Стивън Кинг
Пустош (4) (Тъмната кула III)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Waste Lands, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 86 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (4 април 2007 г.)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула III

Пустош

 

Роман

 

Превод: от англ.: Милко Стоименов, Весела Прошкова, Юлия Чернева

 

Stephen King

The Dark Tower II: The Waste Lands

Copyright © 1991 by Stephen King

Illustrations © 1991 by Ned Dameron

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Милко Стоименов, преводач, 1998

© Весела Прошкова, преводач, 1998

© Юлия Чернева, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 5500 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

III. Вратата и демонът

1

Еди заспиваше, когато някакъв глас ясно прошепна в ухото му: „Кажи му да вземе ключа. Той ще прогони гласовете.“

Надигна се и трескаво се огледа. Сузана спеше дълбоко. Гласът не е бил нейният.

Нито на някой друг, както личеше по всичко. От осем дни вървяха из гората, следвайки пътя на Лъча и вечерта се бяха приютили в малка долина. Вляво бучеше буен поток, отправил се в същата посока като тях, на югоизток. Вдясно се издигаше стръмен склон, обрасъл с ели. Никой не нарушаваше покоя им. Сузана спеше, а Роланд беше буден. Седеше сгушен в одеялото си досами потока и се взираше в мрака.

„Кажи му да вземе ключа. Той ще прогони гласовете“.

Еди се поколеба само за миг. Роланд едва съумяваше да запази душевното си равновесие. Везните се накланяха не накъдето трябваше, а най-лошото беше, че никой освен него не го осъзнаваше. На този етап младежът беше готов да се хване за която и да е сламка.

Вместо възглавница бе сложил под главата си сгъната еленова кожа. Бръкна под нея и извади вързоп, увит в парче кожа. Приближи се до Роланд. Разтревожи се, когато Стрелецът не го забеляза. Усети го едва когато стигна на по-малко от четири крачки от незащитения му гръб. По-рано — при това до неотдавна — Роланд разбираше, че Еди е буден, преди младежът да е станал. Долавяше промяната в дишането му.

„Беше по-нащрек на брега, когато лежеше ни жив, ни умрял, след като онзи отвратителен омар го ухапа“ — мрачно помисли Еди.

Най-после Роланд обърна глава и го погледна. Очите му блестяха от болка и умора, но младежът знаеше, че това е само привидно. В погледа на Стрелеца се четеше нарастващо объркване, което сигурно щеше да се превърне в лудост, ако продължеше да се развива безпрепятствено. Сърцето на Еди се сви от състрадание.

— Не можеш ли да заспиш? — попита Роланд. Говореше бавно, сякаш беше упоен.

— Тъкмо заспивах, но се събудих. Слушай…

— Мисля, че се готвя да умра.

Яркият блясък бе изчезнал от очите му, които сега приличаха на бездънни кладенци. Еди потрепери — по-скоро от безизразния поглед на Стрелеца, отколкото от думите му.

Знаеш ли какво се надявам да ни очаква в края на пътя?

— Роланд…

— Тишина — въздъхна Роланд. — Само тишина. Това ще бъде достатъчно. Край… на всичко.

Притисна с длани слепоочията си и Еди си помисли: „Виждал съм и някой друг да прави същото. Немного отдавна. Но кой беше? И къде?“

Това, разбира се, беше смешно. От два месеца не бе виждал другиго, освен Роланд и Сузана. Но имаше чувството, че е срещал и още някого.

— Слушай, аз майсторя нещо.

Роланд кимна. Устните му се разтеглиха в усмивка.

— Знам. Какво е? Готов ли си най-сетне да ми кажеш?

— Мисля, че ще бъде част от онова нещо, ка-тет.

Апатията на Роланд изчезна. Погледна замислено събеседника си, но не каза нищо.

— Погледни.

Еди разгърна парчето кожа.

„Няма да има полза! — изведнъж извика Хенри. Гласът му беше толкова силен, че младежът трепна. — Това е някакво тъпо издялано нещо! Ще му хвърли един поглед и ще се изсмее. Ще ти се подиграва. Ще каже: «Я гледай! Какво е издялкало маминото детенце!»“

— Млъкни — измънка Еди.

Стрелецът вдигна вежди в недоумение.

— Не говоря на теб — промърмори младежът. Роланд кимна, сякаш изобщо не беше изненадан.

— Брат ти често се появява в спомените ти, нали?

Еди се втренчи в него. Предметът, който дялкаше, още беше увит в кожата. После се усмихна. Усмивката му беше неприятна.

— Не толкова често, както по-рано. И слава Богу.

— Така е. Спомените тежат на човешкото сърце… Какво си направил? Покажи ми го, моля те.

Еди му подаде предмета. Почти завършен, ключът стърчеше от ясеновото дърво като женска глава на носа на кораб… или като дръжката на меч, забит в камък. Еди не съзнаваше колко умело е възпроизвел очертанията на ключа, който бе видял в огъня. Предполагаше, че никога няма да успее да го стори, докато не намери съответната ключалка. Но беше сигурен в едно — това бе най-хубавата дърворезба, която бе правил.

— Господи, колко е красив! — възкликна Роланд. От апатията в гласа му нямаше и следа. Говореше с удивление и благоговение, каквито Еди не бе чувал дотогава. — Готов е, нали?

— Не съвсем. — Младежът прокара палец по зъбците. — Остава ми още малко работа. Извивката в края не е както трябва. Не знам откъде ми хрумна, но съм сигурен.

— Това е твоята тайна. Това не беше въпрос.

— Да. Но да пукна, ако знам какво означава.

Роланд се огледа. Еди проследи погледа му и видя Сузана. Почувства известно успокоение от факта, че Роланд я бе чул пръв.

— Какво правите по това време? Бъбрите ли си? — Видя дървения ключ и кимна. — Чудех се кога ще се решиш да го покажеш. Хубав е. Не знам за какво е, но е адски хубав.

— Имаш ли представа каква врата би могъл да отвори? — обърна се Роланд към Еди.

— Не. Но може да послужи за нещо, макар още да не е готов. — Той му подаде ключа. — Искам да го пазиш.

Роланд не посегна да го вземе, а се вгледа изпитателно в него.

— Защо?

— Защото… защото мисля, че някой ми нареди така.

— Кой?

„Твоето момче“ — изведнъж си помисли Еди и мигновено осъзна, че това е самата истина. Но не искаше да го каже. Не желаеше да споменава името на момчето. Това можеше отново да изкара от равновесие Стрелеца.

— Не знам. Но мисля, че трябва да опиташ.

Роланд нерешително протегна ръка към ключа. Пръстите му го докоснаха и по ключа сякаш премина ярък блясък. Изчезна толкова бързо, че Еди не беше сигурен дали наистина го е видял. Може би беше само отразена звездна светлина.

Стрелецът стисна ключа. За миг лицето му остана безизразно. После свъси вежди и наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо.

— Какво има? — попита Сузана. — Чуваш ли…

— Ш-шт!

Озадаченото му изражение постепенно се замени с учудване. Погледна Еди, сетне Сузана и пак Еди. Очите му се изпълниха със силни чувства — досущ чаша, потопена в извор.

— Роланд? — изплашено попита Еди. — Добре ли си?

Стрелецът шепнеше нещо, но младежът не чуваше думите му.

Сузана изглеждаше уплашена. Погледна отчаяно Еди, сякаш питаше: „Какво му направи?“ Той стисна ръката й.

— Мисля, че всичко е наред.

Пръстите на Роланд се бяха вкопчили в ключа. Еди се уплаши, че ще го пречупи на две, но дървото беше здраво. Стрелецът преглътна. Адамовата му ябълка се вдигаше и спускаше, докато се опитваше да каже нещо. Изведнъж извика със силен и ясен глас:

— НЯМА ГИ! ГЛАСОВЕТЕ ИЗЧЕЗНАХА!

Погледна спътниците си и Еди видя нещо, което не бе очаквал.

Роланд от Гилеад плачеше.

2

За пръв път в онази нощ Стрелецът спа дълбоко и не сънува нищо. В ръката си стискаше недовършения ключ.

3

В един друг свят, но под сянката на същия ка-тет, Джейк Чеймбърс сънуваше най-яркия сън през живота си.

Разхождаше се из преплетени клони — останки от стара гора — мъртва зона от паднали дървета и трънливи храсталаци, които се впиваха в глезените му и се опитваха да отмъкнат маратонките му. Приближи се до рехав пояс от по-млади дървета — вероятно елши или букове. Беше градско момче и единственото, което със сигурност знаеше за дърветата, беше, че някои имат листа, други — иглички. Видя пътека между тях. Тръгна по нея, придвижвайки се малко по-бързо. Пред него имаше поляна.

Спря веднъж, преди да стигне до нея, когато вдясно съзря каменен знак. Отклони се от пътеката, за да го разгледа. На камъка имаше букви, които бяха почти заличени от времето. Накрая затвори очи — нещо, което не бе правил насън дотогава — и проследи с пръст всяка буква, все едно беше сляп и четеше Брайлово писмо. Буквите придобиха очертания и накрая изречението се оформи в сияние от синя светлина.

ПЪТНИКО, ОТВЪД Е СРЕДНИЯТ СВЯТ

Както спеше в леглото си, Джейк сви колене до брадичката си. Ръката, стискаща ключа, беше под възглавницата и пръстите го обвиха още по-здраво.

„Средният свят — помисли той. — Разбира се. Сейнт Луис, Топика, Оз, Световното изложение и Чарли Пуф-Паф“.

В съня си отвори очи и продължи по-нататък. Поляната зад дървото беше залята със стар, напукан асфалт. В средата бе нарисуван бледожълт кръг. Джейк разбра, че това е игрище за баскетбол още преди да види момчето в другия край, което стоеше на наказателната линия и стреляше в коша с парцалива стара топка. Кошът се подаваше от нещо, което приличаше на павилион в подлез. Вратата беше боядисана в редуващи се диагонални ивици в жълто и черно. От нея — или вероятно отдолу — се чуваше равномерният тътен на мощни двигатели. Звукът беше обезпокоителен. Страшен.

„Не стъпвай върху роботите — без да се обръща, каза момчето с топката._ — Мисля, че са мъртви, но на твое място не бих рискувал“_

Джейк се огледа и видя, че на земята са разпръснати части от машини. Една приличаше на плъх или на мишка, а друга — на прилеп. В краката му лежеше ръждясала механична змия, счупена на две парчета.

„Нима, това съм аз?“ — попита Джейк, като пристъпи към момчето с топката, макар да знаеше, че не е така. Хлапето беше по-голямо от него, най-малко на тринадесет години. Косите му бяха по-тъмни и когато го погледна, Джейк видя, че очите му са кафяви. Неговите бяха сини.

„Ти как мислиш?“ — попита хлапакът и му подхвърли топката.

„Не, разбира се — отговори Джейк. — Само дето през две от последните три седмици бях раздвоен.“

Момчето изопна тяло и стреля от средата на игрището. Топката се изви във висока дъга и безшумно падна в коша. Джейк остана доволен, но установи, че се страхува от онова, което непознатото момче можеше да му каже.

„Знам. Беше ти трудно, нали? — рече хлапакът. Носеше избелели памучни шорти на райета и жълта фланелка с надпис: «В СРЕДНИЯ СВЯТ НЯМА НИТО МИГ СКУКА». На главата си бе завързал зелена кърпа, за да не пада косата му в очите._ — Пък и преди да се подобрят, нещата се влошават.“_

„Какво е това място? — попита Джейк. — И кой си ти?“

„Портата на Мечката… но в същото време е и Бруклин.“

В думите липсваше логика и същевременно бяха логични. Джейк си помисли, че нещата в сънищата винаги изглеждат така, но все имаше чувството, че не сънува.

„А що се отнася до мен — продължи момчето, като хвърли топката през рамо и вкара кош, — аз не съм от голямо значение. Трябва да те водя, това е всичко. Ще те заведа там, където е необходимо да отидеш, и ще ти покажа онова, което е нужно да видиш, но трябва да внимаваш-, защото ще се преструвам, че не те познавам Непознатите изнервят Хенри. Може да стане зъл, когато е нервен, пък и е по-голям от теб.“

„Кой е Хенри?“ — попита Джейк.

„Няма значение. Само не му позволявай да те забележи. Навъртай се около нас… и ни следвай. После, когато тръгнем…“

Момчето го погледна. В погледа му се четеше състрадание и страх. Изведнъж Джейк осъзна, че непознатият започва да избледнява. През фланелката се видяха жълтите и черните ивици на вратата.

„Как да те намеря?“

Той се уплаши, че момчето може да се стопи преди да му е казало всичко, което искаше да чуе.

„Няма да е трудно — отговори непознатият. Гласът му бе придобил странно отекващо ехо._ — Качи се на метрото за Ко-Оп Сити. Няма начин да не ме намериш.“_

„Не! Няма да мога! — извика Джейк. — Ко-Оп Сити е огромен. Там живеят стотици хиляди хора.“

Момчето вече представляваше млечнобяло очертание. Само кафявите му очи изпъкваха ясно. Усмихваха се като на котарака от „Алиса в Страната на чудесата“. Гледаха Джейк със състрадание и загриженост.

„Няма проблем — каза то. — Ти намери ключа и розата, нали? По същия начин ще намериш и мен. Днес следобед, Джейк. Около три часа ще бъде добре. Трябва да внимаваш и да си бърз. А сега тръгвам… но се радвам, че се запознахме. Виждаш ми се свестен и не се изненадвам, че той те обича. Не забравяй обаче, че е опасно. Внимавай… и бъди бърз!“

„Чакай! — извика Джейк и хукна към изчезващото момче. Кракът му закачи счупения робот, който приличаше на детско тракторче. Спъна се и падна на колене, като скъса панталона си. Не обърна внимание на болката и повтори:_ — Чакай! Трябва да ми кажеш защо е всичко това! И защо ми се случват такива неща!“_

„Заради Лъча — отговори момчето, от което вече се виждаха само очите — и заради Кулата. В края на краищата всички неща, дори Лъчите, служат на Тъмната кула. Да не мислиш, че с теб е различно?“

Джейк размаха ръце и се изправи.

„Ще го намеря ли? Ще намеря ли Стрелеца?“

„Не знам — отговори момчето. Гласът му сякаш идваше от милиони километри. — Само знам, че трябва да опиташ. Нямаш избор“

Непознатият изчезна. Баскетболното игрище в гората опустя. Единственият звук, който се чуваше, беше онзи едва доловим тътен на двигатели и Джейк потръпна. Имаше нещо неприятно в този звук — или машините бяха повредени и влияеха на розата или обратното. Всичко изглеждаше някак свързано.

Той взе старата баскетболна топка и стреля в коша. Коженото кълбо мина през обръча… и изчезна.

„Река — въздъхна гласът на непознатото момче. Приличаше на лек повей, сякаш идваше от далеч. — Отговорът е «река».“

4

Джейк се събуди с първия млечнобял зрак на зората и погледна към тавана на стаята си. Мислеше за човека в ресторант „Манхатън на съзнанието“, Аарон Дипно, който се мотаеше по Блийкър Стрийт, когато Боб Дилън беше никому неизвестен китарист. Аарон Диппо бе казал на Джейк следната гатанка:

Кое е онова, което тича, но не върви?

Има уста, но не говори.

Има легло, но не спи.

Има очи, но не плаче?

Сега знаеше отговора. Реката течеше, имаше устие, корито и извор. Момчето от съня му бе казало отговора.

Изведнъж си спомни какво още беше казал Дипно: „Това е само половината отговор. Гатанката на Самсон е двузначна, приятелю мой“.

Джейк погледна часовника на нощното шкафче и видя, че е шест и двадесет. Беше време да става, ако искаше да излезе, преди родителите му да са се събудили. Днес нямаше да ходи на училище. За него училището беше приключило завинаги.

Отметна завивките, скочи на пода и видя, че коленете му са охлузени. Драскотините бяха пресни. Предишния ден бе ударил лявата си страна, когато се подхлъзна на тухлите и падна. Беше превързал главата си, след като припадна до розата, но на коленете му нямаше нищо.

— Това се е случило в съня — прошепна и установи, че изобщо не е изненадан.

Започна бързо да се облича.

5

На дъното на дрешника под безредно разхвърляните маратонки без връзки и комиксите за човека паяк той намери раницата, с която по-рано ходеше на училище. Грабна я и изпита носталгия по онези дни, когато животът изглеждаше толкова лесен.

Сложи вътре чиста риза, джинси, бельо и чорапи, после добави книгата с гатанки „Що е то?“ и „Чарли Пуф-Паф“. Преди да започне да рови в дрешника, беше оставил ключа на бюрото си и гласовете веднага се върнаха, но бяха далечни и приглушени. Освен това беше сигурен, че може да ги прогони, като стисне ключа, и това го успокои.

„Добре — помисли той, гледайки в раницата. Останало бе много място дори след като сложи книгите. — Какво още?“

За миг му се стори, че няма какво друго да вземе… после се сети.

6

Кабинетът на баща му миришеше на цигари и на амбиции. В единия ъгъл стоеше огромно бюро от тиково дърво. На отсрещната страна имаше три телевизионни монитора „Мицубиши“. Всеки бе настроен на някоя от конкурентните станции и нощем, когато баща му беше там, телевизорите предаваха висококачествения си образ с изключен звук.

Пердетата бяха спуснати и Джейк трябваше да запали лампата на бюрото, за да вижда. Изпитваше безпокойство. Ако баща му се събудеше и влезеше (и това беше възможно, защото независимо кога си лягаше и колко изпиваше, Елмър Чеймбърс спеше леко и ставаше рано), много щеше да се ядоса. Най-малкото това щеше да затрудни измъкването на Джейк. Колкото по-скоро се махнеше оттам, толкова по-добре щеше да се почувства.

Бюрото беше заключено, но Джейк знаеше къде е скрит ключът. Пъхна пръсти под попивателната и го извади. Отвори третото чекмедже, бръкна между папките и докосна студения метал.

Една дъска в коридора изскърца, той застина на мястото си. Звукът не се повтори и Джейк измъкна оръжието, което баща му пазеше за „домашна самоотбрана“ — автоматичен рюгер 44-ти калибър. Елмър Чеймбърс гордо го бе показал на Джейк в деня, когато го купи преди две години. Остана глух към нервните натяквания на съпругата си да скрие пистолета, преди някой да се е наранил.

