Елизабет Гейдж
Пясъчен часовник (5)

Четвърта глава

Времената се променяха. Рецесията повлия тежко на икономиката; последвалият икономически срив съсипа усещането на цяла ни нация за сигурност. Оказа се, че никой не е застрахован срещу подвижните пясъци, разлюлели почвата под краката ни.

Семействата от малките градчета изведнъж осъзнаха, че парите им не струват това, което са стрували, и в момент на криза не им вършат достатъчно работа. Наложи се да продават, каквото имат, и да се преместят там, където животът е по-евтин. Само за няколко години къщите по крайбрежието на океана бяха изкупени от съвсем други хора. Търговията с недвижими имоти процъфтяваше, в достолепните стари сгради заживяха хора, спечелили парите си от рекламна дейност, или от компютри, или от производство и търговия с безалкохолни напитки. Лъскави нови хора с нови пари, които живееха по нов начин.

Отношението към живота в цялата страна коренно се промени. Хората се свиха, стиснаха зъби и зачакаха следващия удар, който можеше да се зададе. Предишното очакване, предишният идеализъм изгаснаха с бързината, с която се бяха появили. Вече никак не беше лесно да си щастлив, нито беше приятно да мислиш за бъдещето.

Бях напуснала Съмър Харбър, за да запиша гимназия в Орегон, където живееха най-близките ми роднини. Разстоянието бе твърде голямо, за да си ходя често и да посещавам семейство Франс. В онези дни сметките за междуградски разговори ни се струваха високи и връзката ми с Лили се сведе само до писане на писма.

Убедена съм, че ако погледна някое от тези писма, много ще се засрамя. Помня, че бяха изпълнени с досадна идеализация на нашето приятелство и с объркани брътвежи за бъдещето. По едно време започнах да усещам, че на Лили й омръзват моите словоизлияния. Писмата й ставаха все по-конкретни и по-конкретни. Запазила бе чувството си за хумор, споменаваше старите ни шеги като „розови пръсти“ и „бездънна яма“, имайки предвид собствената си страст към шамфъстъка и моят неутолим глад към сготвеното от майка й. Усещаше се обаче как постепенно интересите ни се разделяха. Нейните писма бяха на момиче, забързано към зрялата си възраст, докато от моите лъхаше неувереността на човек, на когото е ужасно трудно да се раздели с илюзиите на младостта. Успях да отскоча до Съмър Харбър едва през лятото преди последната година. Не ми бе нужно много, за да видя, че промените, настъпили в Лили, се дължаха не само на времето, а за тях си имаше и напълно реални причини. Семейството на Лили бе загубило всичките си пари. Бизнесът на баща й, който и без това не беше твърде доходен, се бе сринал през рецесията. Вече над шейсетте, господин Франс не бе успял да си намери друга работа и единственото, което му оставаше, бе да се оттегли.

Останалите членове на семейството съвсем не бяха в завидно положение. Карл бе напуснал колежа и в момента се опитваше да продава рекламното място на местния вестник. Изборът му не е бил кой знае колко голям, но изпитах облекчение, че се бе отказал от дотогавашните си амбиции. Отдръпнал се бе от света, приличаше твърде много на баща си и бе ясно, че никога не бе хранил надежди да се осъществи като каквото и да било.

Господин Франс, все така мил и усмихващ се, бе остарял много, поне на външен вид. Прекарваше по-голямата част от времето си на един стол в дневната или в кабинета си в задната част на къщата. Когато Лили ме заведе при него, той като че не можа да си спомни коя съм. Близо три години бях живяла в дома му и това бе сигурен знак, че той изобщо не бе на себе си.

— Какво прави Ингрид? — поинтересувах се аз.

— Наскоро завърши сестринско училище — обясни ми Лили. — Твърди, че от тази професия винаги ще има нужда и мисля, че за нея тя е чудесно разрешение.

Разбрах, че Ингрид прекарва по-голямата част от времето си с госпожа Франс, чието здраве продължаваше да е разклатено. Подозирах, че неслучайно бе избрала своето поприще. Възнамеряваше да бъде в помощ на майка си, чиято болест очевидно щеше да е продължителна и по този начин на семейството щеше да се спести разоряващата услуга на денонощна медицинска сестра.

