Ванда фон Захер-Мазох
Живот с първия мазохист (6)

* * *

Върху мене Екатерина имаше особено въздействие. Като не я виждах, рядко се сещах за нея и никога не чувствах да ми липсва. Но когато се появеше, на душата ми ставаше някак по-светло и обратното — след като си тръгнеше, душата ми потъваше в мрак.

Веднъж Екатерина дойде по-рано от обикновеното и се зае с прическата си, която повери на поканения за целта фризьор. Аз бях около нея и наблюдавах цялата процедура. Когато косите й бяха разпуснати и тежките кичури покриха раменете й, ми направи впечатление, че те са като живи — при всяко докосване на гребена се повдигаха, извиваха се и като че ли ставаха все повече и повече. Когато фризьорът свърши, косите на Екатерина стояха почти хоризонтално.

— Какви чудесни и странни са косите ти — забелязах аз.

— Да — каза фризьорът, — госпожицата има твърде много електричество в косите си и ако в стаята е тъмно, вие ще видите искри, когато гребенът се докосва до тях.

На Екатерина това й се струваше забавно.

След раждането на последното ми дете аз често получавах главоболие, от каквото преди никога не се бях оплаквала. То ме измъчваше често в продължение на два-три дни и ми причиняваше невероятни страдания.

Веднъж, предчувствайки приближаването на такова главоболие, си бях легнала, когато неочаквано дойде Екатерина и ме покани на театър. Дълго й отказвах, тъй като се опасявах, че главоболието ми може да се усили, но тя настойчиво ме умоляваше, та не можах да й откажа.

Даваха. „Ундина“^[1]. Заслушана в музиката, седнала до Екатерина, притворих очи и с учудване почувствах, как болката все повече утихва и главата ми става полека и свежа. За мене беше ясно, че музиката, публиката и дори осветлението не ми въздействаха по обичайния начин — сега те не усилваха главоболието ми. Обясних си това с физическото влияние, което оказваше върху мене Екатерина.

Друг път лежах с главоболие, в къщи цареше пълна тишина, тъй като децата вече спяха, а Леополд работеше в кабинета, но тишината усилваше болката още повече. Дойде Екатерина, седна на леглото, хвана ме за ръката и каза:

— Успокой се и не се вълнувай. Ще поседя до тебе и може би с бъбренето си малко ще те развлека.

С тих и спокоен глас, който толкова малко приличаше на живия й висок говор, тя ме приспиваше с разказите си за своето детство, за едно чудно езеро с прекрасни сини води, където с наслада е плувала до пълно изтощение. Легнала по гръб, отправила взор към лазурното небе, тя се любувала на ласките на вълните, обгърнали силното й младо тяло. Разказваше за нощните си разходки, в които намирала покой от задушаващото я благочестие на баща й; вървяла без умора и стигала до самия връх, откъдето с негодувание, гледала ненавистните й хора, които била готова да стъпче с крака; разказваше още за нощите, които безстрашно прекарвала в гората, за това, как събудена от слънцето си пробивала път през клонаците, как си похапвала грозде и как, свирейки с уста, примамвала гущерите да излязат от цепнатините и ги ловяла с ръце. След това рисуваше картината на връщането си у дома, побоите и наказанията, които е получавала, и онова душевно състояние, което я е карало да сдържа сълзите си и да се убеждава, че изживените страдания й дават право за нови приключения.

Слушах я и във въображението ми ярко изпъкваха току-що изобразените картини. Ето, аз съм с нея на брега на прекрасното езеро, двете скачаме в синкавите води и плуваме така дълго, че започвам да се безпокоя, защото я губя от погледа си. Бродим по тесните, опасни планински пътеки и аз се притискам плътно до нея, защото не притежавам силата и смелостта й. С настъпването на утрото се пробуждам от гальовното докосване на слънчевите лъчи до моите мигли и то носи успокоение на напрегнатите ми нерви.

Тя млъкна и се наклони тихо към мене, като се взираше в лицето ми, смятайки, че спя. Но аз отворих очи.

— Е, какво стана с твоето главоболие, къде се дяна? — попита Екатерина.

— Не мога да ти отговоря; по всяка вероятност го загубих в гората или при езерото, тъй като вече се чувствам добре.

* * *

През 1879 година баронеса Урбан ме покани да прекарам няколко седмици в имението на брат й в Тисновици. Въпреки че поканата много ме зарадва, не можех да се реша да оставя задълго децата и мъжа си сами. Тъкмо по това време бяхме отново финансово притеснени и разбирах, че аз най-добре бих се справила с тази ситуация. Мъжът ми обаче беше на друго мнение. Собственикът на захарния завод в Тисновици, брат на баронеса Урбан, беше хусарски офицер и в негово лице Леополд се надяваше да види желания Грък.

По настояване на Леополд трябваше, да замина. За да не останат в къщи без средства и да имам и аз малко джобни пари за из път, трябваше да изпратя в заложната къща единствената си рокля, освен тази, която взимах със себе си. Всичко друго отдавна вече беше заложено. Заминах в последните дни на октомври. В джоба си имах само три флорина.

