Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)

Издание:

Цончо Родев. Отгласи, 1971

Библиотека „България в образи“. Книги за видни българи № 19.

Редактор: Елка Дочева

Рецензент: проф. Иван Дуйчев

Илюстрации: Иван Кожухаров

Художествено оформление: Мариана Генова

Художествен редактор: Георги Недялков

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Маргарита Енгьозова

Издателство „Народна Младеж“

История

  1. — Добавяне

Изпратих почетните гости на половин ден път от престолнината, сбогувах се както повеляват утвърдените от векове обичаи, после се метнах на коня и като го пришпорвах немилостиво, полетях назад, към Плиска. Трудно ми е да изразя онова, което носех в душата си. То беше и смут, и задоволство от внезапното прозрение, и яд към самия мене, и спомени. Много спомени, които бликаха от сърцето, преливаха, надпреварваха се, изтикваха се един друг и замъгляваха съзнанието ми. А пред очите ми беше все една и съща картина: ококорените от смайване лица на същите тези жълтоглави немци, които само преди една луна бяха пристигнали тъй надменни и високомерни…

Върнах се в старопрестолния град, скочих от седлото и оставих верния ми кон сам да намери пътя до конюшнята, а аз приседнах до водоскока. До моя водоскок! Приседнах, заслушах се в напевния ромон на трите буйни чучура и заровил лице в шепите си, се замислих. Както никога досега!

Хан ювиги[1] Маламир от бога владетел.

Старият негов боил[2] кавханът[3] Исбул

направи този водоскок

и го даде на владетеля

и владетелят много пъти даде

на българите да ядат и пият

и на боилите и багаините[4]

даде големи дарове.

Бог да удостои

владетеля от бога

да живее сто години

заедно с кавхана Исбул.

Надпис от Шумен

Кой съм аз? Попитайте людете на Плиска и ще получите много ответи. Най-старите — онези, моите връстници, на които сланата на времето е сбърчила лицата и побелила косите — ще ви кажат: „О, това е мъдрият кавхан Исбул, който нявга, като олгу-таркан[5] на страшния Крум, бе начело на конницата в славните битки при Веригавския проход и Версиникия!“ Синовете на тези стари воини ще рекат: „Исбул ли? Та той е мъдрият кавхан, комуто Омуртаг възлагаше най-трудните пратеничества по чуждите земи, който управляваше наравно (за да не кажат: като попечител) с Маламира и сега, при Персиана, пак е пръв между първите!“

(Хан Ювиги Маламир) от бога владетел.

Моят дядо Крум (воюва срещу гърците)…

и баща ми (владетелят Омуртаг),

като направи 30-годишен мир

и добре живя с гърците,

и аз някога добре живях с тях,

но гърците опустошиха моята страна

и владетелят Маламир,

като управляваше с кавхана Исбул,

с войска дойде срещу гърците

и крепостта Проват,

и крепостта Бурдидзо,

и страната на гърците…

и всичко направи славно,

и дойде до Филипопол и даде да ядат,

и тогава кавханът Исбул среща…

преславния владетел…

Надпис от Шумен

А най-младите, които тръпнат от желание за бранни подвизи и воинска слава, ще възкликнат буйно: „Кой? Кавхан Исбул? Той е мъдрият военачалник, който по времето на невръстния Маламир смаза ромеите при Проват и Бурдидзо, а лани ни води в победен поход на югозапад, за да присъединим многобройните смоляни към ханството!…“

Владетелят от бога на много българи

Персиан

изпрати кавхана Исбул,

като му даде войски и ичиргу-боила[6] и хана-боила коловъра;

и кавханът срещу смоляните…

Надпис от Филипи (при Кавала)

Забелязахте ли? „Мъдрият“, „мъдрият“, „мъдрият“… Всички ще ви кажат „мъдрият“, а едва днес старата ми патила не едно премеждие глава осъзна, че цялата ми прехвалена мъдрост е била само сляпо подчинение на повелята на един и на прозорливостта на друг. На повелята на Крума и на прозорливостта на Омуртага!

Защото какво значи мъдрост? Да преценяваш изгодите на часа и да действуваш съобразно с тях? Да решиш задачата на едно сражение? Или въоръжен с търпение и сладкодумство, с показна твърдост и измамна кротост да надхитриш един словесен враг във важни преговори? Не! Аз, „мъдрият“ кавхан Исбул, ви уверявам: истинската и едничката мъдрост е да прозреш в бъдното, да видиш потребността не на настоящата минута, а на идните години и десетилетия и, надживял грижите на днешния ден, да предначертаеш с нетрепваща ръка утрешния, както стори това Крум, и после — самотен и неразбран като Омуртаг — да следваш това предначертание, докато го изведеш до великото му осъществяване.

Това разбрах аз, „мъдрият“ Исбул, днес, докато слушах песента на чучурите и преживявах спомените си…

Завѐтът

Помня този нещастен тринадесети ден на месец брезен[7], лето 814-то така ясно, сякаш беше вчера, а не преди повече от двадесет и четири години.

Вече седмици наред се стягахме ние за онзи поход, който трябваше да ни отведе на юг и да завърши с превземането на Цариград — сърцето на Византия. Седмици наред полето край още порутената Плиска се огласяше от топорите на дърводелците, от веселия звън на наковалните, от нетърпеливото цвилене на конете и от протяжното мучене на онези десет хиляди вола, които щяха да закарат стотиците обсадни машини до стените на Цариград. И най-сетне всичко беше готово. Металните брони и шлемове ослепително лъщяха на слънцето. Конете пръхтяха под здравите колена на ездачите. Копията на пешаците се стелеха в равнината като неизброима гора от млади тополки. А там, далеч в дъното, тромаво се поклащаха на дървените си колела стрелометите, катапултите, балистите, скорпионите, високите многоетажни кули и плоските костенурки с тарани[8]

Походът щеше да започне след три дни. И сега, когато неизмеримото усилие на подготовката беше вече зад гърба му, хан Крум пожела лично да прегледа всичко. Впрочем лошо се изразих. Както го казах, излезе, че ханът през цялото време се е излежавал в чертозите си и е чакал така, наготово да види войската, с която щеше да потегли за последната разплата. А то не е вярно! Ханът — както и ние, неговите големи и малки военачалници живееше непрекъснато сред войската, спеше в походната си шатра, а дните посвещаваше на непрекъснато надзираване на обучението, готовността на обоза, строежа на машините… Исках да кажа друго. В този ден хан Крум повели цялата войска да премине в бранен строй пред него.