— Какво става с младото поколение? — попитах аз, като използвах фразата, която у тях често се употребяваше за Ерик и Кристин.

— Безполезни, както винаги — въздъхна приятелката ми. — Ерик се прибира няколко пъти в седмицата. Останалото време се скита с някакви приятели с доста съмнителни занимания. Кристин се вижда с още по-големи отрепки, но поне се прибира за вечеря.

Очевидно бе, че Лили бе искрено засегната от поведението на двамата. Никога не можах да си обясня какво ги беше отчуждило така много от родителите им. Майката на Лили пребледняваше всеки път, когато се споменеше името на Ерик, а господин Франс напълно излизаше от занесеността си, когато разпитваше Кристин за приятелите й и заниманията им. Обикновено следваха спорове, в които Кристин побесняла му заявяваше, че не вършат нищо лошо. Ала само един поглед върху иначе красивото й, но сърдито лице, покрито с твърде много грим, те освобождаваше от каквото и да било съмнение за характера на неприятностите, които си навличаше тя вън от дома. Престоях в Съмър Харбър достатъчно дълго, за да се срещна с някои от момчетата, които идваха да я взимат, и напълно разбирах тревогата на родителите й.

Не можеше да се каже, че семейството беше много щастливо. Големите деца се очертаваха като самотници и предпочитаха да си стоят вкъщи, докато малките се бунтуваха отчаяно, ала незнайно срещу какво.

А Лили стоеше по средата.

В училище се проявяваше много добре, получаваше високи бележки и участваше активно и в извънкласни занимания, включително и в лека атлетика. Бе станала още по-привлекателна и имаше множество обожатели. Беше ми писала, че възнамерява да продължи учението си в щатския университет в Ороно. Надяваше се да получи стипендия заради високия си успех и тежкото финансово състояние на семейството. И господин и госпожа Франс бяха завършили колеж и искрено бяха изненадани и натъжени, че от петте им деца само едно проявява желание да завърши висше образование.

Веднага щом видях Лили, разбрах причината за драстичната й промяна. Светът, който ние двете бяхме приемали за непоклатим, се бе разпаднал напълно и тя се бе заобиколила с висока стена, за да оцелее. Сега изглеждаше по-възрастна и далеч не така импулсивна.

— Съвсем различна си от снимките си — споделих аз с нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Първо, в действителност си по-хубава — започнах аз тактично. — И второ, си някак… По-гладка.

— Гладка ли? — Лили се засмя от все сърце, като сбърчи покрития си с лунички нос. — Определението ти е доста странно.

Стори ми се, че в гласа й долових отбранителни нотки.

— Приличаш на голяма жена — продължих аз предпазливо. — Някак си по-шлифована.

— Казах ли ти, че вероятно към пролетта ще се местим? — най-неочаквано подхвърли тя.

Това бе нещо ново и наистина ми дойде като гръм от ясно небе. Бързо хвърлих един поглед на къщата, за която толкова често бях мислила по време на дългото си „изгнание“ и направих неуспешен опит да си представя семейство Франс вън от нея.

— Но защо? — попитах.

— Да се живее тук се оказа прекалено голям лукс. Татко смята, че трябва да се преместим. А и всички вече пораснахме. Така че не ни е нужно толкова много място.

Стори ми се, че долових трепване в гласа й, а и без него си личеше колко много съжалява за предстоящата промяна.

— Къде смятате да отидете?

— Строят нови жилищни сгради към Рийдсбърг. Много приятни малки постройки. Ако искаш, може да те закарам, докато си тук, и да ги видиш.

Огледах се за пореден път.

— Тази къща ще ми липсва — въздъхнах. — Най-прекрасните ми спомени са свързани с нея. Спомняш ли си нощта, когато решихме да сготвим кисело зеле и тенджерата под налягане избухна?

Лили се усмихна снизходително, смутена от собствения си спомен. В усмивката й нямаше и следа от предишната буйна Лили, ала въпреки всичко се долавяше нещо познато, което в момента не можех да определя.

— О, да, прекрасни години бяха.

— Ами когато езикът ми се залепи на стената на фризера? — не спирах аз. — Мислех, че ще умра.

