Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (8)

Седма глава

Като дете имах илюстрована книжка за едно малко момиченце, което се среща със своята добра, но твърде своенравна кръстница фея или магьосница, и тя му подарява вълшебен пясъчен часовник. Всеки път, когато момиченцето обръщало часовника, времето променяло посоката си.

Палавото момиченце час по час обръщало часовника. Също като Алиса в Страната на чудесата, която ставала ту малка, ту голяма, в зависимост от това, от шишенцето с кой еликсир отпива, момиченцето се превръщало ту в голямо, ту в малко при всяко обръщане на пясъчния часовник. Впускало се в живота си на възрастен и не след дълго се връщало в детството си. Стигнало се дотам, че вече не било ясно в коя посока текат песъчинките.

При непрестанните ми местения от роднина на роднина книгата се загуби. Ала докато живеех с Лили мисля, че беше с мен. Когато станах самостоятелна, започнах да я търся в библиотеки, в библиографии и дори на щандове за редки книги. Не можех да си спомня заглавието, така че шансовете ми бяха почти нулеви.

Но идеята за времето, което стремително обръща своя ход ту в бъдещето, ту обратно в миналото, се запечата здраво в съзнанието ми. Започнах дори да си мисля, че това е една от загадките на човешкия живот и онази велика шега, която някой си прави с нас. Въобразяваме си, че времето върви по своя път, винаги напред към бъдещето. Чертаем планове въз основа на възприетото убеждение, че времето е поле за действие на нашата инициатива. Утрото се превръща в наш фетиш, в наша религия.

А всъщност се оказва, че не е точно така. Възрастният човек, в който си мислим, че сме се превърнали, внезапно бива хвърлен назад към трескавия, хаотичен начин на мислене на детето, което сме били сигурни, че отдавна е останало в миналото. В този момент детето е, което води играта. Подозирам, че в покоя на моя сън собственият ми пясъчен часовник се обръща и разбърква пясъка на настоящето с този на миналото. Забранени врати се отварят, забравени чувства изхвръкват навън като духове по време на Празника на Вси Светии. Тогава отново съм с Лили във времето, когато истинското ми Аз се оформяше и създаваше.

По някакъв неведом начин, когато дадохме онова свое обещание, и Лили, и аз, и Джордан сме имали усещане за тази тайна на времето. Тогава бяхме все още в периода на своето детство и с положителност никой от нас не е имал усещането за хода на времето, което ни раздели по-късно така изцяло. Ала даденото обещание извика на помощ скрития във всеки пясъчен часовник, та в определен момент, толкова далечен, че човек трудно може да си представи, че ще го помни, то да изплува на повърхността на паметта. И то наистина изплува. Джордан и аз се бяхме „измъкнали“ от заплетения лабиринт на годините и бяхме открили пътя си до „Плодоносния полумесец“, който ни очакваше почти непроменен.

По-късно щях да разбера, че това съвсем нямаше да е последното обръщане на часовника, правилата на тази опасна игра щяха да ми напомнят неумолимо за себе си, както и за наказанието, което следва, когато не ги спазваш.

След нощта на срещата аз се върнах към своя предишен живот, сякаш нищо не се бе случило. Единствената разлика беше, че засега престанах да се безпокоя от липсата на мъж в моя живот. Когато се разделих с Брет, искрено се тревожех да не се превърна в типична нюйоркска стара мома, момиче, посветено на кариерата си. В момента тази грижа ми бе отпаднала. Вътре в мен грееше светлина, която изчисти от съзнанието ми чувството за изолация. И може да звучи странно, но се чувствах така, сякаш бях надхитрила света. Спечелила бях нещо, което никога не бях вярвала, че ще притежавам, и то щеше да е с мен.

Не се обадих на Джордан. В интерес на истината, дори мисълта за това не ми бе хрумнала. Приемах онова, което се случи между нас, като промушване в пролука във времето, подобно на цвете, поставено между страниците на книга. Бях убедена, че нямам право на претенции за неговото внимание, още по-малко за неговата любов. Дори мога да кажа, че споменът за срещата ми с него бе още по-сладостен поради факта, че той имаше свой собствен живот и нямаше никога повече да се видим. Убедена бях, че каквото и да се случи, Джордан щеше да си спомня. И това ми беше достатъчно.

