Ванда фон Захер-Мазох
Живот с първия мазохист (5)

* * *

Двете приятелки често ни гостуваха. Тъй като по думите на Нора, Минена притежавала писателски талант, Леополд горещо я съветваше да пише, като обещаваше да помогне за публикуването на произведенията й. Действително, той успя да помести нейно разказче в някакъв вестник, което хвърли Минена в неописуем възторг, а на мене ми напомни за сходното начало на собствената ми дейност на писателското поприще.

През лятото често предприемахме екскурзии с двете девойки. Въпреки че ненавиждаше жените, Канф много искаше да се покаже в компанията на красиви и изящни госпожици, но ние не го вземахме с нас, понеже беше много смешен.

Тъй като знаеше, че Канф е заел мястото й в „Пещерата на Розите“, както Мария Холм наричаше стаята си, Нора го кръсти с не особено завидно име. Под влияние на Мария той беше добил по-голяма самоувереност и не долавяше насмешката. Единственото нещо, което го смущаваше в необикновеното му призвание беше това, че започна да пълнее. От Берлин той дойде висок и страшно слаб, а сега малкото му носле се губеше между надути бузи. Очевидно съзерцателният живот и австрийската кухня, на която обръщаше голямо внимание след продължителните разходки, му действаха добре. Наистина, според думите му животът в Грац с постоянните разходки и посещения на театри бяха за него значително по-привлекателни, отколкото сивото всекидневие в берлинската книжарница. Това за мене беше много трогателно!

* * *

Макар че нашите нови познати ни посещаваха едва ли не всекидневно, между нас не възникнаха особено близки отношения. Досещах се, че към нас ги влече не личната симпатия, а по-скоро комерсиалното желание да използват Леополд за литературната кариера на Минена. Освен това, въпреки нашия топъл прием, те не можаха да потиснат своята недоверчивост.

Ние живеехме в толкова тесен кръг, че не беше възможно нито Канф, нито слугинята да не забележат известни странности в моето поведение. Аз бях влязла в ролята си и за да си намеря любовник, посещавах сама карнавали и постоянно получавах писма до поискване. Като не знаеха истинското положение на нещата, те съжаляваха горкия ми съпруг, а уважението им към мене силно се разклати, тъй като виждаха в мое лице една лекомислена особа, недостойна за такъв мъж. Мнението на Канф не ме интересуваше, но неуважението на прислужницата ме огорчаваше силно. Тя бе добра девойка и много обичаше децата, а и към мене първоначално беше силно привързана и се отнасяше с почит. Сега обаче, като виждаше странното ми поведение, тя почти ме намрази. Колкото и да ми беше тъжно, трябваше да се откажа от нея. Видях с каква тъга си тръгна от нас, вървейки редом с кочияша, който откарваше багажа й, и едва не се разплаках. Тя до края остана вярна на себе си: горчиво плака, когато се сбогуваше с децата, а на мене дори не каза довиждане. Като гледах след нея от прозореца, с мъка на сърцето си мислех колко ли още честни хора ще ми обърнат гръб, приемайки ме не за тази, която бях в действителност.

* * *

През април 1878 година получихме писмо от Екатерина Щребингер, която живееше в Женева. Тя ни известяваше, че надеждите й за брак се стопявали, тъй като приятелите на годеника й Рошфор били възмутени от намерението му да се ожени за германка (бащата на Екатерина беше баварец). Те го заплашили, че ако се ожени за нея, ще го лишат от високопоставеното му положение в тяхната партия и го съветвали да се прости с всякаква надежда да стане някога президент на републиката. Екатерина признала за основателни тези причини за разваляне на годежа и решила, че е по-добре да има в лицето на Рошфор президент-приятел, отколкото журналист-съпруг. Повече обаче не искала да остане в Женева и решила да се премести да живее недалеч от нас. Скоро след това получихме телеграма, че пристига.

Двамата с Леополд отидохме на гарата да я посрещнем. Докато чакахме влака, бях заинтригувана от група оживено ръкомахащи италианци и се приближих до тях, за да ги наблюдавам по-добре. В това време влакът пристигна и тълпата пътници ми попречи да се върна при мъжа си. Само от далече видях, как от първа класа слезе млада, изящна, слабичка девойка, и като видя Леополд, с радостен вик се хвърли към него. Протегна двете си ръце и го целуна по устата. След такава темпераментна среща аз преднамерено реших да не се доближавам, а да наблюдавам отдалеч какво ще последва.

Като уредиха получаването на багажа, напълно погълнати от разговора, те излязоха пред входа на гарата, наеха файтон, като оставиха багажа за друг, и заминаха. Дори не се сетиха за мене. Разбира се, аз също не бързах да ги настигна.

Когато се върнах у дома Леополд ме запита:

— Къде се загуби? Ние никъде не можахме да те намерим!

Нищо не му отговорих и пристъпих към Екатерина. Тя посрещна и мен с целувка. Изглежда, че е очаквала не без известно удоволствие да избухне свада загдето Леополд не беше ме потърсил на гарата. Като че ли искаше да ни даде възможност да се поскараме малко, без да ни се меси, но аз не се възползвах от великодушието й, което определено я учуди.

Вечеряхме заедно и Екатерина си тръгна за хотела. С нея бързо се сближихме и тя ни разказа подробности за бившия си годеник, за живота му в изгнание и за децата му. Каза ни и за надеждите, които приятелите на Рошфор му възлагат. Тя се прекланяше пред него и същевременно му се надсмиваше. По всичко личеше, че не го обича кой знае колко и предпочита да има в негово лице президент-приятел.

Преди да пристигне в нашия град Екатерина бе останала известно време в Париж. По препоръка на Рошфор тя се е движела в кръга на журналисти, запознала се е с най-новата литература и е научила доста клюки. Получила е предложение от Бюлоз и когато му отказала, той повторил предложението си писмено. Аз й се поскарах ласкаво за този отказ, тъй като намирах, че никак не е лошо да бъдеш жена на редактора на „Revue des deux Mondes“, но тя ми отвърна, че Бюлоз е толкова глупав, че тя не би могла да живее с него дори едно денонощие.