Вместо разказ отново ще цитирам писмата, които получавах от мъжа си:

Грац, 30 октомври, 1879 г.

„Мила Ванда,

Бързам да ти съобщя, че всички сме здрави. Преди три дни почувствах леко неразположение главно поради твоето отсъствие, но то не трая дълго.

За да се отвлека, работя усилено, играя с децата, излизам на разходка. С радост узнах за благополучното ти пристигане. Много съм доволен, че ти малко ще се разсееш и ще се откъснеш от постоянните грижи. Ако получа пари от Шницер, Лойд и Абендпост ще мога да изплатя най-неотложните дългове.

Искам да мисля, че ще прекараш весело, ще се поправиш и това ме утешава в разлъката ми с тебе.

Изпращам ти хиляди целувки.

Твой роб Леополд

Най-добри пожелания на баронесата и сърдечни поздрави на брат й по повод на получения генералски чин.“

Грац, 1 ноември 1879 г.

„Скъпа Ванда,

У дома всичко върви отлично.

Ако получа очакваните от Шницер, Лойд, Бран и «Абендпост» пари, след изплащането на дълговете ще мога още смело да издаяня до 20-и.

Не мога достатъчно убедително да ти изкажа, колко много ми липсваш. Старая се с всички сили да не мисля за тебе. Ние всеки ден правим дълги разходки и играем с децата на разни игри — аз скачам и тичам из цялата къщи.

Оказа се, че Лаунтини съвсем не е лицемерка, както ни се струваше. Тя е силна като мечка и отлично можеш да я използваш, ако ти се появи желание да играеш на «Венера в кожи».“

* * *

Лаунтини се наричаше нашата прислужница. В мое отсъствие по настояване на Леополд тя се е обличала в моите кожени дрехи и го е биела. Това научих по-късно, след като се завърнах у дома.

* * *

„Надявам се, че баронесата не е сериозно болна. Много се радвам, че на тебе там ти харесва. Сърдечни поздрави на баронесата.

Много съм огорчен, че във Виена и Мюрцушлаг не си могла да се нахраниш добре.

Хиляди нежни целувки

Твой Леополд“

Грац, 2 ноември 1879 г.

„Мила Ванда,

Не мисли, че отсъствието ти минава незабелязано за мене. Раздялата с тебе така ме измъчва, че в нищо не мога да намеря забрава, но не се оплаквам. През последните години ти толкова се настрада, че много ме радва възможността да можеш малко да се освежиш в компанията на такъв благороден приятел като баронесата. Бих желал да не се лишаваш от радости и да останеш там толкова, колкото намериш за добре и колкото пожелае баронесата.

Желанието на баронесата да се облече в синьо кожухче, гарнирано с хермелин, е възхитително. Ужасно съжалявам, че не мога да я видя. Представям си, колко очарователно ще изглежда ослепителното й лице на фона на светлосинята кожа с хермелинова гарнитура. Писмено поднасям молбата си баронесата да ме набие някога, като се надявам, че ти няма да имаш нищо против.

Чувствам се много щастлив, че ти прекарваш времето си в Тисновици добре. Моя скъпа женичке, така дълго ти беше лишена от всякакво удоволствие.

Ние живеем икономично, но не страдаме. През това време имахме дивеч, а днес ризото, за утре пък съм поръчал агнешко, на което са поканени Фернисти.

Предай на баронесата, че за синьото кожухче трябва да си поръча и сини обувки, гарнирани също с хермелин. Колко е широка гарнитурата на кожухчето и цялото ли е подплатено с кожа? Това много ме интересува. Попитай я също така, има ли хубав кучешки камшик, за много голямо куче.

Нежно целувам ръцете и краката ти. Твой верен роб

Леополд“

Грац, 5 ноември 1879 г.

„Мила моя Ванда,

Въпреки че твърде силно чувствам твоето отсъствие, аз се радвам, че си решила да останеш в Тисновици до 11-ти. През последните години ти се струпаха толкова грижи, мъка и огорчения, че чистият въздух и доброто общество без съмнение ще ти бъдат от полза. Единственото, което ме учудва и огорчава, е, че в писмото си разказваш за баронесата, за тоалетите и кожените й дрехи, но нищо не споменаваш за брат й. С нетърпение очаквам твоите обяснения по този повод.

Мантото на баронесата сигурно е много шик, но аз не обичам плюш. Напиши ми каква е дължината и кройката му. Баронесата все така ли е очарователна, както във Фролейтен? Запазила ли е още маниера си да гледа на хората отвисоко?“

Грац, 6 ноември 1879 г.

„Скъпа Ванда,

От писмото ти чувствам, че си била в лошо настроение като си го писала.

Безпокойството и вечната загриженост за дома ти пречат да се отпуснеш и да си починеш: Защо постоянно се притесняваш, добре знаеш, че се грижа за децата не по-зле от тебе. Напълно излишни са въпросите ти за ваната, за затоплянето на техните стаи и т.н.

Учудвам се, как можеш да мислиш, че в твое присъствие или отсъствие може да ме интересува друга жена. За седем години проверени отношения, смятам, че можеш да отхвърлиш напълно своето недоверие, то наскърбява и не е доказателство за любов.

