Ванда фон Захер-Мазох
Живот с първия мазохист (4)

* * *

В Брюк ние често се срещахме с младата семейна двойка Х. Госпожа Х. която дълго време остана за мене загадка, силно ме заинтригува. Тя беше двадесет и две годишна жена с красива фигура и приятно, макар и некрасиво лице. Особено ме впечатляваха очите й — малки, блестящи и дълбоки, те изглеждаха като две ярки искри, които трептяха над някаква загадъчна бездна. На човек му се искаше да се наведе и да надникне в тях, за да проникне в тайната, която охраняваха. Тези очи поразително контрастираха с извънредно спокойното лице на госпожа Х.

Правеше впечатление, че мъжът й много я обича. Те имаха вече две деца, но нито той, нито децата вълнуваха нейната душа. Тя изглеждаше напълно чужда в своя семеен кръг, въпреки че към всеки се отнасяше ласкаво и с доброта. Аз обаче чувствах кипящ живот под тази вечно хладна и спокойна външност, чиято тайна нейните очи едновременно пазеха и издаваха.

С домакинството и децата се занимаваше една роднина на мъжа й, докато тя прекарваше времето си в четене и музика. Инстинктивно умееше да подбира само хубави книги. Изобщо не разбираше хората и посещаваше само нашия дом. Разговаряше малко и никога не засягаше темите, които интересуваха другите млади жени: мъжете, семейството, тоалетите, домакинството и развлеченията. Когато се случеше да разговаря с мене, а това ставаше само насаме, тя говореше малко. Щом като някой страничен човек или мъжът й се доближаваха до нас, млъкваше. Понякога хващаше ръката ми, стискаше я силно и, като ме гледаше със загадъчните си очи, я целуваше. Въобще тя се интересуваше от всичко, което се отнася до мене. Направи ми впечатление, че моите деца тя целуваше по-нежно, отколкото своите. Когато по някакъв повод шеговито я упрекнах за това, тя спокойно ми отговори:

— Ах, моите деца…

— Но, нали те са ваши!

— Това е чиста случайност. По същия начин те можеха да бъдат на друга жена.

— Аз не мога да кажа същото за моите.

— Не, тези деца не биха могли да бъдат на друга жена.

През пролетта тя с часове береше за мене теменужки на края на горичката и ме молеше при лунна нощ в точно определен час преди лягане да гледам към полето, залято с лунна светлина. Тя правеше същото и мислеше за мене. Най-сетне дойдох до извода, че тя ме обича силно, и че тази любов не й носи щастие, а само страдания. Съвсем определено виждах, че когато до мене застане някой, независимо дали е мъж или жена, тя се измъчваше от ревност. А между другото ние с нея дори не бяхме приятелки и за няколкото години познанство изобщо не станахме близки. Тази любов ме трогваше, но не я разбирах.

И ето че в един прекрасен ден разкрих тайната на отношението й към мене.

Бяхме получили покана за бала на студентите от минното училище в. Любек. Тъй като Леополд и господин Х. искаха да отидат, решихме да пътуваме заедно.

В хотела наехме две стаи — едната за обличане на мъжете, а другата за жените. Аз бързо си смених тоалета, облякох се в бяла копринена рокля и отстъпих огледалото на госпожа Х. Докато я чаках да се приготви, седнах на един малък стол и съм задрямала от топлината. Изведнъж се събудих от гореща целувка по рамото. Огледах се учудено и видях госпожа Х. вече в бална рокля. Лицето й изразяваше уплаха и удоволствие едновременно.

— Вие ли ме целунахте?

— Да.

— Какво е станало?

Госпожа Х. изглеждаше напълно променена. Лицето й, обикновено спокойно, изразяваше мъчителна страст, която я правеше почти красива.

— Вашите чудесни бели рамене… бялата рокля… всичко излъчваше нежност… и тази сдържаност на приказна царица… — каза тя с дълбок, треперещ атлас. — Не можах да се сдържа…

— Какво говорите?

Тя беше много бледа и очите й като че ли още повече потънаха. Коленичи в моите крака, зелената й муселинена рокля се разстла като пяна — това й придаваше необикновен вид. Цялото й тяло трепереше й тя страстно целуваше ръцете, шията, раменете ми.

Положението ставаше неловко, но за щастие скоро се чуха стъпките на мъжете и тяхното влизане прекъсна мъчителната сцена.

По време на бала често улавях устремения към мене поглед на дълбоко хлътналите очи. Сега обаче те ме плашеха и аз извръщах глава.

* * *

Майка ми неочаквано ни напусна. Срещнала някакви стари приятели, за които отдавна нищо не знаела, и те я убедили да замине. Така и не разбрах каква беше причината и от какво беше недоволна.

Бях длъжна да се грижа за материалното й благосъстояние, но при нашето финансово положение не можех да съм сигурна, че винаги ще успявам да й осигуря средства. А когато живееше при нас, с удоволствие делях с нея всичко. Постарах се да й обясня това, но тя настоя на своето и замина. Останах сама с мъжа ми и децата.

Леополд постоянно се оплакваше от всевъзможни болести и дори си измисляше несъществуващи. Досега беше само мнимо болен. Ала от известно време действително се разболя и най-лошото беше, че болестта му не можеше да се определи. Външно се проявяваше в убийствена тъга, независимо от това с какво се занимаваше. Тази тъга все повече се усилваше и се стигна до там, че той започна да ридае да се прощава с мене и децата, убеден, че скоро ще умре.

