Нейъми Хортън
Идеалният мъж (3)

Втора глава

— Дядо, измисли нещо — каза Каси и се намръщи пред планината от дрехи на пода. — Знаеш ли колко време ще ни трябва да изперем?

— Знам, скъпа — отвърна Бъстър. — Но не бива да пускаме пералнята, докато баща ти не позволи. Въпреки че може да я издърпам, за да проверя дали проклетият маркуч…

— Много умно, няма що! — прекъсна го Джейк, появил се на прага. — Спомни си какво каза лекарят за крака ти, когато се опита да смениш гумата на камиона?

— Не е същото! — възрази старецът. — Няма да използвам крака си, за да я издърпам!

— Бъстър, кълна се, някой ден ще те вържа!

— Не ме заплашвай, хлапако! — сопна се дядо му, а в сините му очи светнаха искри. — Отгледал съм те от ей такова пале! Не го забравяй! Може да съм стар и сакат и да нося повече неприятности, отколкото полза, но все още мога да ти издърпам ушите. Ако трябва.

— Извинявай, не исках да те обидя — усмихна се Джейк. — Просто се тревожа за теб.

— Свикнал съм да се грижа за себе си. И ще продължавам да го правя и без твоя помощ!

— Убеден съм! — съгласи се Джейк. Годините и онова лошо падане от коня преди време може да бяха отслабили тялото, но не и вечно борбения дух на Бъстър Грийвс. Наистина, след случката с коня стана по-трудно да се спори с него, но това би трябвало да се очаква. Той беше свикнал сам да ръководи фермата и всички — внукът му, наемните работници, скотовъдците — да му се подчиняват безпрекословно. Затова сега се чувстваше излишен и това, естествено, го дразнеше. Всеки ден се шегуваше с препоръките на лекаря и със собственото си тяло, обикаляше къщата като звяр в клетка и не можеше да си намери място.

— Ще ми се да стегна хубаво този маркуч — продължи Джейк. — Прането ще почака. Един ден по-рано или по-късно, все едно.

— Но, татко, нямам нито една чиста дреха, която да облека довечера — възрази Каси.

Джейк изненадано погледна дъщеря си. Обикновено не можеше да я накара да се преоблече нито с увещания, нито с кавга. Тя се изчерви, сякаш прочете мислите му, и ритна купа дрехи.

— Роби Джейкъбсън участва ли в пиесата? — невинно попита Джейк.

Каси му хвърли бърз поглед, за да провери дали не й се присмива.

— Да, играе злото джудже.

От страна на Бъстър се чу многозначително покашляне.

— Виж какво, скъпа. Мисля, че маркучът ще издържи една пералня. Защо не изперем само това, което ще ти трябва довечера?

Лицето на Каси грейна. Тя извади от купа няколко дрешки и ги подаде на баща си.

— Сега мога ли да изляза? ’Щото обещах на Джеси да му помогна, кат’ поставя нови прътове да спят кокошките.

— Не „’щото“, а „защото“, не „кат’“, а „като“ — поправи я по навик Джейк. — Залепи ли цветята? — Каси помръкна, но баща й се усмихна. — Имах предвид, че ако Джеси се нуждае от твоята помощ, цветята могат да почакат.

— О, татко! Благодаря! — И тя изхвърча навън.

— Много я глезиш — поучително рече Бъстър.

— А ти — никак. Върти те на пръста си.

— Дявол го взел — въздъхна Бъстър. — Да си признаем, тя и двама ни върти. Никога не съм бил строг. Ти правеше каквото си искаш и пет пари не даваше какво казвам аз. Дори когато бе за твое добро. Както сега например с дамата от „Менхънтърс“.

— Чудя се докога ще мърмориш! — Джейк сложи дрехите в пералнята.

— Не си прав! Как можа да я пуснеш да си отиде! Трябваше аз да говоря с нея. Нали аз написах писмото и отговорих на въпросите!

— А пък аз ти казах да не го правиш!

— Дали няма да се върне? — запита с надежда Бъстър.