Продължавах да работя. Все така се наслаждавах на гъсто населения Ню Йорк, ала се преместих в по-просторно жилище на Стейтън айлънд — апартаментът бе с две спални и истинска нормална кухня, нещо немислимо за Манхатън. Работех много, но вътре в себе си изградих едно ново усещане за дом. Започна да ми е приятно да бъда между четирите стени на своята къща. Готвех, гледах цветя, взех да се заглеждам за красиви мебели.

Годините минаваха. Чувствах се по-сигурна от когато и да било — поне откакто се бях разделила с Лили и Джордан.

Един ден получих изненадваща поръчка от „Ню Йоркър“ — искаха да напиша портрет от около петдесет хиляди думи не на някой друг, а на Джордан Брейди.

Той бе станал доста известен. Дейността му се беше разширила и сега, освен с недвижими имоти се занимаваше и с кабелна телевизия, електронни медии, беше страхотно богат. Поради своята младост и хубав външен вид за него започнаха да говорят и като за потенциален политик.

Известно време бе и в списъка на най-желаните кандидати за женитба в Америка. Ала сега вече бе сгоден за млада швейцарка, наследница на сериозно състояние и сестра на негов съученик от колежа. Тя беше на двадесет и пет, докато Джордан бе навършил тридесет и една.

Позвъних на Джордан, вече известен за намеренията на списанието да поместят статия за него. Помоли ме да се срещнем в неговото жилище до Сентръл парк. Направих всичко възможно да убедя самата себе си, че интервюто бе просто служебно задължение, но не успях да се въздържа и си купих нов тоалет за случая.

Като жител на Ню Йорк не можех да не се изненадам от размерите на жилището му. Трябва да беше двеста и седемдесет — триста квадратни метра. Стая след стая, салон след салон и всичките те — с изглед към парка от шестия етаж. Чувала бях, че има такива жилища в Ъпър Ийст Сайд, ала никога не бях виждала, нито влизала в подобно нещо, дори като репортер.

Джордан ме посрещна на входа и ме поведе към зимната градина, където ни очакваше годеницата му. Много дружелюбна, светла жена, която ме изненада с високия си ръст, когато стана, за да ме поздрави. Пристъпи напред със спокойна равна крачка, за да се здрависаме. Джордан я наричаше Крис, а пълното й име бе Кристин де ла Хей. Той ме представи като журналистка, а не като отдавнашна приятелка.

Имаше нещо особено в това момиче, но не можех да го формулирам. Младежка подвижност, готовност да се засмее или да откликне на шега, всичко това някак не се връзваше с европейския й произход. Попитах я отдавна ли се познава с Джордан, а тя отговори:

— От времето, когато бях съвсем малка и брат ми го доведе в къщи една лятна ваканция.

Двамата си държаха ръцете, ала не го правеха демонстративно. Научих, че е от семейство на индустриалци и е получила образованието си в Сорбоната и в Кеймбридж. Беше завършила история на изкуството и бе писала статии за художници от времето на Ренесанса, както и за първобитно изкуство. От начина и на говорене човек разбираше, че бе интелектуалка от европейски тип, изразяваше се спокойно, без агресивност. Харесах я. Макар да бе чужденка, в нея имаше нещо дружелюбно, познато.

— Слушала съм много за вашето семейство и за детството ви — обърнах се към Джордан, — но в повечето случаи това са слухове. Вярвам, че няма да имате нищо против да ми разкажете по-подробно.

— Разбира се — отвърна той, уловил ръката на Кристин. — Няма много за разказване. В кръвта ми тече кръв на евтини мошеници и барони грабители. Мошениците са по бащина линия, ирландски имигранти, а бароните грабители — по майчина. Бракът на родителите ми е твърде необикновен. Убеден съм, срещата им е била напълно случайна. На баща ми му хрумнала идеята да се организира редовен транспорт до Европа и се опитвал да събере инвеститори от Ню Ингланд. Единният от тях бил бащата на моята майка. Баща ми страшно харесал това момиче от богато семейство, направо й взел ума и успял да я убеди да избяга с него. От това, което съм чувал за него, доста жени си били загубили ума по него. А сега нека ви покажа нещо.