Не мога да кажа кой от нас страдаше повече от тези пристъпи. Измислените му болести не ме тревожеха и аз успявах да го убедя, че те са плод на неговата фантазия. Сега обаче работата беше сериозна. Наистина, аз успях да скрия от него тревогата си и да му внуша, че това са само нервни пристъпи, от каквито страдат повечето писатели. Той ми вярваше и забравяше за страданието веднага, щом като отминеше. Малко ме успокояваше фактът, че въпреки пристъпите Леополд беше свеж, бодър и дори понапълня.

Стараех се да се самоуспокоявам, но никога не можех да бъда напълно спокойна. Тъй като винаги спях с децата, сънят ми беше много лек. Веднъж ме събуди шумолене от стаята на Леополд. Втурнах се към него и видях, че той се облича.

— Какво правиш? — извиках аз.

Той ме погледна учудено и разсеяно, като че ли беше забравил какво е искал да прави. После, след като се опомни, ми отговори:

— Стори ми се, някой ми каза, че у нас е избухнал пожар, бързах да се облека, за да не изгоря в леглото. Смятах да скоча през прозореца.

Цяла нощ седях в леглото, без да мигна, готова да хукна при мъжа си, ако отново се опита да скача през прозореца.

— Когато на другия ден говорихме за случилото се през нощта, Леополд каза, че ако не бях влязла навреме в стаята, той непременно е щял да скочи през прозореца. Плашеше ме мисълта, че ако сънят ми беше по-дълбок, това нещастие без съмнение би се случило. След този епизод наредих на слугинята да слага дюшек до леглото на мъжа ми и дълго време спях на него. Оттогава Леополдовите пристъпи, с които бях започнала да свиквам, още повече ме безпокояха.

От само себе си се разбира, че се стараех всячески да съпреживявам неговите фантазии и търпеливо изслушвах вечните му монолози за моята предстояща измяна, защото само по този начин се разтоварваше и избавяше от мъчителните пристъпи. Понякога въображението му отиваше твърде далеч и тогава с нетърпение чаках да настъпи нощта, когато ще мога да изляза от ролята на жесток властелин и отново да стана такава, каквато съм.

Сред всичките тези тревоги и неприятности ме успокояваше само едно — повече нямаше да имам деца. След последното раждане реших, въпреки ужасните последствия, да нямам повече деца.

Тъй като не можех да обясня на Леополд решението си, аз му казах, че жената не може едновременно да ражда, да кърми и да има любовник. Този път той прояви разбиране и се съгласи.

В края на 1876 година ние заминахме заедно с децата за курорта Фролейтен, където се настанихме в най-усамотеното място — в къщата на горския надзирател на края на гората. Между нашите нови познати най-много ми допадна генералшата баронеса Урбан. Тя също от сърце се привърза към мене и помежду ни се завърза приятелство, което продължи и след заминаването ни.

Тя беше нежна жена със светли, леко златисти коси и с ръце… Колко красиви бяха тези ръце! Никога не съм виждала по-хубави! Тя ги показваше учудващо умело върху тъмния фон на кадифените мебели или в облаци от фини дантели. Изящни и фини, бели и нежни, те напомняха с розовите си кранчета крехките венчелистчета на разцъфтяваща ябълка.

Тези малки ръчички бяха толкова слаби, че никак не е чудно, гдето не можаха да задържат задълго дружбата ни.

Ние прекарвахме заедно много време и тя ми разказваше историята на своя живот. Аз слушах внимателно, но не й говорех нищо за себе си, тъй като не бях наясно дали имах право да споделям с нея. Беше ми тежко да не й се отплащам с доверието, с каквото тя ме даряваше. Навярно й се струвах странна, както и на всички, които ме познаваха.

Понякога, отстъпила пред желанията на съпруга си, играех билярд в казиното с разкопчано кожено жакетче и с коси, сплетени на плитки, които се спускаха на гърба ми. Пушех, флиртувах с мъжете и нарочно си придавах лекомислен вид. Предизвиквах презрителните усмивки на жените, само очите на баронесата, боязливо устремени в мене, ме хвърляха в смут и чувствах как силите ме напускат.

През този период от семейния ни живот бяха написани най-блестящите произведения на моя мъж.

Получените известия от Париж бяха толкова приятни, че също спомогнаха значително за подема в работата му. В „Opinion nationale“ се появи романът „Идеал“, „Завещание“ — в „Republique Francaise“; Меляк и Халеви поискаха разрешение да напишат оперетка по темата на един от разказите му; разбор на произведенията му, придружен от неговия портрет беше публикуван в „Lunivers Illustre“. Женевски вестник помести отзив за неговото „Завещанието на Каин“: „Тези творби, — писа той — са отзвук на грандиозна епопея, чийто герой е страдащото човечество. Захер-Мазох съедини в себе си темперамента на Байрон и формата на Мериме“. В „Revue des deux Mondes“ Бюлоз, с когото Леополд преди беше в обтегнати отношения, изявяваше желание да отпечата негов роман. По романа „Шпионинът“ Рошфор и Бюнах предлагаха да направят пиеса, в която главната роля трябваше да играе Сара Бернар. За това ни съобщи Екатерина Щребингер, която се сгоди с Рошфор. Аз бях на „ти“ с нея. Тя ни писа, че годеникът й без съмнение ще бъде избран за президент на републиката и ни убеждаваше тогава непременно да отидем в Париж, където тя и Рошфор активно ще участват в представянето ни.

В Берн директорът на издателската къща Хелер искаше да открие собствена фирма и възнамеряваше да се заеме с произведенията на Захер-Мазох, и изобщо да не издава други книги.

Блестящото бъдеще на моите деца винаги беше пред очите ми. Желанието да ги видя щастливи, богати и горди със знаменитото име на баща си ме караха да жертвам личното си щастие. Това желание беше толкова силно, че моята жертва ми изглеждаше нищожна и нито минута не се замислих върху нея.

