Кандейси Скулър
Дивата котка (11)

Единадесета глава

Андре беше повече от доволен от завръщането на красивата си и способна помощничка. Стейси не бе и очаквала друго. Знаеше, че не бе имал време за тези няколко дни дори да започне да й търси заместник.

— Не че това би било възможно, шери — каза й той галантно, — защото ти си незаменима. Но съм изненадан. Ти беше толкова непоколебима, че ще останеш в твоето ранчо. Вече се бях отчаял, че никога няма да те видя отново.

— Просто размислих — отговори тя. — Тексас и ранчото вече не са за мен. Освен това Париж ми липсваше ужасно… И ти, разбира се.

В общи линии това смяташе да каже и на Бен следващата утрин, след като си подготви куфарите и поръча такси по телефона.

Той стоеше пред печката с гръб към нея. Босите му крака се подаваха изпод бялата хавлия. Косата му беше влажна, сякаш току-що бе взел душ. На плота до него стоеше чаша доматен сок, а аромат на кафе изпълваше кухнята като силен парфюм. Очевидно, за разлика от нея, бе преживял нощта съвсем безболезнено.

Стейси пое дълбоко въздух, нагласи една студена усмивка на лицето си и влезе в стаята.

— Искаш ли яйца? — попита Бен, без да се обръща.

— Само кафе, благодаря — отвърна тя, опитвайки се да говори безгрижно, и посегна към кафеварката. — Нямам време за нищо друго.

— Нямаш време? — той се обърна и я погледна, с лъжица в едната ръка и тиган с бъркани яйца в другата. Голите му гърди се виждаха под хавлията. Не беше бръснат. Като я видя толкова излъскана, кървясалите му очи се присвиха: — Отиваш ли някъде?

Стейси се зае да си сипва кафе.

— У дома — отвърна с тон, все едно, че това бе най-естественото нещо на света.

Бен сложи лъжицата в тигана и го остави на плота, без да се замисля за плочките.

— У дома? В ранчото?

— У дома — очите й за миг се вдигнаха към него и веднага се върнаха към кафето, което разбъркваше. — В Париж.

В стомаха му се сви топка.

— В Париж?

— Да — тя поднесе чашата към устните си. Бе сложила прекалено много захар. — Реших, че просто не мога да остана да живея в ранчото — заяви студено, толкова заета да скрие истинските си чувства, че не успя да забележи неговите. — Всъщност ти ми помогна да реша. Вечерята снощи и… Всичко. Този чудесен малък клуб ми напомни от какво щях да се откажа. И защо? — сви рамене и отпи още една глътка от прекалено сладкото кафе. — Заради парче суха пустинна земя и половин стадо мръсни животни? — поклати глава, сякаш се учудваше на собствената си глупост. — Реших, че просто не си струва — излъга Стейси още веднъж. — Честно, Бен, как си ме представяш да живея в това ранчо, в тази старомодна къща, с чичо Пийт и всички тези ратаи? — видя как в очите му припламва гняв, гняв и още нещо, ала нямаше намерение да спира. — Омъжена за теб?! Сред селяндурите, с толкова малко лукс, да не говорим за някаква култура? След живота, който съм имала?

Отново нарочно сви рамене, за да привлече вниманието му към добре скроените копринени панталони, меката копринена блуза и високите обувки от змийска кожа и всичко това в един и същ оттенък на тъмнозеленото. Тънкият й кръст бе пристегнат с колан от змийска кожа със златиста тока, от ушите й висяха златни обици, а вратът й бе украсен с две златни верижки, едната с диамант. Косата й бе стегната в кок и всяко косъмче бе на мястото си. Върху всичко това носеше новото си елече от лисица. Луксозният червеникав цвят, пухкавите опашки по края и най-вече пълната му непрактичност й придаваха изтънчен, глезен, лекомислен вид. Сякаш никога през живота си дори не се бе приближавала до нещо толкова земно като едно скотовъдно ранчо.

Не, помисли той с горчивина. Наистина не мога да си представя Стейси в ранчото. Не и тази Стейси.

