Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alexander der Grosse unter Verdacht, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Фабиан Ленк. Убийство в театъра

Издателство „Фют“, София, 2010

Немска. Първо издание

Редактор: Илияна Владимирова

Илюстрации: Алмут Кунерт

ISBN: 978-954-625-648-5

История

  1. — Добавяне

Тайнственото писмо

На следващата сутрин Кия събуди приятелите, като ги побутваше с муцунка по носовете.

Малко след това се появи и Критон:

— Ставайте! — пропя той. — След малко започва репетицията на хора.

Ким шеговито потупа Леон:

— Нетърпелива съм да те видя на сцената.

— Ще пея като славейче — не й остана длъжен той.

— Това заплаха ли е? — през смях попита Юлиан.

Леон му хвърли сърдит поглед:

— Сега ти ли започваш?

Критон сложи край на препирнята:

— Стига сте се джафкали, ами ме последвайте! Трябва да свършим, преди да настане обедната горещина — заяви той и тръгна.

 

 

В сянката зад сцената първо всички закусиха с козе сирене, маслини, мед и пресен хляб. Кия получи мляко и половин скумрия.

Малко по-късно приятелите вече стояха на орхестрата задно с Критон и хора от двайсет и четирима певци. Критон сложи в ръцете на Леон руло пергамент и отбеляза с паче перо един пасаж.

— Това е текстът на хора в пета сцена от първо действие. Гледайте и тримата от този свитък. Но първо послушайте, за да научите мелодията, а след това се опитайте да се включите — каза той и вдигна ръце като диригент.

Мелодично пеене изпълни театъра:

„Врякикики, вряк, вряк!

Врякикики, вряк, вряк!

Деца на блатни извори,

да викнем своя дружен химн,

да викнем сладкия напев

вряк-вряк, вряк-вряк.“[1]

Леон едва се сдържа да не се разсмее, но след това се включи.

Когато хорът замлъкна, Критон изръкопляска:

— Не беше зле — похвали той приятелите.

Ким се усмихна широко:

— Да, нашият приятел Леон е роден за жаба! Винаги сме подозирали това!

— Пеенето му е… как да се изразя… в него има потенциал — меко заключи Критон.

 

 

Към обед репетицията свърши. Критон беше доволен и обяви, че ще се оттегли за два часа. Останалите също си тръгнаха. Следобед трябваше да има още една репетиция с актьорите.

— Чудесно! — каза Ким на момчетата. — Сега можем да потърсим тази Родула. Най-добре да чуем какво се говори на агората.

Малко след това тримата, следвани от умната котка, вече бяха на агората и разпитваха търговците. В началото не намериха човек, който да им каже нещо за Родула, но след това Кия ги заведе при една клатушкаща се масичка, зад която стоеше кредитор с мрачно лице.

— Родула ли? Да, познавам я — каза той и подозрително изгледа Ким. — Сключихме една много успешна сделка с нея. Но защо ви е Родула?

Ким бързо отвърна:

— Трябва да й предадем едно съобщение… от Критон.

Кредиторът измърмори нещо под носа си. След това посочи с пръст към уличка, водеща нагоре към двореца:

— Втората отдясно, последната къща — измърмори той. — А сега изчезвайте! Пречите ми да работя!

Приятелите се измъкнаха от стоата и се втурнаха към къщата на Родула. Рояк боси деца играеха на нещо като хокей, като вместо топка използваха надут свински мехур. За стикове им служеха обикновени тояги, подобни на бастуни. Вратите бяха отбелязани с купчини камъни. Приятелите погледаха малко играта, после продължиха пътя си.

Къщата на Родула беше като всички — бяла, двуетажна, с покрив от червено-кафяви керемиди. Към улицата гледаха няколко тесни прозорчета, а масивната дървена врата беше украсена с резбована лозница.

— Какво да правим сега? — попита Леон. — Имаш ли някаква идея, Ким?

— Ами да влезем и да кажем „добър ден“ — отвърна момичето.

— Страхотно предложение! — не можа да се сдържи Леон.

Ким не отвърна на ироничната му забележка и почука на солидната врата. За най-голямо нейно учудване вратата се открехна и тя видя, че ключалката е счупена. Какво ли се беше случило, помисли си и извика:

— Има ли някой?

Не последва отговор.

Момичето въпросително погледна към Леон и Юлиан, но момчетата мълчаха. В този момент Кия се промъкна покрай краката й и изчезна в къщата.

— Кия! — изплашено извика Ким.

Отвътре се разнесе настойчиво мяукане, котката сякаш ги викаше да влязат.

— Мисля, че иска да я последваме — тихо каза Ким и прекрачи прага.

Леон и Юлиан я последваха и затвориха вратата след себе си.

Въпреки оскъдната светлина Ким успя да види, че се намират в малък коридор. Отляво имаше врата.

— Хей, има ли някой тук?

Отново не последва отговор.