* * *

В Брюк се върнахме през октомври. Леополд се чувстваше толкова ободрен и освежен, че се захвана за работа с настървение, каквото отдавна не бях забелязвала. Но през ноември времето рязко се влоши, Леополд настина, прегракна и цялата зима лежа болен.

През тази зима спомените за моята младост все по-често ме навестяваха. С учудване забелязах колко нищожни бяха всички мъки и страдания на моите минали дни в сравнение с душевните мъки, които сега изживявах. Преди всички мои печали и огорчения бяха следствие на чисто външни лишения и недоимък, докато сега страданията извираха от дълбините на човешката природа. Някаква ужасна сила ме потискаше и угнетяваше.

Доктор Шмид забрани на Леополд да излиза и тъй като болното му гърло не се поддаваше на никакво лечение, мъжът ми се изплаши и си въобрази, че има възпаление на белите дробове. Напразно се стараех да му докажа, че човек, който има великолепен апетит и който се поддържа в добра форма с всекидневни гимнастически упражнения, които не го уморяват, не може да бъде сериозно болен.

Бях твърдо убедена, че заболяването му не е опасно, но той беше толкова изплашен, че отхвърли всякаква мисъл за работа, като едва отговаряше на неотложните писма. Колкото повече мислеше за болестта си, толкова по-често получаваше нервни пристъпи. Съвсем определено забелязах, че в дните, когато успявах да отвлека вниманието му от болестта, припадъците не се появяваха. Ето защо не се отнасях сериозно към заболяването му и всячески го разсейвах: с разговори, въпреки забраната на лекарите. Той не обичаше да остава сам и по цели дни аз бях с него. Домакинството се занемари. Изобщо не излизах навън и не приемах никого. Добре че мъжът ми обичаше децата да са винаги край него, иначе съвсем нямаше да ги виждам.

Единственият човек, с когото бих желала да контактувам, и в когото можех да намеря подкрепа — барон Щауденхайм — не се върна през тази зима в Брюк и аз бях принудена всичкото си време да прекарвам в компанията на болния.

От момента, в който Леополд откровено ми призна, че с мене се надява, да преживее „Венера в кожи“ с „по-големи наслаждения“, отколкото с госпожа П., между нас нямаше друга тема на разговор. Потиснат от мисълта за смъртта, болният намираше утеха като си въобразяваше всевъзможни наслади. От своя страна аз трябваше да измислям всички онези жестокости, на които трябваше да го подложа. Мисълта ми обаче работеше лошо и той често ми се притичваше на помощ. Неговото въображение нямаше граници и ме водеше по нечисти пътища, насочваше всяка моя крачка.

Бях принудена да причинявам невероятни изтънчени страдания на болен телом и духом човек и когато, изнемощяла от задушаващите ме сълзи, повече не можех да продължавам, той вдигаше ръце и започваше да ме моли:

— Измъчвай ме, още ме измъчвай!… И колкото повече страдания получавам от тебе, толкова по-щастлив ще бъда!

Тази ужасяваща бездна от мъка и страдание му носеше опияняваща наслада!

Аз се стараех да се боря със собствената си природа, за да го направя възможно най-щастлив. Чувствах как силите ме напускат, как изнемогвам под своя кръст; тогава си спомнях за децата и мисълта за тяхното щастие ми вдъхваше бодрост да продължавам тягостния път.

Така изминаха няколко месеца. Положението не се изменяше. Тъй като нямах никакъв опит, виждах в неговото поведение начало на безумие и реших да се обърна за съвет към доктор Шмид. Откровено му разказах за всичко.

Докторът ме изслуша внимателно и с пълно съчувствие. Той не откри признаци на умствено разстройство, но ми се стори, че имаше опасения за нещо друго. Посъветва ме да се старая да запазя доверието на мъжа си и без да преставам да изпълнявам неговите фантастични приумици, да се опитам да въздействувам върху разума му. Смяташе, че ако се отнасям към всичко от позициите на „честта“, ще постигна голям успех. Не можах да се успокоя. В състоянието, в което се намираше, разумът и честта не действаха на мъжа ми и затова реших да изчакам докато стане малко по-спокоен.

След известно време големият ни син се разболя от бронхит. Докторът предполагаше, че болестта може сериозно да засегне белите дробове. Предстоеше ми мъчителна нощ. През деня на всеки десет минути детето пиеше противовъзпалителен сироп и ако нощта минеше без усложнения, опасността щеше да бъде преодоляна.

Болестта на любимия син силно подейства на мъжа ми и собственото му нервно заболяване премина. Той се преобрази напълно и всичко онова, което толкова ни измъчваше през цялата зима, отшумя като ужасен, необясним кошмар. Леополд изрази упорито желание, да прекара нощта до леглото на болното дете, докато състоянието му не се подобри.

Въпреки опасността, която заплашваше моя син, аз бях почти щастлива, тъй като болестта преобрази баща му и го изведе от обичайната духовна криза. Ние двамата със страх гледахме стрелката на часовника и изпълнявахме препоръките на лекаря, без да се отдалечим от леглото на момчето дори за миг. Седяхме до болното, наблюдавахме спокойния му сън и се любувахме на розовото личице, заобиколено от венец руси коси, разпилени върху възглавницата. Леополд не криеше мъчителното изражение на лицето си, я очите му се наливаха със сълзи.

— Ако загубя това дете, — промълви той като че сам на себе си, — аз не мога да живея нито минута. Трудно ми е да обясня какво представлява за мене този малчуган. В него има нещо толкова неземно, възвишено, сякаш е пришелец от друг свят. Как ли ще протече животът му?

— Да, и аз често съм се замисляла, какъв ли ще бъде животът на тези деца. Потиска ме мисълта, че навярно ще бъде пълен с опасности.