— Ще ми липсват ярките нощи, картинните галерии, невероятните магазини — тя отново сви рамене и се опита да се засмее безгрижно. Стори й се, че успя. — Знаеш ли, откак съм пристигнала, не съм изяла дори един свестен кроасан!

Замълча, като че ли чакаше отговор. Бен мълчеше с безизразно лице, сякаш едва я чакаше да каже каквото има за казване, за да може да се заеме отново с приготвянето на закуската си.

— Освен това, имам Андре — продължи Стейси, вече само от гордост. Трябваше да му покаже, че онова, което се бе случило между тях, за нея бе толкова незначително, колкото и за него. — Чичо Пийт беше прав. Наистина в Париж имам мъж, любовник. Мислех, че ще мога да го оставя, но… — отново онова подлудяващо свиване на раменете, заради което му се искаше да я удуши. — Разбрах, че не мога.

Той усещаше как пулсират вените по слепоочията му, чувстваше как сърцето му се пръска. Ала стисна устни и не каза нищо. Защото, ако бе започнал да говори, накрая щеше да я моли да остане. А все още не бе стигнал дотам. Засега.

Тя стисна чашата с кафе. Чакаше. Надяваше се. Даваше му последен шанс. Само една дума и щеше да се хвърли в прегръдките му. Една-единствена дума. Остани. Това е всичко, което трябва да кажеш, Бен, молеше се Стейси наум. Само: „Остани“.

Единствено гордостта го спираше да не протегне ръце към нея. Върви, мислеше той. Свършвай и върви, преди да съм станал още по-голям глупак!

Тишината бе раздрана от остър звън и Стейси подскочи, въпреки че го очакваше.

— Това трябва да е моето такси — каза тя. — Не, не си прави труда да ме изпращаш — добави, въпреки че Бен не се и опитваше. Остави кафето си, взе двата куфара и тръгна. На вратата се спря, за да хвърли един последен поглед.

Той стоеше с ръце в джобовете на хавлията, облегнат на плота и кръстосал голите си колене.

— Приятно пътуване — пожела й любезно, въпреки че това го убиваше.

Стейси усети, че сърцето й се къса. Вдигна глава:

— Помоли Марта да ми изпрати всичко, което е останало. Тя ми има адреса.

Когато входната врата се затвори зад нея, Бен се изправи, извади ръце от джобовете си и бавно, мъчително разтвори юмруци, после ги вдигна към лицето си и притисна пулсиращите си от болка слепоочия.

 

 

Апартаментът й си беше същият, какъвто го бе оставила, макар че не знаеше защо бе очаквала да има някаква разлика. Беше отсъствала по-малко от седмица и през това време можеше да е влизала само прислужницата, Бернадин, а тя винаги оставяше вещите там, където ги бе намерила. И все пак Стейси бе очаквала да е по-различно, може би защото самата тя се чувстваше по-различно.

Зае се методично да разопакова куфарите си. Каквото трябваше да бъде окачено, окачи в големия гардероб на парфюмирани закачалки. Други неща сгъна и подреди в чекмеджетата, а онова, което бе за пране или чистене, отдели за Бернадин. Докато подреждаше парфюмите и гримовете на лавичката в банята, срещна очите си в огледалото. Спря се и запали лампата над умивалника. Наведе се напред и се вгледа в отражението си.

Наистина се бе променила, но как? Лицето й си беше същото, както преди седмица — същите чисти форми, същата гладка кожа, същите бледорозови устни и бузи, които имаха нужда от козметична помощ, ако искаше да не изглежда като порцеланова кукла. Същите сини очи.

Погледна в очите си.

Там беше промяната.

През целия си живот като възрастна бе изглеждала студена и отчуждена. Това се дължеше донякъде на светлата коса и кожа, отчасти на дълго възпитаваната сдържаност, станала нейна втора природа. Ала много хора й бяха казвали, че очите й винаги са успявали да загатнат за истинската, топлата жена, скрита зад тази маска. Винаги по-рано бе имала надеждата, осъзна Стейси, че един ден ще си отиде у дома… И при Бен. Тази надежда я бе поддържала топла и истинска през последните единадесет години. Тя й бе помогнала да не се превърне в студената, амбициозна жена, на каквато се правеше. Сега тази надежда си бе отишла. Завинаги. И това личеше по лицето й.