Аз те обичам с цялата си душа, понеже ти вярвам.“

Грац, 7 ноември 1879 г.

„Скъпа Ванда,

Вчерашното раздразнение премина и днес всичко е забравено. Сега аз отново живея с желания и любов; към тебе, които ти така малко заслужаваш.

Ние живеем икономично: за храна харчим на ден от един до един и половина флорина, за мляко и хляб още 38 крайцера. Общо на ден изразходваме едва 2 флорина и въпреки това парите изчезват.

На 4 т.м. изпратих 10 фл. на Р.; на 5-и 30 фл. на Карл 16 фл. на Лукас; 5,50 фл. за откупуване на зимното палто. За два дни са изхарчени 61 фл., а между другото не съм получил още пари от Лойд, Бран и др.

Колко тягостно ми е твоето отсъствие можеш да разбереш по това, че без тебе не съм написал нито ред.

Знаеш, че не съм завистлив, но ми е ужасно обидно, че баронесата притежава такива великолепни кожи. Много страдам, че ти си лишена от такова чудесно манто, подплатено с еленова кожа, както и от истински хермелин.

Ако оперетката и пиесата ми имат успех, ти ще видиш с какъв разкош ще те обградя.“

* * *

В имението на брата на баронесата ми оказаха радушен прием и сърдечно гостоприемство. В лицето на баронесата имах нежен и предан приятел, какъвто тя бе за мене във Фролейтен. Брат й, с когото се виждах в кратките часове на обедите, според мене беше спокоен и сериозен човек и в него се чувстваше по-скоро артистът, отколкото хусарят. Прекарах многобройни приятни минути в откровени беседи с баронесата и често се наслаждавах на прелестния й глас по време на пеене. Цялата къща се отличаваше с голям комфорт и разкош, но в него липсваше студенината, която действаше така потискащо в дома на Бертолдщайн. Бях заобиколена от всеобщо внимание и любезност, но това не заглушаваше в мене тъгата по дома и безпокойството за семейството ми, за нуждата, която то бе принудено да понася, и която отравяше радостта на моите временни преживявания.

Едно обстоятелство ме потискаше и ме караше да бързам със заминаването си. Още когато се срещнах с баронесата във Фролейтен и слушах нейните изповеди, страдах от невъзможността да й се отплащам със същото доверие и дружба.

Аз никога не бях имала и не можех да имам приятели. Веднъж особено силно почувствах това, когато тя засегна моя личен живот и започна да ме разпитва. Знаеше, че в Грац често се срещам с мъже от аристократичното общество и с безпокойство ме предупреди за опасността, която според нея ме заплашва в случай, че се увлека по някого от тях. Изтъкваше, че никой не е достоен да разруша семейното си щастие заради него. Подчертаваше, че съм длъжна свято да пазя правото да бъда съпруга на такъв знаменит човек, който ми осигурява почит и щастие и ме заобикаля с най-чистите семейни отношения.

Като слушах всичко това, аз се почувствах страшно потисната при мисълта, че целта на моето гостуване тук беше настояването на Леополд да прелъстя брат й. Едва намерих в себе си сили да не се разридая и да не призная всичко, което ми тежеше.

Като погостувах в Тисновици, аз се върнах у дома.

* * *

Напразно се мъча да си спомня времето, когато най-сетне реших да прибегна до „насилие“, за да се избавим от Канф. Помисля ли за това, добре си представям деня, когато в очакване на „секретаря“ на мъжа ми в Розенберг, приготвях за него великолепната светла голяма, стая, от която изведох бедните си деца, за да ги настаня в малка стаичка в съседство с нашата спалня. Добре помня и него — вървеше след нас из града и украсяваше някой ъгъл в столовата, а вечер вечно четеше поеми. Помня как след това се превърна в естет, който се разхождаше с чадър и ветрило и заглеждаше изпод тъмните си очила хубавичките момичета, посещаващи дома ни. Друго обаче не си спомням.

Няколко месеца по-рано или по-късно, но това събитие стана в един от онези тежки за нас в материално отношение дни, когато виждах, че „предаността“ на този напълно чужд за нас човек ще ни преследва дотогава, докато сами не се освободим от нея. В една от тези мъчителни и ожесточаващи ме минути се реших на споменатото „насилие“.

Ангерер, диригент на оркестъра в Грац, предложи на Леополд да напише либрето по един от разказите му. По това време моят мъж пишеше либрето за Мильокер^[2] и пиеса за Тевел. Всичко това обаче бяха само надежди, а ние имахме нужда от пари, за да живеем. Работите ни отново бяха в пълен хаос. Успоредно с поръчалите пиеси и либрета Леополд пишеше фейлетони, но получаваните за тях пари малко ни помагаха, тъй като ни стигаха само за няколко дни. Големите суми, които пристигаха от време на време, изчезваха в бездънната и тайнствена пропаст на така наречените стари дългове. Тъй като нашето положение не само не се подобряваше, а дори имаше опасност да се влоши още повече, докато чакахме поставянето на пиеси и оперетки, решихме да съкратим разходите си до минимум.