— Не — отвърна остро Джейк, раздразнен от копнежа, промъкнал се в сърцето му. — И не опитвай да се свържеш с нея! Ясно ли е?

Дядо му го изгледа враждебно, обърна се и излезе, като нарочно се приведе над бастуна си, за да предизвика състрадание. Джейк не беше изненадан, когато след десетина минути свързващият маркуч отново изхвръкна и кухнята се напълни с вода. Според него, това бе Божие наказание за човека, който само за няколко часа успя да се скара на дъщеря си, обиди дядо си и изгони привлекателната млада жена, която бе дошла с уникално решение за проблемите му. Да, явно беше знак на съдбата.

Така си мислеше Джейк, когато зърна Дани Рос да прекосява моравата. Носеше скъпите си италиански обувки в ръка и вървеше през калта по чорапи, а лицето й бе мрачно като облаците над главата й. Беше мокра до кости. Елегантното й бяло сако висеше като подгизнала хавлия, а полата и бе смачкана и мръсна. Косата й висеше на кичури и Джейк едва сподави смеха си. Отвори вратата.

— Не можахте да се измъкнете, както виждам.

— Колата ми излезе от пътя, затъна в канавката, удари се в стълб, омота се в бодливата тел и освен това едва не премазах една крава!

В гласа й се долавяше отчаяние. За миг Джейк си помисли, че тя ще се разплаче. Беше бледа и цялата трепереше.

— А вие как сте? — загрижено попита той.

— Добре съм, но колата я отпишете. Понеже престана да вали, реших да се върна. Обаче дъждът отново рукна…

— Тя сведе поглед и рязко замълча. Стоеше в огромна локва сапунена вода. — О, не! Пак ли! — И избухна не в сълзи, а в смях.

Джейк се огледа и също се разсмя. В кухнята цареше пълен хаос. От водата, като островчета, се подаваха купчинки мръсни дрехи.

— Знам, че не е смешно — оправда се Дани. — Но изглежда и на двамата днес очевидно не ни върви!

— Това ще свърши работа — показа ролка лепенка той. — Ще стегна маркуча така, че никой няма да може да го отлепи.

— Напомняте ми дядо ми — усмихна се тя. — Той казваше, че може да поправи всичко на света с чук и безцветна лепенка.

Каква хубава усмивка има, помисли си Джейк. И какви устни. Плътни, чувствени… А и самата тя е невероятно красива. Макар че беше мокра до кости, че косата й висеше, а по лицето й имаше следи от размазан грим, Дани Рос бе много привлекателна жена. Не беше го забелязал първия път. Бе видял само скъпия елегантен костюм, куфарчето от крокодилска кожа, професионалните маниери на преуспяваща бизнес дама. А сега му изглеждаше така беззащитна. И дяволски женствена.

Той ме гледа така, сякаш никога не е виждал жена, каза си Дани. Неуловимото, но недвусмислено възхищение в сините очи й подсказа, че я харесва. Което беше нелепо! Знаеше, че е мокра и мръсна, и че допреди малко той не искаше дори да говори с нея. Значи сигурно е ядосан, задето се е върнала.

— Студено ви е? — тихо попита Джейк. Толкова тихо, че тя се зачуди дали правилно е разбрала думите. — Цялата треперите.

— Защото съм мокра.

— По дяволите! — Той тръсна глава, сякаш да се върне в действителността. — Колко съм недосетлив! Съжалявам, ето… — Отвори едно чекмедже и извади голяма хавлия. — Тази е суха.

Кърпата бе мека и топла. Дани избърса лицето, сетне косата си.

— Ако повикате пътна помощ, ще мога… — Замълча, защото Джейк поклати глава и се засмя. — Какво смешно има?

— Най-близката пътна помощ е на петдесет километра оттук и освен това няма да дойдат. Не приемат поръчки за такива разстояния.

— Но какво правите, когато се счупи вашата кола?

— Или я поправям, или я изоставям. Ще опитам да ви измъкна с крик. Ако не стане, ще взема трактор. Ако и това не помогне, ще се обадя на фирмата, от която сте взели колата. Те ще я приберат. А аз ще ви закарам в града.