Имаше чувството, че цялата й топлина бе изгоряла в пламъците, подпалени от огъня на Бен. И сега, когато се бе отдръпнала от неговата топлина, бе изчезнала и нейната, изгоряла бе и от нея бе останала само пепел.

Би трябвало да го мразя за това, помисли Стейси, но не мога. Не той е накарал дядо да напише това завещание. Ако някой е виновен за цялата тази каша, това е дядо. Ала не можеше да намери в сърцето си и омраза към Хенри. Не можеше да намери в сърцето си нищо.

Потрепери леко, изключи лампичката и бързо довърши разопаковането, като старателно отбягваше да поглежда към огледалото.

Изкъпа се и облече бяла копринена нощница и кашмирената роба, за която с такъв копнеж си бе спомняла онази сутрин в ранчото. Завъртя се апатично из кухнята с намерението да си направи пържени яйца, препечени филийки и хубаво, силно кафе. Всъщност не беше гладна, но за последен път бе яла снощи в „Сипанго“ с Бен и знаеше, че трябва да хапне нещо. Въпреки това накрая успя да изяде само две-три хапки, а останалото изхвърли в кофата. Остави съдовете за Бернадин и отнесе кафето в хола. Пусна радиото, класическа музика, както всяка вечер, когато се прибереше от работа. После включи електрическата камина, седна и зиморничаво подви крака под себе си.

За по-малко от една седмица бе забравила колко студено можеше да стане в Париж, дори в средата на юли. Камината всъщност не топлеше, човек разчиташе на парното, което, разбира се, бе изключено. Тя вдигна яката на халата си. Обичайното френско кафе й се струваше слабо и безвкусно, а класическата музика не успя да я отпусне. Остави чашата и отиде да смени станцията, ала вместо това изключи радиото. Застана с протегнати ръце пред камината.

Беше й студено, толкова студено — и отвън, и отвътре. Камината не бе достатъчна да пропъди студа наоколо. Обърна се и огледа хола. Но дори красивата мебелировка не я стопли. И тя бе студена, помисли Стейси, макар че не беше вярно. Студена, официална и съвсем женска.

Подът бе покрит със светлосив персийски килим, а столовата и малкият коридор бяха с мраморни черни и бели плочки. Всички стени бяха светлосини, а мебелите в светлосиво и светлосиньо. Над белите дантелени пердета се спускаха перлени кадифени завеси. Скъп емайлиран часовник висеше над бялата мраморна камина със златни свещници от двете страни.

Веднага се виждаше, че няма мъж, който да дели този апартамент с нея… И че никой мъж не бе добре дошъл в това студено убежище на феминизма. Сега апартаментът й се стори прекалено женствен. Може би затова бе усещала така силно мъжкото присъствие в ранчото.

Така да бъде, каза си Стейси. Апартаментът си беше неин, отражение и продължение на нейната личност. А сега тя наистина бе студена, официална и ледено женствена, за разлика от онова, което бе била някога — буйна, пламенна и топло женствена. Е, добре. Така беше по-безопасно.

Изключи електрическата камина и отиде в спалнята. И там стените бяха светлосини, килимът бе на сини, кремави и розови цветя, голямото легло бе застлано със снежнобяла покривка и над него се спускаха бели дантелени завеси в най-светлорозовия оттенък, който бе успяла да намери. Това бе стая мечта, като за принцеса. Всичко, от мебелите до кристалните шишенца за парфюми, бе подбирала с любов. Обикновено спалнята предизвикваше в нея усмивка на задоволство. Тази вечер обаче Стейси дори не светна лампата, просто пропълзя в леглото, без да сваля халата и включи нагревателя над главата си.

 

 

Събуди се рано с първите лъчи на зората. Бе обвила ръце около възглавницата, сгушена под нагревателя като ранено зверче.

И все още й беше студено, толкова студено…

Бързо стана, почти без да поглежда към панорамата на събуждащия се Париж в прозореца си, и започна да се приготвя за работа. Взе душ, сложи грим на бледото си лице, облече си топла тъмнокафява копринена рокля с дълги ръкави и кремав жакет. Почти без да се замисля, си сложи малки златни обици и дълга златна верижка.