И още от ранно утро безчисленото множество на воините се заизнизва по равното поле: леката конница, подготвена за мълниеносни нападения и за преследване на неприятеля, прашкарите и стрелците с лък, тежката конница с обкованите в желязо ездачи, стенобитните машини, дружините на славянските пешаци, всяка с различно облекло и въоръжение според племето си…

Застанал на коня си върху една малка височинка, ханът наблюдаваше с немигащи очи войската. Лицето му, сякаш издялано от камък, не помръдваше. То беше все тъй смръщено и сурово, с дълбоката бръчка между тънките вежди, и само очите — живи и искрящи като въглени — търчаха по редиците и невям опипваха всяка подробност: здраво ли са пристегнати седлата на ездачите, добре ли са смазани с лой ботушите на пешаците, сигурно ли са сковани машините, охранени ли са воловете… Скъп и пестелив на похвали („Всички служим на едно дело — бяха любимите му думи. — Защо трябва взаимно да се хвалим, щом само изпълняваме дълга си?“), той не поздравяваше преминаващата войска, дори ръка за привет не издигаше. Това не изненадваше никого — познаваха го и знаеха, че похвала излиза от неговата уста само след боя. Мълчахме и ние, военачалниците, които стояхме на две-три крачки зад него: копанът[9] Окорсис, жупан-тарканът[10] Охсун, зера-тарканът[11] Онегавон, двамата багатури[12] Чепа и Ославна, които винаги бяха начело във всяко сражение, аз и другите олгу-таркани, славянският княз Драгомир, любимецът на хана, и другите славяни… И не на последно място трябва да спомена Евтимий — същия онзи покръстен арабин Евтимий, който премина от византийска на наша страна и ни научи да строим обсадни машини. И само един не беше при нас — канартикинът[13] Омуртаг; него ханът бе оставил там, в стана, да следи за подреждането на войската.

Безспирно течеше пълноводната река на войскарите, ние я наблюдавахме, ханът мълчеше или повикваше ту един, ту друг от нас, за да поиска някакво обяснение или да направи някаква забележка (повечето въпроси бяха към Евтимий — макар вече да ги бяхме използували при Месемврия[14], стенобитните машини все още бяха новост за нас), а на всички лица се четеше все една, и съща неизречена мисъл:

— Този път ще бъде!…

И всички знаехме какво значат тези думи…

После… после настъпи злощастието. Ханът вдигна ръка и избърса потта от челото си. Смушкахме се и се спогледахме учудено: кой беше виждал този железен човек да се поддаде на най-лютия зимен мраз или на лятната жега? Мина малко време и той повторно вдигна ръка. Този път поразслаби горницата на златолюспестата си броня. А още по-късно…

— Ханът!… Помогнете на хана!… — чух неистовия вик на Охсун.

Извърнах се (бях се загледал в преминаващите зъбероломни куки) тъкмо навреме, за да видя как хан Крум се залюля на седлото, как направи последно усилие да се задържи, пък се свлече на една страна, рухна на земята и остана с един крак закачен на стремето. Скочих от коня и се хвърлих към него. По-бърз от мене обаче беше Драгомир, който вече откачаше червения му ботуш от стремето. Двамата поехме хана и полека го положихме на влажната пръст; от устата, носа и ушите му течеше черна кръв.

— Знахар! — изкрещя някой. — Извикайте знахар!…

— От слънцето ще да е — рече княз Драгомир, докато бършеше с ръкав кръвта от лицето на Крум. — Да го пренесем в шатрата му!

Вдигнахме на ръце безсвестния хан и го отнесохме на твърдия одър в неговата шатра. След нас дотичаха и опитни знахари, помаяха се, свалиха бранните му дрехи и като клатеха загрижено глави, туриха някакви билки под носа на владетеля.

Ханът бавно отвори очи. Всички ние, които пълнехме шатрата му, въздъхнахме облекчено. Навярно доловил звука на въздишките ни, той хлъзна размътен поглед по нас, после го спря по-продължително върху тревожните лица на знахарите. Накрая устните му бавно промълвиха:

— Омуртаг… — Повикайте канартикина…

Заповедта му се пренесе навън. Чухме как полетяха вестоносци. А ханът пак затвори очи; стори ми се, че пестеше силите си — дори онези сили, необходими да държи клепките си отворени — за срещата със сина си.

— Господарю… — поде задавено копанът Окорсис, като бършеше чело с единствената си ръка.

Но хан Крум го прекъсна с поклащане на глава. Не желаеше или нямаше сили да говори.

Така стояхме в мълчание, докато навън отново проехтя буен конски тропот и Омуртаг не влезе, а връхлетя в шатрата. Канартикинът се огледа за миг, пък се хвърли на колене до одъра на баща си.

— Господарю и татко!…

Хан Крум полека изви глава по посока на гласа, отново отвори очи и ги спря върху първородния си син. Приближих се и подпрях тялото му с някакви възглавници.

