Реймънд Чандлър
Големият сън (23)

XXV

На следващата сутрин пак валеше дъжд — полегати сиви струи, които напомняха спусната завеса от кристални мъниста. Станах, чувствувайки се отпуснат и уморен, изправих се и се загледах през прозорците, а в устата още ми горчеше от Стърнудови. Животът бе изцеден от мене и аз се чувствувах празен, като джобовете на бостанско плашило. Отидох в кухничката и изпих две чаши чисто кафе. Човек може да има махмурлук и от други неща, не само от алкохол. Моят беше от жени. Повдигаше ми се от жени.

Обръснах се, взех душ, облякох се, извадих шлифера, слязох долу и погледнах през входната врата. На стотина стъпки по-надолу, от другата страна на улицата, беше паркиран един сив закрит плимут. Със същата кола бяха опитали да ме проследят предишния ден, същата, за която бях питал Еди Марс. Вътре можеше да има някое ченге, ако едно ченге можеше да разполага с толкова време и ако искаше да си го прахосва, като ме следи насам-натам. Или можеше да е някой голобрад новак в детективския занаят, който се опитва да надуши нещо и да отмъкне чужд случай. Или пък можеше да е архиепископът на Бермудските острови, дошъл да ме преследва, защото не одобрява нощния ми живот.

Излязох през задния вход, извадих от гаража открития си автомобил, завих пред блока и минах покрай сивия плимут. В него имаше някакъв дребен човек, който седеше сам. Той подкара след мен. В дъжда се справяше по-добре. Придържаше се доста близо зад мен, така че не можех да се откъсна на някой завой и да му избягам, но, от друга страна, беше на достатъчно разстояние, така че през по-голямата част от времето между нас имаше други коли. Стигнах до булеварда и спрях колата си в паркинга, намиращ се в съседство със зданието, в което отивах, после се измъкнах от нея с вдигната яка на шлифера и с нахлупена шапка, а ледените дъждовни капки ме шибаха в лицето, което се подаваше между двете. Плимутът бе край отсрещния тротоар, спрял до пожарен кран. Отидох до кръстовището, пресякох на зелена светлина и се върнах обратно, като вървях по бордюра, близо до паркираните коли. Плимутът не беше мръднал. Никой не слезе от него. Стигнах до колата и отворих с рязко движение вратата откъм бордюра. Дребно човече със светли очи се бе свило в ъгъла зад волана. Стоях и го гледах, а дъждът плющеше по гърба ми. Очите му премигваха зад виещия се дим на запалената цигара. Ръцете му барабаняха неспокойно по тънкото кормило.

— Не можете ли да се решите? — казах аз.

Той преглътна и цигарата заигра в устата му.

— Струва ми се, че не ви познавам — каза с тихо гласче.

— Името ми е Марлоу. Аз съм същият, когото се мъчите да следите от два дена насам.

— Не следя никого, мой човек.

— Значи тая таратайка сама ме следи. Може би си загубил способността си да я управляваш. Както и да е. Сега отивам да закуся отсреща с портокалов сок, бекон с яйца, препечен хляб, мед, три или четири чаши кафе и една клечка за зъби. След това ще се кача до кантората, която се намира на седмия етаж на сградата точно срещу теб. Ако има нещо, което чак толкова те притеснява, че да не можеш повече да се сдържаш, намини да го обсъдим. Нямам друга работа, само ще си смазвам пистолета.

Оставих го да премигва и се отдалечих. Двадесет минути по-късно вече проветрявах кантората си, за да изгоня дъха на „Любовна вечер“, останал след чистачката, и отварях дебел плик от груба хартия, върху който адресът бе написан с изискан старомоден и заострен почерк. Пликът съдържаше кратко официално писмо и голям чек за петстотин долара на името на Филип Марлоу и подписан Гай дьо Брисей Стърнуд чрез Винсънт Норис. Сутринта започна да изглежда по-хубава. Тъкмо попълвах една банкова бланка, когато звънецът ми извести, че някой бе влязъл в моята миниатюрна приемна. Беше дребният мъж с плимута.

