средата. Лампите мигаха и звънците дрънчаха.

От югоизток се чу бръмчене, което постепенно се усили. Звучеше като светкавица в бутилка.

„Идва“ — каза той на Ко.

„Ва“ — съгласи се скункът.

И изведнъж в равнината пред тях се появи огромно розово същество с аеродинамична форма. Двете предни стъкла, които блестяха на слънцето, приличаха на очи.

„Не задавай тъпи въпроси — каза Джейк на Ко. — Това нещо няма да играе глупави игри. Това е кошмарен влак и се казва Блейн.“

Неочаквано Ко скочи на релсите и приклекна с прилепнали назад уши. Златистите му очи блестяха. Зъбите му бяха оголени в отчаяно ръмжене.

„Не! — изкрещя Джейк. — Не, Ко!“

Но зверчето не му обърна внимание. Розовият „куршум“ се устреми към малкия, предизвикателен скунк и бръмченето сякаш запълзя по кожата на Джейк. От носа му потече кръв, а пломбите му се разклатиха.

Джейк се хвърли към Ко. Блейн Моно (или беше Чарли Пуф-Паф?) връхлетя върху тях. Момчето се събуди. Трепереше и беше обляно в пот. Нощта го притискаше като осезаема тежест. Обърна се на другата страна и трескаво протегна ръка към Ко. За един ужасен миг помисли, че скункът го няма, но после пръстите му напипаха меката като коприна козина. Зверчето изписка и го погледна със сънено любопитство.

— Всичко е наред — с пресъхнало гърло прошепна Джейк.

— Няма влак. Беше само сън. Заспивай, момко.

— Ко — повтори животинчето и отново затвори очи.

Джейк легна по гръб и се загледа в звездите. „Блейн е опасен — помисли си. — Много опасен“

Може би.

„Никакво може би!“ — като обезумяло настоя съзнанието му.

Добре, Блейн беше опасен. Но в последното есе на Джейк пишеше и още нещо по въпроса, нали?

„Блейн е истината“

— О, Боже, каква бъркотия! — прошепна Джейк.

Затвори очи и след секунда заспа. Този път не сънува нищо.

17

По обяд на следващия ден стигнаха до върха на поредния хребет и за пръв път видяха моста. Пресичаше река Сенд там, където коритото й се стесняваше, завиваше на юг и минаваше пред града.

— Исусе! — промълви Еди. — Не ти ли се вижда познат, Сузи?

— Да.

— А на теб, Джейк?

— Да… Прилича на мост „Джордж Вашингтон“.

— Така е — съгласи се Еди.

— Но какво прави мост „Джордж Вашингтон“ в Мисури? — зачуди се Джейк.

Еди го погледна.

— Къде?

Момчето се смути.

— Искам да кажа в Средния свят.

Еди го погледна по-изпитателно от всякога.

— Откъде знаеш, че това е Средният свят? Не беше с нас, когато се натъкнахме на онзи пътен знак.

Джейк пъхна ръце в джобовете и се вторачи в мокасините си.

— Сънувах го. Да не мислиш, че съм го видял в някоя туристическа агенция?

Роланд докосна рамото на Еди.

— Остави това засега.

Младежът го погледна и кимна.

— Гледаха моста още малко. Трябваше им време, за да свикнат с градския пейзаж. Но имаше и нещо непознато, някакви мъгляви очертания в синьото утринно небе. Роланд различи четири невероятно високи метални кули — по една в двата края на моста и две в средата. Между тях в дълги сводове се простираха гигантски кабели. Към основите на моста се спускаха множество вертикални линии — други кабели или метални подпори. Но Роланд видя и празноти и след известно време осъзна, че мостът вече не е абсолютно хоризонтален.

— Скоро ще падне в реката — отбеляза той.

Може би — неохотно се съгласи Еди, — но на мен не ми се вижда в толкова лошо състояние.

Роланд въздъхна.

— Не възлагай толкова големи надежди.

— Какво искаш да кажеш?

Еди долови докачливостта в собствения си глас, но вече беше късно да се поправи.

— Трябва да вярваш на очите си, Еди. Това е всичко. Когато бях малък, имаше една поговорка: „Само глупакът вярва, че сънува, преди да се е събудил.“ Разбираш ли?

Младежът усети, че ироничният отговор е на езика му, но след кратка вътрешна борба го преглътна. Макар и несъзнателно, по някакъв начин Роланд го караше да се чувства като дете.

