Реймънд Чандлър
Големият сън (17)

XVI

Отидох до отворения френски прозорец и погледнах малкото счупено стъкло в горната му част. Куршумът от пистолета на Кармен бе разбил стъклото така, сякаш то бе ударено с нещо голямо. Нямаше пробита дупка. Малка дупка се виждаше в гипсовата мазилка и едно по-наблюдателно око би я открило доста бързо. Дръпнах драпираните завеси върху счупеното стъкло и извадих пистолета на Кармен от джоба си. Беше марка „Банкърс Спешъл“, калибър 22, с куршуми дум-дум. Имаше седефена дръжка, в чиято долна част бе поставена кръгла сребърна плочка с гравиран надпис: „На Кармен от Оуен“. Всички ги правеше на глупаци.

Сложих пистолета в джоба си, седнах близо до Броуди и се вгледах в мрачните му кафяви очи. Мина една минута. Русата оправи лицето си с помощта на джобно огледалце. Броуди запали цигара неловко и каза отсечено:

— Доволен ли си?

— Засега да. Защо си хвърлил въдицата па мисис Риган вместо на стария?

— Стареца вече го поиздоих веднъж. Преди около шест-седем месеца. Струва ми се, че тогава му е загорчало достатъчно, за да повика полицията този път.

— Какво те накара да мислиш, че мисис Риган няма да му каже?

Той обмисли думите ми доста внимателно, като пушеше цигара и ме сваляше поглед от лицето ми. Най-сетне рече:

— Колко добре я познаваш?

— Срещали сме се два пъти. Ти трябва да я познаваш много по-добре, щом си рискувал да я изнудваш с тези снимки.

— Тя доста си върти опашката наоколо. Стори ми се, че би трябвало да си има някоя и друга слабост, за която не би искала старият да научи. Бях уверен, че лесно може да намери пет бона.

— Това, дето ми го разправяш, не е много убедително, ама карай да върви — казах аз. — Фалирал си, казваш, а?

— Вече цял месец в джоба ми се гонят два цента и не могат да се срещнат.

— Как си изкарваш хляба?

— Застраховки. Работя в кантората на Пъс Уолгрийн във „Фулуайдър Билдинг“, на ъгъла на „Уестърн“ и „Санта Моника“.

— Като сме се разприказвали, поне да караме докрай. Книгите тук, в твоя апартамент ли са?

Той се озъби и махна с мургавата си ръка. В поведението му отново бавно се промъкваше предишната самоувереност.

— Не, дявол да го вземе. На склад са.

— Значи си накарал оня тип да ги докара тук, а веднага след това си повикал склададжиите да дойдат пак да ги откарат.

— Ами да. Нямаше защо да ги премествам направо от магазина на Гайгър, нали?

— Брей, какъв си ми хитрец — рекох аз възхитено. — Да се намира нещо друго съмнително в твоята бърлога сега?

Той отново се разтревожи. Закима енергично с глава.

— Прекрасно — казах му аз.

Погледнах в другия край на стаята към Агнес. Тя бе привършила с разкрасяването си и гледаше в стената с безизразен поглед, като едва ли слушаше за какво говорим. На лицето й бе изписана сънливостта, която обикновено настъпва в първия миг след голямо напрежение и шокови състояния.

Очите на Броуди шареха предпазливо.

— Е?

— Как попаднаха у теб фотографиите?

Той се начумери.

— Слушай, нали си получи това, за което беше дошъл, и то на безценица. Свърши си работата великолепно. Иди сега и издрънкай всичко на шефа си. Аз съм чист. Не знам нищо за никакви фотографии, нали, Агнес?

Блондинката отвори очи и му хвърли поглед, който издаваше, че в главата и се оформя едно неясно, но не особено ласкаво предположение.

— Глупав шмекер — каза тя и подсмръкна уморено. — Все такива ми се случват. Никога няма да ти се падне някой, дето да е умен през цялото време. Ама нито веднъж не е било.