Лили отново се усмихна. Този път разбрах какъв беше този израз на лицето й. Това бе усмивката на майка й. Усмивката на жена, толерантна към изненадите, които животът й поднася, и готова да ги приеме, въпреки болката. Изведнъж ми стана мъчно за предишната Лили. Дадох си сметка, че изпълнените ми с носталгия забележки са имали за цел да я измъкнат на бял свят, но без резултат. Животът я бе лишил от лукса да бъде вече момиче. И тъй като не се чувствах пораснала, това ме накара да изпитам огромна самота.

— Как се държат мъжете с теб? — най-неочаквано ме попита Лили.

Наложи се да мисля бързо. Бях на осемнадесет години, ала никога до този момент не бях имала приятел.

— Нито добре, нито зле — излъгах, без да ми мигне окото. — Знаеш ги мъжете. Предполагам, че в колежа нещата ще се променят — бях подала документи за факултета по журналистика в Ню Йоркския университет и Лили знаеше за това.

— Голям град — размишляваше тя на глас. — Добре ще ти се отрази. Досега си била винаги в твърде малка локва.

— Да се надяваме, че самата аз не съм прекалено малка локва — въздъхнах аз. — Ню Йорк ме плаши.

— Глупости. Ще се справиш. От толкова време го чакаш — думите й ми се сториха странни, но пък от друга страна май беше права. Бях в очакване на нещо от мига, когато се разделих с Лили. А до този момент то не се беше появило.

— Хайде да се разходим — предложи приятелката ми.

Оставих багажа си в стаята й и се спуснахме по старото разнебитено стълбище, водещо навън. Всичко си беше като едно време — протритата пътека, перилата с миризма на ароматизирана с лимон политура, старите канапета в дневната. Изтръпвах при мисълта, че ще загубя всичко това. Сега обаче нямаше време да мисля за такива неща.

Тръгнахме по Хибърд Авеню към Трета улица и поехме към града по „черния път“. Познавах всички домове, покрай които минавахме, макар пред тях да стояха нови коли, детски велосипеди и баскетболни табла, които не бях виждала преди. Това бе същото малко градче, с тази разлика, че времето течеше и за него и обитателите на къщите бяха вече непознати за мен.

— Да ти разкажа ли за новия си приятел? — попита Лили.

— Разбира се.

Беше ми споменала за това момче в писмата си, ала не знаех подробности.

— Студент е трета година в Нортуестърн — започна тя. — Мечтае да стане адвокат, макар баща му да настоява да поеме семейния бизнес, щом се дипломира — Лили вдигна очи към мен. — Помниш семейство Сюъл, нали? Оттатък възвишението Паркридж.

— Сюъл ли? Ами да, спомням си ги — мъгляво помнех едно семейство, чиито синове и дъщери минаха през нашето училище с неизменно висок успех. В отбора за дебати винаги имаше някой член от семейството, също и в отбора по бейзбол или сред мажоретките. Имах чувството, че семейството е старо. Дъщерите винаги бяха сред официално представяните във висшето общество девойки, а всяко от момчетата се бе запътило към някой от най-престижните университети.

— Роб е техен син. Завърши училище, преди да заминеш.

Изненадано изгледах Лили. В писмата й не ставаше дума за Роб Сюъл.

— Но ти… Нали ходеше от известно време с друго момче? — не се сдържах. — Някой си Ранди…

Стори ми се, че Лили стана неспокойна.

— Не. Ходя с Роб. Ще се женим през юни.

Сега вече наистина си глътнах езика. И то най-вече заради небрежния тон, с който ми съобщи новината.

— Наистина ли?

— Баща му не е съгласен да се женим — продължи тя. — Държи първо да завърши и да реши какво ще прави. Ала Роб не се интересува от мнението на баща си. Иска да създаде семейство още сега.

Слушах с едва прикрито изумление подробностите. Семейство Сюъл, като повечето хора в страната, бяха загубили парите си в рецесията, но доста по-умен и предприемчив от съседите си, бащата бе успял да натрупа второ състояние през последните десетина-петнадесет години от строителство.

Неговата фирма бе построила повечето сгради с офиси в центъра на града и имаше договори с щатските и общинските училища и други обществени сгради. Сюълови бяха единствената от предишните, богати фамилии, която бе успяла да изплува.

