Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ГОЛЕМИЯТ СЪН

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник редактор Веселин Христов

Технически редактор Виолина Хаджидемирева

Коректор Цветанка Рашкова

Американска, I издание

ЕКП 07/9536612331/5637—341-84

Издателски № 2174

Формат 70х100/32

Печатни коли 19,00

Издателски коли 12,31

Условно-издателски коли 11,89

Дадена за набор на 15. XI. 1983 г.

Излязла от печат на 25. III. 1984 г.

Цена 1,38 лв.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1984 г.

Основано през 1855 година.

Печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Raymond Chandler

THE BIG SLEEP

Published by Penguin Books, 1976

© The Estate of Raymond Chandler, 1939

© Михаил Грънчаров, преводач, 1984 г.

© Богомил Райнов, автор на предговора, 1984 г.

c/o Jusautor, Sofia,

Ч — 820

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Големият сън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Големият сън
The Big Sleep
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1939 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
СледващаСбогом, моя красавице (1940)
ISBNISBN 9536612331

Големият сън (на английски: The Big Sleep) е първият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1939 година. Разказвач и главен участник в историята е популярният Чандлъров герой – частният детектив Филип Марлоу. Книгата е базирана върху разказите на автора: Убиец в дъжда (1935) и Завесата (1936).

Действието отвежда детектива в имението на богат и уважаван, пенсиониран генерал, чийто две разглезени дъщери са заплетени в множество проблеми с хора от престъпните прослойки на Лос Анджелис. В типичен за автора стил, историята е изпълнена с много и богато обрисувани образи въвлечени в заплетена мрежа от взаимоотношения.

През 2005 година, списанието Тайм, включва Големият сън в листата си – „100 най-добри романа публикувани след 1923 година“. Новелата е адаптирана два пъти за филмовия екран: през 1946 година, под режисурата на Хауърд Хоукс с участието на Хъмфри Богарт като Филип Марлоу и през 1978 година с Робърт Мичъм в ролята на детектива.

Първото издание на книгата на български език е през 1984 година от издателство „Христо Г. Данов“.[1]

Вижте също

Източници

  1. издателство „Христо Г. Данов“, 1984

Външни препратки

XXVII

— Дай ми парите.

Заедно с гласа й се чуваше и ритмичния шум на мотора на сивия плимут, а дъждът трополеше по покрива му. Виолетовата светлина на върха на зеленикавата кула на Булокс бе високо над нас, и далечна над тъмния мокър град. Ръката й, облечена в черна ръкавица, се протегна и аз поставих банкнотите в нея. Тя се наведе напред и ги преброи под слабата светлина на таблото за управление. Чантичката й се отвори и затвори с щракане. Тя се наведе към мен.

— Аз си заминавам, ченге. Тръгвам. С тези пари ще се измъкна и бог ми е свидетел, че много ми трябваха. Какво стана с Хари?

— Казах ти, че избяга. Канино го е надушил по някакъв начин. Забрави Хари. Платил съм и си искам сведенията.

— Ще ги имаш. Преди две седмици в неделя ние с Джо пътувахме с кола по булевард „Футхил“. Беше късно, уличните лампи вече се запалваха и булевардът, както обикновено, беше задръстен с коли. Подминахме един кафяв двуместен автомобил и аз успях да видя момичето, което шофираше. До него имаше мъж — мургав, нисък. Момичето беше блондинка. Бях я виждала и преди. Това беше съпругата на Еди Марс. Мъжът бе Канино. Щом веднъж ги видиш, не можеш да ги забравиш и двамата. Джо започна да наблюдава двуместния автомобил, карайки пред него. За тая работа си го биваше. Канино, пазачът й, я беше извел да подиша чист въздух. На около една миля източно от Реалито има път, който се отклонява към хълмовете. В южната част на тази местност растат портокали, но на север тя е гола и пуста като задния двор на преизподнята и точно край хълмовете има завод за цианид, където произвеждат химикали за дезинфекция. До самата магистрала има малък гараж и работилница за боядисване на коли, собственост на един тип на име Арт Хък. Сигурно тук се пребоядисват крадени коли. Отвъд гаража и работилницата има дървена къща, зад къщата няма нищо освен хълмове и голи канари, а няколко мили по-нататък се намира заводът за цианид. Това е дупката, в която са я завлекли. Те свърнаха по тоя път, а Джо зави назад и се върна, тогава видяхме как колата отби от пътя, там, където се намира дървената къща. Седяхме половин час и се вглеждахме в автомобилите, минаващи по магистралата. Никой не се появи. Когато съвсем се стъмни, Джо се промъкна там, за да огледа мястото. Каза, че в къщата светело и се чувало радио, а отпред имало само една кола — двуместният автомобил. После си обрахме крушите.