Аз и се ухилих.

— Силно ли те ударих?

— И ти, и всички останали мъже.

Погледнах назад към Броуди. Той мачкаше цигарата между пръстите си, които потръпваха конвулсивно. Изглежда, ръката му трепереше леко. Кафявото му безизразно лице все още оставаше спокойно.

— Трябва да се споразумеем за някои неща — казах аз. — Например за това, че Кармен не е идвала тук. Много е важно. Тя не е била тук. Просто ви се е привидяло.

— Хм! — изсумтя Броуди презрително. — Щом така ти се иска, приятелю, и ако? — Той протегна ръка с длан, обърната нагоре, сетне събра пръсти и потърка нежно палеца о показалеца и средния си пръст.

Аз кимнах.

— Ще видим. Може и да падне нещо, но не много голямо. Във всеки случай няма да го пресмяташ в бонове. Е, откъде взе снимката?

— Един тип ми я пробута.

— Аха. Просто някакъв тип, с когото сте се разминали на улицата. Не си в състояние да го познаеш. И никога не си го виждал преди.

Броуди се прозина.

— Паднаха от джоба му — рече той.

— Аха. Ами имаш ли си алиби за снощи, мутро невъзмутима?

— И то какво. Седях си в къщи. Агнес беше при мен. Нали, Агнес?

— Пак започва да ми става мъчно за теб — рекох аз.

Очите му изведнъж се разшириха, а долната му челюст увисна, при което цигарата се поклащаше върху долната му устна.

— Мислиш се за шмекер, а и през ум не ти минава какъв невероятен пън си — казах му аз. — Дори и да не те обесят в затвора „Куентин“, ще трябва да се влачиш още дълго време, докато завършиш нерадостните си дни.

Цигарата подскочи и върху жилетката му падна пепел.

— И през цялото време ще се мислиш за голям шмекер — казах аз.

— Изпарявай се — изръмжа той внезапно. — Да те няма. Писна ми от твоето дърдореие. Обирай си крушите.

— Окей.

Аз станах и отидох до високото дъбово писалище, извадих двата му пистолета от джобовете си, поставих ги един до друг до попивателната преса, по такъв начин, че двете дула да бъдат съвсем успоредни. Вдигнах шапката си от пода до кушетката и се отправих към вратата.

— Хей — провикна се Броуди.

Обърнах се и зачаках. Цигарата му се люлееше като кукла на пружина.

— Всичко е наред, нали? — попита той.

— Ами да. Всеки е свободен да си прави каквото си иска в тая държава. Не е необходимо да стоиш вън от затвора, ако не искаш. Тоест, ако си й поданик. Ти американски поданик ли си?

Той просто стоеше и ме зяпаше, а цигарата му се клатеше. Русокосата Агнес бавно извърна глава и се вторачи в мен по същия начин. В погледите и на двамата се съдържаше почти същата смесица от лукавство, съмнение и безсилен гняв. Агнес рязко посегна със сребристите си нокти, откъсна един косъм от главата си и го смачка с горчиво нервно движение между пръстите си.

Броуди процеди през зъби:

— При никакви ченгета няма да ходиш, — мой човек. Дори да работиш за семейство Стърнуд. Прекалено много знам за това семейство. Получи си снимките, за да мълчиш. Върви си да продаваш тези хартийки на дребно.

— Решавай — казах аз. — Ти ми каза да се изпарявам, аз тръгнах да излизам, после ми изкрещя и аз се спрях, а сега отново съм тръгнал да си ходя. Това ли искаш?

— Нямаш никакви улики срещу мен — каза Броуди.

— Само две убийства. Нищо и никаква работа в твоите среди.

Той не подскочи по-високо от един инч, но отстрани изглеждаше, че е подскочил цял фут. Очите му се разшириха и се показа бялата роговица около ирисите с тютюнев цвят. Кафявата кожа на лицето му придоби зеленикав оттенък под светлината на лампата.