Аз много харесвах Екатерина, харесвах маниера и да се изказва за всеки и за всичко, харесвах ума й, развит от Рошфор. Тя по нищо не приличаше на другите: беше напълно оригинална, много естествена млада жена, която не се стараеше да скрива същността си. При това беше много привлекателна, а изяществото й беше толкова неподправено вродено, както и нейният характер. Въпреки че беше слаба, тя имаше широки рамене, тялото й беше силно и гъвкаво, като излято от стомана, а движенията грациозни, като на породиста кобилка. Екатерина имаше тъмноруси коси, малки, но блестящи и живи очи и правилен нос с подвижни ноздри. Долната й устна беше леко издадена напред и устата изглеждаше малко груба, но беше много характерна.

На следващия ден след пристигането си, Екатерина се срещна у нас с Нора и Минена. Нора незабавно се влюби в нея, а тя, като се забавляваше, поощряваше оригиналния си поклонник. Свидетел на всичко това, Минена потъна в мъка.

Нора помогна на Екатерина да си намери квартира при госпожа К. вдовица на военен, която живееше с дъщерите си и сина си, капитан от генералния щаб. Увлечена от новата си позната, Нора напълно забрави Минена и до полунощ помагаше на Екатерина да се настани.

* * *

Няколко дни след като Екатерина пристигна Леополд организира в нейна чест излет в гората Юдендорф, закъдето ние се запътихме заедно с децата. Беше чудесен ден. Леополд се чувстваше превъзходно в компанията на три красиви девойки. Най-голямо внимание обаче отделяше на Минена, тъй като искаше да развие и насочи забележителния й, по негово мнение, талант. Те водеха сериозни разговори, като за тази цел малко страняха от компанията.

За мое велико удоволствие от известно време Леополд престана да говори с мене на любимата си тема, което си обяснявах с влиянието на Минена. Бях доволна, че литературата отвличаше него и Минена от техните заблуждения.

Другите две девойки също образуваха двойка, но от по-друг характер. Нора така се беше вживяла в ролята си на поклонник на Екатерина, че съвсем спокойно можеше да мине за красив юноша, ако не беше облечена в женски дрехи, които правеха мъжките й маниери много смешни. Навиваше за себе си и за Екатерина цигари — за себе си дебела, а за „дамата“ — съвсем тънка. Носеше чадъра на Екатерина, поддържаше я и отстраняваше от пътя й клоните или, когато Екатерина сядаше на земята, лягаше в нейните крака и й се любуваше.

Аз се заех с децата, които се веселяха на воля. Разпоредих да им донесат палачинки, мляко и ягоди с каймак, което беше за тях истински празник. За мене това също беше един от най-щастливите дни.

След като децата се нахраниха, на трапезата седнаха възрастните. Поднесоха ни прочутите в Юдендорф грамадни раци, на които отдадохме нужното внимание. Екатерина така хареса раците, че нареди да изпратят една кутия на Рошфор в Женева. Ядохме с голям апетит и всички се чувствахме превъзходно. Леополд беше остроумен, девойките — очарователни, и радостно започналият ден завърши много весело.

За наше най-голямо учудване обаче на другия ден у нас не дойде нито Нора, нито Минена, а Екатерина се отби само за малко и каза, че Нора цял ден е у тях и не може да се избави от нея. Ние не разбирахме защо така внезапно те прекратиха визитите си у нас. Но именно те вдъхновиха. Леополд да напише своята „Божа Майка“.

Дружбата на Екатерина с Нора продължи не повече от седмица. Скоро Минена заболяла и не пускала Нора да се отлъчи нито на крачка от нея.

След време Екатерина, нападайки по някакъв повод Захер-Мазох, когото аз защитавах, каза:

— Ти изобщо не трябва да се застъпваш за него, защото той лъже и тебе!

В желанието си да разбера, какво означават тези думи, аз й възразих:

— Не, не вярвам!

— Така ли? Знаеш ли, че той е писал на Минена, предложил й е да избяга с него в Германия, да приеме там протестантството и да се венчаят, след като се разведе с тебе; че е спокоен за материалното си състояние, тъй като му предлагат сигурна работа? Как се нарича това, нима не е измама? Лъже те, че не може да живее без тебе, а мечтае как по-скоро да те напусне. Нора ми показа писмата му и аз лично ги четох. Мога да ти кажа едно: те и двете искрено го ненавиждат.

Споменаването на мястото, за което знаехме само аз и Леополд, беше за мене доказателство, че казаното е истина. Какво можех да направя? Отдавна бях разбрала на какво е способен гениалният ми съпруг. Не желаех да говоря с него за това, нито да се ядосвам. Дълбоко в душата си аз все пак го смятах за добър и честен човек. Трудно беше да се промени нещо в него и нямах друг избор, освен да го приема такъв, какъвто е. Всъщност нямаше нищо сериозно. Това беше една от чудатостите му, обясними с желанието да придаде известен колорит на живота, което е простимо за един писател. Аз не вярвах, че той може да осъществи плановете, които излагаше в писмата си до различни жени. Не вярвах, че може да ни напусне — мене и децата — и черпех силите си от това неверие.

* * *

Най-много ми тежеше, че всички негови нелепости поставяха двама ни в неловко положение. Фактът, че в минута на раздразнение срещу Леополд Екатерина ми разказа всичко, беше доказателство, че тя се отнася към мене с по-голямо уважение, отколкото към другите, тъй като на нея обикновено й доставяше удоволствие да създава неприятности на хората.

Екатерина не живя дълго в къщата на госпожа К. Там тя се чувстваше твърде по семейному и това не й харесваше. След известно време си намери две стаи във вилата на баронеса П. на Бетховенщрасе.

Видът на чужденка и изяществото на Екатерина накараха обществото на Грац да й обърне внимание. Всички я приемаха за много богата жена и това, струва ми се, беше вярно. Съвсем наскоро беше станала пълнолетна, бе получила наследство от майка си и имаше намерение с „шик“ да пилее парите си. Купи си елегантна двуместна карета и когато се разхождаше с нея всички погледи бяха вперени в „хубавата французойка“. Когато идваше с нас на театър, ложата ни ставаше център на всеобщо внимание.

