Кандейси Скулър
Дивата котка (1)

Първа глава

Стейси Ричардс беше ядосана. Направо вбесена. Чувството кипеше под привидно спокойната й външност като разтопена лава под втвърдената земна кора. Затвори очи и за миг му се отдаде, почти смазана от неочакваността му. Това бе първото чувство, което изпитваше към дядо си през последните безкрайни четиридесет и осем часа.

През последните единадесет години.

Не бе броила сълзите, които проля вчера в майчинските прегръдки на Марта — не толкова за дядо си, колкото за самата себе си. Сълзи на умора след дългото пътуване, сълзи на облекчение и, колкото и безсърдечно да звучеше, сълзи от щастие, че отново си бе у дома.

Аз съм си вкъщи, мислеше тя. Никой вече няма да ме изгони оттук.

И сега това!

Първото й желание бе да даде воля на гнева си, да се мята и да крещи. Но годините, прекарани в привилегированото училище за богаташки дъщери, си казваха думата. Стейси остана загледана през прозореца към опърлената от слънцето земя, гордо обърнала гръб на стаята. Дори с мигване на окото не показа колко бе обидена и потресена от последното желание на дядо си.

— Продължавайте, господин Барнс — кимна на адвоката, който бе замълчал, очаквайки реакцията й. Едва доловимият й френски акцент прикриваше някогашния провлечен западнотексаски диалект. — Сигурна съм, че има още — почувства как мъжете се спогледаха, изненадани от спокойствието й. Старата Стейси отдавна да беше избухнала. Ала тя вече не беше старата Стейси. — Господин Барнс?

Емет Барнс се покашля и продължи да чете последната воля и завещание на Хенри Оукс — „Железния“. Но Стейси вече не го слушаше. Всичко, което можеше да се каже за нея и нейното бъдеще, вече бе казано. Тя все още стоеше с лице към прозореца, гледаше как една дебела сива котка се шляе безцелно из двора и се чудеше дали това би могла да бъде същата котка, която Марта имаше преди единадесет години.

Единадесет години, помисли Стейси. Единадесет пропилени години.

Разбира се, те не бяха напълно пропилени. Напротив, това бяха пълноценни и плодотворни години. Ала докато стоеше тук, те се изплъзнаха, разтвориха се в трептящия от жега въздух и тя отново видя себе си преди единадесет години, точно тук, в същата тази стая.

 

 

И тогава беше ядосана. Разгневена, обидена и непокорна. Бяха й казали, че отива да учи, без да оставят място за възражения. Но дядо й, изглежда трогнат от бурните й сълзи, омекна и й разреши поне да избере къде да замине.

— В Париж — отсече тя предизвикателно, избирайки най-чуждестранното, най-порочното място, което петнадесетгодишното й съзнание можеше да си представи. — В Париж — повтори упорито с надеждата, че той ще каже „не“.

Дядо й едва не се предаде. Париж бе прекалено далеч от тяхното ранчо в Западен Тексас, не само географски, ала и културно, а Стейси беше твърде млада. Виждаше се как той се колебае. Тогава се обади Бен, настоя тя да замине и „Железния“ Оукс взе окончателното решение.

Дядо й я ядоса, но Стейси бе свикнала с дебелоглавото му упорство и го разбираше, още повече, че приличаше на него. Ако беше само той, сигурно щеше да се успокои достатъчно, за да види причините за решението му. Щеше да свикне с училището, да се прибира всяка ваканция и когато завърши, да се върне у дома. Това, от което най-много я заболя, бе предателството на Бен.

Струваше й се, че винаги бе обичала Бен. Отначало това беше детското боготворене на по-голям брат или любим чичо, което с годините незабелязано прерасна в свенливата неизречена любов на младо момиче към седем години по-голям мъж. После, през лятото, когато навърши петнадесет, тя се превърна в жена невероятно бързо, сякаш само за една нощ. Едновременно с новите форми и изненадващото откритие, че бе привлекателна за мъжете, дойде и една предизвикателна прелъстителност. Стейси вече бе станала жена — напълно зряла, както й се струваше — и нетърпеливо, ала уверено чакаше Бен да забележи това. Беше съвсем сигурна, че той знае за чувствата й, че и той изпитва същото към нея и че я е чакал само малко да порасне, преди да признае любовта си.