— Не предполагах, че ще възникнат проблеми. В Торонто позвъних на „Коли под наем“ и след десет минути бях на път.

— Не се тревожете — усмихна се Джейк. — Неписаният кодекс на село включва безкористна помощ на попадналия в беда. А за да ви докажа колко съм благороден, обещавам, че на никого няма да спомена как сте се издокарали с бял костюм и високи токчета!

На устните й трепна усмивка.

— Оценявам жеста. Защото и аз съм от провинцията. Знам, знам! — рече тя, съзряла скептично повдигнатите му вежди. — Трудно е да се повярва. Но под лъскавата обвивка тупти сърце на дъщеря на фермери от Саскечуан. Предполагам, че десетте години в града са позагладили острите ръбове и са изнежили грубата ми кожа.

— Значи не сте безнадежден случай! Човек, в чиито вени тече фермерска кръв, не може да бъде лош.

— Май ви изненадах — засмя се в отговор Дани, но срещна погледа му и забрави какво искаше да каже. Думите отлетяха като издухани от вятъра.

В очите му съзря чувства, с които не се бе сблъсквала от години. А и да беше, не искаше да ги приеме. Имаше одобрение, възхищение и толкова силно желание и копнеж, че сърцето й подскочи. И за своя изненада Дани се изчерви. Стори й се, че стаята се смали, а може би едва сега осъзнаваше колко висок и широкоплещест е Джейк. Вдъхна възбуждащия подлудяващ аромат, който се излъчваше от него, и видя мъжа да приближава — едър, опасен и примамващ.

— Елате, ще потърся нещо сухо, за да се преоблечете. Ризите не са проблем, но с другото ще имаме затруднения. — Огледа бедрата й и тя почувства, че я залива гореща вълна. — Ще ви дам едни мои джинси. Като навием крачолите и ги вържем в кръста, ще станат.

— Куфарчето ми остана в колата — отвърна бързо Дани. Предложението бе разумно, но мисълта да се преоблече с негови дрехи я обърка. Беше твърде интимно. — Ако мога да закача сакото да изсъхне, докато… облека нещо друго. — Нещо мое, искаше да каже, но замълча, тъй като усети колко идиотски щеше да прозвучи.

— Поне елате на сухо — отвърна Джейк и кимна към краката й. — Избягахте от дъжда навън, за да попаднете в това езеро.

— Татко! — Каси влетя като вихър, подхлъзна се и за малко не падна. Успя да спре на сантиметри от Дани, но вдигна ветрило от сапунена вода. — О!

Вихърът се превърна в малко мръсно хлапе с джинси и каубойска риза, с червена кърпа, скриваща долната част на лицето, и два пистолета със седефени дръжки отстрани на бедрата. По-точно на това, което някой ден щеше да се превърне в бедра. Защото сега пищовите висяха между кръста и коленете й и тя ги придърпа, за да не паднат.

Дани се втренчи в хлапето, сякаш то беше призрак. Под мръсната кърпа и праха зърна очи и коса, които бяха същите като на мъжа пред нея.

— Здравей, Каси.

Големите сини очи премигаха.

— Откъде знаеш името ми?

— Знам всичко за теб.

— На колко години съм тогава?

— На шест.

— Почти на седем.

— Едва на шест — намеси се баща й. — И какво правиш тук така маскирана? Мислех, че помагаш на Бъстър.

— Ами да! Той каза, че ще му помогна най-добре, като отида да си играя.

— Представи си! — изръмжа Джейк.

— Обади се Дейл Андерсън и каза, че оградата при рекичката Биг Спринг е паднала и добитъкът е тръгнал към магистралата.

— По дяволите! — Джейк припряно се отпрати към вратата, но спря и погледна Дани. — Ще се справите ли? — Явно имаше предвид пералнята и прането.

— Разбира се.

— Чудесно — усмихна се дяволито той. — Бъдете добро момиче и изперете, докато се върна. А ако откриете нещо, което отговаря на вкуса ви и ви става, облечете го.

— Господин Монтана! — извика Дани, невярваща на ушите си.

Усмивката му стана още по-дяволита.

