Нейъми Хортън
Идеалният мъж (10)

Девета глава

— Ще те целувам — прошепна той. — И тук, и тук. — Обхвана гърдите й и погали с длан втвърдените зърна. — И тук… — Ръката му се плъзна към бедрата й. — И тук. И ще правя любов с теб. Дълго, бавно, нежно…

— Джейк, моля те! — едва успя да прошепне Дани. Знаеше, че ако му позволи да я люби, ще се превърне в парцалена кукла без съпротива и воля. — Не е честно да ме подлудяваш по този начин, когато… — Когато не мога да те имам, добави тя наум. — Нали решихме, че няма да започваме нещо, което не можем да доведем до край!

— Да. — Той спря, но целият трепереше. — Всичко е просто. И не бива да го усложняваме, така ли?

Държеше я в прегръдките си, а тя не смееше да си поеме дъх. Очакваше да каже нещо, каквото и да е. Беше като да стои на ръба на пропаст и да чака някой да я бутне. Джейк въздъхна и свали ръце, като я целуна леко по шията.

— Ще се намажа сам. Ти си легни.

— Лека нощ. — Без да посмее да го погледне, Дани тръгна към стаята си.

Остана сам. Така беше по-добре! Наистина щеше да бъде лудост да започнат нещо, което нямаше да завършат! Една споделена нощ щеше да направи невъзможни всички останали след нея. А и нямаше да бъде почтено. Нямаше право да й причинява болка.

Обходи къщата, преди да си легне. Сънят не идваше и Джейк се вслушваше в далечния плач на самотен бухал. Самотен като него. Хвана се, че все по-често мисли за бъдещата си женитба с Каролайн Уейнрайт.

Най-странното бе, че не чувстваше нищо. Никакви емоции, никакво вълнение. Сякаш щеше да се случи с някой друг, с непознат. Каква ирония — щеше да се ожени за Каролайн, а жената, с която искаше да живее, спеше в съседната стая!

По дяволите! Влюбването не беше предвидено. Нали искаше само съпруга. Любовта не влизаше в сметката. Ако беше любов, напомни си той и едва не изруга на глас. Сам не знаеше какво е. Любов или просто желание, каквото не бе изпитвал отдавна. Е, добре, всичко щеше да свърши така — Дани си отива в Торонто, той се жени за Каролайн и всички продължават да си живеят щастливо. Край.

Удари яростно възглавницата и стисна очи. „Има неща, с които трябва да се научиш да живееш“ — сякаш чу гласа Бъстър.

Не знаеше колко време е минало, когато вратата се отвори. През процепа влезе луната и стаята засия в сребриста светлина, нашарена с дълги сенки. За миг си помисли, че сънува. Лежеше, затаил дъх. Помисли си, че е Каси, събудена от кошмар. Каси, която идва, за да я приюти и успокои.

Не беше Каси.

— Дани?

Очите й бяха огромни и черни.

— Опитах се, Джейк, опитах се… Но… — Сви рамене и дръпна колана на халата си. Той падна на земята.

Джейк онемя. Беше гола. Цялата светеше с неземно сияние. Можеше да види гърдите й, изкусителната извика на талията, стройните дълги бедра…

— Господи, Дани…

Лунното видение го изпълни с огън. Мъжът стана и прекоси стаята. Възбудата пулсираше във всяка клетка на тялото му. Посегна и заключи вратата. Нямаше нужда от думи. Страстта, която изпитваха един към друг, се бе разгоряла. Джейк протегна ръка и докосна младата жена. Тялото й тръпнеше, когато обхвана гърдите й. Обви ръка около кръста й и я притегли към себе си, като потърси устните й.

Тя го очакваше. Ухаеше като сладко вино, беше топла и ласкава, дъхът й го опияни. Езикът й обещаваше, ръцете й галеха. Дани се притисна към тялото му и сякаш се сля с него. Въздъхна нечуто. Джейк плъзна ръце по гърба й и я заключи в прегръдките си.

— Ти си, нали? И не си сън?

— Сънищата правят ли това? А това? — Тя захапа леко устната му, а ръката й се плъзна по гърдите, корема и още по-надолу. Погали го нежно. — Не се тревожи. Всичко, което искам, е една нощ. Само една нощ. Тази.

— Но ти я имаш, Дани. Можеш да я имаш винаги.

— Не — сложи пръсти на устните му тя. — Моля те. Нека не даваме обещания, които не можем да изпълним! Не искам да мисля за утре, нито за бъдещето. Искам само тази нощ.

— Дани…

— Искам да бъда щастлива, Джейк. Люби ме както ми обеща — бавно, дълго и нежно… — Думите заглъхнаха в целувката.