Интересът на околните я забавляваше и тя всячески се стараеше да го подсилва. Често сама си поръчваше цветя и си изпращаше телеграми, и когато пристигаха, придобиваше такъв забавно учуден вид, че ние искрено вярвахме в съществуването на реални податели, докато веднъж тя самата със смях не си призна дяволиите. Започна да взема уроци по езда и скоро можеше да язди добре. В изящна амазонка, с цилиндър върху чудесните си руси коси, с гъвкаво стройно тяло, със самочувствие, като че ли цял живот е яздила кон, Екатерина беше очарователна.

По време на ездата тя винаги бе съпровождана от капитан К. Въпреки младостта му, той беше вече в генералния щаб. Имаше елегантен вид и много повече й подхождаше като спътник, отколкото като учител по езда. Освен това капитанът можеше да ползва безплатно конете, с които се разпореждаше.

Аз винаги се възхищавах от Екатерина. Тя се отнасяше към живота с учудваща лекота и, шегувайки се, преодоляваше всякакви препятствия, които се изпречваха на пътя й. С необикновен усет улавяше лъжата, преднамереността, грубостта и пошлостта, и ако не ги използваше за свои цели, винаги се отнасяше към тях с ненавист.

За пример може да послужи баронеса П. Тъй като не знаеше къде да дене своя твърде компрометиран син, тя реши да го натрапи на французойката, която според нея нямала нищо против да стане баронеса. С цел да опипа почвата, в един прекрасен ден баронесата я покани на чаша чай, но Екатерина веднага разбра замислите й и изигра баронесата.

Майката и синът толкова омръзнаха на Екатерина, че тя започна да ги нарича „дървеници“.

* * *

Когато оставахме с Екатерина сами, тя винаги беше в добро настроение и ставаше много забавна. Въпреки че говореше сравнително добре немски, често се затрудняваше от някои думи и в такива случаи не само използваше френски думи, но вмъкваше цели фрази. Много харесваше народните мъдрости и поговорки, които използваше съвсем на място и ги произнасяше така забавно, че околните се заливаха от смях. Най-високо се смееше самата тя.

Екатерина отдавна вече не е между живите. Рошфор разказваше, че е умряла в параход на път за Америка и е погребана в океана. Преди много години беше напуснала семейството си и след смъртта й не беше останал нито един близък роднина. Като разказвам подробности за Екатерина и рисувам нейната оригиналност, мисля, че не засягам никого, нито накърнявам паметта й. Ако беше жива и стоеше до мене, четейки написаното, навярно щеше да изтръгне перото от ръцете ми и да възкликне:

— Не, това, което пишеш не е истина!

Настанена удобно на моето място, тя непременно би описала себе си в най-неприветливи тонове, защото винаги показваше лошите си страни и скриваше добрите.

Къде беше родена тази странна девойка?

Баща й бил учител в Бавария. След като се преселили в Морус, той основал религиозна секта и училище, което сам ръководел. Благочестивото му занимание му донесло голям доход и богата, но болна жена. Наскоро след като родила Екатерина, тя починала.

Бащата на Екатерина се усамотил в параклиса, където прекарал три дни и три нощи в пост и молитва. След като излязъл оттам, наскоро си намерил още по-богата, но здрава жена. Екатерина расла при благочестивите си баща и мащеха. Училище, проповеди, четене на Библията и наказания изпълвали живота й. Бащата обаче смятал, че възпитанието на дъщерята не върви правилно и за да изгони от нея лукавия дух, решил да я подложи на най-строга дисциплина. Екатерина искрено се възмутила и отхвърлила окончателно възпитателната система на баща си. За да спаси душата на дъщеря си, той я задължил да присъства на редица църковни служби, но това не само не спасило момичето, а още повече го опълчило срещу бащата.

На деветнадесет години тя получила оставеното от майка й наследство и побързала да напусне бащиния си дом, за да не се завърне никога повече в него.

Настанила се в много елегантен пасион в Женева. Възпитанието на баща й възбудило у нея презрение към всичко, наричано религия, морал и приличие, които напразно са се мъчили да й наложат в детските години с помощта на наказания, глад, побой и лишаване от ласки.

В Женева се запознала с Рошфор. Със своята ерудиция той оказал силно въздействие върху нейното развитие и скоро тя надминала учителя си. След първата й преводна статия Бюлоз й предложил да стане постоянна сътрудничка в „Revue des deux Mondes“, но тя не приела, защото желаела да бъде независима, да се подчинява единствено на жаждата за наслаждения и любопитство, сляпо да се хвърля от една крайност в друга.

Разказите й за нейните похождения бяха толкова учудващи, че ние не й вярвахме, докато не ги доказа с поведението си. Тя беше много справедлива, но злобата й често граничеше с жестокост. За нея беше велико удоволствие, когато можеше да наговори неприятности на хората, но да ги дразни с лъжи, беше под нейното достойнство.

За да обрисува скъперничеството на баща си, тя ни разказа, как в продължение на двадесет години той ходел с един чифт обувки. Когато подметките се протривали, той сам зашивал други, поради което с годините обувките му започнали да приличат на гръцки котурни. По думите на Екатерина той сам си правел мастило и дори го продавал. Заради неговата смес от сажди и вода, учениците му винаги ходели изпоцапани и с мърляви тетрадки. Аз дълго не вярвах на тези приказки, докато сама не се убедих в истинността им, след като веднъж получих писмо от господин Щребингер: адресът беше така размазан, че писмото ми изпоцапа ръцете.

Сега ще разкажа една случка, в която също не можех да повярвам, но която се потвърди години по-късно. В Женева, в пансиона, където живеела Екатерина, се настанила семейна двойка: руският княз Х. с младата си жена. Жената била болна от туберкулоза и била изпратена от лекарите да прекара зимата в Монтрьо. След оздравяването си тя и мъжът й решили да останат няколко седмици в Женева, където случайно се запознали с Екатерина. В пансиона много се говорело за взаимната им трогателна любов.

Това обстоятелство силно заинтригувало Екатерина. Възможно ли е мъж да бъде влюбен в собствената си жена до такава степен, че да се откаже да й изневери при удобен случай? Тя искала на всяка цена да провери. Според нея в човешката природа не можело да има нищо хубаво и всичко, което изглеждало такова, било показно, неестествено и поради това лесно поддаващо се на съблазън. Тя решила да проведе опит, който скоро доказал правилността на нейната теория.