В такава минута Леополд се реши да предложи на Канф да си намери друго място, като му обясни затрудненията ни. Канф изрази учудване и заяви, че никога не му е идвала в главата мисълта да ни напусне, но щом се налага, ще се постарае да си потърси подходяща работа.

Разбира се, не само материалното ни затруднение накара мъжа ми да се откаже от Канф. Леополд можеше да понася хората само докато му бяха интересни. Щом интересът му към тях изчезнеше, той скъсваше отношенията си. Така стана и с Канф, който просто му бе омръзнал.

Нашите работи не се подобряваха. С мъка на сърцето мъжът ми реши да се раздели с някои картини. Две от тях продаде на генерал Бенедер, а други две — на граф де Меран. Канф знаеше всичко. Той прекрасно разбираше какво коства това на мъжа ми, но се отнесе напълно равнодушно. Леополд се вбеси и реши още веднъж, но по-енергично да му напомни онова, което вече, му беше казал. Канф отново невъзмутимо му заяви, че ще „потърси“.

По същото време. Леополд поддържаше кореспонденция с една роднина на граф Сейн-Витгенщайн. Канф беше в течение, тъй като мъжът ми нееднократно по време на обяд ми разказваше за остроумните писма на младичката, хубава, но за съжаление болнава жена, която му изпрати и своя портрет.

Веднъж неочаквано получихме с пощенски запис 200 флорина. Кой изпращаше тези пари за нас беше неизвестно.

Колкото и затруднени да сме били, ние с мъжа ми старателно криехме това от всичките си познати и освен Канф никой не можеше да знае за нашите притеснения. Развълнуваният Леополд поиска от Канф обяснения, който, без ни най-малко да се смущава, заяви, че той написал на принцеса Рохан, така се наричаше роднината на графа, за нашите нужди и според него парите били изпратени от нея.

Никога не се бяхме обръщали към когото и да било за помощ, колкото и тежко да е било материалното ни положение. Дори Екатерина, с която бяхме много близки и която благодарение на нас се ползваше с някои предимства, никога не беше чула и дума за нашите нужди. Когато свършвахме парите, ние или залагахме наши предмети, или бързахме да продадем нещо. Канф не беше в състояние да проумее това и, разбира се, беше много учуден, когато вместо очакваната благодарност, срещна негодуванието на мъжа ми за неканената намеса.

Изминаха месеци, а нашето положение все повече се влошаваше. Веднъж, когато нашият „секретар“ излезе на редовната си разходка, мъжът ми бърникаше в чекмеджето на масата с надеждата да намери някоя забравена монета, за да я пусне в обръщение, а аз, седнала в ъгъла пресмятах колко дни можем да преживеем с последните останали ми дребни пари, дойде перачката и донесе бельото на Канф, за което трябваше да й платя. По такъв начин въпросът с моите сметки се разреши от само себе си. Това препълни чашата на търпението ми и аз се разпоредих да изнесат леглото от стаята на Канф и да го поставят на тавана, като разчитах по този начин най-сетне да се избавим от натрапника. Мъжът ми беше много доволен от моите решителни действия и радостно потриваше ръце, предварително предвкусвайки удоволствието от очаквания ефект:

— Картината, която ни очаква при връщането на Канф у дома ме изпълва с възторг.

Моментът беше действително интересен и ни възнагради за всички неудобства и безпокойства, преживени заради Канф. Както обикновено, той се прибра точно в часа, в който обядвахме, и по навик отиде към леглото, където винаги оставяше бастуна и шапката си, но намери мястото празно. Това го порази. Като святкаше с малките си очички изпод тъмните стъкла на очилата, той не можеше да разбере тази загадка, докато Леополд не му обясни, че най-сетне е дошъл моментът да се действа, а не да се „търси“.

През този ден ни беше особено леко. Отново изпитвахме прелестта на семейния уют, който натрапникът ни бе отнел. Радостта ни помогна да забравим притесняващите парични проблеми.

* * *

На Леополд му доскуча в Грац. Искаше да подиша друг въздух и да види други лица. Поканата да прочете лекция в Будапеща дойде тъкмо навреме. Освен това в немския театър там даваха операта на Ангерер „Пазители на нравствеността“.

Леополд не беше ходил никога в Унгария, но се отнасяше към нея със симпатия. Като страна, славеща се с рицарство и благородство, тя много му допадаше. Още повече, че там познаваха неговото творчество, тъй като голяма част от разказите му бяха преведени на унгарски. В Будапеща живееха две негови роднини, госпожа Корсан и Роза Захер.

В края на февруари 1880 г. заминахме за Будапеща.

За да избегнем големите разходи за хотел, бяха ни приготвили две хубави мебелирани стаи близо до лицея, в който мъжът на Корсан беше директор. В семейство Корсан намерихме топъл приятелски прием и се чувствахме чудесно.