Причина за конфликта на Роб с баща му бе проблемът със семейния бизнес. Господин Сюъл беше грубоват, придирчив мъж, който никога не се доверяваше на подчинените и работниците си. Той с пълно право смяташе, че е спасил със собствения си труд и пот семейството от разорение и настояваше Роб, най-способният му син, да поеме грижата и развитието на фирмата. Ала Роб презираше всекидневната упорита и къртовска работа на строителния бизнес и предпочиташе сам да ръководи съдбата си.

Точно там в представите му за живота се намираше и Лили. Роб търпеливо се бе поставял на разположение за всяка, макар и случайна среща, години наред. Преди време я беше завел да поплуват, още преди да отидат на кино, и гледката на тънкото й тяло, носещо се по плажа на Чандлърс Коув с полепнали по загорелите й прасци песъчинки, го преследвала от този миг нататък.

Сподели това с мен много по-късно, осъзнал, че бе един от многото й обожатели. Не беше сляп за истината, че в Лили имаше нещо необикновено, нещо, от което повечето момичета бяха лишени. Знаеше, че бе напълно възможно да не успее да я спечели, а и дори да му се удадеше, нямаше никаква гаранция, че ще я задържи. Но не се отказваше. И тази пролет, най-неочаквано, без никакво предупреждение, тя го бе приела.

Бащата и синът бяха съвършено различни. Господин Сюъл бе як, набит, често пушеше пура, пъхната небрежно между червендалестите му челюсти. Имаше вид на предприемач, който така ярко се отличава от останалите членове на доброто общество в града, че много от изисканите граждани не желаеха да общуват с него, въпреки неоспоримото му потекло.

Роб бе по-висок, по-слаб и бе наследил красотата на майка си — имаше тъмна коса и меки замислени очи. По политически убеждения бе либерал, пореден повод да спори със своя баща, пламенен привърженик на Републиканската партия.

Двамата играеха голф заедно и господин Сюъл, по душа състезател, с изумление и искрена завист наблюдаваше с каква лекота и небрежност синът му от най-ранна възраст го биеше. Господин Сюъл беше агресивен играч, с такава сила биеше топката, че често след това имаше болки в гърба. Роб пък бе със спокоен и лек мах и отношението му, общо взето, бе толкова небрежно, че почти никой не разбираше как с всяко излизане на игрището изкарва поне по осемдесет точки. Погледнато отстрани, той дори не се стараеше.

Господин Сюъл никак не беше възхитен от решението на сина си да пренебрегне семейния бизнес в името на следването си в юридическия факултет. Предпочете да не се налага, защото бе достатъчно прозорлив да знае, че откритата война можеше да доведе до пълен разрив.

— И защо, според теб, баща му не иска да се ожените? — попитах Лили. — Не те ли харесва?

— Напротив, много ме харесва — отговори тя. — Винаги, когато ме види, ме щипва по бузата, нарича ме „миличка“, но естествено е да иска за сина си нещо по-добро. Поне от гледна точка на обществено положение.

Не бих могла да отрека желязната й логика. Семейство Сюъл бяха единствените в околността, които бяха се възстановили от икономическата криза, и не само това, бяха натрупали ново състояние, имаха перспективи. Разумно беше Роб да се ожени за момиче от добро старо семейство.

— Той много иска да се срещне с теб — рече Лили. — Разчита да се видите тази вечер.

— Не, тази вечер не мога — опитах се да се измъкна.

— Ще се наложи! Много ще го разочароваш! — с неочаквана злоба изсъска тя. След малко, вече поуспокоена, продължи:

— Освен това искам да се поизфукам с него — Лили мушна ръка под лакътя ми. — Искам да се изфукам и с теб.

Бяхме стигнало до пресечката с път номер 12, откъдето в далечината се виждаше Брукфийлд; сградата ми се стори много красива, осветена от косите лъчи на следобедното слънце.

— Още е тук — отбелязах.

— Разбира се. Някой продължава да плаща данъците или ипотеката, не знам точно. Някои от новите жители на града се оплакаха, че всичко там било запуснато и разрушено, ала нищо не може да се направи.

— Не си ходила натам, така ли?

— Всичко е съсипано — отговори тя. — Само буйни хлапета и тийнейджъри ходят натам, за да си организират по някой купон. Едно дете падна преди няколко години в плувния басейн и си счупи крак или нещо подобно, не помня точно.

Отдалеч сградата изглеждаше като недокосната от времето. Полегатият покрив и матираните прозорци създаваха усещането за достолепност, успешно прикриваща разрухата, която нямаше как да не забележиш, като се приближиш до къщата.