— Да — отговори. — Майка ми обичаше да казва нещо подобно.

— Какво?

— Надявай се за най-доброто и очаквай най-лошото — намусен отговори той.

Лицето на Роланд засия в усмивка.

— Мисля, че любимата поговорка на майка ти ми харесва повече.

— Но той е още там! — избухна младежът. — Може би има разрушения, но още съществува. Толкова ли е лошо да се надяваме, че там може да намерим някои неща, които ще ни помогнат? Или хора, които ще ни нахранят и ще разговарят с нас като старците в Ривър Кросинг, вместо да стрелят? Толкова ли е лошо да се надяваме, че може да ни провърви?

По време на последвалата тишина той смутен осъзна, че бе произнесъл цяла реч.

— Не. — В гласа на Роланд прозвуча добротата, която винаги изненадваше Еди, щом я чуеше. — Не е лошо да се надяваш.

Стрелецът изгледа всички като човек, събуждащ се от дълбок сън, и добави:

— За днес вървяхме достатъчно. Време е да поговорим. Напусна пътя и тръгна през високите треви, без да се обръща. След миг останалите трима го последваха.

18

Преди да се запознаят с възрастните хора от Ривър Кросинг, Сузана виждаше Роланд като герой от телевизионните филми, които рядко гледаше. „Шайен“, „Човекът с пушката“ и, разбира се, първообразът на всички, „Барутен дим“. Беше го слушала с баща си като радиопиеса, преди да го филмират за телевизията. Замисли се колко чужда би била на Еди и на Джейк идеята за радиодрама и се усмихна. Роланд не бе живял само в един свят. Спомни си думите на разказвача в началото на предаването. „Това кара човек да бъде бдителен… и малко самотен.“

До посещението в Ривър Кросинг представата й за Роланд беше точно такава. Не беше широкоплещест и висок като героите в онези филми и лицето му беше по-скоро на уморен поет, отколкото на въдворител на закона от Дивия запад, но го бе видяла и в ролята на мним полицай, чиято единствена мисия в живота беше да раздава правосъдие.

Сега разбра, че Роланд е нещо много повече от ченге, предприело поход към края на света. Беше дипломат, посредник, вероятно дори учител. Преди всичко беше „добрият войник“ — цивилизована сила, която не позволяваше на хората да се избиват постоянно, за да има време и за известен прогрес. В миналото е бил по-скоро странстващ рицар, отколкото ловец. И в много отношения бе останал същият. Хората от Ривър Кросинг със сигурност мислеха така. Пред кого друг биха коленичили в прахоляка, за да искат благословия?

В светлината на това ново прозрение Сузана разбра колко умно ги бе насочвал Стрелецът от онази ужасна сутрин в говорящия пръстен. Всеки път, когато искаха да сравнят преживяванията си — а имаше ли нещо по-естествено от това, за да проумеят катаклизмите и необяснимото си „влечение“ към този свят — Роланд бързо се намесваше и сменяше темата толкова неусетно, че никой от тях (дори тя, която четири години бе участвала в движението за граждански права) не забелязваше това.

Сузана мислеше, че знае защо — Роланд го правеше, за да даде на Джейк време да се излекува. Но фактът, че разбираше мотивите му, не променяше чувствата й — удивление, веселие и тъга — за начина, по който ги бе манипулирал. Спомни си нещо, което Андрю — шофьорът й, бе казал малко преди Роланд да я привлече в този свят. Андрю спомена, че президентът Кенеди е бил последният стрелец в западния свят. Тогава Сузана му се присмя, но сега го разбра. Роланд беше като Дж. Ф. Кенеди. Вероятно притежаваше малко от въображението на президента, но що се отнасяше до романтиката… себеотдаването… обаянието…

„И коварството — помисли тя._ — Не забравяй коварството!“_

Изненада се, когато избухна в смях.

Роланд седеше с кръстосани крака. Обърна се към нея и вдигна вежди в недоумение.

— Какво е толкова смешно?

— Всичко. Кажи ми нещо. Колко езика говориш? Стрелецът се замисли.

— Пет. Навремето говорех много добре селийски диалект, но мисля, че съм забравил всичко, освен ругатните.

Сузана отново се засмя — весело и доволно.

— Истинска лисица си. Роланд.

Джейк ги гледаше с интерес, после го подкани:

— Кажи някоя ругатня на селийски.