Във всички вестници бяха поместени съобщения и ласкави отзиви за посещението на Захер-Мазох. Всеки ден у нас идваха посетители и ние получавахме многобройни покани. Еврейското дружество, покорено от разказите на Захер-Мазох за живота на евреите, сега желаеше да го види. Поласкани от произведенията на Захер-Мазох, те искаха да приобщят мъжа ми към своята религия, но тъй като това не беше възможно поради християнския му произход, бързаха да му изкажат своето уважение. Такъв горещ прием и желанието да го причислят към своята нация силно трогваше Леополд като доказателство, че правилно е разбрал еврейството, но същевременно го ядосваше, защото винаги се гордееше с произхода си и искаше всички да знаят към какъв знатен род принадлежи.

В Будапеща станахме много близки с младия учен, барон М., който принадлежеше към добро семейство и ни запозна с висшето общество. Заедно с него посетихме Йокай^[3].

Съвсем неочаквано за нас веднъж бяхме посетени от Ф. Лист. Аз се почувствах много смутена от появата на този музикален гений. Той се оказа очарователен, макар че ми се стори малко неестествен със своята декоративна стилност, която така не подхождаше на семейството ни.

* * *

Между новите ни познати от Будапеща беше и европейското семейство Рис, което ни предложи да прекараме заедно лятото в Ексел, където техен роднина бил управител на огромно имение. Тъй като те ни бяха симпатични, а цената беше твърде умерена, ние с удоволствие приехме предложението на нашите нови и приветливи приятели.

За първи път мъжът ми получи пристъп на потиснатост и страх от затворено помещение. С нас бяха едва ли не дузина деца и техният весел глъч успя да прогони от него неприятното усещане, но впоследствие при всяко пътуване той изпитваше подобно страдание.

В Натван се прекачихме в очакващите ни екипажи, за да продължим с конен впряг пътя си до Ексел.

Какви екипажи бяха това! Имах чувството, че са били захвърлени в някой ъгъл цяло столетие и сега, когато им бе съдено отново да се покажат на бял свят с проядени от мишки и червеи покривки и възглавници, те слабо напомняха за отминалия разкош на предишните поколения. Най-изящната каляска, запрегната с шест шарени коня беше предназначена за мене. Останалите от компанията се настаниха в по-малки карети с два и четири коня. Големината на конете беше различна, а вместо хамути бяха използвани обикновени върви. Кочияши бяха млади работници с бели ризи и боси крака. Външният вид на нашия кортеж не помрачи веселието ни и аз се съмнявам, че някога, в дните на младостта и блясъка тези екипажи са чували по-буен звънък смях.

Ние се настанихме заедно със семейство Рис. Нашите стаи бяха разделени от голяма зала, в която спяха децата с бавачката, и в която настаниха още няколко човека от семейството на госпожа Рис.

Простодушната сърдечност на домакинята компенсира напълно недостатъчния комфорт и ние се чувствахме великолепно. Градината беше голяма, но изоставена и предизвикваше възторг у децата. Госпожа Рис беше такава удивителна домакиня и грижовна майка, че аз научих от нея много неща. Без да бъде високо образована, тя притежаваше ум и такт, които неволно предизвикваха всеобщото уважение на околните.

По всичко личеше, че някога госпожа Рис е била красавица, но тя не обръщаше внимание на този божи дар и беше изцяло отдадена на грижите за щастието на семейството и децата, които от своя страна се стараеха с нищо да не я тревожат и огорчават. В дома им никога не се чуваха кавги и семейни разногласия, и това му придаваше особен уют.

Сестрата на нашата домакиня беше жена на управителя на това имение, господин Зур. Тя също имаше три деца и така около нас се събираше цяла банда, която ми доставяше голямо удоволствие. Аз се любувах на нашите деца, които, без да знаят унгарски, много добре се разбираха с новите си другарчета, които пък не знаеха нито дума немски. Рядко възникваше недоразумение — играта спираше и на личицата се появяваше недоумение. Децата се взираха едно в друго, мълчаха напрегнато и когато очите им обясняваха непознатите за тях думи, весела усмивка озаряваше прелестните им муцунки и играта продължаваше със същото неудържимо веселие.

В първите дни бяха потисната от въздуха, който ми действаше като опиум. Децата също страдаха от него. Докато спяха, дишаха тежко, някакви тревожни сънища ги преследваха през цялата нощ, често викаха на сън и се успокояваха само след като се събудеха. Единствен Леополд не чувстваше нищо. Аз се стараех с всички сили да разгадая тази тайна и скоро си изясних причината.

Близо до нас имаше извор, обрасъл с гъсталак. Веднъж видях, как някакви хора обикаляха наоколо и като че беряха нещо. Попитах ги какво правят и те ми отговориха, че в цялата местност се въдят испански мухи, които събират и предават срещу заплащане. Като се вгледах отблизо, видях, че храстите са покрити с блестящи зелени насекоми, които тези хора хващаха с ръце и поставяха в стъклени буркани.