Руският княз организирал празник на езерото, на който поканил и Екатерина. Тя направила всичко възможно да попадне в една лодка с него — това било главното. Останалото било просто детска игра.

За следващия ден князът и Екатерина си определили среща в хотела. Там тя загубила своя много красив, с оригинална форма гребен, който от злоба или поради глупост бил предаден на княгинята и по този начин съпругата разбрала при какви обстоятелства е намерен. Тъй като знаела, че гребенът принадлежи на Екатерина, княгинята не се съмнявала какво се е случило.

Рошфор пишел статия на бюрото, когато изведнъж вратата се отворила и се показала княгинята с гребена в ръце. Поискала нещо да каже, но в същото време от устата й рукнала кръв и тя паднала на пода в безсъзнание. Вдигнали княгинята и я сложили на леглото на Рошфор, където тя скоро издъхнала.

След много години Рошфор, с когото обядвахме заедно, ни разказа тази история в потвърждение на това, каква „негодница“ била неговата Жени, както той наричаше Екатерина. Разказът съвпадаше напълно с онова, което бяхме научили от самата нея.

Аз се заинтересувах да разбера от Екатерина, не й ли е било жал за горката жена. Тя ми призна, че много съжалявала княгинята, но че ако сега й се предостави подобен случай, би постъпила по същия начин, тъй като не иска да се заблуждава по отношение на мъжката любов. В дадената ситуация тя само ускорила смъртта на туберкулозната жена и не смята, че за потвърждаването на нейната теория е платена чак толкова скъпа цена.

— При това — добави тя, — ако можеше само да видиш колко страшен и прекрасен беше моментът, в който донесоха княгинята в пансиона… А след това сцената с Рошфор… когато той ме нарече „убиец“. Чувствам се много доволна, че изпитах всичко това. Животът трябва да се прави интересен чрез силни усещания, иначе застива и става банален.

Неин принцип бяха минутните капризи, тя нарочно водеше безреден живот. Често е ставала през нощта от леглото и без да се облече, е сядала да превежда. Красотата и лекотата на изложението са й правели удоволствие и тя, увлечена в работа, е писала дотогава, докато перото само не падало от ръката й.

Понякога пък е прекарвала цели месеци в пълно бездействие.

Екатерина никак не обръщаше внимание на здравето си и ядеше не тогава, когато беше гладна, а когато й дойдеше настроение. Случваше се цял ден да не сложи нищо в устата си, затова пък после си похапваше с голямо удоволствие. За тялото си също не полагаше особени грижи и се отнасяше към него с презрение, което често ме хвърляше в ужас. Тя не познаваше онези неразположения, които са свойствени дори за най-силните жени. Лишена от всякакво чувство за страх, по бодрост тя приличаше на мъж. Беше изпълнена с такова страстно желание да изживява живота пълноценно, че се страхуваше да не пропусне нито миг и винаги се вълнуваше в очакване на следващия ден и дори на следващата минута.

Често се втурваше при мене сутрин и още отдалеч се провикваше:

— Какво развлечение ни предстои днес, Ванда?

Ако й отговорех, че съвсем не ми е до развлечения, тя свиваше рамене с вид на разсърдено дете.

Веднъж дотича с предложение да я придружа до околностите на града, където щяло да бъде чудесно и можело вкусно да се похапне. Не исках да отсъствам от къщи цял ден и тогава тя покани Леополд, който също започна да ме убеждава да отидем заедно. Той много искаше да съм в компанията на Екатерина, тъй като смяташе, че така имам по-големи шансове да си намеря любовник. Наложи се да се съглася.

След двучасово пътуване ние се озовахме пред шумен и бурен поток, който във властния си устрем към ливади и поля ни преграждаше пътя. Цяла нощ в планината бе валял проливен дъжд и водите на потока бяха буйни. На противоположната му страна стояха няколко души и усилено ни крещяха нещо, но поради далечината и шума нищо не се чуваше.

Възбудена от предизвикателството Екатерина скочи в каретата и възкликна със святкащи очи:

— Трябва на всяка цена да преминем на другата страна!

— Разбира се! Би било много неблагоразумно да пропуснем такава възхитителна възможност да се удавим!

Тя се засмя.

Кочияшът, който държеше конете и имаше намерение да обърне назад, ни гледаше с недоумение. Той беше красив млад момък, който въпреки мисълта за конете, не искаше да отстъпи по смелост пред една девойка. И подкара конете към шумните вълни на потока. Скоро той съжаляваше за необмисленото си решение. Потокът ставаше все по-бурен и по-бурен; различни неща, които водите влачеха, удряха конете по краката и затрудняваха и без това тежкото движение. Водата достигаше вече до гърдите на конете. Бързеят заплашваше всеки миг да отнесе каретата встрани. За връщане назад не можеше да става и дума, тъй като бяхме вече по средата. Можеше да се върви само на риск, защото под водата не се виждаше нищо. На всяка крачка се срещаха ями.

Хората от другата страна се вкамениха и безмълвно наблюдаваха необикновената сцена. Аз се взирах замаяна в бягащите вълни и ужасно ми се прииска да се хвърля в тях. Екатерина забеляза това и бързо ми върна разсъдъка:

— Ванда, за Бога, не гледай надолу, може да ти се замае главата и ще паднеш във водата! Гледай нагоре или най-добре затвори очи.

И тя ме притисна към себе си. На мене страшно ми се виеше свят и ми беше приятно да осъзнавам, че съм в обятията на две силни и твърди ръце. Хората от противоположната страна най-сетне решиха да ни помогнат. Това бяха млади работници от мелницата, обути във високи ботуши. Като се приближаваха бавно към нас, опипвайки почвата с прътове, те започнаха да ругаят кочияша за неговата неразумна постъпка. Извикаха, че сигурно конете са крадени, щом като препуска с тях с риск да им счупи краката. Нас ни гледаха със злоба, тъй като заради спасението ни бяха принудени да газят в опасната вода.

Екатерина не се стресна и въпреки нескритата злоба започна усмихната да бъбри на развален немски език. Това веднага предразположи младите работници и те вече с възторг гледаха младата, пълна с храброст, и мъжество девойка.