Русокосата Агнес нададе нисък животински вой и зарови глава в една възглавница на края на кушетката. Аз си стоях и се възхищавах на изящната линия на бедрата й.

Броуди бавно облиза устни и каза:

— Седни, приятелю. Може би имам още нещо за теб. Какво искаш да кажеш с тая неуместна за бележка за двете убийства?

Облегнах се на вратата.

— Къде беше снощи около седем и половина, Джо?

Ъгълчетата на устата му се отпуснаха в намусена гримаса и той заби поглед в пода.

— Следях един тип, един тип, който правеше чудесна търговийка и аз предполагах, че ще му трябва партньор. Гайгър. Отвреме-навреме го следях, за да разбера има ли здрави връзки. Предполагах, че не му липсват приятели, иначе как ще си развива търговията така открито. Но те не го посещават в къщата му. Посещават го само жени.

— Не си го следил много упорито — казах аз. — Карай нататък.

— Седя си аз снощи на улицата малко по-надолу от къщата на Гайгър. Вали като из ведро, аз не мога да мръдна навън от моя автомобил и при това не виждам нищо. Пред колата на Гайгър има друга кола, а малко по-нагоре по хълма има още някаква кола. Ето защо аз си седя по-надолу. Там, където съм аз, е паркиран някакъв голям буик и не след дълго аз излизам, приближавам се до него и му хвърлям едно око. Регистриран е на името на Вивиан Риган. Нищо не се случва, така че аз се пръждосвам.. Това е всичко.

Той махна с цигарата. Очите му ме изгледаха изпитателно.

— Всичко това е доста правдоподобно — казах аз. — Знаеш ли къде е сега тоя буик?

— Що ми трябва да знам?

— В гаража на шерифа. Тази сутрин го извадиха от дълбочина дванайсет фута до пристана в Лидо. В него имаше мъртвец. Някой го е ударил по главата, обърнал колата към кея и натиснал газта.

Броуди дишаше тежко. Единият му крак потропваше неспокойно.

— Боже мой, човече, не можеш да ми припишеш това престъпление — рече той с хриплив глас.

— Защо не? Тоя буик, според твоите думи, се е намирал до къщата на Гайгър. При това мисис Риган не го е изкарвала от гаража. Нейният шофьор, един хлапак на име Оуен Тейлър, го е взел. Той е отишъл до къщата на Гайгър, за да поспори с него, защото Оуен Тейлър бил лапнал по Кармен и не му харесвали игрите, които Гайгър играел с нея. Той се вмъкнал през задния вход с шперц и с пистолет в ръка и заварил Гайгър да фотографира Кармен гола-голеничка. И така пистолетът му гръмнал, както си им е обичаят на пистолетите, и Гайгър се строполил мъртъв на земята, а Оуен побягнал, но не забравил да вземе негатива на снимката, която Гайгър току-що бил направил. А ти си хукнал след него и си му го взел. Иначе откъде-накъде ще е у теб?

Броуди облиза устни.

— Да — рече той. — Но това не е причина да го пречукам. Вярно, чух изстрелите и видях как тоя убиец се втурва надолу по стълбите на задния вход, как се качва в буика и изчезва. Подкарах след него. Той пое по дъното на каньона и след това — на запад към „Сънсет“. Когато отминахме Бевърли Хилс, колата му се занесе, излезе от платното на пътя и аз се приближих, преструвайки се на полицай. Той имаше пистолет, но не беше в ред с нервите и аз го цапардосах така, че загуби съзнание. Пребърках го, разбрах кой е и след това задигнах негатива, просто така, От любопитство. Тъкмо се чудех какво ли има на него, а дъждът ме обливаше, когато той се свести, блъсна ме и аз паднах. Когато успях да се изправя, той вече не се виждаше наоколо. Тогава го видях за последен път.

— Откъде си знаел, че именно той е застрелял Гайгър? — попитах аз кисело.

Броуди вдигна рамене.