Всички бяха очаровани от моя мъж, към когото се отнасяха с уважение и възхищение. Той действително беше учудващо мил и сърдечен. Към дамите се отнасяше вежливо, а към момичетата — с нежна почит, като ги увличаше с предсказания за прекрасното им бъдеще и тайнственото щастие, което ги очаква. Никой не успяваше така да вникне в детските души и да се приспособи към техните желания и разбирания, както Леополд. Понякога сядаше при децата и им разказваше чудесни вълшебни истории, а те, широко отворили очички, го гледаха очаровани.

Веднъж на мъжа ми му хрумна идеята да организира костюмиран бал. Цялото си време прекарваше сред жените и измисляше костюми. Те му донесоха всичките си дрехи и скъпоценности и макар че материалът никак не беше много, благодарение на своята изобретателност, той измисляше за всяка от тях по нещо и скоро целият дом беше маскиран.

Негово любимо забавление беше играта на „разбойници“, защото можеше да се прояви жестокост. Огромната запустяла градина бе извънредно подходяща: в нея имаше тъмни дерета, пещери и възвишения, страшни пропасти и тайнствени места, удобни за засади. Аз обличах младите момичета в кожени жакетчета и устройвахме засада. Когато Леополд в качеството си на мирен пътник минаваше край нас, ние се нахвърляхме върху него. Той се мъчеше да се защити, но ние му връзвахме здраво ръцете и краката и го отмъквахме в гората, където аз в качеството си на главатар трябваше да го изтезавам.

Разбира се, на него би му било по-приятно да получава удари от младите момичета, но той не се решаваше да ги моли за подобно нещо, тъй като знаеше, че те за нищо на света не биха причинили болка на своя скъп „доктор“.

* * *

Тъй като не бях заета с домакинство, а и трябваше да стоя при мъжа си, аз предпочетох да пиша, за да печеля пари. Всяка седмица изпращах в Пещския вестник фейлетони, за които получавах по 10 форинта. Освен това пишех разкази, които публикувах в берлински или хамбургски вестници, и си докарвах от 40 до 60 форинта месечно. Това занимание би ми доставило още по-голямо удоволствие, ако можех да се съобразявам само с личните си вкусове и настроения. За съжаление, моята работа трябваше да развлича мъжа ми и поради това аз трябваше да пиша главно изключително жестоки разкази, вдъхновена от кожените дрехи, в които бях облечена по време на работа, и от камшика, който винаги лежеше на писалищната маса.

От само себе си се разбира, че работейки по кожен жакет при 30-градусова горещина, не бях в състояние да се съсредоточа както трябва. Натрапеното описание на жестокости, така противни на личното ми амплоа, правеха разказите ми напрегнати и неестествени. Поради това още тогава и особено по-късно аз неведнъж изпитвах срам от своите творения. Четящата публика имаше пълното право да ме осъжда като жена, пишеща подобни неща, и аз не мога да се сърдя на професор Крафт-Ебинг^[4], който в книгата си за мазохизма ме включи в раздела на авторите, дали му необходимия психологически материал.

* * *

По време на престоя ни в Ексел ние се запознахме с някои от нашите съседи. Още като слязохме от влака в Натван, към нас се приближи младеж, който ни се представи с фамилията Грос и каза, че е много добър познат и приятел на Габриел Корсан. Прибави, че имението на родителите му се намира в най-близко съседство с нас и че ни канят да им гостуваме. Той се оказа познат на семейство Рис и обеща скоро да ни посети.

Александър Грос стана толкова чест наш гост, че това възбуждаше известно учудване. Той имаше необикновено красива по-малка сестра, която се казваше Ирма. Цялото семейство Грос притежаваше голямо изящество, но желанието им да не приличат на съселяните си ги правеше неестествени и въпреки многото си качества, те губеха от тава.

Майката и синът се разбираха отлично. Госпожа Грос беше много висока жена с красива външност. Тя не беше разговорчива, а печалният израз на очите и лицето й даваха основание да се предполага, че в дълбочината на душата си таи някаква голяма мъка. Под тъжния поглед на майката синът ставаше мрачен и лицето му приемаше сериозно и загрижено изражение. Нямаше съмнение, че той знаеше причината, гнетяща майка му и от съчувствие страдаше заедно с нея.

Поради това, че бяхме в еврейско семейство, в Ексел ние живеехме като истински евреи — празнувахме съботите и ядяхме техните ястия. Малко по малко изучихме обичаите и обредите им. Две от стаите на нашата къща водеха направо на двора и служеха като място за молитви, където в празнични дни се събираха съседите, случайни минувачи и търговци.

Въпреки че всички наоколо строго опазваха различните религиозни обреди и обичаи, семейство Рис се стремеше да не издава еврейския си произход. Както в тяхната външност, така и в обноските им нямаше нищо, което да сочи тяхната националност. Въпреки това обаче, религиозните им правила често ни притесняваха и ние с голямо удоволствие гледахме от време на време да се избавим от тях, като отидем на гости у семейство Грос.

Леополд бе станал неузнаваем, до такава степен се чувстваше оживен и подмладен в компанията на младежите. Докато в града не искаше да излиза никога без мене, тук се развличаше по цели часове с децата и младите момичета. Всяка вечер при нас имаше танци под звуците на цигулки, на шито свиреха скитащи цигани. Аз не знаех, че Леополд може с такава лекота и грациозност да танцува чардаш. Тъй като не обичах да танцувам, сядах в някой ъгъл и наблюдавах, другите. И след като младежите се уморяваха, мъжът ми продължаваше, като непрекъснато сменяше младите си партньорки.

