Метаданни
Данни
- Серия
- В смъртта (14)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Reunion in Death, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Прошкова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 45 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- savagejo (2009)
- Корекция
- ganinka (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
- Допълнителна корекция
- ganinka (2014)
Издание:
Нора Робъртс. Завръщане в смъртта
ИК „Златорогъ“, София, 2001
Редактор: Розия Самуилова
ISBN: 954-437-104-4
История
- — Добавяне
- — Корекция от ganinka
Девета глава
Ив прекара дълги часове пред компютъра — изчисляваше вероятностите, направи и справка за имената, в които имаше думичките „шийп“ и „каубой“.
Докато компютърът работеше, тя отново прочете досието на Петибоун, надявайки се да е пропуснала нещо, подсказващо пряка връзка между убийцата и жертвата й.
Ала за сетен път установи, че Уолтър Петибоун е бил симпатичен човек на средна възраст, когото най-близките му са обожавали, а приятелите са обичали, и който е ръководил най-честно и почтено преуспяващата си компания.
Опитвайки се да открие връзка между родствениците на жертвите и Джулиана Дън, отново удари на камък. Липсваха доказателства, че съпругите на убитите мъже, децата им или брачните партньори на децата им са я познавали, камо ли че са имали мотив да й възложат извършването на престъпленията.
Двете съпруги на Уолтър Петибоун бяха съвършено различни, но помежду и все пак имаше нещо общо — неоспоримата им любов към него.
Информацията, с която разполагаше до момента, показваше, че Джулиана го е избрала напосоки. Което пък означаваше, че да се търси следващата й жертва е равносилно да търсиш игла в копа сено.
Ив си легна и остави компютъра да пресява имената на възможните мишени. Стана в ранни зори и отново прегледа информацията.
— Както е тръгнало, отново ще се изтощиш почти до смърт, лейтенант.
Ив погледна съпруга си, който стоеше на прага на вратата между двата кабинета. Въпреки ранния час вече беше облечен с обичайната си изисканост, гарвановочерната му коса блестеше. „Как успява винаги да изглежда като изваден от кутия?“ — запита се тя. За краткото време, с което разполагаше, бе успяла само да измие зъбите си.
— Нищо ми няма — помъчи се да го успокои. — Спах цели пет часа. — Посочи към монитора и добави: — Имаш ли представа колко фамилни имена включват наставката „шийп“?
Рурк се усмихна, прекоси кабинета й и подаде чашата с кафе.
— Скъпа, мога да ти изредя хиляди имена, но едва ли мога да се конкурирам с компютъра.
— Ами ако съм на погрешен път? Ами ако Джулиана е имала предвид човек с такава професия или пък дори външността му? Колко ли мъже приличат на овчари или каубои? Господи, как можах да се доверя на някаква наркоманка!
— Почакай, не бързай да се предаваш. Смятам, че си на прав път.
— Много ме утеши, благодаря. Дори ако се огранича до мъжете на възраст от петдесет до седемдесет години, към които тя засега проявява жив интерес, пак ми предстои да проуча десетки хиляди души, и то само в Ню Йорк. Да речем, че половината от тях ще отпаднат заради финансовото си положение, но все пак са прекалено много, за да бъдат открити навреме.
— Какво си намислила?
— Ще намаля броя им наполовина, ако се съобразя с теорията, че убийството на Петибоун е било планирано преди десетина години. Следователно ще търся преуспели мъже, които са в града отпреди десет години… и ще се надявам Джулиана да не се разбърза.
Тя нареди на компютъра да започне съставянето на нов списък, като се съобразява с новите критерии, отпи от кафето си и уж небрежно подхвърли:
— Какво ще правиш днес?
Рурк извади от джоба си диск:
— Ето графикът ми за през следващите пет дни. Ще те уведомя своевременно, ако настъпи някаква промяна.
— Благодаря. — Ив взе диска, погледна съпруга си в очите и повтори: — Благодаря. И още нещо — съжалявам, че снощи си го изкарах на теб. Просто ти пръв ми попадна пред очите.