Роланд се замисли, сетне каза нещо много бързо и завалено. Прозвуча така, сякаш някой си правеше гаргара с гъста течност.

— Какво означава? — ухили се Джейк. Стрелецът сложи ръка на раменете му.

— Че имаме да си говорим за много неща.

19

— Ние сме ка-тет — започна Роланд, — което означава хора, обвързани от съдбата. Философите в моята страна твърдяха, че ка-тет може да бъде нарушен само от смърт или от предателство. Корт, великият ми учител, казваше, че след като смъртта и предателството също са спици от колелото на ка, такава обвързаност никога не може да бъде нарушена. С течение на годините научавах все повече и възприех възгледа на Корт… Всеки от членовете на ка-тет е като парче от мозайка. Сам по себе си този къс е загадка, но когато се сглобят, парчетата съставят картина… или част от нея. За да се довърши една картина, може да са необходими страшно много ка-тет. Не бива да се изненадвате, ако откриете, че в живота ви има допирни точки, които разбирате едва сега. Първо, всеки от вас тримата знае мислите на другия…

— Какво? — извика Еди.

— Така е. Споделяте мислите си толкова непринудено, че дори не го съзнавате. За мен е по-лесно да го разбера, тъй като не съм пълноправен член на този ка-тет — вероятно защото не съм от вашия свят — и не мога да участвам изцяло в обмена на мисли. Но мога да ги изпращам. Сузана… спомняш ли си, когато бяхме в кръга?

— Да. Ти ми рече да пусна демона, когато ми кажеш… Но не го произнесе на глас.

— Еди… спомняш ли си, когато бяхме на мечешката поляна и механичният прилеп те нападна?

— Да. Ти ми каза да се хвърля на земята.

— Той не проговори, Еди — намеси се Сузана.

— Да, крещях, но наум. — Стрелецът се обърна към Джейк: — А ти спомняш ли си какво стана в къщата?

— Когато дъската, която дърпах, не се отместваше, ти ми каза да дръпна другата. Но щом не можеш да четеш мислите ми, Роланд, откъде знаеше в каква беда бях?

— Видях. Не чух нищо, но видях — само малко, сякаш през мръсно стъкло на прозорец. Тази близост и споделяне на мисли се нарича кеф — дума, която означава много неща на първоначалния език на Стария свят — вода, раждане и жизнена сила са само три от тях. Искам да я осъзнаете. Засега това е всичко, което желая.

— Как можеш да осъзнаеш нещо, в което не вярваш? — попита Еди.

Роланд се усмихна.

— Просто го възприемай.

— Това и правя.

— Роланд? — обади се Джейк. — Мислиш ли, че Ко е част от нашия ка-тет!

Сузана се усмихна, но Роланд — не.

— В момента не съм готов дори да отгатна, но ще ти кажа, че много мисля за твоя космат приятел._ Ка _не управлява всички и стават случайни съвпадения… но внезапната поява на един скунк, който още помни хората, не ми се вижда случайност.

Огледа ги и продължи:

— Ще започна пръв. Еди ще говори след мен — оттам, откъдето свърша. После Сузана. Джейк, ти ще разказваш последен. Съгласни ли сте?

Те кимнаха.

— Чудесно. Ние сме ка-тет. Един от многото. Нека разговорът да започне.

20

Разговорът продължи и след залез слънце. Спряха само за да се нахранят. Накрая Еди имаше чувството, че се е боксирал дванайсет тежки рунда с Рей Ленард Сладура. Вече не се съмняваше, че „осъзнават кеф“, както се изрази Роланд. Двамата с Джейк изглежда виждаха в съня си живота на другия, сякаш бяха две половини на едно цяло.

Роланд започна с онова, което се бе случило в планината, където беше свършил първият живот на Джейк в този свят. Разказа за разговора си с човека в черно и за загадъчните думи на Уолтър за Звяра и за някого на име Безсмъртен странник. За странния страшен сън, в който цялата вселена беше погълната от лъч фантастична бяла светлина. И как в края на съня бе останал само стрък пурпурна трева.

Еди поглеждаше крадешком Джейк. Беше поразен от знанието, от разбирането в очите на момчето.

21

Стрелецът бе разказал части от историята на Еди по време на делириума си, но за Сузана всичко беше непознато. Тя слушаше с широко отворени очи. Докато Роланд повтаряше нещата, които Уолтър му бе казал, Сузана видя проблясъци от нейния свят — досущ отражения в счупено огледало: автомобили, рак, ракети до луната, изкуствено осеменяване. Нямаше представа кой е Звярът, но името Безсмъртен странник й беше познато като вариант на Мерлин магьосникът, който „дирижирал кариерата“ на крал Артур. Ставаше все по-любопитно.