В службата почти три часа никой не я безпокои и тя добре използва времето, за да подреди папките, които Едуард, синът на Андре, бе разбъркал през краткото й отсъствие. Тъкмо свършваше, коленичила пред най-долното чекмедже, когато вратата се отвори.

— Стейси! — възкликна Андре. — Толкова бързо се върна! Боже мой, та ти се обади едва вчера! Не те очаквах толкова скоро. Ала съм доволен, че си у дома, шери, много съм доволен — той се приближи, подаде й ръка да се изправи и я целуна по двете бузи. Отдалечи я леко от себе си, без да пуска ръцете й. — Но може би си се върнала прекалено рано? Изглеждаш малко уморена. Имала си дълго пътуване и тежко прекарване, нали? Може би трябва да си останеш вкъщи ида си починеш няколко дни. Изглеждаш уморена — повтори Андре загрижено, макар че „уморена“ не бе точната дума. Не би могъл да намери думи за онова, което имаше предвид. — Красива както винаги, шери, ала уморена.

Стейси се засмя, трогната от топлото посрещане.

— Много съм добре, Андре, честна дума. И нямам търпение да се заема за работа — внимателно изтегли ръцете си. — Нека да ти донеса кафето. А може би и по един кроасан, за да отпразнуваме връщането на блудната дъщеря? Знаеш ли, че не съм яла кроасан, откакто заминах? И после ще ми разкажеш докъде сте стигнали с договора на Жордан.

Андре кимна и я пусна. Когато тя се върна с двете кафета и обещаните кроасани, започнаха да обсъждат какво бе придвижил Едуард. След няколко минути Стейси имаше чувството, че изобщо не бе отсъствала. Минаваха хора, крито я поздравяваха с добре дошла и със закъснение й изказваха съболезнования. Точно преди обяд се появи Едуард ел Хамид, видя, че Стейси работи над онова, което до вчера му се струваше негово задължение, театрално й целуна ръка в знак на благодарност и побърза да изчезне.

Нещата продължиха по същия трескав начин целия ден, цялата седмица, целия месец. Тя бе доволна, защото това бе най-добрият начин да забрави.

Двадесет и седмият й рожден ден дойде и отмина. По този повод Андре й подари цветя и я заведе на обяд в любимото й малко бистро. Стейси получи дълго разтревожено писмо от Марта, заедно с големия колет с дрехите, които бе оставила в ранчото. Но нямаше нищо от Бен.

Тя сви рамене и си каза, че това не я интересува и че така дори бе по-добре. Все едно не можеше да очаква нищо от отношенията си с него. Те двамата вече нямаха какво да си кажат.

Хвърли се с още по-голямо усърдие в работата. Всеки ден си повтаряше, че най-после се бе освободила от него. Ала знаеше, че това не бе истина. Студът, който чувстваше, започваше да навлиза все по-дълбоко в нея. Чувстваше го дори когато замина с Андре в Саудитска Арабия за подписването на договора с Жордан. Студът вече ставаше част от нея. От една страна това бе добре, защото я правеше безчувствена към всякаква болка и й помагаше да работи по-добре. Но Андре започваше да се тревожи.

— Шери — каза й той един ден преди Коледа, когато се гласеше да излиза. — Защо не си тръгнеш и ти? — махна изразително с ръка. — Иди напазарувай. Направи си косата. Аз те освобождавам.

Стейси го погледна иззад бюрото и му се усмихна:

— Ти просто се чувстваш виновен, че си отиваш по-рано.

— Не, не! Е, може би малко, но… Защо да не се възползваш от моето чувство за вина? Освен това, когато ме няма, ти нямаш какво да вършиш.

— Когато теб те няма, мога да свърша най-много работа — съобщи му тя.

— Може би, ала съм разтревожен за теб, шери. Работиш прекалено много — усмихна се леко изненадано. — Да, да, знам, че би трябвало да съм доволен, защото печеля от твоето старание. Но ти си красива млада жена, а аз съм французин и едва след това бизнесмен и не мога да гледам как такава жена се похабява. Трябва да имаш мъж, някой, който да те глези — арабският му акцент се засили и Стейси се трогна от искрената му загриженост.

