Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Meine Lebensbeichte, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011 г.)

Издание:

Ванда фон Захер-Мазох. Живот с първия мазохист

ИК „Кралица Маб“, София, 1992

Редактор: Николай Аретов

Коректор: Милка Йорданова

ISBN: 954-796-064-7

История

  1. — Добавяне

* * *

Семействата Рис и Грос бяха добри съседи, но много рядко си гостуваха. През това лято, противно на досегашната практика, господин и госпожа Грос посетиха замъка, а синът им Александър прекарваше у нас няколко дни в седмицата.

Според госпожа Рис тези визити бяха изцяло свързани със Захер-Мазох, но той твърдеше, че Александър идва така често в замъка заради мене. Този път вероятно Леополд не се лъжеше. Направи ми впечатление, че по време на игрите на разбойници Александър се стремеше да бъде постоянно близо до мене. Същото правеше и мъжът ми. Не зная дали Александър разбираше хитрините на моя мъж или подобно на другите го смяташе просто за наивен добряк; а може би го ласкаеше идеята да отнеме жената на великия писател.

Александър беше добър и мил, но слабо развит младеж и аз отначало не знаех как да се държа с него. Честно казано, на мене ми беше приятно вниманието му. Когато виждах упорития му, макар и плах стремеж постоянно да ми показва чувствата си, аз в крайна сметка реших, че неговите ухажвания могат да бъдат в известна степен много полезни и започнах да ги приемам благосклонно. Мъжът ми каза, че щом досега не съм си намерила любовник, причината е у мене, тъй като много мъже са били безусловно влюбени и само по мои вина са си отишли с празни ръце. В края на краищата той заяви:

— Щом ти упорито не искаш да изпълниш моето желание, аз повече няма да те моля и ще си намери друга жена, която с удоволствие ще ме послуша. Не ти гарантирам обаче, че няма да възникнат нежелателни за тебе последствия.

Неговото заявление ми оказа въздействие. Нито за миг не се съмнявах, че Леополд ще направи така, както казва. Страхувах се да не попадне в ръцете на някоя авантюристка и реших колкото се може по-бързо да изпълня неговите фантазии.

Отначало Леополд едва се осмеляваше да говори с мене за своите фантастични желания, след това започна да ме моли за изпълнението им като жертва от моя страна, но с годините жертвата се превърна в дълг. Той и сега гледаше на това като на жертва, но намираше, че тя е за мене дълг на майката и съпругата, които се грижи за запазването на семейното огнище.

Малко по-малко и аз започнах да гледам на този въпрос с неговите очи. Окончателно се убедих, че единственият изход от това положение е този, с който ме заплашва, но знаех, че този изход ще направи всички ни нещастни. Реших да се покоря на своята участ и си избрах за плячка Александър Грос.

Между другото, предупредих Леополд, че Александър изобщо не прилича на Гръка от неговата „Венера в кожи“, и че няма да може да изиграе ролята, които се очаква от него. Леополд обаче ми възрази, че е решил да се откаже от тази част на програмата, само и само да изпълня заветното му желание — да му изневеря.

— Какво ще стане след това? Ще бъдеш ли удовлетворен иди ще поискаш да започна отначало?

— Не, уверявам те, че ми се иска да изпитам това само един път. Съгласи се, че не в мой интерес да желая да повтаряш подобни неща…

Въпреки неговите уверения, аз нито за минута не се съмнявах — моята жертва няма да доведе до никъде.

* * *

През един немного горещ ден семейство Грос изпрати за нас екипаж с поканата да им гостуваме заедно с децата за дял ден. Когато отидох да се обличам, при мене дойде Франци и ме помоли да не отивам с екипажа, а да й помогна да направи малък сюрприз. За целта двете трябваше да се преоблечем в селски носии и да отидем пеша в имението на Грос. Не можех да отхвърля молбата й, тъй като много обичах тази очарователна девойка е чисто сърце, в чиято компания се чувствах подмладена.

Взехме от Мартела и от жената на пастира празничните им дрехи, преоблякохме се в тях и като предизвикахме всеобщо любопитство, тръгнахме през селото към имението на Грос. Когато пристигнахме, всички бяха в градината. Те видяха, как две селянки се насочват към тях и Грос, недоволна от натрапчивостта на тези жени, които не я оставяха на спокойствие дори в градината, изпрати Александър, за да ги изпроводи.

Той ни позна едва когато дойде съвсем близо до нас и то, защото обърна внимание на обувките ни, които пропуснахме да сменим. Беше във възторг от маскарада и, за да заинтригува майка си, започна да се разхожда с нас по алеите. Това изглежда не се хареса на госпожа Грос и тя самата тръгна — да ни се скара. За да удължим комедията, ние се стараехме да се изплъзнем, от нея, но накрая тя гневно заповяда да спрем. Когато най-сетне, дойдохме при нея, тя ни позна и се засмя. Всички заедно отидохме при останалата компания, която много се зарадва на шегата.

Леополд предложи да се надбягваме. На финала застана Александър, който трябваше да пляска с ръце, когато някой от бегачите достигнеше до него. Като награди госпожа Грос щеше да раздава сладкиши. Тичахме в следния ред: най-напред децата, след тях Леополд, по-нататък Ирма, Франци и най-сетне аз.

Когато стигнах до финала, Александър ме грабна на ръце, занесе ме в храстите и ме целуна — беше придобил смелост от моята селска носия.

След като отидох при останалите, прочетох в очите на Леополд въпроса: „Е, случи ли се нещо най-после?“.

Отговорът се четеше в гордата осанка на Александър.

През целия ден младежът се отнасяше към Леополд с нежно внимание, а той от своя страна разиграваше ролята на наивен съпруг.