Джордан отиде в съседната стая и се върна със снимка на мъж, чиято усмивка ми беше добре позната. Облечен беше в малко нескопосан костюм, шапката бе дръзко килната на главата му.

— Ето това е баща ми — рече Джордан. — Снимката не го показва в твърде благоприятна светлина. Чувал съм, че бил много привлекателен и невероятно енергичен мъж. Мисля, че майка ми дори била малко изплашена от този излишък на енергия, ала в същото време била и привлечена от нея.

Настъпи пауза. Той сякаш премерваше онова, което искаше да каже.

— Очевидно чарът е бил едно от основните му оръжия в бизнеса — продължи най-сетне Джордан. — Без да знае дума чужд език, успял да намери инвеститори в няколко европейски държави. Възнамерявал да разпростре транспортната мрежа до Далечния изток дори. В даден момент обаче се разгърнал повече, отколкото му стигали силите. Може да се каже, че му липсвала устойчивост, равна на чара му. След време загубил всичките си пари. Изчезнал и майка ми никога вече не го видяла.

— Смятате ли, че сте наследили някои от неговите качества? — попитах аз.

— Не и чара му — засмя се Джордан. — Поне доколкото аз мога да преценя. За сега бележа по-мащабни успехи от него. И това се дължи на факта, че не съм така импулсивен. Не се опитвам да променя света с едно щракване на пръсти. Освен това не се старая да стъписвам хората. Давам им възможност сами да преценят с какво могат да допринесат. Старая се да създам климат на сътрудничество. Възприемат ме като разбран човек, който умее да бъде посредник, а не като напорист, амбициозен тип.

Що се отнася до чара, той грешеше. Отпуснал ръка между дланите на своята годеница, внимателно следеше всяко мое движение и от него се излъчваше почти хипнотична привлекателност. Реших обаче да не споделям мнението си и наместо това продължих с въпросите.

— Известен сте със своята предпазливост във финансовите операции, а също и с далновидността си. Смятате ли, че това има нещо общо с желанието ви да не повторите грешките на баща си?

— Вероятно — отговори Джордан след кратък размисъл. — Не съм убеден, че можем да изтрием напълно модела на своите родители.

Той се наведе напред.

— Помните ли притчата за художника, който нарисувал хиляда картини на хиляда различни теми? Когато ги съединили, се оказало, че е нарисувал своя собствен портрет.

Кимнах мълчаливо.

— Това винаги ми е правило силно впечатление. И мисля, че е вярно. Но нищо чудно картината да е била и портрет на баща му или на майка му, или и на двамата. Животът е истинска загадка. Въобразяваме си, че взимаме свободно решенията си, че имаме своя индивидуалност, ала много често се оказва, че зад цялата история стои нечий модел, който дава цвят на картината. И без си дадем ясна сметка, може би се борим, за да се сдобрим с ключови личности от миналото си. Борбата може да погълне цял един живот.

Джордан се усмихна.

— Никога не сме толкова сами, колкото си мислим.

Стори ми се, че ми дава таен знак при тези думи.

— Да не искате да кажете, че успехът е опит да поправите грешките на собствения си баща? — не се сдържах аз.

— Много сте проницателна — лицето му се разтегна в още по-широка усмивка. — В това има известна доза истина. Трудно ми е да разбера какво се е случило с него. Като момче имах усещането, че той е способен да постигне всичко. Не можех да си представя, че съществува преграда, която да го ограничи. Бе се оженил за майка ми въпреки несъгласието на семейството й. Построил гигантска къща. Имал богати и влиятелни приятели, много от тях доста прочути, които често ни посещавали. И точно тогава всичко свършва. Положително всичко това е оставило своя белег. Нищо чудно със стремежа си да постигна финансов успех да се опитвам да възстановя усещането си за сигурност, отнето ми в ранна възраст.

— Как прие майка ви края на нейния брак?

Този път паузата бе по-дълга. Джордан видимо се почувства неудобно. Забелязах, че Кристин го погледна внимателно.