И тогава Бен разби увереността й, като с един удар я осъди на раздяла, на отдалечаване от него и от дома, който обичаше.

— Тя расте дива — обърна се Бен към дядо й. — Виж я — плесна я по врата. — Тесни джинси, риза, която едва се закопчава, рошава коса. Прилича на улична проститутка.

— Махни си мръсните ръце, магаре такова! — избухна Стейси и го настъпи с тежките си обувки. Ръцете му се стегнаха на врата й и я повдигнаха. Тя се вкопчи в китките му, без да спира да ругае. — Пусни ме, копеле!

Едно копче от ризата й се скъса, падна на пода и шумно се изтърколи нанякъде във внезапно настъпилата тишина. Всички замръзнаха. Стейси ахна и с пламнало лице припряно затвори ризата си — но не и преди двамата мъже съвсем ясно да видят, че не носи сутиен.

— Разбра ли какво имах предвид? — каза Бен ядосано и я пусна.

— Говориш, сякаш съм го направила нарочно! — извика тя. — Ти беше виновен, да те вземат дяволите!

— Марта би трябвало да ти измие устата със сапун — спокойно отбеляза Хенри Оукс. — Приказваш като ратай.

— Марта вече не може да се справя с нея — процеди през зъби Бен. — Ако изобщо някога е можела.

— Не ми трябва някой да се справя с мен!

— Ами, не ти трябва — възрази Бен напрегнато. — Ако някой не те озапти, скоро ще се наложи да те омъжим набързо за първия ратай.

— Не! — избухна Стейси. — Не е вярно!

И наистина не беше вярно. Единственият мъж, когото искаше, беше той. С ратаите само флиртуваше по малко, колкото да изпробва новооткритата си женска привлекателност. Как Бен не можеше да разбере това?

Битката продължи още една седмица, ала когато облаците се разчистиха, Стейси се оказа опакована и като нежелан багаж натоварена и изпратена със самолета за Париж. Училището, препоръчано от жената на един приятел на дядо й, се славеше с това, че може да превръща в дами своенравните богаташки дъщери.

С времето се приспособи към новото си обкръжение. Започна да харесва и училището, и новите си приятели. При други обстоятелства би приела това като едно вълнуващо приключение. Но не искаше — не можеше да прости на Бен, а покрай него и на дядо си, че я бяха заточили далеч от мястото и хората, които обичаше.

Упорито не отговаряше на късите писма, които дядо й рядко изпращаше, докато накрая той изобщо престана да й пише. Вместо това тя пишеше на Марта. Писмата й бяха пълни с възторжени описания на Париж и преувеличени истории за собствените й приключения. Никога не спомена колко й бе мъчно за дома, колко й бяха омръзнали модните ревюта, музеите и уроците по готварство.

Когато дойде времето да завърши училище, бе успяла да изгради толкова висока стена около себе си, че дори и да искаше, вече не би могла сама да я разруши. Признанието, което получи за завършването си, бе един чек за внушителна сума от дядо й с поръчение да си купи „нещо хубаво“, една пощенска картичка с поздравления, подписана „с любов“ от Бен и една бяла дантела от Марта. Стейси написа на Марта топло благодарствено писмо и постави дантелата на таблата на леглото така, че да може да я вижда всеки ден. Чекът внесе във вече доста порасналата си банкова сметка. Дядо й щеше да разбере, че го бе приела. А картичката, която прочете пет-шест пъти с надеждата да открие някакво тайно съобщение, бе изгорена.