— Изслушай ме, сине — тихо заговори ханът. — Чувствувам, че умирам…

— Не е вярно! — извика Омуртаг, сякаш искаше със силата на гласа си да прогони витаещата наоколо смърт. — Не е вярно, не може да бъде вярно!…

— Мълчи! — кротко го смъмри Крум. — Нямам време да споря. Мълчи и ме изслушай. — Той направи усилие да се изправи, помогнах му, но ханът успя само да се подпре на лакът. — Изслушай ме — повтори. — Слушайте и вие всички. И не ме прекъсвайте — остава ми само толкова, колкото да кажа последната си воля. — Той помълча, като че събираше силите си. — Умирам, сине. Умирам точно сега, когато съм на крачка от целта…

— Ние ще довършим делото ти, ювиги хане! — тържествено произнесе багатур-багаинът Ославна, като размаха пестник на юг.

Крум поклати глава в отговор, но не отмести поглед от сина си.

— Утре ти ще бъдеш хан на българите, Омуртаг, и ще седнеш върху престола, върху който са седели Исперих и Тервел, Телериг и Кардам…

— Заклевам ти се, няма да посрамя нито тяхната, нито твоята памет, татко! Заклевам ти се, ще довърша онова, което ти започна!

— Не! — рече неочаквано за всички ханът. — Не! От тебе искам…

Не можа да продължи. От устата и ушите му отново бликна кръв, тялото му се отпусна на възглавниците. Знахарите се втурнаха към него и пак избърсаха кръвта и поднесоха билки под носа му. И Крум се съвзе — сигурен съм, че се съвзе със силата на волята си, а не от билките на знахарите; съвзе се, защото трябваше да се съвземе и да доизкаже завета си.

— Всички служим на едно дело — проговори, този път още по-тихо, ханът, — но всеки от нас трябва да му служи с онова, което Тангра му е дал. Ти не си роден за бранна слава, сине, не си роден за битки и завоевания. Откажи се от похода и разпусни войската…

— Как! — не се стърпя багатурът Чепа. — Сега, когато…

Но ханът сякаш не го чу, а продължи:

— Нашето дело е делото на България. Служих му, както можех: с битки и кръв, с пожарища и пепелища… Когато се налагаше, аз не се поколебавах да наруша и свята клетва. Колко врази загинаха от ръката ми? Не зная и не искам да зная. Мисията, отредена ми от бога на България, искаше от мен да бъда жесток и страшен, името ми да всява ужас във враговете, за да не дръзва никой да посяга върху земята, избрана от великия Исперих за земя на българите.

— Но твоята цел беше да смачкаш Цариград, господарю и татко. Защо да не довърша започнатото от тебе дело?

— Защото не можеш. Пък и не ти е нужно, сине. Врагът е уплашен не за една — за сто години. Прибери меча и не го вади освен при крайна потребност. Земя имаш достатъчно; не ламти и не воювай за повече. Имаш и достатъчно ужас в сърцата на враговете, които задълго ще помнят името на баща ти. И това там… — той кимна към превърнатия в стакан череп на Никифора, от който никога не се делеше — също не ти е нужно. То… беше нужно на мене, за да показвам чрез него на нашите съюзници славяните, че силата е на наша страна и че при нас и с нас ще бъдат по-добре, отколкото с ромеите. Погреби този череп, Омуртаг, и забрави за него. Остави меча и ужаса; нека мирът и съзидателният труд бъдат твоите оръжия.

Гласът на хана все повече отслабваше. Всички приближихме към него, за да чуваме словата му, които все по-мъчително и по-глухо се откъсваха от устните му.

— Не те разбирам, татко — рече хрипливо Омуртаг.

— Почти столетие и половина владеем тази земя, сине, а живеем в нея като гости. И както са живели дедите ни по полята на Скития. В юрти и землянки. И тази Плиска, която Никифор изпепели… Уж славна престолнина, а всъщност временен стан на скитници чергари — това беше тя. Ето моя завѐт, сине: гради! Гради по всички краища на България, за да я направиш достойна за завист и за да свържеш към нея българите не само с пролятата кръв, но и с пролятата пот. Само тогава земята и българите ще станат едно. За всички времена… — Ханът помълча малко. Треперещата му от безсилие длан опипа по одъра, сграбчи моята десница, която го крепеше на възглавниците, изтегли я напред и я вложи в ръката на Омуртаг. — Ето, нека той бъде твой кавхан. И двамата градете, градете, градете…

(Велики Тангра! Четвърт век живея с едно съмнение: моята ръка ли подаде тогава Крум или ръката на Драгомира? На този Драгомир, който и без това беше човек уседнал, мирен и склонен към съзидаване?)

Погледът на хана потъмня. Знаехме, чувствувахме, че говореше не той, а нечовешката му воля, когато изрече:

— Закълни се!

— Заклевам се — тържествено произнесе Омуртаг и в същия миг главата на хана клюмна. Но не, той не беще мъртъв. Или поне не още. Защото след малко се надигна рязко, извърна се на юг и викна:

— Цариград!… Ромеите!…

Това бяха последните му думи. Великият хан Крум, страшилището на Византия, „новият Сеннахерим[15]“, както го зовяха ромеите, рухна на одъра и душата напусна смъртното му тяло.

Въплъщението

На четвъртия ден след като погребахме стария хан, Омуртаг ни свика, боилите и багаините, на пръв Велик съвет; казвам „на четвъртия ден“, понеже цели три дни и три нощи новият хан прекара затворен в покоите си и не допущаше до себе си никого — нито жените, нито верните си служители.

Събрахме се в онази оцеляла стая на стария чертог, която хан Крум набързо бе приспособил за престолна зала. Събрахме се и един друг се гледахме с ням въпрос в очите. „Какво ще стане сега? — питаше се всеки от нас. — Наистина ли ще пропадне онова, което с кръв и труд подготвихме от цяло десетилетие?“ Питахме се и не намирахме отговора. Защото отговорът бе у хана…

— Ювиги хан Омуртаг! — обяви от вратата един стойник.