* * *

Младият Грос беше 24-годишен, но, изглеждаше значително по-млад. От деня на нашия маскарад той започна да ме смята за своя собственост и навярно би разказал на всеки срещнат за победата си. Същевременно беше неловък и наивен, което го правеше смешен.

Веднъж, когато компанията ни се събра на танци, аз се настаних удобно на дивана, тъй като ме болеше главата. Александър започна да ми досажда с непрестанни молби да танцувам с него. Тъй като това ми омръзна, а и главата още повече ме заболя от шума, аз се прибрах в стаята си. Той обаче реши, че правя това, за да остана насаме с него и ме последва. Чак когато доста грубо го изгоних, разбра, че днес нямам настроение.

Беше очевидно, че тази игра не може да остане тайна за околните и скоро отново почувствах познатата ужасна атмосфера на недоверие. Особено болно ми бе да виждам отчуждението на Франци, която, впрочем, в този случай се подчиняваше на майка си. Изпитвах желание по-скоро да се махна от всички тези хора, които ме обграждаха с хладно любопитство. Това ме правеше все по-раздразнителна, което бе забелязано от мъжа ми.

— Защо вечно нямаш настроение? — попита той. — Нима не те радва общата любов? Не виждаш ли, че Грос е влюбен в тебе до полуда, а и аз те обичам както никога.

Когато ме срещаше, Грос упорито ме питаше: „Кога?“, Леополд пък все повтаряше: „Струва ми се, че няма да дочакам момента, когато ще му принадлежиш“. В селото обаче беше невъзможно работата да стигне до края и ние с мъжа ми, всеки посвоему, е нетърпение очаквахме момента, когато най-сетне ще заминем за Будапеща.

На всичко отгоре се намирахме в ужасно положение: нямахме нито квартира в града, нито пари за хотел. За да заплатим престоя си на село за последния месец бяхме принудени да заложим всички мои бижута. Между другото, Леополд, погълнат от своята идея, не твореше и нищо не печелеше.

Случи се, че семейство Грос заминаха за няколко дни в Будапеща и ние ги помолихме да ни намерят малка мебелирана квартира, което те направиха. И ето, в началото на октомври отново се натоварихме в допотопните екипажи и тръгнахме на път. Когато минахме край имението на Грос, те ни поканиха да спрем за малко да закусим. Оттук нататък пътувахме с екипажа на Грос.

* * *

Пристигнахме в Будапеща в силен дъжд. Квартирата ни се състоеше от две стаи, разделени с коридор и антре. В очакване на предстоящото събитие мъжът ми беше много весел. Когато виждаше, че съм тъжна, той ме увещаваше:

— Опитай се да бъдеш по-весела, това ти отива и изглеждаш по-млада.

Няколко дни след нас пристигна и Александър Грос. Мъжът ми се разпореди да го въведат в приемната, бавачката и децата изпрати на утринен спектакъл, а той самият ми помагаше да се пременя, за да изглеждам по-красива.

Леополд настоя да облека, бяла атлазена рокля с открити рамене, на които наметна лека пелерина, гарнирана с кожа. Когато ми обу белите обувки, той се просна на пода и започна да ме моли да го ритна, защото е червей в краката ми, а аз съм очарователна, истинска и целомъдрена като свенлива невеста.

Отидох в приемната, където ме чакаше неговият съперник.

* * *

Всеки ден след пристигането си в Будапеща Александър ни посещаваше в определен час и Леополд се стараеше да не бъде в къщи по това време. Впрочем, той можеше да не ходи никъде, тъй като, докато траеше визитата, Александър предимно мълчеше и ме гледаше с влюбен поглед. Ядосана и озлобена от тази глупава игра, аз желаех по-скоро да настъпи краят. Поведението на моя ухажор ме дразнеше до сълзи.

Най-сетне всичко свърши, но причината бе печална: Саша се разболя от скарлатина. Леополд така се изплаши за живота на детето, че реши да напише на Грос и да го помоли да не идва повече у нас. На всичко отгоре отново се появи въпросът за парите.

* * *

През януари 1881 година мъжът ми писа на брат си:

„Тези дни ми изпратиха от Лондон извадки от критическа статия за чуждестранните писатели. Там има много добри отзиви за мене. Пишат ми също, че «Наследството на Каин» се превежда и на сръбски и навсякъде има успех. Добри отзиви дават за мене италианският критик Губернатис[1] в «Съвременна библиография» и французинът Гласер в книгата си «Библиография на съвременници».

Всичко това е много приятно, но в дадения момент бих предпочел да съм по-малко знаменит и да имам повече пари.

За всеки е ясно, че голям роман не се пише бързо. Необходимо е най-малко половин година, при това главното условие е през това време да имаш колкото се може по-малко грижи. Засега това е непостижимо за мен.

В последно време изхарчих маса пари по делото с Фробен, както и поради банкрута на Крюгер, Хартпох и Гюнтер. Тези загуби досега ми тежат, а на всичко отгоре в последно време много боледувам.

Ти сам разбираш, че в такова настроение не съм в състояние да работя.“

По-късно той пише отново:

„Книгата «Наследството на Каин» според съобщение в немски вестник, издаван в Буенос Айрес, ще се появи през август в Бразилия. Наесен ще излезе втората част на «Завещанието на Каин» на английски, а «Еврейски разкази» — на датски. През лятото нашата оперета «Пазители на нравствеността» ще бъде поставена в Карлсбад и в Прага, а през есента ще се дава в Берлин.

Както виждаш имам голям успех и като че ли мога да се нарека един от най-известните немски писатели след Хайне и Гьоте. Мен ме знаят, четат и почитат в много страни… а аз често не съм сигурен, ще има ли семейството ми хляб за обяд.