В замъка имаше прислужница на име Мартела. С прекрасната си фигура, гордата осанка и некрасивото, но умно и енергично лице тя заинтересува Леополд. Малкото дете на госпожа Рис едва беше навършило годинка. Когато нямаше работа, Мартела обичаше да го взима на ръце и да танцува него то цялата веранда. Нейните движения се отличаваха с такава грациозност и красота, че почти всички обитатели на къщата се събираха да се любуват на красивата картина. Мъжът ми също беше възхитен и веднъж подхвърли:

— С наслада бих танцувал с Мартела, ако тя ми разреши.

Очевидно някой бе предал на девойката неговите думи, защото след това, когато танцуваше, тя насмешливо и надменно гледаше към него. Това беше напълно достатъчно да възбуди неговото желание. След известно време един случай привлече още повече вниманието на Леополд към Мартела.

Веднъж по време на обяд откъм кухнята чухме изстрел и звън от счупено стъкло. Веднага се втурнахме там и разбрахме, че някакъв отхвърлен поклонник беше стрелял по Мартела. Куршумът не я беше засегнал и храбрата девойка стоеше в средата на ярко осветената кухня и си тананикаше весела песничка по повод на освирепелия поклонник. След това тя запуши дупката в прозореца и продължи работата си като че нищо не беше се случило.

— Колко жалко, че тя е проста слугиня, — каза развълнуван Леополд, — по душа прилича на Екатерина.

Работата обаче съвсем не беше в това. Не длъжността на слугинята смущаваше моя мъж, а незнанието на унгарски език, поради което той не можеше да се уговори с нея. А като се вземе под внимание характерът на младата девойка и кръвожадните й приятели, може убедено да се каже, че мъжът ми избегна рискове, крито можеха да завършат драматично.

Въобще въздухът на Ексел беше напоен с любов. Щом като децата викаха насън, какво оставаше за възрастните, чиито очи горяха, а устните жадуваха за целувки.

Понякога през неделните дни ние отивахме в селото да се наслаждаваме на селските танци. Момичетата обличаха най-хубавите си премени, но бяха без ризи и с боси крака. Младите танцьорки разпускаха косите си и ги украсяваха с разноцветни ленти, с които по време на играта изплющяваха по своите кавалери, като че ли за да ни възбудят по-силно.

В чардаша има нещо бурно, диво. По време на танците полите на девойките се развяваха и откриваха краката им, които изглеждаха като издялани от здраво дърво, но това изобщо не засягаше свенливостта на седящите наоколо жени. Младите омъжени жени с прибрани под шапчиците си коси също взимаха участие в този див ураган, а след това бързаха да накърмят малките си, като, без да се стесняват, изкарваха препълнените си с мляко гърди.

Такава бе любовта в Ексел — лишена от условности и лицемерен морал, силна, здрава и трепетна, неприкрита като голите тела на танцьорките.

* * *

Настъпиха летните горещини. Един ден жегата беше непоносима. Въздухът не можеше да се диша и всички в къщи лежаха, за да прекарат по-леко задушните следобедни часове. Аз също имах намерение да ги последвам, но нещо като че ли ме спря. Тихичко излязох от къщи. Очаквах да ме обгърне нетърпима горещина, но бях изненадана от силния порив на вятъра, който ме посрещна навън. Тази промяна на времето беше настъпила за минути. Побързах да се скрия под едно дърво. Небето се покри с черни облаци и въздухът отново стана задушно тих. Едва успях да се опомня, когато ослепителна мълния проряза небето и над главата ми се разнесе страшен грохот. Това не беше обикновена гръмотевица, това беше трясък, който със силен тътен се разнесе из цялата градина. В един миг ми се стори, че мълнията пада върху мене и аз стоях зашеметена, без да смея да мръдна. Нов порив на вятъра ме върна към действителността.

Всички вкъщи се събудиха от гърмежа. Чух, че Леополд ме вика. Той не можеше да потисне нервното напрежение, докато се опитваше да затвори капаните на прозорците. Отново легна и като се зави презглава, каза:

— Моля те, не ме оставяй сам. Знаеш колко много се страхувам от гръмотевици!

Останах в стаята му при пълна тишина. Гръмотевици не се чуваха, но вятърът току разтърсваше капаците на прозорците. Чувах, как все повече се усилва. Желанието да се насладя на любимото зрелище ме накара отново да напусна стаята и аз внимателно излязох навън. Когато минах край децата, забелязах, че лицата им са покрити с едри капки пот. За да ги избавя от тежката горещина, открехнах леко прозореца.