— Тя никога не успя да се съвземе. Подозирам, че тайно в себе си се е надявала той да се върне, нещо, което животът доказа, че е невъзможно. Разбираемо е. Беше се лишила от толкова много неща заради него. От семейството, от приятелите, от обществото си. Трудно й е било да повярва, че жертвата е напразна.

— Защо напразна, имала е вас?

— Така е — съгласи се Джордан. — И беше много привързана към мен. Лицето й грейваше при всяко мое влизане в стаята. Отделяше ми много време. Споделяше с мен всичко, което едно малко дете може да проумее. Мама си нямаше никой друг.

— А приятели?

— Една много близка приятелка, с която били близки от деца. Останаха близки до смъртта на майка ми.

— Имах предвид вие имахте ли приятели?

Той ме изгледа внимателно. Сянка от усмивка пробягна по лицето му, защото чудесно знаеше причината да задам подобен въпрос.

— Да, разбира се. Не много. Имах няколко много близки приятели. Не съм живял изолирано.

Въпреки усилията ми, не успях да спра руменината, която обля лицето ми. Започнах да се питам кой бе по-натясно от нас двамата в този момент. Имах своите основания да съм убедена, че Джордан никога не бе забравил преживяното от нас тримата. Но макар да приех играта, че не се познаваме, с цялото си сърце и душа бях при него. Миналото ми с Джордан бе крайъгълен камък на моя живот.

Положих известно усилие, докато продължа спокойно с журналистическите си въпроси.

— Разбрах, че майка ви е починала, когато сте били едва тринадесетгодишен, така ли е?

— Да. Почина скоро след като заминах в подготвителното училище преди колежа. Инфаркт. Лекарят й изобщо не подозирал, че има проблеми със сърцето.

Кимнах мълчаливо и сведох очи пред откровената му лъжа. Не виждах причини да оспорвам.

— Като ученик в това училище се запознах с брата на Кристин — продължи той, поглеждайки към младата жена до себе си. — Не е ли странно, в мига, в който обърнах гръб на миналото, бъдещето започна да дава своите сигнали.

— Така е.

Джордан държеше ръката на годеницата си, ала в очите му отново проблесна онзи странен кос лъч светлина, с който сякаш ме обгръщаше и вероятно ми се радваше, приласкаваше ме да бъда на негова страна. Питах се дали и Брейди старши бе притежавал това деликатно очарование, или то бе типично единствено за Джордан?

— Когато се запознах с Кристин, никак не ме хареса.

— Не е вярно — възрази тя и разроши гальовно косата му. — Бях като захласната по него, колкото и да бях малка.

— Естествено, наложи се да чакам доста дълго, докато порасне.

— Само смей да кажеш, че продължаваш да чакаш — предупреди го Кристин с усмивка.

Хвърлих един поглед към нея и в този миг замръзнах. Стори ми се, че Джордан неслучайно каза това. В същото време жестът на Кристин с разрошването на косата му ме накара да я видя в по-друга светлина.

— Какво момиче бяхте тогава? — попитах.

— По-скоро приличах на момче — отвърна тя. — Вечно имах проблеми. Покрита бях с рани и синини, приятелите на майка ми непрестанно я съветваха да ме държи по-изкъсо.

Всяка нейна дума дръпваше по някоя струна в мен, а и знаех, че Джордан слуша внимателно. Реших да допълня портрета с още един щрих.

— Може ли да се каже, че сте била водачка сред приятелите си?

— Определено — да — засмя се Кристин. — Бях страшно властна. Никой не можеше да ми каже какво да правя.

Най-сетне разбрах. Тя бе копие на Лили. Не на днешната, а на Лили от нашето детство, възкръснала от миналото, известно единствено на Джордан и мен. Кристин беше същинска Лили, моделирана от чужда плът по определен спомен.

Сега вече знаех повече, отколкото ми беше нужно. В погледа на Джордан прочетох, че той знае, че аз знам.

Върнах разговора към ранните години от деловата кариера на Джордан. Няколко минути след това Кристин се извини с някаква среща. Сбогувахме се, като заявих, че се надявам в скоро време да продължим разговора си.

— Ще се радвам — усмихна се тя. Сетне по-доверително продължи: — Не му позволявайте да ви замае. Когато иска, може да бъде страхотен лъжец.