Ким нервно гризеше долната си устна. Къде се губеше Кия? Момичето се заоглежда плахо. На пода се търкаляха парчета от изпочупени глинени съдове.

Какво ли се е случило тук, отново си помисли тя, но знаеше, че няма да намерят отговор, ако продължават да стоят на едно място. Събра целия си кураж и блъсна вратата.

Оказаха се в просторна стая с красива мозайка на пода и три широки легла.

През тесен прозорец в мегарона[2] струеше светлина. Подът и тук беше покрит със счупени съдове. На земята се търкаляше свещник, а едно от леглата и една масичка за сервиране бяха преобърнати.

— Имало е борба… — прошепна Ким.

— Може би войниците са спипали тук Павзаний — приглушено отбеляза Леон. — Той вероятно се е съпротивлявал…

— Шшт! Чухте ли това? — попита Юлиан.

Децата се заслушаха, притаили дъх. До ушите им достигна тихо мяукане.

— Идва оттам! — извика Ким и посочи към една завеса. Тя се запъти към завесата, като внимаваше да не стъпи върху някое от глинените парчета. Стигна до нея и я дръпна.

Зад завесата се откри неголям проход към сенчест вътрешен двор с много цветя и красив водоскок. В дъното, до открито огнище се виждаше стълба, която отвеждаше към покрита тераса с колони на втория етаж на къщата. Терасата опасваше цялата къща и се виеше около двора. Кия провря главичка между дървените пръчки на парапета и отново измяука.

Приятелите бързо изтичаха по стълбата. Като се качиха горе, видяха четири врати. Котката се шмугна в първата врата. Приятелите я последваха. Стаята беше празна.

Ким въпросително погледна Кия. Защо котката влезе тук? Тя никога не правеше случайни неща. „Трябва да има причина, заради която ни доведе в тази стая“, помисли си Ким и се огледа.

На стената беше опрян стан, а пред него стоеше дървен стол. До тях се виждаше просто легло с тънка завивка, на пода се търкаляха парчета от статуя, а до тях лежеше разбитият капак на една ракла.

Кия отново енергично измяука и изчезна в процепа между тежката рамка на стана и стената. Ким надзърна след нея, но като не видя нищо необичайно, побутна котката и пъхна ръката си зад рамката. В стената имаше дупка, не по-широка от юмрука й, и пръстите й напипаха нещо шумолящо.

Пергамент, помисли си Ким, докато го вадеше. В следващия момент видя, че наистина държи в ръце малък свитък пергамент. Отвори го, затаила дъх. Леон и Юлиан надзърнаха през рамото й.

„Любима моя Родула, пишеше там, прекланям се пред красотата ти. Извънредни обстоятелства ме принуждават да изчезна за известно време. Но задачата, която трябва да изпълня, ще ме направи богат и известен и ще ознаменува заслужения край на онази проклета змия Меда[3]. Обещавам ти! Скрий това писмо или го унищожи. Можем да се видим вдругиден на обед при полуразрушеното имение. Внимавай да не те проследи някой!

Твой любим, Павзаний“

— Не може да бъде! — възкликна Леон и подръпна лявото си ухо. — Наистина невероятна находка! Павзаний пише, че му е поръчано да извърши убийството. Сещам се за кое полуразрушено имение говори…

— Да — съгласи се с него Юлиан. — Най-вероятно това е мястото, където загубихме следите му.

— Коя ли е тази Меда? — зачуди се Ким.

— Ще трябва да разберем — отвърна Леон. — Може би Критон ще ни помогне. Чухте ли това? Май някой идва!

Една врата се затръшна и се разнесе вик:

— Какво става тук, в името на Атина[4]! Всичко е изпочупено!

— Родула! Да изчезваме! — прошепна Юлиан и натъпка писмото в скривалището. След това четиримата излязоха бегом от стаята и се втурнаха надолу по стълбите.

В този момент насреща им се показаха дребна жена и огромен мъж. Великанът, вероятно роб, мъкнеше две кошници с покупки.

За момент всички замръзнаха от изненада и се спогледаха слисано. Изплашената Кия направи гърбица.

Първа се опомни жената:

— Хвани тези проклети крадци! — заповяда тя на роба.

Великанът пусна кошниците на земята и с неразбираеми гърлени звуци се спусна към приятелите.

Бележки

[1] Превод на стиховете от старогръцки Александър Ничев. — Б.ред.

[2] мегарон — голяма зала за празнични угощения и събирания. Освен това думата се използва и за означаване на типичната архитектура на древногръцката къща през 3–2 хил.пр.Хр., с правоъгълен план и двускатен покрив, с колони, оформящи открито преддверие и голяма зала с огнище. — Б.пр.

[3] Меда — една от жените на македонския цар Филип II. За нея не се знае почти нищо. След смъртта на Филип тя и синът им потъват в неизвестност. — Б.пр.

[4] Атина — древногръцка богиня на мъдростта, знанието и победоносната война, водена с разум. Любима дъщеря на Зевс, покровителка на град Атина. — Б.пр.