Навън из въздуха се носеха вихри прах, откъснати листа и счупени клони. Оловносивото небе бе покрито с черни облаци. Тополите, наклонени почти до земята, като че ли в покорно подчинение на неизбежното, тихо стенеха. Вятърът, който продължаваше да се усилва, се превръщаше в истинска буря. Облаците, безредно разхвърляни в мрачния хаос на небето, ту се натрупваха един върху друг, ту, откъснати от дивия ураган, се носеха някъде надалеч. От всички страни се чуваше трясък на дървета, а откъснати клони в бесен вихър кръжаха из цялата градина. Замъкът бе притихнал. Всички се бяха изпокрили в стаите и с тревога очакваха края на разразилата се буря. Само аз и Мартела останахме в галерията и наблюдавахме безмълвно бушуващата стихия.

Дъжд нямаше. На моменти вятърът препускаше с такава сила, като че ли искаше да помете всичко от пътя си. За да не бъдем отнесени, ние бяхме принудени да се държим за вратата. След малко облаците се разкъсаха и дъждът се изля като из ведро с оглушително плющене. Изсъхналата от дългите горещини земя жадно поглъщаше обилната влага. Небето като че ли се разтвори и пороят ставаше все по-ужасен. Мощен поток мътна вода с голяма скорост се спусна от планината и като срещна здравата стена, нахлу през отворената врата към селото. На напора му можеха да устоят само силните дървета; останалите, отнесени от водата, се мятаха в безпомощно безсилие. За миг ми се стори, че стените на къщата се разклатиха. Чу се някакъв странен тътен, подобен на ръмжене.

Мартела не се виждаше; като се ловях за прозорците и вратите, аз някак си се добрах до кухнята, чийто единствен прозорец гледаше към задния двор. Там стоеше Мартела, която напрегнато гледаше навън с притиснати към лицето си юмруци.

Виждаше се зеленчуковата градина, зад чиято ниска ограда се виеше пътят към селото. Малко по-нататък се издигаше селската църква, а след нея, на едно хълмче се намираше гробището.

Силният поток беше отнесъл кръстовете и размил гробовете. Пръстта се бе превърнала в лепкава кал, която, устремена със сила напред, увличаше със себе си останки от проядени от червеите ковчези, разрушени кръстове, разлагащи се и полуизгнили трупове.

Целият този поток от дървени останки и мъртви тела се движеше със страшен шум и спираше, задържан от църковната ограда, където образуваше потресаваща, отвратителна купчина пред самия храм.

Погледнах към Мартела. Бледа, с треперещи и нещо нашепващи устни, тя ми сочеше с ръка един кръст, който се бе заплел в близкия храст. По помътнелия й поглед разбрах, че е познала изтръгнатия кръст от гроба на майка си.

* * *

Наложи ми се сериозно да поговоря с Леополд за педагогическите му методи. Привидно поводът бе съвсем незначителен. Той няколко пъти бе изразил недоволство от едно ястие, което, според него, ни приготвяха твърде често. Веднъж бяхме седнали да обядваме, но мъжът ми никак не бързаше да посегне към блюдото, което не обичаше. На въпроса на госпожа Рис, харесва ли му яденето, той побърза да я увери, че много му харесва и моли за двойна порция. Саша, който беше чувал преди това изразеното от баща му неудоволствие, погледна с учудване Леополд и очите му станаха замислени. „Баща ми лъже“ — говореха те.

Баща му, когото така обожаваше, лъже. Как да проумее това?

Този поглед на детето ме накара да проведа сериозен разговор с Леополд, защото се страхувах да не би подобен случай да се повтори. Та нали децата не разбират, че понякога се налага да се лъже от приличие. Те веднага забелязват, че родителите, чиито думи са свикнали да почитат като светиня и които им говорят, че не е честно да се лъже, понякога също говорят неистини.

Въобще Леополд често лъжеше — нямам предвид обикновените мъжки измислици за пред жените, но по мое схващане, неговите лъжи не го позоряха, тъй като той живееше в света на фантазиите. На мен обаче ми беше болно, когато децата го улавяха. Щом заговорих, Леополд веднага ме разбра и дори се изплаши от мисълта, че може да загуби авторитета си в очите на своя обожаван Саша.

Като се възползвах от това, че мъжът ми веднага се съгласи с мене, реших да поговоря с него и за много други веща, които ме тревожеха. Напомних му, между другото, че преди няколко дни той разговаря с един господин за атеизма и държеше Саша на ръце. Момчето очевидно не разбираше същността на разговора, но по лицето му личеше, че онова, което е схванало, силно го е разстроило. Като забелязах впечатлението на Саша от разговора, аз го повиках в градината и реших по възможност да предпазвам децата от подобни разговори. Леополд и този път се съгласи с мене и дори се учуди, че по-рано не се е сетил за това. Той беше човек с благородни убеждения, но никога не се замисляше за последствията от изречените думи. Аз знаех, че и този път бързо ще забрави за нашия разговор, но вече бях доволна, защото можех да му напомня за него само с една дума или дори знак.

Между другото, този разговор имаше за мене още едно предимство. Леополд вечно се връщаше към темата „Венера в кожи“, която ми навяваше тъга и скука. Решението да бъде по-внимателен пред децата трябваше да го накара да избягва тази тема, което ми даваше основание да се надявам, че ще си поотдъхна от нравствения тормоз.