Един от младежите поведе конете, другите, застанали на стъпалото на каретата, се стараеха с тежестта си да я удържат срещу напора на течението, готово всеки миг да я отнесе. Когато най-сетне стигнахме отсрещния бряг, Екатерина щедро възнагради работниците и здраво стисна ръката на всеки. Те бяха така очаровани от нея, че изглеждаха готови с радост отново да се хвърлят във водата. Когато ние продължавахме своя път, мъжете ни изпращаха с поглед, а Екатерина им махаше за поздрав. Тя беше на върха на блаженството. Подобни приключения бяха тъкмо в нейния дух и тя винаги беше готова за тях.

Тържествуваше, че е устояла пред опасността, още едно доказателство за нейното мъжество, самообладание и смелост.

— Аз съм толкова доволна от себе си, че ако можех, щях да се разцелувам — казваше тя.

В хотела, разположен над синкава пропаст, срещу който като стена се издигаше мрачна планина, обрасла с гора, ни сервираха обилна и вкусна закуска. Гледката наоколо беше чудесна. Екатерина беше във възторг. След като прекарахме няколко прекрасни часа тук, си тръгнахме обратно.

Потокът вече го нямаше, водата се беше оттекла, и чак сега се убедихме каква опасност ни е грозяла и каква услуга са ни направили младежите. Пътят се оказа до такава степен изтрит от водата, че на места беше невъзможно да се мине на колела и ние бяхме принудени от време на време да вървим пеша.

* * *

Много често се чудех защо Екатерина не стана любовница на Леополд. В интерес на истината мислех, че идването й в Грац не беше лишено от известни намерения и, че само обстоятелствата попречиха на прелюбодеянието. За жена като Екатерина чувството на привързаност към мене нямаше значение и то не би й попречило да ми отнеме мъжа, ако самата тя пожелаеше.

Те просто не изпитваха взаимна симпатия.

Една жена можеше да възбуди желанията на мъжа ми само като въздейства на въображението му — като го накара да я вижда такава, каквато самият той би искал. С какво би го привлякла жена, която не признава никакво „чувство“, а търси в любовта само наслаждение…

— Любовта във вида, в който ти я признаваш, е отвратителна за мене — й каза веднъж той. — Аз по-скоро бих се отказал завинаги от чувство, което е лишено от всякаква поезия, и не мога да разбера, как такава млада девойка като тебе може да бъде толкова студена.

— Приятелю мой — иронизираше го по очарователен начин Екатерина. — Ако любовта не те привлича във вида, в който я е създала природата, това говори само, че вкусът ти е извратен. Поезията, която ти искаш да виждаш в това чувство, е само лъжа или самоизмама тя прави нещастни хората, които й се поддават, и според мене оскверняват любовното чувство. Аз съм много щастлива, че стигнах до този извод в началото на моя живот, докато много жени идват до това заключение след скръб и дълги разочарования.

— Твоята теория ми напомня за една моя позната, баронеса Р., която казваше, че любовта на умните хора й прилича на хубав обяд, който оставя след себе си само приятен спомен.

— Напълно съм съгласна. Според мене е ужасно глупаво да отделяш толкова място в живота си на такова просто и естествено чувство, каквото е любовта.

Това ужасно възмущаваше Леополд и по-късно той сподели с мене, че Екатерина никога не е възбуждала в него чувства, защото била лишена от женственост. Негодуванието на Леополд страшно ме разсмиваше, тъй като още тогава знаех, че за обеди от този род той също получаваше покани от баронеса Р. от Залцбург, и че по този начин е „обядвал“ в продължение на няколко месеца. При това по-голямата част от парите, изпращани всеки месец на Карл за разплащане на дългове, отиваше за покриване на сметки от тези „обеди“, които още дълго му се поднасяха.

* * *

Децата, това е щастие, което носи и много страдания. Няма да преувелича, ако кажа, че откакто станах майка, нямам нито минута спокойствие. Постоянно се старая да уредя живота ни така, че да бъда колкото се може повече с децата. Въпреки това обаче ми се налагаше да отсъствам от къщи и изпитвах невероятно безпокойство. Когато мъжът ми ме изпращаше по театри, на разходки и пътешествия, с цел да си намеря любовник, аз отсъствах телом, но душата ми винаги беше с децата и съпруга ми. Без мене той се чувстваше безпомощен, защото никой не можеше да му помогне да преодолее пристъпите си.

Моят живот бяха децата. Всичко лично в мене беше подчинено на децата и аз нямах други желания и опасения, освен тези, които бяха свързани с тях. Всички страхове идваха от ненормалната обстановка, в която трябваше да растат, и с която бях безсилна да се боря. Леополд упорито признаваше единствено Саша, когото считаше за необикновено дете, каквото няма друго на света. Заобиколен често от децата, но прегърнал „своето“, докато другите стояха настрани, той говореше на Саша, сочейки Митчи:

— Погледни го какъв е черен. А знаеш ли защо? На нас ни го донесе черният щъркел, а той го уловил в черното езеро, в което водата е като мастило; затова му са толкова черни очите и те никога няма да станат по-светли, колкото и да ги мие мама. А тебе те донесе белият щъркел в ясен слънчев ден. Слънцето позлати косите ти, затова така блестят. Щъркелът те уловил в синьото езеро, в което се оглежда синьото небе. Две капчици от тази вода попаднали в твоите очички, затова са така чисти и прозрачни.

Като наблюдавах впечатлението, което оставят върху децата подобни разговори, аз не можех да остана равнодушна. Тъмните, замислени очи на Лина често с недоумение и недоверие преминаваха от Саша към Митчи, усмивка на съмнение изкривяваше устничките й и в очичките ясно се четеше въпросът, какъв ли щъркел я е донесъл нея? Защо никога не разказват историята на нейното появяване?

Митчи тъжно и развълнувано устремяваше към баща си своите „мастилени петна“. Слабото му личице ставаше сериозно, а погледът му говореше, че отговорността за всички тези печални преживявания ще тежи на съвестта на бащата.

Саша тържествуваше. Прекрасното му личице с гордост, щастие и снизходителна жалост гледаше към тези, които не притежаваха неговото превъзходство. Това прекрасно дете, което постоянно слушаше похвали за себе си, не можеше да остане равнодушно към тях. То често долавяше думи, които казваха, че останалите деца са нисши същества, които не заслужават да бъдат обичани и разбира се, това не можеше да не му се отрази. У него се зараждаше особено отношение към останалите деца, което често се проявяваше в игрите, когато децата, забравяйки вечно внушаваната от баща им разлика, се считаха за равни помежду си.