— Какво искаш да кажеш?

— В ролята на „Венера в кожи“ аз няма да имам време да се занимавам с тях, и бедните деца ще са захвърлени на прислужницата — какъв ли живот ги очаква? Замислял ли си се върху това поне веднъж?

— Да, но може да се намери човек, който специално да се занимава с тях.

— Това е възможно, но ще се наложи да се заплаща трудът му, а ние нямаме средства. А и би ли се съгласил някой чужд човек да те замести в сърцето на Саша?

— Моят Катци никога няма да престане да обича баща си.

— Да, убедена съм, че това ще е така, докато баща му бъде с него. Представи си обаче, че те дам на знатния си и богат любовник, който ще те откъсва от децата ти за седмици и месеци и ще прави с тебе каквото си поиска. Къде ще бъде твоят Саша?

Стъписан, той ме гледаше с широко отворени очи.

— Това действително е ужасно. Не съм се замислял, трябва да се намери някакъв изход.

— Прекрасно, но не виждам как да се избегне това?

— Не бива да се изисква от една млада жена като тебе да се откаже от личен живот само защото има деца.

— Защо ми говориш така? Защо преиначаваш всичко? Аз обещах да изпълня желанието ти и на всяка цена ще удържа на думата си. Искам обаче добре да помислиш върху евентуалните последствия. Не искам нищо лично за себе си, аз съм щастлива с тебе и децата. Като изпълнявам желанието ти обаче, и като се жертвам за тебе, искам да си дадеш сметка за последствията, тъй като единствено ти ще си отговорен за тях. Запомни това добре.

— Приемаш всичко прекалено сериозно. Не може ли да се мине без трагедии? Нима не можем да бъдем щастливи двамата с тебе и с нашите деца, ако ти си имаш любовници?

— Възможно е и да си прав. Възможно е децата да не пострадат, както и ние с тебе, но може да се случи и обратното. Помисли си: а ако изведнъж аз искрено се влюбя в любовника си и избягам с него?

— Не, не, няма да го направиш! Най-прелестното в случая е, че си прекалено честна и вярна, за да забравиш свещения си дълг. А и какъв смисъл има да бягаш от мене? Аз мечтая единствено ти да се влюбиш в друг. Жадувам да се изпълни това желание и очаквам чудеса…

— И на тебе ти е безразлично, че всички ще наричат жена ти блудница?

— Моя скъпа Ванда, обикновено светът мълчи, докато мъжът прикрива жена си. Що се отнася до неизказаните гласно мнения, всеки може да мисли каквото си ще. Ти просто ме учудваш. Когато като девойка замина с мене за Виена, ти не се поколеба нито за миг. Сега какво те смущава?

— Тогава принадлежах само на себе си и имах право да не се съобразявам с никого. Сега имам синове и нося твоето име.

— Поведението на жената не засяга честта на мъжа, а децата трябва да се възпитават така, че да не обръщат внимание на предразсъдъците и условностите на обществото. През цялото време ти разбираше моите странности и не зная защо поставяш толкова препятствия.

— Възможно е сега вече да не ти вярвам така безрезервно.

— От какво се страхуваш?

— От това, че още при първата ми измяна ти можеш да поискаш развод… Да ме лишиш от майчинство…

— Нямаш никакви основания за подобни опасения, но съм доволен, че си помислила за това. За да си сигурна, че не те застрашава опасност, ще ти потвърдя писмено, че за всичките постъпки си получила моето съгласие и в бъдеще няма да имам никакви претенции. Освен това ще ти подпиша празни бланки, за да бъдеш спокойна.

Този разговор се водеше съвсем тихо, за да не пречим на детето, което сладко спеше и ни се усмихваше насън. Леополд отиде в кабинета си и след няколко минути се върна с въпросния документ и няколко празни бланки. Той беше изключително доволен — сега беше невъзможно да не изпълня желанието му.

Стана полунощ и аз го посъветвах да отиде да си легне. Добре, че се махна. Чувствах се отчаяна и крайно разбита. Мислите ми бяха объркани. Приближих се до прозореца и погледнах навън. Градът беше заспал и в тишината под снежното наметало имаше приказен вид. С нетърпение очаквах да свърши нощта, но времето като че беше замряло и нямаше изгледи скоро да настъпи денят. Погледът ми се спря върху заявлението и непопълнените, но подписани от Леополд бланки. От тази нощ са изминали двадесет и седем години и пред мене отново са те, избледнели и пожълтели, както в онези паметни часове. Това е всичко.

Търсех успокоение и сили в любовта си към моето дете. Наведох се над него и целувах малката ръчичка върху одеялото дълго и тихо, за да не разтревожа сънищата му.

* * *

Нощта мина спокойно. Пристъпът на кашлицата не се повтори и опасността отмина. След няколко дни детето беше напълно здраво. От този момент започна да се подобрява и състоянието на моя мъж. Радостта, че неговият любимец е спасен, го разтърси и той позабрави своята болест.

Чудесните слънчеви дни, предвестници на ранна пролет, дадоха възможност на двамата болни да излизат по обяд на слънце. Всекидневните разходки свършиха своето. Болестта на мъжа ми видимо отшумяваше, а той се изпълваше със сила и бодрост. Преживените през зимата ужаси започнаха да избледняват, като че ли прогонени от рано настъпващата пролет.

Доктор Шмид намираше, че острият климат на Брюк е вреден за здравето на Леополд и ни съветваше да го напуснем. Аз не споделях мнението на лекаря и макар че ми беше много жал да се разделя с това прелестно градче, трябваше да се подчиня. Решихме да се преселим отново в Грац щом получим нужните пари.