Роланд разказа как се е събудил и е намерил Уолтър, който бил мъртъв от много години. Времето някак бе излетяло напред, вероятно със сто или с петстотин години. Джейк слушаше като омагьосан, докато Стрелецът обясняваше как е стигнал до Западно море, как е загубил два от пръстите на дясната си ръка и как е привлякъл Еди и Сузана, преди да срещне третата тъмна личност — Джак Морт.

Стрелецът направи знак на Еди, който продължи разказа с идването на голямата мечка.

Шардик ли? — прекъсна го Джейк. — Но това е име на книга. В нашия свят. Написана е от автора на онази известна книга за зайците…

— Ричард Адамс! — извика Еди. — И книгата се казва „Потъването на кораба“. Знаех това име. — Но как е станало така, Роланд? Как хората в твоя свят са знаели неща от нашия?

— Нали има врати. Вече видяхме четири от тях. Мислиш ли, че преди не са съществували и няма да съществуват?

— Но…

— Всеки от нас е виждал следи от другия свят. Когато бях в твоя град, Ню Йорк… аз видях следите от моя свят в твоя. Видях стрелци. Повечето бяха отпуснати и бавни, но бяха стрелци, явно членове на своя древен ка-тет.

— Роланд, това бяха само ченгета. Не можеха да стъпят на малкия ти пръст.

— Не и последният. Когато с Джак Морт бяхме в подземната станция на метрото, той едва не ме повали. Ако не беше късметът ми — кремъка и огнивото на Морт, щеше да го направи… Видях очите му. Той помнеше лицето на баща си. А после… спомняш ли си името на нощния клуб на Балазар?

— Разбира се — смутен отговори Еди. — „Наклонената кула“. Но може би беше случайно съвпадение. Сам каза, че_ ка _не управлява всичко.

Роланд кимна.

— Ти си като Кътбърт. Спомням си нещо, което той ми каза, когато бяхме деца. Смятахме да отидем посред нощ в гробището, но Алан не искаше. Страхувал се, че ще оскверни сенките на прародителите си. Кътбърт му се присмя. Не вярвал в духове, докато не захапел някой от тях.

— Браво на него! — възкликна Еди.

Роланд се усмихна.

— Помислих си, че тази история ще ти хареса. Но да оставим духовете. Продължавай.

Еди разказа за видението си, когато Роланд бе хвърлил челюстта в огъня. За ключа и за розата. За съня си и как бе влязъл през вратата на магазина за сувенири на Том и Джери и се бе озовал в градина с рози, по средата на която се издигаше висока черна кула. За чернотата, която излизаше от прозорците й и образуваше очертания в небето. Говореше на Джейк, защото момчето слушаше с интерес, съсредоточено и с нарастващо удивление. Опита се да предаде възторга и ужаса, наситили съня му, и по очите им — най-вече на Джейк — разбра, че или разказва увлекателно… или и те са сънували същото.

Разказа им как е проследил дирите на Шардик до портите на Мечката и как, когато е допрял глава до тях, си е спомнил деня, в който бе уговорил брат си да го заведе на Дъч Хил, за да види Двореца. Разказа за чашата, за стрелката, която е станала безполезна, когато са осъзнали, че виждат Лъча в действие във всичко, което докосне, дори птиците на небето.

Оттам нататък продължи Сузана. Докато тя говореше как Еди бе започнал да дялка свой вариант на ключа, Джейк се облегна назад, сключи пръсти зад главата си и се вгледа в облаците, които бавно се носеха към града на югоизток. Подредените им очертания показваха присъствието на Лъча така ясно, както пушекът, излизащ от комините, показва посоката на вятъра.

Тя завърши с историята как най-после са издърпали Джейк в този свят, затваряйки пролуката към неговия, и за спомените на Роланд — така внезапни и окончателни, както Еди бе затръшнал вратата на говорящия пръстен. Единственият факт, които не спомена, всъщност съвсем не беше факт — поне засега. Още не й прилошаваше сутрин и месечният и цикъл беше нарушен само веднъж. Както Роланд би се изразил, по-добре беше да остави това за друг път.