Моите възражения само ядосваха Леополд. По-лесно успявах да влияя върху детето, което, добро и меко по природа, винаги се разкайваше за постъпките си след моите обяснения. Това въздействие обаче беше възможно само в отсъствие на Леополд. Напълно разбираемо е, че постоянно обграден от нежните ласки на баща си, Саша трогателно се привърза към него. Въпреки цялата ми любов и грижи, неизбежно допълнени с упреци и заслужени забележки, Саша започна да се отнася към мене по-хладно. Колкото и болно да ми беше, това все пак ме радваше, тъй като взаимната любов дава най-чистото щастие, изпитвано някога от човешката душа. Освен това хранех надежда, че бащата няма да изостави децата си и че ще се избавим от мрачната тайна, която свързваше двама ни.

Непрекъснатите възхвали на едното дете може и да влияеха зле върху характера му, но унижението на другото без съмнение помрачаваше и ожесточаваше душата му. Мъката на детето не се изразяваше в несправедливо отношение към „кумира“ или в ожесточение към бащата. Не, то само мълчаливо се отдръпваше. Измъчвано непрекъснато от въпроса за незаслужената несправедливост, сигурно в моята любов и нежност, то се привърза към мене с цялата си душа, но изразяваше своите чувства само когато не го наблюдават. Дори и пред мене то не даваше воля на чувствата си, а единствено понякога крадешком хващаше ръката ми и мълчаливо я целуваше, като криеше лицето си, за да не издаде своята радост. Тези реакции не останаха незабелязани за Леополд и той започна да го преследва с насмешки, и сарказъм, като го наричаше ту „Песимист“, ту „Шопенхауер“. Той казваше, че такова черно жабче няма никакви права върху майка си.

Веднъж, като ме изпращаше на излизане от къщи, Леополд ми каза:

— Бъди внимателна, за да не те изяде вълкът, както Червената шапчица.

Разтревоженото дете се хвърли върху мене и през сълзи започна да ме моли да не отивам никъде.

Оттогава Митчи се притесняваше, когато излизах, страхуваше се, че постоянно ме дебне опасност. Леополд, който не беше лош човек, и който не би могъл никого да обиди, се наслаждаваше на страданията на детето, като постоянно му се присмиваше. Любовта на момчето към мене не само не го радваше, но възбуждаше в него мъчително безпокойство.

Впечатленията от детството никога не изчезват от паметта. Доказателство за това може да бъде фактът, че и днес моят син, вече тридесетгодишен мъж, ме обича нежно и живее винаги с мъчителната тревога не ме ли грози някаква опасност. Разбира се, детските фантазии изчезнаха, но ги заместиха опасенията, свързани с ужасите на живота и възможността от евентуална разлъка.

* * *

По всяка вероятност предпочитанията, проявявани от Екатерина към „Песимиста“, играеха немалка роля в отношенията на Леополд към нея. Тя често споделяше с мене, че е очарована от нашите деца. Като изразяваше желание да се премести заедно с нас в Париж, щом Рошфор се върне там, тя често повтаряше:

— Вие дори не си представяте, какво впечатление ще направят вашите деца, когато се разхождат в Болонската гора, съпроводени от гувернантка, облечена в руски костюм. Във вестниците ще бъдат публикувани техните портрети и статии за тях, а фотографиите им ще бъдат изложени във всички магазини. С една дума, целият Париж ще се интересува от вас и те ще ви направят реклама.

След няколко години Лесепс дълго време с голям успех осъществяваше тази идея за реклама с помощта на децата.

Мъжът ми с нетърпение очакваше сензацията, която ще предизвика неговият Саша в Париж, но цялото удоволствие от мечтите му беше отровено от Екатерина, която със свойствената й злоба нарочно възхваляваше Митчи, като разказваше за възторга, който възбужда в нея оригиналната му циганска красота.

За настъпващата зима аз поръчах на децата костюми от кафяв мъхест плат и касторени шапки. Дрехите много им отиваха и те бяха много мили в тях. Екатерина толкова хареса костюмите, че си поръча палто и шапка от същата материя и изпитваше върховно удоволствие да се разхожда с децата пеша или с карета. Често по време на тези разходки хората я смятаха за тяхна по-голяма сестра и това я забавляваше.

Тъкмо по това време в Грац беше поканен младият Щрасман, син на артисти от Бургтеатър. Ние с Екатерина бяхме на първото му представление, където в „Дамата с камелиите“ той партнира на Арман. Беше начинаещ артист, но притежаваше такава поразителна красота, че караше всички да забравят пропуските в неговата игра.

Като го гледаше през лорнета си, Екатерина се обърна към мене и с доволна усмивка ми пошепна на ухото:

— Не, той е толкова хубав, че аз непременно трябва да се запозная с него!

И тя, разбира се, успя; само след няколко дни той беше в краката й.

Екатерина никога с никого не споделяше, по какъв начин постига своите победи, към които винаги се отнасяше с насмешка. Тя добре знаеше цената на мъжете и никога не чакаше да й изменят, а ги мамеше първа, още преди те да се решат. Веднъж ми съобщи:

— Не можеш да си представиш, колко лесно се посреща изневярата на мъжа, ако ти предварително си му се отплатила със същото.

На Щрасман тя измени с един млад англичанин, който живееше в Грац с майка си, и който се движеше в аристократичните среди. Впрочем тя задържа Щрасман през цялото време на ангажимента му в Грац и причината бе в изключителната му красота, на която се наслаждаваше като на произведение на изкуството.

* * *

Екатерина прекарваше времето си в компанията на малко интересни млади хора и увлечена в интриги не забелязваше любовта на един много мил й порядъчен човек, капитан К. Той отдавна искрено я обичаше и поиска ръката й още когато тя живееше в дома на майка му. Ухажванията на офицера ласкаеха самолюбието на младата девойка; тя беше много доволна, че блестящ офицер от генералния щаб украсява свитата й, но мисълта за възможния брак не я занимаваше сериозно. Капитан К., който се отличаваше не само с красота и изящество, но и с очарование и доброта, питаеше към Екатерина дълбоко и силно чувство, което не се решаваше да й признае.