Думите й още звучаха в ушите ми, когато останахме насаме с Джордан.

— Много е привлекателна — първа наруших тишината аз. — И много чаровна. Съвсем естествена е, без никакви превземки. Харесва ми.

— На мен също — имаше нещо многозначително в тона му, но реших да не се опитвам да разбера какво точно.

— Може би най-добре да свършваме за днес — предложих. — Минахме през най-болезнените теми. Сигурно си изморен.

Той ме изгледа внимателно.

— Радвам се, че изпратиха точно теб — промълви. — Нищо случайно няма на този свят. Отдавна съм го разбрал.

Нещо в погледа му ме накара да загубя самообладание.

— Джордан…

Той прокара ръка през косата, която Кристин преди няколко минути бе разрошила. Косата, която Лили бе рошила по същия начин, когато беше дете.

— Не съм спирал да мисля за онази нощ… — подзе Джордан.

— Разбираемо е — въпреки усилията ми, гласът ми потрепери.

— Трябваше да ти се обадя, ала все не събирах кураж. Знаех, че имаш свой собствен живот. А и онази нощ бе толкова необикновена. Сякаш бе открадната от света. Като Пепеляшка… Човек трудно може да вмести такова преживяване в реалния живот.

— Прав си — побързах да го успокоя аз. — За мен бе същото — той повтаряше същите доводи, които караха и мен да стоя далеч от телефона след срещата ни.

Внезапно си спомних за нощта на бала, толкова отдалечена във времето, когато, макар все още деца, се намирахме пред прага на реалния живот. Тази нощ също бе като открадната — греховна.

За моя изненада Джордан прочете мислите ми.

— Също като нощта на бала — рече той. — Преди майка ми да почине. Нещо прекалено хубаво, за да е вярно. Опиташ ли се да го задържиш, също като цвете ще повехне.

Кимнах потресена.

— Но то не е изоставено, нали? И то благодарение на мен и на теб. Благодарение на нас двамата.

Усетих се притисната до стената. Джордан владееше цялото минало като оръжие, срещу което нямах никаква защита.

— Годеницата ти — съвсем целенасочено казах аз — прилича на Лили.

Той замълча.

Поколебах се няколко мига, преди да попитам:

— Това ли те привлече в нея?

— Ти знаеш какво ме привлече.

Сведох очи към записките си.

— Е — промълвих почти беззвучно, — стига толкова за миналото.

— Нима това интервю не е за миналото? — попита Джордан.

— За бъдещето също — поправих го някак припряно.

Той ме изгледа така, сякаш бях изрекла на глас неговите мисли.

— Трябва да вървя — започнах да събирам нещата си.

— Но ще се върнеш, нали? — усмихна се широко Джордан.

— Да, трябва да си свърша работата — усещах колко слаби са краката ми, ала въпреки това се изправих.

Той също беше вече прав, от него се излъчваше спокойствие, сякаш опитите ми да прозра мислите му само засилиха позициите му.

— Радвам се, че съдбата те върна отново при мен — рече Джордан. — Винаги съм се надявал, че ще се върнеш. Ню Йорк е малък град, нали? Надявах се все някой ден да се срещнем.

Вдигнах куфарчето си.

— Наистина трябва да вървя.

Той ме изпрати до асансьора. Краката ми се подгъваха, едва стигнах колата си. Имах ужасното чувство, че историята се повтаря. В лицето на красивата му млада годеница виждах Лили, така, както човек вижда чертите на единия родител в лицето на дете, обявено за нечий чужд наследник. Джордан бе напълно обсебен от миналото. Знаех, че когато споменах името на Лили, докоснах чувствителна струна.

 

 

След като напуснах дома на Джордан, не успях да се освободя от емоциите, надигнали се като вълна в мен. Много по-сериозната причина за тъгата ми ме чакаше у дома.

Когато се прибрах, бе едва един и половина. Сара се изненада, щом ме видя да влизам.

— Какво стана? — попита тя. — Отмениха ли срещата?

— Не — отговорих. — Наложи се да прекъснем по-рано. Нали ги знаеш богаташите — винаги си изложен на капризите им.

— Сигурно си права.

— Къде е моят любим? — попитах.