Не можеше да забрави думите на леля Талита, когато Джейк й каза, че сега там е неговият дом. „Тогава боговете да са ти на помощ, защото слънцето залязва за този град. Завинаги.“

— А сега е твой ред, Джейк — каза Роланд.

Момчето се надигна и погледна към Луд, където прозорците на западните кули отразяваха златистата светлина на късното следобедно слънце.

— Всичко е лудост — измънка, — но има някакъв смисъл. Като сън, когато се събудиш.

— Може да ни помогнеш да го осмислим — рече Сузана.

— Може би. Или поне ще ме накарате да мисля за влака. Писна ми да се опитвам да намирам смисъл в Блейн… Знаете какво е преживял Роланд — водейки два живота едновременно, затова ще пропусна тази част. Но не съм сигурен дали ще успея да опиша чувствата си, пък и не искам. Беше ужасно. Предполагам, че е по-добре да започна с моето училищно съчинение, защото тогава най-сетне престанах да мисля, че всичко ще отмине от само себе си. Тогава се предадох.

22

Джейк говори, докато слънцето залезе.

Разказа им всичко, което си спомняше, започвайки с „Моето разбиране за истината“ и завършвайки с чудовищния Портиер, който буквално се бе материализирал от стената, за да го нападне. Останалите трима слушаха, без да го прекъсват.

Когато той свърши, Роланд се обърна към Еди. Изражението му подсказваше смесени чувства, внезапно младежът осъзна, че вижда вълнение… и силен страх. Устата му пресъхна. Защото ако Роланд се страхуваше…

— Още ли се съмняваш, че думите ни съвпадат, Еди?

Той поклати глава.

— Разбира се, че не. Вървях по същата улица и бях в неговите дрехи. Но… Джейк, може ли да видя онази книга? „Чарли Пуф-Паф“?

Джейк протегна ръка към раницата си, но Роланд го спря:

— Още не. Върни се на празния парцел. Разкажи още веднъж тази част. Опитай да си спомниш всичко.

— Може би трябва да ме хипнотизираш — колебливо предложи Джейк. — Както направи по-рано, на крайпътната станция.

Роланд поклати глава.

— Не е необходимо. Онова, което се случи на онзи парцел, е най-важното в живота ти, Джейк. В живота на всички нас. Сигурен съм, че ще си спомниш всичко.

И Джейк отново разказа историята. За всички беше ясно, че преживяването му на празния парцел, където някога е бил магазинът за сувенири на Том и Джери, е тайната същност на ка-тет, който споделяха. В съня на Еди магазинът за сувенири още беше там. В действителността на Джейк вече беше съборен. Но и в двата случая мястото притежаваше огромната сила на талисман. Роланд не се съмняваше, че празният парцел и магазинът със счупените тухли и разбити стъкла е друг вариант на онова, което Сузана знаеше като „чекмеджета“, и мястото, което бе видял в края на видението си на поляната с костите.

Докато разказваше, говорейки вече много по-бавно, Джейк установи, че Стрелецът бе прав — можеше да си спомни всичко. Паметта му се проясни, докато накрая сякаш отново го преживя. Разказа им за знака, на който пишеше, че на мястото, където е бил магазинът за сувенири на Том и Джери, е запланувано да се построи някаква сграда на име „Залива на костенурката“. Спомни си дори стихчето, написано със спрей на оградата, и го издекламира:

„Костенурка огромна живяла.

На черупката си земята крепяла.

И ако искаш днес игри,

по пътя на Лъча тръгни!“

— „Мислите й бяха бавни, но винаги добри. Всички във ума си ни държи“ — промълви Сузана. — Така ли беше, Роланд?

— Кое? — попита Джейк.

— Едно стихотворение, което знаех като дете — отговори Роланд. — Това е друга връзка, която наистина ни казва нещо, макар да не съм сигурен дали е необходимо да го знаем… и все пак малко знания може да ни послужат.

— Дванадесет порти, свързани с Лъча — каза Еди. — Започнахме с Мечешката. Ще отидем само до средата, до Кулата, но ако стигнем чак до другия край, ще се озовем пред портата на Костенурката, нали?

Роланд кимна.

— Сигурен съм.

— Портата на Костенурката — замислено повтори Джейк, сякаш вкусваше думата.

После завърши разказа си с великолепния глас, с прозрението си, че навсякъде има лица и истории, и с нарастващата си убеденост, че се е натъкнал на нещо, което много прилича на същността на живота. Накрая пак им обясни как бе намерил ключа и видял розата. Преживявайки отново всичко, заплака, макар да не го съзнаваше.