— Този път ти прощавам. Но ако отново се напиеш и започнеш да се заяждаш, ще те напляскам.
— Дадено. — Когато Рурк се наведе да я целуне, тя рязко се отдръпна: — Почакай, още не съм се измила. Бях намислила да потренирам, докато компютърът изготви списъците.
— Прекрасна идея! — Той я хвана за ръката и я поведе към асансьора.
— Ама ти вече си облечен! — възкликна Ив.
— Най-хубавото на дрехите е, че човек може да ги облича и съблича, когато пожелае. — Като се качиха на асансьора, той се обърна и я накара да свали тениската си. — Ето, виждаш ли колко е лесно?
— Май забрави, че имаме гости, на които можем да се натъкнем всеки момент.
— Ние пък ще заключим вратата. — Рурк плъзна надолу дланите си и обхвана гърдите й. — После ще проведем много ползотворна тренировка.
— Хммм, допада ми начинът ти на мислене.
Докато Ив завършваше ползотворната тренировка с преплуване на няколко дължини на басейна, Хенри Маутън крачеше по облицования с мрамор коридор на адвокатската кантора „Маутън, Карлстън и Финч“.
Беше шейсет и две годишен, красив като филмов актьор и сред най-известните адвокати на Източния бряг, практикуващи корпоративно право.
Гладко сресаната му кестенява коса беше прошарена на слепоочията. Около очите му, които бяха почти със същия цвят, се виждаха само няколко бръчици, които му придаваха изискан вид. Костюмите му бяха ушити така, че да подчертават атлетичната му фигура.
Той винаги се движеше целеустремено. Винаги имаше някаква цел, към която се стремеше, а постигнеше ли я, набелязваше друга. Упражняваше професията си повече от трийсет години и всеки ден без изключение беше на работното си място точно в седем часа. Не промени навиците си дори когато преди двайсет и три години основа собствена фирма.
Любимата му фраза беше, че хората, които сами са изградили кариерата си, неуморно трябва да работят, за да поддържат определено ниво. За него думата „работа“ беше като евангелие.
Обичаше професията си, допадаше му да се катери по стръмните и хлъзгави стъпала на правото.
Отношението му към живота бе също като към работата — наслаждаваше му се, но го бе подчинил на определени правила. Поддържаше здравето, тялото и ума си чрез редовни упражнения, добра диета и досег с културата. Взимаше си отпуск два пъти годишно точно за по две седмици. През февруари почиваше в курорти с топъл климат, а през август избираше градове, които освен с многобройните си галерии и музеи, бяха прочути с театралните си постановки.
Третата седмица от всеки месец прекарваше в къщата си на брега на океана в Хамптън.
Някои, включително двете му бивши съпруги, го смятаха за голям сухар, ала Хенри се ласкаеше от мисълта, че е много организиран човек. Тъй като третата му съпруга досущ като него робуваше на установените навици, той смяташе, че не може да желае нищо повече от живота.
Фоайето на адвокатската фирма „Маутън, Карлстън и Финч“ беше просторно като катедрала, а в седем часа сутринта тук цареше гробна тишина.
Хенри влезе в кабинета си, през чиито прозорци се разкриваше зашеметяваща гледка към Манхатън — човек добиваше усещането, че се намира в орлово гнездо. Бюрото представляваше правоъгълен остров, върху който стояха само компютър и видеотелефон, скъп комплект писалки, кожена подложка за документи и снимка на съпругата му, поставена в сребърна рамка — през изминалите двайсет и три години в същата рамка последователно бяха поставяни фотографиите на три жени.
Той остави дипломатическото си куфарче върху кожената подложка, отвори го и извади бележника си и дисковете информация, които снощи бе взел у дома.
Без да обръща внимание на въздушните трамваи, които тромаво преминаваха край прозорците, Хенри затвори куфарчето и го постави на полицата до бюрото си, за да му е под ръка.
