Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Rätsel des Orakels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Фабиан Ленк. Загадката на оракула

Немска. Първо издание

ИК „Фют“, София, 2008

Редактор: Илияна Владимирова

Илюстрации: Алмуд Кунерт

ISBN: 978-954-625-538-9

История

  1. — Добавяне

Опасно спускане

Децата безпрепятствено успяха да се измъкнат от светилището и се отправиха към клисурата. Около тях се извисяваха непристъпни сиви скали. От Касталския извор тръгваше широка пътека и извиваше край потока.

Леон се качи върху един висок камък и се огледа, после разочаровано се обърна към приятелите си:

— Виждам само малка част от прохода и не забелязвам нищо подозрително.

— Чудесно, продължаваме нататък! — отсече Ким и уверено тръгна напред.

Децата позабавиха темпо. От двете страни на пътеката се простираше непроходим гъсталак. А пред тях непрекъснато се изпречваха канари, зад които можеше да се скрие някой нападател. Без съмнение мястото беше идеално за засада… Децата благоразумно избягваха всяка излишна дума и се стараеха да се придвижват възможно най-тихо.

Внезапно Ким вдигна ръка и момчетата спряха. Тук пътят не беше по-широк от половин метър и правеше остър завой. Какво ли има зад завоя? Ким се промъкна напред и отмести няколко клона, които й пречеха да вижда. Пътят се губеше в гъсталака. Очевидно тук рядко стъпва човешки крак. Вдясно от Ким се издигаха отвесни скали, прорязани от дълга пукнатина, която се разширяваше надолу и образуваше вход към пещера — достатъчно широк, за да се провре човек.

Ким понечи да се върне към приятелите си, но в този миг от процепа на скалата се подаде въоръжен мъж! Дъхът й спря! Ким се скри зад храста, махна с ръка на Юлиан и Леон и занадзърта иззад клоните. Мъжът се мотаеше насам-натам пред входа на пещерата. На кръста му висеше меч, а на гърба му имаше лък и стрели. После той седна на един пън и издаде устни напред, сякаш си подсвирква, но звук не се чу. Измина минута. Мъжът колебливо се изправи и пак започна да се разхожда напред-назад пред пещерата.

— Охранява някого — прошепна Ким. — Може би Ирини, Теодор и Ситалк…

Леон и Юлиан кимнаха.

— Как да минем покрай тоя тип? — тихо попита Леон. — Той е въоръжен!

— Очевидно няма как да влезем от тук — промърмори Юлиан. — Но може би има и друг вход към пещерата. Да се огледаме. Оттегляме се!

Сега Юлиан водеше. Внезапно той се спря при два храста жълтуга:

— Я, тук имало още една пътечка. Не сме я забелязали преди. Да видим къде ще ни отведе! — и Юлиан тръгна напред.

Катеренето нагоре не беше лесно. Пътечката не само, че беше много тясна, но беше и изключително стръмна.

— Все едно съм дива коза — простена Юлиан, докато се катереше по скалите.

Стръмната пътечка неочаквано свърши при якото коренище на силно разклонено маслиново дърво — приятелите се озоваха точно над входа на пещерата.

— Е, това е! — тихо каза Леон. — Дотук бяхме с нашето разследване.

— Не бързай толкова! — Юлиан надникна зад маслиновото дърво. — Тук има дупка!

Леон и Ким отидоха при него.

— Мислиш ли, че това е друг вход към пещерата? — попита Леон.

Дупката беше кръгла, около трийсет сантиметра в диаметър.

— Нямам представа, но е възможно.

Юлиан взе един камък и го пусна в дупката. Минаха няколко секунди, преди да се чуе звук от падането.

— Във всеки случай е доста дълбоко, това поне е ясно — додаде Леон. В дупката не падаше много светлина, но той успя да различи няколко издатини като стъпала по стената й. Момчето решително седна на ръба на дупката и спусна крака вътре.

— Не се каниш да слезеш, нали? — попита Юлиан.

— Напротив, но май няма да мога да се провра през дупката — притесни се Леон.

Оказа се прав — раменете му не минаваха през тесния отвор.

— Жалко! — каза Ким. Погледът й падна върху Юлиан. — Но ти би могъл да минеш…

— Аз ли? А трябва ли? — гласът на Юлиан потрепери.

Леон и Ким нищо не казаха.

„Е, добре, помисли си Юлиан, ще опитам.“ Той пое дълбоко дъх и се спусна в дупката. Краката му се опряха върху камъните непосредствено под входа и момчето започна внимателно да опипва пътя надолу. Юлиан се скри до кръста в дупката, след това изчезна коремът му, а след това и гърдите. Но ето че дойде решителният момент — ще се проврат ли раменете му! Леон и Ким напрегнато наблюдаваха усилията на приятеля си. Успяваше! Момчето продължи да се извива като змия и след миг се скри целият.