Тя спря да говори, а аз слушах свистенето на гумите по мокрия паваж на булевард „Уилшър“.

— Оттогава те може да са си сменили главната квартира, но какво да се прави, това има за продан. Сигурна ли си, че си я познала?

— Ако веднъж я видиш, не можеш да я сбъркаш втория път. Довиждане, ченге, и ми пожелай късмет. Лошо ми се пише.

— Така е, няма що — казах аз и се запътих към колата си.

Сивият плимут тръгна напред, набра скорост и се понесе към „Сънсет Плейс“. Шумът на мотора му заглъхна и с него русата Агнес изчезна завинаги от моя живот. Трима мъртви — Гайгър, Броуди и Хари Джоунс, а жената си подкара колата в дъжда с моите двеста долара в чантичката и от нея не остана и следа. Ритнах стартера и потеглих към центъра на града, за да хапна нещо. Поръчах си хубава вечеря. Четиридесет мили в дъжда — това е дълго пътешествие, а аз се надявах да доживея и обратния път.

Подкарах на север през реката, стигнах Паса-дена, отминах Пасадена и почти веднага попаднах сред портокалови горички. В светлината на фаровете падащият дъжд приличаше на плътна сребриста завеса. Чистачките едва смогваха да оберат водата от стъклото, за да се вижда през него. Но дори и подгизналият мрак не можеше да скрие безукорните редове на портокаловите дръвчета, които се носеха назад в нощта като безкрайна редица от спици.

С бясно свистене минаваха коли и вдигаха порой от мръсни пръски. Колата се раздруса, когато магистралата навлезе в някакво градче, където имаше само деца, бараки и глухи железопътни линии, които сякаш ги обгръщаха. Горичките започнаха да оредяват и изчезнаха на юг, пътят се заизкачва нагоре и стана по-студено, а черните притаени хълмове на север взеха да се приближават и от тях повя студеният вятър, който брулеше склоновете им. Не след дълго две едва забележими жълти светлини замъждукаха в мрака и скоро грейнаха високо във въздуха, а между тях неонова реклама гласеше: „Добре дошли в Реалито.“

Широката главна улица разделяше два отдалечени реда дървени къщи, сетне внезапно изникна група магазини, светлината зад замъглените стъкла на една дрогерия, няколко коли пред едно кино, на един ъгъл банка, потънала в мрак, с изпъкнал часовник и тълпа хора, които стояха под дъжда и гледаха към прозорците й, сякаш там се играеше някакво представление. Продължавах напред. Отново се появиха пусти полета от двете страни на пътя.

Съдбата дирижираше цялото приключение. Когато излязох от Реалито, след около една миля магистралата направи завой, но аз, заблуден от дъжда, се приближих прекалено много до банкета на пътя. Предната дясна гума се спука и въздухът започна да излиза с ядно съскане. Докато спра, и дясната задна гума я последва. Ударих спирачките, колата замря наполовина върху пътя и наполовина върху банкета, аз излязох и светнах с фенерче. Имах само една резервна гума за две спукани. Плоската главичка на тежко поцинковано габърче се беше втренчила в мен от задната гума. Отстрани пътят беше осеян с габърчета. Бяха изметени, но не достатъчно надалече.

Загасих фенерчето и застанах там, а през това време дъждът пълнеше устата и носа ми, загледах се нагоре към един страничен път, осветен от жълта светлина. Тя, изглежда, идваше от някакво прозорче. Прозорчето можеше да е на някой гараж, в гаража можеше да работи някой на име Арт Хък, а наблизо можеше да има дървена къща. Вдигнал яка, аз тръгнах към светлината, сетне се върнах да взема картата си за правоуправление и я сложих в джоба. Наведох се още по-ниско над кормилото. Под едно парче кожа, затиснато с тежест, точно под десния ми крак имаше тайно отделение. В него държах два пистолета. Единият принадлежеше на момчето на Еди Марс, на Лени, а другият бе мой. Взех пистолета на Лени. Сигурно бе имал по-богата практика от моя. Мушнах го с дулото напред в единия си вътрешен джоб и тръгнах нагоре по страничния път.