След думите се появи и ханът. По онова време Омуртаг беше четиридесетгодишен (колкото и аз — ние бяхме връстници). Имаше дълго скулесто лице, студени стъкленосини очи и широко чело, украсено от кестенява коса със сребристи кичури на слепоочията. Сега той спря до вратата и ни изгледа. Забелязах само, че лицето му беше бледо и посърнало, а очите — подпухнали от тридневното бдение. После ние извадихме мечовете, издигнахме ги нагоре за поздрав и изрекохме в нестроен хор:

— Да живееш сто години, ювиги хане!

Омуртаг прекоси залата, изкачи трите стъпала и за миг спря нерешително пред престола. Дали там не виждаше сянката на Крума? Сетне направи последната крачка и седна на престола на българските ханове. Ние отново го поздравихме с радостни възгласи.

— Воини и славни пълководци — заговори ханът; гласът му беше едновременно и глух, и стоманено твърд. — Преди три дни ние изпратихме нашия велик баща и господар. Днес аз, неговият наследник, ви събрах, за да поговорим вече не за миналото, а за бъдещето на България. Говорете! Искам да чуя вашите съвети.

Както става обикновено, за малко настъпи тишина — не е леко да изкажеш думи, решаващи съдбата на отечеството. И пак, както обикновено, пръв заговори най-буйният от нас — багатур-багаинът Ославна:

— Славното племе на Авитохола[16] и Испериха има един закон, ювиги хане. Законът на меча! Поведи ни на славна бран! Поведи ни и преди снегът да покрие земята, кракът ни ще бъде върху Константиновград, а десниците ни ще стискат десниците на нашите братя — потомците на Кубера[17].

Не трепна Омуртаговото лице, не измени изражението си при тези думи. Само отмести поглед, подканяйки останалите.

— Аз чух предсмъртната воля на баща ти — поде едноръкият копан Окорсис; другата си ръка той бе загубил лани, когато гонеше ромеите на юг от Версиникия. — Чух волята му, но те съветвам да продължиш наченатото от него дело. Когато е извървял дълъг път, грях и престъпление е човек да не измине и сетната крачка. А ние сме именно пред сетната крачка, ювиги Хане. Никога племето на Испериха, Тервела, Кардама и Крума не е било по-готово за победна бран, никога не е било по-силно. Поведи ни!

Един след друг се изказаха и останалите. И всички повтаряха едно и също: „Поведи ни!“ Най-после ханът спря очи и върху мене:

— И ти ли мислиш така, кавхане Исбул?

Въпросът му издаваше, че той не мислеше така. А с обръщението „кавхане Исбул“ Омуртаг всъщност узаконяваше въздигането ми в кавхански сан, изказано само като пожелание от баща му. Може би от признателност за обръщението трябваше да подкрепя неизречената воля на хана, но аз реших, че не е достойно един български кавхан да угодничи и раболепствува. И затова не се поколебах да изрека истинските си мисли:

— Да ме прости сянката на великия ти баща, ювиги хане, но аз също ще те посъветвам да ни поведеш на бран. Могъщата ни войска е в шепата ти. Превърни я в мълния и я стовари върху заклетия ни враг — ромееца! — Помислих малко, после продължих: — Пък дали тъкмо това не беше последната повеля на Крума? Старият хан говореше за строителство и мир, но не бяха ли последните му думи за Цариград и ромеите? Аз свърших. Наоколо се разнесе одобрително шумолене. Само лицето на хана продължаваше да бъде неподвижно. Омуртаг стана.

— Чуйте сега и моята воля. С правото което моите предци и този престол ми дават, аз… ще въплътя завета на баща си. И затова заповядвам: утре за Цариград да се отправи пратеничество, което да договори и сключи колкото се може по-дълготраен мир; за водач на пратеничеството определям кавхана Исбул; една трета част от войската да се разпусне веднага и да се върне по родните си места заедно с войводите си, останалата войска да изчака завръщането на пратеничеството; оставащата в Плиска войска наред с воинските обучения да се привлече и на строежите, които също захващат от утре… — Някой изръмжа недоволно. Доколкото ги познавах, трябва да беше Чепа или Ославна. Ханът не измени израза на лицето си, не се опита да открие недоволника, само леко повиши глас: — Това е моята ханска воля. Ако някой не е съгласен с нея…

Хан ювиги Омуртаг

пожела да има мир с гърците

чрез послания до императора. И изпрати

пратеници в първата година

(от царуването на хана)

и те сключиха договор за 30 години…

Начало на Сюлейманкьойския надпис

Не довърши, но ние разбирахме какво съдържаше неизреченото. Защото познавахме кръвта, която кипеше в жилите на Омуртага.

— Можете да се оттеглите — каза ханът. — Остани само ти, Евтимий!

И докато излизахме от залата, чухме го да заговаря на арабина:

— Ти си вещ в обсадните машини, Евтимий. Но простира ли се умението ти и в строителството на дворци и крепости?

 

 

Нека ви припомня, че именно аз бях онзи, който сключи тридесетгодишния мир с ромеите и че аз ги принудих да подпечатаме този мир, като изпълних техните обреди, а те — нашите. Когато след две пълнолуния се върнах, вестта за сключения мир отдавна ме беше изпреварила. Отминах нявгашния стан на войската и сякаш след миг попаднах в някакъв друг свят: зад гърба ми останаха шатрите, събраните на пирамиди копия и гигантските обсадни машини; пред очите ми, там, където трябваше да се намира Плиска — една безкрайна шир със стотици захванати строежи върху нея и с много хиляди люде, които като разбунен мравуняк се щураха из него, улисани в работата си.