Тъй като ме канят в Тюрингия в замъка Танеберг и в Инголщад при братовчедите на граф О’Донел, аз мечтая да прекарам там цялата зима. Тогава бих могъл да напиша няколко големи неща и с това да оправя положението си“.

От само себе си се разбира, че поради лошото ни финансово положение ние с всички сили се стараехме да завързваме по-малко нови познанства и да не се мяркаме пред погледа на нашите стари познати. Но не беше лесно да избягваме и едните, и другите, тъй като Леополд беше твърде известен и много хора търсеха начин да се запознаят с него. А и щом някой го заинтересуваше с нещо или пък просто му се струваше любопитен, Леополд настояваше да се запознаем с него.

* * *

Така ние се запознахме с учения Юлий Шварц[2] и с графовете О’Донел. Госпожа фон Корсан каза на Леополд, че Юлий Шварц е изразил желание да му се представя и го моли да му определи час за среща. При това тя му се закани и добави с насмешка:

— Имай предвид Леополд, че Шварц е много влюбчива личност и ти предварително трябва да се примириш с това, че той ще започне да задиря твоята съпруга. Впрочем, това не е толкова опасно, тъй като Шварц е силно късоглед и не е способен да види както трябва обекта на своето обожание.

Юлий Шварц не бе в първа младост. Неимоверно пълен, той едва се придвижваше и всяко движение му струваше голямо усилие. Главата му беше лишена от всякаква растителност; лицето — широко, кръгло и така подпухнало, че малките му очички едва се виждаха. Късогледството му го караше да се доближава твърде близко до хората, с които разговаря, което създаваше впечатление на безцеремонност, понякога на наглост, и често смущаваше събеседника. По думите на госпожа Корсан Шварц бил женен за много богата графиня, която след своята смърт му оставила цялото си състояние.

Шварц ни посещаваше доста често; ние обаче му гостувахме само веднъж.

Паричните ни дела бяха много зле. Два месеца не бяхме плащали наема за квартирата и се хранехме на вересия. Парите ми стигаха за задоволяване само на най-насъщните всекидневни нужди.

— Как да се измъкнем от създалото се положение? — ми каза веднъж Леополд. — Тук се подмятат готови ръкописи за няколкостотин форинта, но не разчитам скоро да ги приемат за издаване, тъй като бързо се вреждат само за нищо негодни работи… А на мене много ми се иска да напиша още един разказ за „Завещанието на Каин“… При това за моята репутация е вредно да не публикувам дълго време нещо сензационно. Чувствам се уморен от непрестанното писане на тези идиотски фейлетони. Знаеш ли каква идея ме осени… Ако тя се осъществи, завинаги ще сме освободени от тези постоянни грижи… Маса наши познати имат имения. Какво ще кажеш, ако някой ни покани да поживеем при него за половин година… Като се освободя по този начин от паричните грижи, аз бих се захванал с голям роман, който би ни осигурил порядъчна сума, или бих бил в състояние да продължа „Завещанието на Каин“… Ако обаче работите вървят както досега, ние никога няма да се оправим, а ще затъваме още повече… Ако имаме възможност половин година да не харчим хонорарите за друго, освен за погасяване на дълговете, бихме могли отново да заживеем истински в някое малко градче. Всичко лека-полека би дошло на мястото си…

— Кой ли би могъл да ни покани?

— Там е цялата работа. Имам някого предвид… Това не би го затруднило… И дори би се радвал, но всичко зависи от теб…

— Кой е той?

— Шварц. Не се съмнявам, че е влюбен в тебе. А и няма за кого да се грижи: той е вдовец, бездетен и богат… Ако успее да те завладее, няма съмнение, че сам ще пожелае между вас да няма разстояние… Ти какво ще кажеш?

За да не споря, му отвърнах, че е прав, и обещах да се заема с тази задача. Неговият план не само не ме учуди, но дори не ме възмути особено. Още когато ни посещаваше Александър Грос, Леополд предложи да взема назаем от Грос двеста форинта. Този факт, както и много други неща, които вече неведнъж ми бе говорил, подсказаха, че „фантазията“ му ще се развихри в подобна посока. Толкова много мислих на тази тема, че свикнах с нея и можех доста спокойно да претеглям и анализирам своето положение.

Веднъж Леополд дори подхвърли: „Ти ще се запазиш и когато синовете ти пораснат, ще бъдеш още красива и сама ще ги научиш на любов“.

Може ли да се очаква положителен резултат от спора с човек, с когото имаме противоположни гледища по основни понятия?

У мене отдавна вече зрееше мисълта да взема децата и да се махна от Леополд, но колкото и да умувах, не знаех как да направи така, че да не подлагам децата на още по-големи лишения. Освен това не се и съмнявах, че мъжът ми няма да допусне да се раздели със Саша, най-изнеженото дете, което се нуждаеше от специално внимание. Що се отнася до другите две — за тях малко го беше грижа. Може би имах право да се обърна към съда и там да потърся защита. Може би има закон, засягащ точно моя въпрос — не зная. Но това би бил най-краткият път към нашата обща гибел.

Имаше още един изход. Той бе да убия себе си и децата. За него обаче нямаше да ми стигнат сили, докато все още можех сама да се жертвам. Възможно е саможертвата да е най-тежката форма на съществувание, която ми дава необходимата смелост: „Който обича силно, той се примирява“.

* * *

Единственият резултат от срещата с Шварц беше доста силното възпаление на гърлото ми. Болестта дойде тъкмо навреме. Като лежах, заобиколена от грижите на разтревожения си съпруг, аз много мислих върху това, което се беше случило, търсех обстоятелства, смекчаващи вината на Леополд и ги намирах, доколкото това беше възможно.