* * *

Пари! Често се замислях над въпроса какво ще правим, след като изхарчим всичките си средства за пренасянето. В последно време Леополд въобще не работеше и ние живеехме с хонорарите от негови предишни произведения. Лошите последствия от преживяната зима щяха да се почувстват през лятото. Не желаех да тревожа мъжа си със своите съмнения и затова, въпреки притесненията си, мълчах. Отмина месец май.

Тъй като в Грац ме очакваха много скучни, трудни дни, не исках да се лиша от някои удоволствия. Сутрин, когато Леополд работеше, вземах децата и отивахме в околностите на Брюк, най-често в покрайнините на гората. Там прекарвахме очарователни часове. Беше тихо и просторно. В тишината на чудесната природа децата, весели и красиви (Лина също много се разхубави), радостно и безгрижно тичаха и чуруликаха заедно с птичките, които летяха високо и плавно в синия лазур над тях. От гората долиташе кукането на кукувицата и аз се питах за моята съдба. Тук, в тишина и уединение, далеч от тягостните преживявания, чувствах лекота, бях щастлива.

След обяд също излизахме на разходка, но тя беше друга. С нас идваха мъжът ми и прислужницата и ние се отправяхме към планината, тъй като Леополд много обичаше да върви пеша. Когато детските крачета се уморяваха, вземахме на ръце нашите малчугани или сядахме някъде да починем, докато умората преминеше и децата отново можеха да вървят.

При тези излети Леополд също се чувстваше щастлив. Често участваше в детските игри и в такива минути самият той приличаше на дете. Гонеше с увлечение пеперудите, от време на време притичваше до мене и малко уморен, но много доволен, ме прегръщаше и ме целуваше по бузата. Шепнеше: „О, моя нежна, моя прекрасна женичка.“ В такива мигове си задавах въпроса, защо мъжът ми не се задоволява с обикновеното щастие, но да го упреквам би било също така жестоко и безсмислено, както да упрекваш сакатия за неговия недъг. Преживените тази зима ужаси, както и всички страдания, които наблюдавах в този човек, още повече ме привързаха към него. Подхранвана от съжаление, любовта ми пусна дълбоки корени. Беше невъзможно да гледаш как човешко същество изпитва такива ужасни нравствени мъчения и да останеш безучастен.

Реших, че трябва да мобилизирам цялото си мъжество, за да мога в нужния момент да бъда силна и готова. Бях твърдо решена да вървя напред.

През юни 1877 година се преместихме в Грац.

* * *

Временно се настанихме в предградията, в Розенберг, където намерихме малка квартира — две спални и кабинет. От мебелите пренесохме само най-необходимото. Тъй като около къщата имаше градина, а недалече — гора, децата имаха възможност по цял ден да бъдат на чист въздух. Щом като Леополд приключеше работата си, ние отивахме при тях.

Тези щастливи часове обаче, бяха смущавани от остра липса на пари. След като Леополд не беше работил цяла зима, нямаше откъде да очакваме хонорар и финансовото ни положение беше много лошо.

От Женева и Париж получихме известна сума от преводи, но тя бе толкова малка, че веднага се стопи. Вече изобщо не излизахме от къщи, за да не правим неволни разходи. Леополд избягваше да пише писма, за да не харчи излишни пари за марки, но всичко това в края на краищата малко ни помагаше и ние бяхме принудени да продадем част от мебелите и да заложим някои предмети! С ужас виждах, че наближава денят, в който няма да имаме с какво да купим хляб за децата.

Посъветвах Леополд да се обърне към Милеровския фонд и да поиска заем. Връщането на парите нямаше да е проблем, тъй като по това време в списание „Umber Land und Meer“ беше приет за публикуване негов роман, който трябваше да се появи след няколко месеца. Не беше лесно да ме послуша, но обстоятелствата го принудиха. След няколко седмици обаче получи отказ. Леополд не можеше да ми прости унижението, а и аз самата вече съжалявах, че му бях дала такъв съвет.

Огорченията и неприятностите никога не идват сами. Ужасно е да виждаш глада по лицата на своите деца. И ето, веднъж след оскъдния обяд ми хрумна да освободя прислужницата. Това обаче никак не беше лесно, защото момичето работеше у нас вече няколко години, отличаваше се с доброта и честност и аз спокойно й поверявах децата. Освен това ме смущаваше мисълта, че трудно бих се справила без странична помощ, тъй като нито за минута не можех да оставя мъжа си сам, а трите ни дечица също имаха нужда от грижи.

Бях потънала в тези нерадостни мисли, когато в стаята влезе Леополд. Лицето му беше смутено и развълнувано.

— Нова глупост! — каза той. — Канф се отказал от длъжността си и ми пише, че утре заминава за Грац.

Канф беше непознат за мене човек, който пишеше на мъжа ми ласкателни писма. Ласкателството винаги се харесваше на Леополд и чрез него можеше лесно да се спечели доверието му. Ото Канф, който работеше в някаква книжарница в Берлин, намираше, че там не е на мястото си и отдавна молеше да го вземем за секретар. Леополд му обеща да сторим това по-късно, но ето, че той вече пътуваше насам. Това беше всичко, което знаех за това същество.

Гледах мъжа си със страх.

— Нима не можеш да го спреш?

— Но той вече е тръгнал.

Замълчах. Разбирах добре, че това е специална тактика на мъжа ми, която прилагаше по отношение на мене, когато желанието и мнението му бяха в разрез с моите. Тогава той скриваше своите постъпки и намерения, докато не ме поставеше пред свършен факт. Очевидно така беше и сега.

Замълчах, защото не исках да издам своето недоволство.

— Какво мислиш да предприемеш? — попита той.

