Кандейси Скулър
Дивата котка (4)

Четвърта глава

Бен потърка разсеяно врата си и започна да изключва лампите в конюшнята. Беше му горещо, бе потен и уморен. Цялото тяло го болеше от дългата борба за живота на новороденото жребче. Самотна звезда раждаше за пръв път и бе изключително нервна, а и раждането бе с усложнения, така че едва не загубиха и двамата. Но с помощта на ветеринарния лекар се справиха. Сега и кобилката, и жребчето бяха добре, а ранчото имаше още един бъдещ шампион.

Мисълта му достави удоволствие не само защото бе спасил един нов живот. Идеята да се създаде състезателно стадо коне в ранчото бе негова и се оказваше добра.

Загаси последната лампа и излезе в тъмната звездна нощ. Пое по утъпканата пътека към къщата. С всяка стъпка чувството му на удовлетворение постепенно угасваше, замествано от странната смесица от умора и раздразнение, гняв и радост и още нещо, което можеше да се нарече единствено носталгия. Носталгия, породена от спомена за миналото, което бе част от скръбта и от това, че Стейси най-после се бе върнала у дома.

А, Стейси.

Тя беше малката сестричка, която никога не бе имал, после хлапето, което обичаше силна музика и ярки цветове. А накрая изкушение.

В една такава нощ — спокойна, звездна и гореща — най-после бе осъзнал, че не могат да продължават повече така, както в онова далечно лято, когато Стейси се превърна от момиче в жена. Твърде много заедно, твърде често сами. След тази нощ той реши да убеди Хенри, че е за нейно добро да замине да учи. Също и за негово добро, призна си Бен, защото наивно се надяваше, че разстоянието ще го излекува от нечестивата му страст.

Раздялата, разбира се, не го излекува, особено след като Марта му каза, че страстта му към Стейси не е нечестива. Това, което всъщност му помогна, бе времето. Многото време. Три години мислеше все за нея. Въпреки гнева й към него. Въпреки че тя не пишеше на никого, освен на Марта. Въпреки всичко той си мислеше как Стейси ще се върне и бе сигурен, че все още го желае, при цялата й обида й накърнена гордост.

Само че тя не го желаеше, защото след като завърши училище, не се върна дори на гости. Първо мислеше да отиде до Париж и да я довлече за косата. След това реши да я остави да изгние там и прав й път. А след още повече време, а и с възрастта дойде прозрението, че от страст не се умира. Самата страст умря от естествена смърт. Дори бе започнал да мисли за Стейси отново като за сестра, с която някога са били близки, ала са се разделили.

А сега тя бе тук. Бяха необходими заплахи, сълзи и крясъци, за да я принудят да замине. Трябваше дядо й да умре, за да се върне.

А след като се върна, щеше ли да остане? Сутринта в кабинета на Хенри каза, че ще остане. Не, поправи се сам, заплаши, че ще остане. И че ако се наложи, дори ще се омъжи за него.

— По дяволите, Хенри! — изръмжа Бен към небето. — Как можа да го направиш! Поне да ми беше казал.

Тогава би могъл да се подготви, за да се справи с всички противоречиви чувства. А сега… Сега се бе подготвил само да бъде любезен и да не дава воля на гнева си от дългото й отсъствие — напълно оправдан гняв от името на Хенри. Беше решил да бъде великодушен и да й прости, че бе пренебрегвала дома си и стария си дядо.

Стейси обаче влезе и се огледа с леденото презрение на кралица, посещаваща селска колиба, и още първите й думи бяха предизвикателни. Отгоре на всичко дори интонацията й не беше тексаска! Кой знае защо, но дори само за това му се искаше да извие красивото й вратле. А тогава още не знаеше нищо за завещанието.

Той ритна вратата на двора и виновно я хвана, преди да се бе блъснала, сърдит на себе си, че бе допуснал да го подразни такова незначително нещо като френския й акцент, когато имаше толкова по-важни неща на главата си.

По дяволите, не акцентът го подразни. Бен разкопча ризата си, загреба вода от чешмата в двора и наплиска лицето си. Причината бе в тъй дългото отсъствие на Стейси. Нейното пренебрежение. Нейният живот в Париж. Нейния…

Мислите му бяха рязко прекъснати от светлината в кабинета на Хенри. Той се изправи и разсеяно се забърса с ризата си.

За вълка говорим…

Стейси.

Тя беше облечена в някаква приказна кремава копринена нощница. Косата й се спускаше по раменете. Бързо, почти трескаво ровеше по бюрото.

Какво можеше да прави в кабинета на Хенри в — Бен погледна часовника си — два и половина през нощта?