Захер-Мазох беше неуморим и работеше с радост. Личните му потребности бяха крайно ограничени; с работата си печелеше много, но голяма част от изкараното отиваше за погасяване на стари дългове. Освен това около него винаги се навъртаха литературни голтаци, на които, къде от добродушие, къде от славолюбие, позволяваше да го обират. Преводачите често го лъжеха. Мамеха го още вестници и издателства. Налагаше се да подава жалби, които поглъщаха маса средства.

Несполуката задължително постигаше начинанията, на които най-много разчиташе.

На 11 май 1877 година композиторът Карл Мильокер му писа:

„Ако имах възможност да получа хубаво либрето, бих се оказал в изключително благоприятно положение. Вашите съчинения, милостиви господине, са покрити със световна слава и името ви няма равно на себе си в немската литература, затова, в очакване на бъдещи успехи, аз се осмелявам да се обърна към вас с молба да напишете за мене либрето. Ако молбата ми намери у вас съчувствие, аз ще се съглася с хонорар, какъвто вие си определите“.

Леополд веднага се хвана за работа, а резултатът беше само загуба на време и пари. Когато Захер-Мазох завърши либретото, Мильокер го препрати към току-що банкрутиралия издател Шпайнер.

Либретото за операта на Ангерер също не донесе нищо.

Някой друг на мястото на Леополд би паднал духом, но не и той. На мястото на една разбита надежда у него веднага се появяваше друга.

Нима е чудно, че човек изпитващ страшна нужда, изгубил цялото си имущество, се хваща за сламка? И ако той търсеше тази сламка там, където не би трябвало да я търси, правеше това единствено защото в него нямаше и помен от чувството за нравственост. Имаме ли право да търсим отговорност от човек за неговия природен недостатък? Ако това беше некултурна, неизвестна личност, ясно е, че нямаме право, но ако това е един от най-културните хора, като Захер-Мазох?

„Да разбереш — значи да простиш“, казва пословицата. За разбиране — разбрах, но до прощаването бях много далеч.

* * *

Тази зима нашите нещастия като че ли нямаха край. Присъдата на моя мъж беше намалена от императора от седем на четири дни. Леополд обаче отказваше да се подчини и на това. Мисълта за затвор го довеждаше до лудост.

Трябваше да разберем, как ще се отнесе Унгария към искането на Австрия да й предадат Захер-Мазох, ако това искане постъпи. Аз се явих лично при министъра на правосъдието, за да направя справка. Бях приета много любезно. Усмихнат, министърът ми обясни, че е по-добре Захер-Мазох да се подчини и да излежи наказанието, тъй като ореолът на литераторите и политиците от такова „страдание“ само се увеличава. При това всички наказани от този род се ползват от всевъзможни удобства и комфорт. След това лицето на министъра стана сериозно и той добави, че макар това да е малко вероятно, ако постъпи такова искане от страна на Австрия, той, министърът, няма право да откаже. Но при всички случаи Захер-Мазох ще бъде известен навреме и ще успее да напусне Унгария.

Следователно, Леополд нямаше основание особено да се безпокои, но все пак думите на министъра много го огорчиха. Мисълта за тези четири дни затвор го ужасяваше. Това можеше да се избегне, но се налагаше да напуснем Австро-Унгария и да отидем в друга страна.

Леополд имаше точен план как да се снабди с нужната сума: трябваше да напише на Бруно Бауер в Тисновици, който, поради това, че беше влюбен в мене, веднага щеше да ни изпрати назаем 500 флорина. Захер-Мазох щеше да му ги върне незабавно, щом получи хонорара за първия си голям роман.

Написах унизителното писмо и със следващата поща от Тисновици пристигна исканата сума.

След няколко дни напуснахме Будапеща.

* * *

Ние се преместихме в Хейбах, селце, разположено недалеч от Пасау, близо до австрийската граница. Там в мелницата наехме две стаи. Имахме великолепен изглед към гората, полето и ливадите. След затворения живот през зимата, това беше истински рай за нас. На няколко минути път пеша по протежението на ручея, от другата страна на моста беше Австрия. Там имаше прелестна малка странноприемница, в която обикновено обядвахме. Често се разхождахме между Австрия и Бавария. Това и забавляваше, и безпокоеше Леополд. Страхът от затвора го преследваше и той не беше в състояние да се отърве от него. Страхуваше се, че в някой прекрасен ден по обяд ще се явят жандарми и ще го арестуват. В дните, когато беше по-нервен, отколкото обикновено, по време на разходките му се струваше, че зад всяко дърво се е приютил полицейски мундир. В такива дни подробно разпитваше за пътя, по който щеше да върви, за да не се окаже зад чертата на границата.

Настъпи цяла седмица спокойствие. Материално бяхме осигурени за няколко месеца — само това вече означаваше много. Сега разбрах колко бях изморена; едва когато имах възможност да се храня достатъчно, установих, колко много бях изгладняла. Много бих желала тези редове да попаднат пред очите на господин Брушо Бауер и той да приеме искрената ми благодарност.

Тежките дни в Будапеща ми се струваха като някаква мъгла, която се разсейва с настъпването на деня. Аз отново чувствах бодрост и сила сякаш никакви ужаси не бяха докосвали душата ми. Животът все по-силно ме увличаше, като ме правеше свободна и ме възвисяваше над преживяното минало.

Отново заживяхме мирен селски живот. Той толкова ми допадаше, че до края на земните си дни не бих се отказала от него. В интерес на истината и развихрената фантазия на моя съпруг малко се поуспокои. Разбира се, не можеше и да се мисли, че това е трайно състояние. Не се и надявах. Зает изключително с егоистични помисли, той не пропускаше случай да терзае душата ми. Но аз вече не бях предишната — сега се съпротивлявах на насилието и борбата удвояваше силите ми. Нещо в мене замлъкна и потъна някъде дълбоко. Помежду ни се разтвори пропаст, която той не можеше да прекрачи. Сега бях на противоположния бряг.