— Ще направя онова, което ти самият беше длъжен да направиш. Ще му разкажа откровено, без заобикалки в какво положение са финансовите ни дела и ще го помоля да се върне обратно, откъдето е дошъл.

— Не забравяй, че самият аз го обнадеждих.

— Ти постъпи неразумно, но това не му дава право да нахлува насила в живота ни. Постъпката му е твърде лекомислена.

— Все пак не е хубаво веднага да върнеш горкия човек.

— Не разбирам защо — ние не сме го канили.

Чувствах, че се задушавам от яд, но ми беше приятно да наблюдавам затрудненото положение на Леополд.

— Впрочем, ако на тебе ти е приятно и ти е жал да го върнеш, остави го за „секретар“, но какво заплащане си му обещал?

— За заплащане не може да става и дума. Аз му написах в какво материално затруднение се намирам след болестта и той ме помоли само за разрешение да се настани да живее при нас.

— Нима ти е толкова необходим?

— В дадения момент изобщо не ми трябва.

— Тогава може би ще го изпратиш в „дадения момент“ в Берлин? Колко му струва това пътешествие?

— Нищо, аз му осигурих безплатен билет.

— Чудесно, тогава най-добре нека да си замине обратно.

— Не, ще е неловко. Искам да ти предложа да го оставим да поживее няколко дни у нас. Той сам ще види нашето положение и тогава ще ми бъде по-удобно да поговоря с него и да му предложа да си намери по-подходяща работа, докато аз си стъпя на краката в материално отношение. Съгласна ли си?

Нямах друг избор. Възраженията нямаше да доведат до нищо, а кавгите и вълненията биха го отвлекли от работата му.

Нашият „секретар“ се яви на другия ден. Освен чисто материалните съображения, почувствах към него лична неприязън. Лицето му имаше безобразен вид, а говорът му беше отблъскващ. Аз не можех да понасям сухия, отсечен, като че ли режещ берлински акцент. Дебелите му устни, широкият сплескан нос, малките, късогледи, като че ли търсещи очи, които при разговор пронизваха, глупавото чело — всичко това предизвикваше чувство на отвращение. По отношение на работата той също не беше кой знае каква ценност. Имаше отвратителен почерк, който трудно се разчиташе, и по цели дни седеше мълчаливо или излизаше някъде на разходка. Дори мъжът ми, който беше винаги снизходителен към хората, заяви, че този „секретар“ е съвсем неинтересен човек. Да му се намери друга работа не можеше да става и дума. Този човек, който виждаше, че е напълно безполезен за нас и който, разбира се, забеляза затрудненото ни материално положение, нямаше никакво намерение да ни напусне.

Въпреки паричните затруднения, Леополд се чувстваше бодър и весел и работеше много. Бях възхитена от него, още повече, че самата аз бях твърде унила. Налагаше се непрестанно да потискам в себе си и да не позволявам да се прояви обхваналото ме отчаяние. Ограничаваше ме необходимостта, която караше Леополд толкова усилено да работи, за да печели пари. При тези обстоятелства работата му не можеше да бъде сполучлива и в действителност излизаше слаба.

В такива дни винаги ме поразяваше невзискателността на мъжа ми. Той се лишаваше от всичко: не пиеше, не пушеше, обличаше се необичайно просто и затова, когато получавахме пари, нямах право да му откажа изпълнението на някое негово желание. Желанията му бяха скромни и в повечето случаи се заключаваха в някоя разходка, в доставянето на удоволствие на децата, веднъж или два пъти годишно — в купуването на късо кожено палто за мене. Леополд никога не носеше пари в себе си. Всичко, което получаваше за произведенията си, даваше на мен и аз харчех, както намеря за добре. Става въпрос за парите, които оставаха след покриването на старите дългове. Откровено казано, аз не знаех какви бяха тези дългове, тъй като с тях винаги се занимаваше брат му Карл, комуто той изпращаше пари за погасяване на вноските.

Любимо развлечение на Леополд беше нашата обичайна тема за разговор. Аз свикнах да гледам на полета на фантазията му като на нещо неизбежно. Трябваше да се примиря с това. Главната ми грижа беше да не допусна нещо, което би засегнало неговата чест.

Не можех да избегна личната неловкост, но от двете злини тази беше по-малката и аз избрах нея. Още в първите дни от пребиваването ни в Розенберг Леополд публикува обява в един от местните вестници, че „млада и красива жена желае запознанство с енергичен господин“.

Някой си граф Атъмс, не зная кой точно, тъй като тази фамилия е много разпространена в Грац, откликна на обявата. По желание на Леополд срещата ни трябваше да се състои в гората, където самият той, скрит в храстите, щеше да ни наблюдава, за да „изпита мъките на ревността“. Графът вече ме очакваше на определеното място.

Усърдно зает с поставянето на монокъла си, Атъмс не забеляза, когато се доближих до него; от изненада стъклото се изплъзна от ръцете му. Смутен, той не знаеше дали да заговори или да се заеме с поставянето на упоритото стъкло.

— Недейте — му казах аз — без него сте много по-интересен.

Той беше нисък и съвсем нямаше вид на енергичен човек с трудноразбираемото си произношение и безличната си физиономия. С радост бих отпратила графа да си отиде, но мисълта за дебнещия Леополд ме възпираше. Въпреки това ми се прииска да го лиша от удоволствието да изпита „мъките на ревността“.

Като се разхождахме из гората, графът се препъна в корена на едно дърво и се просна в целия си ръст. Макар че не се удари, костюмът му се изцапа, а монокълът се счупи. Като стана, той се сбогува с мене и ме помоли да го известя за мястото и времето на следващата ни среща.