Джейк я отнесе на леглото и отметна завивките. Обсипа с целувки глезените й, бавно продължи нагоре. Обхвана бедрата й и жадно вкуси женствената топлота… Беше копринена, огнена, сладка. Дани шепнеше името му и стенеше от удоволствие. Времето сякаш спря. Нищо не съществуваше на света, освен тях двамата, заключени в тази лунна стая, шепнещи думи на нежност, опиянени от любов… Той беше вятърът, тя — огънят. Разпалваше я, раздухваше искрите на страстта й, докато проникна до самата й душа. След това й се отдаде без колебание.

Обхвана лицето й, впи очи в нейните в опит да запечата завинаги в паметта си този миг. Бавно проникна в нея и усети очакващата го примамлива топлина. Младата жена се вкопчи в раменете му и тихо изстена.

Погледът й го изгаряше, проникваше в душата му с незададените си въпроси и мъжът съзнаваше, че в този миг споделят не само страст, а прекрасно чувство, което и двамата не бяха изпитвали досега.

Нямаше какво да си кажат. Това, което говореха очите им, бе достатъчно.

Мъжът усети първите вълни на екстаза да разтърсват тялото й и ускори ритъма, докато двамата се сляха в пламъците на любовната експлозия.

Повтаряше името й. И чуваше своето.

 

 

Зората оцвети небето в розово. Дани лежеше будна и наблюдаваше палитрата от цветове. Когато отвори очи, планините бяха пурпурни. Сега върховете им светеха като разтопено злато под лъчите на изгряващото слънце.

Джейк спеше. Беше я прегърнал и тя долавяше пулса му. Беше странно усещане. Все едно че имаха едно сърце.

Каква нощ! Нощ на смях, нежност и любов. Може и да бе заспивала, не си спомняше. Всичко беше като сън. Но умората в тялото й подсказваше, че не е било сън. Както не бе сън и мъжът, който спеше до нея. Беше нощ, която никога нямаше да забрави.

Птиците се пробудиха. Дани въздъхна. Знаеше, че не може да удължи блаженството. Затова се измъкна от прегръдките на Джейк и седна. Потръпна от хладния въздух, нахлул през отворения прозорец. Дръпна одеялото, за да се завие.

— Много си ранобудна. — Топлата му длан докосна бедрото й.

— Събудих ли те?

— Не ти, а студът.

— О, извинявай — зави го Дани.

— Защо ти не ме стоплиш? — Тя мълчеше. — Нима ще си тръгнеш? След всичко, което преживяхме?

Да, именно заради всичко, което преживяхме, отекна като ехо в нея.

— Дани…

— Моля те, Джейк. Не усложнявай нещата.

— Не можеш да си идеш. Не и сега. След тази нощ. — Той седна и я прегърна. — Ти си част от мен, Дани Рос. Част от фермата. Част от планините. Всички ние сме в теб, както ти обещах там на хълмовете. Никога няма да се освободиш от нас.

Дани се загърна още по-плътно в завивката, като се опитваше да не обръща внимание на целувките му.

— Трябва да тръгвам. Това, което се случи… свърши.

— Мислех, че не си падаш по мимолетната любов, минзухарче. Или аз съм изключение?

— Моля те, престани! — Тя скочи и облече халата, който още лежеше на пода, където го захвърли снощи.

— Надявах се…

— Не! Не си играй игрички, Джейк! Не сме деца. И двамата познаваме живота. Дойдох, защото исках да бъда с теб. Не се опитвай да промениш правилата!

— За какво говориш? Какви игрички? Какви правила?

— О, Господи! — проплака Дани. Да си тръгне беше все едно да откъсне част от себе си. Знаеше, че ще бъде трудно, но не предполагаше, че ще бъде толкова мъчително!

Затвори очи. Снощи си каза, че една нощ с него ще си струва болката. На сутринта ще си тръгне с усмивка, без да съжалява, без да оставя нищо след себе си. Ще вземе само спомените. Как бе могла да си въобрази подобно нещо!

— Това… беше нощ, която се случва веднъж на милион години. Беше прекрасно и ще пазя спомена цял живот, но… — Замълча и сви рамене. Чудеше се какво всъщност иска да каже.

Джейк седеше на леглото. Беше объркан. Искаше тя да остане, щеше да направи всичко за това. В същото време дълбоко в себе си знаеше, че е невъзможно. Дори когато бяха едно цяло, едно дихание, един пулс, една душа, не смееше да го повярва. А сега в студената светлина на утрото… Господи, как болеше!

Джейк се изправи.

— Каквото и да преживяхме през изминалата нощ, беше истинско.

— Така ли мислиш? — обърна се и го погледна с отчаяние Дани. — Или само така ни се иска?

— Има ли значение?

— Разбира се! А може би няма. Не знам. Не знам нищо, освен че…

Освен какво? Той се загледа в нея, искаше тя да се обърне и да му каже… Какво? Че е объркана като него? Че не е сигурна? Че страда?