— Мъчи се да мине без следобедния си сън. Ще видиш сама.

Влязох в стаята на сина ми и го заварих да си играе на пода. Рисуваше кръгове един в друг, всеки с различен молив, в един голям скицник. На лицето му се бе изписала странна унесеност, примесена със съсредоточеност, от което сърцето ми се размекна.

— Здравей, красавецо — рекох.

Той скочи и ме прегърна.

— Мама!

Малките му ръце се обвиха около врата ми и усетих влажните му устни да се залепят за моите.

— Как мина денят ти? — попитах го.

— Бяхме в магазина. Сара накупи много кутии с овесени ядки.

Сара имаше свои деца и често пазаруваше заедно с момченцето ми. Бях се запознала с децата й — добре възпитани момиченца, които много обичаха сина ми.

— Ами ти? Не си ли купи нещо?

— Аз не купувам, глупачето ми — усмихна се той. — Тя ми даде бонбонки.

— И затова ли рисуваш сега кръгове? — поинтересувах се аз.

Синът ми погледна надолу към листа.

— Не. А и това не са кръгове от бонбонки — додаде след миг, като вирна отново глава. — Всеки е по-голям от другия.

Усмихнах се на малкия му остър ум.

— Какво умно хлапе си само! Сигурен ли си, че не си изморен?

— Днес не искам да спя следобед.

— Да отидем тогава в парка, а?

Личицето му светна. Паркът на една пресечка от дома ни беше любимото му място. Приятелите му от предучилищната група идваха тук с майките си и неуморно се въртяха на въртележката.

Не зная защо, но имах огромно желание в момента да изляза сама с него. Като че исках да проверя реалността на съществуването му, да се уверя в щастието си с него. Явно интервюто с Джордан бе разколебало вярата ми в това.

Помогнах му да облече малкото си яке и тръгнахме двамата по улицата.

Посочи с пръстче полицейска кола спряла пред една от сградите по-надолу. Светлините проблясваха безмълвно, ала полицаи не се виждаха. Една от майките, която бегло познавах, показваше колата на своето момиченце.

— Искам да бъда полицай, когато порасна — заяви синът ми.

— Браво — усмихнах се. — Вършат много важна работа. А ще ме возиш ли с полицейската си кола?

— Ъ-хъ — гласеше отговорът му. Очите му не се откъсваха от сменящите се сини и бели светлини.

— Нали ще пуснеш сирената, докато ме возиш? — не спирах.

— Да.

Стигнахме парка. Няколко от приятелите му вече бяха тук при катерушките, но не ми се искаше да го пускам още.

— Ще поседиш ли с мен още една минута? — попитах.

— Разбира се — той съвършено копираше начина, по който изразявах увереност. Прекрасно тактично момченце, винаги нащрек за моите чувства, готово да ме подкрепи, усети ли, че не съм в блестящо настроение.

Мълчахме и наблюдавахме как вятърът полюшва листата на дърветата. Някой отвори прозорец в сградата отсреща и се наведе навън. Добре облечен възрастен мъж бе излязъл да изведе кучето си с лопатка и гребълце в ръка, за да прибира изпражненията на своя любимец. Над нас слънцето още не можеше да реши дали да се скрие зад облак, или да огрее парка.

— Мамо — обади се детето.

— Кажи, скъпи.

— Колко дни остават до отпуската ни?

Бяхме да решили да отидем до Адирондак през лятото. Щеше да е първото ни лято на къмпинг за него и синът ми бе страшно развълнуван.

— Нека да видим. Сега е месец май, а ние ще тръгнем в началото на месец юли. Юни има тридесет дни, така че ни остават около четиридесет дни.

— Значи четиридесет дни — той не сваляше очи от мъжа с кучето.

— Доста има да почакаме — отбелязах. — Ала времето ще мине бързо.

— Ще си вземем ли някога куче? — попита синът ми след миг мълчание.

— Може.

Малките му крачета се люшкаха, увиснали от пейката. Ръката му все още лежеше в моята. Никога не се изморявах да държа тази топла ръчичка.

— Ще може ли и кучето да дойде с нас? — попита той.

— Ако имахме куче ли питаш?

— Да.