Щом си отиде, мъжът ми веднага дойде при мене. Очевидно неговите „мъки на ревността“ не бяха толкова ужасни, тъй като беше весел.

— Колко интересна жена си! Аз се натъквам на нови черти в характера ти. Беше просто очарователна, когато му се смееше така заразително.

— Чу ли всичко, за което си говорехме?

— Всичко, до последната дума.

— Какво ще кажеш, ако направя този граф-глупак твой властелин, който ще може да се разпорежда с тебе, както си иска? Това ще бъде истинска жестокост, за която изобщо не си се замислял.

Той се разсмя високо.

— Ти не можеш да постъпиш така, тъй като това не би отговаряло на нашия договор.

— Какво общо има тук договорът, надявам се, че няма да ми натрапваш вкусовете си?

— Тъй като ти вършиш това не по собствено желание, а се жертваш за мене, трябва да се съобразяваш с моите желания. Аз искам да ме поставиш в подчинение на красив и умен човек.

— Да, но аз притежавам друг договор, по силата на който мога да правя всичко, което пожелая. Съгласи се, че с подписването на този договор ти постъпи много непредвидливо.

— Ако ставаше въпрос за друга жена, трябваше много да внимавам, но зная, че ти си твърде умна и честна, за да очаквам нещо опасно за моето достойнство или за нашето щастие.

— Искаш ли да скъсаме договора и веднъж завинаги да се откажем от тази история?

— Не, никакви опасения няма да ме накарат, да унищожа това условие. Самата мисъл, че съм в ръцете ти и можеш да ме принудиш да правя каквото поискаш, както и чувството на страх, което ме кара постоянно да треперя пред тебе, ми доставят неизразима наслада.

* * *

Случаят ме срещна с интересна личност — поетесата Мария Холм^[1]. Леополд често ми беше разказвал за нея и дори за някогашната им любов, останала без последствия. Не изпитвах особено желание да се запознаем. Откакто се върнахме в Грац, Канф често й носеше книги и тя винаги ни изпращаше по него поздрави и ни канеше да я посетим. Самата тя не излизаше през зимата навън, поради което не можеше да дойде у дома. Не желаех да мисли, че имам особени причини да избягвам запознанство с нея, затова веднъж с Леополд отидохме да я посетим. Тя беше странна жена, която не излизаше през зимата поради силните студове, през лятото — поради силните горещини, през есента пък — защото е прохладно.

При първата ни визита тя ни прие в тясна стаичка, която й служеше за спалня и в която главно място заемаше креват, поставен под бял балдахин. За годините си тя изглеждаше твърде млада и свежа. Беше облечена в тоалет от черно кадифе, с който по всяка вероятност, някога бе посещавала двора, тъй като беше с несъразмерно голям шлейф, контрастиращ с малката стаичка. Черните й коси, които тя най-малко три пъти седмично навиваше, бяха пуснати свободно и покриваха гърба и раменете й, а върху тях беше метнато парче старо перде, което беше стилно и много й отиваше.

Говорихме за любовта, тема, която поетесата владееше до съвършенство. Тя ни излагаше новите си оригинални възгледи, способни, вероятно, да преобърнат целия свят. Разказваше за сегашните извращения, намираше, че се налага да се създаде нова раса, която е призвана да въплъти в себе си свръхчовешкото и човешкото; според нея това ще стане, когато чиста жена се съедини с непорочен мъж. Тя ни уверяваше, че този нов човешки род ще произлезе от самата нея.

— Вие дори не подозирате, мой скъпи Захер-Мазох, колко велико събитие ще стане в тази малка незабележима стаичка, в която се намирате сега — каза тя.

От смущение мъжът ми не знаеше какво да каже.

— Вече десет години — продължи тя — аз се подготвям за това. Десет години водя чист живот и непрекъснато размишлявам. Сега съм непорочна и очаквам също такъв непорочен младеж, който ще ми помогне да създам първия свръхчовек.

Ние изумени гледахме жената, която имаше намерение да стане родоначалничка на нова раса. Като устреми към мен черните си проницателни очи, тя неочаквано попита:

— Можете ли да ми кажете Канф дали е… неопетнен?

— Вие се интересувате дали е непорочен? — казах аз.

Като се отвърна от мене и насочи вниманието си към Леополд, тя продължи:

— Често се питам: дали Канф не е моят избраник? Той ми разказваше, че никога не е притежавал жена и понякога ми се струва, че това е истина. Как мислите, годен ли е да изпълни тази изключителна мисия?

— Да, струва ми се, че не грешите.

— Защо мислите така?

— Защото очевидно е необикновен човек, и смятам, че за талантлива жена като вас няма да бъде трудно да разбуди в него онова, което още дреме?

По-нататък тя ни обясни какво нарича „очовечаване на божествената искра“ и отново ни изуми.

Не съжалявахме за нашата визита: тя беше твърде поучителна. Освен това Канф ни се представи в съвсем различна светлина. Леополд беше напълно прав, като каза, че Канф е необикновен човек. От известно време той съвсем се измени. Когато пристигна от Берлин, имаше вид на разумно същество. Сега вече не беше така. Пусна си дълга коса, разпиляна по раменете му, а по-рано ходеше късо подстриган. Косата му обаче не беше тънка и мека като на поетесата, затова не лежеше гладко на главата му, а стърчеше като настръхнала, което му придаваше смешен, глупав вид. Неочаквано се влюби във вратовръзки в светли и нежни тонове, носеше силно отворена жилетка и в илика си винаги имаше цвете.

През лятото тоалетът му се допълваше от чадър и ветрило. И когато безвкусен и пъстър, с малка шапка върху бухналите си коси се разхождаше на тънките си и дълги крака, служеше за подигравка на минувачите и предизвикваше възторга на момчетата, които с викове тичаха подире му и го замерваха с камъни.