— Когато се разтвори, в средата съзрях най-яркото жълто, което съм виждал през живота си. Отначало помислих, че е цветен прашец. Всичко на онова запустяло място изглеждаше ярко. Дори старите опаковки от бонбони и бирените бутилки ми се струваха като произведения на изкуството. Едва тогава осъзнах, че е слънце. Знам, че е звучи налудничаво, но беше точно така. Само че не беше едно, а…

— Всички слънца — промълви Роланд. — Всичко истинско.

— Да. Но и нещо не беше наред. Не мога да обясня какво. Приличаше на биене на сърце, което имаше някакво заболяване. После припаднах.

23

— И ти видя същото в края на съня си, нали, Роланд? — попита Сузана. Гласът й бе притихнал от страхопочитание.

— Стръкът трева… Сторило ти се е, че е пурпурен, защото е бил напръскан с боя.

— Не разбираш — намеси се Джейк. — Наистина беше пурпурен. Не бях виждал такава трева. Боята беше само камуфлаж. Така, както Портиерът се бе маскирал, за да прилича на стара запустяла къща.

Слънцето бе стигнало до хоризонта. Роланд помоли Джейк да им покаже „Чарли Пуф-Паф“ и да им я прочете. Джейк извади книгата. Еди и Сузана дълго разглеждаха корицата.

— Притежавах тази книга като малък — промълви младежът.

— После, когато станах на четири години, се преместихме от Куинс в Бруклин и я изгубих. Не си спомням картинката на корицата. И изпитвах същите чувства като теб, Джейк. Не ми харесваше.

Сузана вдигна очи към Еди.

— И аз имах същата книга. Как бих могла да забравя момиченцето, което се казваше като мен… Макар че в онези дни това беше бащиното ми име. И аз изпитвах същото към влака. Не ми харесваше и не му вярвах. Мислех, че усмивката му е лицемерна.

Роланд набързо погледа книгата и я върна на Сузана.

— И ти ли я изгуби? — Да.

— Обзалагам се, че знам кога — рече Еди. Тя кимна.

— Случи се, след като онзи човек пусна тухлата на главата ми. Книгата беше у мен, когато отидохме на сватбата на Синята леля. Спомням си, защото все питах татко, дали ни тегли Чарли Пуф-Паф. Не исках да е той, защото трябваше да отидем в Елизабет, Ню Джърси, а аз мислех, че Чарли може да ни закара навсякъде другаде. Нали развеждаше хората из някакво приказно село или нещо подобно?

— Луна-парк.

— Да, разбира се. Има картинка, на която Чарли вози там децата. Всички се усмихват и се смеят, но на мен винаги ми се е струвало, че пищят да ги пусне да слязат.

— Да! — извика Джейк. — Точно така!

— Мислех, че Чарли ще ни закара там, където живее, не на сватбата на Синята леля, и никога няма да ни пусне да се приберем вкъщи.

— Никога няма да се прибереш отново вкъщи — измърмори Еди и нервно прокара пръсти през косите си.

— Докато пътувахме с онзи влак, не смеех да оставя книгата. Мислех си: „Ако се опита да ни отвлече, ще започна да късам страниците, за да се откаже.“ Но, разбира се, пристигнахме точно където трябваше, при това навреме. Татко дори ме заведе да видя локомотива. Беше дизелов, не парен. После, след сватбата, онзи човек Морт пусна тухлата върху мен и дълго време бях в кома. Повече не видях книгата. — Сузана се поколеба, сетне добави: — Тази може да е моята… или на Еди.

— Да, вероятно — каза младежът. Лицето му беше бледо и сериозно… после се ухили като хлапе. — Вижте костенурката. Нали е симпатична? Всичко служи на шибания Лъч.

Роланд погледна на запад.

— Слънцето залязва. Прочети книгата, преди да се е стъмнило. Джейк.

Момчето отвори на първата страница, показа им картинката на инженера Боб в кабината на Чарли и започна:

— „Боб Брукс беше инженер в железопътна компания «Среден свят». Движеше се от Сейнт Луис до Топика…“

24

— „И от време на време децата го чуваха да пее старата си песен с тихия си дрезгав глас“ — завърши Джейк.

Показа им последната картинка — щастливите деца, които може би всъщност пищяха — после затвори книгата. Слънцето бе залязло. Небето беше пурпурно.

— Е, не всичко съвпада — отбеляза Еди. — По-скоро прилича на сън, в който реките текат нагоре по хълма. Но има смисъл и това ме плаши до смърт. Средния свят е територията на Чарли. Само че тук не се казва Чарли, а Блейн Моно.

Роланд погледна Джейк.

— Какво мислиш? Да заобиколим ли града, за да се отдалечим от влака?

Джейк се замисли. Наведе глава, а пръстите му разсеяно галеха гъстата, мека като коприна козина на Ко.

— Иска ми се — отговори, — но ако правилно съм разбрал какво е ка, не бива да го правим.

Роланд кимна.

— Ако е ка, трябва да помислим как да действаме. Опитаме ли се да го заобиколим, ще открием, че обстоятелствата ни принуждават да отидем там. В такъв случай е по-добре веднага да се предадем на неизбежното, вместо да го отлагаме. Какво ще кажеш, Еди?

Младежът дълго мисли, както бе сторил Джейк. Не искаше да има нищо общо с говорящ влак, който се задвижваше сам и независимо дали се наричаше Чарли Пуф-Паф или Блейн Моно, разказът на Джейк загатваше, че в тази работа има нещо гнило. Но им предстоеше да изминат огромно разстояние и някъде там, в края, беше онова, което бяха тръгнали да търсят. С удивление установи, че знае точно какво мисли и какво иска. Вдигна глава и за пръв път, откакто бе дошъл в този свят, се вторачи в светлосините очи на Роланд.

— Искам да застана в онази градина с рози и да видя Кулата. Не знам какво ще се случи след това. Но не ми пука. Искам да съм там. Не ме интересува дали Блейн е дяволът и дали влакът минава през ада на път за Кулата. Гласувам да отидем.

Роланд кимна и се обърна към Сузана.

— Ами, аз не съм сънувала Тъмната кула, затова ще се съобразя с вашите желания. Но започнах да вярвам в_ ка _и не съм толкова тъпа, че да не усещам, когато някой ме чукне по челото и ми каже: „Натам, идиотко.“ А ти, Роланд? Какво мислиш?

— Мисля, че за днес разговаряхме достатъчно и е по-добре да отложим решението до утре.

— А „Що е то“? — попита Джейк. — Искате ли да видите и тази книга?

— Друг път — отговори Роланд. — Време е за сън.

25

Но Стрелецът дълго лежа буден и когато ритмичните барабани отново зазвучаха, стана и се върна на пътя. Застана там, загледан в моста и в града. Той беше роден дипломат. Знаеше, че влакът е следващата стъпка по пътя, който трябваше да извървят… но нямаше да е умно да им го каже. Особено Еди не обичаше да го насилват. Усетеше ли, че искат да му влияят, навеждаше глава, пускаше глупавите си шеги и се запъваше като магаре. Този път искаше същото като Роланд, но още беше склонен да му противоречи.

Стрелецът се накани да се върне… и посегна към пистолета, защото видя тъмен силует, който стоеше в края на пътя.

— Питах се дали ще можеш да заспиш след представлението, което изнесе — обади се Еди. — Предположих, че отговорът е отрицателен.

— Не те чух, Еди… Бързо усвояваш… Само че този път можеше да получиш куршум в корема за усърдието си.

— Не ме чу, защото трябваше да мислиш за много неща.

Младежът се приближи, Роланд си помисли, че му напомняше за Кътбърт, но в много отношения вече го превъзхождаше.

„Ако го подценя — каза си._ — може да ми разкървави носа. А ако го пренебрегна или направя нещо, което му се стори измама, вероятно ще се опита да ме убие“_

— За какво мислиш, Еди?

— За теб. За нас. Искам да знаеш нещо. До тази нощ предполагах, че ти е известно, но сега вече не съм сигурен.

— Кажи ми го тогава — рече Роланд и пак си помисли: „Колко много прилича на Кътбърт.“

— Ние сме с теб, защото трябва да е така — това е проклетото ка. Но сме с теб и защото искаме. Мозъкът ти работи добре, ала понякога имам чувството, че го държиш в нещо като бомбоубежище, защото никой не може да проникне в мислите ти. Искам да я видя, Роланд. Разбираш ли? Искам да видя. Кулата. — Той се вгледа изпитателно в лицето на Роланд, явно не видя онова, което очакваше, и отчаяно вдигна ръце. — Искам да кажа, че не желая повече да ме дърпаш за ушите.

— Какво?

— Не е нужно да ме влачиш след себе си. Идвам по собствено желание. Така е и с всички останали. Ако довечера умреш, ще те погребем и ще продължим пътя си. Вероятно няма да оцелеем за дълго, но ще загинем на пътеката на Лъча. Разбираш ли?

— Да. Сега те разбирам.

— А вярваш ли ми?

„Разбира се — помисли Роланд. — Къде другаде би искал да отидеш, Еди, в този свят, толкова странен за теб? И какво друго би направил? Едва ли ще станеш фермер.“

Но това беше подло и несправедливо и той го знаеше. Да заклеймяваш свободната воля и да я объркваш с ка, беше по-лошо и от богохулство.

— Да. Вярвам ти. Честна дума.

— Тогава престани да се държиш с нас така, сякаш сме стадо овце, а ти си пастирът и размахваш тоягата, за да се увериш, че не сме се отклонили от пътя и не сме навлезли в плаващите пясъци. Опитай се да ни възприемеш. Ако ще умрем в града или в онзи влак, искам да го направя убеден, че съм бил нещо повече от пионка на шахматната ти дъска.

Роланд усети как лицето му пламна от гняв, но никога не се беше самозаблуждавал. Не се ядоса, защото Еди грешеше, а защото младежът бе прозрял мислите му. Наблюдаваше как постепенно и уверено се отдалечава от затвора си — Сузана също, защото и тя беше затворник — но въпреки това дълбоко в душата си никога не бе вярвал на онова, което виждаше. Явно му се искаше да продължава да ги възприема като различни и по-низши същества.

Пое дълбоко въздух и промърмори:

— Стрелецо, моля за прошка.

Еди кимна.

— Ще се натъкнем на куп неприятности… Чувствам го и съм уплашен до смърт. Но бедите не са твои, а наши. Нали?

— Да.

— Лошо ли ще е положението в града?

— Не знам. Но трябва да пазим Джейк, защото старата леля каза, че и двете страни го искат. Отчасти това зависи за колко време ще намерим влака. Много повече зависи от това какво ще стане, като го намерим. Ако с нас имаше още двама, бих затворил Джейк в сандък, а те да го пазят с оръжие. Но след като нямаме повече хора, ще се движим в колона — аз отпред, момчето и Сузана в средата, а ти отзад.

— Какви неприятности ни предстоят? Опитай се да отгатнеш.

— Не мога.

— Мисля, че можеш. Не познаваш града, но знаеш как са се държали хората в твоя свят, откакто нещата са започнали да се объркват. Големи беди ли ни чакат?

Роланд се обърна по посока на равномерния ритъм на барабаните и се замисли.

— Може би не много големи. Предполагам, че бойците, които още са там, са стари и деморализпрани. Може да са нормални, а някои дори ще предложат да ни помогнат, както стори ка-тет в Ривър Кросинг. Възможно е изобщо да не ги видим. Но те ще ни видят. Ще разберат, че сме непреклонни, ще наведат глави и ще ни оставят да вървим по пътя си. Ако ли не, ще се разбягат като плъхове, щом застреляме неколцина.

— Представи си, че решат да се бият? Роланд мрачно се усмихна.

— Тогава всички ще си спомним лицата на бащите си. Очите на младежа блестяха в мрака и без да иска Роланд отново се сети за Кътбърт, който бе казал, че ще повярва в духове, когато захапе някой от тях. Кътбърт, с когото бяха разпръснали трохи под бесилката на палача.

— Отговорих ли на всичките ти въпроси?

— Не… но мисля, че беше откровен с мен.

— Тогава лека нощ.

— Лека нощ.

Еди се отдалечи. Роланд го наблюдаваше и си мислеше, че този път го беше разбрал. Сега, когато се вслушваше, той го чуваше… но слабо. Тръгна към бивака, после се обърна към град Луд.

„Той е онова, което възрастната жена, нарече «Млад». И двете страни щели да го искат.“

„Нали този път няма да ме изоставиш?“

„Не. Нито този път, нито когато и да е.“

Но Роланд знаеше нещо, което другите не знаеха. Може би след разговора с Еди щеше да се наложи да им го каже… Въпреки това реши да го запази в тайна още малко.

В древния език, на който някога говореше неговият свят, езикът на франките, повечето думи, например кеф и ка, имаха множество значения. Но думата чар — като в Чарли Пуф-Паф — имаше само едно.

Чар означаваше смърт.