Ако не ме бяха отвели при хана, навярно нямаше да го позная. Защото Омуртаг беше оплискан с кал като грънчар, от пояса му стърчеше пергамент с някакви чертежи, а загрубялата му от прост труд ръка стискаше дълга летва с нанесени по нея мерки. Избърса длан в избелелия си кафтан, подаде ми я за поздрав, после едва дочака да изрека няколко слова за пътуването и договора и ме пресече нетърпеливо:

— Остави! Всичко това е известно. Ела по-добре да видиш чудото, което българските ръце сътворяват тука! Ела, ела…

И той ме поведе, не, накара ме да тичам подир него, за да ме запознае с всичко, което се строеше в старопрестолния град. Показа ми дълбоките изкопи, където щяха да бъдат избите на ханските дворци и на болярските жилища. Един до друг обходихме издигнатите до човешки ръст дебели стени на вътрешната крепост („Ханската твърд“, както я нарече Омуртаг). С летвата в ръка ми посочи къде ще бъде Големия дворец, после Малкия дворец, храмовете, живелищата на войската, защитният ров на Външния град… Водеше ме Омуртаг, сочеше ми ту изкусните каменоделци, които дялаха огромните блокове за крепостните стени („Тангра! Кога свариха да се изучат нашите воини в каменоделското изкуство!“), ту тухларните пещи с размери на многокатни домове, ту гигантските ями, в които бъркаха хоросана; водеше ме и говореше неспирно — като човек, който отдавна е търсил кому да изкаже насъбралото се в него, — а аз се и дивях, и плашех, и се радвах заедно с неговата радост, и се съмнявах. И си мислех: „Това е същата, Крумовата воля, но отведена в ново русло — не към бран и завоевания, а към градежи!“ Казвах си го, пък се чудех на Омуртага и на невиждания досега огън в очите му, чудех се и на другите боили и багаини, които — наспроти желанието и разбиранията си, но шибнати от желязната воля на хана — тичаха и крещяха по строежите така, както ги знаех да тичат и крещят само в битките…

Всичко в Плиска беше само „ще“ — крепостните стени и чертозите, оброчищата и болярските домове; едно неизмеримо „ще“, зад което стояха само титаничната настойчивост на Омуртаг, знанията на Евтимия и… здравите мишци на хилядите строители. Впрочем не, сгреших. Едно нещо бе напълно завършено — паметната плоча на първата знатна жертва в тази невиждана мирна битка: една тежка греда бе отнела живота

Хан ювиги Омуртаг.

Ичиргу-коловърът беше мой хранен човек

и умря вътре.

Надпис от Плиска

на ичиргу-коловъра и сега колоната с надписа за него стърчеше там, пред „ще“ — Големия дворец.

— Така ще бъде тук — рече Омуртаг. Ще скланят глави чуждоземците пред имената на моите хранени люде, пък тогава ще се явяват при владетеля…

Пак „ще“! Дори и покойниците…

 

 

Трудно ми е да опиша годините, които последваха. В спомените ми те са преплетени в някаква пъклена бъркотия от изкопи, хоросан, тухли, чертежи и дялани камъни. Ден след ден — зиме и лете, в дъжд и нетърпим пек — ехтяха чуковете на каменоделците, звънтяха мистриите на зидарите, сипкаво скърцаха длетата на дърворезбарите. Ден след ден и година след година се нижеха, а Омуртаг все тичаше по строежите, заедно с мазачите викаше и ругаеше от височината на някой зид, не се срамуваше да хване въжето и да тегли нагоре ведрата с хоросан заедно с простите люде… Чутовната му упоритост тласкаше всичко напред, не даваше мир ни на знатния, ни на просяка!

Ден след ден…

Боилите роптаеха. Не крия, роптаех и аз. „За какво са ни тия грамади? — мърморехме ние. — Дедите ни нямаха каменни дворци, а пак съградиха великия ни саракт[18]. Българинът е роден за рат, не за каменарство!…“ Роптаехме ние, а Омуртаг или не ни слушаше, или запушваше устата ни със заплахи. И Плиска постепенно преставаше да бъде „ще“ и се превръщаше в „е“. Завършеше ли нещо голямо, ханът веднага се втурваше към друго, още по-голямо и по-трудно. Издигнеше ли се крепостна кула и появеше ли се върху нея първият стражник с развяна на копието конска опашка, Омуртаг се залавяше за двореца. Издигнеше ли се и дворецът, той се нахвърляше да строи оброчище на Тангра. Нищо не беше за него второ и незначително — еднаква грижа отделяше той и на чертога, и на готварницата във воинските живелища, и на чаршията на купците в южния край на града.

… А животът си течеше и си изискваше своето. Трябваше да се провождат пратеничества до близки и далечни царства, избухваха войни, в които — иска или не — ханът трябваше да изпраща войски.

За пратеничествата той неизменно си служеше с мене. Цариград и Аахен, Великоморавия и далечна Франкия, срещи с хазари и лотарингци — оставих ли пътища неизбродени? Но нищо, това все още е редно и обичайно. Ала войните? Чуло и видяло ли се е нявга българи да тръгват на бран, а начело да не е ханът им? Не е бивало — но беше при Омуртага. Воювахме срещу Тома Славянина, за да спасим разклатения престол на императора Михаил Балба („О, сянко на Крума! Как ли не ни порази с гръм или болест, когато ни видя да спасяваме ромееца?“), а Омуртаг остана да гради своята Плиска и прати с войската Охсун и Чепа; върна се Чепа с победните войски и плячката, а Охсун… Охсун остана някъде край Бялото море и само нова колона с неговото име се изправи пред двореца срещу ичиргу-коловъра.

Хан ювиги Омуртаг.

Жупан-тарканът Охсун

беше той хранен човек и умря

във войската.

А родът му беше Киригир.

Надпис от Плиска

Така ставаше всявга: воювахме и срещу маджарите При Днепър, и срещу франките при Тиса, а все други — пълководци и знатни люде — водеха ордите, докато ханът водеше зидарите, варджиите и каменарите И пак роптаеха людете. Не защото ги беше страх от смъртта и не защото се бояха имената им да не се появят пред двореца наред с онези на Окорсис и Онегавон, на жупан-таркана и ичиргу-коловъра.

Хан ювиги Омуртаг.

Копанът Окорсис беше мой хранен човек

и като отиде във войската, удави се

в реката Днепър.

Той беше от рода Чакарар.