Джейк напипа бутона отстрани, който освобождаваше пълнителя. Той падна в ръката му с металическо изщракване, което силно отекна в тихия апартамент. Отново погледна нервно към вратата, после насочи вниманието си към пълнителя. Беше пълен с патрони. Понечи да го върне в пистолета, но пак го извади. Да държиш зареден пистолет в заключено чекмедже на бюрото беше едно, но да го носиш из Ню Йорк — съвсем друго.

Постави оръжието на дъното на раницата, сетне отново бръкна между папките. Този път извади кутия с патрони, пълна почти до половината. Спомни си, че преди да загуби интерес към рюгера, баща му се бе упражнявал в стрелба в полицейския клуб на Първо Авеню.

Дъската отново изскърца. Джейк изпита непреодолимо желание да побегне.

Извади една от ризите, които бе взел, сложи я на бюрото и изсипа патроните в нея, после остави кутията на мястото й. Накани се да излезе, когато погледът му се спря на купчинката канцеларски материали на бюрото. Очилата с огледални стъкла „Рей-Бан“, които баща му обичаше да носи, бяха най-отгоре. Взе лист хартия и след миг колебание посегна към очилата. Пъхна ги в джоба на ризата си. После извади тънката златна писалка от поставката й и написа: „Мили мамо и татко“.

Спря и се намръщи на обръщението. Какво по-точно да напише? Че ги обича ли? Това беше вярно, но недостатъчно. Имаше най-различни неприятни истини, пронизващи главната като стоманени куки, забити в кълбо прежда. Че ще му липсват ли? Не знаеше дали това е истина или не, което беше ужасно. Или може би се надяваше, че той ще им липсва?

Изведнъж осъзна какъв е проблемът. Ако възнамеряваше да замине само за един ден, трябваше да им напише нещо. Но той беше почти убеден, че няма да е дори за седмица, месец или за лятото. Напуснеше ли веднъж апартамента, щеше да е завинаги.

Смачка листа, сетне промени решението си и написа: „Моля ви, грижете се за себе си С обич, Джейк.“ Това беше много тъпо, но поне беше нещо.

„Чудесно. А сега, престани да насилваш късмета си? Махай се оттук!“

И той го направи.

Апартаментът беше тих. Джейк прекоси на пръсти дневната. Чу само дишането на родителите си — похъркването на майка си и носовото придихание на баща си, което всеки път завършваше с леко, но пронизително изсвирване. Хладилникът шумно зареди и за миг момчето се вцепени. Сърцето му биеше лудешки. Стигна до вратата. Отключи я колкото можа по-тихо, излезе и безшумно я затвори след себе си.

От сърцето му сякаш падна камък, когато резето щракна. Обзе го някакво предчувствие. Не знаеше какво го очаква и имаше основание да се съмнява, че е опасно, но беше едва на дванадесет години — твърде малък, за да се откаже от екзотичната наслада, която внезапно го изпълни. Отпред се простираше магистралата — таен път, водещ към неизвестни земи. Имаше тайни, които биха могли да се разкрият пред него, ако беше умен… и ако му провървеше. Напусна дома си призори. Предстоеше му голямо приключение.

„Ако не отстъпя, ще видя розата. — помисли си той, докато натискаше копчето на асансьора._ — Сигурен съм, че ще видя и него.“_

Тази мисъл го изпълни нетърпение, граничещо с възторг.

Три минути по-късно излезе изпод сенника, който закриваше входа на сградата, където бе прекарал целия си живот. Спря за миг, после зави наляво. Това решение не беше произволно. Отправи се на югоизток, по пътеката на Лъча, и тръгна да търси Тъмната кула.

7

Два дни, след като Еди даде на Роланд недовършения ключ, тримата пътници — разгорещени, изпотени, уморени и в лошо настроение — се провряха през неотстъпчива плетеница от храсти и нискостеблени растения и откриха нещо, което отначало им заприлича на две неясно очертани пътеки, вървящи успоредно под преплетените клони на старите дървета. Еди ги разгледа внимателно и реши, че не са обикновени пътеки, а отдавна изоставен път. От двете страни растяха храсти и уродливи дървета. Тревясалите вдлъбнатини бяха бразди от колела, достатъчно широки, за да мине инвалидната количка на Сузана.

— Алилуя! — извика той. — Да пием за откритието!

Роланд кимна и развърза кожения мех, привързан на кръста му. Подаде го първо на Сузана, която Еди носеше на гръб. Ключът, вече завързан на кожена каишка около врата му, помръдваше при всяко негово движение. Сузана отпи една глътка и подаде меха на Еди, който също отпи и започна да разгъва инвалидната количка. Беше намразил обемистото приспособление. Беше като желязна котва, която го задържаше. С изключение на една-две счупени спици, количката беше в добро състояние. Понякога Еди си мислеше, че проклетото нещо ще надживее всички. Сега най-после може би щеше да послужи за нещо… поне за известно време.

Младежът измъкна Сузана от хамута и я сложи на количката. Тя сключи ръце на тила си, протегна се и направи доволна физиономия. И Еди, и Роланд чуха как гръбнакът й изпука.

Пред тях някакво животно, което приличаше на язовец, прекоси пътя. Погледна ги с огромните си златисти очи, помръдна заострената си мустаката муцуна, сякаш искаше да каже: „Хм. Голяма работа!“, после измина остатъка от разстоянието и изчезна. Еди забеляза опашката му — дълга и навита като пружина на легло, покрита с козина.

— Какво беше това, Роланд?

— Скунк.

— Не става ли за ядене? Роланд поклати глава.

— Месото му е жилаво. Предпочитам да ям кучешко.

— Ял ли си кучешко? — попита Сузана.

Роланд кимна, но не добави нищо повече. Еди си спомни реплика от един филм с Пол Нюман: „Точно така, мадам. Ял съм ги и съм живял като тях.“

По дърветата весело чуруликаха птици. Духаше лек ветрец. Еди и Сузана с благодарност обърнаха глави към него, после се спогледаха и се усмихнаха. Той отново остана поразен от признателността й към него. Да обичаш някого беше страшно, но в същото време и хубаво.

— Кой е направил този път? — попита той.

— Хора, починали отдавна — отговори Роланд.

— Същите, дето са направили чашите и чиниите, които намерихме? — попита Сузана.

— Не. Мисля, че по този път е минавал дилижансът. Убеден съм, че ако го разкопаем, ще намерим чакъл отдолу и може би дренажна система. Хайде да хапнем нещо!

— Храна! — извика Еди. — Донесете я! Пиле по флорентински. Полинезийски скариди. Телешко с бял сос и гъби… Сузана го сръга.

— Престани, бяло момче.

— Не мога. Имам развинтено въображение — весело отговори той.

Роланд свали чантата от рамото си, клекна и започна да приготвя скромен обяд от сушено месо, увито в листа. Еди и Сузана бяха установили, че листата имат вкус на спанак, само че по-силен.

Еди докара инвалидната количка до него и Роланд подаде на младата жена три „рулца по стрелбарски“, както ги наричаше. После подаде същото и на Еди.

В ръката му имаше още нещо — парчето дърво, от което стърчеше ключът.

— Хей, нали ти трябва? — обади се младежът.

— Сваля ли го, гласовете се връщат, но са много далечни. Мога да се справям с тях. Всъщност ги чувам дори когато нося ключа. Все едно са гласовете на мъже, които тихо разговарят отвъд следващия хълм. Мисля, че това е, защото, ключът още не е довършен. Не си работил по него, откакто ми го даде.

— Ами… ти го носеше и не исках да…

Роланд не каза нищо, но помръкналите му сини очи гледаха Еди като очите на търпелив учител.

— Добре де — промърмори младежът. — Страхувах се да не го повредя. Доволен ли си?

— Според твоя брат ти разваляш всичко… нали? — попита Сузана.

— Сузана Дийн, детски психолог. Сбъркала си призванието си.

Тя не се обиди от иронията му. Надигна с лакът кожения мях и отпи голяма глътка.

— Вярно е, нали?

Еди сви рамене.

— Трябва да го довършиш — кротко каза Роланд. — Мисля, че идва моментът, когато ще се наложи да го използваш.

Младежът отвори уста да каже нещо, после я затвори. Нито един от двамата не разбираше същината на проблема — този път не биваше да допусне никаква грешка. И ако наистина се провалеше, не можеше да захвърли ключа. Не беше виждал ясен от деня, когато отряза това парче дърво. Но най-много го безпокоеше мисълта, че рискува всичко. Объркаше ли нещата, ключът нямаше да се превърти, когато се наложеше. Все повече се притесняваше за онази малка завъртулка в края. Изглеждаше елементарна, но извивките не бяха точно както трябваше…

„Така, както е сега, няма да свърши работа. Поне това ти е ясно.“

Въздъхна, докато гледаше ключа. Да, наистина го знаеше. Трябваше да се опита да го довърши. Страхът му да не се провали щеше да направи това още по-трудно. Трябваше да преодолее този страх и да опита. Може би щеше да успее да го довърши. Бе постигнал много през седмиците, откакто Роланд беше проникнал в съзнанието му в самолета, насочил се към летище „Кенеди“. Фактът, че още беше жив и с разсъдъка си, беше най-сигурното доказателство.

Подаде ключа на Роланд и каза:

— Носи го засега. Ще работя по него, когато спрем да пренощуваме.

— Обещаваш ли?

— Да.

Роланд кимна, взе ключа и започна да го нанизва на кожената каишка. Действаше бавно, но пръстите, останали на дясната му ръка, се движеха сръчно. Човек умееше да се приспособява.

— Нещо ще се случи, нали? — изведнъж попита Сузана. Еди я погледна.

— Какво те кара да мислиш така?

— Аз спя до теб и знам, че вече сънуваш всяка нощ.

Понякога говориш насън. Изглежда не са точно кошмари, но е ясно, че в главата ти става нещо.

— Така е. Но не знам какво.

— Сънищата са обсебващи — отбеляза Роланд. — Не ги ли помниш?

Еди се поколеба.

— Донякъде, но са объркани. Сънувам, че отново съм дете. След училище с Хенри играем баскетбол на старото игрище на Марки Авеню, където сега е съдът за малолетни престъпници. Искам Хенри да ме заведе да видя едно място на Дъч Хил. Стара къща. Децата я наричаха „Дворецът“ и всички казваха, че е обитавана от духове. Може би наистина беше така.

Той поклати глава при спомена.

— Сетих се за Дворецът за пръв път от години, когато бяхме на мечешката поляна и доближих глава да онази странна кутия. Знам ли… може би затова сънувам този сън.

— Но всъщност не мислиш така — рече Сузана.

— Не. Мисля, че онова, което става, е много по-сложно, отколкото само да си спомняш разни неща.

— И отидохте ли там с брат ти? — попита Роланд.

— Да. Убедих го да отидем.

— Случи ли се нещо?

— Не. Но беше страшно. Стояхме и гледахме къщата. Хенри се будалкаше с мен. Щял да ме накара да вляза и да взема нещо за спомен. Но не говореше сериозно. И той беше уплашен.

Това ли е всичко? — попита Сузана. — Сънуваш, че отиваш в Двореца.

— Има и още нещо. Някой идва… и после се навърта наоколо. Забелязвам го в съня, но някак… с крайчеца на окото си. Трябва да се преструваме, че не се познаваме.

Този някой наистина ли беше там тогава? — попита Роланд, като изпитателно го наблюдаваше. — Или беше само участник в съня?

— Беше много отдавна. Не съм бил на повече от тринадесет години. Как да си го спомням със сигурност?

Роланд не каза нищо.

— Добре, де — рече Еди. — Да. Мисля, че беше там. Хлапе. С раница. И очилата бяха твърде големи за лицето му. С огледални стъкла.

— Кое беше онова момче? — попита Роланд.

Еди дълго мълча. Държеше последното рулце „а ла Роланд“, но беше загубил апетит.

— Мисля, че беше хлапето, което ти срещна на крайпътната станция. Старият ти приятел Джейк. Мотаеше се наоколо и наблюдаваше мен и Хенри в онзи следобед, когато отидохме на Дъч Хил. Струва ми се, че ни следеше. Защото и той чува гласове като теб, Роланд. Сънува странни сънища като мен. Мисля, че онова, което си спомням, става в момента. Той се опитва да се върне тук. И ако ключът не е готов, когато хлапето предприеме хода си — или не е направен както трябва — Джейк вероятно ще умре.

— Може би си има свой ключ — каза Роланд. — Възможно ли е?

— Да, но не е достатъчно — въздъхна Еди и пъхна последното парче месо в джоба си за по-късно. „И мисля, че той не го знае.“

8

Избраха лявата пътека и тръгнаха. Инвалидната количка подскачаше и се клатушкаше, от време на време Еди и Роланд трябваше да я вдигат над камъните, които стърчаха от земята като изгнили зъби. Но все пак се придвижваха по-бързо и лесно, отколкото миналата седмица. Пътят вървеше нагоре и когато се обърнеше. Еди забелязваше как гората се отдалечава надолу по склона като поредица от леко наклонени стъпала. Далеч на северозапад се виждаше плискащ се водопад по назъбена скала. Изумен, той установи, че това място беше „стрелбището“, както го бяха нарекли. Сега чезнеше зад тях в омарата на сънливия летен следобед.

— Внимавай, бяло момче! — внезапно извика Сузана.

Еди погледна напред точно навреме, за да не блъсна Роланд с количката. Стрелецът бе спрял и надничаше в преплетените храсти вляво от пътя.

— Ако продължаваш така, ще ти отнема свидетелството за управление — закачливо подхвърли тя.

Еди не й обърна внимание и проследи погледа на Роланд.

— Какво видя?

— Има само един начин да разберем. — Стрелецът се обърна, вдигна Сузана от количката и я сложи на хълбока си. — Хайде да вървим.

— Пусни ме… Мога да си проправям път. При това по-лесно от вас, момчета, ако искате да знаете.

Роланд внимателно я сложи на обраслата с треви бразда, а Еди надникна в гората. Светлината на късното следобедно слънце хвърляше пресичащи се сенки, но му се стори, че видя какво бе привлякло вниманието на Роланд. Голям сив камък, скрит в плетеница от лози и увивни растения.

Извивайки се като змия, Сузана се вмъкна в гората. Двамата мъже я последваха.

Тя се бе подпряла на ръце и изучаваше правоъгълния камък. Беше се килнал пиянски на една страна като стара надгробна плоча.

— Да. Дай ми ножа, Еди.

Роланд преряза лозите и когато паднаха, видя полузаличени букви. Младежът прочете надписа, преди Роланд да е разчистил и половината пълзящи растения.

 

ПЪТНИКО, ОТВЪД СЕ НАМИРА СРЕДНИЯТ СВЯТ

9

— Какво означава това? — попита Сузана.

Гласът й беше тих и изпълнен със страхопочитание, а очите й непрестанно измерваха сивия камък.

— Наближаваме края на първия етап. — Лицето на Роланд беше сериозно и замислено, докато връщаше ножа на Еди. — Трябва да вървим по този стар коларски път. Той следва посоката на Лъча. Гората скоро ще свърши. Очаквам голяма промяна.

— Какво е Средният свят? — попита Еди.

— Едно от големите царства, господствали на земята в миналото. Царство на надеждата, знанието и светлината — всичко, на което се опитвахме да държим на моята земя, преди да ни погълне мракът. Някой ден, ако имаме време, ще ви разкажа стари приказки… поне онези, които си спомням. Те са като огромен гоблен — красиви, но много тъжни… В края на Средния свят се е издигал голям град — може би колкото Ню Йорк. Сега сигурно е в развалини, ако изобщо още съществува. Но там може да има хора… или чудовища, или и двете. Трябва да бъдем нащрек.

Протегна двата пръста на дясната си ръка и докосна надписа. После тихо и замислено каза:

— Средният свят… Кой би помислил… Гласът му постепенно заглъхна.

— С нищо ли не може да му се помогне? — попита Еди. Стрелецът поклати глава.

— Не.

Ка! — неочаквано рече Сузана и двамата я погледнаха.

10

Оставаха два часа до залез слънце, затова продължиха да вървят. Пътят минаваше успоредно на пътеката на Лъча и две други обрасли с растителност по-малки пътеки се сляха с него. Отстрани на едната имаше мъх, разпилени останки от огромна каменна стена. Наблизо се бяха излегнали десетина тлъсти скунка и наблюдаваха пътниците със странните си златисти очи. Приличаха на замислени съдебни заседатели.

Пътят ставаше все по-широк и ясно очертан. Минаха покрай две отдавна запустели сгради. Роланд каза, че втората вероятно е била вятърна мелница. Според Сузана руините бяха обитавани от духове.

— Не бих се изненадал — отбеляза Стрелецът.

Прозаичният му тон смрази и двамата.

Когато мракът ги принуди да спрат, дърветата оредяваха и ветрецът, който ги бе преследвал цял ден, се бе превърнал в лек топъл повей. Земята пред тях продължаваше да се издига.

— След ден-два ще стигнем до върха на хребета — каза Роланд. — После ще видим.

— Какво? — попита Сузана, но той само сви рамене.

През нощта Еди отново се залови да дялка ключа, но не го осеняваше вдъхновение. Увереността и радостта, които изпита, когато ключът бе започнал да придобива очертания, го бяха напуснали. Пръстите му бяха несръчни. За пръв път от няколко месеца с копнеж се замисли колко хубаво би било, ако имаше малко хероин. Не много. Беше сигурен, че една доза ще го накара бързо да довърши работата си.

— Защо се усмихваш, Еди? — попита Роланд, който седеше от другата страна на огъня.

Ниските, раздухвани от вятъра пламъци капризно танцуваха между тях.

— Усмихвам ли се?

— Да.

— Мислех си колко са глупави някои хора. Слагаш ги в стая с шест врати, а те пак минават през стените. И после имат наглостта да ти го натякват.

— Ако се страхуваш от онова, което може да е зад вратата, може би минаването през стените изглежда по-безопасно.

Еди кимна.

— Може би.

Работеше бавно и се опитваше да види очертанията на дървото — особено онова малко „S“ на края. Установи, че е станало много неясно.

„Моля те, Господи, помогни ми да не го оплескам“ — помисли си, но ужасно се страхуваше, че вече е започнал да прави точно това. Накрая се отказа, върна на Стрелеца ключа, който изобщо не се беше променил, и се сгуши под една от кожите. Пет минути по-късно отново засънува момчето и старото игрище на Марки Авеню.