Всичките му старания да бъде естет се обясняваха с високата мисия, която му бе отредена от родоначалничката на новото човечество.

* * *

Навярно съдбата ни беше отредила да се срещаме постоянно с оригинални хора.

Имах нужда от французойка, тъй като исках да започна да вземам уроци по френски език. Нашият книжар ми препоръча някоя си мадам Мари, която трябваше да идва при мене три пъти седмично. Тя олицетворяваше истинския тип французойка: нисък ръст, жива и грациозна, красиви очи и сухо лице, беше още млада и се обличаше с онази изискана простота, типична за парижанката. Ние четяхме с нея френски книги, след което беседвахме. Тя имаше скромно образование и затова винаги ме учудваше с прекрасните си обноски. На въпроса ми защо е дошла в Грац, ми обясни, че била замесена в работите на комуната и, опасявайки се от арест и изгнание, предпочела да замине. Спасил я немски офицер, който впоследствие й станал съпруг. Той принадлежал към известна аристократична фамилия, и тъй като бил зависим от роднините си в Дрезден, трябвало да я напусне — те не приели брака му с французойката. Според думите й сега тя живеела с една продавачка в парфюмерийния магазин „Лукс“. Много се обичали и били щастливи. При описанието на приятелката си тя влагаше топли чувства, граничещи със страст.

Скоро забелязах, че по отношение на мене тази жена проявяваше същата странност, както мадам Х. и това ме караше да се опасявам. След като бях предупредена, поставих помежду ни известни прегради и тъй като беше умна, тя веднага разбра всичко. Благодарение на нейния разум и тактичност, ние можахме да продължим уроците, които винаги протичаха много весело. Влюбената малка французойка, жизнерадостна по природа, се стараеше да потисне чувствата си, с което изглеждаше много забавна. Приемах на шега всички нейни старания и по такъв начин можех свободно да изказвам мнението си, което я довеждаше до отчаяние.

Веднъж тя пропусна два урока и когато дойде отново ми разказа, че като забелязала любовта й към мене, приятелката й се опитала да се самоубие от ревност. Французойката ми заяви, че е решила да се откаже от уроците, тъй като й е много трудно да изостави приятелката си, която искрено обичала и безкрайно съжалявала. Разказът й беше пълен с такова неподправено огорчение, в гласа й звучеше такава простота и искрена преданост, че неволно ме трогна и аз почти се примирих с тяхната странна връзка.

* * *

И преди отношенията ни с французойката да приемат такъв странен обрат, имахме друго запознанство от подобен характер. Предмет на общото ни внимание станаха две девойки, дъщери на военен и на чиновник в съда, свързани в подобна дружба. За тях бяхме чули още докато живеехме в Брюк и сега понякога ги срещахме на улицата. Веднъж получихме от тях писмо, с което молеха да се запознаят с нас. Леополд им изпрати любезен отговор и те ни посетиха.

Нора, по-възрастната, беше висока и пълна. Тя старателно се стремеше да прилича на мъж. Ходеше с късо подстригана руса коса, ала нищо не можеше да направи с по женски закръглената си фигура. Минена беше олицетворение на блян от вълшебна приказка. Беше по-ниска, с много красива и грациозна фигура. Не носеше корсет и беше много гъвкава. Девствените й гърди бяха високи, лицето й бледо, спокойно, озарено от чудесни тъмни очи с полуотворени клепачи.

Според думите на Нора родителите на Минена не били доволни от приятелството им и дори се опитали да ги разделят, но Минена се поболяла от мъка и родителите, уплашени да не би да умре, били принудени да повикат Нора. Когато тя пристигнала, болната оздравяла. Затова Нора се смяташе за спасителка на Минена и твърдеше, че по право й принадлежи.

Докато Нора ни разказваше всичко това, Минена я гледаше с преизпълнен от любов поглед и когато Нора свърши разказа си, тя страстно я прегърна и целуна.

Както разбрахме впоследствие, Нора проявявала лекомислие в любовта, което дълбоко огорчавало чувствата на Минена. Веднъж Нора ни разказа за едно от своите похождения, което много ни развесели. То беше свързано с името на поетесата Мария Холм, която, както споменах, имаше особени възгледи за създаването на новата раса. Наскоро след запознанството им Мария решила, че Нора е именно онзи юноша, предопределен да й помогне в осъществяването на идеята за обновяването на човечеството. Отначало Нора приемала всичко на шега, но когато видяла, че Мария няма да се ограничи само с теоретичните постановки, престанала да я посещава. Ала не било лесно да се отървеш от маниачка, влюбена в идеята за своята „велика мисия“. Като видяла, че Нора повече не идва при нея, Мария решила сама да я посети.

Веднъж цялата прислуга в къщата, където живеела Нора, била развълнувана от вестта, че при тях е дошла и вече се качва по стълбите булка. Тълпа от любопитни обградила стълбите, за да види къде ще отиде. Девойка в чудесна булчинска премяна носела в ръцете си кошница с цветя, които разхвърляла наоколо, оставяйки след себе си цветна пътека.

Всеки се интересувал при кого е дошла.

Нора веднага разбрала коя е булката. За да й попречи да дойде при нея, тя се заключила в стаята и заръчала на прислугата да уведомява всеки, който я търси, че е заминала. В това време на вратата настойчиво се позвънило. Увеличаващата се тълпа от любопитни с интерес следяла действията на непознатата. Вратата се отворила, но вместо радушен прием недоумяващ слуга доста грубо отпратил разочарованата булка, която набързо си тръгнала в сватбената си карета, принудена засега да отложи изпълнението на заветната идея за възраждане на човешката раса.