— Защо мислиш, че си нямам?

— Боже мой! Мислиш ли, че можеш толкова лесно да ме излъжеш? Ако имаше мъж, той нямаше да ти разрешава да прекарваш толкова часове тук, когато можеш да ги прекарваш по-приятно с него. Не, шери, ти нямаш приятел.

— Ох, добре, нямам приятел — призна тя през смях. — Ала аз искам да напредна в кариерата си, а не да ставам домакиня. Харесва ми работата, харесва ми да работя с теб. Освен това се срещам с много мъже.

— С много мъже ли? — повтори Андре недоверчиво. — С кого? Кога?

— Довечера — ловко забрави въпроса „с кого“. — Отивам на коледно празненство и щом свърша с този отчет, ще се прибера вкъщи да се приготвя.

— Не ме ли лъготиш?

— Не — стори й се, че още не бе убеден. — Лъгала ли съм те някога?

— Жените винаги лъжат, шери — усмихна се той. — Те просто не могат да не лъжат — засмя се на театралното й възмущение. — Хайде, остави този отчет. Ще те закарам до вас. И запомни, ще чакам подробен доклад за това тържество. И за несъществуващия ти мъж.

Стейси всъщност имаше къде да отиде — поне за това не излъга. Бе поканена най-малко на десет празненства, но засега нямаше намерение да ходи на нито едно от тях, просто защото не бе в настроение. Непрекъснато мислеше за Коледа в Тексас, спомняше си за мексиканския горещ шоколад, който Марта приготвяше за пиене около коледната елха. Винаги имаха старомодна елха, украсена с червени и зелени топки, нанизи пуканки, малки сламени магаренца и ангели, звезди и кръстове от кован метал, които й придаваха определено югозападен аромат. Пред очите й оживяваха фигурките, които Марта редеше върху камината. Тримата царе бяха със сомбреро, Йосиф също. Дева Мария бе с шарена пола и дълги черни плитки. Дори пелените на бебето Исус бяха шарени. От тавана винаги висеше пръстено гърне, пълно с подаръци и твърди бонбони, и всички деца от ранчото се опитваха да го улучат, за да се посипят лакомствата по пода. А храната! Имаше плодова торта от Корсикана, Тексас — единственото нещо, което Марта купуваше — и домашни карамелови бонбони с орехи. И специалните сладки с канела на Марта. За коледната вечеря винаги имаше и пуйка — традиционно празнично ястие, за което се говореше, че е измислено от монахините в манастира „Санта Роза“ през шестнадесети век. Всяка година Марта разказваше тази история, докато Стейси бъркаше сместа, ухаеща на домати, лук и чесън, бадеми, стафиди и сусам и винаги малко настърган шоколад. Необичайно съчетание, ала и досега с копнеж си спомняше за вкуса му.

Мисълта за онова, което губи, представата за цялото семейство, седнало за коледната вечеря, но без нея, убиваше у Стейси всякакво желание за празнуване. Ала може би Андре беше прав. Може би наистина се похабяваше. Имаше десетки мъже, вероятно дори стотици, които биха могли да я впечатлят. Разбира се, Бен далеч не бе единственият мъж на света. И само защото не можеше да прекара Коледа в ранчото, не значеше, че трябва да се откаже от всякакви празненства.

Тази вечер отиде на гости, после още няколко пъти през почивните дни, чак до новогодишното увеселение, което Андре редовно организираше. Той се зарадва, че я вижда там, очевидно в добро настроение и бе още по-доволен, когато тя разреши на един симпатичен свободен млад мъж да я изпрати. Нямаше да е толкова доволен, ако знаеше, че след една бегла целувка за лека нощ младежът бе отпратен да си върви по пътя. Също както няколкото други мъже, на които бе позволено да я придружат до вкъщи след предишните празненства. Просто изглежда Стейси не можеше да направи последната крачка и да произнесе думите, с които би ги поканила.