— Положително щеше да може. Много хора взимат любимците си, когато отиват някъде с палатка. Но трябва да е добре възпитано, за да не лае по останалите лагеруващи.

— Нашето няма да лае — увери ме малкият. Моето момченце бе с доста богато въображение, което непрестанно си представяше някакви измислени ситуации и създания. Обичаше да си съчинява истории и да ми ги разказва, когато отивах да го целуна за лека нощ. Случваше се и аз да му разкажа някоя приказка, като например за кравата, която скочила на луната. Той често ме прекъсваше с някой въпрос или предложение за подобрения в разказа ми.

Интелигентността и острият му ум винаги се проявяваха в съчетание с тактичността му. Приятно му беше да радва другите хора. Опитваше се да утешава, да изглажда конфликтите между малките си приятели. Естествено, имах своите майчински мечти и надежди за него. Успех, щастие, любов. Ала виждах и способността му да бъде водач, да обединява другите. Искрено се забавлявах да го наблюдавам, да му се възхищавам, да го обичам. Убедена бях, че няма по-щастлива майка от мен.

— Ще ме повъртиш ли на въртележката? — попита синчето ми.

— С най-голямо удоволствие — отговорих. — Нека поседим още мъничко и да се насладим на тишината.

Той замълча, пръстчетата му се движеха по моите, сякаш броеше до четиридесет.

Неочаквано слънцето изскочи иззад облака и ни огря. Над тялото на сина ми падна нечия сянка и аз вдигнах глава, да видя кой бе застанал пред нас. Слънцето блестеше в очите ми и не различавах лицето, но при звука на гласа направо се вледених.

— Аз също бих те повъртял.

Беше Джордан. Момченцето ми вдигна лице нагоре. Толкова пъти му бях повтаряла да не говори с непознати, че той мълчеше предпазливо.

— Стига майка ти да ми позволи, разбира се — додаде Джордан.

Синът ми се обърна към мен. Продължаваше да мълчи.

— Няма нищо, скъпи — промълвих. — Този чичко е мой приятел. Казва се господин Брейди.

— Много ми е приятно — протегна ръка Джордан.

Почувствах как сърцето ми прескочи, докато наблюдавах как малката ръка потъна в голямата със същите очертания. Черни очи се срещнаха с черни очи, а топлите слънчеви лъчи огряха малкото личице — съвършено копие на това на възрастния мъж пред него. Наистина усетих, че ще ми прилошее.

Целият свят е устроен така, че сродните неща да се срещат, да се сближават.

Погледнах в очите на Джордан. Веднага осъзнах, че той бе разбрал всичко. Лицето му изразяваше едновременно и упрек, и съчувствие, онова съчувствие, което бе тайната на очарованието му, което се бе предало и на моя син.

Изправих се и тръгнах след тях към въртележката. Две от приятелките на сина ми се спуснаха към нас. Тримата се покатериха на въртележката и Джордан започна да я бута. Две момиченца и едно момченце се въртяха в посока, обратна на часовниковата стрелка. Така, както преди много години се бяхме въртели Джордан, Лили и аз.

Обратно на часовниковата стрелка. Изразът съвпадна твърде добре със ситуацията, защото времето наистина бе тръгнало назад, като че това бе естественият му ход.

Коленете ми бяха все така меки, ала кураж ми даваше лицето на сина ми. Сянката на Джордан, падаща на земята пред мен, пък ми предлагаше безценното си равновесие.

— Изпуснах те за малко — обади се Джордан. — Когато стигнах в жилището ти, видях само вашата бавачка. Тя ми каза, че си в парка със сина си — последната дума бе произнесена с особена твърдост.

Кимнах. Повтарях си, че такова нещо можеше да се очаква. Щом Джордан не успяваше да опази тайните си от мен, защо аз да разчитам, че ще опазя моите…

— Как се казва? — попита Джордан съвсем тихо.

Поклатих глава. Той знаеше толкова много сега — нима не можеше да се сети?

— Не можеш ли да се досетиш?

— Струва ми се, че се досетих за достатъчно много други неща — Джордан докосна леко рамото ми.

Извърнах се и срещнах погледа му. Очите ми плуваха в сълзи.

— Джордан — едва успях да промълвя.