— Предполагам, че е бил той, но може и да греша. Когато дадох да ми проявят филма и видях какво има на него, бях доста сигурен в това. А когато тази сутрин Гайгър не дойде в магазина и домашният му телефон не отговаряше, вече бях доста сигурен, че е бил той. Затова предположих, че няма да бъде зле да преместим книгите му и набързо да измъкнем от Стърнудови пари колкото за път, след което да изчезнем за известно време.

Аз кимнах.

— Това изглежда разумно. Може би и никого не си убивал. Къде скри трупа на Гайгър?

Той вдигна вежди. После се ухили.

— Тоя номер няма да мине. Остави. Да не си въобразяваш, че ще отида пак там да го измъквам, след като знам, че всеки момент иззад ъгъла могат да изскочат два камиона, натъпкани с ченгета? Не, не, няма да мине.

— Някой е скрил трупа — казах аз.

Броуди сви рамене. Лицето му остана ухилено. Не ми вярваше. Докато той, все още се съмняваше в думите ми, звънецът на входната врага започна отново да звъни. Броуди се изправи рязко със сурово изражение. Хвърли поглед към пистолетите си на писалището.

— Значи тя пак се връща — изръмжа той.

— Дори тя да е, пистолетът й няма да е у нея — успокоих го аз. — Нима нямаш и други приятели?

— Имам си, ама е само един — изръмжа той отново. — Писна ми от тая игра на криеница.

Той отиде с твърда стъпка до бюрото и взе колта. Свали го долу до бедрата си и отиде до вратата. Сложи лявата си ръка върху дръжката, натисна я, открехна вратата около една стъпка и се показа през отвора, като стискаше здраво пистолета до бедрото си.

— Броуди? — чу се някакъв глас.

Броуди каза нещо, което не успях да разбера. Два бързи изстрела отекнаха глухо. Пистолетът трябва да беше притиснат здраво към тялото на Броуди. Той се люшна напред върху вратата и тя се затвори с трясък под тежестта на тялото му. Свлече се надолу, опрян до вратата. Краката му изритаха килима далеч назад. Лявата му ръка пусна дръжката и се удари с тъп звук о пода. Главата му остана притисната къв вратата. Не помръдна. Колтът остана в дясната му ръка. С един скок прекосих стаята и го избутах достатъчно, за да отворя вратата и да се измъкна през нея. През отсрещната врата надничаше някаква жена. На лицето й се бе изписал ужас и тя сочеше надолу по коридора с ръка, прилична на птичи крак.

Хукнах по коридора, дочух тропот на крака, слизащи надолу по керамичните стъпала, и се понесох след шума. Когато стигнах във фоайето, външната врата се затваряше полека от само себе си, а по тротоара се чуваше шум от бягащи нозе. Стигнах до вратата, преди да се бе затворила, дръпнах я и се втурнах стремително навън.

Някаква висока гологлава фигура, облечена в кожено сако, пресичаше тичешком улицата, бягайки между паркираните коли. Фигурата се обърна и започна да бълва огън срещу мен. Два тежки чука удариха измазаната с гипс стена наблизо. Фигурата продължи да бяга, наведе се бързо между две коли и изчезна.

Някакъв човек се приближи до мен и каза:

— Какво се е случило?

— Нищо, малко стрелба — казах аз.

— Господи!

Той се шмугна в жилищния блок.

Аз тръгнах бързо по тротоара, отидох до колата си, влязох вътре и запалих мотора. Отделих се от бордюра и подкарах надолу по хълма, но не бързо. Никаква друга кола не тръгна от отсрещната страна на улицата. Стори ми се, че чух стъпки, но не бях сигурен в това. Изминах надолу по хълма около пресечка и половина, завих на кръстопътя и започнах да се връщам обратно. Откъм тротоара до мен достигна слабият звук на приглушено подсвиркване с уста. След това чух стъпки. Препречих движението, шмугнах се между две други коли и се притаих. Извадих от джоба си малкия револвер на Кармен.

