Фабиан Ленк
Убийство в театъра (10)

Змията

— Това е Критон, атентаторът! — извика един от войниците, вероятно предводителят им.

— Изправи се, арестуван си!

— Той е ранен, не виждате ли? — ядосано извика Юлиан.

— Е, и? — отвърна войникът и грубо блъсна момчето. После сграбчи Критон за хитона и се опита да го изправи на крака. — Мислиш, че си намерил сигурно скривалище и се опитваш да ни заблудиш, така ли?

Със залитане актьорът се изправи пред войниците:

— Невинен съм — простена той.

— Не е наша работа да преценяваме това. Ще те отведем при Александър. Той ще реши какво да прави с теб — хладно отвърна командирът, после стрелна с поглед приятелите. — Вие също ще дойдете с нас. Може би сте му съучастници!

Юлиан усети твърда буца в гърлото си.

Насадиха се в голяма каша! Оставиха се да ги отведат, без да се съпротивляват.

— Нищо не можех да направя — каза Ким на Юлиан и Леон, когато войниците ги поведоха към двореца. — Опитвах се да намеря лекар на агората и казах, че Критон е ранен. Това се разпространи със светкавична бързина и войниците цъфнаха на минутата. Ужасно съжалявам!

Юлиан сложи ръка на рамото й:

— Успокой се! Сега трябва да убедим Александър, че и Критон, и ние сме невинни.

През остатъка от пътя всички мълчаха. Критон притискаше една кърпа към раната си, блед като платно.

Стигнаха двореца и минаха през великолепния вход с колони. След това войниците ги подкараха през огромния вътрешен двор и накрая се озоваха в царските покои.

Този път тронът не беше празен, на него седеше Александър и ги гледаше с кървясали очи. Отдясно и отляво на трона стояха Олимпия и Аристотел.

— Критон, проклет предател! — просъска царицата с едва прикрита ярост.

— Не съм аз — уморено каза актьорът.

Александър подскочи от трона и го посочи с ръка:

— Осмеляваш се да лъжеш на всичкото отгоре? Заслужаваш…

— Не бързайте, господарю — обади се Аристотел. — Мога ли да предложа нещо?

Александър изненадано го погледна:

— Е, добре — отстъпи навъсено той.

— Никога не е зле да изслушаш враговете си. Така можеш да научиш основанията за постъпките им и дори кой стои зад тях — разсъдливо каза Аристотел и хвърли строг поглед към Критон. — Значи не си бил ти? Какво можеш да кажеш за свое оправдание?

Юлиан наблюдаваше Критон и видя, че той се олюля на място. Изглеждаше ужасно изтощен. Отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Момчето разбра, че мъжът не е в състояние да се защити.

— Мога ли аз да говоря вместо него? — попита момчето и пристъпи напред.

Аристотел, Александър и Олимпия изненадано го погледнаха.

— Защо не — присмехулно отвърна Александър.

— Наистина не е той — започна Юлиан и се постара гласът му да прозвучи спокойно. След това разказа за наблюденията им.

— Левичар ли? — повтори Аристотел, когато Юлиан завърши. После потърка брадичката си. — Точно така…

— Хм, може би момчето просто иска да спаси жалкия си живот и този на приятелите си? — обади се Олимпия.

По челото на Юлиан изби студена пот. Беше успял да убеди Аристотел, но не и Олимпия. Как ли ще се отнесе Александър към думите му? Ясно е, че всичко е в неговите ръце.

Момчето си пое въздух и каза:

— Беше Павзаний.

Александър кимна и заповяда издирването на телохранителя да продължи.

— Сигурно е някъде наблизо — изръмжа той. — Ще го пипнем!

След това заповяда да доведат лекар, който превърза Критон и му даде да пие нещо.

Олимпия наблюдаваше сцената и обикаляше около трона като разярена тигрица:

— Не мога да разбера как така един атентатор се разхожда необезпокояван и напада царското семейство. Първо обичният ми съпруг Филип стана мишена на подлите му атаки, а сега и аз.

Юлиан трепна. Олимпия смяташе, че покушението е било насочено срещу нея, а не срещу Александър. Момчето се замисли. Ако наистина е така, тогава Павзаний е искал да си отмъсти на Олимпия. Но защо?

— Какво да очакваме сега? — с театрален жест произнесе царицата. — Никой от нас не е сигурен за живота си!

— Преувеличаваш — отвърна й Александър. — Всеки момент ще сложим край на това безобразие.

— Дано! — саркастично отвърна майка му. — В противен случай скоро и твоята глава може да се търкулне, скъпи ми синко.

— Не говори глупости! — ядоса се Александър. — Излиза, че всички сме пълни глупаци! А и как ще изглежда един владетел в очите на поданиците си, ако не е в състояние свободно да се движи в собствения си град?

Олимпия застана пред него:

— Имаш право, няма да изглежда никак добре! Точно затова трябва да предприемеш нещо! Не е достатъчно да заловиш Павзаний. Трябва да отстраниш и тази проклета змия Меда. Сигурно тя стои зад покушението срещу мен.