— Ами нали си търсите съпруг! Това ще бъде нещо като изпит за домакинските ви умения, скъпа. Ако се справите, може и да се оженя за вас.

— Аз не съм… — понечи да обясни тя, но думите увиснаха във въздуха. Вратата се тръшна и Дани остана сама, потънала до глезените във вода, с полепнала по лицето коса и подгизнали дрехи.

— Това е най-смахнатото място, където съм попадала. Този човек няма нужда от жена, а от феята кръстница!

— Аз ще се справя — дочу тъничко гласче.

Беше забравила за Каси. Видя я да мъкне ведро и парцал и гледката я развесели.

— Чакай, чакай! Дай на мен, ти ме следвай с кофата.

Десет минути по-късно подът бе подсушен.

— Така, сега да перем. — Огледа се и подсвирна. — Вие май сте извадили целия си гардероб!

— Почти — отвърна едва ли не гордо Каси. — Проклетата пералня се повреди преди две седмици, а татко нямаше време да я поправи. Пък дядо не може, ’щото не бива да вдига тежко, зарад’ крака. И ний обличахме каквото ни падне и после го хвърляхме. Беше супер! Никой не ми се караше, че ходя мръсна!

Дани се разсмя. Вече беше влюбена в момиченцето на име Касандра Джийн Монтана, което говореше така очарователно неправилно. Преди два часа бе готова да задраска баща й от списъка на възможните съпрузи за Каролайн. Но сега започваше да си мисли, че инстинктът не беше я подвел и може би наистина бе открила подходящия мъж. А от всичко видяно досега, май най-доброто, което можеше да се направи за самия Джейк Монтана, бе да му се намери съпруга! Без значение дали е съгласен, или не!

— Ама ти си цялата мокра — неочаквано каза Каси.

— Точно така. — Дани отвори сушилнята и извади дрехите. — Татко ти каза да си намеря нещо за обличане. Ще ми помогнеш ли да избера?

След половин час Дани излезе от банята, облечена с джинси и мека памучна риза. Бяха й големи, но тя прихвана джинсите с безопасна игла и нави крачолите и ръкавите няколко пъти. Изми лицето си и разреса с пръсти косата си.

С мокрите дрехи в ръка зави зад ъгъла и налетя на някакъв мъж. Той извика и се обърна тромаво. Подпираше се на груб дървен бастун.

— Аз… съм Даниел Рос, от „Менхънтърс Инкорпорейтид“. А вие сигурно сте дядото на господин Монтана, Уилям Грийвс.

Той я гледаше удивено — влажна коса, огромна мъжка риза с навити ръкави и боси крака. Дани отново се изчерви и се запита защо ли всички обитатели на фермата „Силвъркрийк“ така се стряскат от нея.

— Колата ми падна в канавката. Върнах се и Джейк, искам да кажа господин Монтана, каза да си намеря нещо сухо и да се преоблека, докато изпера… Всъщност не да изпера, а да почакам… Добре де, да изпера, но… — Млъкна объркана. — Май ще трябва да започна отначало.

— Няма нужда. — Очите на стареца бяха необикновено сини. Беше висок и силен мъж. Нямаше съмнение от кого Джейк бе наследил привлекателната си външност. Както и ослепителната усмивка. — Един дявол знае какво става тук, госпожице Рос, но за „Силвъркрийк“ това си е съвсем нормално. Джейк ми каза, че сте заминали.

— Така е. Обаче съдбата е имала други планове, господин Грийвс. За което съм й благодарна. Така ми даде възможност да се срещна с човека, който пише такива хубави писма.

— Наричай ме Бъстър — усмихна се той. — Джейк ме е издал значи?

— Само, че си написал писмото на своя глава и че той изобщо не си търси съпруга.

— Защото не знае кое е добро за него.

— Господин Грийвс, искам да кажа Бъстър. Не е честно нито по отношение на Джейк, нито по отношение на моята клиентка. Решението трябва да е негово и да е от сърце. Не мога да рискувам щастието и на двамата.

— Тази клиентка… Тя наистина ли си търси добър съпруг?