Надпис от Провадия

Роптаеха против новия порядък, който влизаше в разпра със свещения обичай, завещан от дедите ни. Роптаех за същото и аз, макар че в пратеничествата не рискувах живота си. А Омуртаг продължаваше да нехае. Самотен и неразбран, той оставаше глух за недоволствата и с някаква дяволска упоритост следваше пътя, посочен му от Крума и възприет от него самия. Пътя на градежите. Издигна паметник на Окорсис, а на другия ден се втурна да строи преславен дом на Дунава; едва дочака каменоделецът да изчука вдлъбнатите букви на Онегавоновата колона и хукна да гради аул край Тича…

Хан ювиги Омуртаг.

Зера-тарканът Онегавон

беше мой хранен човек

и като отиде във войската, удави се

в река Тиса.

Той беше от рода Кувиар.

Надпис от Провадия

Така беше и с моите пратеничества. Върнех се съсипан от умора и — горд от извършеното — с нетърпение чаках да чуя благодарствена дума от устата му, а той ме пресичаше:

— Добре, добре; знаех си аз, че няма да се посрамиш, кавхане! Но твоите разговори с франки (или моравци, хазари, ромеи, лотарингци…) са вече минала работа. Ела по-напред да видиш бъдната!

И ме повеждаше към новия строеж, подхванат във времето, на моето отсъствие.

Все пак за едно от пратеничествата искам да разкажа. То беше в деветата или десетата година от властвуването на Омуртага, не помня сигурно. По онова време славяните абодрити и браничевци се бяха отметнали от нашата власт и — нали бяха християни — потърсиха закрила от франките. И нямаше как — яхнах аз коня и потеглих към Аахен да преговарям с франкския крал Людовик.

(Странни люде са тези християни, странни и малко побъркани. Ето, да вземем същия този Людовик, който и днес царува над франките. Християните го зоват „Благочестиви“, а благочестието му се изразява в постоянни кървави войни срещу… собствените му синове…)

Та в един летен ден пристигнах аз в Аахен и, както е обичаят, се явих със скъпи дарове при Людовика. Прие ме той обграден от велможите си (също такива жълтоглави немци, каквито днес изпроводих и оставих насред пътя опулени), с надменно нехайство получи даровете и с високомерие изслуша дружелюбната реч на Омуртага, изречена чрез моята, кавхан Исбуловата уста. Дълго и с подбрани думи говорих аз тогава, а знаете ли как ми отговори този „благочестив“ император?

— Българите ли? — смръщи вежди Людовик, сякаш се мъчеше да си припомни нещо, отдавна забравено. — Бях чувал аз за някакви си там българи, но…

Изхихикаха велможите му, а един от тях рече гласно:

— Вярно ли е, че вие, българите, строите здрави обори за конете си, а сами живеете в сламени колиби и в юрти от нещавени кожи?

Преглътнах обидата — преглътнах, макар че ядни сълзи изпълниха очите ми (ех, колко унижения трябва понякога да претърпява един хански пратеник!). Постарах се да не чувам обидите и дни наред увещавах Людовика и неговите рицари. Напусто! На вятъра отидоха всичките ми усилия: все не бяха чували за българите, все извръщаха разговора за сламените колиби. (Те по-късно — във войната, в която загина зера-тарканът Онегавон — научиха кои са българите, но тогава, в Аахен, надменността беше още на тяхна страна.) И така със злоба и с буря в душата се върнах аз в Плиска и още прашен и запотен от пътя, се втурнах при хана.

Хан ювиги Омуртаг,

обитавайки в стария свой дом,

направи преславен дом на Дунава.

И като измерих разстоянието

между двата всеславни дома,

направих могила на средата,

и от самата среда на могилата

до стария мой дворец са 20 000 разтега

и до Дунава са 20 000 разтяга:

Самата могила пък е всеславна

и като измерих земята,

направих този надпис.

Човек, дори и добре да живее,

умира и друг се ражда

и нека

роденият последен, като гледа това,

да си спомни за този,

който го е направил.

А името на владетеля е

Омуртаг, хан ювиги.

Бог да го удостои да живее сто години.

Търновски надпис

А Омуртаг ме изслуша набързо и махна с ръка:

— Добре — рече той, — ще пратим Онегавон, Ославна и Чепа да им покажат кои са българите. А ти ела! Нищо, че си уморен — искам да ти покажа последното си живелище. Последното, разбираш ли? Онова, което ще обитавам, когато духът ми ще бъде при моя баща. — И докато аз го гледах слисано, той заповяда да оседлаят коне за нас и за свитата, поведе ме навън и с радостна възбуда редеше: — Измерих разстоянието между Плиска и преславния ми дом на Дунава. И точно по средата издигнах надгробна могила. Отвън е гола, трева още няма по нея. Но почакай да я видиш отвътре. — Той се засмя. — Как мислиш, на зидар като мене се полага да почива в добре иззидано жилище, нали?

… Под тази негова могила го погребахме няколко години по-късно, когато — все тъй самотен и неразбран, — изтощен от петнадесетлетното усилие, напусна нашия свят.

Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда…

Откровението

Годините, които последваха смъртта на Омуртага, бяха (пък и все още са бурни и неспокойни. Коронясахме за хан Маламира, най-малкия от Омуртаговите синове, и аз, каваханът, властвувах заедно с него или по-вярно — от негово име. Посякохме Енравота (когото някои зовяха Воин), по-големия брат на Маламира, който се поддаде на лукавото сладкодумство на ромейския пленник Кинам, презря боговете на дедите си и прегърна християнството. После ромеите забравиха договора, който бяхме сключили, забравиха и добрината, която Омуртаг им стори, когато Тома Славянина обсаждаше Цариград; те ни помислиха за слаби и немощни и ни нападнаха.

Ако някой търси истината, бог вижда.

И ако някой лъже, бог вижда.

Българите сториха много добрини

на християните (т.е. ромеите),

а християните забравиха.

Но бог вижда.