— Интересно, как ли изглежда игрището за голф? — зададох въпроса по-скоро на себе си.

Лили не отговори.

— Чувала ли си се скоро с Джордан? — попитах аз, следейки внимателно полюшването на чантата, преметната през рамото й.

Лъчите на спускащото се към хоризонта слънце галеха очите на приятелката ми и тъмносините й ириси бяха като обсипани със златисти точици.

— Струва ми се замина да учи в някакъв колеж в чужбина.

Нещо в тона й ми подсказа, че не желаеше да говорим на тази тема.

За миг си помислих, че връзката на Лили с Джордан Брейди и добре известното приятелство между нейната майка и Елизабет може да са причина за съпротивата на семейство Сюъл срещу брака на Лили със сина им. После реших, че всичко това е толкова отдавна, че едва ли някой го помни. Те бяха от съвършено друг свят.

Лили ме бе уловила за ръка и ме водеше обратно към вкъщи.

— Ще ти хареса, ще видиш — рече тя. — Сигурна съм.

— Кой?

— Роб, глупаче.

Наистина го харесах. Той беше хубаво момче, което, въпреки ръста си, изглеждаше нежно. Трябва да беше близо метър и деветдесет, със здрава атлетична фигура. На фона на загорялото му от слънцето лице, вероятно резултат от играта на голф, зъбите му блестяха при всяка усмивка. А Роб се усмихваше най-вече на Лили.

— Играеш ли голф, Кейт? — попита той.

— Не. Веднъж се опитах да играя, но резултатът беше катастрофален.

— Опитвам се да накарам Лили да идва с мен — продължи Роб. — Според мен може да се научи, ала упорито отказва. Все повтаря, че се дразни от сбирките в местния голф клуб.

Бяхме ходили на кино и сега вървяхме към някакъв местен ресторант. В този момент Лили вървеше на няколко крачки пред нас. Плочите на тротоара проблясваха под уверените й стъпки.

Роб намали крачка и остави разстоянието между нас и Лили да се увеличи достатъчно, за да не ни чува.

— Обожавам да я гледам как ходи — промърмори той на ухото ми. — Никога не съм вярвал, че ще се влюбя в начина, по който една жена се движи.

Изненадана бях от подобно признание, и то от момче, което през цялата вечер се бе държало подчертано резервирано. Погледнах го и видях колко занесен бе погледът му. Влюбен е, помислих си.

Думата напълно му подхождаше.

По време на вечерята разговаряхме за женските права и се шегувахме с общите ни познати. Роб почти не откъсваше очи от Лили. Аз пък се опитвах да я видя през неговия поглед. Беше се променила. Стори ми се някак улегнала и едва ли не апатична. Изказваше мнения и правеше забележки по един небрежен, отпуснат начин, който подсказваше, че малко неща извън семейния й кръг я интересуват. С изключение на нас двамата, естествено. Усмивката й ни обгръщаше и обединяваше по един особен начин.

Между нея и Роб съществуваше трогателна нежност, без да я демонстрират нито по време на филма, нито след това. Случваше се той да задържи ръката й за няколко секунди, докато разговаряхме, после обгръщаше раменете й, отпускаше длан на рамото й или леко я придържаше на кръста й. Очевидно усещаше, че тя бе твърде независимо момиче, за да й досажда много. И въпреки това се виждаше, че в малкото пространство, която Роб й предоставяше, Лили се сгушваше удобно и с множество едва забележими знаци му показваше, че бе само негова.

Прекарахме чудесна вечер, ала тя с нищо не спомогна да се съвзема от объркването си. Двете с Лили останахме до късно да си говорим за сватбата, като й дадох десетки възможности да говори за Роб. Тя обаче не се възползва от нито една. Когато се прибрах да си легна в старата ми стая, усетих как спомените от годините, прекарани с Лили, просто се тълпяха наоколо като сенки. Чувствах старата къща като приятел и ми стана още по-скъпа поради факта, че скоро щеше напълно да ни бъде отнета от съдбата.

Имах чувството, че се прибирам у дома. В същото време не ме напускаше и друго усещане — Лили я беше напуснала, преди да си дойда. Всичко се изплъзваше и не само заради промените в заобикалящия ни свят, но и заради самата Лили.