Да те вземат дяволите, Бен, мислеше тя, когато затваряше вратата пред озадачения или направо ядосан кавалер. Това беше един хубав мъж, мил и чаровен. И неспособен да я развълнува. После се събличаше, слагаше си нощницата и халата, пъхаше се в леглото, завиваше се презглава и сънуваше Бен.

 

 

Скоро януари свърши, а с него и шестмесечния срок. Сега ранчото принадлежеше изцяло на Бен. Загубено за нея завинаги. Този ден Стейси не отиде на работа, заключи се в апартамента си и плака, докато очите й се подуха. Това бе краят на всичко. Вече не можеше да промени решението си.

Тържествено събра спомените си — завещанието на Хенри, няколко стари снимки и дантелата, която Марта й беше подарила. Запали камината и започна ритуално да ги гори. Първо завещанието, после снимките. Но когато дойде ред на дантелата, усети, че не може. Затова я сгъна и я скри в най-дълбокото чекмедже.

 

 

В началото на февруари Андре се обърна към нея с молба.

— Искам да те помоля за една лична услуга, шери.

Стейси остави документа, който преглеждаше.

— Разбира се, Андре. Каква е?

— Няма да си толкова въодушевена, като чуеш — предупреди я той. — Нали знаеш, че ремонтът у нас продължава.

Тя се усмихна. Всички в службата знаеха за къщата на Андре. Ремонтът бе започнал като нещо незначително, ала се бе разраснал и обхванал почти всички стаи. Андре ежедневно викаше някого за къщата си или караше Стейси да вика вместо него.

— Трябва да поканя един клиент.

— Мосю Вердан?

— Да, Вердан — кимна той. — Не мога да го поканя у нас, а… — гласът му затихна в очакване.

— Моят апартамент достатъчно голям ли е? — предложи Стейси, която се досети за какво става дума.

— Би било прекрасно — усмихна се Андре облекчено. — Ти си съкровище, шери, безценна перла!

— И кога ще се проведе това малко събиране? — попита тя и взе молива, за да си отбележи в настолния календар.

— Довечера.

— Довечера?! — Стейси едва потисна въздишката си. — Не ми даваш много време — смъмри го кротко и той се усмихна глуповато. — Колко души ще дойдат?

Започнаха да обсъждат подробностите.

— Само коктейли — подзе Андре. — И никакви ордьоври. Оставям това на теб, шери — махна с ръка. — Нали знаеш, имаме билети за опера — тя знаеше, защото бе направила резервацията. — Значи всичко трябва да върви като по часовник. Тръгвай, шери, и гледай всичко да е наред.

Стейси се усмихна снизходително и отиде в канцеларията си. За по-малко от десет минути подреди бюрото си и бе готова да излезе.

— Няма да се върна, Никол — съобщи тя на секретарката си. Спря да пристегне дългото си до петите кожено палто и погледна часовника, за да направи сметка на времето. — Ако се обади мосю Вердан, свържи го направо с Андре. Всички други само питай какво имат да предадат — сложи си кожената барета, вдигна якичката на палтото си и излезе.

 

 

Два часа по-късно, натоварена с торби и цветя, Стейси спря с такси пред блока си. Отвори с рамо входната врата и натисна с лакът бутона на асансьора. След нея вървеше шофьорът с останалите торби. Тя прехвърли багажа в едната си ръка и затърси ключовете. Усети как букетът се изплъзва изпод мишницата й и бързо захапа дръжката на чантата си, за да успее да го хване.

— Дай да ти помогна — чу мъжки глас, говорещ на английски. Една голяма загоряла ръка хвана чантичката и букета.

Стейси вдигна глава и замръзна от изненада. Автоматичното „мерси, мосю“ замръзна на устните й.

— Бен — произнесе беззвучно. — Как… Кога… — но думите й изневериха. Не бе очаквала да го види отново някога, особено тук, в Париж, пред нейния апартамент. Не знаеше какво да каже, какво да направи.

— Здравей, Стейси — каза той с измамно ленивия си глас.

— Здравей, Бен — успя да отвърне. Започваше да идва на себе си. Двамата стояха един срещу друг и се чудеха какво да кажат сега, след като си бяха казали „здравей“.