Надпис от Филипи (при Кавала)

Но тогава аз, кавханът Исбул, захвърлих мирските одежди на посланик, изрових от раклите бранните доспехи при Проват и Бурдидзо показах на ромеите слаби ли сме, или не.

След това умря и Маламир. Той беше много млад, за да има жена и потомство, затова възкачихме на престола Персиан — син на покойния първороден Омуртагов син Звиница. (Той властвува и сега; нека бог го удостои да живее сто години!) И пак аз, кавханът Исбул, останах като дясна ръка на владетеля. От негово име миналата година отново препасах меча, за да присъединя към българския саракт племето на смоляните и да преместя границата ни до земите на Куберовите потомци. (О, Тангра! Помогни ми да доживея до онзи час, когато ще се изпълни великата цел на Кубратовото племе — тук, върху тази земя, да се възстанови погазеното му някога единство!)

… И така преди една пълна луна в Плиска долетяха вестители на разпенени коне и съобщиха: пристигаха пратеници на Людовика Благочестиви. По мой съвет хан Персиан реши да ги дочака не тук, а в дядовия си аул на Тича — сега беше наш ред да се разплатим за някогашното високомерие на Людовик и немците.

Немците… Те бяха все така хладни и надменни, когато ги посрещнах отвъд Истъра[19], сякаш с всяко движение и всяка дума ни казваха: „Ние благоволяваме да удостоим с вниманието си вас, езичниците и варварите!“ Оставих ги да се опиват от своето високомерие; не можех да си отговоря защо и как, но някакъв вътрешен глас ми казваше, че този път ще натрием вирнатите им носове.

И не бързах. Заведох ги първо в Дръстър — възстановения още от Испериха и разкрасен от Омуртага Дръстър, — после ги задържах два дни да се зверят на богатствата, изпълнили Омуртаговия преславен дом на Истъра. Продължавах да не бързам и ги поведох към престолнината.

Погледната отдалече, Плиска не смайва — вижда се само, че дълбок изкоп и висок насип с дървена защитна стена ограждат голяма площ земя и че през рововете и стените са проправени входове с яки порти и с подвижни мостове. Когато съзряхме в далечината престолнината, немците се посбутаха и надменните усмивки (Те бяха поизстинали в Дръстър, в Омуртаговия дом, и при вида на богатата ни плодородна земя с пръснатите по нея крепости!) отново се появиха върху бръснатите им лица. „Почакайте, почакайте!“ — помислих аз заядливо и нарочно избиколих, за да въведа гостите от източната порта; там, където щяха да минат през най-бедния край на града.

След около час конете ни изтрополяха по подвижния дървен мост и ние, приветствувани от войската и жителите, навлязохме в Плиска.

— О, гот! — чух да възклицава един от велможите. Не зная объркания им език, но по гласа разбрах, че картината на истинската Плиска го беше поразила. И то още тук, в най-бедния край…

Беше го поразила, защото попаднахме на гледка различна от външната: вляво оставаха ханските конюшни — толкова просторни, че хилядата коня от ергелето на владетеля спокойно се сместваха в тях; вдясно и отпред бяха работилниците — грънчарите въртяха на колелата си своите кърчази, кожарите щавеха или крояха ботуши, калпаци и топли шуби за зимата, пред бараките на месарите висеха дълги нанизи суджуци и пастърми, голи до кръста и почернели от пушека железари изковаваха оръжия за воините и сечива за селяците, на тях пригласяха медникарите, под дървените чукове на които се появяваха различни съдове и украшения…; а в дъното, отвъд пъстрите и жужещи работилници, се издигаха — горди и непревземаеми — каменните стени на Вътрешния град.

Но не, аз не бързах да ги отведа в „Ханската твърд“. Преведох ги нарочно през южния край на Плиска и после през западния — исках очите им да видят нашите богатства, а ушите им да чуят незлобивия смях на людете, които се надпреварваха да остроумничат за сметка на пъстрите им бухнати гащи и на шапките с дълги паунови пера…

Южният край беше „царството“ на купците. Тук върху стотиците сергии можеше да се види всичко, каквото светът има да предложи: скъпи платове от Франкия и златни украшения от Византия, милански непробиваеми брони и дамаски гъвкави мечове, стъклени съдове от Венеция и кожи на редки животни от Хазария, безбройни стада за продан и купища зърно и зеленчуци, делви с вино и медовина, храна, восък, дрехи за бедни и богати, ловни и бранни оръжия…

А в западния край бяха домовете на богатите. Тук велики и малки боляри, боили и багаини се бяха надпреварвали (често без да го искат, но по повеля на хан Омуртага) да строят коя от коя по-големи и по-разкошни къщи, всяка от които — на един или два ката, изобилно украсени с камък, дърво и кована мед — беше като малък палат.

Едва когато видях лицата им, застинали във възхитено безмълвие, аз ги доведох до портата на „Ханската твърд“ и направих знак на стражите от кулите да изтеглят нагоре по улеите непробиваемите, обковани с желязо дървени порти. Никой по-добре от мен не знаеше, че ханът не е в престолнината, но аз, злобно ликуващ, накарах гостите да се спешат, да минат между двата реда колони с имената на покойните ханови хранени люде, да влязат в Големия дворец и да занемеят в мраморната, дълга повече от четиридесет крачки престолна зала и да гледат със слисани очи изкования от злато престол на българските владетели. Тогава най-сетне повиках тълмача[20] и им обясних, че господарят ми не е тук, че утре или в други ден ще ги заведа при него в едно от извънградските му имения и че дотогава ги каня да починат в покоите за гости на Малкия дворец.

А Малкия дворец — това е просторна трикатна сграда, с красиви сводове и чардаци отвън, хитроумно топлещи се стаи за зимата и с прохладни за лятото, трапезни стаи и кухни, бани и съблекални, складове и живелища за прислугата… Показах им всичко, с нехаен вид ги запознах с всичките богатства, събрани тук, и едва тогава ги оставих да се приберат в отредените за тях покои и да споделят насаме възхитата си от престолния град на българските ханове.