Никой, дори Марта, не бе споменал, че сега, след като бе завършила, я чакаха да се върне у дома. А Стейси бе прекалено горда или прекалено упорита, за да си признае, че иска точно това. Днес, поглеждайки назад в годините, виждаше колко безсмислено е било всичко и как не бе наранила никого е решението си — освен самата себе си. Ала тогава бе само на осемнадесет, а те бяха по-възрастни и по-мъдри и трябваше да я поканят. Тя с радост щеше да се върне. Никой обаче не я повика.

Затова Стейси си нае апартамент в един скъп и модерен парижки квартал и заживя като всяка друга достатъчно заможна млада французойка. Ходеше на забави до късно през нощта, а често и до зори. Колекционираше произведения на изкуството. Караше бързи и скъпи автомобили и си купуваше повече дрехи, отколкото й трябваха в момента или отколкото някога би могла да облече. Ходеше с приятели до Кан за филмовия фестивал, до Сен Тропе заради слънцето и до Сен Мориц на ски. Накрая, само поради обзелата я скука, си намери работа.

Работата не беше нито интересна, нито добре платена. Но пък тя не работеше заради парите — на всеки три месеца на нейно име пристигаха внушителни чекове.

За своя изненада откри, че деловият свят й харесва и че се оправя добре в него.

Прекалено добре, за да се задоволи задълго с положението си. Много скоро започна да се оглежда за нещо ново. Бързо откри, че няма нужната квалификация за работата, която би я удовлетворила. Очевидното й старание и студената й красота й отваряха много врати, ала уменията да подреди масата, да избере подходящото вино или да се измъква от конфузни ситуации — всичко, на което я бяха учили в училището — не се търсеха.

Затова Стейси отново се захвана да учи — в бизнес училище. Когато след две години го завърши, постъпи на работа като секретарка в една малка, но много богата международна петролна компания. Само след година и половина, след кратко пребиваване в счетоводството, се озова на престижната длъжност личен помощник на президента.

Работата бе интересна и вълнуваща, още повече поради честите командировки до Саудитска Арабия, където посещаваше както петролните сонди и рафинерии, така и офиса на фирмата.

Нейният шеф Андре ел Хамид, вдовец от френско-саудитски произход, имаше къщи и канцеларии и на двете места. Той организираше много делови приеми, така че отличните умения на Стейси, придобити в училището, допълнени от също така високата й професионална квалификация, най-после се оказаха полезни.

Беше щастлива — повтаряше си тя, когато я обземеше носталгията. Нейният дом сега бе Париж, а прашното малко ранчо в Западен Тексас бе свързано с онова, което бе била някога. Приятелите, работата и животът й бяха в Париж. Ако се върнеше сега, би умряла от скука.

Ала това бе лъжа. И дълбоко в себе си го знаеше. Би се втурнала презглава към дома, само ако някой намекнеше, че е желана там. Но никой не намекваше за това — до онази телеграма, която пристигна преди два дни.

Прекарваше една приятна неделя, съчетавайки работата с удоволствието в извънградската къща на шефа си. Там я намери телеграмата:

„Хенри загина при конна злополука. Ела незабавно за четене на завещанието.

Бен.“

Нямаше нищо, което да смекчи удара. Потресена, Стейси остави на Андре да изрази възмущението й от коравосърдечието на подателя.

— Това е безобразие! — прогърмя той и по френски развълнувано размаха телеграмата. — За какъв се мисли този Бен, та така безчувствено да съобщава за такова нещастие? Анет — обърна се Андре към прислужницата, — веднага приготви багажа на госпожица Ричардс и поръчай да докарат колата. Побързай, тридесет минути, не повече.

Отпрати момичето, измъкна Стейси от стаята, далеч от любопитните погледи на другите гости и успокоително я потупа по рамото:

— Много съжалявам, шери. Този Хенри баща ти ли беше?

— Дядо. Андре, нали не си много против, че те оставям в такъв момент? — тя направи неопределен жест, който трябваше да означава и гостите, и работата. — Знам, че трябва да се завърши договора с господин Жордан и още хиляди неща, но… — вдигна рамене. — Ще се върна възможно най-бързо.

