Реймънд Чандлър
Големият сън (14)

XIII

Той беше облечен в сиво — целият бе сив, с изключение на лъснатите черни обувки и двата алени диаманта, забодени в сивата му копринена вратовръзка. Носеше сива риза и чудесно скроен двуреден костюм от мека сива каша. Забелязвайки Кармен, той свали сивата си шапка и под нея се показаха косите му, сиви и изящни, сякаш пресети през марля. Неговите сиви дебели вежди се отличаваха със същия не особено забележителен, но ефектен вид. Имаше издължена брадичка, гърбав нос, замислени сиви очи, които изглеждаха полегати поради това, че гънките кожа над горните му клепачи бяха увиснали в ъгълчетата.

Той стоеше там във вежливо очакване, опрял леко една ръка на вратата зад себе си, хванал с другата сивата шапка, с която потупваше леко бедрото си. Имаше вид на твърд човек, но това не бе твърдостта на гангстера. По-скоро приличаше на изпечен жокей. Само че това не беше никакъв жокей. Беше Еди Марс.

Той бутна вратата зад себе си и я затвори, а сетне пъхна ръка в горното джобче на сакото си, оставяйки палеца си отвън да се белее в доста мрачната стая. Усмихна се на Кармен. Усмихваше се непринудено, добродушно. Тя облиза устни и отправи поглед към него. Страхът изчезна от лицето й. Усмихна му се в отговор.

— Извинете ме за безцеремонното нахълтване — каза той. — Изглежда, никой не чу звънеца. Тук ли е мистър Гайгър?

Аз казах:

— Не. Нямаме представа къде може да е. Намерихме вратата леко открехната. Затова влязох ме вътре.

Той кимна и докосна издължената си брадичка с ръба на периферията на шапката си.

— Естествено вие трябва да сте негови приятели?

— Просто се познаваме служебно. Наминахме насам за една книга.

— Аха, книга?

Той произнесе тези думи бързо и бодро и както ми се стори, малко лукаво, сякаш цялата работа около библиотеката на Гангър му бе известна. Сетне отново погледна към Кармен и сви рамене.

Тръгнах към вратата.

— Време е да си обираме крушите — казах аз.

Хванах я за ръката. Тя се бе втренчила в Еди Марс: Харесваше го.

— Нещо да му предам на Гайгър, ако се върне? — каза кротко Еди Марс?

— Не бихме искали да ви притесняваме.

— Жалко — рече той прекалено многозначително.

Сивите му очи проблеснаха, когато минах покрай него, за да отворя вратата, станаха студени. Той добави небрежно:

— Момичето може да изчезне. Бих искал малко да си поприказвам с теб, храбрецо.

Пуснах ръката й. Изгледах го с безизразен поглед.

— Шегобиец си, а? — рече той любезно. — Не си прави тоя труд. Навън имам двама юначаги в колата и те винаги правят точно това, което аз им кажа.

Кармен изскимтя от едната ми страна и се шмугна през вратата. Стъпките й бързо заглъхнаха надолу по стръмнината. На идване не бях видял колата й и затова предположих, че трябва да я е оставила някъде надолу. Започнах:

— Какво, по дяволите?!

— О, я остави тая работа — въздъхна Еди Марс. — Тука става нещо, което не ми харесва. Имам намерение да разбера какво е точно. Ако искаш да вадиш куршуми от корема си, опитай се да ми пречиш.

— Хайде, хайде — рекох аз. — Ама че бабаит си бил.

— Само когато е необходимо, храбрецо.

Вече не гледаше към мен. Обикаляше стаята, мръщейки се, без да ми обръща ни най-малко внимание. Погледнах навън над счупеното стъкло на предния прозорец. Над плета се виждаше покривът на някаква кола. Моторът й работеше на празен ход.

Еди Марс се натъкна на пурпурната гарафа и двете чаши със златни ивици върху бюрото. Той подуши едната от чашите, а сетне и гарафата. Устните му се изкривиха в усмивка, изпълнена с отвръщение.

