Джоан Рос
Без прецедент (10)

Десета глава

Джесика безцелно драскаше по тефтера си една сутрин три седмици след раздялата с Куин и си блъскаше главата да открие разумна причина, която все още я задържа в офиса й. Изпитваше силно безпокойство. А имаше време, когато работата за фирмата й се струваше най-важното нещо след дъщерите, разбира се.

Сега бавно откриваше, че светът на закона също може да бъде скучен. Единственото истински интересно дело, с което се бе занимавала от месеци, беше разводът на Такърови. Въпреки ужасното им поведение, поне предлагаха някакъв род преживяване.

— Надявам се този поглед да не е насочен към някого, когото познавам.

Джесика вдигна очи. На вратата стоеше Ванеса.

— Лош ден ли имаш?

— Лоша година.

— Единственото, което би ми развалило настроението за толкова дълго време, колкото на теб, е някой мъж.

Джесика само сви рамене. Ванеса влезе в стаята и седна на стола срещу бюрото.

— Да си виждала Куин Мастърсън скоро? — преднамерено небрежно попита тя.

— Не, защо?

Ванеса отмести поглед, сякаш излиза неудобство да срещне очите на Джесика.

— Само питам… Памела Стюарт наскоро се върна от Мексико.

— Прекрасно — измърмори Джесика, а пръстите й стиснаха тънката позлатена писалка.

— Тенът й е прекрасен.

Джесика изпусна писалката, подпря лакти на бюрото и сключи пръсти под брадичката си.

— И ти дойде дотук само за да ми съобщиш, че Памела Стюарт е придобила хубав тен — обвинително изрече тя. — Какво има?

— Там е получила развод, Джесика — каза Ванеса, като нервно въртеше пръстена си.

— Радвам се за нея — сухо отвърна Джесика.

— Има и нещо друго.

— Така и очаквах — сподави въздишката си Джесика. — Дошла си да ми кажеш, че е била с Куин.

— Страхувам се, че да.

Ето къде е бил, значи. В Мексико — да държи ръчичката на Памела, докато се развежда. Тази мисъл я прободе като нож.

— Не че има някакво значение, но те са стари приятели — Джесика опита гласът й да прозвучи нормално.

— Много си личеше снощи, съгласна съм.

— Не желая да разговарям за Памела Стюарт и Куин — отсече Джесика.

Ванеса грациозно се надигна от стола си.

— Добре. Исках само да знаеш. Не бих понесла някой да те нарани, Джесика.

Предупреждението идва твърде късно, помисли си Джесика. Когато Ванеса излезе от стаята. Болката вече бе непоносима. И ако навремето бе мислила, че е преживяла истински ад с развода си, дълбоко се бе заблуждавала.

Миг по-късно Пола съобщи, че на телефона е Куин.

Джесика онемя и се загледа в примигващия червен бутон, сякаш там се криеше змия, готова да я нападне.

— Ало? — По дяволите, трябваше да звучи рязко.

На Куин сякаш не му беше трудно да поддържа делови тон.

— Джесика — започна той, — искам да знам дали Силвия Такър ще се съгласи на една среща.

— Къде, по дяволите, беше Кийт? Силвия ме подлуди.

— В центъра за лечение на алкохолизъм във Финикс.

— О! Как е сега?

— По-добре. Още не е оздравял напълно, но не е в онова отчайващо състояние.

Джесика би желала да каже същото и за себе си.

— Ще потърся Силвия и ще ти се обадя — каза тя, като се стараеше гласът й да звучи безразлично. — Ще бъдеш ли в офиса си следобед?

— Имам среща на обяд, която може да продължи по-дълго. Можеш да оставиш съобщение на секретарката ми.

Джесика не можа да пропъди мисълта, че обядът сигурно ще бъде с разведената наскоро Памела Стюарт.

— Добре — бързо отвърна тя. — Е, приятен ден.

— Ако наистина ми го пожелаваш — измърмори той, — може би има какво да си кажем.

И с тези думи той побърза да затвори, а в ушите й остана да отеква само писукането в слушалката. Джесика тръсна глава и веднага набра номера на Силвия Такър.

— Червеят иска да пропълзи обратно, така ли? — весело каза Силвия.

— Не знам. Господни Мастърсън се обади и каза, че съпругът ви би желал да се срещнете. Не ми съобщи подробности.