— Наистина.

— Няма да намери по-добър от моя Джейк. Знам, че звучи като старческо самохвалство, но си е самата истина.

— Не се съмнявам.

— А ти омъжена ли си? — неочаквано попита Бъстър.

— Не съм — разсмя се Дани.

— Имаш ли си някого, така да се каже?

— Нямам си.

Старецът кимна, очите му заблестяха.

— Обичаш ли печено пиле?

— Защо?

— За да останеш на вечеря. Най-добре простри тези дрехи. А сетне ще ги изгладиш. Ще станат като нови.

— Бъстър, аз не си търся съпруг!

— Дядо! Кравите влязоха в градината! — Каси влетя като фурия, последвана от жълтеникаво ловджийско куче. Летящата врата се тръшна. Бъстър закуцука тромаво.

— Ти по-добре се заеми с пилето, а аз ще помогна на Каси да изгони кравите — спря го Дани. — Къде е градината?

— Ще се ориентираш по врявата. — Той кимна към двора. Отвън се носеше шум като от битка — мучене, лаене, викове — всичко се сливаше в страховит звук. Истинска канонада!

Не беше трудно да намери градината или поне това, което бе останало от нея. Първо зърна кравите. Те се носеха в галоп, сякаш по петите им бе самият дявол. Видяха я и се завъртяха, като вдигнаха буци кал. Зад тях идеше кучето с изплезен език и развети уши, а зад него летеше Каси, яхнала върбова пръчка, и ругаеше така, че щеше да й завиди всеки каруцар.

Цялата кавалкада направи кръг. Дани отклони кравите и ги насочи към дупката в оградата. Кучето ги подкара и когато животните влязоха в заграждението, Дани огледа опустошената градина.

— Ама им дадохме да разберат, а! — извика Каси.

— Да, справихме се с общи усилия — засмя се Дани.

— Ще ида да кажа на Джеси. Ти можеш ли да яздиш?

— Кон ли?

— Разбира се! — Каси я изгледа, сякаш искаше да каже: „Че какво друго?“. — Ето го моят кон.

— Шареният или кафявият?

— Шареният. Казва се Апах. Искаш ли да го пояздиш?

— Много ти благодаря, мила. Но се съмнявам, че ще имам време. Смятам да си тръгна веднага щом баща ти изтегли колата от канавката.

— Това няма да стане скоро — поклати глава момиченцето. — Чух ги да си говорят с Джеси. Той предложи да я извади, но татко му каза да не бърза.

— Така ли?

— Да. А в „Силвъркрийк“ командва татко.

— Татко ти е… — ядоса се Дани, но преглътна думите.

— Добре. Мисля, че направихме, каквото можахме. Хайде, прането ни чака.

— Да ме вземат морските вълци! — промърмори някой зад гърба й. — Ако старецът види това, ще получи удар.

Дани се обърна и едва не се сблъска с висок млад индианец, който бе свъсил вежди при вида на опустошената градина. Мъжът се усмихна и й подаде ръка.

— Аз съм Кочайз. Всъщност истинското ми име е Гордън Петнистия кон, но малката започна да ми вика Кочайз. А после и всички други.

— Той е апах — уточни гордо Каси. — А това е Дани Рос. Дошла е да изследва татко.

— Да го интервюирам — поправи я Дани.

— Татко си търси нова жена — продължи невъзмутимо детето. — И Дани го проверява.

— Каси, не е точно така…

— Хей, кой сипеше тези страхотни ругатни преди малко? — приближи към тях друг мъж. Беше по-възрастен от Кочайз с дълга кестенява коса и приятно лице, огряно от ангелска усмивка. — Здравей, аз съм Джеси Джеймс.

— Това е Дани Рос — представи я Кочайз. — Приятелка на Джейк.

— Тук съм по работа — бързо добави Дани.

Прекалено бързо. Джеси се усмихна и огледа добре познатите му джинси и риза.

— Радвам се да ви видя. Хубаво е, когато има жена наоколо.

— Аз нали съм жена! — намеси се Каси.