Леополд беше толкова късоглед — той забеляза единствено, че аз изгубих интерес към неговите произведения и повече не ги четях. Това го дразнеше ужасно.

* * *

Валеше непрестанно. Дъждът разкаля пътищата, така че за разходки не можеше и да се мисли. Подобни дни бяха особено тежки за мене. Злият гений, с когото живеех, не можеше да остане дълго затворен в стаите. Трудно му беше да живее без работа и когато тя му липсваше, както в това глухо селце, той отваряше дума за миналото или за бъдещето и по този начин се развличаше. В повечето случаи му давах възможност да говори колкото си иска, а аз си мислех за нещо съвсем друго.

Веднъж обаче го изслушах. Досега той се въздържаше да ми разказва за предишните си връзки, а когато се случваше да ги спомене, винаги беше нащрек да не каже нещо излишно. В тези случаи се представяше за жертва на своята доверчивост и извисена душа.

В първите години от съвместния ни живот вярвах на всяка негова дума. В онзи период той се рисуваше в много благоприятна светлина, а аз съставях мнението си далеч от жизнения опит. Сега вече имах опит. Бракът ме научи по-добре да разбирам живота и започнах да долавям в приказките му истината по-ясно, отколкото той предполагаше или пък би искал.

Мъжът ми споменаваше за госпожа фон К. изключително рядко, а когато се случеше да каже нещо за нея, то винаги беше с недомлъвки. Това много ме озадачаваше. Така ми се искаше колкото се може повече да науча за тази, която още в детството властно ми беше въздействала със своята красота. Изригвах огромно любопитство докъде се простираше истината в „Разведена жена“. И изведнъж в един от дъждовните дни Леополд започна да ми разказва за госпожа фон К.

Нейната царствена красота му направила поразяващо впечатление и му подействала като удар с бич. А тя, като виждала все по-нарастващата известност на младия романист, и като слушала как отвсякъде му предричали блестящо бъдеще се поддала на съблазнението, изоставила мъжа си и децата си и избягала е него.

Дни и нощи Леополд бил преследван от една-едничка мисъл: как да я накара да му изневери. Госпожа фон К. не била страстна натура и приемала връзката е Леополд твърде несериозно. Само благоприятно стечение на обстоятелствата можело да му помогне.

— Но ако ти наистина силно си я обичал, нима не си изпитвал ревност?

— Не, никога не ревнувам жената, която ми принадлежи. Бик могъл да се вбеся само ако видя, че друг мъж я владее изцяло. Но не съм завистлив, ако принадлежи и на мене.

Точно по това време за бригаден генерал в Грац бил назначен ерцхерцог Хенрих. Както и на всички останали новодошли, красотата на госпожа Фон К. му направила изключително впечатление и той закопнял да се сближи с нея.

Захер-Мазох се почувствал като върху жарава. Той не смеел да мечтае за такъв Грък. Все пак изглежда някой предупредил ерцхерцога, който се отдръпнал, тъй като в Грац Захер-Мазох не се ползвал с репутацията на снизходителен съперник. Ерцхерцогът не се бе решил да предизвика скандал. Наскоро след тона генералът започнал да ухажва певицата мадмоазел Хофман и Захер-Мазох се принудил да изостави надеждите си.

Връзката на мъжа ми с госпожа фон К. продължила няколко години, докато се запознал с един полски магнат, на когото сам я представил.

От това място разказът на Леополд стана не особено ясен, но тук ми дойде на помощ моят личен опит, благодарение на който бях в състояние да разбера недоизказаното.

За разлика от ерцхерцога, полският магнат не страдал от излишни предразсъдъци. Той взел това, което му се предлагало. По това време вероятно и самата госпожа фон К. вече се е била примирила с капризите на Захер-Мазох и е решила да не му се съпротивлява повече.

Веднъж, когато Захер-Мазох се намирал в кабинета на баща си в полицейското управление, научил от влезлия там чиновник за заповедта да бъде арестуван някакъв помощник-аптекар. След като извършил кражба, той забягнал от Лемберг, но бил преследван до самия Грац. Между „особените белези“ за него се сочели признаците на ужасна болест. За Захер-Мазох не било трудно по описанието на издирвания да разпознае своя полски магнат. Госпожа фон К. била под лекарско наблюдение от няколко седмици.

Вбесен от тази мерзост, Захер-Мазох незабавно отишъл да търси поляка, за да получи обяснения, но от него нямало и следа. Те повече никога не се срещнали. Госпожа фон К. била ужасно компрометирана от тази история… А на всичкото отгоре и болестта! С една дума, романистът предпочел да се раздели с нея незабавно…

Същият случай се повторил и с госпожа фон П. Тази история била свързана с турския посланик във Виена. Тръгнали на пътешествие в Италия: отначало — Венеция, а после — Флоренция. Парите в един момент свършили и те не успели да стигнат в Константинопол. В южните страни било много по-лесно да се намери подходящ човек. И се намерил… Макар да не представлявал напълно това, за което Леополд бленувал, но мечтата рядко се осъществява изцяло.

За да се превъплъти по-добре в ролята на роб, Захер-Мазох започнал да се държи като слуга, съпровождащ хубава жена. Националния си полски костюм преправил в ливрея и когато неговата „господарка“ пътувала в първа класа, той си взимал билет за трета. Сам носел багажа й. А когато тя тръгвала по визити, той чинно сядал на капрата до файтонджията и я изчаквал във вестибюла с другите слуги.