Юлиан отново трепна. Проклетата змия Меда? Съвсем неотдавна прочете тези думи. В писмото на Павзаний до любовницата му, вдовицата Родула. Усети, че го втриса.

— Погрижи се за Меда, преди да се е случило нещо по-лошо! — настоя Олимпия.

Александър погледна към наставника си.

Аристотел му кимна:

— Време е да се прокара ясна граница — каза тихо той — между приятели и врагове, между хората, които те подкрепят, и тези, които заплашват живота ти и живота на майка ти.

Александър се засмя измъчено:

— Приятели? На кого мога да се доверя? Баща ми също се доверяваше на хора, които не го заслужаваха. На Павзаний, например.

Юлиан внимателно наблюдаваше младия владетел. Това само театър ли е? Не е ли самият Александър човекът, поръчал убийството на Филип? Лицето му беше безизразно. Юлиан не можа да прочете нищо по него.

Аристотел пристъпи към Александър:

— Толкова си млад, а си натрупал много горчивина. Но имаш приятели, Александър. Народът те обича. Освен това имаш майка си и мен, в името на Зевс! Ние държим на теб и винаги ще държим. Колкото до Меда, тя наистина представлява заплаха. Не бива да я подценяваш. Трябва да действаш, преди тя да го е направила. Досега винаги е била на крачка пред теб. Време е това да се промени.

Александър го погледна, после погледна Олимпия, която отвърна очи настрани.

Юлиан потрепери. В погледа й се четеше истинска омраза:

— Направи го, Александър, убий тази змия!

— Меда не е коя да е — каза Александър. — Тя е аристократка. Ако заповядам да я убият, ще настъпят размирици.

— Но размириците ще са още по-големи, ако я оставиш жива — хладно отбеляза Олимпия.

За момент се възцари напрегната тишина.

— Добре! — най-после каза Александър и стовари юмрук върху трона. — Ще заповядам да я арестуват! Още тази вечер ще изпратя войници в имението й, за да я доведат.

— Да я арестуват? — отново подхвана царицата. — И защо са всички тези усилия?

— Не искам да започвам царуването си с убийство — твърдо заяви Александър. — Срещу нея ще се води процес, така че всеки да се увери, че съм постъпил справедливо.

Аристотел се разсмя горчиво:

— И се очаква аз да произнеса справедливата присъда.

— Точно така! — отвърна Александър и се обърна към децата и Критон. — Свободни сте! Можете да си вървите!

Един слуга изпроводи приятелите и актьора.

— Отивам си вкъщи. Трябва да си почина — каза Критон.

— Ще можеш ли сам? — попиша Юлиан.

— Да, защо?

— Знаеш ли къде живее тази Меда? — отвърна Юлиан на въпроса с въпрос, защото нямаха много време за обяснения.

— Не е далеч, може би на четвърт час оттук — отвърна актьорът. — Вървете по улицата, която тръгва от пританейона на юг и извежда извън града. Имението на Меда се намира на един хълм, а наблизо тече поток. Няма как да го сбъркате. Но защо ви е?

Юлиан му се усмихна:

— Ще ти разкажа по-късно. Сега трябва да си почиваш.

Актьорът го погледна с укор и за миг момчето си помисли, че няма да се отърве така лесно.

Но Критон само махна с ръка:

— Е, добре, но ме дръжте в течение!

Разделиха се на агората. Приятелите тръгнаха по пътя, който им посочи Критон. Глъчката бързо остана зад гърба им и те се озоваха в околностите на Еге.

Смрачаваше се. Близо до пътя две деца на тяхната възраст беряха смокини и ги слагаха в кошници. По-нататък жътвари с кожени препаски жънеха жито със сърпове. Други носеха сноповете на хармана^[1], където едно магаре тъпчеше класовете. Животното беше завързано с дълго въже за стожера^[2] в центъра на хармана и послушно обикаляше в кръг.

— Юлиан, знаеш ли коя е Меда? — попита Леон.

— Не и точно затова искам да отида при нея — отвърна Юлиан. — Освен това намирам за странно твърдението на Олимпия, че второто покушение е било насочено към нея и че Меда е свързана с него…

Ким се замисли, но скоро красивият пейзаж привлече вниманието й. Житото се люлееше като развълнувано море. На близкия хълм пасеше стадо кози. Пастирът, облегнат на маслиново дърво, свиреше прелестна мелодия. В светлината на залязващото слънце над ливадата, осеяна с цветя, кръжаха пеперуди. Кия скочи и се втурна след тях.

— Всичко е така спокойно — каза момичето и въздъхна. — Но е само привидно. Отново сме изправени пред доста странен случай.

Приятелите продължиха да вървят мълчаливо. Имението беше разположено на следващото възвишение, а наблизо ромолеше поток.

Юлиан посочи към солидните сгради без прозорци, оградени с яки зидове — приличаха на крепост:

— Това трябва да е имението на Меда.

— Някой има ли идея как ще действаме? — попита Ким.

Изведнъж Юлиан пребледня като тебешир. От малка горичка, встрани от пътя, излезе отряд войници.

— О, не! — извика Юлиан, затаил дъх. — Това са войниците на Александър. Те ще нападнат имението!