— Браво, Юлиан! — прошепна Леон и се наведе над входа. — Как ти се струва?

— Може и да успея — чу се тих отговор. — Надолу става малко по-широко. А и горе-долу виждам.

— Само внимавай!

— Дадено — отговори Юлиан. — До скоро.

И започна да се спуска. Камъните му даваха добра опора и Юлиан се почувства по-сигурен. Не беше особено щастлив, че е толкова дребен, но това най-после се превърна в предимство! Юлиан бавно слизаше надолу и движенията му ставаха по-уверени и бързи.

Прекалено бързи! Десният му крак се подхлъзна на един гладък камък и Юлиан шумно се свлече надолу. Понечи да извика, но точно в този миг падането спря. Момчето се удари в пода и инстинктивно се претърколи настрани. Сърцето му щеше да се пръсне от ужас. Остана да лежи на земята със здраво стиснати очи. Дали не беше счупил нещо? Момчето внимателно протегна крака, но не усети болка! Размърда тялото си — май всичко беше наред. Успокоен, Юлиан отвори очи.

В този момент се сети за пазача на входа. Дали не е чул шума от падането? Юлиан напрегна слух, но не долови и звук. После бавно се изправи. Първата част от мисията беше изпълнена, но втората щеше да е по-трудна. Къде са пленниците, ако изобщо са тук?

Юлиан се огледа. Намираше се в края на дълга пещера, от която, по всичко изглежда, има само един изход. Протегна дясната си ръка и заопипва стената. Видимостта ставаше все по-слаба, колкото по-нататък отиваше. Юлиан се поколеба. Какво ще стане, ако попадне на коварна цепнатина, невидима в тъмнината? Спокойствието, което го обхвана, докато се спускаше надолу, започна бавно да изчезва, също като светлината, която постепенно намаляваше. Обзе го страх, но продължи да върви, като внимателно преместваше напред първо единия крак, а след това и другия. Внезапно Юлиан спря. Гласове ли му се счуха? Момчето затаи дъх и се заслуша. Да, наистина се чуваха гласове! Сърцето му подскочи радостно. Сега вече е съвсем близо до целта! Продължи напред много по-смело. Пред краката му се появи светъл лъч и бързо започна да расте. Няколко факли осветяваха обширна галерия. Юлиан застана на колене и запълзя на четири крака. Стигна до издатина в скалата и се взря пред себе си. Очите му се разшириха. Там бяха Теодор, Ситалк и една млада жена! Това сигурно е Ирини! Те седяха един до друг. Гърбовете им бяха опрени до отвесна скала, а ръцете и краката им бяха вързани с дебели въжета. До тях се виждаше стомна и недоядена вечеря. Пазачът го нямаше наоколо.

zagadkata_na_orakula_igra.jpg

Юлиан ликуваше. Намери пленниците! И което беше още по-важно — бяха живи! Той излезе от скривалището си и се втурна към тях. Тримата пленници ахнаха от изумление, като го видяха.

— Как успя… — заекна Теодор.

— Шшшт! — Юлиан му направи знак да замълчи. — Трябва да внимаваме да не ни види пазачът.

Жрецът замълча.

Юлиан се захвана за работа. Първо се опита да освободи младата жена.

— Ти си питията Ирини, нали? — тихо попита той.

Младата жена кимна.

— А ти кой си, в името на Аполон?

— По-късно ще ти кажа — прошепна Юлиан, докато се бореше с един здраво завързан възел. Най-накрая момчето успя да го разхлаби. Ръцете на питията бяха свободни и тя сама развърза въжето от краката си. След това с Юлиан развързаха и другите двама.

— Благодаря — прошепна Теодор. — А сега ще се погрижим за стражите. А, ето нещо, което ще ни помогне.

Той вдигна стомната над главата си и я погледна така, сякаш е къс злато. После намигна на Ситалк:

— Ела!

— С радост, в името на Пан — веднага тръгна пастирът.

Юлиан наблюдаваше как мъжете се прокрадват към входа на пещерата, там се скриха и подвикнаха на пазача. След малко той се появи и… падна право в капана. Стомната се стовари точно върху главата му и го изпрати в царството на сънищата. Бързо го завързаха и му запушиха устата със свита на топка кърпа.

— Готово! — каза жрецът с облекчение. После се наведе към Юлиан. — Още веднъж благодаря! Няма ли сега да ни разкажеш как успя да ни намериш?

— Разбира се, но нека първо да извикам приятелите си — отговори Юлиан.