Фабиан Ленк
Убийство в театъра (12)

Засадата

На следващата сутрин Критон ги събуди рано-рано:

— Хайде, ставайте, нали ще ви правя знаменити певци? — провикна се той.

— Да, особено Леон — засмя се Ким.

Вместо отговор момчето я замери със сламеника, който му служеше за възглавница. Разрази се яростна битка с възглавници, към която се присъедини и Юлиан. Кия също не остана назад — скачаше насам-натам между тях и се опитваше да улови някоя възглавница. От време на време успяваше.

— Стига толкова! — подхвърли Критон, който ги гледаше с усмивка. — Не искам някое от славейчетата ми да пострада!

„Критон май наистина се притеснява“, помисли Леон. Самият той не се впечатли много от усилията на Ким да уцели носа му.

— Престанете най-после! — заповяда актьорът.

— Е, добре — съгласи се Ким. — Кой е победителят?

— Наравно сте — бързо отсъди Критон, за да предотврати по-нататъшни опити за нова битка.

Ким присви очи:

— Сигурна съм, че имах повече попадения от Леон.

Критон направи гримаса и ги изгони навън.

— Как са раните ти? — обърна се към него Леон.

Актьорът попипа главата си, сякаш е рохко яйце.

— Още ме боли, но съм много по-добре. Днес най-после ще изиграем пиесата пред публика. Надявам се да мине добре — той разпери ръце с театрален жест. — Мисълта, че довечера ще ни аплодират хиляди зрители, ми дава сили. За това живея, в името на Дионис! А за да не се изложим, днес трябва да репетираме много усилено. Да тръгваме!

Леон се покашля:

— Значи ли това, че днес ще излезем на сцената? — тази мисъл не го радваше особено.

— Всичко зависи от това, как ще се представите на репетицията — сви рамене Критон.

 

 

При орхестрата все още беше приятно хладно. Приятелите закусиха заедно с актьорите и певците. Кия също не беше забравена.

— Ти си най-добре. — Леон с лека завист погледна котката. — Не си длъжна да пееш, за да си изкарваш прехраната.

— Тя със сигурност ще пее по-добре от теб — не се сдържа да го клъвне Ким.

— Ако продължавате, един от вас ще трябва да отиде горе, в най-задната част на театрона, а другите ще останат тук, на сцената! — строго ги смъмри Критон.

Ким и Леон обявиха примирие, поне за известно време.

Репетицията на хора започна. Критон отново им връчи по един пергамент с текста и те запяха:

„Врякикики, вряк, вряк!

Врякикики, вряк, вряк!

Деца на блатни извори,

да викнем своя дружен химн,

да викнем сладкия напев

вряк-вряк, вряк-вряк.“

Критон вдигна ръце към небето:

— Не, не, оставете! — и той хвърли строг поглед към Леон. — Твоето „вряк-вряк“ няма дълбочина.

— Моля? — неразбиращо погледна Леон, а Ким едва се сдържаше да не избухне в смях.

Критон застана пред приятелите и си пое въздух. След това дълбоко и звучно изпя „вряк-вряк“, така че звукът отекна над театрона. Леон можеше да се закълне, че нито една жаба не е квакала така изразително.

— Това имам предвид, като казвам дълбочина, синко! — тържествено произнесе Критон.

Леон видя, че Ким всеки момент ще се задави от смях, очите й се бяха насълзили, лицето й почервеня.

— А сега е твой ред, Леон! — обърна се той към момчето.

О, не, защо точно аз, помисли Леон. Но тъкмо си мислеше, че няма да му се размине, и отвори уста да изпее „вряк-вряк“, Критон се обърна към Ким и неодобрително й каза:

— Мисля, че не си достатъчно сериозна. Покажи на приятеля си как да го изпее!

Леон кимна въодушевено.

Но Ким не успя да изпее каквото й да било, тя избухна в смях и не можеше да спре.

— Глупаво дете, такова! — скастри я Критон, макар че и той не можеше да спре да се усмихва. — Комедията трябва да предизвиква смях, разбира се, но е добре да се смеят зрителите, а не певците и актьорите. А сега излез на агората да разгласяваш представлението. Приятелите ти ще дойдат с теб — явно няма да стигнем доникъде с репетицията.