Звукът от стъпките стана по-отчетлив и подсвиркването продължи весело. Внезапно коженото сако се показа. Аз излязох измежду двете коли и казах:

— Имаш ли огънче, приятел?

Момчето се извъртя към мен и дясната му ръка се стрелна нагоре към вътрешния джоб на сакото. Очите му блестяха с влажен блясък под сиянието на уличните лампи. Влажни тъмни очи с формата на бадем и бледо красиво лице с вълниста черна коса, която на две места растеше ниско върху челото му. Наистина беше красавец това момче от магазина на Гайгър.

Той застана на място, като ме гледаше мълчаливо, с дясна ръка на ревера на коженото сако, но все още от външната му страна. Държах малкия револвер ниско надолу до бедрото си.

— Май доста си държал на оня хомосексуалист — казах аз.

— Твойта мамица? — рече тихо момчето, застанало неподвижно между паркираните коли и високата пет фута ограда от вътрешната страна на тротоара.

В далечината една сирена нададе вой, който започна да се приближава нагоре по дългия склон на хълма. Момчето рязко извърна глава по посока на звука. Аз се приближих съвсем до него и заврях пистолета си в коженото му сако.

— Аз или ченгетата? — попитах.

Главата му се извъртя малко настрани, сякаш го бях ударил по лицето.

— Кой си ти? — попита той.

— Приятел на Гайгър.

— Махни се от мен, кучи сине.

— Това е малък пищов, момчето ми. Ще ти тегля куршума през пъпа и след това ще ти трябват три месеца, докато се оправиш дотолкова, че да проходиш отново. Но все пак ще се оправиш. Така че ще бъдеш в състояние да се разходиш до хубавата нова газова камера в „Куентин“.

— Твойта мамица? — каза той.

Ръката му се скри под коженото сако. Аз натиснах пистолета по-здраво в корема му. От устата му се отрони дълга сподавена въздишка, той извади ръката си и тя се отпусна надолу безжизнено. Широките му рамене също се отпуснаха.

— Какво искаш? — прошепна той.

Бръкнах под коженото му сако и измъкнах пистолета.

— Влизай в колата ми, млади момко.

Той мина край мен, а аз опрях пистолета в гърба му. Влезе в колата.

— На волана, момче. Ти ще караш.

Той се напъха зад волана, а аз седнах до него.

Казах:

— Изчакай, докато дежурната полицейска кола отмине нагоре по хълма. Те ще си помислят, че сме отишли нагоре, когато сме чули сирената. След това обърни надолу и ще си ходим в къщи.

Прибрах пистолета на Кармен и ръгнах другия в ребрата на хлапака. Погледнах назад през стъклото. Воят на сирената се чуваше много силно. Две червени светлини се приближаваха по средата на улицата. Те ставаха все по-ярки, докато накрая се сляха в едно и колата профуча покрай нас с боен вой.

— Да тръгваме — казах аз.

Момчето зави рязко и подкара надолу по хълма.

— Отиваме си у дома — казах аз, — в „Лавърн Теръс“.

Меките му устни потръпваха нервно. Зави на запад по улица „Франклин“.

— Ти си глупав момък. Как се казваш?

— Каръл Лъндгрен — каза той апатично.

— Не си застрелял тоя, когото трябваше, Каръл. Джо Броуди не е убиецът на твоя хомосексуалист.

Той ми каза три думи и продължи да кара колата.

Лунният сърп светеше в мъглата между високите клони на евкалиптовите дървета по „Лавърн Теръс“. Някакво радио гърмеше от една къща надолу по хълма. Момчето изви рязко колата до чем-ширения плет пред дома на Гайгър, угаси мотора и остана да седи с ръце на волана, с поглед, втренчен право пред себе си. През Гайгъровия плет не се виждаше да прониква никаква светлина.

— Има ли някой в къщи, синчето ми? — казах аз.

— Ти трябва да знаеш това.

— Че откъде да знам?

— Твойта мамица?