За партньор в тази игра госпожа фон П. си избрала артиста Салвини. Сцените, които се разигравали между тримата, били фантастични. Салвини, разбира се, въобще не подозирал какви са истинските причини за успеха му пред дамата и затова безкрайно се дразнел от непрекъснатото присъствие на този доста странен слуга. Веднъж дори направо се ядосал при внезапното му влизане в стаята.

Точно за такъв мъж Захер-Мазох отдавна мечтаел и сега изпаднал в истински възторг. На тръгване той подавал на Салвини кожуха и му целувал ръката. Веднъж, когато госпожа фон П. била седнала близко до артиста, неочаквано в стаята влязъл Захер-Мазох, за да хвърли дърва в камината. При тази безцеремонност на слугата Салвини излязъл от кожата си и запитал госпожа фон П. на френски какво я кара да мъкне със себе си този „полски глупак“, след като една добре обучена слугиня би била много по-подходяща. В същото време Салвини не се поскъпил да даде достатъчно щедър бакшиш на „полския глупак“.

Имало и по-различни моменти.

Веднъж госпожата го изпратила да купи масло и мляко. На връщане, когато носел тенджерката с маслото в едната си ръка и бутилката с млякото в другата, ненадейно срещнал приятеля си от училищните години херцог Паул Верде. Той го познал и възкликнал:

— Захер! Значи на литературата си теглил шут и сега си разсилен?

Леополд изобщо не се смутил, с недоумение, погледнал приятеля си и се постарал да го убеди, че се е припознал.

На това място мъжът ми отново прекъсна разказа.

— А после? — попитах аз.

— После си събрах нещата и заминах.

— Това пък защо?

— О! Вместо характер, жените имат само капризи. Когато харесвам една жена, тя може да прави с мене каквото си иска и аз ще съм безкрайно щастлив… Но веднъж изгубя ли интерес, за нищо на света не бих си позволил да досаждам. Така се случи и тогава — аз просто я зарязах.

Сърцето ми болезнено се сви.

В този момент си помислих, че някой ден и мене така спокойно ще „зареже“.

* * *

Лятото отиваше към края си и трябваше да се помисли къде да прекараме зимата.

Повече от всичко бихме предпочели да зимуваме на село, но децата вече трябваше да посещават училище и ние решихме, без повече да отлагаме, да заминем в някой град, за да ги настаним в първокласно учебно заведение. Общественото ни положение беше много добро. Проблемът беше в средствата.

Мечтата на Захер-Мазох беше да публикува постоянно в някое известно списание своите статии и разкази, за да укрепи материалното ни положение и да има възможност да завърши „Завещанието на Каин“. Безпаричието, което преживяхме миналата зима, още повече засили неговото желание. Такива стабилни доходи обаче би могло да осигури само някое голямо списание. Понякога се замисляше дали да не създаде свое издание? Нима не би могъл да се намери издател, който да се захване с това?

Такъв човек се появи много скоро. Това беше доктор Лионел Баумгартнер, който притежаваше собствена печатница и издателската фирма „Крайснер и Шрам“ в Лайпциг. В първите дни на септември ние се преместихме в Лайпциг и на 1 октомври същата година излезе първият брой на списанието „Auf der Hone“.

Издаването на списанието започна при най-благоприятни условия. Доктор Баумгартнер беше богат млад човек, който не изпитваше финансови притеснения, поради което успя чудесно да организира всичко. Това беше първият му подобен ангажимент и той се залови с огромно увлечение и ентусиазъм.

Най-сетне и на мен животът ми предостави възможност да се посветя на интелектуалните си интереси, да се измъкна от дребните всекидневни грижи.

Доктор Баумгартнер принадлежеше към групата на Лайпцигските милионери. Той беше много интересен човек и между нас бързо се установиха топли приятелски отношения. Вечер често ни гостуваше и прекарвахме времето си в искрени разговори. Както всичките ни познати и той ни смяташе за изключително щастливо семейство. Баумгартнер вече беше успял да изпита разочарование от живота и в топлия семеен уют намираше подкрепата, която му даваше сили да се измъкне от тъмнината. Така започна нашето приятелство.

* * *

Надявах се, че с преместването ни в Лайпциг отношенията със съпруга ми ще се променят към по-добро. Вечните грижи, които отнемаха възможността за спокойна работа, материалният недоимък, който отравяше най-хубавите минути в живота ни, всичко това може би действаше угнетяващо на Леополд. Имах правото да се надявам, че промяната ще се отрази благотворно на нашите отношения. Най-смелата мечта на мъжа ми се изпълни изцяло. Той стоеше начело на голямо печатно издание, което беше единствено под негово ръководство; можеше да помества всичките си литературни произведения, а на неговите услуги бяха най-добрите сътрудници. Логично беше да мисля, че тези обстоятелства ще ми помогнат да си поема спокойно въздух, че новото ни по-щастливо положение ще ми даде възможност да водя спокоен живот и да усмиря злото начало у Леополд.

Уви! Жестоко се лъжех! Напрегнатата работа не попречи на Леополд да забележи скоро, че доктор Баумгартнер „е безумно влюбен в мен“. Единственото му основание бе, че на няколко пъти докторът се бе изказал ласкаво за мене. Това, че е споделил мнението си именно пред съпруга, фактически отхвърляше всякаква възможност за евентуално увлечение, но тези детайли бяха твърде фини, за Захер-Мазох. Според мъжа ми от всичко това следваше, че аз съм длъжна да се възползвам от удобния случай.