— Прекрасно — казах аз. — Влизай и си хвърляй палтото.

Той се шмугна предпазливо покрай мен, докато аз му държах вратата — толкова предпазливо, сякаш се страхуваше да не му забия един шут в ситния задник. Седнахме един срещу друг от двете страни на бюрото. Той бе много дребен човек, не по-висок от метър и петдесет, и едва ли тежеше повече от палеца на някой касапин. Имаше тесни блестящи очи, които се мъчеха да гледат твърдо и успяваха да бъдат твърди колкото една стрида с половин черупка. Бе облечен в тъмносив костюм с двуредно сако, което му беше прекалено широко в раменете и имаше прекалено широки ревери. Най-отгоре носеше незакопчано палто от ирландски вълнен плат, което бе доста износено на места. Огромна вратовръзка от лека коприна се издуваше над кръстосаните му ревери и беше напръскана от дъжда.

— Може и да ме познаваш — каза той. — Аз съм Хари Джоунс.

Казах му, че не го познавам. Побутнах плоската метална табакера към него. Малките му добре поддържани пръсти се стрелнаха като пъстърва към въдица и измъкнаха една цигара. Той я запали със запалката, поставена на бюрото, и махна с ръка.

— Доста съм се мотал наоколо — каза той. — Познавам момчетата и прочие. Правил съм малко търговия с алкохол, взимахме го там долу от Хюнийм Пойнт. Мъчна работа, брат. Да се возиш в колата, дето разузнава терена, с патлак на скута и пачка мангизи в задния джоб, която може да запуши цяла шахта. Колко пъти само сме разчиствали сметките си с четири коли ченгета, преди да се доберем до Бевърли Хилс. Мъчна работа.

— Ужасна — казах аз.

Той се облегна назад и издуха дим към тавана от малкото стиснато ъгълче на своята малка стисната уста.

— Може би не ми вярваш — рече той.

— Може би не — казах. — А може би да. И въобще може би не трябва да си правя труд да решавам дали ти вярвам. Просто ми кажи какво целиш с цялото това фукане.

— Нищо — отвърна той язвително.

— От два дни насам ме следиш навсякъде — казах аз. — Като човек, който иска да хване някое момиче и не му достига кураж в последния момент. Може би продаващ застраховки. А може би си познавал един тип на име Джо Броуди. Това са много можебита, но в моята работа винаги си ги имам много.

Очите му изхвръкнаха, а долната му устна едва не падна в скута.

— Господи, откъде знаеш за тая работа? — попита той.

— Аз съм медиум. Събирай си ума и разправяй. Нямам цял ден на разположение.

Блясъкът в очите му почти се загуби под внезапно примижалите клепачи. Настъпи мълчание. Под прозорците ми дъждът трополеше върху плоския асфалтиран покрив над кулоарите на градския съвет. Очите му се поотвориха, пробляснаха отново, а гласът му издаваше напрегнат размисъл.

— Исках да се свържа с теб, не отричам — каза той. — Имам нещо за продан. Евтино е — двеста долара. Как се сети, че имам нещо общо с Джо?

Отворих едно писмо и го прочетох. В него ми предлагаха шест месеца задочен курс по взимане па отпечатъци от пръсти със специално намаление, като за човек от бранша. Пуснах го в кошчето за боклук и отново погледнах към дребния човечец.

— Не ми обръщай внимание. Просто правя предположение. Ти не си ченге. Не си и от хората на Еди Марс. Снощи го питах. Не ми дойде на ум за никой друг, който би се интересувал толкова много от мен, освен приятелите на Джо Броуди.

— Господи! — каза той и облиза долната си устна.

Лицето му побеля като, платно, когато споменах Еди Марс. Устата му се отпусна и се отвори, а цигарата му увисна в единия й край, като че с магия бе израснала там.

— Ау, ти ме будалкаш — каза той най-сетне с такава усмивка, каквато можеше да се види само в операционна зала.

— Добре де. Будалкам те.