 

 

Лили и Роб се ожениха същата година през юни. Пристигнах в Съмър Харбър, за да бъде нейна шаферка. Нощта преди тържеството тя ми помогна да пробвам роклята си.

Беше ми малко дълга и Лили я подгъна; естествено в съзнанието ми изникна спомена за онази нощ преди много години, когато аз подготвях нейната рокля в стаята на тавана, за да отиде на бала у Джордан Брейди.

Щом свършихме, Лили ме заведе да ме покаже на майка си. Госпожа Франс бе много по-слаба от преди и щеше да отиде на сватбата в инвалидна количка. Посрещна ме точно както преди години, духът й не се бе променил от болестта и времето.

— Мила моя, като извадена от картинка си — възкликна тя.

— Благодаря, мамо — нарочно използвах старото обръщение, приятно ми бе да го усещам на устните си. Госпожа Франс бе единствената майка, която някога бях познавала. Макар тя самата да бе имала пет деца, прекрасните й очи винаги се спираха на лицето ми с безкрайното одобрение и възторг на майка. През всичките тези години на нея пишех почти толкова често, колкото и на Лили. Не можех да гледам немощното й и крехко тяло, без да си помисля колко ли ще ми липсва, когато напусне този свят.

— Лили, завърти я — помоли госпожа Франс. Докато Лили ме завърташе, майка й седна в леглото, за да ме вижда по-добре.

— Кейт, знаеш ли, вече си заприличала на истинска дама — забеляза тя. — Надявам се, че Ню Йорк вече е готов за теб.

— Благодаря ти — изчервих се.

— Виждам, че вече си готова за всичко — отбеляза госпожа Франс с усмивка. — Може би не си готова още за брак, поне засега. Ала за всичко друго си готова.

Искрено се трогнах от прозрението й. Тя ме познаваше много добре и разбираше колко далеч съм от мисълта за брак. В този момент ми се стори, че прочитам неясна тревога в погледа й. Видях как очите й се местят от мен на Лили, после обратно, след което ги озари странна смесица от облекчение и тъга.

— Целунете ме — промълви майката на Лили и протегна ръце.

По-късно вечерта дойдоха няколко приятелки и пихме вино до полунощ. Прегръдки се раздаваха наляво и надясно. Всички се възхищаваха от избора на Лили. От една страна Роб бе от много добро семейство, а в същото време бе заявил своята независимост от близките си. Не беше тясно свързан с тях. Беше хубав, талантлив и беше луд по Лили.

Бяхме единодушни, че всичко това го прави съвършената партия за нея.

Дълбоко, дълбоко в сърцето си продължавах да съм объркана от решението й, от това, че предпочете да свърже живота си с момче, по което никога не си бе падала твърде. Малко преди да си легнем, тя подхвърли нещо, което потвърди тревогата ми.

— Кейт, чувала ли си се скоро с Джордан? — попита неочаквано Лили.

— Не — бях загубила напълно връзка с нашия приятел. В началото често му пишех и той дори отговори на няколко от писмата ми, но постепенно отговорите му се разредиха и аз се отказах.

— Къде ли е сега? — попита Лили. — Точно в тази нощ?

Мълчах. Сигурно беше заспал, ако живееше в Европа, тъй като часовата ни разлика бе близо пет часа. Ала в съзнанието си го виждах по-скоро с някое момиче, съвсем буден, зает с приятни занимания.

Лили се обърна към мен.

— Кейти, скъпа, помниш ли когато бяхме съвсем малки?

— Колко малки? — усмихнах се в отговор.

— Съвсем. Когато нищо не разбирахме и изобщо не си давахме сметка какви ги забърквахме?

— Вярно е, че попадахме в доста бъркотии.

Неочаквано тя се отпусна по гръб на леглото и впи поглед в тавана, където пердето, осветено от уличната лампа навън, хвърляше сянка като от вълшебен фенер.

— Обичах да гледам тавана и да си въобразявам, че светът е обърнат наопаки. Че полилеите, столовете и масите са забити в белия под, а аз гледам отгоре. Понякога се питам защо не падам отгоре им. Струва ми се много опасно.

Между нас се възцари мълчание.

— Бог да ми е на помощ — прошепна Лили. — Не ми се иска да забъркам нова каша.