— Да, против съм. Ужасно! Ала това сега няма значение. Твоята секретарка би могла да се справи с повечето неща, докато се върнеш. А и Едуард може да помогне с нещо — тъмните му очи проблеснаха мрачно. — Време е този мой лекомислен син да разбере откъде идва хлябът — потупа я отново по рамото: — Върви да се приготвиш. Аз ще се обадя на летището.

— В телеграмата пише „незабавно“, така че запази ми място в първия самолет, независимо какви са връзките — помоли го тя и тръгна към стълбите.

У дома, пееше едно гласче в душата й, докато вървеше към луксозната стая. Отивам си у дома.

 

 

След почти осемнадесет часа и две прехвърляния Стейси кацна в Лъбок, Тексас. На летището в Далас имаше престой от няколко часа и тя слезе от самолета, за да се освежи. Това й помогна, но за кратко и сега се чувстваше смачкана и толкова изтощена, колкото никога в живота си.

На летището не видя познати. Появи се само един дългунест млад каубой с избелели джинси и прашна широкопола шапка.

— Ханк Уоткинс — представи се той. — Шефът ме прати да ви взема.

Тричасовото пътуване до ранчото мина при почти пълно мълчание. Момчето не беше от приказливите, а и Стейси нямаше сили да му измъква думите от устата. Климатичната инсталация в стария пикап бе твърде слаба за тексаското слънце и се наложи да пътуват с отворени прозорци. През повечето време тя седеше неподвижно, уморено облегнала глава на седалката и сякаш поглъщаше с поглед безкрайните километри шосе, оградено с бодлива тел. Прашната равнина се простираше докъдето й виждаха очите.

Инстинктивно усети кога навлязоха в имението. Поизправи се и нетърпеливо се взря в хоризонта, за да види високата порта на главния вход в ранчото.

— Спрете, моля ви — обади се Стейси, след като се отклониха от шосето.

Слезе и се огледа с благоговение. Пое дълбоко въздух. Вдъхна прахта, горещината и едва доловимия аромат на див чай. Усети и още по-неуловимата, ала не по-малко скъпа миризма от нефтените сонди в далечината. Както и по-рано, те й заприличаха на някакви странни насекоми, въпреки че повечето от тях стояха неподвижно. Едва сега разбра, че най-после си бе у дома.

Заслони с ръка очи и се опита да различи сградата в края на пътя. Видя само силуета й, ограден от високите дървета, които преди години бе засадил дядо й, за да пазят къщата и нейните обитатели от жаркото слънце. Зърна и стопанските постройки, които й се сториха повече и по-големи, отколкото ги помнеше. Въздъхна и се качи обратно в пикапа. Тези промени й се струваха като предателство към онзи дом от нейното детство.

Когато се приближиха, видя и други промени — малки наистина, но чувството, че и най-незначителната разлика я пронизва в сърцето, й попречи да ги възприеме като подобрения. Затвори очи. Не искаше да гледа повече.

След малко пикапът спря. Бяха пристигнали.

Младият каубой се зае с куфарите и я остави сама да влезе в къщата. Покритият с плочи коридор беше точно същият, какъвто го помнеше, сенчест и прохладен, независимо от жестокия пек навън. В него имаше много хора, или поне така й се стори. Тя бе толкова уморена, че едва виждаше. Бен обаче го съзря веднага, защото се извисяваше над всички.

— Здравей, Стейси — каза той и бързо я огледа от добре подредената коса до обувките от змийска кожа. — Променила си се.

— Нали това беше целта? — отвърна тя хладно, настръхнала от предизвикателството в гласа му и от оценяващия му поглед.

— Така е — съгласи се Бен безгрижно. — Радвам се, че всички тези пари не са отишли напразно.