Той пое дълбоко въздух, тихо прекоси двора и отвори незаключената врата.

— Мога ли да ти помогна да намериш онова, което търсиш?

Стейси подскочи стресната, изпусна папката и листите се разпиляха по бюрото. Бързо ги събра:

— Бен?

Той не помръдна, не каза нищо, ала тя знаеше, че гласът бе на Бен. Позна силуета му по височината, по широките рамене, които мярна в тъмнината.

— Бен — повтори тя, ядосана от виновната нотка в гласа си. Не бе правила нищо лошо, но сигурно така изглеждаше. — Не знаех, че още някой е буден — веднага усети, че бе сбъркала.

— Очевидно — произнесе той иронично, влезе в стаята и седна на кожения фотьойл, от който Стейси бе станала преди малко. Не отделяше очи от нея. Какво, по дяволите, търсеше тя по бюрото на Хенри?

Стейси го погледна също толкова спокойно. Ала вътрешно кипеше. Избелялата му джинсова риза бе разкопчана и мокра по краищата. Черната му коса бе разрошена. И дори през бюрото се чувстваше леката миризма на сено, на коне и на мъж, който работи много.

В съзнанието й нахлуха неканени спомените за друго време, за една друга нощ, когато Бен изглеждаше така и миришеше така. Дали и сега сърцето му бие като барабан, помисли тя и веднага трескаво се отърси от тази мисъл. Не искаше да си спомня, не искаше да знае. Нито сега, нито когато и да било.

— Извинявай, че те обезпокоих — знаеше, че това не бе вярно, но доброто възпитание и опънатите й нерви изискваха да каже нещо, за да наруши проточилото се мълчание.

— Моля — отвърна той подигравателно.

— Как е твоето жребче? — чичо Пийт бе споменал, че Бен помага при трудно раждане.

— Много е добре — защо ли просто не я попиташе какво търси? — Самотна звезда се помъчи, ала сега и двамата са добре.

— Дълго продължи, а?

— Два пъти трябваше да претърколим кончето, преди да се изправи на крака — той въздъхна и потърка с ръка врата си, сякаш да прогони болката.

За своя изненада Стейси почувства желание да отиде зад него и да го разтрие. Бен изглеждаше толкова уморен…

— Какво търсеше? — попита рязко той.

Желанието угасна също толкова рязко.

— Цигари — отговори бързо. Твърде бързо, както й се стори, и някак като оправдание. По дяволите, нямаше за какво да се извинява. — Но не успях да намеря — продължи с нарочно безгрижен тон. — Да не би Хенри да се е отказал на стари години от пушенето?

Бен вдигна глава и сините му очи потъмняха от внезапен гняв.

— Трябваше да се откаже — впи поглед в нея. — По лекарско предписание.

— По лекарско предписание ли? — повтори тя объркано.

Той я гледа дълго, преди да отговори. Искаше да разбере дали наистина бе толкова безсърдечна, Стейси от спомените му бе упорита и избухлива, ала не и безсърдечна. Не знаеше обаче хаква бе тази — новата, френската Стейси. Време беше да разбере.

— Той имаше рак, Стейси — не обърна внимание на ахването й. — Рак на белите дробове. Ден след ден умираше бавно и мъчително. Затова се наложи да остави цигарите на стари години.

— Не знаех — едва успя да произнесе тя. — Аз… В телеграмата пишеше, че е паднал…

— От кон, който никога не би успял да го хвърли, ако беше още здрав. Но той беше слаб и го болеше. Мисля, че накрая го болеше непрекъснато, макар че не си признаваше. Старият „железен“ Оукс! Трябваше да живее според образа, който сам си бе създал — изсмя се горчиво, взе забравената й чаша и я изпи на един дъх. — Неговият образ го уби — продължи повече за себе си, отколкото за нея. — Не искаше да се спре, не искаше да остане в болницата след първата операция. Казваше, че не иска и ден повече, отколкото Господ му е отредил.

— Операция? — повтори едва чуто Стейси. Кога са оперирали дядо й? Защо никой не й бе съобщил?

— Казваше, че не иска да умре в проклетото болнично легло — продължи Бен, сякаш не я бе чул, — вързан към някаква глупава машина. Искаше да умре с ботуши на краката си — гласът му прекъсваше от болка. Замълча и се вторачи в празната чаша, като че ли не разбираше къде се бе дянало съдържанието й. — Е, така и стана, нали? — завърши той, ала Стейси не го чу.