Гаражът се намираше на стотина ярда от магистралата. Към нея беше обърнат само калканът. Осветих го бързо с фенерчето си. „Арт Хък — ремонт и боядисване на автомобили“. Изхилих се злорадо, сетне пред мен се появи лицето на Хари Джоунс и аз престанах да се хиля. Вратите на гаража бяха затворени, но под тях се виждаше светла ивица, а там, където двете крила се събираха, проникваше тънък лъч. Минах покрай вратата и продължих нататък. Дървената къща бе там, двата прозореца на фасадата светеха, а щорите бяха спуснати. Тя беше построена доста далече от пътя зад малка групичка дървета. Отпред на покритата с чакъл алея за автомобили имаше кола. Беше тъмно и не можах да я различа добре, но това сигурно беше кафяв двуместен автомобил и той сигурно принадлежеше на мистър Канино. Колата се гушеше кротко пред тясната дървена веранда.

Той сигурно и даваше да се поразходи отвреме-навреме и седеше до нея вероятно със зареден пистолет в ръка. Момичето, за което е трябвало да се ожени Ръсти Риган и което Еди Марс не бе съумял да запази, момичето, което не бе избягало с Риган. Добричкият мистър Канино.

Стъпвайки тежко, аз се върнах обратно до гаража и започнах да удрям по дървената врата със задния край на фенерчето. Настана моментно затишие, заплашително като гръмотевица. Светлината вътре изгасна. Аз стоях там ухилен и облизвах дъжда от устните си. Щракнах фенерчето и го насочих към средата на вратата. Ухилих се на бялото петно. Бях точно там, където исках да бъда.

През вратата се чу глас, груб и враждебен:

— Какво искаш?

— Отвори. Спуках две гуми на магистралата, а имам само една запасна. Търся помощ.

— Съжалявам, мистър. Затворено е. Реалито е една миля на запад. По-добре опитай там.

Това не ми хареса. Ритнах силно вратата. Продължих да я ритам. Чу се друг глас, мъркащ глас, като малко динамо зад стената. Този глас ми хареса. Той каза:

— Умно момче, а? Отвори, Арт.

Мандалото изквича и едното крило на вратата хлътна навътре. Фенерчето освети бързо едно мършаво лице. После нещо блестящо се стрелна надолу и изби фенерчето от ръката ми. Един пистолет бе насочен право към мен. Аз се наведох надолу, където фенерчето продължаваше да свети на мократа земя, и го вдигнах.

Враждебният глас каза:

— Угаси тоя фенер, скитнико. Така може да си изпатиш.

Щракнах фенерчето и то угасна, а аз се изправих. В гаража се запали светлината и се очерта силует на висок мъж в работен комбинезон. Той отстъпи крачка назад и насочи към мен пистолет.

— Влизай вътре и затваряй вратата, страннико.

Ще видим с какво можем да ти помогнем.

Аз влязох и затворих вратата след себе си. Погледнах към мършавия мъж, но не и към другия, който бе останал в сянка, наведен над един тезгях, и дума не обелваше. Въздухът в гаража бе сладникав и зловещ, защото миришеше на гореща пироксилинова боя.

— Ти акъл имаш ли? — започна да ме хока мършавият. — Днес по обед обраха банката в Реалито.

— Съжалявам — рекох аз, спомняйки си хората, които зяпаха към банката в дъжда. — Не съм я обрал аз. Не съм от тоя край.

— Да, обраха я — продължи той мрачно. — Някои казват, че работата са я свършили двама млади нехранимайковци, загащили са ги някъде тук, из хълмовете.

— Чудесна нощ за криеница — казах аз. — Предполагам, че те са пръснали габърчета по шосето. Някои от тях се намират в гумите ми. Помислих си, че вие сте ги нахвърляли, за да ви върви бизнесът.

— Май никога не са те цапвали по муцуната, а? — попита ме мършавият лаконично.

— Никой от твоята категория.