— Тоя мръсен сводник — изрече с равен глас.

Хвърли поглед към няколко книги, изръмжа, заобиколи бюрото и застана пред малкия тотемен стълб с обектива. Разгледа го внимателно и сетне погледът му се плъзна по пода в основата му. Изрита килимчето и бързо се наведе. Тялото му се напрегна. Той коленичи на пода върху едното си сиво коляно. Бюрото частично го скри от мен. Чу се рязко възклицание и Еди Марс отново се показа. Ръката му се стрелна мълниеносно под сакото и се появи отново, стиснала черен „Люгер“. Той го държеше с дългите си кафяви пръсти, без да го насочва нито към мен, нито към нещо определено.

— Кръв — каза той. — Тук има кръв на пода, под килима. Цяла локва.

— Нима? — рекох аз. Със заинтригуван вид.

Той се смъкна на стола зад бюрото, притегли слушалката на телефона в черничев цвят към себе си и прехвърли „Люгера“ в лявата си ръка. Намръщи се внезапно, с лице към телефона, при което дебелите му сиви вежди се събраха и на загрубялата кожа в основата на закривения му нос се образува дълбока бръчка.

— Мисля си, че май ще трябва да повикам няколко ченгета — рече той.

Аз се приближих и сритах килима, постлан на мястото, където бе лежал Гайгър.

— Това е стара кръв — казах аз. — Съсирена е.

— Независимо от това ще повикам няколко ченгета.

— Че защо пък не — казах аз.

Очите му се присвиха. Светското лустро бе паднало и отдолу се бе показал един добре облечен гангстер с пистолет „Люгер“. Това, че се съгласих с него не му хареса.

— Я ми кажи, храбрецо, кой, по дяволите, си ти?

— Викат ми Марлоу. Частно ченге.

— Не съм и чувал за теб. Кое беше момичето?

— Една клиентка. Гайгър се опитваше да й хвърли примката и да я изнуди. Дойдохме, за да поговорим във връзка с тая работа. Но него го нямаше. Тъй като вратата беше отворена, влязохме вътре, за да го почакаме. Май вече ти мазах това.

— Много удобно — каза той. — Да намериш вратата отворена. Особено когато нямаш ключ.

— Да. Ами как така ти имаш ключ?

— А на теб какво ти влиза в работата, храбрецо?

— Може и да ми влиза.

Той се усмихна със свити устни и бутна шапката си назад върху сивата си коса.

— Гледай само аз да не почна да се бъркам в твоята работа.

— Няма да ти хареса. Малко плащат.

— Добре, умнико. Тая къща е моя. Гайгър ми е наемател. Я да видим какво ще кажеш на това.

— Ще кажа, че познаваш прекрасни хора.

— Не мога да си ги избирам. Всякакви идват.

Той погледна надолу към своя „Люгер“, сви рамене и го мушна отново в кобура под мишницата си.

— Някакви идеи за това, което става тук, храбрецо?

— Един куп. Може някой да е пречукал Гайгър с пистолет. Може някой да е пречукам от Гайгър, а той да се е измъкнал. Или пък са били двама други юначаги. Или пък Гайгър е изповядвал някакъв култ и е правил кървави жертвоприношения, пред тоя тотемен стълб. Или пък си е готвил пиле за вечеря, а обичаят му е бил да ги коли във всекидневната.

Човекът в сиво ме изгледа навъсено.

— Предавам се — казах аз. — По-добре викни приятелите си от града.

— Не те разбирам — каза той. — Не разбирам каква игра играеш сега.

— Давай, извикай жандарите. Веднага ще се юрнат насам.

Той обмисли това, без да се помръдне. Озъби се.

— И това не разбирам — процеди той.