Отворих друго писмо. Предлагаха да ми изпращат ежедневно сведения от Вашингтон, съвсем доверителна информация, и то направо от извора.

— Предполагам, че Агнес са я пуснали — добавих аз.

— Да. Тя ме праща. Това интересува ли те?

— И още как. Нали е руса.

— Дрън-дрън. Направил си гаф оная нощ — когато са опушкали Джо. Пропуснал си нещо, което Броуди трябва да е знаел. Нещо за Стърнудови, иначе той не би рискувал с оная снимка, дето им я е изпратил.

— Аха. Така ли? И какво е то?

— Точно това искам да ти продам за двеста долара.

Изхвърлих още няколко писма на почитатели в кошчето, и си запалих нова цигара.

— Трябва да се измъкнем от града — каза той. — Агнес е добро момиче. Не може човек да я забърква в такива неща. Днес не е лесно за една женска да се оправя сама.

— Много е голяма за тебе — казах аз. — Ще вземе да ти се тръсне отгоре и да те смачка.

— Това е доста мръсна забележка, братко — рече той с толкова достойнство, че аз го изгледах продължително.

Казах:

— Прав си. В последно време все се движа в неподходяща компания. Да зарежем вече това бръщолевене и да се заловим за фактите. Какво ми предлагаш за тези пари?

— Ще ги платиш ли?

— При положение, че…?

— При положение, че ще ти помогнат да намериш Ръсти Риган.

— Не търся Ръсти Риган.

— Хайде де. Ще ме изслушаш ли или не?

— Карай, почвай да чуруликаш. Ще платя за всичко, което би ми свършило работа. С две банкноти от по сто долара може да се купи доста информация в моите кръгове.

— Еди Марс е накарал да пречукат Риган — каза той спокойно и се облегна назад, сякаш току-що го бяха направили вицепрезидент.

Махнах с ръка към вратата.

— Дори няма да споря с теб — казах аз. — Няма да си хабя кислорода. Да те няма, дребосък.

Той се наведе към бюрото, а ъгълчетата на устата му бяха побелели. Започна внимателно да размазва угарката от цигарата си, без да я гледа. Откъм междинната врата се чуваше монотонното тракане на пишеща машина, дрънването на звънеца й и преместването на валяка ред след ред.

— Не се шегувам — каза той.

— Изчезвай. Не ми губи времето. Имам си работа.

— Не, нямаш — каза той остро. — Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Дойдох тук, защото имах да ти казвам нещо и сега ти го казвам. Самият аз също познавах Ръсти. Не много добре, но достатъчно, за да му кажа „здрасти, мой човек“ и той ми отговаряше или не, според настроението си. Добро момче все пак. Винаги ми е харесвал. На времето беше лапнал по една певица, наречена Мона Грант. После тя си смени името и стана Марс. Ръсти беше огорчен и се ожени за богата дама, която киснеше из вертепите, като че ли в къщи сън не я хващаше. Познаваш я много добре, висока, тъмнокоса, достатъчно красива, за да спечели всеки конкурс за красота, но от ония, дето могат да ти извадят душата. Нервна. Ръсти не се разбираше с нея. Но, боже мой, ще кажеш, че се е разбирал с мангизите на нейния старец, нали? Ти така си мислиш. Тоя Риган беше особен чешит. Очи като далекобойна пушка. Все гледаше какво става у съседите. Не го свърташе на едно място. Мисля, че мангизите не го интересуваха. А да чуеш такова нещо от моята уста, братко, това е вече комплимент.

Дребосъкът не беше толкова тъп в края на краищата. На дребен изнудвач такива мисли и през ум не биха му минали, камоли да започне да ги изразява.

— И затова е избягал — казах аз.

— Може би е тръгнал да бяга. С онова момиче Мона. Тя не живееше с Еди Марс, защото не й харесваха неговите игри. Особено тъмните — като шантажите, задигнатите коли, скривалищата за нехранимайковци от Изтока, преследвани от закона, и така нататък. Говореше се, че Риган казал една нощ на Еди съвсем открито, че ако някога замеси Мона в някоя престъпна авантюра, той щял да намине да си поприказват.