 

 

Следващите няколко часа приятелите усилено разгласяваха представлението, въпреки че бяха убедени, че това не е толкова наложително — отдавна се говореше, че „Жабите“ са в програмата.

— Дано днес успеем да видим цялата пиеса — отбеляза един възрастен мъж. — Мразя тези прекъсвания, колкото и да са драматични.

Когато на децата им омръзна да разгласяват представлението, започнаха да си играят с Кия на нещо като баскетбол. От задната страна на театъра на около метър височина имаше метален кръг с диаметър петдесет сантиметра, подобен на баскетболния кош в салона по физическо в Зибентан. На тази метална конструкция в Еге обаче връзваха магарета, мулета и коне. Този кръг им послужи за кош.

Юлиан, Леон и Ким начертаха линия на пет метра пред коша. Застанаха зад нея и се опитваха да го уцелят, като хвърляха малки камъчета. Но съвсем не беше лесно, защото до стената стоеше Кия, готова за скок, и се мяташе към камъчето, преди то да е попаднало в целта.

— Кия е бърза като стрела — със задоволство отбеляза Леон.

И отново се прицели в коша. Този път камъкът излетя високо над него, но котката бдеше на поста си и предотврати попадението. Ким и Юлиан също не успяха да отбележат кош — с радостно мяукане Кия осуети и двата опита.

— Понякога ми се струва, че ни се присмива — каза Юлиан.

— Имаш право — съгласи се Ким.

— Не е ли време да тръгваме вече? — попита Леон. — Скоро ще започне срещата, а ние не искаме да я пропуснем, нали? Няма да е зле, ако пристигнем в разрушеното имение преди Павзаний…

Юлиан и Ким се съгласиха. Единствено Кия не изглеждаше особено доволна.

— Ще продължим играта някой друг път — опита се да я успокои Леон. — Когато се върнем в Зибентан.

Кия ги последва без желание и известно време изобщо не ги удостои с поглед — явно беше обидена.

— Защо нямаме коне — измърмори Ким, когато излязоха извън града. — Цяла вечност ще мине, докато стигнем имението.

— Трябва само да ускорим крачка — отвърна Леон. — Една малка разходка в това хубаво време няма да ни се отрази зле. Погледни колко е красиво наоколо! И какви аромати се носят. Според мен това е див тамян.

— Много е горещо — продължи да недоволства Ким, докато крачеше до Леон и Юлиан.

Слънцето немилостиво прежуряше. Сега покрай морето сигурно е прекрасно, но тук, в тази хълмиста местност на Македония, не подухваше и най-слаб ветрец. Поне настроението на Кия се оправи и тя се втурна да гони пеперуди.

След около половин час Ким вече можеше да си отдъхне с облекчение. Приятелите прекосиха хълма, където Павзаний се изгуби от погледите им след убийството на Филип, и видяха порутената постройка.

— Май няма никой — промърмори Леон. — Във всеки случай не виждам коне.

— Вероятно са вързани отзад. Трябва да сме нащрек — отвърна Юлиан.

Ким сбърчи чело:

— Тази развалина наистина има запуснат вид. Може би никой няма да дойде и ще се окажем измамени.

Леон я погледна леко изнервено:

— Имаш ли по-добра идея?

— Не — отвърна момичето.

— Да продължаваме тогава! — каза той и пое към развалините.

Някога тук вероятно е имало малка селска къща, но от нея не беше останало много. Виждаше се едноетажна постройка с типичните тесни прозорчета. До нея бяха долепени обор, скован от дървени греди, и полуразрушена кошара. Измазаните в бяло стени на къщата с времето бяха посивели, голяма част от покрива беше пропаднала. Оборът не беше в по-добро състояние — широката му врата беше изкъртена и лежеше в праха. Стените бяха така наклонени, сякаш и най-слабият повей на вятъра можеше да ги срути. Дворът беше обрасъл с високи бурени, от които кладенецът в средата му почти не се виждаше.