Бракът никога не е бил привлекателен за Екатерина, тъй като твърде много държеше на свободата си. Всяка лъжа и принуда предизвикваха у нея отвращение. Гледаше на любовта като на забавление, а в брака виждаше гнусна измама. Можеше да се свърже единствено с човек, който споделя възгледите й, и който би я издигнал в обществото, както Рошфор, за когото се смяташе, че ще стане президент. Когато й предлагаха обикновен брак, тя го отхвърляше с възмущение.

Тъй като винаги се хвалеше със своето семейно щастие, Леополд беше длъжен да защити брака. В желанието си да я подразни, веднъж той й каза:

— Ако такъв човек, като К., иска да се ожени за тебе, ти би трябвало да бъдеш благодарна на Бога.

Тя яростно скочи от мястото си, но като осъзна злостното намерение на Леополд веднага се разсмя.

— О, не, Бог няма да допусне такава несправедливост по отношение на К., като му изпрати жена като мене; аз не го заслужавам.

— И той не те заслужава.

— Амин.

В същото време пристигна куриер. Носеше писмо от капитан К. до Екатерина. Забелязах, че докато Екатерина четеше писмото, куриерът, който често й носеше писма, я гледаше странно. Когато си отиде, споделих с нея своето наблюдение.

Тя лукаво ми се усмихна:

— Този куриер чака на ъгъла на моята улица и аз винаги го викам, когато ми трябва. Той е влюбен в мене, аз забелязах това, защото винаги се изчервява, когато го гледам. Веднъж го повиках в стаята си, за да пратя по него писмо. Малко преди това бях излязла от банята и бях само по пеньоар. Не можеш да си представиш каква стана физиономията на този нещастник, когато се изправих.

Разказът на Екатерина никак не ме учуди. Много добре знаех как умее с най-невинно изражение да поставя мъжете в неудобно положение.

— И какво стана по-нататък? — попитах аз.

— Е, после… после. Засега още не е имало после.

— Когато срещна този куриер, ще го посъветвам да те завладее със сила — подхвърли Леополд.

— Едва ли. Той е твърде глупав за това. Но ако някога го срещна на излизане от театъра, ще му кажа да ме последва… Ще му оставя очарователен спомен за цял живот.

— Не може да се каже, че това ще бъде нравствено — отбеляза с усмивка Леополд.

Екатерина се разсмя. След това се замисли, като че я навести тревожна мисъл, и тя ни погледна с блестящи очи.

— Често изпитвам желание да се притека на помощ на бедните юноши, които са лишени от много неща в живота, защото не могат да заплащат наслажденията си. Та нали в добродетелните разкази се описват богати хора, които раздават златни монети на бедните.

И като наведе глава, тя се замисли. По порозовелите й скули, по странната блуждаеща усмивка на полуотворените устни, откриващи блестящи бели зъби, разбрах, че тя се пренесе в някакви свои спомени.

* * *

По време на пребиваването си в Залцбург Леополд се беше запознал с граф и графиня Сейн-Витгенщайн, с които оттогава си кореспондираше. Веднъж графът ни извести, че е написал опера и молеше Леополд да му помогне да я постави в Грац.

На мъжа ми му беше много трудно да убеди директора на театъра да постави тази опера, но тъй като графът беше роднина на княз Хохенлое, който управляваше операта във Виена, творбата на графа бе приета. Беше определен денят на премиерата и граф Сейн-Витгенщайн трябваше да пристигне с жена си в Грац. В това време е Екатерина се случи нещо необичайно: тя се разболя от възпаление на гърлото.

Екатерина се отнесе към болестта си, както към всяка опасност — с обичайното пренебрежение. Изглежда новото й състояние й беше интересно, защото, когато отидох да я видя, тя беше много весела. Болестта обаче не й даде възможност дълго да се наслаждава на непознатото състояние, защото скоро се оправи.

Граф Витгенщайн пристигна с жена си и не пропусна да ни навести. Със съжаление гледах тяхното вълнение около постановката. В Грац те имаха много приятели сред аристокрацията и всички чакаха с нетърпение това събитие. Веднъж графът дойде у нас без жена си. Имаше много развълнуван вид. Каза ни, че поводът е тягостен и, че иска час по-скоро откровено да го изясни, за да избегне евентуални недоразумения. Помоли ме да не се учудвам, че жена му не го придружава. Причината била нейното нежелание да се среща в дома ни с госпожица Щребингер, за която се разказвали ужасни истории. Дамите от местното аристократично общество били така възмутени от нея, че графинята решила да я избягва. Недоволството на аристокрацията можело да навреди на успеха на операта.

Мъжът ми се заинтересува, какви са тези ужаси, които се приписват на Екатерина.

— Барон П. — ни предаде графът — разказа на обяда в хотел „Слон“, че видял със собствените си очи в два часа след полунощ от квартирата на госпожица Щребингер да излиза някакъв мъж.

— Но Екатерина беше болна, тук вероятно има някаква грешка.

— Не, не може да е било грешка. В къщата не живее никой, освен госпожицата, баронът и майка му. А баронът видял, как този човек отворил вратата на Екатеринината стая със собствен ключ и влязъл вътре. Благородникът даде честната си дума, че казаното от него е истина.

На това Леополд отвърна, че госпожица Щребингер е негова преводачка и приятел на семейството, но нейната нравственост си е лично нейна работа и ни най-малко не ни засяга. Досега обаче не сме видели нищо у нея, което да заслужава порицание. Опасенията са обидни за него и жена му и той протестира. Положението на графа беше наистина ужасно. Скарването със Захер-Мазох за него беше още по-нежелателно, отколкото недоволството на аристокрацията от познанството на жена му с Щребингер и можеше още по-зле да се отрази на успеха на операта му.

— Но барон П. ни даде честната си дума.

— Простете графе, но аз не ви разбирам. Може ли да има значение честната дума на мъж, който шпионира една жена! Ако Екатерина действително е извършела нещо, което може да ни компрометира, това, разбира се, ще си остане между нас, ако ли пък всичко е плод на въображението на барон П., графът трябва да й се извини.