— Повечето от тези неща са известни, Хари — казах аз. — Не можеш да очакваш пари за тях.

— Ще стигнем и до онова, което не е известно. И така, Риган изчезна. На времето го виждах всеки следобед във „Варди“ да пие ирландско уиски и да зяпа стената. Той не говореше много. Даваше пари за някой облог отвреме-навреме, точно с тая цел се навъртах и аз там — да сключвам облози за Пъс Уолгрийн.

— Мислех, че той се занимава със застраховки.

— Така пише на вратата му. Сигурно и застраховка ще може да ти продаде, ако го настъпиш. Както и да е, към средата на септември Риган изчезна от хоризонта. Не забелязах това веднага. Нали знаеш как стават тия работи. Виждаш някой тип докато е там, след това той вече не е там и ти не го виждаш, докато нещо те накара да забележиш отсъствието му. А това, което ме накара да забележа отсъствието му, беше, че един ден чух как някакъв тип се смее и разправя, че жената на Еди Марс духнала с Ръсти. Риган, а пък Марс, вместо да побеснее, се държал като че ли им бил кум. Тогава казвам това на Джо Броуди, а той излезе хитрец.

— Голям хитрец излезе, няма що — казах аз.

— Не колкото едно ченге, ама все пак е хитрец. Решава, че може да пипне малко мангизи. Започва да умува дали не може да се докопа до някакви сведения за двете влюбени птички и да измъкне пари на два пъти — един път от Еди Марс и един път от жената на Риган. Джо познаваше малко семейството.

— Пет бона — казах аз. — Толкова им завлякъл преди известно време.

— Тъй ли?

Хари Джоунс изглеждаше леко изненадан.

— Агнес трябваше да ми каже за това. Виж я ти нея. Все ще скрие нещо. Както и да е, ние с Джо започваме да следим вестниците, но в тях нищо не излиза, което пък ни подсказва, че старият Стърнуд е потулил работата. После един ден виждам Лаш Канино във „Варди“. Познаващ ли го?

Поклатих глава.

— Опасно момче, нали сега всички се мислят за опасни типове. Работи за Еди Марс, когато на Марс му трябва да очисти някого. Убива човек, както си пие пиенето. Когато Марс няма нужда от него, стои си надалече. Не се задържа в Лос Анжелос. Е, това може да е нещо, а може и да не е. Може да са се докопали до някакви сведения за Риган и Марс просто да си е седял с ухилена мутра и да е изчаквал удобния случай. Но може и да е било съвсем друго. Във всеки случай аз казвам на Джо и Джо започва да следи Канино. Той умее да следи. Аз не съм добър в тия работи. Това ти го казвам ей така, без пари. И така, Джо проследява Канино до къщата на Стърнудови, Канино паркира извън имението и някаква кола се приближава до неговата, а вътре има момиче. Те си говорят известно време и на Джо му се струва, че момичето подава нещо, нещо като мангизи. Момичето си обира крушите. Това е жената на Риган. Добре, тя познава Канино, а Канино познава Марс. Затова Джо си мисли, че Канино знае нещо за Риган и се опитва и той да измъкне нещо. Канино духва и Джо му изгубва следите. Край на първо действие.

— Как изглежда тоя Канино?

— Нисък, набит, кестенява коса, кафяви очи и винаги носи кафяви дрехи и кафява шапка. Дори носи и кафяво велурено палто. Кара кафяв двуместен закрит автомобил. Дай му всичко да е кафяво на мистър Канино.

— Да чуем второ действие — казах аз.

— Гратисите свършват дотук.

— Май не струва двеста долара тая работа. Мисис Риган се е омъжила за бивш контрабандист на спиртни напитки от вертепите. Сигурно е познавала и други от неговия бранш. Тя познава Еди Марс добре. Ако е сметнала, че нещо може да се случи с Риган, тъкмо при Еди би отишла, а Канино може да е бил избран от Еди за изпълнението на задачата. Това ли е всичко?