Тя стисна очи, за да спре напиращите горещи сълзи, да се освободи от образа на болния, слаб, умиращ дядо. Помнеше го като силен мъж — не толкова едър, колкото Бен, но широкоплещест, с ръце като чукове, винаги пълен с грандиозни планове, повечето от които успяваше да изпълни. Беше толкова жизнен, а раздялата им толкова гневна и пълна с обвинения…

Изведнъж безпощадно ясно си спомни лицата от погребението, укора във всичките онези очи и начина, по който всички се отдръпнаха от нея. Не е било само защото не пророни сълзи над гроба на Хенри. Било е, защото всички са мислели, че е знаела за болестта на дядо си и не си е направила труда да дойде, докато е бил още жив. Дошла е като лешояд само за своя дял от наследството. Да го вземат дяволите Хенри, задето не й бе казал! Да го вземат дяволите и Бен, че й го каза сега и по този начин!

— Никой не ми каза — прошепна Стейси. — Никой не ми писа. Писмата на Марта… — гласът й пресекна. — Тя никога не спомена, че дядо е бил болен.

— Щеше ли да те интересува? — забиха се като нож в нея думите му. Очите й се разшириха от изненада.

— Дали щеше да ме интересува?! Разбира се! Той беше мой дядо! Независимо какво мислиш, въпреки всичко аз… Аз го обичах — Стейси се извърна, за да не му позволи да види сълзите, които вече не можеше да овладее и се стичаха бавно по бузите й. Стоеше изправена и стегната, както на погребението, както после на четенето на завещанието. Нямаше да разреши нито на дядо си, нито на Бен, нито на когото и да било да види колко силно могат все още да я наранят.

Бен дълго я гледа. Гърбът й бе изправен, ала раменете й трепереха под блестящия плат на халата й — сигурен знак, че плаче.

— По дяволите! — изруга той тихо. Никога не бе успявал да се справи със сълзите й, особено когато сам бе причината за тях. Те го караха да се чувства безпомощен и лош. Стана от фотьойла. — Стейси… — дойде до бюрото и сложи ръка на рамото й. — Не исках да те накарам да плачеш — гласът му бе смирен и виновен. — Стейси, миличка, не плачи.

— Не плача — подсмръкна тя.

— Добре, добре — съгласи се Бен и насила я обърна към себе си. — Не плачеш.

Стейси остана една-две минути скована, опитвайки се да го мрази, но ръката му започна да я гали по косата и изведнъж тя бе отново десетгодишна, а той беше Бен от онова време — нейният приятел, нейният защитник, запълващ целия й свят. Стейси зарови лице в голите му мокри гърди и заплака, сякаш сърцето й се късаше.

Той започна да я успокоява, както можеше — галеше златистата й коса, шепнеше безсмислени думи, прегръщаше я, както някога бе прегръщал едно наранено дете и я остави да се наплаче.

И тя плачеше — за онова уплашено петнадесетгодишно момиче, останало само в Париж и прекалено упорито, за да си поплаче от това. За страдащата от носталгия девойка, прекалено горда, за да си дойде у дома без специална покана. За жената, чийто дядо не й беше позволил да се сбогува с него.

— Защо не ми каза? — попита Стейси, когато възвърна способността си да говори. — Щях да се върна. Нищо нямаше да ме спре, ако знаех. Нищо!

Усети бузата му на главата си и й се стори, че устните му се раздвижиха, ала не чу отговор. Само ръката му нежно и разсеяно продължи да гали косите й. Изведнъж реши, че е много важно Бен да й повярва, да я разбере. Всеки друг можеше да я мисли за студена егоистка, но не и той. Имаше нужда точно Бен да й каже, че независимо какво мислят другите, той не вярва тя да е толкова коравосърдечна и дребнава, та да не се прибере, ако бе знаела, че дядо й наистина е имал нужда от нея.

— Щях да дойда, Бен — повтори Стейси, опря ръце на гърдите му и се отблъсна леко, за да го погледне в очите.

— Да — каза той тихо, ала тонът му не подсказваше какво мисли в действителност. Притисна главата й обратно към гърдите си. Не можеше да изтърпи погледа й, така безпомощен и умолителен. Това го караше да чувства… прекалено много. Да си спомня прекалено много.

Тя не се подчини и отново потърси погледа му.

— Щях да дойда, Бен — настояваше Стейси. — Щях.

— Да — повтори той. Беше толкова красива! Очите й бяха по-сини, отколкото ги помнеше — блестящи от сълзите, както метличина след дъжд. — Стейси — прошепна Бен и се опита да наведе главата й, преди да бе видяла топлината, появила се в неговите. Топлината и глада, събуден от спомена. — Стейси, мила моя, моля те.