Чичо Пийт — не точно неин чичо, а приятел на дядо й — я потупа по гърба за добре дошла. След това Рамон, градинарят, който бе много остарял, произнесе кратко приветствено слово, забил поглед в пода. Чичо Пийт тъкмо бе започнал да я представя на останалите, когато се появи Марта, като разгневена крава, открила загубеното си теленце.

— Как не ви е срам! — скара се тя и скри Стейси в прегръдките си, сякаш бе още на десет години. — Не виждате ли, че е уморена? Едва стои на краката си. Отивайте си! — размаха пръст към Бен: — И ти, Бенито. Изчезвай! — помъкна я по стълбите към втория етаж, където бяха спалните. — Ела с мен, чедо — никой не я бе наричал така вече единадесет години. — Уморена си, нали? Сега ще се съблечеш, ще дремнеш, а после ще хапнеш.

— Ама обедът… — възрази неуверено Стейси. — Замириса ми на царевични питки.

— Когато се събудиш, ще има още повече — отсече Марта, отвори куфара й, подаде една копринена нощница и я побутна към банята. — Върви да се измиеш — изкомандва тя като към непослушно дете.

След десет минути Стейси се чувстваше малко по-добре.

— Много хубаво — докосна Марта нощницата. — Много красива си станала. Бенито ще е доволен, да. Ела — продължи тя, без да изчака Стейси да каже колко малко я интересува дали Бен ще я хареса. — Седни тук — посочи към леглото — и си разреши косата, преди да легнеш. Дълго пътуване, а? — без да чака отговор, разрови куфара.

Стейси се усмихна и взе четката. Марта не се бе променила, благословена да е. Все още се отнасяше с нея като с любима, макар и бавноразвиваща се дъщеря.

— Мога и после да се среша.

— Няма страшно — отвърна Марта, точно както очакваше Стейси. — Аз ще го направя и готово. Да?

— Да — съгласи се Стейси и тръсна коса назад.

— Още си толкова руса — забеляза Марта и взе четката. — Както когато беше момиченце — докосна леко косата й. — Мисля, че много дълго те нямаше. Хубаво е, че се върна, чедо.

— Радвам се, че съм си отново вкъщи — съгласи се Стейси и изведнъж избухна в сълзи.

— Хайде, хайде — Марта се опита да я успокои, като я притисна към големите си гърди. — Всичко е наред. Вече си тук — залюля я в прегръдките си, докато уталожи сълзите й. — Сега си по-добре, нали? — измъкна една носна кърпичка и избърса лицето й.

Стейси кимна.

— Извинявай, не знам какво ми стана.

— Уморена си — заяви Марта, без да приема извиненията. — Хайде в леглото.

Стейси с усмивка се подчини и благодарна се пъхна в хладните колосани чаршафи. Клепачите й тежко се отпуснаха. Рай, помисли тя. Аз съм си у дома и е истински рай.

— Спи колкото ти се спи — заповяда й Марта и затвори вратата към терасата. — Когато се събудиш, ще има царевични питки и пържени чушки, нали?

— И мексиканско кафе — добави Стейси сънливо.

— Да, и мексиканско кафе — съгласи се Марта, излезе и затвори вратата след себе си.

Изтощена, Стейси проспа вечерята и се събуди чак на следващия ден от тихото шумолене на Марта, която разопаковаше багажа й.

— Вече съм будна — обади се тя. — Няма нужда да пазиш тишина.

— Нямаш ли друга черна рокля, чедо? — Марта вдигна два от възхитителните френски тоалети. Единият бе къса лъскава туника, другият — дълга до пода рокля с цепка от едната страна. — Къде е черният ти костюм за погребението?

— Нямам черен костюм. Ще облека тъмнозелената рокля.

— Зелена! Не можеш да носиш зелена рокля на погребението на дядо си! Не е почтително.

— Много е почтително. В края на краищата, роклята е тъмнозелена. По-тъмна не може да бъде.

Осъдителното изражение върху лицето на Марта не се промени. Стейси въздъхна, завърза колана на халата си и отвърна очи. Нямаше намерение да се чувства като виновно дете.