Не тръгнахме за аула нито на другия, нито на по-другия ден; по молба на рицаря Емерих — главния пратеник на Людовика Благочестиви — останахме цяла неделя в Плиска. Толкова дни поискаха франките, за да могат — обикаляйки от сутрин до вечер — да опознаят великопрестолния ни град. И пак не им стигнаха…

После — нова изненада за тях: аулът, който те смятаха за някаква си извънградска къща, беше всъщност едно малко селище, едновременно и крепост, и пребогат дом, и място за труд, и райско кътче за отмора и развлечения… Преминахме по Омуртаговия мост, после през тържествения вход с колоните и бронзовите лъвове и, като погледнах лицата на моите спътници, вече знаех — хан Персиан ще разговаря не с горди и самонадеяни западни велможи, а със смирени чуждоземци, смаяни и подтиснати от картината на нашето богатство.

Хан ювиги Омуртаг е от бога владетел

на земята, гдето се е родил.

Оставайки в стана Плиска,

той направи дворец

на Туча (т.е. река Тича)

и премествайки войската си

срещу гърците и славяните,

и направи изкусно мост на Туча

заедно с двореца

и постави в този дворец

четири стълба,

а върху стълбовете постави два лъва.

Бог да удостои

поставения от бога владетел,

като тъпче с крака императора

докато тече Туча и докато…

като владее над многобройните българи

и подчинява своите врагове,

да преживее с радост и веселба

сто години.

Времето пък, когато се съгради,

беше по български сигур елем,

по гръцки индиктион петнадесети.

Чаталарски надпис

За разговорите на хана с пратениците няма да говоря — който се интересува от тях, може да ги намери записани от нотариите[21] върху пергаментовите свитъци. Искам направо да стигна до днешния ден, в който изпратих немците на половин ден път от Плиска.

Когато се разделяхме, рицарят Емерих дойде при мене, размаха смешната си шапка и изрече всеприетите приветствия. Отговорих му по същия начин — ненапразно съм бил кавхан на трима ханове и многократен пратеник. И тогава немецът наруши познатия обичай.

— Имате богата земя — рече развълнувано той, като с широк мах посочи нивята и тучните ливади наоколо, — но аз съм виждал и други земи, не по-малко богати. — После премести поглед върху нашите конници, които ги придружаваха като почетна стража. — Имате и силна войска, но аз съм виждал и други войски, не по-малко силни. Ала строежите ви!…

Емерих не можа да завърши. И точно от неизказаното аз стигнах до онова откровение, което четвърт век досега ми беше убягвало! В един миг — сякаш това беше небесно просветление! — аз открих цялата мъдрост и на Крумовия завѐт, и на многолетния Омуртагов упорит труд, над който двадесет и пет години напразно бях блъскал главата си. Открих неизмеримия промисъл на моите покойни господари, които първи в многолетната история на българското племе видяха и прозряха, че величието на един саракт се измерва не само в битките, но и в градежите. И дръзнаха първи да изменят вековния обичай на българския род, като го насочиха да печели битки не с меч, а с мирен труд. Както сегашната победа над немците — извоювана не с кръв, а чрез Омуртаговото въплъщение на Крумовия завѐт…

И тогава — ядосан не на пратениците, а на собствената си четвъртвековна слепота — аз, уж мъдрият кавхан Исбул, не се сдържах и си позволих едно не съвсем достойно отмъщение. Сложих на лицето си маска на любопитство и попитах невинно:

— А вярно ли е, благородни рицарю, че вие, немците, строите здрави обори за конете си, а самите живеете в сламени колиби?

 

 

После пришпорих коня си дойдох тук, при моя водоскок, да послушам песента на чучурите…

Бележки

[1] Ювиги — велик, велики (прабълг.).

[2] Боил — най-висша титла у древните българи. Боилите били най-приближените на хана или княза хора и крупни феодални владетели. Делели се на велики и малки и на вътрешни (столични) и външни (провинциални).

[3] Кавхан — висша длъжност у прабългарите, по съвременни понятия отговаря на пръв министър или канцлер.

[4] Багаин — благородническа титла на прабългарите, по низша титла от боил.

[5] Олгу-таркан — длъжност в прабългарската войска с неизвестно значение.

[6] Ичиргу-боил — висша длъжност в Първата българска държава, отговаряща на министър на вътрешните работи.

[7] Брезен — месец април по старославянския календар.

[8] Катапулти, балисти, скорпиони, костенурки, тарани — различни видове обсадни машини.

[9] Копан — военен чин в прабългарската войска с неизвестно значение.

[10] Жупан-таркан — прабългарска военна длъжност с неизвестно значение.

[11] Зера-таркан — прабългарска военна длъжност с неизвестно значение.

[12] Багатур — герой, юнак (прабълг.). Почетно военно звание, давано от хана.

[13] Канартикин — прабългарска титла, давана на първия син на хана, на престолонаследника.

[14] Месемврия — Несебър.

[15] Всъщност Синахериб — асирийски цар (704 — 681 г. пр.н.е), прочул се като жесток и кървав завоевател.

[16] Авитохол — според съставения по времето на Исперих и продължен по-късно „Именник но българските ханове“ е пръв вожд на българското племе. Предполага се, че това е прочутия хунски владетел Атила.

[17] Кубер — четвърти син на Кубрат и брат на Исперих. След разпадането на Кубратовата държава се поселил с ордата си в Панония (днешна Унгария), като се подчинил на аварите. После отхвърлил аварската власт, спуснал се на юг и се настанил в областта около Битоля. По-нататъшната му съдба не е известна.

[18] Саракт — държава (прабълг.).

[19] Истър — древно име на р. Дунав.

[20] Тълмач — преводач.

[21] Нотарий — писар.

Край
Читателите на „Песента на чучурите“ са прочели и: