Джоан Рос
Без прецедент (12)

Дванадесета глава

Ако трябваше с една дума да определи настроението на следващата утрин, Джесика би го нарекла „предпазливо“. И двамата с Куин внимаваха да не подновят снощния спор.

Джесика се обади на Елизабет да й донесе дрехи. За щастие майката бе запазила младежката си фигура, а дъщерята носеше същия номер. После Джесика се обади на момичетата и с облекчение откри, че пожарът не ги е разстроил особено. А оставането при баща им удължаваше непредвидено ваканцията и им даваше възможност да поплуват в новия басейн.

— Трябва да призная, че съм изненадана. Очаквах да се разплачат.

— Децата са много издръжливи.

— За щастие — съгласи се тя.

— Ти как си?

— Сякаш ме е прегазил камион. — Сви рамене Джесика.

Погледът му се плъзна по синината на ръката й, резултат от бурната им любовна нощ.

— Съжалявам.

В очите й за пръв път след вчерашната случка проблеснаха весели искрици.

— Аз пък не съжалявам. Пък и не за това ставаше дума.

— О!

И двамата замълчаха, докато в тишината се усети напрежение.

— Искаш ли няколко страници от днешния вестник? — любезно попита Куин.

Джесика се възползва от подхвърлената възможност.

— Да. Благодаря.

— Какво ще четеш? За разпродажбите ли?

— Бизнес страниците, ако нямаш нищо против. Ужасява ме мисълта, че сега след пожара ще трябва да се купуват дрехи… Освен ако ти не предпочиташ тези страници?

— Не, не, заповядай — подаде й той вестника и се подразни, че продължават да си говорят учтиво и сдържано.

— Благодаря — повтори тя.

— Няма защо.

Джесика се надяваше, че Елизабет ще дойде бързо. Дразнеше я подчертаната любезност на Куин. Чудеше се как ли ще реагира, ако излее кафето си отгоре му.

Куин забеляза, че се е загледала в чашата си.

— Искаш ли още кафе?

— Не, благодаря.

— А да ти притопля това?

— Благодаря, така ми харесва.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Добре. Ако искаш нещо, кажи.

— Сериозно ли говориш? — внезапно попита тя.

Куин застина с лъжичка, поднесена към устата, после бавно и постави в купичката.

— Разбира се. Какво да ти приготвя? Препечени филийки? Омлет?

— Нищо не ми се яде повече — поклати глава тя.

— Какво искаш тогава?

— Да престанеш да се отнасяш към мен все едно съм гостуваща знаменитост. Започвам да се изнервям, Куин.

— Просто се опитвам всичко да бъде спокойно.

— И мислиш, че е възможно?

— Между нас ли?

Джесика разбра, че въпросът му не се нуждае от отговор и не продума. После видя как потъмняват очите му. Мъжът протегна ръка и обхвана китката й.

— Между нас ли? — повтори и бавно започна да гали дланта й.

Ласката предизвика прилив на топлина, която бавно обля цялото й тяло.

Куин усети ускоряването на пулса й и се усмихна. Джесика неволно прехапа устни и по бузите й плъзна руменина. Когато вдигна поглед, срещна изумрудените очи на мъжа, потъмнели от споделения копнеж.

— О, Джес! — гласът му беше пресипнал. — Между нас нищо не може да бъде спокойно. Когато се караме, борбата е с нокти и зъби. Но когато се любим, сякаш развихряме буря. Не би отрекла това, нали, скъпа?

Джесика дръпна ръка и я скри под масата, за да не види той треперещите й пръсти.

— Не — призна тя. — Чувствам се прекрасно, когато се любим. Неописуемо! Но не можем да прекараме цял живот в леглото, Куин.

— Идеята обаче е интересна.

— По дяволите, Куин! Сега не е време да се държиш като прелъстител.

— Ако греша, можеш да ме поправиш, но ми се струва, че ти игра тази роля снощи.

Прав беше, тайничко призна Джесика. Беше се поддала на първичния копнеж, който той провокираше в нея с всеки свой жест, поглед, дума или докосване. Когато беше с Куин, чувството я поглъщаше и я лишаваше от разум и воля.

Куин мразеше миговете, в които лицето й сякаш се затваряше и му пречеше да чете мислите й.

— Джесика?

— Спомних си стих на Томас Елиът. Напоследък много ми подхожда.

— Ще го споделиш ли с мен? — тихо попита той.

Джесика подпря лакти на масата и уморено разтри слепоочията си.

— Писал е нещо за ужасната дързост, която се проявява в моментната капитулация.

Куин тихо изруга.

— Защо, дявол да го вземе, поставяш изкуствени прегради помежду ни?

— Защото са истински — остро отвърна тя. — Това, което имаме в леглото, е едно. Друго е да започнем връзка, която ще продължи цял живот.

— Какво знаеш ти за подобни дълготрайни отношения? Ти тръгна към нашата връзка с намерението да изживееш една авантюра. Без обвързване. Без отдаване на другия.

Джесика не очакваше да чуе тези думи. Куин неочаквано се надвеси над нея, хвана я за раменете и безцеремонно я изправи.

— Искаше от мен единствено секс. И ако сега някой трябва се чувства използван, то това съм аз. Признай, не бях ли само сексуално разтоварване за една разведена жена?

Думите му я прободоха като нож. Тя не усети кога му удари плесница, само остана втренчена в ръката си все още върху бузата му.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — провлечено попита той, а в гласа му се таеше заплаха.

— Мразя те за това, което ми стори — изсвистя шепотът й. — Мразя те за начина, по който ме принуждаваш да губя самообладание.

Куин си каза, че е сгрешил. Нямаше намерение да се кара с нея. Не искаше да изрича всичко това. Избухването се очакваше.

— Джес — промълви той с надеждата да я успокои, — съжалявам. Ти ме вбеси и затова наговорих тези глупости.

Тя измърмори нещо неразбрано, но отказа да вдигне поглед. Куин приближи до нея и я прегърна, а тя се напрегна от нежното му докосване.

— Мила, ти ме отчая. Непрекъснато объркваш отдаването в леглото с капитулация в живота.

— А не е ли така? — пошепна тя.

— Ако е така, значи и двамата сме в еднакво положение, защото нито аз, нито ти бихме могли да бъдем далеч един от друг отсега нататък.

— Но ти като че ли успя през последните три седмици — упрекна го тя. — Между другото, как беше в Мексико?

— Мексико? — недоумяващо повтори той. — Защо реши, че съм бил в Мексико?

А може и да не е бил там с Памела Стюарт. Вълна на облекчение се надигна в душата й, но Джесика побърза да си припомни, че това не променя нещата. И само сви рамене.

— Бях във Финикс с Кийт.

— Но не ми се обади.

— Исках. Сигурно по сто пъти на ден хващах слушалката, но се страхувах, че няма да пожелаеш да ме изслушаш… Щях да полудея, Джес, толкова ми липсваше. Това нищо ли не означава за теб?

— Означава единствено, че приличаме на Такърови. Не можем един без друг, но и заедно ни е трудно да живеем. За теб не знам, но аз не мога да продължа по този начин. Повече няма да се виждаме, Куин.

Болка се изписа на лицето му, но гласът му остана спокоен. Мъжът напрегнато се взираше в лицето й, когато каза:

— Този разговор ми е познат. Но трябва да си сигурна, че наистина го искаш, Джесика — тихо я предупреди той. — Защото не желая повече да бъда отхвърлян.

Джесика се втренчи в Куин, докато бавно възприемаше думите му. Какво беше направила? Не постъпваше ли и тя като Брайън? Дали не беше взела това, което й бе предложил той, а сега му обръщаше гръб и си отиваше от него? О, господи, защо всичко така се обърка?