— Е, ако му се ще да бъде приет обратно в този дом, доста е трябва да се извинява.

— Госпожо Такър — нетърпеливо я прекъсна Джесика, — да уговоря ли срещата?

— Да. Но не веднага. Нека се измъчи малко. Между другото, де е бил?

— В центъра за лечение на алкохолизъм във Финикс.

Другата страна отвърна с мълчание.

— Искате да ми кажете, че Кийт е спрял да пие?

— Куин… Господин Мастърсън смята, че засега се справя.

— Проклета да съм. Вижте дали не можете да уговорите срещата за утре.

Джесика реши да се обади късно следобед с надеждата да разговаря с Куин. Но секретарката му отвърна, че още не се е върнал. Уговориха срещата за десет часа на другата сутрин.

На вратата отново се появи Ванеса и любопитно изгледа Джесика.

— Хайде, малката, време е да си тръгваме.

— Имам още работа — каза Джесика. Надяваше се, че Куин може да се обади, за да потвърди часа на срещата утре. Отчаяно се нуждаеше отново да чуе гласа му.

— Сама ли си тази вечер?

— Да. Децата са в Мил Вали. Малори завърши филма си за семейството и иска да го покаже на Брайън.

— Хайде да пийнем по едно тогава. В „Козмик Китън“, страхотно местенце.

— Не си падам по баровете, особено по тези, където се завързват запознанства.

— Е, да, ама не можеш да стоиш тук и да страдаш по Куин Мастърсън цял живот.

— Не страдам, а работя.

— Джесика — твърдо изрече Ванеса, — да преживееш несполука в любовта е като да паднеш от кон. Длъжна си да станеш и отново да го яхнеш.

— Алергична съм към конете.

— Знаеш какво имам предвид. По начина, по който се държиш, изглежда, че си алергична към мъжете. Повярвай ми, миличка, ще ти се отрази добре, ако малко се позабавляваш. Пък и няма да навреди на репутацията ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Че хората те обсъждат, макар да не вярвам на думите им.

— И какво точно приказват?

— Че освен кратката ти авантюра с Казанова, не си обръщала внимание на други мъже. А си привлекателна жена, при това разведена. Хората мислят, че не е съвсем нормално, ако ме разбираш.

Да, Джесика много добре я разбра. Очите й станаха ледени.

— Личният ми живот си е моя работа, Ванеса.

— Да не кажеш, че не съм те предупредила.

Когато Ванеса си тръгна, Джесика си спомни думите на Куин, че хората я смятат за желязна дама с ледена кръв и каменно сърце. Хубаво би било, ако това беше вярно, помисли си тя. Каменните сърца поне не се разбиват.

По-късно, докато пътуваше към къщи, Джесика гледаше хората по улиците, засмените влюбени, които се държаха за ръце, смееха се и си разменяха целувки. Сан Франциско наистина бе идеален за влюбените, но цялата му романтичност сега я потискаше.

Когато най-после се прибра, реши да напълни ваната, да взе ме книга и да си налее чаша вино. Успя да задържи вниманието си върху сюжета, въпреки че непрекъснато се сещаше за Куин. В този миг лампата премигна и токът спря.

— По дяволите! — измърмори Джесика, докато излизаше от ваната и опипом се загърна с хавлията. Взе свещ и отиде да огледа бушоните. Смени изгорелия и остана доволна, че поне едно нещо днес не беше завършило неприятно. Не й се щеше да прекара вечерта в четене на свещ.

На другата сутрин се успа, защото след смяната на бушона бе забравила да свери часовника. После сешоарът й изгоря. Нямаше време да го поправи и като хвърли последен поглед в огледалото, се ужаси от стърчащата си на всички страни немирна коса. Така й се искаше днес да изглежда по-добре от всякога, а се очертаваше да се появи на срещата с Куин във възможно най-неугледен вид.

Денят й продължи още по-ужасно. Докато пътуваше с автобуса, шофьорът рязко натисна спирачки, за да не връхлети върху едно дете и кафето на пътника до Джесика се разля от пластмасовата му чашка право върху роклята й. Докато наблюдаваше как кафявото петно се разстила по синята материя, Джесика реши, че злото е започнало да владее света и използва всяка възможност да обърква и влошава неща наоколо.