— Не е като да се облека в червено.

— Трябва да си в черно — настоя Марта, която сама бе в черно — от дантелата на косата до грубите ниски обувки. — Ти си му внучка.

— Внучка, която за единадесет години не пожела да види поне веднъж.

— Мисля, че вината не беше само негова.

— Вярно е — призна Стейси, като мислеше повече за Бен, отколкото за себе си. — Ала това нищо не променя. Не съм толкова лицемерна, та да се преструвам, че чувствам нещо, което го няма. Моля те, опитай се да ме разбереш.

— Ти ужасно му липсваше — опита Марта отново.

— Така ли? — Стейси изобщо не се трогна. — Малко ми е трудно да повярвам — ако му бе липсвала, защо не бе дошъл да я види? Защо поне веднъж не я повика при себе си? Спря се на вратата на банята: — Каквото и да е, просто нямам какво друго да облека. Освен ако мислиш, че бежовото ще подхожда повече.

Когато излезе от банята, Марта си беше отишла. Багажът й беше разопакован, леглото оправено. Тъмнозелената рокля лежеше с тих укор върху розовата покривка, а бялата дантела бе просната до нея.

Упорито отказвайки си да се почувства виновна, Стейси се облече и гримира с бързина, придобита през годините. Сви златисторусата си коса в стегнат кок и предизвикателно сложи перлена огърлица, обици и скъп парфюм. Накрая спусна дантеления воал пред лицето си и се огледа в голямото огледало на старомодния гардероб. Остана доволна. Жената от отражението изглеждаше достатъчно опечалена, но същевременно и много шик. В този вид би могла да отиде както на погребение, така и на делова среща. Никой не би допуснал, че човекът, когото днес погребват, е нейният дядо, човекът, който я отгледа от малко дете след смъртта на родителите й.

Изведнъж се сети, че още не бе видяла покойника, че всъщност не знаеше изобщо нищо повече от онова, което Бен бе писал в телеграмата. Ала реши, че сега няма нужда да се тревожи. И без друго вече нищо не можеше да направи. А и Бен без съмнение се бе погрижил за всичко.

 

 

Бен произнесе надгробното слово — кратко и просто припомняне на дългия и пълен със събития живот на Хенри Оукс „Железния“.

— Той умря така, както би искал, ако можеше да избира — завърши Бен с пресекващ от вълнение глас. — Бързо и според най-добрите каубойски традиции с обувки на краката си. Трябва да сме доволни заради него, че се случи по този начин, независимо колко голяма… — замълча в очевидно усилие да се овладее. — Колко голяма празнина остава в нашия живот. Ще ни липсва — наведе се и почти гальовно докосна ковчега. — Сбогом, Хенри — прошепна с блестящи от сълзи очи. — Почивай в мир.

Стейси отвърна очи. Имаше чувството, че присъства на дълбоко личен разговор. Опита се да насочи вниманието си към нещо друго и огледа опечалените, събрани около гроба.

Виждаше се, че не само Бил бе обичал и уважавал дядо й. Малкото семейно гробище бе препълнено с ратаи, приятели и съседи. Имаше изненадващо много побелели старци, които бяха пристигнали от петролните центрове в Хюстън и Тулса, а и чак от Анкоридж и Мексико, от Северно море и бреговете на Великобритания. Те бяха стари авантюристи, като дядо й и чичо Пийт. Някои бяха забогатели, като „Железния“ Оукс, някои бяха загубили всичко, а някои никога не бяха постигали нищо. Но всички стояха с наведени глави и свалени шапки в знак на уважение към падналия си приятел.

Марта открито плачеше, както и още няколко жени. Дори очите на чичо Пийт бяха подозрително блестящи. Ала Стейси не плачеше. Не можеше. И докато стоеше, сдържана и със сухи очи, чувстваше неодобрението на хората около себе си. Отвръщаше им с ледено, достойнство.