Такова беше мнението на мъжа ми. Няколко дни по-късно, след като напълно се оправи от болестта, Екатерина излезе от къщи и първата й визита, естествено, беше у нас. Беше бледа и малко отслабнала.

Когато Леополд чу шума на приближаващата се карета, се развълнува и при влизането на Екатерина я посрещна с думите:

— Аз никога не се бъркам в твоите работи, Екатерина, и не си присвоявам правото да бъда съдия на твоята нравственост, но тъй като си близка на моя дом, не мога да ти позволя да засягаш моята чест.

— Нима? Кажи ми, моля ти се, с какво съм засегнала твоята, чест? — попита Екатерина спокойно, но не без известно любопитство.

Леополд й съобщи всичко, за което ни беше разказал графът, и добави:

— Можеш да си представиш, какво впечатление са направили всички тези разкази на графа и графинята, след като тя сега се страхува да идва у нас, за да не те срещне. Ти можеш да правиш каквото си искаш и да уреждаш както ти се харесва твоите работи, но трябва много да внимаваш да не забъркваш приятелите си в своите похождения. За никого не са тайна нашите дружески отношения и си помисли каква сянка можеш да хвърлиш върху Ванда.

— Достатъчно! Ти си порядъчен невежа, твоят глупав граф — също.

Като присвиваше рамене, Екатерина се обърна към мене и ми разказа всичко.

Тъй като не обръщала внимание на болестта, тя се влошила и една нощ се почувствала много зле. Жената, която се грижила за нея, обикновено вечер си отивала у дома. През тази нощ, когато Екатерина се почувствала зле. Флора, така се казвала прислужницата, останала при нея до полунощ. Като видяла, че състоянието на гърлото й се влошава и дишането й се затруднява, Екатерина решила да повика доктор. За да не разкарва Флора да му отваря, поръчала й да му остави ключ от вратата. Следователно, докторът си е отключил с ключа на Екатерина и е влязъл при болната. Той установил, че гърлото й е в много лошо състояние, и предписал различни процедури, но тъй като Екатерина била сама, останал около нея и правил всичко, каквото било необходимо. Към два часа след полунощ, тя се почувствала по-добре й той си тръгнал.

С разказа си Екатерина съвсем нямаше намерение да се оправдава или да ми дава обяснения. Тя беше много доволна, че хазайката й, която наричаше „дървеница“, я е следила тъкмо тази нощ, когато на посещение е идвал докторът, а не някой любовник, и благодарение на тази случайност тя може да накаже барона за раздрънканите клюки. Този инцидент едновременно я ядосваше и забавляваше, тъй като това беше проява на „живот“.

Леополд беше видимо разочарован.

Неговото възмущение обаче ме учудваше. С каква разгорещеност той се застъпваше за честта на жена си и за своята собствена чест. Леополд се възмущаваше, въпреки че преди твърдеше, че честта му не може да не бъде засегната от лекомислието на жена му. Сега обаче страдаше заради Екатерина, която го подлагала на опасност. Любовниците на Екатерина можели да оскърбят моята чест, докато същата тази чест оставаше незасегната, ако това му доставя удоволствие.

Същата вечер Екатерина стремително се втурна в стаята:

— Аз го нашибах, нашибах го!

В Грац бяха свикнали в дните преди представление в „Ландес-театър“ всички елегантни мъже да се събират около сладкарницата на Майер и да оглеждат пристигащата публика. Барон П., разбира се, беше винаги там. Екатерина знаеше това и, въоръжена с камшик, тръгнала да накаже интриганта. Барон П. имал намерение вече да си отива, когато Екатерина го спряла:

— Вие ме оклеветихте, мерзавецо, и ще си получите заслуженото!

Преди той да успее да се опомни, тя го шибнала с камшика по двете страни. Всичко станало така бързо и ловко, че приятелите му дори не успели да се доближат до него, когато тя вече си била тръгнала.

Аристократичното общество беше страшно възбудено от този скандал. Мнозина не можеха да се помирят, че една чужденка си е позволила подобно нещо. Дори стана дума за изгонването й, но повечето хора взеха нейната страна. Според тях този известен на всички клюкар си е получил заслуженото. Не бяха против и други личности с подобна слава да бъдат наказани.

Скоро дойде да се извини и граф Витгенщайн. Той каза, че не е могъл да допусне, че барон П. може да бъде такъв лъжец. Госпожица Щребингер, която му била симпатична, той помоли за прошка.

Барон П. изпрати при мъжа ми своя приятел граф Шнор да го попита, желае ли да се дуелират. Леополд отговори, че тъй като е женен е принуден да се откаже от дуела, защото участието му в него би дало повод за неверни тълкувания. Поклонникът на Екатерина, капитан К. й поиска разрешение да обяви на барон П. дуел, но тя категорично се възпротиви. След всичко това двете „дървеници“, майка и син, побързаха да изчезнат, като заминаха на село, а Екатерина остана пълна победителка.

* * *

Настъпи денят на премиерата.

По разбираеми причини Екатерина не беше благоразположена към автора на операта, поради което можеше да се очаква, че ще положи всички усилия да провали представлението.

Случи се обаче обратното.

Тя купи двадесет билета и ги даде на своя разсилен да ги раздаде на другарите си. Освен това всеки получи от нея и по един флорин. Те трябваше да вдигат шум и олелия, щом избухнат аплодисментите. Знатните хора на града започнаха да прииждат за началото на спектакъла. Дами украсяваха ложите и най-добрите места с разкошните си тоалети. Нашата ложа се намираше срещу ложата на Витгенщайн. С победоносен вид Екатерина оглеждаше своя отбор. Те всички бяха по местата си в празнични костюми. Когато първото действие свърши, в залата гръмна залп от аплодисменти. Нито един протест не ги наруши. Екатерина беше поразена.

Нейните привърженици аплодираха с широките си длани така усърдно, като че ли бяха получили за това специална награда. Бе станало недоразумение: тъй като владееше лошо немски език, Екатерина беше неправилно разбрана от разсипиите, които бяха помислили, че изящната дама желае да съдейства за успеха на графа. И те се стараеха с всички сили.

Като разбра недоразумението, Екатерина звънко се разсмя, и сама започна да аплодира автора. Като се възползва от момента, тя реши да разиграе по-красива роля и да окаже чест на врага си.