— Може днес просто да не ти върви. Аз те познавам, мистър Марс. „Сайпръс Клъб“ в Лас Олиндас. Изискан хазарт за изискания свят. Местните ченгета — вързани в кърпа, и зелена улица към Лос Анжелос. С други думи — добри покровители. Гайгъровата незаконна търговия също се е нуждаела от такова нещо. Може би отвреме-навреме си му оказвал малко помощ, нали ти е бил наемател.

Устните му побеляха и застинаха в гримаса.

— В каква незаконна търговия е бил замесен Гайгър?

— Търговията с порнографска литература.

Той запази самообладание, цяла минута ме гледа втренчено.

— Някой го е спипал — каза тихо той. — Ти знаеш нещо за тая работа. Днес не се е появявал в магазина. Никой не го знае къде е. Когато го търсих по телефона тук, не отговори. Затова дойдох да видя какво може да се е случило. И ето че намерих кръв на пода под килима. И тебе с някакво момиче.

— Малко неубедително звучи — казах аз. — Но може би ще успееш да продадеш тази история на някой услужлив купувач. Все пак изпусна една малка подробност. Днес някой изнесе книгите му от магазина — ония шедьоври, дето ги дава под наем.

Той щракна с пръсти и каза:

— Трябваше да се сетя за това, храбрецо. Май че ме надхитри. Какво според теб може да се е случило?

— Аз мисля, че Гайгър е бил очистен. Мисля също, че това е неговата кръв. А преместването на книгите дава претекст да се скрие тялото за известно време. Някой поема незаконната търговия вместо него и му трябва малко време, за да се организира.

— Не могат да се измъкнат безнаказано — рече Еди Марс мрачно.

— Кой казва това? Ти и един-двама хубавци с пищови в колата ти отвън? Сега градът е голям, Еди. В последно време в него са довтасали много опасни типове. Такива са вредните последици от нарастването на града.

— Много дрънкаш, по дяволите! — рече Еди Марс.

Той оголи зъби и изсвири рязко два пъти. Отвън се затръшна врата на автомобил и през плета долетя шум от тичащи нозе. С бързо движение Марс измъкна отново своя „Люгер“ и го насочи към гърдите ми.

— Отваряй вратата!

Дръжката изтрака и някакъв глас извика. Не се и помръднах. Дулото на пистолета изглеждаше като входа на тунела на Втора улица, но въпреки това аз не помръднах. Отдавна бях свикнал с мисълта, че не съм непроницаем за куршумите.

— Отвори си я, Еди. Кой, по дяволите, си ти, че да ми заповядваш? Дръж се прилично и може да ти помогна.

Той се изправи сковано, заобиколи бюрото и тръгна към вратата. Отвори я, без да снема очи от мен. В стаята влетяха двама души, като едва не се преметнаха презглава и започнаха припряно да бъркат под мишниците си. Единият съвсем очевидно бе бияч — хубавец с бледо лице, със сплескан нос и ухо като ресторантска пържола. Другият беше строен, рус, с безизразно лице и с разположени близо едно до друго безцветни очи.

— Я вижте дали тоя тип не носи патлак — каза Еди Марс.

Русият измъкна с бързо движение един пистолет с късо дуло и го насочи към мен. Биячът тръгна решително напред, приближи се и внимателно опипа джобовете ми. Аз се извърнах, за да го улесня като отегчена хубавица-манекенка, която показва вечерна рокля пред публиката.

— Няма патлак — рече той с продран глас.

— Провери кой е.

Биячът мушна ръка във вътрешния джоб на сакото ми и измъкна портфейла. Отвори го със замах, след което започна да проучва съдържанието му.

— Името му е Филип Марлоу, Еди. Живее на улица „Франклин“ в Хобърт Армс. Има разрешително за частна практика, значка на сътрудник и тъй нататък. Частно ченге.

Той мушна отново портфейла в джоба ми, плесна ме леко по лицето и се извърна.

— Изчезвайте — рече Еди Марс.

Двамата гангстери излязоха и затвориха вратата. Чу се как отново се качиха в колата. Запалиха мотора и пак го оставиха да работи на празен ход.