Изведнъж чу някакво шумолене, вдигна глава и озадачено изгледа елегантната брюнетка, която стоеше на прага на кабинета му:
— Коя сте вие?
— Извинете, ако съм ви стреснала, господин Маутън. Казвам се Джанет Дрейк и временно ще замествам секретарката ви. Чух стъпки в кабинета ви и дойдох да проверя. Нямах представа, че идвате толкова рано. — Джулиана скръсти ръце и стеснително се усмихна. — Още веднъж моля да ме извините, задето ви обезпокоих.
— И вие доста сте подранили, госпожице Дрейк.
— Вярно е, сър. Днес е първият ми ден тук, затова реших да дойда по-рано, да се запозная с обстановката и да подредя работното си място. Дано не възразявате…
— Напротив, ние поощряваме инициативността — побърза да я успокои той. Изгледа я по-внимателно и си помисли: „Привлекателна е, говори добре, личи си, че има желание за работа“. — Бихте ли искали да получите постоянна длъжност в нашата фирма, госпожице Дрейк?
Тя поруменя и свенливо сведе поглед:
— Това е най-голямата мечта в живота ми, сър. Дано да ви докажа, че заслужавам доверието ви.
Хенри кимна:
— Надявам се. Е, продължете запознаването с обстановката, нали така се изразихте?
— Да, сър. — Брюнетката понечи да се отдалечи, но изведнъж спря и попита: — Да ви донеса ли чаша кафе? Току-що програмирах автоготвача да го приготви.
Той пъхна един диск в компютъра и разсеяно промърмори:
— Да не бъде силно и не му слагайте захар. Благодаря.
Джулиана, която носеше обувки с нисък ток, тръгна към помещението за почивка на персонала. Не бързаше, защото разполагаше с предостатъчно време. Както винаги, грижливо беше проучила навиците на работещите във фирмата и знаеше, че шефът идва в кантората половин или дори един час по-рано от подчинените си. Но съществуваше опасност някой прекалено усърден чиновник или пък дроид, отговарящ за поддържането на чистотата, също да подрани и да провали плановете й.
Предпочиташе рано да свърши работата си и да се заеме с други задачи. Уверена бе, че Хенри би я поздравил заради ефикасността й.
Мисълта й се стори толкова забавна, че се изкиска, докато пускаше отрова в кафето му.
— Можеше да ти се случи още преди девет години, Хенри — промърмори, докато разбъркваше цианкалия. — Но ти не изтегли по-късата сламка. — Джулиана кокетно пооправи прическата си. — Жалко. Сигурно щеше да ти хареса да си женен за мен… макар и за кратко време.
Занесе голямата порцеланова чаша в кабинета му. Компютърът вече четеше на глас бележките, които Хенри си беше водил във връзка с някакъв съдебен процес. Отвъд прозорците прелетя хеликоптер, който се опитваше да регулира натовареното движение във въздуха. Тя остави чашата до лакътя на адвоката и се отдръпна:
— Желаете ли още нещо, господин Маутън?
Хенри, който очевидно беше погълнат от мислите си, машинално взе чашата и отпи от кафето, докато се взираше през прозореца и слушаше монотонния глас на компютъра.
— Не, имам всичко необходимо, госпожице… извинете забравих името ви.
— Казвам се Дрейк — отвърна тя. Усмихваше се, но очите й бяха студени като лед. — Джанет Дрейк.
— О, да. Желая ви успех през първия ви работен ден, госпожице Дрейк. Ако обичате, оставете вратата отворена.
— Разбира се, сър.
Джулиана излезе в коридора и зачака. Чу как Хенри задавено изхърка, опитвайки да си поеме въздух, и влезе обратно в кабинета, за да наблюдава предсмъртната му агония. Винаги, когато имаше възможност, наблюдаваше как жертвите й се разделят с живота.
Лицето на адвоката беше моравочервено, очите му бяха изцъклени. Докато махаше с ръце, събори чашата на пода и кафето се просмука в тъмносивия килим.
Втренчи в нея ужасяващите си очи, в които се четеше болка и страх, докато гаснеха последните искрици живот, тлеещи в тялото му.