Отначало не обръщах внимание на забележките на Леополд, но той ставаше все по-настойчив и ме уверяваше, че успехът на списанието зависи от мене и, че ако се интересувам от нашето положение, съм длъжна, освен работа да му доставям и развлечения. Добре съзнавах, че за съпруга ми няма нищо по-ценно от неговите собствени желания, но при всяко ново пререкание не успявах да се преборя със себе си и когато заговаряше на тази тема, неизменно хладно му отвръщах: „За нищо на света!“

Този досаден разговор развали отношенията ми с доктора. Веднъж мъжът ми отбеляза пред него, че една евентуална женитба не би му била в тежест, тъй като честната и вярна съпруга придава на живота очарование, а появата на деца — смисъл и стойност. Тези думи направиха впечатление на Баумгартнер и той сърдечно отвърна:

— Ако на моя път се появи жена като вашата, аз не бих се поколебал нито за минута, дори ако се окаже, че е бедна както в приказките — и той се обърна към мене, усмихна се широко и ме погледна право в очите.

Огромна радост, помрачена от не по-малко тъга обхвана сърцето ми — разбрах, че от този момент изгубвам завинаги неговото приятелство, както вече се беше случвало много пъти с други хора.

Вратата след доктора едва се беше затворила и с тържествуващ тон Леополд се върна към любимата си тема.

По това време благодарение на списанието започнахме да поддържаме контакти с всички знаменитости. Целият интелектуален свят беше свързан с нашия дом чрез тънки незабележими нишки и ние непрекъснато се обогатявахме от притока на нови мисли и идеи. Намирах се на самия връх на живота си, който водеше интелигенцията, и това ме научи да разбирам стремежите на великите умове и разнообразието на човешките съдби. Отлично схващах обаче цялата незначителност на собствената си участ на неизвестна жена.

* * *

В редакцията ни постоянно постъпваха безброй предложения от хора, които желаеха да сътрудничат. Сред тях беше и някоя си Хулда Майстер от Пазевалк. Тя знаеше много езици и ни предложи услугите си. Беше й изпратен пробен превод, след което беше поканена за сътрудничка.

Хулда Майстер беше дребно повехнало създание с претенции за изящество. Като се превземаше и кокетираше, тя ужасно дразнеше всички, но преводите й бяха великолепни и се налагаше да я търпим.

През този период ни посещаваха доста французи: Сен-Санс, професор Сеал, мадам Адам, издателката на „Nouvelle Revue“ и приятелка на Гамбета[3], която ни писа от Петербург, че на връщане ще се отбие при нас. През януари на 1882 година получихме известие от Петербург, че някой си Арман, който пребивавал в този град, за да изучава Дюрер, ще ни гостува, преди да се завърне във Франция. Той на всяка цена искал лично да изрази уважението си към Захер-Мазох. Трябваше да пристигне след няколко дни.

Въпреки че беше млад на години, понеже беше пълен и трудно подвижен Арман изглеждаше по-възрастен. Беше много симпатичен, изразяваше се необичайно простичко и така сърдечно, че несъзнателно привличаше хората. Без да споменава за себе си каквото и да било, в разговорите умееше незабелязано да подхвърли две-три забележки, които даваха представа що за човек е, или разкриваха негови желания, които не произнасяше гласно.

На тръгване изрази желание отново да ни посети.

Леополд беше във възторг от него.

— Тези французи са направо невероятни. С тях се чувстваш така леко. Какъв очарователен човек!

На другия ден след посещението на Арман, като влязох в гостната, намерих красив букет от рози, който той ми бе изпратил.

Арман се застоя в Лайпциг, а доктор Баумгартнер замина без дори да се сбогува. Само ни изпрати известие, че заминава за Виена, където имал неотложна работа. В последно време посещенията му ставаха все по-редки и по-редки, докато се прекратиха съвсем. Това неочаквано заминаване неволно ме натъжи, тъй като усещах, че зад него се крие нещо.

От доста време Леополд беше във възможно най-лошото си настроение. По-рано това неизбежно се отразяваше на вдъхновението му. А сега, въпреки че казваше как цялата бъркотия около списанието вече му е омръзнала, продължаваше да работи упорито. При това не само заради собствения си интерес, а и заради останалите.

Аз се терзаех от съмнения. Дали сам Леополд не е направил някакви идиотски предложения на Баумгартнер, както неведнъж ме е заплашвал? Тази мисъл ме накара да възнегодувам. Чувствах как кръвта нахлува в лицето ми. Срамът ме измъчваше. Бях убедена, че Захер-Мазох е неспособен да разбере чистата възвишена душа на доктор Баумгартнер. Можех да си обясня внезапното му заминаване само с някаква срамна постъпка на мъжа ми, която е принудила Баумгартнер да избяга от нас в порив на възмущение и на пълно разочарование. Докторът не би могъл да знае, че мислите и постъпките на съпруга ми нямат нищо общо с моите желания и възгледи.

* * *

След отпътуването на доктора Арман, разбира се, трябваше да се заеме неговото място. Според Леополд французите са устроени по съвсем различен начин. Той мислеше, че французинът не би могъл да се смути от факта, че даден романист, който иска да внесе в живота си оригиналност и разнообразие, е способен да гледа на отношенията с жена си по-иначе. На всичкото отгоре мъжът ми ме уверяваше, че „никога досега не бил изпитвал такава силна любов към мене“.

Арман ме обгради с любовта си. Той изразяваше чувствата си не с гръмки фрази, а с безкрайни грижи.

Тъй като притежаваше добра и фина душа, отгатваше всяко мое желание по-рано от мен самата и незабавно го изпълняваше. В това отношение бях заобиколена от приказни чудеса. Благодарение на своя тънък усет той долови, че животът ми е изпълнен с мъчителни тайни, но понеже нямаше право да се меси, страдаше дълбоко в душата си заради мен.