Леон надникна в кладенеца и видя, че е пресъхнал. Вероятно затова имението е било изоставено, помисли момчето.

— Мястото не изглежда много гостоприемно — промърмори той.

— Да, но е идеално за тайни срещи — отвърна Юлиан.

— Наистина няма никой — успокои се Леон, когато обиколиха и огледаха развалините. — Сега ще си намерим удобно местенце и ще чакаме Павзаний и Родула. Да погледнем в къщата. Елате!

Леон тръгна напред. Въздухът вътре беше застоял и миришеше на прах. Голямата стая вероятно е била дневна и спалня, а по-малката — нещо като килер. В голямата стая имаше вита стълба, която отвеждаше към отвор в дървения таван.

Леон посочи нагоре:

— Може да се скрием там — и без да дочака отговор, се покатери по стълбата.

Зад него вървеше Юлиан, следван от Ким, с Кия на ръце. Когато се качиха, подът под краката им заплашително се разклати.

Косата на Леон се изправи. Изглежда, дървоядите бяха поработили добре — подът на тавана беше прогнил. Той легна върху него:

— Така ще разпределим теглото! — обясни момчето на приятелите си. — Прави се, че стъпваш върху лед, който започва да се пука.

— Добра идея — отбеляза Ким и легна на пода. — Я, през цепнатините се вижда стаята.

— Вярно! — кимна Леон. — Мястото е идеално за целта ни.

— Не съм сигурен — промърмори Юлиан, който не смееше да диша.

Дървената конструкция отново заскърца.

В полезрението му попадна Кия, която внезапно реши да лови мишки и заподскача насам-натам. Приятелите пребледняха от страх.

— Кия, спри да скачаш! — извика Леон.

— Псст, тихо! Чувам нещо! — каза полугласно Юлиан. — Чаткане на копита!

Приятелите напрегнаха слух. Някой идваше. Вече ясно се чуваше цвиленето на кон.

— Трябва да е Павзаний! — прошепна Леон, който се беше доближил до една цепнатина и се взираше през нея.

Чу се глас — ездачът говореше нещо на коня, най-вероятно го успокояваше. След това се чу скърцане на врата.

Леон впери поглед надолу, в стаята се появи едър мъж и момчето затаи дъх. Беше Павзаний, убиецът на Филип! Леон видя лицето на бившия телохранител — добре поддържана брада, вирнат нос, гъсти вежди, тънки устни. Мъжът носеше бял хитон и кожени сандали, а на кръста му висеше къс меч.

Павзаний неспокойно закрачи насам-натам, очевидно беше нетърпелив.

Чака Родула, помисли Леон и погледна към Юлиан. Колкото и да бе незначително движението, подът предателски заскърца. Леон усети как сърцето му се качва в гърлото. Отново погледна през цепнатината и се дръпна назад.

Павзаний гледаше точно към мястото, където лежи!

Отново се разнесе скърцане, но този път още по-силно. Внезапно Кия измяука. Беше от тези мяукания, с които ги предупреждаваше за опасност.

Леон видя, че Павзаний слага ръка на дръжката на меча и приближава стълбата.

Край, ужасено помисли той.

След това всичко се разви със светкавична бързина. Нещо изпука, подът заскърца и преди Павзаний да е направил и крачка, се разнесе ужасяващ грохот. Леон чу собствените си викове. Сред огромен облак прах той, Ким и Юлиан полетяха надолу. Децата се изтърколиха в стаята и останаха да лежат зашеметени на пода.

Леон трескаво опипа тялото си — не беше пострадал, но радостта му се оказа кратка. Когато облакът прах се разнесе, момчето видя Павзаний невредим сред отломките. Телохранителят беше извадил меча си, сграбчи Леон и го изправи на крака, преди да се опомни.

— Кои сте вие? — изрева Павзаний.

Леон хвърли поглед към приятелите си, които бавно се надигаха. За щастие и те не бяха пострадали. Кия също беше понесла добре падането. Котката застана срещу Павзаний и направи гърбица. В този момент Леон усети силно разтърсване.

— Говори, в името на Зевс, или ще се наложи да ти помогна! — изрева Павзаний.