— О, да, и ще си имаш неприятности, ако отново те чуя да ругаеш така!

— А ти? Всички ругатни ги знам от теб!

— Сложи ли те на място! — избухна в смях Кочайз. — Май е време да вземем мерки.

Джеси кимна.

— Няма да е зле, особено заради онази от социални грижи, дето все се навърта наоколо.

— От социални грижи ли? — изненада се Дани.

— Някаква отчаяна общественичка, която си е наумила, че Каси расте в неподходяща среда и ние й оказваме лошо влияние. Идва вече няколко пъти, слухти, дебне, задава въпроси. Иска да я вземе и да я настани в сиропиталище. Докато Джейк уредял живота си.

— Докато се ожени отново — уточни Кочайз. — Но повярвайте ми, трудно ще се намери по-добър баща от Джейк. Бъстър, Джеси и аз може да не говорим възпитано, но се грижим за Каси така, както не би могло да се грижи нито едно сиропиталище.

Дани погледна момиченцето и съзря страх в очите му. Прегърна го през раменцата и каза:

— На твое място не бих се притеснявала. Това са празни заплахи.

Кочайз понечи да се обади, но срещна предупредителния поглед на Дани и замълча.

— Ами да, и аз тъй мисля. Дълго ли ще останете, госпожице Рос?

— Наричайте ме Дани. Докато някой измъкне колата ми от канавката и ме закара до най-близката служба за автомобили под наем.

— Това не е лесна работа. Може да се проточи — измънка коварно Джеси.

— Чух вече — сухо каза Дани. — Хайде, Каси, пералнята ни чака.

— Добре — съгласи се с щастлива усмивка детето. — О, виж, дядо ни вика.

Бъстър наистина махаше нетърпеливо с ръка.

— Какво ли се е случило пък сега?

— Току-що се обади Евелин Остърман — пресрещна ги старецът. — Бебето е тръгнало. Мъжът й го няма и някой трябва да я закара до града. Не смея да те помоля, нали си ни гостенка, но би ли наглеждала нещата тук, докато се върне Джейк?

— Разбира се. — Дани погледна бастуна му. — Може би ще е по-добре да отида аз?

— Не, не. Затруднява ме само вървенето. Ще шофирам, няма да тичам. Освен това не знаеш пътя. Ако започна да ти обяснявам как да стигнеш до Остърманови и как да намериш болницата…

— Прав си, най-добре тръгвай. — Тя се пресегна и отвърза кухненската престилка от кръста му.

— Знаеш ли как се пекат пилета?

— Господин Грийвс, мога не само да ги пека, но и да ги скубя и чистя. А вие какво предпочитате, кнедли или бисквити?

— Бисквити — отвърнаха в един глас Бъстър и Каси.

Дани влезе заедно със стареца в къщата. И застина ужасена.

Всекидневната бе голяма, добре обзаведена с малко поизносени, но удобни мебели. Имаше огромни канапета от двете страни на каменна камина, която заемаше цялата стена. Много масички, както и кресла, в които потъваш блажено след уморителен ден. Ала се усещаше липсата на женска ръка.

Навсякъде бяха пръснати невероятно количество дрехи, ботуши, палта, играчки, книги, списания, инструменти и дори разглобена косачка. Цареше такъв безпорядък, сякаш неотдавна някой е правил опит за обир. Близо до камината имаше голям кашон, от който се подаваха тюлена рокля и чифт ангелски крила. Стаята приличаше на реклама на застрахователна агенция, която цели да изплаши хората от евентуални крадци и да ги накара да застраховат имуществото си.

— Тук е ужасна бъркотия — извинително продума Бъстър. — Исках да подредя, преди да дойдеш, че кой знае какво ще си помислиш за нас. Имахме жена за домакинството, но тя напусна преди месец… — Сви рамене, сякаш нямаше какво повече да каже. — Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Бъстър, живея и работя в центъра на Торонто, а там е много по-страшно. Мога да се справя с всяка ситуация. Освен това какво толкова може да ми се случи?

— Дядо! Дядо! — Каси влетя в стаята, в очите й се четеше ужас. — Кучето ми се разболя!