11

Джейк излезе от апартамента около седем и петнадесет. Имаше осем часа свободно време. Хрумна му да се качи на метрото и да се махне от Бруклин, после реши, че това е лоша идея. Едно хлапе, избягало от училище, щеше да привлече повече внимание в покрайнините, отколкото в центъра на града и ако наистина искаше да търси мястото и момчето, с което трябваше да се срещне там, налагаше се да измисли нещо.

„Няма проблем — бе казало момчето с жълтата фланелка и зелената кърпа. — Ти намери ключа и розата, нали? По същия начин ще откриеш и мен.“

Само че Джейк вече не си спомняше как бе намерил ключа и розата. Спомняше си само радостта и чувството за сигурност, които изпълниха сърцето и мислите му. Надяваше се отново да ги изпита. А през това време щеше да се движи. Това беше най-добрият начин да не те забележат в Ню Йорк.

Извървя по-голямата част от разстоянието до Първо Авеню, сетне се върна по пътя, по който бе дошъл, като постепенно се приближаваше към жилищната част на града, следвайки зелената светлина на светофарите (вероятно подсъзнателно знаеше, че дори те служат на Лъча). В десет часа се озова пред Музея на изкуствата на Пето Авеню. Беше му топло и се чувстваше уморен и потиснат. Пиеше му се газирана вода, но трябваше да запази колкото е възможно по-дълго малкото пари, които имаше. Беше извадил и последния цент от кутията до леглото си, но цялата сума възлизаше едва на осем долара.

Група ученици се строяваха за обиколка на музея. Импулсивно Джейк застана в края на редицата и влезе заедно с тях.

Обиколката продължи час и петнадесет минути. Хареса му. В музея беше тихо. Нещо повече, имаше климатична инсталация. И картините бяха хубави. Особено му се понравиха няколко от произведенията на Ремингтън, изобразяващи Стария Запад, и едно голямо платно на Томас Харт Бентън, на което парен локомотив прекосяваше обширните равнини около Чикаго, а мускулести фермери в работни комбинезони и сламени шапки стояха в нивите си и го гледаха. Учителките забелязаха Джейк едва накрая. Красива чернокожа жена в официален син костюм го потупа по рамото и го попита кой е.

Джейк не я видя да се приближава и за миг се вцепени. Машинално бръкна в джоба си и стисна сребърния ключ. Мислите му мигновено се проясниха. Отново се почувства спокоен.

— Групата ми е горе — виновно се усмихна той. — Трябваше да гледаме модерното изкуство, но тези неща тук долу много повече ми харесват, защото са истински картини. Някак са… нали разбирате…

— Измъкнал си се тайно, а? — подсказа учителката и ъгълчетата на устните й се извиха в едва сдържана усмивка.

— Е, по-скоро бих казал, че съм си тръгнал, без да се сбогувам.

Думите неволно се изтръгнаха от устните му. Учениците, които се бяха втренчили в него, бяха озадачени, но този път учителката се засмя.

— Или не знаеш, или си забравил — каза тя, — но във Френския чуждестранен легион са застрелвали дезертьорите. Предлагам ти веднага да се върнеш при класа си, млади господине.

— Да, госпожо. Благодаря. Те и без това сигурно вече са свършили.

— В кое училище учиш?

— Академията „Марки“.

И това му хрумна неочаквано.

Качи се на горния етаж. Заслуша се в разпокъсаното ехо от стъпки и приглушени гласове, отекващи в огромното пространство на ротондата, и се зачуди защо бе изрекъл онова име. Никога през живота си не бе чувал за академията „Марки“.

12

Изчака във фоайето на горния етаж, после забеляза, че единият от пазачите го гледа с нарастващо любопитство, и реши да се измъкне. Надяваше се, че класът, към който се бе присъединил за известно време, си е тръгнал.

Погледна часовника си. На лицето му се изписа изражение, което се надяваше, че прилича на: „Господи! Колко късно е станало!“, сетне хукна надолу по стълбите. Класът и красивата чернокожа учителка, която се бе засмяла на идеята за заминаване без сбогуване, ги нямаше и Джейк реши, че също трябва да се махне оттам. Щеше да се разходи още малко — бавно, заради жегата — и да се качи на метрото.

Спря пред сергия за кренвирши на ъгъла на Бродуей и Четирийсет и втора улица и даде част от оскъдните си пари за вкусен сандвич. Седна на стъпалата на близката банка, за да изяде обяда си, и това се оказа досадна грешка.

До него се приближи полицай, който размахваше палката си в сложна поредица от движения. Изглежда не обръщаше внимание на нищо друго, освен на маневрите с палката, но когато спря пред Джейк, бързо я пъхна в примката и се обърна към него.

— Здрасти, младежо. Няма ли училище днес?

Джейк гладно поглъщаше сандвича си, но последната хапка заседна на гърлото му. Какъв скапан късмет… ако изобщо можеше да се нарече късмет. Намираха се на Таймс Скуеър, сборното място отрепките в Америка, където беше пълно с продавачи на наркотици, наркомани, проститутки и сводници, но това ченге ги подминаваше, за да се заяде с него.

Преглътна с усилие, сетне каза:

— Тази седмица е последната. Днес имахме само едно контролно. След това ни освободиха. — Млъкна, защото изпитателният поглед на полицая не му хареса, после смутено добави: — Имам разрешение.

— Аха. Може ли да видя картата ти за самоличност?

Сърцето на Джейк се сви. Дали майка му и баща му вече се бяха обадили на ченгетата? След приключението предишния ден това беше твърде вероятно. Нюйоркската полиция обикновено не би обърнала голямо внимание на поредното изчезнало дете, особено след като го нямаше само от половин ден, но баща му беше важна клечка в телевизията и се гордееше с връзките си. Джейк се съмняваше, че полицаят има негова снимка… но може би знаеше името му.

— Ами — с нежелание отговори той, — нося картата си за ученическо намаление за магазин „Среден свят“, но това е всичко.

— Магазин „Среден свят“ ли? Не съм го чувал. Къде се намира? В Куинс ли?

— Ами… на Трийсет и трета улица.

— Аха. Дай я.

Полицаят протегна ръка.

Един чернокож с мъниста в косите, разпилени на раменете на жълтия му като канарче костюм, надникна през рамото му.

— Арестувай белия задник, полицай! Изпълни дълга си! Веднага! — весело каза той.

— Затваряй си устата и се разкарай, Илай — каза ченгето, без да се обръща.

Илай се изсмя, показвайки няколко златни зъба, и отмина.

— Защо не поиска неговата карта за самоличност? — попита Джейк.

— Защото в момента искам твоята. Покажи я, синко.

Ченгето или знаеше името му, или бе надушило, че нещо не е наред. Но това може би не беше толкова изненадващо, след като Джейк беше единственият бял в район, където вечно имаше размирици. И в двата случая въпросът се свеждаше до едно — идеята да изяде там обяда си беше тъпа. Но краката го боляха и беше гладен, по дяволите.

„Няма да ме спреш — помисли той. — Не мога да ти позволя да го направиш. Днес следобед в Бруклин трябва да се срещна с един човек… и на всяка цена ще бъда там.“

Вместо да извади портфейла си, той бръкна в джоба си, измъкна ключа и го вдигна към полицая. Обедното слънце обсипа лицето на мъжа с малки монети от отразена светлина. Очите му се ококориха.

— Хей! — задъхано възкликна той. — Какво е това, хлапе?

Протегна ръка към ключа, но Джейк го дръпна. Отразените кръгчета светлина хипнотично танцуваха по лицето на ченгето.

— Не е необходимо да ти давам картата си. Можеш да прочетеш името ми и без да я взимаш, нали?

— Да, разбира се.

Любопитството изчезна от лицето на полицая. Не откъсваше очи от ключа. Погледът му беше вторачен, но не съвсем безизразен. В него се четеше удивление и неочаквано щастие. „Ето, това съм аз — помисли Джейк. — Където и да отида, разпръсквам радост и доброта. Въпросът е какво да правя сега?“

Млада жена (вероятно не библиотекарка, съдейки по зелените копринени прилепнали панталони и прозрачната й блузка), полюшвайки бедра, се приближи към тях. Носеше обувки с осемсантиметрови токове. Погледна първо ченгето, после Джейк. Видя ключа и застина на мястото си. Ръката й бавно се вдигна и докосна гърлото й. Някакъв мъж се блъсна в нея и й каза да гледа къде върви. Младата жена не му обърна внимание. Джейк видя, че край тях се бяха спрели още четири-пет човека. Всички се бяха втренчили в ключа. Събираха се, сякаш бяха видели уличен факир.

„Справяш се страхотно. Никой не те забеляза“ — помисли Джейк. Погледна през рамото на ченгето и на другата страна на улицата съзря табела с надпис „Аптеката на Денби“.

— Казвам се Том Денби — рече Джейк на ченгето. — На картата ми пише така, нали?

— Да, да.

Полицаят бе загубил интерес към него. Вниманието му беше привлечено от ключа. Петънцата отразена слънчева светлина скачаха и се въртяха на лицето му.

— А ти не търсиш момче на име Том Денби, нали?

— Не — отговори ченгето. — Не съм чувал за него.

Около тях се бяха събрали половин дузина зяпачи. Всички гледаха мълчаливо и удивено сребърния ключ в ръката на Джейк.

— И аз мога да си тръгвам, нали?

— Какво? О, разбира се. Върви.

— Благодаря — рече момчето, но в момента не беше сигурно как да тръгне.

Беше обградено от мълчаливата тълпа зомбита. Струпваха се все повече хора. Идваха само да видят какво става, но онези, които съзираха ключа, се втрещяваха и не можеха да откъснат очи от него.

Джейк стана и бавно тръгна заднешком по широките стълби на банката. Държеше ключа пред себе си като укротител на лъвове, вдигнал камшика си. Стигна до широката бетонна площадка горе, пъхна го в джоба си, обърна се и побягна.

Спря само веднъж и погледна назад. Малката група около полицая бавно се съживяваше. Хората се споглеждаха с озадачени изражения, после продължаваха по своя път. Полицаят погледна безучастно вляво, сетне вдясно и нагоре към небето, сякаш се опитваше да си спомни как се бе озовал там и какво е мислел да направи. Джейк беше видял достатъчно. Беше време да намери спирка на метрото и да отиде в Бруклин преди да се е случило още нещо странно.

13

В два и петнадесет същия следобед той бавно изкачи стъпалата на метростанцията и застана на ъгъла на Касъл и Бруклин Авеню, гледайки кулите от пясъчник на Ко-Оп Сити. Чакаше да го обземе онова чувство на увереност и насоченост, което му помагаше да вижда в бъдещето. Чувството не идваше. Нищо. Той беше само едно хлапе, застанало на ъгъла, и късата му сянка лежеше в краката му като уморено куче. „Е, тук съм… А сега какво да направя?“ Установи, че няма ни най-малка представа.

14

Малката група пътници стигна до билото на продълговатия хълм с лек наклон, по който се изкачваше, и спря да погледне на югоизток. Дълго време останаха безмълвни. Сузана на два пъти понечи да каже нещо, но се отказа. За пръв път през живота си не можеше да намери подходящите думи.

Почти безкрайната равнина пред тях сякаш дремеше под златистата светлина на следобедното слънце. Тревата беше буйна, изумруденозелена и много висока. Горички от дървета с дълги тънки стволове и широки разперени корони изпъстряха пейзажа. Сузана бе виждала такива дървета в документален филм за Австралия.

Пътят, който следваха, се спускаше надолу към другата страна на хълма и после се източваше прав като конец на югоизток — ярко бяло платно, прорязващо тревите. Далеч на запад Сузана видя стадо големи животни, които спокойно пасяха. Приличаха на бизони. На изток краят на гората образуваше извит полуостров в тревите. Очертанията му бяха тъмни и неясни. Наподобяваше на ръка със свит юмрук.

Тя осъзна, че посоката е там, накъдето течаха всички ручеи и потоци, които видяха. Бяха притоци на огромната река, която извираше от края на гората и сънено течеше към източния край на света. Беше много широка.

Сузана виждаше и града.

Неясната смесица от върхове и кули се извисяваше над далечния хоризонт. Можеше да са на сто, двеста или триста хиляди километра. Въздухът в този свят изглежда беше съвършено чист и не позволяваше правилно да се прецени разстоянието. Само беше сигурна, че видът на онези неясни кули я изпълва с безмълвно удовлетворение… и със силна, болезнена носталгия по Ню Йорк. „Бих направила почти всичко, за да видя отново очертанията, на Манхатън от моста «Трайбъро».“

После се усмихна, защото това не беше истина. Не би заменила за нищо света на Роланд. Тихата му загадъчност и празните пространства бяха опияняващи. Пък и любимият й беше тук. В Ню Йорк щяха да бъдат обект на презрение и гняв, мишена на грубите, жестоки шеги на всеки идиот. Чернокожа жена на двадесет и шест години и белият й любовник, който беше три години по-млад от нея и имаше склонността да бръщолеви глупости, когато се развълнуваше, и само допреди година „се друсаше“. Тук нямаше кой да им се присмива и подиграва. Никой не ги сочеше с пръст. Тук бяха само Роланд, Еди и тя — последните трима стрелци на света.

Хвана дланта на Еди и я стисна. Беше топла и успокояваща.

— Онова трябва да е река Сенд — промълви той и посочи към далечината. — Никога не съм предполагал, че ще я видя… дори не бях сигурен, че съществува. Също като Пазителите.

— Колко е красива — прошепна Сузана. Не можеше да откъсне очи от огромното пространство пред себе си, задрямало в люлката на лятото. Очите й проследиха сенките на дърветата, пресичащи равнината в продължение на километри до мястото, където Слънцето потъваше зад хоризонта. — Сигурно така са изглеждали Великите равнини, преди да бъдат населени, дори още преди индианците да се появят.

Вдигна свободната си ръка и посочи натам, където Великия път се стесняваше.

— Там е твоят град — добави. — Нали?

— Да.

— Изглежда съвсем нормално — рече Еди. — Възможно ли е още да е непокътнат? Древните ли са изградили онзи кладенец?

— Всичко е възможно в тези времена — отговори Роланд, но в гласа му прозвуча колебание. — Не бива да храниш големи надежди.

— Какво? А, няма.

Но надеждите на Еди бяха големи. Онези неясни очертания бяха предизвикали носталгия в сърцето на Сузана, но в него разпалиха внезапен огън на очакване. Ако градът още беше там — и явно беше така — в него може би имаше хора, при това не само човекоподобни същества, каквито Роланд бе срещнал в подножието на планината. Жителите на града можеше да са („Американци“ — прошепна му подсъзнанието) интелигентни и услужливи. Може би знаеха разликата между успеха и провала или дори между живота и смъртта. Пред очите му проблесна видение (отчасти предизвикано от филми като „Последният звезден изтребител“ и „Черният кристал“) — свят на прегърбени, но величествени градски старейшини, които можеше да им дадат храна, взета от непокътнатите магазини на града или от специални градини, отглеждани с мехурчета кислород). И докато той, Роланд и Сузана се тъпчеха, те щяха да им обяснят какво точно има пред тях и какво означава всичко. Подаръкът им на раздяла с пътниците щеше да бъде туристическа карта с най-точния маршрут до Тъмната кула, очертан в червено.

Еди не знаеше израза deus ex machina, но беше достатъчно голям, за да знае, че такива мъдри и любезни хора съществуваха предимно на страниците на комиксите и в евтините филми. Ала идеята беше опияняваща — анклав на цивилизация в този опасен и пуст свят, мъдри възрастни хора-елфи, които щяха да им кажат какво всъщност правеха. А приказните очертания на града в мъглявината правеха идеята напълно вероятна. Дори ако градът беше запустял и населението измряло от отдавнашна чума или експлозия на химически завод, пак щеше да им послужи като един вид гигантска кутия с инструменти — огромен военен склад, където можеха да се екипират за трудните преходи, които беше убеден, че им предстоят. Пък и беше градско момче и видът на всички високи кули събуждаше надеждите му.

— Добре — каза той, като едва не се засмя на глас от вълнение. — Да вървим! Да вкараме в играта онези мъдри елфи!

Сузана озадачено го погледна, но се усмихна.

— Какви ги бръщолевиш, бяло момче?

— Нищо. Няма значение. Да вървим. Какво ще кажеш, Роланд? Искаш ли да…

Но нещо в лицето на Стрелеца — объркано и замечтано — го накара да млъкне и да сложи ръка на раменете на Сузана, сякаш за да я предпази.

15

След като набързо огледа градския пейзаж, очите на Роланд бяха привлечени от нещо, намиращо се много по-близо до мястото, където стояха. Изпълниха го безпокойство и лоши предчувствия. Беше виждал подобни неща, когато Джейк беше с него. Спомни си как най-сетне бяха успели да излязат от пустинята и да тръгнат по следите на човека в черно, водещи ги по хълмовете и към планините. Пътешествието беше трудно, но поне имаха вода.

Една нощ се събуди и установи, че Джейк го няма. Беше чул сподавени, отчаяни викове, идващи от върбовата горичка до малкия поток. Докато си проправи път до поляната в средата на горичката, виковете на момчето престанаха. Роланд го намери да стои на място, което много приличаше на онова пред тях. Място за жертвоприношения, където живееше оракул… който говореше, когато го принуждаваха… и убиваше, когато можеше.

— Роланд? — обади се Еди. — Какво има? Нещо не е наред ли?

— Виждаш ли онова? Това е говорящ пръстен. Очертан е с високи камъни.

Втренчи се в Еди, с когото се бе запознал в страшния, но приказен самолет в онзи странен друг свят, където стрелците бяха облечени в сини униформи и имаше неизчерпаеми запаси от захар, хартия и прекрасни наркотици като астин. На лицето на Еди се изписваше някакво загадъчно изражение — предсказание. Ярката надежда, която озари очите му, докато гледаше към града, изчезна, оставяйки го тъжен и мрачен. Това беше изражение на човек, взиращ се в бесилката, на която скоро щеше да намери смъртта си.

„Първо Джейк, а сега и Еди — помисли Стрелецът. — Колелото на живота е безпощадно. Винаги стига до едно и също място“

— О, по дяволите — рече младежът. Гласът му беше сух и изплашен. — Мисля, че това е мястото, където хлапето ще се опита да се присъедини към нас.

Стрелецът кимна.

— Твърде вероятно. Такива места са редки и привлекателни. Веднъж го проследих до подобно място. Оракулът, който го пазеше, едва не го уби.

— Откъде знаеш? — попита Сузана. — Сън ли беше?

Еди поклати глава.

— Не знам. Но в мига, в който Роланд посочи онова проклето място… — Гласът му постепенно заглъхна. Погледна Стрелеца и добави: — Трябва да стигнем дотам колкото е възможно по-бързо.

Гласът му звучеше отчаяно и беше изпълнен със страх.

— Днес ли ще се случи? — попита Роланд. — Довечера?

Еди отново поклати глава и облиза устни.

— Не знам. Не съм сигурен. Довечера ли? Не мисля. Времето тук… не е същото като там, където е хлапето. В неговия свят времето тече по-бавно. Може би утре. — Той се бореше с паниката, но накрая се предаде. Обърна се и сграбчи ризата на Роланд със студените си потни пръсти. — Трябва да довърша ключа, а не съм го сторил. Трябва да направя и още нещо, а нямам представа какво е то. И ако момчето умре, вината ще бъде моя!

Стрелецът отскубна ръцете му.

— Овладей се!

— Роланд, ти не разбираш.

— Хленченето и дърпането няма да решат проблема ти. Забравил си лицето на баща си.

— Престани с тези глупости! Изобщо не ми пука за баща ми — истерично изкрещя Еди и Роланд го удари по лицето.

Звукът наподобяваше счупване на клон.

Главата на младежа се отметна, а очите му се разшириха от изумление. Втренчи се в Стрелеца, сетне бавно вдигна ръка, за да докосне зачервяващия се отпечатък от пръстите му.

— Копеле! — прошепна и плъзна ръка към револвера, който още носеше на левия си хълбок.

Сузана се опита да му попречи, но Еди блъсна ръцете й.

„Отново трябва да поучавам — помисли си Роланд. — Само че този път заради собствения си живот, както и заради неговия.“

Някъде в далечината врана прониза тишината с дрезгавия си крясък и Роланд си спомни за сокола Дейвид. Сега Еди беше неговият сокол… и също като Дейвид нямаше да изпита угризения да извади окото му, ако отстъпеше дори на сантиметър.

Или да вкопчи нокти в гърлото му.

— Ще ме застреляш ли? Така ли смяташ да сложиш край на всичко, младежо?

— Господи, писна ми от твоето баламосване — рече Еди. Очите му бяха замъглени от сълзи и ярост.

— Не си довършил ключа, защото се страхуваш, че няма да можеш да го направиш. Страх те е да слезеш там, където са камъните, защото знаеш, че нищо няма да стане. Не се боиш от големия свят, Еди, а от малкия в себе си. Не си забравил лицето на баща си. Аз също. Застреляй ме, ако смееш. Омръзна ми да гледам как хленчиш.

— Престани! — изпищя Сузана. — Не виждаш ли, че ще го направи? Предизвикваш го.

Роланд я погледна.

— Предизвиквам го да вземе решение. — Отмести поглед към Еди. Сбръчканото му лице беше строго. — Ти излезе от сянката на хероина и на твоя брат, приятелю мой. Излез и от своята сянка, ако имаш смелост, или ме застреляй и сложи край на всичко.

За миг си помисли, че Еди ще го стори и че всичко ще свърши там, на високия хребет, под безоблачното небе и върховете на сградите, блещукащи на хоризонта като сини привидения. После лицето на Еди конвулсивно започна да потрепва. Твърдите очертания на устните му омекнаха и се разтрепериха. Пусна ръкохватката от сандалово дърво, гърдите му се надигнаха. Отвори уста и цялото отчаяние и ужас се изля в един стенещ вик, когато изкрещя на Стрелеца:

Да, страхувам се, тъпо копеле! Не го ли разбираш? Страх ме е!

Краката му се преплетоха, падна по лице. Роланд го хвана и долови мириса на потта и мръсотията на кожата му и на сълзите и ужаса.

Стрелецът го прегърна за миг, после се обърна към Сузана. Еди се свлече на колене до инвалидната й количка. Главата му уморено клюмна. Тя сложи ръка на врата му, Допирайки глава до крака му, и огорчено каза на Роланд:

— Понякога те мразя.

Стрелецът долепи длани до слепоочията си и силно ги притисна.

— Понякога и аз се мразя.

— Но това не те спира, нали?

Той не отговори. Погледна Еди, който лежеше, притиснал лице до Сузана и затворил очи. На лицето му бе изписано отчаяние. Роланд се пребори с умората, която го накара да отложи края на този спор за друг ден. Ако младежът беше прав, такъв ден нямаше да има. Джейк беше готов да предприеме своя ход. Еди беше избран да помогне за появата на момчето в този свят. Ако не беше готов да го стори, хлапето щеше да умре още при влизането, така както едно бебе би се задушило, ако пъпната връв е омотана около врата му, когато започнеха контракциите.

— Стани, Еди.

За миг помисли, че младежът няма да се подчини. В такъв случай всичко беше загубено… и това също беше ка. Сетне Еди бавно се изправи.

— Погледни ме.

Младежът неспокойно се размърда, но този път не каза нищо.

Вдигна бавно глава и с трепереща ръка отметна косите от челото си.

— Това е за теб. Не трябваше да го взимам, независимо колко силна беше болката ми. — Роланд извади ключа от парчето кожа и го даде на Еди, който протегна ръка към него, сякаш насън. — Ще се опиташ ли да направиш онова, което е необходимо?

— Да.

Гласът му беше едва доловим.

— Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Съжалявам, че се страхувам.

В гласа на Еди имаше нещо ужасно, което нарани сърцето на Роланд. Мислеше, че знае какво е то: детството на младежа болезнено отминаваше в присъствието на тримата. Това не можеше да се види, но Роланд чуваше отслабващите му викове. Опита се да остане глух за тях.

„Поредното нещо, което направих в името на. Кулата. Точките ми се увеличават и денят на равносметката наближава. Как ще платя?“

— Не желая да ми се извиняваш, най-малкото, че си се страхувал. Какво щяхме да бъдем, ако да се страхувахме? Освирепели кучета с пяна на устата и лайна, засъхнали на задника.

— Какво искаш тогава? — извика Еди. — Ти взе всичко, което имах! И не само това, защото накрая сам ти го дадох! Какво още искаш от мен!

Роланд стискаше в юмрука си ключа, който беше тяхната половина от спасението на Джейк Чеймбърс. Не каза нищо. Гледаше Еди в очите, а слънцето грееше над необятната зелена равнина и синьо-сивата ивица на река Сенд. Някъде в далечината отново изграчи врана.

След малко в очите на Еди Дийн просветна прозрение.

Роланд кимна.

— Забравил съм лицето… — Младежът млъкна. Главата му клюмна. Преглътна. Отново погледна Стрелеца. Роланд знаеше, че онова, което умираше между тях, е изчезнало. Ей-така. Тук, на този слънчев, ветровит хребет на ръба на всичкото. Завинаги. — Забравил съм лицето на баща си, Стрелецо… и моля за прошка.

Роланд разпери пръсти и върна ключа на онзи, комуто_ ка _бе отредила да го носи:

— Не говори така, Стрелецо — каза той на езика, който беше говорил в детството си. — Баща ти те вижда много добре… обича те много… аз също.

Еди взе ключа и извърна лице. Сълзите му още не бяха пресъхнали.

— Да вървим — каза и те се спуснаха по хълма, отправяйки се към ширналата се долу равнина.

16

Джейк вървеше бавно по Касъл Авеню — покрай заведенията за пица, баровете и кръчмите, където възрастни жени с мрачни лица белеха картофи и изстискваха домати. Ремъците на раницата охлузиха кожата му и краката го заболяха. Мина под дигитален термометър, който показваше четиридесет и два градуса, но Джейк имаше чувството, че са поне петдесет.

Пред него се появи патрулна кола. Той изведнъж се заинтересува от градинските инструменти, изложени на витрината на един железарски магазин. Вгледа се в отраженията на синьо-белите цветове на колата и не помръдна, докато тя отмина.

„Хей, Джейк, стари приятелю… Къде по-точно отиваш?“

Нямаше ни най-малка представа. Беше сигурен, че момчето със зелената кърпа и жълтата риза с надпис „В СРЕДНИЯ СВЯТ НЯМА НИТО МИГ СКУКА“, което търсеше, е някъде наблизо, но какво от това? За него момчето беше нещо като игла в копа сено, каквато представляваше Бруклин.

Мина покрай уличка, по стените на къщите бяха изписани графити. Преобладаваха имената ЕЛ ТИАНТЕ 91, БЪРЗИЯТ ГОНЗАЛЕС и МОТОРИЗИРАНИЯТ МАЙК, но имаше и няколко хитри думи и изрази и погледът му се спря на тях:

„РОЗАТА Е РОЗА Е РОЗА Е РОЗА.“

Това беше написано на тухлите със спрей. Боята беше избледняла до светлорозовия нюанс на розата, която растеше в запустялото място, където някога се намираше магазинът за сувенири на Том и Джери. Отдолу, в тъмносиньо някой бе надраскал следните странни думи: „МОЛЯ ЗА ПРОШКА“.

„Какво ли означава това?“ — запита се Джейк. Не знаеше. Може би нещо от Библията. Но изречението привлече очите му, както змия фиксира с поглед птица. Накрая тръгна, бавно и замислено. Наближаваше четиринадесет и трийсет и сянката му започна да се удължава.

Пред него вървеше възрастен мъж. Движеше се под сянката и се подпираше на крив бастун. Зад очилата с дебели стъкла, кафявите му очи плуваха като необикновено големи яйца.

— Моля за прошка, сър — каза Джейк, без да мисли и без дори да се чуе.

Старецът се обърна да го погледне и примигна от изненада и страх.

— Остави ме на мира — извика, вдигна бастуна и непохватно го размаха срещу Джейк.

— Знаете ли някъде наблизо да се намира академията „Марки“?

Това беше единственото, което измисли.

Възрастният мъж бавно спусна бастуна. Думата „сър“ го накара да го стори. Погледна Джейк с налудничавия интерес на сенилен старец.

— Защо не си на училище, момче?

Джейк се усмихна уморено. Това вече започваше да му писва.

— Дойдох да видя един мой стар приятел, който учи в академията „Марки“. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Мина покрай стареца с надеждата, че няма да го перне с бастуна по задника. Стигна почти до ъгъла на улицата, когато човекът извика:

— Момче! Момче!

Той се обърна.

— Наоколо няма никаква академия „Марки“. От двайсет и две години живея тук и знам. Марки Авеню, да, но такава академия няма.

Стомахът на Джейк се сви от внезапно вълнение. Направи крачка към стареца, който отново вдигна бастуна в отбранителна позиция. Момчето моментално спря, оставяйки шест-метрова зона на безопасност помежду им.

— А бихте ли ми обяснили къде е Марки Авеню?

— Разбира се. Нали ти казах, че от двайсет и две години живея тук. След две пресечки. Завий наляво след кинотеатър „Маджестик“. Но ти повтарям, че няма академия „Марки“.

— Благодаря, сър! Благодаря!

Обърна се и погледна напред. Видя очертанията на кинотеатъра. Хукна към него, после реши, че ще привлече внимание, и забави ход.

Старецът замислено го наблюдаваше, сетне се усмихна и продължи по пътя си.

17

Смрачи се и групата на Роланд спря. Стрелецът изкопа плитка дупка за огъня. Не им беше необходим за готвене, но въпреки това им трябваше. Особено на Еди. Ако искаше да довърши ключа, имаше нужда от светлина, за да работи.

Стрелецът се огледа и видя Сузана — тъмен силует на фона на избледняващото светлосиньо небе. Но не видя младежа.

— Къде е той?

— Долу на пътя. Остави го. Ти направи достатъчно.

Той кимна, наведе се над съчките и ги запали с кремъка и огнивото си. Добавяше пръчки към огъня и чакаше Еди да се върне.

18

Еди седеше по средата на Великия път. Държеше недовършения ключ и наблюдаваше небето. Погледна към пътя, видя искрите от огъня и разбра какво прави Роланд… и защо. Сетне отново извърна очи към небето. Никога не се беше чувствал по-самотен. Нито по-уплашен.

Небето беше огромно. Не си спомняше да е виждал такова необятно пространство и празнота. Караше го да се чувства незначителен, но предполагаше, че в това няма нищо лошо. В общия замисъл на нещата наистина беше незначителен.

Момчето вече беше наблизо. Мислеше, че знае къде се намира Джейк и какво се готви да направи. Това го изпълваше с безмълвно удивление. Сузана бе дошла от 1963, Еди — от 1987. А между тях — Джейк. Опитваше се да дойде. Да се роди.

„Срещал съм го — помисли си Еди. — Сигурно съм го срещал и мисля, че си спомням… Беше точно преди Хенри да постъпи в армията. Ходеше на курсове в бруклинския професионален институт и се обличаше изцяло в черно — джинси, мотористки ботуши със стоманени капси и тениска. Приличаше на Джеймс Дийн. Пушеше «Ериа Шик». Не му го казах, защото не исках да се ядоса.“

Еди установи, че онова, което чака, се бе случило, докато размишляваше. Старата звезда се беше показала. След петнайсетина минути към нея щеше да се присъедини цяла галактика, но засега тя блещукаше сама в здрача.

Бавно вдигна ключа към Старата звезда. После изрече древното заклинание на неговия свят. Беше го научил от майка си, докато двамата гледаха вечерницата, блеснала в настъпващия мрак над покривите на Бруклин. „На небето първата звезда сияе, нека се сбъдне онова, за което мечтая“.

Старата звезда къпеше в светлина ключа — досущ диамант в пепел.

— Помогни ми да събера смелост — промълви той. — Това е желанието ми. Дай ми сили да довърша проклетото нещо.

Постоя там още една минута, после стана и бавно се отправи към бивака. Настани се колкото можа по-близо до огъня, извади ножа на Стрелеца и без да каже дума, се залови за работа. От S-образната извивка в края на ключа се посипаха миниатюрни тресчици. Обръщаше предмета насам-натам, присвиваше очи и прокарваше палец по изящните очертания. Опита се да не мисли какво би станало, ако формата не е същата. Това със сигурност би го смразило.

Роланд и Сузана седяха зад него и мълчаливо го наблюдаваха. Накрая Еди остави ножа. По лицето му се стичаше пот.

— Онова твое хлапе — рече той. — Джейк. Трябва да е много храбро.

— В подножието на планината се държа смело — каза Роланд. — Страхуваше се, но не отстъпи нито сантиметър.

— Бих искат да съм като него.

Роланд сви рамене.

— В бара на Балазар ти се бори добре, макар че бяха взели дрехите ти. Много е трудно да се биеш гол, но ти го направи.

Еди се опита да си спомни престрелката в нощния клуб, но това беше само неясно петно в паметта му — дим, шум и светлина, проникваща през стената в объркани, пресичащи се лъчи. Мислеше, че стената се срути от огъня на автоматичното оръжие, но не беше сигурен.

Вдигна ключа, така че зъбците да се очертаят ясно на фона на пламъците. Дълго го държа, гледайки предимно S-образната форма. Приличаше точно на ключа, който помнеше от съня си и от мимолетното видение в огъня… И все пак не беше същият.

„Това е отново Хенри. Всички онези години, през които не ме биваше. Направи го, приятелю. Само дето онзи Хенри у теб не иска да го признае.“

Пусна ключа върху парчето кожа и внимателно я сгъна.

— Свърших. Не знам дали стана както трябва, но предполагам, че това е най-доброто, на което съм способен.

Почувства странна празнота, нямаше цел, нито посока.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — тихо попита Сузана.

„Ето ти цел — помисли той. — И посока. Тя седи там, скръстила ръце на коленете си. Целта и посоката, които някога ще…“

Но в същия миг в съзнанието му се появи нещо друго — Не беше сън… нито видение.

„Не е нито едно от двете. Това е спомен. Отново се случва — ти си спомняш бъдещето.“

— Първо трябва да направя още нещо — промърмори и стана.

Роланд бе натрупал няколко дървета от другата страна на огъня. Еди ги прерови и намери сух клон, дълъг около шестдесет и дебел десет сантиметра по средата. Върна се на мястото си и пак взе ножа. Този път работеше по-бързо, защото само заостряше пръчката, превръщайки я в нещо, което приличаше на клин.

— Не може ли да тръгнем преди зазоряване? — обърна се към Стрелеца. — Мисля, че трябва да стигнем до онзи кръг колкото е възможно по-скоро.

— Да. Не искам да вървим в тъмнината, защото говорящият пръстен е опасно място нощем, но щом се налага, ще го направим.

— От изражението ти съдя, че онези каменни кръгове са опасни по всяко време на денонощието — отбеляза Сузана.

Еди пак взе ножа. Купчината пръст от дупката за огъня беше до десния му крак. С острието нарисува знак в пръстта. Очертанията бяха ясни.

— Добре — каза и заличи знака. — Всичко е готово.

— Тогава хапни нещо — предложи Сузана.

Той се опита, но не беше много гладен. Когато най-после легна да спи, сгушен до топлото й тяло, сънят му беше без сънища, но неспокоен. Стрелецът го събуди в четири сутринта и Еди чу как вятърът свири в равнината под тях. Стори му се, че го понесе в мрака, далеч от грижите, а Старата звезда и Старата майка се рееха спокойно над него, посребрявайки лицето му.

19

— Време е — каза Роланд.

Еди се надигна. До него Сузана разтриваше с длани лицето си. Мислите му се проясниха и съзнанието му се изпълни с чувство за неотложност.

— Да вървим. Бързо.

— Той се приближава, нали?

— Съвсем близо е.

Стана, прегърна Сузана през кръста и я сложи на инвалидната количка.

Тя го погледна загрижено.

— Имаме ли достатъчно време да стигнем дотам? Еди кимна.

— Ако побързаме.

След три минути отново тръгнаха надолу по Великия път, който проблясваше като привидение. Час по-късно, когато първите лъчи на зората започнаха да докосват небето на изток, дочуха ритмични звуци.

„Барабани“ — помисли Роланд.

„Машини — помисли Еди. — Някакъв грамаден механизъм“

„Сърце — помисли Сузана. — Огромно, болно, пулсиращо сърце… там, в онзи град, където трябва да отидем.“

След два часа звукът спря така внезапно, както бе започнал. Небето се изпълни с големи безформени облаци, които първо закриха слънцето, после го за тъмниха. Кръгът от камъни вече се намираше на по-малко от осем километра и стърчеше като зъб на покосено чудовище.

20

СЕДМИЦА НА СПАГЕТИТЕ В „МАДЖЕСТИК“

 

пишеше на избелелия, провиснал сенник на ъгъла на Бруклин и Марки Авеню.

ДВЕ КЛАСИКИ СЪС СЕРДЖО ЛЕОНЕ

„ЗА ЕДНА ШЕПА ДОЛАРИ“

ПЛЮС „ДОБРИЯТ, ЛОШИЯТ И ГРОЗНИЯТ“

ВСИЧКИ ПРОЖЕКЦИИ

ПО ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТ ЦЕНТА!

Зад гишето седеше русо момиче с ролки на косите. Дъвчеше дъвка, слушаше по транзистора „Лед Цепелин“ и четеше един от таблоидните вестници, които господин Шоу харесваше. Вляво имаше плакат на Клинт Истууд.

Джейк знаеше, че няма време, защото три часът наближаваше, но спря за миг и се вторачи в плаката. Истууд беше облечен в мексиканско пончо. Между зъбите си стискаше пура. Беше отметнал пончото от рамото си, за да извади пистолет. Очите му бяха светлосини.

„Не е той — помисли Джейк_, — но прилича на него. Очите му са почти същите.“_

— Ти ме заряза — каза той на мъжа от стария плакат, който не беше Роланд. — Остави ме да умра. Този път какво ще стане?

— Хей, малкия — извика русокосата и го стресна. — Ще излизаш ли, или ще стоиш там и ще си говориш сам?

— Не — отговори той. — Гледал съм онези два филма.

Излезе и зави наляво по Марки Авеню.

Отново зачака да изпита познатото чувство за надникване в бъдещето, но то не се връщаше. Това беше само една гореща, слънчева улица с жълтеникави сгради, които приличаха на затворнически блокове. Покрай него минаха няколко млади жени с бебешки колички, които разговаряха, но други хора нямаше. Беше необичайно горещо за май. Твърде горещо за разходки.

„Какво търся? Какво?“

Изведнъж зад него се чу груб момчешки смях, последван от гневен момичешки вик:

— Върни ми го!

Джейк подскочи при мисълта, че момичето сигурно има предвид него.

— Дай ми го, Хенри! Не се шегувам.

Джейк се обърна и видя две момчета — едното най-малко на осемнадесет години, а другото на дванадесет-тринадесет. При вида на второто момче сърцето му се разтуптя. Вместо памучните шорти на райета, хлапето беше облечено в джинси от рипсено кадифе, но жълтата фланелка беше същата, а под мишницата си то стискаше парцалива баскетболна топка. Макар да беше с гръб към него, Джейк знаеше, че е намерил момчето от съня си.

21

Момичето беше касиерката от киното. По-голямото момче — дори можеше да бъде наречен мъж — носеше вестник. Тя протягаше ръце да го вземе, но той го държеше над главата си и се хилеше. Беше облечен в черни джинси и черна фланелка.

— Скочи да го вземеш, Мариан! Хайде, хоп!

Тя го погледна сърдито. Лицето й беше зачервено. — Дай ми го! Престани да се занасяш и ми го върни! Копеле!

— О, чу ли това. Еди? — попита голямото момче. — Какъв неприличен език! Ах, ти!

Отново размаха вестника пред русокосата и Джейк изведнъж разбра какво става. Двете момчета се връщаха от училище и по-голямото бе влязло при момичето под предлог, че има да му каже нещо важно. После се бе пресегнало през гишето и бе грабнало вестника му.

Джейк бе виждал подобно лице. Принадлежеше на един от онези младежи, за които беше адски забавно да намокрят опашката на някоя котка със запалителна течност или да завържат на въженце с кукичка парче хляб пред гладно куче. Или пък седеше на последния чин и разкопчаваше сутиените на момичетата, а после, когато някой се оплачеше, с тъпо изражение на изненада питаше: „Кой? Аз ли?“ В „Пайпър“ такива като него бяха малцина, но все пак ги имаше. Имаше ги във всяко училище. В „Пайпър“ се обличаха по-добре, по лицата им бяха същите. В миналото вероятно биха казали, че това е лице на момче, родено да бъде обесено.

Мариан подскочи да вземе вестника си. Голямото момче го бе навило на руло. Вдигна го извън обсега й, сетне я удари по главата — както би праснал куче, защото се е изпишкало на килима. Тя заплака — предимно от унижение. Лицето й беше толкова зачервено, че блестеше.

— Добре, задръж го тогава! — извика му. — Знам, че не можеш да четеш, но поне ще разгледаш картинките.

— Защо не й го върнеш? — тихо попита познатият на Джейк.

Другият подаде вестника на момичето, което го дръпна от ръката му. Вестникът се скъса.

— Ти си лайно, Хенри Дийн! — извика тя. — Истинско лайно!

— Хей, че какво толкова направих? — Гласът му прозвуча искрено обиден. — Пошегувах се. Освен това вестникът се скъса само на едно място. Нищо не ти пречи да го прочетеш. Я се усмихни!

Момчетата като Хенри винаги прекаляваха с шегите си, после, когато някой им се развикаше, придобиваха обидено изражение. И все питаха: „Какво толкова съм направил?“, „Не разбираш от майтап“ или „Я се усмихни“.

„Какво правиш с него, хлапе? — запита се Джейк. — Ако си на моя страна, какво правиш с този хулиган?“

Но когато малкото момче се обърна и двамата отново тръгнаха по улицата, Джейк разбра какъв е отговорът на въпроса му. Чертите на по-големия бяха по-остри и лицето му — загрозено от акне, но приликата беше поразителна. Двамата бяха братя.

22

Джейк се обърна и бавно тръгна пред двете момчета. С трепереща ръка бръкна в джоба си, извади слънчевите очила на баща си и успя да си ги сложи.

В него се надигнаха гласове, сякаш някой постепенно усилваше звука на радио.

— Не трябваше да я удряш толкова силно, Хенри. Това беше гадно.

— На нея й хареса. Еди. — Гласът на Хенри беше самодоволен. — Ще разбереш, когато пораснеш.

Но тя се разплака.

— Вероятно само на шега — философски отбеляза брат му.

Двамата вече бяха съвсем наблизо. Джейк се сви до стената на сградата, покрай която минаваше. Наведе глава и пъхна ръце в джобовете на джинсите си. Нямаше представа защо беше толкова важно да не го забележат. Хенри беше без значение, но…

„По-малкият не трябва да ме запомни — помисли той. — Не знам защо, но е така“

Момчетата минаха покрай него, хвърляйки му само бегъл поглед. Онзи, когото Хенри бе нарекъл Еди, вървеше от вътрешната страна и дриблираше с баскетболната топка.

— Трябва да признаеш, че беше адски смешна — продължи Хенри. — Как само подскачаше да вземе вестника си!

Еди погледна брат си с изражение, което би трябвало да е укорително… после се предаде и избухна в смях. Джейк видя безпрекословна обич в обърнатото му нагоре лице и предположи, че би простил много неща на брат си.

— Е, отиваме ли? — попита Еди. — Ти каза, че може. След училище.

— Казах може би. Не знам дали ми се ходи чак дотам. Пък и мама сигурно вече се е прибрала. Я по-добре да зарежем тая работа. Да се качим горе и да погледаме телевизия.

Двамата вече бяха на десетина крачки пред Джейк.

— Моля те. Нали обеща.

Сградата, покрай която минаваха, имаше ограда от вериги. Портата беше отворена. Джейк видя, че отвъд нея е игрището, което предишната вечер сънува… но малко по-различно. Не беше обградено с дървета и нямаше странен павилион като в подлез с врата на диагонални ивици в жълто и черно, но напуканият бетон беше същият. Както и избледнелите жълти наказателни линии.

— Ами… може би. Не знам. — Хенри отново дразнеше брат си, който явно много искаше да отидат на онова място. — Хайде да вкараме по няколко коша, докато мисля.

Грабна топката от ръцете на Еди, започна тромаво да дриблира и стреля. Топката се удари в таблото и отскочи, без да докосне краищата на обръча. Хенри го биваше да краде вестници от момичетата, но на баскетболното игрище беше кръгла нула.

Еди мина през портата, разкопча кадифения си панталон и го събу. Отдолу беше по памучните шорти на райета, които носеше в съня на Джейк.

— Охо, сложили сме си шорти — присмя му се Хенри. — Колко са готини!

Изчака, докато брат му застана на един крак, за да измъкне другия от кадифените джинси, и го замери с топката. Еди успя да я избие и вероятно се спаси от разкървавяване на носа, но загуби равновесие и се строполи на бетона. Не се нарани лошо, но можеше и това да стане. На игрището блещукаха множество строшени стъкла.

— Престани, Хенри — каза, но в гласа му не прозвуча сериозен укор.

Явно брат му правеше тези номера толкова отдавна, че той ги забелязваше само когато бяха насочени към друг — като например русокосата касиерка.

— Хайде, Хенри.

Еди стана и заприпка по игрището. Топката бе рикоширала във веригите на оградата и бе отскочила към Хенри. Дриблирайки, той се опита да мине покрай малкия си брат. Ръката на Еди се извиси и с едно-единствено светкавично, но необикновено грациозно движение открадна топката. После лесно се промъкна под протегнатата ръка на брат си и стреля в коша. Намръщен, Хенри го подгони, но сякаш ходеше насън. Топката мина през обръча. Хенри я улови и започна да дриблира от началната линия.

„Не трябваше да правиш това, Еди“ — помисли Джейк.

Стоеше там, където свършваше оградата, и наблюдаваше двете момчета. Това му се струваше безопасно, поне засега. Те бяха толкова погълнати от играта, че не биха забелязали дори президента Картър, ако се приближеше до тях. Всъщност Хенри едва ли знаеше кой е Картър.

Очакваше го да фаулира брат си, вероятно тежко, като възмездие задето му открадна топката. Но подцени коварството на Еди. Хенри направи лъжливо движение, което не би заблудило никого, но малкият се хвана. Брат му го преодоля и се устреми към коша, като безгрижно дриблираше с топката. Джейк беше сигурен, че Еди може лесно да го спре и отново да открадне топката, но хлапето не го стори. Хенри пак я хвърли непохватно и не уцели коша. Еди грабна топката… и после я остави да се изплъзне от пръстите му. По-големият я взе, обърна се и най-после вкара кош.

— Водя с едно — каза задъхан. — До дванадесет ли ще играем?

— Разбира се.

Джейк беше видял достатъчно. В края на краищата Хенри щеше да спечели. Еди щеше да се погрижи за това. Не само щеше да му спести поражението, но щеше да го предразположи и да подобри настроението му. И да го убеди да отидат там, където искаше.

„Хей, наивнико, мисля, че хлапето те върти на малкия си пръст, а ти изобщо не се досещаш какво става, нали?“

Джейк се дръпна назад, докато жилищната сграда, извисяваща се на север, го скри от погледа на братята Дийн. Облегна се на стената и се заслуша в тупкането на топката. След малко Хенри се запъхтя като Чарли Пуф-Паф, изкачващ стръмен склон. Сигурно пушеше. Момчетата като него винаги пушеха цигари.

Играха десетина минути и когато Хенри спечели, улицата вече се бе изпълнила с деца, които се прибираха вкъщи. Някои изгледаха с любопитство Джейк, докато минаваха покрай него.

— Игра добре — отбеляза Еди.

— Не беше лесно. Още си падаш по стария номер с лъжливото движение на главата.

„Я още как — помисли Джейк. — Ще си пада по него, докато напълнее с четирийсет килограма. После ще те изненада“.

— Прав си. Слушай, хайде да отидем да видим онова място. Моля те.

— Да. Защо не? Да вървим.

— Добре, шефе.

— Но първо се качи в апартамента. Кажи на мама, че ще се върнем в четири и половина-пет без петнайсет. Не споменавай за Двореца. Ще получи припадък. Тя мисли, че къщата е обитавана от духове.

— Да й кажа ли, че отиваме в Дюи?

Настъпи тишина, докато Хенри обмисляше предложението.

— Не. Може да се обади на госпожа Бунковски. Кажи й, че… отиваме в „Дейли“ да си купим бомбички. Мама ще повярва. Поискай й няколко долара.

— Няма да ми даде. До заплата й остават два дни.

— Глупости. Все ще измолиш нещо. Хайде, отивай.

— Добре… Хей…

— Какво?

— Мислиш ли, че Дворецът наистина е обитаван от духове?

Джейк се промъкна по-близо до игрището. Не искаше да го забележат, но изпитваше силно желание да чуе отговора на този въпрос.

— Не. Няма къщи, обитавани от духове. Има ги само във филмите.

— Аха.

В гласа на хлапето се долови непогрешимо облекчение.

— Но ако има такива — продължи Хенри, който явно не желаеше брат му да се успокоява чак толкова, — един от тях е Дворецът. Чух, че преди няколко години две хлапета от Норуд Стрийт влезли там и се натъкнали на разни отвратителни неща. Ченгетата ги намерили с прерязали гърла. Кръвта им била изтекла. Но наоколо нямало кръв. Схващаш ли? Била изчезнала.

— Само ме плашиш, нали?

— Не. Но това не било най-лошото.

— А кое?

— Косите им били побелели. — Хенри беше сериозен. Явно този път не се занасяше и вярваше на всяка своя дума. Пък и едва ли имаше достатъчно мозък в главата си, за да съчини подобна история. — И на двамата. А очите им били широко отворени, сякаш са видели най-ужасното нещо на света.

— Престани — каза Еди, но гласът му беше тих и изпълнен със страхопочитание.

— Още ли искаш да отидеш там?

— Разбира се. Няма да се приближаваме.

— Тогава върви да се обадиш на мама. И се опитай да изкопчиш няколко долара. Трябва да си купя цигари. Вземи и шибаната топка.

Джейк се отдръпна настрана и влезе в най-близкия вход на жилищната сграда точно когато Еди излезе от игрището.

За негов ужас момчето с жълтата фланелка се насочи право към него… „Господи! — смаян помисли той. — Ами, ако живее тук?“

Наистина беше така. Джейк имаше време само да се обърне и да се вторачи в звънците. Еди Дийн мина толкова близо до него, че той долови миризмата на пот. Усети и любопитния поглед, който момчето му хвърли. После Еди се отправи към асансьора.

Сърцето на Джейк тупкаше силно в гърдите му. Да следиш хората беше много по-трудно в действителност, отколкото в детективските романи, които понякога четеше. Прекоси улицата и застана между двете жилищни сгради на половин пресечка разстояние. Оттам виждаше както входа на жилището на братята Дийн, така и игрището, където прииждаха деца. Хенри се бе облегнал на веригите, пушеше и се опитваше да изглежда притеснен. От време на време протягаше крак и успя да спъне три от хлапетата. Последното се просна на цимента и удари лицето си, сетне хукна по улицата разплака но и с разкървавена глава. Хенри хвърли фаса си подир него и весело се засмя.

„Какъв шегаджия“ — помисли Джейк.

Децата си взеха поука и започнаха да го заобикалят. Той се приближи до жилищната сграда, в която преди пет минути бе влязъл брат му. Протегна ръка към вратата и в същия миг Еди излезе. Беше се преоблякъл в джинси и чиста фланелка. На главата си бе завързал зелена кърпа — същата, която носеше в съня на Джейк — и победоносно размахваше няколко долара. Хенри ги грабна от ръката му, после го попита Нещо. Еди кимна и двамата тръгнаха.

Джейк ги последва.

23

Стояха сред високите треви в края на Великия път и гледаха говорящия пръстен.

„Стоунхендж — помисли Сузана и потрепери. — Прилича на Стоунхендж.“

Макар че около основата на високите сиви камъни растеше трева, кръгът, описан от тях, беше от пръст, тук-там осеяна с бели отломки.

— Какво е това? — тихо попита тя. — Камъчета ли?

— Погледни пак — каза Роланд.

Сузана го направи и видя, че това са кости. Вероятно на малки животни. Поне така се надяваше.

Еди премести заострената пръчка в лявата си ръка, изтри потната си длан в ризата си и пак стисна пръчката. Отвори уста, но от пресъхналото му гърло не излезе звук. Прокашля се и се опита отново.

— Мисля, че трябва да отида и да нарисувам нещо в пръстта. Роланд кимна.

— Сега ли?

 

— След малко — отговори Еди и го погледна в очите. — Има нещо, нали? Нещо, което не виждаме.

— В момента не е тук. Поне аз мисля така. Но ще дойде. Нашата кеф, жизнената ни сила, ще го издърпа. И, разбира се, то ще й завиди и ще иска да заеме мястото й. Върни ми пистолета.

Еди разкопча колана си и му даде оръжието. После се обърна към кръга от шестметрови камъни и видя нещо. Долови миризмата му — смрад, която му напомни за влажна мазилка, мухлясали дивани и стари дюшеци, гниещи под слой плесен. Тази воня му беше позната.

„Дворецът… Там миришеше така. В деня, когато убедих Хенри да отидем да го видим. На Райнолд Стрийт, Дъч Кил.“

Роланд закопча колана с пистолета и погледна Сузана.

— Може би ще ни е необходима Дета Уокър. Наоколо ли е?

— Онази кучка постоянно се навърта около нас — отговори Сузана и сбърчи нос.

— Добре. Един от нас ще трябва да пази Еди, докато прави онова, което е нужно. Другият ще бъде безполезен багаж. Тук има демони. Не са човешки същества, но са мъжки и женски. Полът е оръжието им и същевременно тяхната слабост. Независимо дали е мъжки или женски, демонът ще нападне Еди. За да брани мястото си. Да го предпази да не бъде използвано от непознат. Разбираш ли?

Тя кимна. Еди изглежда не слушаше. Беше напъхал парчето кожа с ключа в пазвата си и се бе вторачил като хипнотизирай в говорящия пръстен.

— Няма време да го кажа по-изтънчено или със заобикалки — продължи Роланд, — но един от нас.

— Ще трябва да се чука с демона, за да отвлече вниманието му от Еди — прекъсна го Сузана. — Онези същества едва ли биха отказали едно безплатно чукане. За това намекваше, нали?

Роланд кимна.

Очите на Сузана блеснаха. Сега приличаха на очите на Дета Уокър — мъдри, злобни и искрящи от удоволствие. Гласът й постепенно придоби провлачения южняшки акцент — отличителната черта на Дета.

— Ако е женски, ти ще се заловиш с нея. Но ако демонът е мъжки, остави го на мен. Това ли е всичко?

Роланд пак кимна.

— Ами ако е двуполов?

Устните на Роланд потрепнаха в лека усмивка.

— Тогава ще действаме заедно. Само не забравяй…

С едва доловим и далечен глас Еди измънка:

— Не всичко е тихо във владенията на мъртвите. Вижте, спящият се събужда. — Той обърна изпълнените си с ужас очи към Роланд. — Тук има чудовище.

Демонът…

— Не. Чудовище. Нещо между вратите… между световете. Дебне и отваря очи.

Сузана погледна уплашена Роланд.

— Бъди силен, Еди. Не отстъпвай — каза Стрелецът.

Той си пое дълбоко дъх.

— Няма да се предам, докато не ме повали. А сега да тръгваме. Започва се.

— Всички ще влезем — заяви Сузана. Изопна гръб и се измъкна от инвалидната количка. — Всеки демон, който иска да се чука с мен, ще установи, че чука най-доброто. Никога няма да го забрави.

Докато минаваха между два от високите камъни и влизаха в говорящия пръстен, заваля дъжд.

24

Веднага щом видя мястото, Джейк разбра две неща — първо, беше го виждал и преди, в сънищата, които бяха толкова ужасяващи, че съзнанието отказваше да ги възприеме. И второ, това беше място на смърт, убийства и безумие. Стоеше на отсрещния ъгъл на Райнолд Стрийт и Бруклин Авеню, на около седемдесет метра от Хенри и Еди Дийн, но дори от това разстояние усещаше, че Дворецът не им обръща внимание, а нетърпеливо протяга невидимите си ръце към него.

„Къщата ме иска. Не мога да избягам. Вътре ще намеря смъртта… но ще бъде безумие, ако не го направя. Защото някъде там има заключена врата. Ключът, който е у мен, ще я отвори. И единственото спасение, на което мога да се надявам, е от другата, страна.“

Със свито сърце се вторачи в Двореца — къща с абсолютно странен вид. Стърчеше като тумор в средата на обрасъл с буйна растителност двор.

Братята Дийн бяха извървели девет пресечки в Бруклин. Движеха се бавно под горещото следобедно слънце. Най-после влязоха в онази част на града, която трябваше да е Дъч Хил, съдейки по имената на магазините и складовете. После застанаха пред Дворецът. Къщата имаше такъв вид, сякаш бе запустяла от години, но въпреки това беше пострадала твърде малко от вандалите. Джейк осъзна, че в миналото е била истински дом, вероятно на богат търговец и на голямото му семейство. В онези отдавна минали дни сигурно е била боядисана в бяло, но сега беше мръсна и сивкава. Стъклата на прозорците бяха счупени и оградата от олющени колчета беше нашарена със спрей. Но самата къща беше непокътната.

Напомняше порутено привидение с покрив от плочи и стърчеше от неравния, осеян с боклуци двор. Приличаше на опасно куче, което се преструва, че спи. Стръмните стрехи бяха надвиснали над главния вход като смръщени вежди. Дъските на портата бяха разбити и изкривени. Капаците, някога боядисани в зелено, висяха до прозорците без стъкла. На някой от тях още имаше пердета, полюшващи се като ивици мъртва кожа. Вляво от сградата се виеше лоза с увиснали клони. На моравата имаше табелка, а на вратата — още една. Разстоянието беше голямо и Джейк не можеше да прочете какво пише на тях.

Но къщата беше жива. Знаеше го. Усещаше как духът й се протяга от дъските и хлътналия покрив и се излива като река от очните ябълки на прозорците. Мисълта да влезе вътре го изпълни със страх и неописуем ужас. Но трябваше да го направи. Чуваше приглушеното приспивно жужене — сякаш пчели в горещ летен ден — и за миг се уплаши, че ще припадне. Затвори очи… и главата му се изпълни със собствения му глас.

„Трябва да влезеш, Джейк. Това е пътеката на Лъча, пътят към Кулата и моментът на твоето Привличане, Бъди смел, не отстъпвай, ела при мен“.

Страхът не намаля, но ужасното чувство на паника изчезна. Отново отвори очи и видя, че не е единственият, който бе усетил силата и пробуждането на къщата. Еди се опитваше да се дръпне от оградата. Обърна се към Джейк, който видя очите му — широко отворени и неспокойни под зелената кърпа. Големият му брат го хвана и го блъсна към ръждясалата порта, но движението беше твърде нерешително, за да е закачливо. Колкото и да беше тъп, Хенри също се страхуваше.

Двамата се отдалечиха и се загледаха в къщата. Джейк не чуваше какво си говорят, но гласовете им бяха развълнувани и изпълнени със страхопочитание. Джейк си спомни какво му бе казал Еди в съня: „Не забравяй, че там е опасно. Бъди внимателен и бърз.“

Изведнъж истинският Еди умолително повиши тон:

— Хайде да се прибираме вкъщи. Моля те. Тази работа не ми харесва.

Тонът му беше умолителен.

— Мамино детенце — рече Хенри, но в гласа му прозвуча облекчение и снизхождение. — Хайде!

Двамата се обърнаха и тръгнаха по улицата. Порутената къща се гушеше зад оградата. Джейк отстъпи, обърна се и се загледа във витрината на съседния магазин. Наблюдаваше Хенри и Еди — неясни и призрачни отражения на фона на стара прахосмукачка „Хувър“.

— Сигурен ли си, че наистина не е обитавана от духове? — попита Еди, когато стигнаха до тротоара от страната на Джейк.

— Ами, сега, когато бях там, вече не съм толкова сигурен — отговори брат му.

Двете момчета минаха покрай Джейк, без да го погледнат.

— Би ли влязъл вътре? — попита Еди.

— Не, дори да ми дадат един милион долара.

Завиха зад ъгъла. Джейк се отдалечи от витрината и погледна след тях. Бяха тръгнали по пътя, по който бяха дошли. Вървяха един до друг. Хенри стъпваше тромаво. Раменете му бяха увиснали като на възрастен човек. Еди крачеше до него с енергична и несъзнателна грациозност. Дългите им сенки се сливаха.

„Прибират се вкъщи — помисли Джейк. Почувства се много самотен. — Ще вечерят, ще напишат домашните си и ще спорят кое телевизионно предаване да гледат, после ще си легнат. Хенри може и да е скандалджия, но двамата имат свой живот, в който има смисъл… и се връщат към него. Чудя се дали имат представа колко им е провървяло. Може би само Еди разбира това.“

Обърна се, намести ремъците на раницата си и прекоси Райнолд Стрийт.

25

Сузана долови движение в тревите отвъд кръга от стърчащи камъни. Може би въздишка. Шепот. Шумолене.

— Нещо идва — напрегнато каза тя. — Приближава се бързо.

— Внимавай — рече Еди, — но го дръж настрана от мен. Разбираш ли? Далеч от мен.

— Добре. Ти свърши своята работа.

Той кимна. Коленичи в средата на кръга, като държеше пръчката пред себе си, сякаш преценяваше колко е остър върхът й. После я приближи до земята и нарисува голяма права линия в пръстта.

— Роланд, грижи се за нея…

— Ще го направя, ако мога. Еди.

— Но дръж онова нещо настрана от мен. Джейк идва.

Смахнатото мамино детенце наистина идва.

Сузана видя как тревите на север от говорящия пръстен полегнаха и се разделиха на две, оформяйки дълга тъмна линия — досущ копие, което се насочи право към кръга от камъни.

— Пригответе се. Демонът ще се нахвърли върху Еди. Един от нас трябва да го причака.

Тя се надигна на хълбоци като змия, излизаща от коша на индуски факир. Ръцете й бяха свити в юмруци до тялото. Очите й блестяха.

— Готова съм! — каза, сетне извика:_ — Ела, момко! Веднага!_

Дъждът се усили, когато демонът нахлу в кръга. Сузана имаше време само да усети силната му и безмилостна мъжественост — прониза я като остра смрад на джин и хвойна — после се изстреля към центъра. Затвори очи и посегна към него, но не с ръце, а с цялата си женска сила. „Хей, момко! Къде отиваш? Тук има женска!“

Демонът се обърна. Тя почувства изненадата му… а сетне — грубата му страст — преливаща и неотложна като пулсираща артерия. Демонът скочи върху нея като изнасилвач, появил се внезапно от задънена уличка.

Сузана извика и отхвръкна назад. Вените на шията й изпъкнаха. Роклята прилепна на гърдите й и корема й, после се скъса. Чуваше задъхано дишане, сякаш самият въздух бе решил да проникне в нея.

— Сузи! — извика Еди и понечи да стане.

Не! — изкрещя тя. — Направи го! Онова копеле е тук, при мен… Точно където го искам да бъде. Хайде, Еди! Доведи момчето! Доведи…

Студенина прониза нежната плът между краката й. Тя изохка, падна по гръб… после се подпря на една ръка и предизвикателно се тласна нагоре.

Измъкнете го!

Еди колебливо погледна Роланд, който кимна, сетне отново отправи поглед към Сузана. Очите му бяха пълни с тъмна болка и страх. Сетне нарочно обърна гръб и на двамата и пак падна на колене. Протегна заострената пръчка, която се бе превърнала в собственоръчно направен молив, без да обръща внимание на дъжда, сипещ се по ръцете, гърба и врата му. Пръчката започна да се движи, очертавайки линии и ъгли, сътворявайки форма, която Роланд позна веднага.

Беше врата.

26

Джейк притисна длани към порутената порта и тласна. Ръждясалите панти изскърцаха и тя се открехна. Пред него се откри неравна тухлена пътечка. В края й беше верандата. Зад нея се намираше вратата. Беше затворена.

Бавно се приближи до къщата. Гърлото му беше пресъхнало, а сърцето му биеше лудешки. Между тухлите бяха прорасли бурени. Чуваше шумоленето им под краката си. Всичките му сетива бяха изострени до крайност. „Няма да влезеш тук, нали?“ — обади се в съзнанието му някакъв обхванат от паника глас.

Отговорът, който му дойде наум, изглеждаше абсурден, но и напълно логичен: „Всичко е подвластно на Лъча“

Надписът върху табелата на поляната гласеше:

ВЛИЗАНЕТО АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНО!

НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ НАКАЗВАТ ОТ ЗАКОНА!

Пожълтялото, зацапано с ръжда съобщение, залепено на една от дъските на входната врата, беше по-конкретно:

СЪС ЗАПОВЕД НА ЖИЛИЩНАТА УПРАВА

ТАЗИ СОБСТВЕНОСТ СЕ КОНФИСКУВА

Джейк спря пред стълбите и погледна към вратата. Беше чул някакви гласове в необитаемия парцел и сега отново ги долавяше. Сякаш беше хор от проклинащи, безумни заплахи и също толкова ненормални обещания, И все пак смяташе, че звукът е само един. Гласът на къщата. На някой чудовищен портиер, събуден от дългия си неспокоен сън.

Сети се за пистолета на баща си и дори си помисли да го извади от раницата си. Но каква полза от това? Зад гърба му колите фучаха по Райнолд. Някаква жена крещеше на дъщеря си да престане да държи ръката на онова момче и да отиде в пералнята. Но това тук беше нещо различно. Свят, управляван от някакво чудовище, над което дори оръжията нямаха сила.

„Бъди смел, Джейк, не отстъпвай.“

— Е, добре — с тих и треперещ глас промълви той. — Ще опитам. Но друг път не ме зарязвай.

Той бавно заизкачва стълбите към верандата.

27

Дъските, с които беше закована вратата, бяха изгнили, а пироните ръждясали. Джейк хвана най-горните и ги дръпна. Дъските изскърцаха и освободиха вратата. Захвърли ги през парапета на верандата върху някогашната цветна леха, където сега растяха само бурени и кучешки дрян. Наведе се, сграбчи летвите в долния край на вратата… и спря за миг.

Някакъв глух звук долиташе през вратата. Напомняше виенето на гладно животно, хленчещо дълбоко в бетонна тръба. Студена пот изби по челото и лицето на Джейк. Беше толкова уплашен, че всичко му се струваше нереално. Сякаш беше действащо лице в нечий кошмар.

Хорът на злото беше зад вратата. Звукът се точеше като сироп.

Дръпна долните дъски. Паднаха лесно.

„Разбира се. То иска да вляза. Гладно е и ще съм основното му ястие.“

Изведнъж се сети за едно стихотворение, което госпожа Ейвъри им беше чела. Ставаше въпрос за положението, в което беше изпаднал един съвременен човек, откъснат от корените и традициите си. Но на Джейк му хрумна, че онзи, който бе написал това, трябва да е виждал къщата: „Ще ти покажа нещо съвсем различно. Сянката ти сутрин, крачеща зад теб или пък вечер, надигаща се, за да те достигне. Ще ти покажа…“

— Ще ти покажа страх в шепа прах — промълви той и хвана дръжката на вратата. В същия миг го завладя ясното усещане за сигурност, чувството, че вече всичко е решено. Този път вратата ще се отвори и ще му открие един различен свят, в който небето е кристално синьо и незамърсено от смог и пушек. На хоризонта не ще се очертават планински върхове, а неясните контури на непознат град.

Стисна здраво сребърния ключ в джоба си с надеждата, че вратата е заключена и ще се наложи да го използва. Не беше. Пантите изскърцаха и от тях се посипа прах. Мирисът на отдавна отминало време удари Джейк като камшик. Влага, блато, гниещи дъски, стари мебели. Зад тези миризми се прокрадваше и още една — на леговище на звяр. Пред него се откри усоен тъмен коридор. Вляво имаше стълбище, водещо към по-тъмни сенки. Парапетът лежеше нацепен на трески на пода, но Джейк не беше толкова глупав, за да си помисли, че онова, което вижда, са само трески. Сред този безпорядък имаше и кости, а също и малки животински скелети. Някои от тях не приличаха на останки от животни и той не им обърна внимание. Знаеше, че никога не ще да продължи, ако ги разгледа. Спря пред най-долното стъпало, събирайки смелост да се изкачи. Чу слаб неясен звук, много остър и рязък и разбра, че това е тракането на собствените му зъби.

„Защо някой не ме спре? — помисли разярен. — Защо някой не мине по тротоара и не извика: «Хей, ти! Влизането тук е забранено, не можеш ли да четеш?»“

Знаеше отговора. Пешеходците минаваха предимно от другата страна на тази улица, а онези, които се приближаваха до къщата, се стараеха да вървят колкото може по-бързо.

„Дори някой случайно да погледне, не би ме видял, защото в действителност не съм тук. За добро или за зло, вече оставих собствения си свят отвън… Връщане няма. Неговият свят е някъде напред. Това…“

Между двата свята беше самият ад.

Влезе в коридора и макар че изпищя, когато вратата се затвори зад него със звук, напомнящ трясъка на надгробен камък, не се изненада.

Дълбоко в себе си изобщо не беше учуден.

28

Имало едно време млада жена на име Дета Уокър. Тя обичала да посещава долнопробните барове и кръчми на Риджлайн Роуд, недалеч от Нътли, и онези по магистрала 88, близо до газопровода след Амхаи. По онова време имала крака и както се пее в песента, знаела как да си служи с тях. Обличала тясна евтина рокля, която приличала на копринена. Танцувала с момчетата, докато групата свирела парчета като „Двойна доза от любовта на моята любима“ и „Хипи-хипи шейк“. От време на време заговаряла някое от тях, изкарвала го навън и му позволявала да я заведе в колата си на паркинга.

Там се заигравала с него (Дета Уокър умеела да целува като никоя друга на света, а също била спец в дрането с нокти докато онзи не пощуреел… И тогава си тръгвала. Какво ставало после? Именно в това се състои въпросът, нали? Такава била играта. Някои от тях плачели и се молели — това било хубаво, но не върхът. Други пък беснеели и крещели, което било още по-добре.

И въпреки че я бяха удряли по главата, насинявали окото, били, а дори веднъж толкова силно я бяха ритнали по задника, че се беше изтъркаляла върху чакъла на паркинга пред „Червената вятърна мелница“, никога не я бяха изнасилвали. Всички тези момчета се прибираха с насинени топки, всеки един от онези проклети бели мръсници. Това, според схващани ята на Дета Уокър, означавало, че тя е на власт, непобедимата кралица. На какво? На тях. На всички онези късо подстригани, късокраки, самоуверени мамини синчета.

И тя останала кралица до последния момент.

Беше невъзможно да се противопостави на демона, който живееше в говорящия пръстен. Нямаше дръжки, за които да се хване, нито пък кола, от която да падне, или сграда, от която да избяга. Нямаше кого да удари или захапе, нито топки, които да изрита, ако белият мръсник загряваше бавно.

Демонът беше върху нея… И тогава, светкавично то… той… проникна в нея.

Усещаше го, докато я натискаше назад, макар да не го виждаше. Не съзираше ръцете му, но ги чувстваше, особено когато роклята й се скъса на няколко места. После изведнъж изпита болка. Все едно я бяха разцепили там долу. В агонията и изненадата си тя извика. Присвил очи, Еди се огледа.

— Нищо ми няма! — извика тя. — Продължавай, Еди, забрави за мен! Добре съм!

Но тя излъга. За пръв път, откакто на тринадесетгодишна възраст бе излязла на полето на сексуалните сражения, тя губеше. Усети в себе си противна и твърда студенина. Имаше чувството, че я чукат с ледена висулка.

Почти изпаднала в безсъзнание, видя Еди да се обръща и отново да рисува в пръстта. Изражението му на загриженост се претопи в ужасяващата съсредоточена студенина, която понякога усещаше в него и виждаше на лицето му. Е, добре, така и трябваше да бъде, нали? Каза му да продължи, да я забрави, да направи необходимото, за да доведе момчето. Това беше нейното участие в рисунката на Джейк и нямаше право да мрази нито един от мъжете, които всъщност не я принуждаваха да се отдаде на демона. Но когато студенината я прониза и Еди се обърна с гръб към нея, тя мразеше и двамата. Направо би изтръгнала гадните им топки.

После усети, че Роланд е застанал до нея. Сложи силните си ръце на раменете й и въпреки че не говореше, тя го чуваше: „Не се съпротивлявай. Няма да спечелиш, ако се биеш. Можеш само да умреш. Сексът е неговото оръжие, Сузана, но и слабостта му“.

Да. Сексът винаги беше тяхната слабост. Единствената разлика се състоеше в това, че този път трябваше да даде малко повече от себе си. Но може би това беше в реда на нещата. В края на краищата щеше да успее да накара този невидим мръсен демон да си плати малко повече.

Помъчи се да отпусне бедра. Те се разтвориха веднага, приковани към земята от невидимото тяло. Отметна глава, поднасяйки лице към поройния дъжд и почувства близостта на демона — жадните му очи, изпиващи всяка изкривена гримаса на лицето й.

Протегна ръка, сякаш за да му удари шамар… но вместо това го хвана за врата. Имаше чувството, че държи дим. Наистина ли усети, че той се отдръпва, изненадан от милувката й? Тя надигна таза си, използвайки за опора невидимия врат. В същото време разтвори крака още повече, разкъсвайки по страничните шевове онова, което бе останало от роклята й. Господи, колко огромен беше!

— Хайде — изхриптя. — Няма да ме изнасилиш, нали? Искаш ли да ме чукаш? Аз ще те чукам. Ще те чукам, както никога не си го правил досега! До смърт!

Усети как твърдостта му потрепна. Демонът се опита да се отдръпне и да се освободи от нея.

— Къде отиваш, мили? — с дрезгав глас въздъхна тя. Притисна го с бедра, като не му позволи да си тръгне. — Веселбата едва сега започва.

После завъртя задник, извивайки се под въображаемата плът. Протегна свободната си ръка, преплитайки всичките си десет пръста, и се отпусна назад. Опънатите й ръце вече не държаха нищо. Отметна мократа от пот коса от очите си и устните й се разтегнаха в хищна усмивка.

„Пусни ме!“ — извика в съзнанието й някакъв глас, но в същото време почувства, че собственикът му отговаря пряко волята си.

— Няма начин, скъпи. Сам си го търсеше… и сега ще го получиш.

Тласна се напред, като се държеше за него, максимално съсредоточена в изпълващата я студенина. „Ще разтопя този лед, сладурче, и когато вече го няма, какво ще правиш тогава?“ Издаде устни напред, после пак ги сви. Стисна безмилостно бедра, затвори очи, заби нокти в невидимия врат и започна да се моли на Бога Еди да действа бързо.

Нямаше престава колко време ще издържи.

29

Джейк си мислеше, че някъде в това ужасно и усойно място има заключена врата. Онази, която му трябва. Оставаше само да я намери. Беше му трудно, защото усещаше присъствието на къщата. Неясните боботещи гласове започваха да се сливат в един-единствен звук — тих, стържещ шепот, който се приближаваше.

Вдясно видя отворена врата. На стената зад нея, закачен с кабарче, се мъдреше овехтял дагеротип, изобразяващ обесен човек, който висеше като презрял плод на изсъхнало дърво. От другата страна имаше помещение, което някога е било кухня. Печката я нямаше, но затова пък в отсрещния край, върху неравния, избелял балатум, стоеше стар хладилник. Вратата му зееше отворена. Вътре бе засъхнала някаква черна миризлива смес, която бе изтекла навън и оформила продълговата локва на пода. Кухненските шкафчета бяха открехнати. В едно от тях видя може би най-старата на света консерва миди. От друго пък се показваше главата на умрял плъх. Очите му бяха бели и сякаш се въртяха. След миг Джейк разбра, че празните орбити са пълни с гърчещи се червеи.

Неочаквано нещо тупна на главата му. Джейк изпищя от изненада, протегна ръка и докосна някаква мека мъхеста гумена топка. Махна я от косите си и забеляза, че това е паяк. Подутото му тяло беше синкаво-лилаво. Очите му го гледаха с неприязън. Запокити го към стената. Паякът се блъсна в нея, леко потрепвайки с крака.

Още някакво насекомо падна на врата му. Джейк усети внезапна болка на тила. Втурна се назад към коридора, спъна се в парапета и почувства как паякът се разпуква. Мокрите му лигави и топли вътрешности потекоха между плешките му като жълтък на яйце. Сега видя и останалите паяци на кухненската врата. Някои висяха върху почти невидими нишки, други се спуснаха с плясък на пода и бързо запълзяха към ъглите.

Джейк скочи, като продължаваше да пищи. Почувства нещо в съзнанието си. Беше като опънато въже, което скоро ще се скъса. Предположи, че е разсъдъкът му, и удивителната му смелост най-накрая се пречупи. Вече не издържаше. Затича се, но много късно разбра, че се е отправил в грешната посока. С всяка измината крачка навлизаше все повече в Двореца, вместо да бяга към портата.

Втурна се в някакво помещение, което беше твърде голямо, за да е всекидневна. По-скоро приличаше на бална зала. На тапетите бяха изобразени елфи със странни, лукави усмивки, които се взираха в него под островърхите си зелени шапки. До стената беше подпрян стар диван. Над изгнилия дървен под висеше счупен полилей. Ръждясалата му верига беше омотана сред разпилени стъклени мъниста и прашни, подобни на сълзи висулки. Джейк заобиколи останките и се обърна. Не видя паяци. Ако не бяха тръпките, лазещи по гърба му, дори щеше да помисли, че те са били плод на въображението му.

Отново погледна напред и внезапно спря. Пред него имаше притворени високи прозорци, които едва се крепяха на пантите си. От другата страна се простираше още един коридор. В дъното имаше затворена врата с позлатена валчеста дръжка. Върху нея беше написана, или по-скоро издълбана, една дума: „МОМЧЕТО“.

Под дръжката имаше украсена с изящни завъртулки сребърна плочка и ключалка.

„Намерих я! — възторжено помисли Джейк. — Най-после я намерих! Тя е! Това е вратата!“

Зад гърба му се чу тихо стенание, сякаш къщата започваше да се разпада. Той се обърна и отново погледна към балната зала. Отсрещната стена беше започнала да се накланя и избутваше стария диван. Овехтелите тапети потрепваха. Елфите се поклащаха и танцуваха. На места се разкъсаха, образувайки дълги къдрици, които приличаха на внезапно освободени сенки. Мазилката се изду. Джейк чу глухи стържещи звуци, когато летвите се счупиха и се пренаредиха по нов, невидим начин. Шумът се усилваше. Вече не беше стенание, а по-скоро приличаше на ръмжене.

Той се вторачи като хипнотизиран.

Мазилката не се напука, а сякаш стана мека и еластична. Стената продължаваше да се издува, оформяйки неравни бели балони, които все още се задържаха от тапетите, и преобразявайки се в хълмове, завои и долини. Внезапно Джейк разбра, че вижда огромно лице, показващо се от стената. Все едно гледаше някой, заврял лице в мокър чаршаф.

Чу се силен трясък, когато от надиплената стена падна парче летва, която се превърна в наранена зеница на око. Стената под нея се преобразяваше в разкривена уста, пълна със счупени зъби. Джейк видя парченца от тапетите, полепнали по устните и венците.

От мазилката изскочи ръка, повличайки със себе си кълбо от преплетени електрически кабели. Сграбчи дивана и го избута встрани, оставяйки призрачни бели отпечатъци от пръсти върху тъмната му повърхност. Хоросанът започна да се руши. Откъснаха се още няколко летви, които оформиха остри, нащърбени нокти. Сега цялото лице излезе от стената и се втренчи в Джейк с единственото си дървено око. По средата на челото му един елф от тапета продължаваше да танцува. Приличаше на странна татуировка. Разнесе се стържещ звук, когато съществото започна да пълзи напред. Вратата на коридора се откъсна от пантите и се превърна в изкривено рамо. Ръката на чудовището вкопчи нокти в пода, разпилявайки стъклените мъниста от падналия полилей.

Джейк излезе от вцепенението. Обърна се, втурна се през високите прозорци и хукна по коридора. Раницата подскачаше на гърба му. С дясната си ръка търсеше ключа в джоба си. Сърцето му биеше като обезумяла фабрична машина. Зад него съществото изрева. Въпреки че речта му беше нечленоразделна, Джейк знаеше какво е посланието — да спре, защото е безполезно да бяга, и че изход няма. Цялата къща сякаш оживя. Въз въздуха отекваше трясъкът на разцепващите се дъски и падащи греди. Бръмчащият безумен глас на Портиера се чуваше навсякъде.

Момчето стисна ключа. Докато го вадеше, един от зъбците се закачи за джоба му. Изпотените му пръсти го изпуснаха. Ключът падна на пода, отскочи, мушна се в цепнатина между две пропадащи дъски и изчезна.

30

— Той е в беда! — Сузана чу вика на Еди, но някъде отдалеч. Самата тя имаше достатъчно неприятности… но смяташе, че ще се оправи, независимо от всичко.

„Ще разтопя ледената ти висулка, сладурче — беше казала на демона. — Ще я стопя и когато изчезне, какво ще правиш тогава?“

Не успя да го стори, но бе променила нещо. Проникването на безтелесната плът със сигурност не й доставяше удоволствие, но поне непоносимата болка намаля, а усещането за-хлад изчезна. Демонът беше уловен в капан и не можеше да избяга. Държеше го в тялото си. Роланд беше казал, че сексът е слабост, но и сила, и както обикновено беше излязъл прав. Демонът я бе обладал, но и тя му влияеше. Сега и двамата имаха чувството, че все едно бяха вкарали пръста си в някое от онези дяволски китайски шишенца и колкото по-силно дърпаш, толкова повече се заклещваш.

Една-единствена мисъл крепеше духа й. Всички други съзнателни мисли я бяха напуснали. Трябваше да държи онова хълцащо, уплашено и зло нещо в капана на собствената му безпомощна страст. Демонът се въртеше, тласкаше се в нея и се гърчеше, в същото време пищеше да бъде пуснат на воля, използвайки тялото й с ненаситна, безпомощна настоятелност. Но тя нямаше да го пусне на свобода.

„А какво ли ще стане, ако наистина го освободя? — запита се отчаяна. — Какво ли ще направи, за да ми се отплати?“

Нямаше представа.

31

Дъждът валеше като из ведро, заплашвайки да превърне окръжността в море от кал.

Сложи нещо над вратата! — извика Еди. — Не позволявай на дъжда да я намокри!

Роланд погледна към Сузана и видя, че тя все още се бори с демона. Очите й бяха притворени, а устата й бе изкривена в странна гримаса. Той не виждаше, нито чуваше демона, но го усещаше как се мята ненаситно и уплашено.

Еди се обърна към него и изкрещя:

Чу ли? Постави нещо върху проклетата врата и го направи ВЕДНАГА!

Стрелецът извади от раницата си една от кожите и хвана краищата й. После протегна ръце, наведе се над Еди и направи импровизирана палатка. Върхът на „молива“ се беше втвърдил от калта. Той го избърса в ръката си, оставяйки на кожата петно с цвят на натурален шоколад и отново се наведе над рисунката си. Не беше точно същия размер като вратата от страната на Джейк. Съотношението беше приблизително 75:1, но все пак беше достатъчно голяма, за да може момчето да премине… ако ключовете съвпаднеха.

„Дори да има ключ, не си мислиш това, пали? — запита се той. — Ами ако го изпусне… или онази къща го принуди да го изпусне?“

Нарисува пластинка под кръга, който представляваше валчестата дръжка, поколеба се за миг, после нарисува познатите очертания на ключалката.

Замисли се. Трябваше да направи още нещо, но какво? Беше му трудно да се съсредоточи, защото в главата му сякаш бушуваше торнадо — ураган от разпилени мисли.

— Хайде, скъпи! — извика Сузана. — Губиш сили! Какво става? Пък аз мислех, че си истински жребец! Какво има, момче?

Момче. Точно така.

С върха на пръчката внимателно написа „МОМЧЕТО“ в горния край на вратата. В момента, когато изписа буквата „О“, рисунката се промени. Кръгът, където земята беше почерняла от дъжда, стана още по-тъмен… надигна се от земята и се превърна в блестяща валчеста дръжка на врата. И вместо кафява, влажна пръст, през ключалката Еди видя бледа, неясна светлина.

Някъде зад него Сузана отново изкрещя на демона, като го подканваше, но този път гласът й прозвуча уморено. Това трябваше да приключи, при това скоро.

Еди се приведе напред. Приличаше на мюсюлманин, който се кланя на Аллах. Долепи око до ключалката, която беше нарисувал. Надникна през нея в своя свят, в къщата, която с Хенри бяха отишли да видят през май 1977 г. Дори тогава не беше сигурен, поне не напълно убеден, че някакво момче от другия край на града ги следи.

Видя коридор. Джейк беше там, паднал на колене, и отчаяно се бореше с някаква дъска. Нещо се приближаваше към него. Еди го виждаше и в същото време не го виждаше — сякаш част от съзнанието му отказваше да го забележи. Видеше ли го, щеше да го осени прозрение, а прозрението щеше да доведе до безумие.

Побързай Джейк! — извика той в ключалката. — За Бога, дръпни дъската!

Над говорящия пръстен гръмотевица разкъса небето като оръдеен залп, а дъждът се превърна в градушка.

32

Миг, след като ключът падна, Джейк замръзна на място, взирайки се в тясната цепнатина между дъските.

Невероятно, но му се доспа.

„Това не трябваше да се случва — помисли си. — Твърде много ми дойде. Не мога да продължавам нито минута повече, нито дори секунда. Ще се свия на кълбо до вратата. Ще заспя, точно сега, веднага и когато то ме сграбчи и налапа, няма да се събудя.“

После чудовището изръмжа и когато Джейк погледна нагоре, желанието му да се предаде мигновено изчезна. Вече се беше показало цялото от стената — огромна глава от мазилка, разкъсано дървено око и протегната ръка. Върху черепа му имаше дървени парчета, образуващи разрошени коси, сякаш нарисувани от дете. Чудовището видя Джейк и отвори уста, показвайки нащърбените си дървени зъби. Отново изръмжа. От устата му излезе прах — досущ цигарен дим.

Момчето падна на колене и се вторачи в цепнатината. Ключът приличаше на сребърно сияние дълбоко надолу в тъмното, но процепът беше твърде тесен, за да вкара пръсти. Сграбчи една от дъските и я задърпа с всичка сила. Пироните, които я придържаха, изскърцаха, но не помръднаха.

Разнесе се грохот, после звън. Погледна към коридора и видя как ръката — по-голяма от цялото му тяло — сграбчва падналия полилей и го хвърля встрани. Ръждивата верига, която някога го бе държала закачен за тавана, се изправи като опашка на бик, след което падна. Над Джейк се разлюля някаква лампа с ръждясала верига. Старият месинг строши мръсното стъкло.

Главата на Портиера, закрепена на единственото му изкривено рамо, се плъзна над пода. Зад нея останките от стената рухнаха сред облак прах. В следващия момент отделните части се извисиха нагоре и се превърнаха в изкривен и кокалест гръб.

Портиерът видя, че Джейк го гледа, и сякаш се ухили. В същия миг от набръчканото му лице се изсипаха дървени частички. Започна да се влачи към посипаната с прах бална зала, като отваряше и затваряше уста. Огромната му ръка се движеше пипнешком между развалините, търсейки нещо. Намери един от високите прозорци в края на коридора и го изхвърли от рамката му.

Джейк извика безпомощно и отново задърпа дъската. Не можеше да я изкърти, но гласът на Стрелеца го стори:

Другата, Джейк! Опитай съседната!

Той се подчини. Мигновено чу друг глас. Този звук не беше в съзнанието му, а идваше отвън и момчето осъзна, че се носи от другата страна на вратата — онази, която търсеше още от деня, когато за малко не го прегазиха на улицата.

Побързай, Джейк! За Бога, хайде, по-бързо!

Когато дръпна другата дъска, тя се отскубна толкова лесно, че той едва не политна назад.

33

На прага на магазина за електроуреди втора употреба на отсрещната страна на улицата, на която се намираше Дворецът, бяха застанали две жени. По-възрастната беше собственичката, а по-младата — единствената й клиентка. Двете чуха шума от рушащи се стени и падащи греди. Несъзнателно се прегърнаха и се втрещиха, треперейки като деца, чули шум в мрака.

Малко по-нагоре по улицата три момчета, тръгнали към игрището, спряха и се загледаха в къщата. Един шофьор паркира камиона си до бордюра, изключи двигателя и излезе да погледне. Постоянните клиенти на „Хенри Корнър Маркет“ и на пивница „Дъч Хил“ се изсипаха навън, оглеждайки се ужасени.

Земята се затресе и по тротоарите се разпростря плетеница от пукнатинки.

— Земетресение ли има? — провикна се шофьорът на камиона за доставки по домовете, обръщайки се към жените, които стояха пред магазина за употребявани електроуреди.

После, вместо да изчака отговора им, той скочи в кабинета и отпраши с бясна скорост, завивайки към срещуположната страна на улицата, за да избегне разрушената къща, която беше епицентърът на труса.

Сградата сякаш се свиваше навътре. От фасадата летяха счупени дъски, отскачаха и се посипваха в двора. От стрехите се стичаха сиво-черни порои от керемиди. Чуваха се раздиращи земята тътени. В средата на къщата се появи зигзагообразна цепнатина. Вратата се изгуби в дълбините й, после цялата сграда започна да потъва в нея.

По-младата жена изведнъж се освободи от прегръдката на другата.

— Изчезвам — заяви и се затича по улицата, без да поглежда назад.

34

В коридора застена вятър, който разроши косите на Джейк. Пръстите му обвиха сребърния ключ. Някак инстинктивно осъзна какво беше това място и какво ставаше. Портиерът не беше точно в къщата, а навсякъде — във всяка дъска, керемида, прозорец и стряха. И сега се надигаше, придобивайки истинската си уродлива форма. Искаше да го хване преди Джейк да успее да използва ключа. Зад огромната бяла глава на великана и изкривеното му прегърбено рамо, момчето виждаше дъски, корнизи, жици и парчета стъкло. Забеляза дори входната врата и разрушеното стълбище, които прелетяха през главния коридор и се присъединиха към останалите купчини развалини в балната зала. Струпаха се върху все повече обезформящото се чудовище, което вече посягаше към хлапето с уродливата си ръка.