Леон се покашля, след това въпросително погледна към Ким и Юлиан. Те изплашено кимнаха и Леон му разказа всичко. Когато момчето свърши, Павзаний отпусна меча:

— Умът ми не го побира! Три деца и една котка да са по-умни от Александър, Олимпия и всички войници, взети заедно! Те нямат представа къде се крия и е добре това да си остане така. Трябва да си мислят, че съм избягал и съм далеч оттук. Още не съм приключил с тях… — в очите му се появи опасен блясък.

— Какво имаш предвид? — колебливо попита Леон.

— Олимпия, тази подла твар! — прошепна Павзаний. — Тя се възползва от мен. Тя ми нареди да убия Филип!

Леон преглътна. Това било значи!

— Страхуваше се, че Филип ще я изгони от двора — продължи Павзаний. — Двамата не спираха да се карат. Като негов телохранител бях в течение на всичко. Да, бракът й съвсем не бе удоволствие. Като прибавим и Меда по-късно… Филип кроеше планове да се ожени за нея, а това щеше да сложи край на охолния живот на Олимпия. Затова ме подмами с обещания за сладък живот, в името на всички богове!

Леон скръсти ръце пред гърдите си:

— Но всичко се разви по съвсем различен начин, нали?

Павзаний кимна:

— Да, за съжаление! А аз, глупакът, си мислех, че след убийството няма да ми се случи нищо. Нали действах по нейна заръка! Но се излъгах горчиво…

Леон погледна крадешком приятелите си. Те не откъсваха очи от устата на телохранителя. Кия сякаш си почиваше, но също не изпускаше от поглед Павзаний.

— Забелязах, че има нещо гнило, когато се прибрах вкъщи. Там ме чакаха войници, но успях да избягам — продължи Павзаний.

Леон сбърчи чело:

— Олимпия беше изпратила войници и при Родула, защото смяташе, че може би се криеш там. Те бяха обърнали всичко с главата надолу, без да открият нещо — момчето хвърли поглед към Кия. — Но ние намерихме писмото, което беше написал в деня на убийството на Филип. Затова си помислихме, че ще дойдеш тук днес.

— Наистина сте много умни! — не се сдържа Павзаний.

— В такъв случай второто покушение е било насочено към Олимпия, а не към Александър? — не спираше да пита Леон.

Павзаний замислено попипа меча си:

— Исках да я убия, защото ме предаде. Промъкнах се зад кулисите и се скрих. Тогава се появи един от актьорите, Критон. Видях как взема някаква маска от полицата, съборих го на земята и реших да си присвоя ролята му. Настъпи моят час! Излязох на проскения, но преди това смених дървената тояга, която Критон използваше за ролята на Ксантий, с моето копие.

— Искал си да отмъстиш, затова си написал името на богинята на отмъщението върху копието, нали? — възкликна Леон.

— Трябваше да е един последен малък поздрав! — отвърна Павзаний, изпълнен с омраза. — За съжаление не уцелих Олимпия.

— Ами Александър? Каква е неговата роля в тази коварна игра? — попита Леон.

Павзаний се засмя:

— Александър? Той няма нищо общо с убийството. Е, и той имаше причина да желае смъртта на баща си, но Олимпия ме нае. А сега иска да ме премахне, за да не я обвинят в убийството на съпруга й. Аз съм единственият свидетел!

Леон кимна. Значи Олимпия е свързана с атентата, не Александър! В този момент му мина една още по-страшна мисъл. Олимпия искаше да убие Павзаний, защото е опасен за нея. Но същото се отнасяше и за Ким, Юлиан и него самия — те също бяха опасни за Павзаний.

— Наистина жалко за умните ви главици — каза телохранителят, сякаш прочел мислите на Леон. — И защото сте толкова умни, сигурно разбирате, че не мога да ви оставя да си тръгнете. Кой може да ми гарантира, че няма да отидете право в двореца и да ме издадете?

Леон усети как в гърлото му засяда буца. Задавяше го страх. Погледът му се залута над развалините в напразен опит да намери изход. Ами сега?

Павзаний вдигна меча си.