Когато се появи на вратата, семейство Такър и Куин вече я чакаха. Сърцето й подскочи, щом той погледна към нея и очите му се присвиха, оценявайки раздърпания й вид. Джесика изправи рамене и опита да се усмихне.

— Съжалявам, че закъснях — промълви тя, докато заемаше мястото си до Силвия. — Часовникът ми не иззвъня, бушоните изгоряха, сешоарът — също… Е, това всъщност не ви интересува. — Опита отново да се усмихне. — Започваме ли? Кой ще говори пръв?

Господи, какви ги дрънкам, помисли си Джесика. Ще ме сметнат за пълна глупачка. В същия миг срещна недоумяващия поглед на Куин и сърцето й спря.

Той обаче изобщо не слушаше, защото кръвта бучеше в ушите му. Колко се бе променила през последните няколко седмици. Лицето й беше изопнато и побледняло. По скулите й бяха изпъкнали луничките, съвсем незабележими преди. Погледът издаваше нервността й, а под очите й личаха тъмни кръгове. И беше отслабнала, макар да не бе по-малко прекрасна.

Джесика се надяваше веднага да пристъпят към работа, но явно намеренията на Такърови бяха съвсем различни. Двамата започнаха да сипят обвинения един върху друг, да се упрекват и да спорят, връщайки се чак към първите години на брака си.

Джесика хвърли предпазлив поглед към Куин. Изглеждаше уморен. Имаше прекрасен тен явно в резултат на разходката до Мексико с Памела, но кожата му се бе изопнала и подчертаваше високите му скули. Зелените му очи бяха изгубили блясъка, за който често бе мислила, а две бръчки се бяха очертали около устните му. Тези прекрасни изкусителни устни…

Внезапно почукване по вратата привлече вниманието й и миг по-късно се появи секретарката й, очевидно притеснена.

— Търсят ви по телефона, госпожо О’Нийл.

— Моля те, приеми съобщението, Пола.

— Спешно е! — Тонът на Пола смрази кръвта във вените на Джесика. — О, Джесика, наистина съжалявам…

Децата, мина й през ум, докато приближаваше към телефона в другия край на стаята. Буца се надигна в гърлото й и младата жена изрече негласна молитва. Господи, не позволявай да им се случи нещо!

Куин скочи на крака и безпомощно загледа как лицето на Джесика посивява, а очите й се затварят.

— Разбирам — едва успя да пошепне тя. — Тръгвам веднага.

Но остана като вкопана, с поглед, зареян някъде навън през прозореца. Куин изтича към нея и пое слушалката от ледените й ръце.

— Джес? — Той я хвана за раменете и я разтърси. — Какво има? Децата ли?

Тя бе готова да се разридае, прочела загрижеността в очите му.

— Не, децата са добре.

— Слава богу! — Дълбоко въздъхна той. — Какво има?

— О, Куин. — Изплака тя. — Къщата ми. Пламнала цялата. Всичко е изгоряло, Куин. Всичко.

Той знаеше какво означава тази къща за нея. Символ на трудно извоюваната й независимост. Привлече младата жена в прегръдките си и нежно започна да гали косата й.

— Слушай сега — нежно каза той. — Чуваш ли ме? Всичко ще бъде наред.

Тя го погледна недоумяващо.

— Чуй ме, Джес — повтори той. — Сега ще отидем заедно. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. Трябва да ми повярваш, мила.

Тя се отпусна в прегръдките на мъжа и склони глава на гърдите му. После пое дълбоко дъх, сякаш да вземе от неговата сила. Когато вдигна глава, очите й блестяха от сълзите.

— Радвам се, че си тук, Куин — пошепна тя.

— И аз се радвам, скъпа. — Целуна я той. После я поведе към вратата и подхвърли през рамо: — Вие двамата измислете нещо, за да се справите сами. Ние имаме по-важна работа. — И без да обърне внимание на изненадата, изписана по лицата им, изведе Джесика от стаята и каза на секретарката: — Госпожа О’Нийл ще отсъства няколко дни. Бихте ли отложили ангажиментите й?

— Разбира се — отвърна с готовност Пола.

— И, моля ви — добави след кратък размисъл той, — обадете се в моя офис и предайте, че днес няма да се върна на работа.

— Вече го направих.

Куин й се усмихна и си помисли защо всички други виждат това, за което Джесика остава все още сляпа. Както и да възразяваше тя, двамата бяха родени един за друг.

И той щеше да я принуди да разбере това.