— Добре. Хайде, говори — каза Еди Марс.

Връхчетата на веждите му образуваха остри ъгли върху лицето.

— Не съм готов да давам интервю. Убийството на Гайгър с цел да се заграби незаконната му търговия би било много тъп номер и аз не съм сигурен, че това е било така, ако приемем, че е бил убит. Обаче съм сигурен че оня, който е взел книгите, си знае интересите, и освен това съм сигурен, че русата дама от магазина му е изгубила и ума, и дума за нещо си. Освен това си имам и една догадка за това кой е отмъкнал книгите.

— Кой?

— Точно това е онази част от историята, върху която не съм готов да давам интервю. Имам си клиент, нали разбираш?

Той сбърчи нос.

— Тази? — той млъкна бързо.

— Предполагам, че познаваш момичето — казах аз.

— Кой отмъкна книгите, храбрецо?

— Не съм готов да говоря, Еди. Пък и защо ли?

Той постави „Люгера“ върху бюрото и го по тупа с отворената си длан.

— Заради туй — каза той. — А може пък и да имаш някаква полза от тая работа.

— Това е вече друго. Забрави пистолета. Звънът на парите винаги ми е бил много приятен. Колко ще ми звъннат в джоба?

— Ако направиш какво?

— Ти какво искаше да направя?

Той удари силно с пестник по бюрото.

— Слушай, храбрецо. Аз ти задавам въпрос, а ти ми задаваш друг. Така доникъде няма да стигнем. Искам да знам къде е Гайгър, имам си съображения. Тая незаконна търговия не е по вкуса ми и аз не съм го закрилял. Просто къщата е моя. Точно сега тази афера не ме интересува кой знае колко. Вярвам, че всичко, което ти е известно за нея, е още тайна, защото ако не беще така, отдавна цяла глутница ченгета щеше да скърца с подметките си из тоя вертеп. Нямаш какво да ми продадеш. Мен ако питаш, на теб самия ти трябва малко закрила. Така че разправяй.

Това бе вярна догадка, но нямах никакво намерение да го оставя да разбере, че е така. Запалих цигара, духнах клечката и я подхвърлих с рязко движение към стъкленото око на тотемния стълб.

— Прав си — казах аз. — Ако нещо се е случило с Гайгър, ще трябва да съобщя на полицията онова, което знам. По тоя начин всичко излиза наяве и на мен не ми остава нищо за продан. Така че, с твое разрешение, аз просто си обирам крушите.

Лицето му побеля под загара. За момент на него се появи подло, нехайно и безжалостно изражение. Посегна за пистолета. Аз добавих небрежно:

— Впрочем как е госпожа Марс в последно време?

За момент ми се стори, че съм прекалил с шегите. Треперещата му ръка посегна с конвулсивно движение към пистолета. Мускулите на лицето му бяха силно изопнати.

— Да те няма — каза той много тихо. — Пет пари не давам къде ще отидеш или пък какво ще направиш, когато стигнеш там. Само се вслушай в съвета, който ще ти дам, храбрецо. Не ме забърквай в плановете си, или светът ще ти се види тесен. Ще ти се прииска да бъдеш Никой от Никъде.

— Е, това не е много далече от Клонмел — казах аз. — Чувам, че имаш някакво приятелче оттам.

Той се облегна на бюрото и застина в неподвижна поза, с изцъклени очи. Аз отидох до вратата, отворих я и го изгледах. Беше ме проследил с поглед, но мършавото му тяло, облечено в сиво, не бе помръднало. В очите му се четеше ненавист. Излязох, минах през плета, изкачих се по склона до колата и седнах в нея. Завих и подкарах нагоре по билото на хълма. Никой не стреля след мен. След няколко пресечки пак завих, загасих мотора и останах така седнал за известно време. Никой не ме преследваше. Подкарах обратно и се върнах в Западен Холивуд.