— Така някои хора стигат дотам, че им слагат изкуствени зъби.

Той се ухили със стиснати зъби. След това отвори вратата с ритник и излезе от колата. Аз изтичах след него. Бе застанал с юмруци на хълбоците и гледаше мълчаливо къщата зад плета.

— Добре — казах аз. — Ти имаш ключ. Хайде да влизаме.

— Кой ти каза, че имам ключ?

— Не ме будалкай, синко. Оня хомосексуалист ти е дал. Вътре си имаш една хубава и спретната малка стаичка, достойна за мъж. Когато са му идвали приятелки на гости, той ти е казвал „къш“ и я е заключвал. Бил е като Цезар — съпруг на жените и съпруга на мъжете. Да не си мислиш, че е много мъчно да познаеш хора като него и тебе?

Все още държах пистолета му горе-долу насочен към него, но при все това той замахна. Удари ме право в брадичката. Отстъпих назад достатъчно бързо, за да не се строполя на земята, но все пак ме фрасна доста силно. Намерението му бе да ме цапардоса здравата, но костите на един хомосексуалист не са чак толкова яки, независимо от външния му вид.

Хвърлих пистолета в краката на хлапака и казах:

— Може би ти трябва това?

Той светкавично се наведе да го вдигне. Не може да се каже, че се забави много. Забих му един юмрук във врата. Той се катурна на една страна, опитвайки се да докопа пистолета, но не успя. Аз го вдигнах пак и го хвърлих в колата. Хлапакът се приближи на четири крака, като ме гледаше злобно с неестествено разширени очи. Той се закашля и разтърси глава.

— Няма смисъл да се биеш — казах му аз. — Ще вземеш да свалиш някой килограм.

Обаче искаше да се бие. С устрема на самолет, изхвърлен от катапулт, той се хвърли към коленете ми, за да се вкопчи в тях. Аз отстъпих настрани, посегнах към шията му и стиснах главата му под мишница. Той доста изрови пръстта по земята и успя достатъчно да се закрепи на крака, за да използува ръцете си за атака срещу някои не съвсем безболезнени части на тялото ми. Аз го извъртях и го вдигнах малко, по-високо. С лявата ръка хванах дясната си китка, подпрях го с дясното си бедро и за момент останахме така неподвижно. Ние сякаш увиснахме в неясната лунна светлина — две чудати същества, които риеха с нозе пръстта на пътя и с пъхтене се мъчеха да си поемат дъх.

Дясната ми ръка бе опряна в гръкляна му и аз стиснах с всички сили. Краката му започнаха бясно да ритат и той престана да пъхти. Беше като окован в желязната ми хватка. Лявото му стъпало се изпружи настрани и коляното се отпусна. Държах го в тая хватка още половин минута. Той увисна на ръката ми — огромна тежест, която едва бях в състояние да задържа. Тогава го пуснах. Свлече се безжизнено в краката ми, загубил съзнание. Отидох до колата и взех чифт белезници, извих му китките зад гърба и щракнах белезниците. Хванах го под мишниците и успях да го завлека вътре зад плета, за да не се вижда от улицата. Върнах се при колата, закарах я на стотина фута нагоре по хълма и я заключих.

Когато се върнах, той все още беше в безсъзнание. Отключих вратата, завлякох го в къщата и затворих. Сега вече започваше да диша тежко. Светнах една лампа. Той премигна, очите му се отвориха и бавно се втренчиха в мен.

Наведох се, като внимавах да не съм много близо до коленете му, и казах:

— Стой мирно да не те сполети същото, че и по-лошо. Лежи си кротко и си сдържай дъха. Задръж го, докато можеш, и после си кажи, че трябва да поемаш въздух, че лицето ти е почерняло, че очите ти са изхвръкнали от орбитите и че, аха, ще си поемеш дъх, но тогава си представи, че си вързан на стола в спретнатата малка газова камера в „Сейнт Куентин“ и че когато не можеш повече без въздух, ти ще трябва да се бориш с всички сили да не дишаш, защото няма да поемаш въздух, а цианидни газове. Ето кое в нашия щат сега се нарича хуманна екзекуция.

