Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (38)

37

Тик-пат, тик-пат и накрая — шат.

Точно по този начин ловуваше жените, отново и отново. Никога нямаше никаква опасност лично за него. Приспособяваше се към всяко място, избрано за лов. Правеше най-доброто, на което бе способен, за да избегне всеки вид усложнение или човешка грешка. Беше пристрастен към реда и най-вече към съвършенството.

Този следобед той чакаше търпеливо в претъпкания безистен на ултрамодерния търговски център в Роли, Северна Каролина. Наблюдаваше привлекателните жени, които влизаха и излизаха от местния филиал на магазина за дрехи „Викториас Сикрет“ през дълъг мраморен коридор. Повечето бяха добре облечени. Днешните броеве на списание „Тайм“ и на „Ю Ес Ей Тудей“ лежаха прегънати до него върху мраморната скамейка. Уводното заглавие на вестника гласеше: „Джентълмена се обажда за шести път в Лос Анджелис“.

Мислеше си, че шумът, който Джентълмена вдига около себе си в Южна Калифорния, излиза извън контрол. Вземаше отвратителни сувенири, понякога вземаше по две жени на седмица, играеше глупави интелектуални игри с „Лос Анджелис Таймс“, с полицейското управление на града и с ФБР. Щяха да го заловят.

Сините очи на Казанова отново се насочиха към многолюдния търговски център. Беше представителен мъж, какъвто е бил и истинският Казанова. Природата бе надарила авантюриста отпреди два века с красота, чувствителност и ненаситен апетит спрямо жените — същото се отнасяше и за него.

Къде ли беше сега очарователната Ана? Беше се шмугнала във „Викториас Сикрет“ — да купи нещо шикарно за приятеля си, без съмнение. Ана Милър и Крис Чапин бяха учили заедно в Юридическия факултет в Университета на Северна Каролина. Сега Крис беше младши съдружник в юридическа кантора. Всеки от двамата обичаше да носи дрехите на другия. Размяната на дрехи като средство за взаимна възбуда. Знаеше всичко за тях.

Вече близо две седмици наблюдаваше Ана при всеки удобен случай. Тя беше изумителна тъмнокоса двайсет и три годишна красавица — е, може би не чак втора доктор Кейт Мактиърнън, но почти не й отстъпваше.

Видя Ана най-сетне да излиза от „Викториас Сикрет“ и да се насочва почти право към него. Потракването на високите й токчета я караше да изглежда тъй чудесно високомерна. Тя знаеше, че е изключителна красавица. Ето това бе най-ценното й качество. Върховната й самоувереност беше почти равна на неговата.

Тя имаше толкова симпатично надменна дългонога крачка. Идеални стройни линии от горе до долу. Крака, обути в тъмни тънки чорапи, високи токчета за непълния й работен ден в Роли като недипломиран юрист. Изваяни гърди, които той желаеше да милва. Можеше да види едва доловимите очертания на бельото й под прилепналата светлокафява пола. Защо беше толкова предизвикателна? Защото можеше да си го позволи.

Освен това изглеждаше интелигентна. Обещаваща във всеки случай. Топла, сладка, приятна за компания. Малка стопанка. Любовникът й я наричаше „Ана Банана“. Харесваше му благозвучната, глуповата задушевност на прякора.

Единственото, което трябваше да направи, беше да си я вземе. Толкова лесно.

Внезапно в полезрението му попадна друга привлекателна жена. Тя му се усмихна и той й отвърна с усмивка. Стана и се протегна, след което тръгна към нея. Беше се натоварила с пакети и торби, които едва удържаше в ръцете си.

— Здравей, хубавице — каза той, когато се приближи. — Мога ли да поема част от тези неща? Мога ли да облекча тежкото ти бреме, сладка моя?

— Ти самият си сладък и мил — отговори жената. — Но в интерес на истината винаги си бил такъв. Винаги романтик.

Казанова целуна жена си по бузата и й помогна с пакетите. Тя винаги изглеждаше елегантна и се владееше отлично. Беше облечена в дънки, свободна риза неглиже, кафяво сако от туид. Умееше да носи дрехите си. Беше ефектна и в много други отношения. Той я беше подбрал изключително внимателно.

Докато поемаше част от покупките, облада го невероятно приятна и стопляща мисъл: Не могат да ме хванат дори ако ме търсят хиляда години. Няма да знаят откъде да започнат да търсят. Не е възможно да прозрат отвъд тази великолепна маска на здравомислие. Аз съм извън всякакво подозрение.

— Видях те да гледаш младото маце. Хубави крака — каза жена му с разбираща усмивка и завъртя очи. — Но само докато не отиваш по-далеч от едното гледане.

— Пипна ме — рече Казанова. — Но краката й не могат да се сравнят с твоите.

И той се засмя по своя непринуден и очароващ начин. В същия миг едно име избухна в мозъка му. Ана Милър. Трябваше да я притежава.