Джейк извади ръката си от дупката в пода и видя, че е покрита с големи бръмбари. Удари я в стената, за да се отърси от тях, и извика, когато стената се разтвори и после се опита да се затвори около китката му. В последния момент измъкна ръката си, рязко се обърна и вкара сребърния ключ в ключалката.

Чудовището отново изрева, но гласът му мигновено бе заглушен от друг писък, който Джейк разпозна. Беше го чул на необитаемия парцел, но тогава беше тих. Сега беше победоносен. Завладяващото и неоспоримо чувство за сигурност го изпълни отново. Този път беше сигурен, че няма да бъде разочарован. Този глас въплъщаваше увереността, от която имаше нужда. Беше гласът на розата.

Оскъдната светлина намаля още повече, когато хоросановата ръка откъсна и другия прозорец и го запрати в коридора. Лицето се показа в отвора и се вторачи в Джейк. Пръстите му запълзяха към него като огромен паяк.

Момчето превъртя ключа и усети прилив на невероятна сила в ръката си. Чу тежък, глух удар, когато залостеният вътре болт падна. Сграбчи дръжката, натисна я и бутна вратата, която се отвори широко. Извика объркан и ужасен, когато видя какво се намира зад нея.

От горе до долу вратата беше зазидана с пръст. От пръстта се показваха корени като кълба от жици. Червеи, объркани колкото самия Джейк, запълзяха насам-натам. Някои се скриха обратно, други продължиха да мърдат, чудейки се къде ли отиде земята, която преди малко беше под тях. Един падна на маратонката на Джейк.

За миг ключалката хвърли мъглява бяла светлина на ризата му. Под нея — толкова близо и в същото време толкова далеч — той видя дъжд и проблясващи в небето мълнии. После ключалката се изпълни с червеи. Около крака на Джейк се обвиха гигантски хоросанови пръсти.

35

Еди вече не усещаше ударите на градушката, когато Роланд пусна кожата, изправи се и тръгна към мястото, където лежеше Сузана.

Стрелецът я хвана под мишниците и колкото можеше по-внимателно я повлече към Еди.

— Пусни го, когато ти кажа, Сузана! — извика Роланд. — Разбра ли? Когато ти кажа!

Еди не ги видя, нито разбра нещо от това. Единственото, което чуваше, бяха писъците на Джейк от другата страна на вратата.

Сега беше моментът да използва ключа.

Извади го от ризата си и го пъхна в ключалката, която беше нарисувал. Опита се да го превърти. Не можа. Ключът мръдна само на милиметър. Вдигна глава, пазейки се от падащия град, който го удряше по челото, страните и устните, оставяйки ивици и червени петна по тях.

НЕ! — изкрещя. — ГОСПОДИ, МОЛЯ ТЕ, НЕ!

Но отговор от Господ не последва. Единствено още една гръмотевица и светкавица раздраха обсипаното с бързо препускащи облаци небе.

36

Джейк подскочи, сграбчи висящата над главата му верига на полилея и се освободи от ръцете на Портиера. Залюля се, като си помагаше с рамката на вратата, и се тласна напред. Приличаше на Тарзан. Вдигна крака и изрита обвиващите го пръсти, когато се приближи към тях. Мазилката се разби на парчета. Под нея се откри дървен скелет. Чудовището отново изрева — разярено и лакомо. Къщата се разпадаше все едно в роман на Едгар Алан По.

Той се тласна обратно на дивана, близо до кирпичената стена, която блокираше вратата, после отново се люшна напред. Изрита с кръстосани крака достигналата го ръка. Почувства пронизителна болка в стъпалата, когато дървените пръсти го сграбчиха. Остана само с една маратонка.

Опита се да хване по-високо веригата и се закатери към тавана. Над него се разнесе някакъв неясен стържещ звук. Прах от мазилката се посипа върху потното му лице. Таванът започна да хлътва. Веригата на лампата малко по малко се отскубваше. От дъното на коридора се чу силен скърцащ звук и чудовището най-сетне успя да се провре през процепа.

Джейк изкрещя и се хвърли безпомощно по лице.

37

Паническият страх на Еди изведнъж изчезна. Сякаш го обгърна наметало от ледено хладнокръвие — дреха, която Роланд от Гилеад неведнъж бе обличал. Беше единственото оръжие, което истинският стрелец притежаваше… и онова, от което имаше нужда. В съшия миг в съзнанието му заговори глас. През последните три месеца беше преследван от подобни гласове — на майка си, на Роланд и разбира се, на Хенри. Но сега с огромно облекчение позна собствения си глас — спокоен, разумен и окуражителен:

„Видя формата на ключа в огъня, забеляза го в гората. И двата пъти го видя съвършено ясно. После спусна капаци от страх на очите си. Свали ги. Махни ги и пак се огледай. Може би не е късно, дори сега.“

Смътно съзнаваше, че Стрелецът се е вторачил в него, а Сузана крещи на демона с отслабващ, но все още предизвикателен глас. От другата страна на вратата Джейк пищеше от ужас — а може би вече агонизираше.

Еди не им обърна внимание. Извади дървения ключ от ключалката, която беше нарисувал, и от вратата, която вече беше истинска, и се втренчи в нея, опитвайки се да си припомни искрената радост, която изпитваше като дете — възторга, че е намерил ясни очертания в хаотичната безформеност. И сега видя къде е сгрешил. Видя мястото толкова ясно, че не разбираше как го беше пропуснал в началото. „Наистина трябва да съм бил с капаци на очите“ — помисли той. Разбира се, ключът завършваше с формата на буквата S. Втората резка беше малко по-дебела. Съвсем малко.

— Нож — каза той и протегна ръка като хирург в операционна зала.

Безмълвно Роланд го сложи на дланта му.

Еди хвана; върха на острието с палеца и показалеца на дясната си ръка. Наведе се над ключа, без да обръща внимание на градушката, сипеща се по главата му. Формата на ключа се открои още по-ясно. Очерта се с цялата си красота и неопровержима реалност.

Издялка една стърготина.

Само веднъж.

Много внимателно.

Дървена частица, толкова малка, че едва се виждаше, се отдели от повърхността на 8-образния край на ключа.

От другата страна на вратата Джейк Чеймбърс отново изпищя.

38

Веригата се скъса с оглушителен трясък и момчето падна, приземявайки се на колене. Портиерът изрева победоносно. Ръката от мазилка сграбчи Джейк за коленете и започна да го влачи по коридора. Той се опита да опре крака в пода, но това не помогна. Усети как в кожата му се забиват трески и ръждясали пирони. Чудовището го стисна още по-здраво и продължи да го влачи напред.

Главата на звяра се заклещи във вратата на коридора като коркова тапа в бутилка. Усилията, които беше положил да стигне толкова далеч, бяха променили първобитните му черти и сега приличаше на някакъв кошмарен, уродлив трол. Устата се отвори, за да погълне Джейк. Момчето отчаяно се опитваше да намери ключа с надеждата да го използва като талисман, но, разбира се, го беше оставил на вратата.

Ах, ти, кучи син! — извика и се отдръпна назад с всичка сила, извивайки гърба си като гмуркач, без да обръща внимание на счупените дъски, които се забиваха в него като пирони. Почувства как джинсите му падат и хватката на чудовището за миг отслабна.

Отново подскочи. Ръката безмилостно го стисна, но джинсите му се свлякоха чак до коленете. Падна по гръб на пода. Раницата омекоти удара. Успя да събере колене още малко и когато ръката отново го стисна, рязко изопна крака. В същия миг ръката се дръпна назад и онова, на което той се бе надявал, стана. Джинсите му и единствената му маратонка се свлякоха от тялото му и го освободиха, поне за миг. Видя ръката да се върти на китката си от дъски, да разпръсква мазилка и да пъха джинсите му в устата си. После запълзя към зазиданата врата, без да обръща внимание на парчетата стъкло от строшения полилей. Единственото му желание беше отново да се добере до ключа.

Беше почти до вратата, когато ръката обви босите му крака и пак го задърпа.

39

Най-после се увери, че формата на ключа е правилна.

Отново го пъхна в ключалката и се опита да го превърти. За миг вратата оказа съпротива… после ключът се превъртя. Чу изщракването на механизма и в същия миг, изпълнил предназначението си, ключът се счупи на две. Еди сграбчи тъмната полирана дръжка с две ръце и я дръпна. Почувства огромна тежест, въртяща се на невидима ос. Имаше чувството, че ръката му е надарена с безмерна сила. Осъзна, че два различни свята се бяха събрали и между тях се беше образувал път.

За миг главата му се замая. Загуби способността си да се ориентира и когато погледна през вратата, разбра защо. Макар да гледаше надолу вертикално, виждаше хоризонтално. Приличаше на странна оптична измама, създадена с помощта на призми и огледала. Тогава забеляза Джейк. Беше паднал по гръб върху посипания със стъкла и мазилка под. Гигантска ръка го беше сграбчила за лактите и краката и го влачеше. Видя и зейналата чудовищна паст, която бълваше бяла мъгла или прах.

Роланд! — извика Еди. — Роланд, момчето е…

В този миг силен удар го повали.

40

Сузана усети, че някой я вдигна във въздуха и я завъртя. Светът се превърна във въртележка: стоящите вертикално камъни, сивото небе, обсипаната с ледени зърна земя… и една правоъгълна дупка, която приличаше на капак в под. От нея се разнасяха писъци. Демонът в нея вилнееше и се бореше. Искаше да избяга, но не можеше, докато тя не го освободеше.

Сега! — изкрещя Роланд. — Пусни го, Сузана! В името на баща си, освободи го ВЕДНАГА!

И тя го направи.

В съзнанието си (с помощта на Дета) Сузана беше направила за демона капан — нещо като мрежа от преплетени метални пластинки — и сега ги преряза. Усети как чудовището мигновено изскочи от нея и за секунда почувства някаква странна пустота, ужасна празнота. Но тези усещания бяха бързо заменени от облекчение и мрачно чувство на неприязън и оскверненост.

Когато невидимата му тежест я напусна, тя го видя — нечовешки образ, подобен на вампир с огромни разперени крила и нещо като жестока извита навън и нагоре кука. Видя го, усети го да прелита над отвора в земята. Зърна Еди, който гледаше с широко отворени от ужас очи. Забеляза разтворените ръце на Роланд, готов да залови демона.

Стрелецът политна назад и едва не падна от тежестта на чудовището. Сетне отново се изправи, стиснал празното пространство.

Държейки невидимия демон, той скочи през вратата и изчезна.

41

Коридорът на Двореца изведнъж се озари от ослепителна бяла светлина. По стените се посипа градушка. Ледените топчета рикошираха в стените и падаха върху разбитите дъски на пода. Джейк чу писъци и видя приближаващия се Стрелец. Скочи в коридора с протегнати ръце, все едно държеше нещо невидимо.

Джейк усети как краката му потъват в пастта на Портиера.

Роланд! — извика. — Помогни ми!

Стрелецът разтвори пръсти и под въздействието на някаква невероятна сила широко разпери ръце. После неволно отстъпи назад. Джейк усети как кривите зъби на чудовището докосват кожата му, готови да разкъсат плътта му и да строшат костите му, и в същия миг над главата му прелетя нещо огромно — досущ порив на вятър. След миг зъбите изчезнаха. Ръката, която го държеше за краката, отслаби хватката си. От прашното гърло на Портиера се изтръгна нечовешки вик на болка и изненада, после заглъхна.

Роланд сграбчи Джейк и го повлече за краката.

— Ти дойде! — извика момчето. — Ти наистина се появи!

— Да. С помощта на Бог и смелостта на приятелите ми.

Когато чудовището изрева отново, от очите на Джейк бликнаха сълзи на облекчение и ужас. Сега шумовете на къщата приличаха на грохот на ураган, застигнал кораб в открито море. Около тях падаха парчета дърво и мазилка. Роланд хвана хлапето под мишниците и се втурна към вратата. Движещата се пипнешком огромна ръка го сграбчи за крака и го запрати към стената, която отново се опита да го погълне. Той се изтласка от стената, обърна се и извади пистолета си. Стреля два пъти в безцелно мятащата се ръка, разпръсквайки на парчета един от уродливите хоросанови пръсти. От бяло лицето на портиера се превърна в пурпурно-черно, сякаш се бе задавило с нещо, което беше прелетяло толкова бързо, че беше попаднало в устата му и проникнало в гърлото, преди да разбере какво точно става.

Роланд отново се обърна и се втурна към вратата. Въпреки че не се виждаше никаква преграда, той замръзна на място, сякаш някаква невидима мрежа препречи пътя му.

После усети, че Еди го хваща за косите и го вдига.

42

Те излязоха вън под отслабващата градушка като бебета, които се раждат. Еди беше акушерът, както Стрелецът му беше казал. Беше се проснал по корем и протегнал ръце през вратата, като стискаше кичури от косата на Роланд.

— Сузи, помогни ми!

Тя запълзя към него, стигна до тях и постави ръка под брадичката на Роланд. Той се надигна към тях с изопната назад глава. Устните му бяха изкривени от болка и усилие.

Еди почувства как нещо се скъса и едната му ръка се освободи, отскубвайки гъст кичур от прошарените коси на Стрелеца.

— Изплъзва се!

— Кучи син… никъде няма да отидеш! — извика Сузана и дръпна толкова силно, сякаш искаше да прекърши врата на Роланд.

През вратата в средата на кръга се показаха две малки ръце и се вкопчиха в краищата. Освободен от тежестта на Джейк, Роланд се надигна на лакът и след миг се измъкна. Еди сграбчи момчето за китките и го издърпа.

Дишайки учестено, Джейк се претърколи по гръб.

Еди се обърна към Сузана, взе я в обятията си и обсипа с целувки челото, страните и врата й. Смееше се и едновременно плачеше. Тя се притисна в него, дишайки тежко… но на устните й се появи лека усмивка на задоволство и ръката й се плъзна по мократа му коса.

Някъде под тях се разнесе какофония от звуци — писъци, сумтене, глухи удари и трясък.

Без да вдига глава, Роланд изпълзя от вратата. Косите му бяха разрошени. По лицето му се стичаха струйки кръв.

— Затвори я! — обърна се задъхан към младежа. — За Бога, затвори я!

Еди натисна, а огромните невидими панти свършиха останалото. Вратата се затвори със силен глух трясък, поглъщайки всички други звуци. Рамката й се превърна в бледи очертания в пръстта. Валчестата дръжка изгуби формата си и отново стана само кръг, който бе нарисувал с пръчката. На мястото на ключалката останаха само неправилни очертания, от които се показваше парче дърво — досущ дръжка на меч.

Сузана се приближи към Джейк и му помогна да седне.

— Добре ли си, сладур?

Момчето я погледна със замъглен поглед.

— Да, поне така мисля. Къде е той? Стрелецът? Трябва да го питам нещо.

— Тук съм, Джейк — отговори Роланд. Изправи се, залитайки към него, приближи се и клекна. Докосна гладкото му лице, сякаш не вярваше, че момчето е там.

— Този път няма да ме оставиш да падна отново, нали?

— Не — отвърна Роланд. — Никога и за нищо на света.

Внезапно си спомни за Кулата и се запита дали наистина ще е толкова лесно.

43

Градушката се превърна в пороен дъжд, но Еди зърна късчета синьо небе между отдалечаващите се на север облаци. Бурята скоро щеше да утихне, но дотогава щяха да бъдат мокри до кости.

Установи, че това съвсем не го притеснява. Не си спомняше откога не се беше чувствал толкова спокоен и толкова мокър. Знаеше, че това безумно приключение не е свършило. Дори подозираше, че току-що е започнало. Но днес бяха спечелили битката.

— Сузи, добре ли си? — попита той. Оправи полепналите по челото й коси и я погледна в черните очи. — Нарани ли те?

— Малко ме заболя, но съм добре. Мисля, че онази кучка Дета Уокър си остана непобедима шампионка по крайпътните забежки.

— Какво имаш предвид? Тя се усмихна дяволито.

— Нищо, вече няма значение… слава Богу. Ами ти, Еди? Добре ли си?

Младежът се заслуша, за да чуе гласа на Хенри, но не можа. Струваше му се, че е изчезнал завинаги.

— Много добре, дори превъзходно — отговори, засмя се и отново я прегърна.

През рамо видя онова, което бе останало от вратата — само няколко неясни линии. Дъждът скоро щеше да заличи и тях.

44

— Как се казваш? — попита Джейк младата жената с отрязани крака.

В същия миг осъзна, че беше изгубил панталоните си, докато се опитваше да избяга от Портиера, и придърпа надолу ризата върху гащетата си. Не беше останало много и от роклята на жената.

— Сузана Дийн — отговори тя. — Знам твоето име.

— Сузана — замислено повтори Джейк. — Надявам се, че баща ти не притежава железопътна компания, нали?

Тя погледна учудено за миг, после отметна глава назад и се засмя.

— Откъде го измисли, сладурче! Той беше зъболекар, който изобрети това-онова и забогатя. Защо ми задаваш такъв въпрос?

Джейк не отговори. Беше насочил вниманието си към Еди. Ужасът бе изчезнал от лицето му.

— Здравей, Джейк — поздрави го Еди. — Радвам се да те видя, човече.

— Здрасти — отвърна момчето. — Днес вече се видяхме, но тогава изглеждаше много по-млад.

— Дори преди десет минути бях по-млад. Добре ли си?

— Да. Няколко драскотини, това е всичко — отговори Джейк и се огледа. — Още не сте намерили влака.

Това не беше въпрос, а по-скоро констатация. Еди и Сузана си размениха въпросителни погледи, но Роланд поклати глава.

— Няма влак.

— А гласовете? Изчезнаха ли?

Роланд кимна.

— Отидоха си. Ами твоите?

— Също. Вече отново се чувствам добре. И двамата сме по-добре.

Всички се спогледаха едновременно, получили един и същ импулс, и когато Роланд прегърна момчето, неестественото самообладание напусна Джейк и той заплака. Беше изтощен и зарида като изгубено дете, страдало много и най-накрая спасено. Ръката на мъжа го прихвана през кръста и Джейк го прегърна през врата.

— Никога вече няма да те изоставя — обеща Роланд и от очите му потекоха сълзи. — Кълна се в името на дедите си. Никога не ще те напусна.

И все пак сърцето му, този мълчалив, бдителен, доживотен затворник на ка, прие тези обещания не само с радост, но и със съмнение.