— Твойта мамица? — каза той, дишайки едва-едва.

— Ще трябва да се признаеш за виновен, за да отървеш кожата, братко. Не си мисли, че ще ти се размине. И тогава ще си кажеш точно онова, което ние искаме да чуем, и нищо друго.

— Твойта мамица?

— Кажи го още веднъж и ще ти подложа възглавница под главата.

Устните му потръпнаха конвулсивно. Оставих го да лежи на пода с китки, стегнати в белезници зад гърба му, с буза, притисната в килима, с животински блясък в онова око, което се виждаше. Запалих още една лампа и отидох в коридора зад всекидневната. Спалнята на Гайгър изглеждаше непокътната. Отворих вратата на отсрещната спалня, която този път не бе заключена. Стаята бе изпълнена с неясна трептяща светлина и с благоуханието на сандалово дърво. Две конусообразни купчинки благовонна пепел стояха една до друга върху малък месингов поднос на бюрото. Светлината идваше от двете черни свещи, поставени в свещници, високи цяла стъпка. Те бяха сложени върху столове с прави облегалки от двете страни на леглото.

На леглото лежеше Гайгър. Двата липсващи продълговати китайски гоблена бяха сложени по средата на тялото му, така че да образуват кръста на свети Андрю и да прикриват оплесканата с кръв предница на китайската му дреха. Под този кръст краката му, облечени в черна пижама, лежаха изопнати и неподвижни. Те бяха обути в чехли с дебели плъстени бели подметки. Над кръста ръцете му бяха кръстосани, а китките лежаха върху раменете с длани, обърнати надолу, с прибрани пръсти, разперени равномерно. Устата му беше затворена, а мустаците му а ла Чарли Чан, изглеждаха изкуствени като перука. Ноздрите на широкия му нос бяха побелели. Очите бяха почти затворени, но не съвсем. Слабият блясък на стъкленото му око отрази светлината и то сякаш ми намигна.

Не се докоснах до него. Изобщо не се приближих много. Досега трябваше вече да е студен като лед и скован като дъска.

Под напора на течението, влизащо през отворената врата, черните свещи протекоха. Капки черен восък започнаха да се стичат надолу. Въздухът в стаята бе отровен. Излязох, отново затворих вратата и се върнах във всекидневната. Момчето не бе помръднало. Застанах неподвижно и се ослушах дали няма да чуя вой на сирени. Всичко се свеждаше до това колко скоро Агнес щеше да проговори и какво щеше да каже. Ако кажеше нещо за Гайгър, полицията можеше да довтаса тук всеки момент. Но тя можеше да мълчи в продължение на часове. Можеше дори да се е измъкнала.

Погледнах надолу към момчето.

— Искаш ли да поседнеш, синко?

Той затвори очи и се престори, че заспива. Отидох до бюрото, придърпах с две ръце телефона в черничев цвят и набрах кантората на Бърни Олс. Той си беше отишъл в къщи в шест часа. Набрах номера на домашния му телефон. Там си беше.

— Марлоу на телефона — казах аз. — Твоите хора намериха ли револвера у Оуен Тейлър тая сутрин?

Чух го как прочиства гърлото си и сетне как се опитва да скрие изненадата си.

— Това си е работа на полицията — каза той.

— Ако са намерили, в него е имало три празни гилзи.

— Откъде, по дяволите, знаеш това? — попита Олс спокойно.

— Намини към „Лавърн Теръс“ 7244, близо до булевард „Лоръл Каниън“. Аз ще ти покажа къде са отишли куршумите.

— Ще ми покажеш, а?

— Ами да, ще ти покажа.

Олс каза:

— Гледай през прозореца и ще ме видиш как идвам. Мислех, че действуваш малко предпазливо в тоя случай.

— „Предпазливо“ не е точната дума — казах аз.