Куин наблюдаваше смяната на чувствата по лицето й. Първо объркване, после съмнение, а след това внезапно прозрение, което я накара да потръпне в обятията му. Той я остави да се отпусне немощно на стола.

В този миг тишината бе прорязана от звън. Куин грубо изруга. Не искаше да остави проблема нерешен и остана на мястото си, стиснал устни. Звънецът пак проехтя. После се чу отново.

— По-добре отвори — в гласа на Джесика се долови примирение. — Който и да е, няма да си тръгне.

— Отношенията ни са много по-важни.

Пак се звънна. Джесика въздъхна.

— И без това е невъзможно да разговаряме при този шум. Иди да отвориш, Куин.

Куин изруга и гневно отвори вратата. Но се наложи да преглътне следващите си думи, когато видя на прага Елизабет с червен куфар в ръка.

— Вече реших, че сте излезли — каза тя, а усмивката й помръкна, щом възрастната жена забеляза напрегнатото изражение на Куин. — По-добре поеми това, а аз си тръгвам — побърза да добави тя.

Чула гласа на майка си, Джесика изпита съжаление и облекчение едновременно.

— Мамо? Няма нужда да тръгваш.

— Куин? — Съчувствено го погледна Елизабет.

Той сви рамене и пое куфара от ръцете й.

— По дяволите, бездруго доникъде нямаше да стигнем. Можеш да влезеш.

Елизабет прегърна дъщеря си и установи, че и Джесика изглежда зле, но положението на Куин бе по-лошо.

— Донесох ти дрехи — ненужно обясни тя. — Как си?

— По-добре.

Елизабет се огледа.

— Говорих тази сутрин с Брайън. Той щял да заминава някъде за две-три седмици, но Дирдри е съгласна децата да останат при нея.

— Няма да стане — заяви Джесика и скръсти ръце.

Елизабет разбиращо кимна.

— И аз му казах, че вероятно следобед ще ги вземеш. И понеже виждам, че при Куин няма достатъчно място за всички, защо не ги доведеш при нас?

Джесика усещаше ледения поглед на Куин. Никога не беше го виждала така ядосан. Насочи вниманието си обратно към Елизабет.

— Благодаря ти, но текат последните им седмици в училище, а вие с татко живеете на другия край на града. Застрахователната компания ще плати разноските за хотел, докато се построи отново къщата.

— Но аз мислех, че ти оставаш тук? — объркано рече майка й.

— Никога не е имала такова намерение — саркастично се намеси Куин.

Елизабет погледна дъщеря си, после Куин, накрая отново отмести очи към Джесика.

— Ясно — тихо каза тя. — Добре тогава, скъпа, защо не се облечеш и аз ще те откарам до Мил Вали?

— Благодаря — отвърна Джесика, нетърпелива да избяга от погледа на Куин. Мъжът й подаде куфара. Пръстите им пламнаха при неволното докосване, но очите на Куин останаха безизразни. Излизайки от стаята, Джесика си помисли, че прилича на рак, който се скрива в пясъка.

Десет минути по-късно тя застана на вратата и затърси подходящи думи да се сбогува. Изражението на Куин бе непроницаемо. Гърлото й се стегна.

— Ами, благодаря ти — тихо каза тя. — За всичко.

— Беше ми приятно — учтиво отвърна той, а после остро добави: — Всичко.

Джесика и Куин изпитателно се погледнаха, всеки изчакваше другия. Когато болката стана нетърпима, младата жена се извърна и излезе от апартамента.

По пътя Елизабет не продума и Джесика се почувства неизразимо благодарна за това. Тя не откъсваше очи от неравния бряг, а в мислите й бе Куин — застанал неподвижно в коридора, на лицето му бе изписана болка, ръцете бяха напъхани дълбоко в джобовете. Джесика знаеше, че този образ ще я преследва до края на живота й.