Мъркащият глас се обади откъм потъналата в сянка част на гаража.

— Стига си заплашвал човека, Арт. Не виждаш ли, че е в беда. В края на краищата работиш в гараж, нали?

— Благодаря — казах аз, но не погледнах към него дори и сега.

— Окей, окей — изръмжа мъжът в работния комбинезон.

Мушна пистолета в някакъв голям джоб с капак и захапа едно от кокалчетата на ръката си, като ме гледаше начумерено над нея. От миризмата на пироксилиновата боя на човек му се гадеше като от етер. В един от ъглите на гаража под висяща лампа се намираше голям закрит автомобил, който изглеждаше нов, а върху калника му имаше бояджийски пистолет.

Сега погледнах към мъжа до тезгяха. Той беше нисък и набит, със силни рамене. Лицето му бе студено и имаше студени тъмни очи. Носеше кафяво велурено палто, пристегнато и силно напръскано от дъжда. Кафявата му шапка бе килната над ухото. Той се бе облегнал на тезгяха и ме оглеждаше, без да бърза, без интерес, все едно че гледаше къс мъртво месо. Може би точно така си представяше хората.

Премести тъмните си очи бавно нагоре и надолу, сетне огледа ноктите си един по един, вдигайки ги към светлината и изучавайки ги внимателно, според рецептата на холивудските филми. Заговори, без да изважда цигарата от устата си.

— Имаш две спукани гуми, а? Лоша работа. Мислех, че са ги махнали ония габърчета.

— Малко се подхлъзнах на завоя.

— Нов си тук, така ли каза?

— Минавам. Пътувам за Лос Анжелос. Колко мили има дотам?

— Четирийсет. В такова време се пътува по-бавно. Откъде си, страннико?

— От Санта Роза.

— Минал си по дългия път, а? През Тахо и Лоун Пайн.

— Не през Тахо. През Рино и Карсън Сити.

— Пак е по-дългият път.

Мигновена усмивка се плъзна по устните му.

— Законът ли забранява да се минава оттам? — попитах го аз.

— А? Не, не, нищо подобно. Сигурно си мислиш, че обичаме да си пъхаме носа в чужди работи. Това е просто заради оня грабеж там. Вземи крик и му свали гумите, Арт.

— Зает съм — изръмжа мършавият. — Имам си работа. Трябва да боядисам оная кола. А на всичко отгоре и вали, ако си забелязал.

Човекът в кафяво каза с приятен глас:

— Много е влажно, за да я боядисаш добре, Арт. Хайде, размърдай се.

— Предна и задна гума, отдясно. Можеш да използуваш запасната и да я сложиш вместо една от спуканите, щом си зает.

— Вземи два крика, Арт — каза мъжът в кафяво.

— Абе, я слушай… — развика се Арт.

Кафявият погледна Арт със спокойните си очи и ги сведе надолу почти свенливо. Не каза нищо. Арт се олюля, сякаш го бе блъснал внезапен порив на вятър. Изтрополи до ъгъла и навлече една мушама върху работния си комбинезон, сложи си непромокаема шапка. Грабна френски ключ и ръчен крик и забута към вратата друг крик на колела.

Излезе, без да обели дума, като остави вратата отворена. Дъждът нахлу вътре с плющене. Мъжът с кафявите дрехи отиде бавно до вратата, затвори я, бавно се върна до тезгяха и опря бедрата си точно там, където бяха и преди. В този момент можех да се разправя с него. Бяхме сами. Той не знаеше кой съм аз. Усмихна се безгрижно, хвърли цигарата си на цимента и я стъпка, без да поглежда надолу.

— Обзалагам се, че няма да се откажеш от една чашка — рече той. — Намокри си гърлото, че да не си мокър само от външната страна.

Измъкна бутилка иззад тезгяха, постави я на ръба и сложи две чаши до нея. Наля по едно чисто питие във всяка и ми подаде чашата.

Тръгнах като препариран, приближих се и я поех. Още усещах студения дъжд по лицето си. Миризмата на гореща боя правеше въздуха в гаража задушен и упойващ.

— Тоя Арт — каза човекът в кафяво, — и той като всички механици. Винаги е затънал в някаква работа, която е трябвало да свърши още миналата седмица. По работа ли пътуваш?