Често усещах изпитателния му тревожен поглед на приятел и се чувствах като изтощен странник, тласкан от неумолимата съдба в различни посоки, който най-сетне е намерил светло пристанище и може спокойно да си отдъхне. Не познавах чувството, което ме владееше и затова се страхувах да му се доверя. Но когато всичко стана съвсем очевидно, съжалих, че любовта дойде при мене толкова късно. Не виждах никаква перспектива пред чувствата си, но и не можех да не се поддам на обаянието им и треперех като закъсняло есенно цвете или като краткотраен лъч, блеснал посред зимния мраз.

Докато страстта на мъжа ми ме теглеше в бездната, любовта на Арман ме възнасяше във висините. В мене той съзираше най-висшето и ценното в своя живот и ме обграждаше с нежност, която ме покоряваше. Доверието и чистите му намерения ме крепяха и ми даваха сили, но същевременно аз трябваше да водя мъчителна борба със срамните намерения на съпруга си.

Обикновено се отнасях равнодушно към хорското мнение, но уважението на близките винаги ме е радвало. Уважението и доверието на Арман ми доставяха много радост, тъй като непрекъснато ме гризеше и огорчаваше мисълта, че Баумгартнер таи лоши мисли за мене.

Леополд не се успокояваше и като обезумял ме подтикваше към любовна авантюра с Арман. Низките планове на мъжа ми помрачаваха прелестта на приятелството с Арман, причиняваха ми страдание. На него, за нещастие, никога не му хрумна, че сам готви гибелта си.

Още пазя едно писмо на Леополд до брат ми, изпратено от Меран на 8 януари 1869 г.:

„Скъпи Карл!

Колкото повече се оформя цикълът от повести на тема любовта между половете, толкова повече се убеждавам, че заглавието, което избрах — «Любовна песен на песните», не му подхожда. Като си мислех често за това, на 6 декември ми хрумна да издам не само нова поредица разкази за «собствеността», но и да нарисувам «цялото битие на човека», доколкото това е по силите на прозаика, в цикъл от повести. Този план възникна у мен по време на една разходка из живописните развалини на Зенобург; хоризонтът и съдържанието на мислите се разшириха още повече. Първоначално нахвърляното се позамъгли, но у мен вече се избистри план, който мога да ти изложа. Много те моля обаче, не казвай на никого, защото откакто Курнбергер[4] започна да плагиатства от мен, аз повече никому не се доверявам.

Излагам пред тебе най-подробно своя план, тъй като в най-добрия случай ще ми се наложи да работя над него три-четири години. Ако не успея да осъществя замисленото, аз ти завещавам да го завършиш вместо мен в насоката, която съм набелязал. Целият цикъл разкази и повести ще получи общото название «Завещанието на Каин».

Като пролог ще влезе разказ, в който ще бъде изяснена идеята на цялото произведение. Ще носи името «Завещанието на Каин». Цикълът ще включва: «Любовта между половете», «Собственост», «Държава», «Войни», «Труд» и «Смърт». Основната идея ще бъде, че човешкото щастие би могло да се осъществи само когато нравствените закони бъдат еднакво признавани и от обществото, и от държавата, и когато «силните на деня» — разни важни генерали, знаменити дипломати и т.н., ще завършват живота си на бесилката или в каторгата наравно с крадците, убийците, разбойниците и фалшификаторите на пари.

В «Държава» ще бъде обрисувана ситуацията на неограничена монархична власт и нищета; лицемерието на конституционализма; спасението посредством демокрацията; Съединените Европейски Щати; общото законодателство.

Във «Войни» ще се разкрие страхът от войната; мобилизацията; злините от армията; грабежи, насилие, пожари, кражби на трупове и глад. Задължителната военна повинност подготвя разоръжаването.

«Труд»: това е свободният начин на живот, той помага на човека да преодолява препятствията и да получава удовлетворение. С помощта на правилното разпределение на труда обществото ще се избави от лентяите и паразитите. Богатият трябва да ограничи своите потребности, за да работи колкото е възможно по-малко.

Епилогът ще включва статиите «Свята нощ», «Раждането на Христос», но не на Божия син, а на «Христос — човека на кръста», който е вечен символ на освобождението чрез любовта и самоотрицанието; Христос — човекът, лишен от полова любов, имущество, родина, който не знае що е вражда, злоба и работа, и умира доброволно, олицетворявайки идеята на човечеството, и в този смисъл да се разбират думите: «Ти си длъжен да понесеш на плещите си кръста на цялото човечество».

Засега обаче всичко това е само щриховано и нищо повече. Планът скоро ще бъде разработен и готов. У мен нахлуват редица образи, събития, мисли. Щом приключа със сегашната си работа, веднага ще се захвана със «Завещанието на Каин» и няма да се откъсна от него, докато не го завърша.

Смущава ме само един въпрос: дали ще съумея да развия сполучливо възвишените мисли, които ме вдъхновяват и ме побеждават към тази работа?

Това е въпросът, който винаги ме е вълнувал и ме е подтиквал към творчество.“

В крайна сметка от този проект беше изпълнена само една незначителна част. Силният дух живееше в слабо тяло. Умствените сили на писателя бяха по-слаби от неговото дарование, а липсата на дълбоко нравствено чувство не му позволяваше да осъществи на практика великите си мисли.

Бележки

[1] Анжело де Губернатис (1840–1913) писател, литературен критик я ориенталист. — Б.пр.

[2] Юлий Шварц (1838-?) юрист, професор по стара история в Будапещенския университет. — Б.пр.

[3] Леон Мишел Гамбета (1838–1882) френски политик, министър-председател. — Б.пр.

[4] Фердинанд Курнбергер (1821–1879) — критик и публицист. — Б.пр.