Стомахът му се сви болезнено. Вдигна ръка и я сложи на рамото й, сякаш се страхуваше, че младата жена ще се стопи в утрото както звездите в светлината на слънцето.

— Остани, Дани…

— Не — рязко поклати глава тя. — Искаш прекалено много. Не мога да преживея една краткотрайна любов и да се върна в Торонто, все едно нищо не е било.

— Не съм казал краткотрайна.

— А какво друго може да бъде? Ти не си мой! Ти си на Каролайн!

— Да върви по дяволите тази Каролайн! — ядоса се не на шега Джейк. — Скъсай договора. Не я искам! Искам теб. И ти не трябва да се връщаш в Торонто. Трябва да останеш тук. — Трябваше му време, за да осъзнае думите си.

Дани го гледаше и в очите й блестяха сълзи. Стана му неловко, както всеки път, когато видеше жена да плаче. В подобни случаи не знаеше какво да прави.

— Не мислиш така — прошепна тя.

— Дани… — По дяволите! Не можеше да разсъждава, нито да говори, когато гледаше тези пълни със сълзи очи и чувстваше по устните си вкуса на целувките й. Усещаше такава тежест в гърдите си, че не искаше нищо друго, освен да я вземе в прегръдките си и да я занесе отново на леглото.

— Не си играй с огъня, Джейк. — Смехът й напомняше по-скоро ридание. — Можеш да се грееш, но отидеш ли по-близо, ще се изгориш. Ако остана, и двамата ще се опарим. Не разбираш ли? Ще нарушим правилата, които сами сме изработили, и ще ни боли. Отново.

— Не, този път не!

— Напротив. Един от нас ще провали всичко, като се влюби или направи друга подобна глупост! А както и двамата знаем, любовта не съществува. Тя е лъжа! Със същата лъжа пламъкът примамва пеперудите. Хипнотизира ги с обещанието за нещо прекрасно и те изгарят!

Джейк сведе поглед към нея, като си мислеше за Сандра. За всички надежди и сълзи. За пламъците, които го бяха изгорили дълбоко. За следите от огъня. Но нали беше минал през тях! Мечът се закалява, като се нагрява до червено и става по-здрав, по-устойчив, по-гъвкав.

А любовта? Дани казваше, че е лъжа, но той вече се съмняваше в това. Може би лъжа бяха само илюзиите, които събужда! Ако човек успее да ги пренебрегне, оставаше чистата истина. Чистата любов.

Тръсна глава. Ако успееше да задържи Дани, всичко щеше да се изясни от само себе си!

Но тя тръгна към вратата, без да го погледне.

— Съжалявам, Джейк. Кажи от мое име довиждане на Бъстър. И на Каси. Кажи й, че снощи бях много горда с нея и… Просто кажи довиждане.

Излезе и вратата се затвори след нея. Край. Изведнъж Джейк осъзна, че е измръзнал до смърт. През прозореца духаше свеж планински вятър. От това ли беше?

Беше късно да се умува кой се е опарил. Само не знаеше кой от двама им е пеперудата и кой пламъкът!

 

 

— Дани, ти работиш ли, или само присъстваш? — Карла Сантос влезе в стаята с куп документи в ръце. — Какво се е случило с теб? Две седмици се правя на фокусник, за да ти дам възможност да влезеш в релси. Повече не мога. Събрала се е толкова работа, а секретарката ти казва, че седиш като призрак, втренчила празен поглед през прозореца.

— Съжалявам.

— По дяволите, знам, че съжаляваш! Само това ли ще кажеш? — Карла стана и закрачи нервно из стаята. — Отначало си мислех, че си изморена и след няколко дни ще се съвземеш. Но ти просто не си тук! По-точно присъстваш тялом, а духът ти витае някъде… И аз не знам къде! Не идваш с нас да пием по един коктейл след работа, не обядваш. Като те гледам, имам чувството, че не спиш дори! И само мълчиш! — Карла застана пред нея.

— Добре съм — насили се да се усмихне Дани.

— Виждам, виждам! В тази работа има замесен мъж, нали?

— Събуждала ли си се сутрин с мисълта да зарежеш всичко? Просто така? — Дани отново се загледа навън. На Запад. Все на Запад.

— Непрекъснато. След това пия две чаши кафе, преглеждам сметките и всичко си идва на мястото. Слушай, нямаше да бъдеш една от най-добрите в „Менхънтърс“, ако всяка сутрин се двоумеше да дойдеш ли на работа, или не. Казвай какво става! Според госпожа Уейнрайт ти си била в онази ферма, за да се срещнеш със собственика. Защо си мисля, че тя не знае и половината от това, което се е случило там!