Помирисах деликатно питието си. Миришеше както трябва. Гледах го как отпи от неговото, след това глътнах моето. Подържах го в устата си. В него нямаше цианкалий. Изпразних чашката, сложих я на тезгяха и се отдалечих.

— Нещо такова — казах аз.

Отидох до наполовина боядисания закрит автомобил с големия бояджийски пистолет, поставен върху калника му. Дъждът безмилостно шибаше плоския покрив на гаража. Арт бе вън под дъжда и ругаеше. Кафявият мъж погледна към голямата кола.

— Трябваше да се прегледа само таблото за управление — каза той небрежно, с мъркащ глас, смекчен от питието. — Но човекът имаше мангизи, а пък шофьорът му имаше нужда от някой и друг долар. Нали знаеш какъв е тоя занаят?

— Има само един занаят, по-стар от него — казах аз.

Усещах, че устата ми е пресъхнала. Не ми се говореше. Запалих цигара. Исках да ми оправят гумите. Минутите се влачеха на пръсти. Човекът в кафяво и аз бяхме двама случайно срещнали се непознати, които се гледаха през трупа на един дребен мъж, наречен Хари Джоунс. Само че кафявият още не знаеше този факт.

Стъпки изхрущяха навън, някой блъсна вратата и тя се разтвори. Лампата освети дъждовните струи навън и ги превърна в сребърни жички. Намусен, Арт търкулна вътре две кални спукани гуми, затвори вратата с ритник и остави едната от тях да падне настрани. Погледна към мен свирепо.

— Избрал си страшно място за подпиране на крикове — озъби се той.

Човекът в кафявите дрехи се изсмя, извади от джоба си фишек от монети по пет цента и започна да го търкаля върху дланта си.

— Стига си му придирял — каза той сухо. — Оправи тия спукани гуми.

— Че нали ги оправям?

— Добре, стига си натяквал.

— Да.

Арт смъкна мушамата, свали непромокаемата си шапка и ги захвърли надалеч от себе си. Вдигна гумата, сложи я на лоста за вадене и яростно измъкна ръба на външната гума от джантата. Сетне извади вътрешната гума и в миг я залепи със студена лепенка. Все още продължавайки да се мръщи, той отиде до стената, където бях аз, грабна една помпа, напомпи гумата достатъчно, за да добие форма, и остави мундщука на маркуча да плесне в белосаната стена.

Аз стоях и наблюдавах как фишекът от петцентови монети танцува в ръката на Канино. Моментът на крайно напрежение бе преминал. Обърнах глава и видях как мършавият механик до мен подхвърли здраво напомпаната вътрешна гума и после я улови с широко разтворени ръце. Той я погледна начумерено, хвърли поглед към едно голямо поцинковано корито с мръсна вода, което се намираше в ъгъла, и изсумтя.

Действията им бяха отлично съгласувани. Не видях никакъв особен знак, никакъв многозначителен поглед, никакъв жест. Мършавият тип беше вдигнал високо твърдата вътрешна гума и я оглеждаше. Той се обърна, пристъпи бързо и я стовари върху главата и раменете ми като истинска халка за мятане.

Скочи зад мен и стисна с всички сили гумата. Тежестта му притисна гръдния ми кош и прикова горната част на ръцете ми здраво към тялото. Можех да движа китките си, но не можех да стигна пистолета в джоба си.

Мъжът в кафяво прекоси гаража с почти танцова стъпка и дойде при мен. Ръката му сграбчи здраво фишека с монетите. Той се приближи до мен без звук и без изражение на лицето си. Аз се наведох напред и се опитах да повдигна Арт и да го извадя от равновесие. Юмрукът, натежал от монетите, премина през разтворените ми ръце като камък през облак прах. За миг бях зашеметен, светлините затанцуваха, а видимият свят се замъгли, но все още си беше на мястото. Той ме удари отново по главата. Не усетих нищо. Ослепителният блясък стана още по-ослепителен. Нямаше нищо друго, освен твърда, бяла болезнена светлина, Сетне се възцари мрак, сред който нещо червено се гърчеше като микроб под микроскоп. Сетне вече не остана нищо ослепително, нищо не се гърчеше, само тъмнина, празнота, бушуващ вятър и звук от падане, като че ли поваляха големи дървета.