Тя замря в прегръдките му, внезапно усетила какво си спомня Бен, защото и тя си спомни същото.

Отново се повтори онази далечна нощ, само че сега започваха от там, където тогава бяха спрели. Чувстваше пробуждащата се в него страст, чувстваше я в ръката му върху главата си и в напрегнатото му, едро тяло. И, както тогава, се страхуваше. Но сега вече от това, къде бяха и, което бе по-важното, кои бяха. Стейси вече не бе петнадесетгодишна и луда от любов по една детска мечта, а това беше Бен, когото вече не познаваше. И дори не искаше да го познава, каза си решително, погледна надолу и се опита да се отблъсне. Ала се бе колебала твърде дълго.

Въпреки че си казваше да не го прави, че това е грешка, той стегна пръстите си върху врата й и я привлече по-близко. Плъзна едната си ръка по гърба й.

Тя се опря на голите му гърди, но от това тялото й се притисна по-силно към неговото. Усети катарамата на колана му върху корема си. Беше прекрасно и страшно й…

— Не мърдай — заповяда Бен тихо и вдигна главата й към себе си. Стейси стисна очи и ръцете й се свиха в юмруци. — Погледни ме… Стейси, погледни ме!

Очите й се разшириха, едновременно от страх, предизвикателство и възбуда. Леденото презрение, тренирано толкова старателно, бе забравено. Погледите им си разменяха жар и гняв, години на възмущение и обиди и отчаяно желание. Против волята си тя усети как съпротивата й се стопява от синия пламък на спомена в неговите очи.

— Не — успя да произнесе, макар че не знаеше дали го казва на него, или на собственото си внезапно пламнало желание. — Не — повтори, когато главата му се наведе към нея. Този път гласът й бе по-немощен. Ръцете й на гърдите му престанаха да го отблъскват. Смътно осъзна, че сърцето му наистина бие като барабан под дланите й. — Ох, не…

Това бе последната, почти безмълвна молба. Устните й вече се разтваряха в покана. Неговите устни я покриха, вземайки я въпреки страховете й, въпреки настоящето, връщайки я преди повече от единадесет години, когато Бен бе единственото, което искаше. Тялото й омекна, цялата й съпротива, всичките й предизвикателства бяха пресушени от докосването на устните му. Възприемаше като отделни ярки впечатления твърдите косъмчета по гърдите му, голямата му твърда ръка на гърба си, мускулестите му бедра, притиснати към нейните. Вдъхна мъжествения му аромат и се притисна по-силно към него.

Той простена, ръката му се плъзна надолу и Стейси, загубила способността си да мисли, се предаде на сияйното, чисто, първично чувство. Устните й се разтвориха срещу неговите, дланите й се преместиха към раменете му.

— Стейси! — името й прозвуча горещо като дъха му. Пръстите му разтвориха копринения халат.

Тя се изви към него. Отчаяно копнееше да почувства ръката му върху голата си плът. Бен би могъл да разкъса нощницата, ала Стейси едва ли щеше да забележи, едва ли щеше да възрази, ако би получила онова, което желаеше.

Но той не скъса нищо. Намери с пръст деколтето и го проследи нагоре, до рамото, после смъкна тънката презрамка. Нощницата се спусна и откри белите й гърди с втвърдени розови връхчета, копнеещи за докосването му. Бен обаче продължаваше да се движи бавно, агонизиращо бавно. А нервите й вече щяха да се скъсат от обзелото я желание.

Толкова дълго бе чакал този момент, помисли трескаво той. И искаше той да продължи вечно. Устните му изоставиха нейните и с горещи целувки се спуснаха по брадичката, по шията й, по гладкото голо рамо.

Тя отметна глава, изви се към него и се притисна в безмълвна молба да я докосва. Влажният му език достигна до ухото й. Стейси простена, после отново, когато ръцете му най-сетне се затвориха върху голите й гърди.

— Желая те, Стейси — прошепна Бен в ухото й. — Господи, как те желая!

Тя искаше още, искаше всичко, защото полученото, колкото и да бе прекрасно, просто не беше достатъчно. И никога нямаше да бъде достатъчно. Той обви ръце около кръста й и я притисна към себе си. Трепереше като лист. Наведе се и пое в устни разцъфналото зърно.

Стейси изстена. Ръцете й се впиха във врата му, после посегна към колана му.

— Чакай, Стейси — прошепна Бен в изгарящата й плът. — Не тук, мила моя. Почакай — вдигна я като перце, понесе я през тъмния коридор и тръгна нагоре по стълбите към нейната спалня.