Дани се усмихна. И слава богу, че не знае, рече си тя. После осъзна, че Карла я наблюдава, и се опита да обясни:

— Когато преди години дойдох в Торонто, не предполагах, че някой ден ще поискам да се завърна в онези прерии. Този град е като „Дисниленд“, пълен е с чудеса. Но във фермата… Не мога да обясня. Имаше нещо във въздуха, във вятъра, в дърветата и планините. Разбрах, че са ми липсвали кравите, миризмата на коне и сено, студените утрини в обора.

— Ще ти купя мъжки одеколон!

— Де да беше така лесно! — въздъхна Дани. — Не зная. Предполагам, че донякъде се дължи на произхода ми. Освен това ми е приятно да съм сред хора, които правят полезни неща.

— Като да доят крави, така ли?

— Да, точно така. Гледах как трима мъже прекараха цял ден на седлата, за да прехвърлят стадо от четиристотин глави от ниските пасбища високо в планината. Беше тежка работа и те се върнаха изтощени, но бяха свършили нещо истинско, Карла! Нещо много важно. Срещнах една чудесна жена, пенсионирана учителка, която се опитваше да занимава полудиви хлапета в предучилищна възраст. Беше ги накарала да напишат пиеса и да я изиграят!

— А според теб да откриеш подходящите служители за една голяма компания не е истинска работа?

— Заблуждавах се, че съм полезна. Но откакто се върнах, виждам около себе си само разглезени, презадоволени хора, които нямат други цели, освен да трупат пари и да се докопат до креслото на президента колкото може по-бързо. Никаква почтеност, никакъв морал. Най-безскрупулният печели. Аз какво правя? Фирма А иска да привлече служител, който работи във фирма Б. Отивам и представям офертата. Те ми правят контраоферта. Пазарим се. Ако отиде в А, аз си вземам тлъстата комисиона. Ако съм добър агент, ще направя така, че да си я взема, независимо кой ще спечели. И в края на краищата, това нищо не значи, Карла. Ние сме просто деца, които играят игрички и в замяна получават високи заплати.

— Така значи, емоционален срив. От колко време си тук? Пет, шест години? Някои не издържат още първите осем месеца.

— Какво да правя?

— Напусни. Намери си друга работа. Но не бързай. Почини си.

— Може би си права — въздъхна Дани и отново се загледа през прозореца. На Запад, все на Запад…

— Няма да се върнеш в Саскечуан, надявам се?

— Не, нямам намерение.

— Но ще дойдеш довечера на партито?

Беше забравила. В първия миг понечи да откаже. Изражението на Карла обаче я накара да промени решението си.

— Не бих пропуснала!

— Лъжкиня. Точно в осем. Поканила съм по трима мъже за всяка дама. За да бъде по-интересно. — Спря до вратата и добави с усмивка: — Защото това, от което се нуждаеш, е мъж!

 

 

Няколко часа по-късно Дани си мислеше, че последното, от което се нуждае, е мъж. Огледа се и загаси лампата. Загуби почти час, за да се приготви, с надеждата, че това суетене ще подобри настроението й. Безуспешно. Изобщо не й се ходеше. Само че нямаше как. Ако не отидеше, щеше да стане по-лошо. Не беше задължително да стои до края. Чаша вино, няколко безсъдържателни разговора и ще си тръгне, като се извини с неочаквано главоболие.

Прекоси стаята, подреди небрежно нахвърляните възглавнички и букета във вазата. Загледа се през прозореца към светлините на града. Не ги виждаше. Пред очите й бяха планините. И високият мъж с дяволита усмивка и разбойнически очи…

Може би Карла беше права. Трябваше й почивка. Да се качи на колата и да поеме на път. На изток. Или на юг, до Бостън, Кейп Код. Слънце, пясък и море. Не беше ли това класическото лекарство за любовна мъка?

Погледна часовника си. Време беше да тръгва. Взе палтото и чантата си. Докато прекосяваше фоайето, дочу врява откъм бюрото на портиера, но не си направи труда да разбере каква е причината. Две елегантни жени със съпрузите си чакаха да докарат колите им, за да вечерят навън. Един от мъжете я поздрави и Дани отвърна. Не знаеше нищо за тях, освен че живеят в същата сграда. Беше едно от нещата, с които така и не можа да свикне — да се разминаваш с някого години наред и да не обмениш нито дума, освен учтива усмивка и поздрав. Кой знае защо се сети пак за фермата и как за няколко дни стана част от малкото общество там. Как всички я обикнаха и приеха!

Отново дочу глъчка и погледна към портиера. Спря рязко и за малко не се блъсна в човека пред себе си.

Защото зърна един мъж. Висок, широкоплещест, с джинси и кожено яке, широкопола шапка и ботуши. Той доста заплашително съветваше портиера, че е най-добре да позвъни още веднъж в апартамента на Дани Рос и да й предаде, че Джейк Монтана е долу и няма да мръдне, докато не я види.