После пасторът произнесе: „Амин“ и всички започнаха да се разпръскват. Бен я хвана за ръка и я поведе към чакащата наблизо кола. Между два удара на сърцето, тя забрави за възмутените опечалени.

— Емет Барнс ще се срещне с нас в къщата — съобщи Бен и се разположи зад волана на новия тъмносин линкълн. — Иска да прочетем завещанието на Хенри още сега.

Стейси извади от чантичката си отдавна жадуваната цигара. Запали, напълно забравила, че се опитваше да се откаже от пушенето.

— Наистина ли е нужно чак толкова да бързаме?

— Изглежда Емет мисли така. Нещо в завещанието го е обезпокоило и той иска бързо да приключи с него — замълча и я погледна. — Сигурно няма да бъде…

— Предпочитам да го чуя от господин Барнс — прекъсна го тя.

— Както желаеш — сви рамене Бен и подкара към къщата.

Стейси седеше сковано, отделена от него с един метър светлосива тапицерия и го изучаваше изпод спуснатите си ресници. За последните единадесет години той се беше променил съвсем малко — само бе станал още по-голям и широкоплещест, ако това изобщо беше възможно.

Когато Бен се появи за първи път в ранчото, тя беше шестгодишна, а той на четиринадесет и след смъртта на майка си търсеше убежище заедно с леля си Марта. След години Стейси научи, че баща му е бил алкохолик, студен и безчувствен към единствения си син, когато бил трезвен, и груб, когато бил пиян. Смъртта на майка му го освободила от необходимостта да живее с баща си.

Хенри веднага хареса момчето, и то дотолкова, че го покани да остане при тях в къщата, като пълноправен член на семейството. Марта с радост прие за своя цел да поохрани мършавото сираче. Шестгодишната Стейси безусловно го обожаваше.

Бен играеше ролята на големия брат и защитник, а Стейси — на глезената малка сестричка. След още две години бащата на Бен умря и Хенри го осинови официално. Стейси бе във възторг — сега вече бяха истински роднини.

Тогава започнаха клюките. Бен е незаконен син на стария господар, говореха зад гърба му. Никой, дори самият Бен не знаеше това със сигурност, а и не се осмеляваше да попита. Той би желал слуховете да са верни — дори и само на осемгодишна възраст Стейси някак разбираше това. Бен го искаше с копнежа на момче, което никога не бе усетило любовта на баща си. Ако истинският му баща бе Хенри, това би обяснило причината, поради която мъжът, когото бе приемал за свой баща през първите шестнадесет години от живота си, се бе държал така с него.

Отначало Стейси бе много малка, за да разбере последствията от тези приказки. След години, когато вече разбираше много неща, тя гневно ги отхвърляше. Защото, ако Бен бе син на дядо й, то следователно беше и неин чичо, а Стейси знаеше, че едно момиче не може да изпитва към чичо си чувства, каквито тя вече изпитваше.

Сега го изучаваше, без да е заслепена от детско обожание или младежко увлечение и се опитваше да открие някаква прилика с дядо си. Хенри Оукс бе рус като нея и доста по-дребен от тъмнокосия мургав гигант на съседната седалка. Единственото, в което можеше да бъде сигурна, беше, че Бен бе тексаски фермер. Дори в мрачното погребално черно, целият му вид издаваше каубоя. Може би заради кройката на костюма му. Или заради тена му? Или заради начина, по който присвиваше очи срещу ослепителното тексаско слънце? Или заради големите, загрубели от работа силни ръце. Или…

Вниманието й внезапно, като от инстинкт за самосъхранение, се прехвърли върху черната широкопола шапка, захвърлена между тях на седалката. Каубой, помисли си с пренебрежение Стейси и се опита да си представи чифт пистолети на кръста му. Но той наистина нямаше нужда от тях в допълнение на портрета си. И без тях беше оня твърд, мъжествен и безкомпромисен мъж, с когото трябваше да се съобразяват. Човек, с когото рано или късно щеше да се наложи да се съобразява и тя.