— Би ли ми дал тези двеста долара, за да научиш къде се намира жената на Еди? — попита спокойно дребното човече.

Сега вече цялото ми внимание беше на негово разположение. Почти счупих страничните облегалки на креслото, като се облегнах на тях.

— Дори да е сама? — добави Хари Джоунс с тих злокобен гласец. — Дори ако изобщо не е избягала с Риган и ако я държат в момента на около четиридесет мили от Лос Анжелос в едно скривалище, за да си мисли полицията, че е духнала с него? Ще бутнеш ли двеста долара за това, а, ченге?

Облизах устни. Бяха сухи и солени.

— Мисля, че да — казах аз. — Къде е?

— Агнес я откри — каза той мрачно. — По една щастлива случайност. Видяла я в колата й и я проследила. Агнес ще ти разкаже къде се намира това място, когато й броиш парите на ръка.

Направих свирепа физиономия.

— На ченгетата ще им кажеш и без пари, Хари. Днес в полицията имат яки биячи. Дори да те убият, когато се опитват да те накарат да проговориш, ще им остане Агнес.

— Нека се опитат — каза той. — Не съм толкова чуплив.

— У тая Агнес май има нещо, дето съм пропуснал да забележа.

— Тя е изнудвачка, ченге. И аз съм изнудвач. Ние всички сме изнудвачи. Продаваме се един друг за петаче. Окей. Да видим дали ти ще успееш да ме накараш да проговоря.

Той посегна и взе нова цигара от моите, постави я внимателно между устните си и я запали с кибритена клечка по същия начин, по който и аз паля цигарите си — драсна безрезултатно два пъти на нокътя на палеца си, след което използува едната си подметка. Дърпаше равномерно от цигарата и ме гледаше със сериозен поглед — смешен жилав дребосък, когото бих могъл да запратя като топка от центъра на игрището до наказателното поле. Незначителен човечец в света на богатите и влиятелните. Имаше нещо у него, което ми харесваше.

— Теб не те лъжа — каза той уверено. — Дойдох да продам нещо’ за двеста долара. Цената си стои все същата. Дойдох, защото смятах, че ще ми дадеш определен отговор и ще се разберем като джентълмени. А ти взе да ме заплашваш с ченгета. Срамота.

Аз казах:

— Ще си получиш твоите двеста долара за тая информация. Но първо трябва самият аз да взема парите.

Той стана, кимна с глава и се загърна в износеното си палтенце на ирландски карета.

— Всичко е наред. Като мръкне, ще бъде по-добре. Тънка игра е да правиш мангизи от типове като Еди Марс. Но човек трябва да яде. Моя списък с облозите хич го няма напоследък. Големите гангстери май са казали на Пъс Уолгрин да се разкара. Какво ще кажеш да отидем до кантората — „Фулуайдър Билдинг“, между „Уестърн“ и „Санта Моника“, четиристотин двайсет и осем, влиза се отзад. Ти ще донесеш парите, а аз ще те заведа при Агнес.

— Не можеш ли ти да ми го кажеш? Виждал съм я Агнес.

— Обещах й — каза той простичко.

Закопча горното си палто, накриви шапка наперено, кимна отново и се отправи към вратата. Излезе. Стъпките, му заглъхнаха надолу по коридора.

Аз отидох до банката, депозирах чека си за петстотин долара и изтеглих двеста долара в брой. Качих се отново в кантората, седнах на стола и се замислих за Хари Джоунс и неговата история. Изглеждаше малко прекалено нагласена. Притежаваше по-скоро строгата простота на измислицата, отколкото заплетената мрежа на фактите. Капитан Грегъри не можеше да не е открил Мона Марс, щом тя е била толкова близо до неговия район. Тоест, ако предположим, че се беше опитал да го стори.

Мислих за това през по-голямата част от деня. Никой не дойде в кантората. Никой не ме потърси по телефона. Продължаваше да вали дъжд.