— Май кафето ти влезе в кривото гърло? — шеговито подхвърли Джулиана и се приближи до адвоката, който в този момент падна на пода. — Настъпи малка промяна в ежедневния ти график, Хенри. — Тя наклони глава и любопитно се загледа в гърчещото му се тяло. — Предстои ти да умреш.
Хрумна й, че едва ли има по-вълнуващо чувство от това да гледаш как някой умира, и то от собствената ти ръка.
Истинско чудо бе, че повечето хора не са познали това удоволствие.
Когато човекът на пода най-сетне предаде Богу дух, тя му изпрати въздушна целувка, преспокойно излезе от кабинета и затвори вратата. „Жалко, че е толкова рано“ — помисли си, като взе чантата си и тръгна към асансьора. Искаше й се да обиколи магазините и да се отдаде на покупки.
Ив се приведе над трупа на Хенри Маутън. Трепереше от гняв, измъчваше я усещането за вина, чувстваше се безсилна. Каза си, че отрицателните емоции само ще й попречат, затова се постара да ги потисне.
— Това е нейният почерк — промълви. — Главата ми не го побира! Как е успяла да премине през охраната на сградата и да накара този човек да изпие кафето, в което е пуснала отрова? Явно прилича на хамелеоните и умее не само да бъде незабележима, но и да се превъплъщава в когото си пожелае. Навярно е знаела, че ще завари Маутън сам. Ударът е бил грижливо планиран. А пък аз си загубих времето да издирвам някакъв си овчар или човек, в чието име се съдържа наставката „шийп“.
— Лейтенант, mouton на френски означава овца. — Пийбоди й подаде портативния си компютър. — Току-що проверих.
— Браво, прекрасно, предсказанието на Лупи се сбъдна, само дето не успяхме да го разгадаем навреме и да помогнем на този нещастник. — Тя се изправи и си каза, че не бива да си изкарва яда на помощничката си. — Вдигнете го от тук и го предайте на съдебния лекар. Трябват ми дисковете със записите на охранителните камери, свидетелката, която е намерила мъртвеца, както и сведения за най-близките му родственици.
— Слушам, лейтенант. — Пийбоди се поколеба, сетне добави: — Не се самообвинявайте. Нямаше начин да предотвратите убийството.
— А трябваше. Въпросът бе да пъхна ключа в правилната ключалка. Ала не го сторих и ето, че имаме втора жертва в разстояние на два дни.
Когато помощничката й се отдалечи, Ив извади електронния си бележник и започна да въвежда информацията.
— Извинете — каза някой зад нея. — Вие ли сте лейтенант Далас?
Тя се обърна и видя елегантно облечена жена с гарвановочерна коса, подредена в съвършена прическа.
— Ако обичате, незабавно напуснете! — нареди й строго.
— Да, разбирам… веднага. Казаха ми, че вие ръководите този екип. Аз съм Оливия Финч и съм съдружничка на Хенри. Навремето му бях и съпруга… втора подред. — Извърна поглед към трупа на пода и устните й потръпнаха, ала тя ги стисна и съумя да запази спокойствие. — Надявах се да ми кажете… нещо. Каквото и да било.
— Възможно ли е да поговорим насаме, госпожице Финч?
— Да, разбира се. Да отидем в моя кабинет. — Докато вървяха по коридора, тя добави: — Налага се да дам някакво обяснение на служителите, а нищо не ми идва на ум. Пък и заради самата мен трябва да се постарая да намеря рационално обяснение на случилото се.
Отвори вратата на кабинета си, който беше голям колкото кабинета на Хенри, но беше с източно изложение, а мебелировката не беше толкова спартанска.
— Разбирам, че ви е мъчно за него… — промърмори Ив.
— Да, при това много. — Вместо да седне зад бюрото, Оливия се приближи до прозорците, които заемаха почти цялата стена. — С Хенри се разведохме преди четири… не, преди пет години. По-късно отново се ожени, случилото се ще бъде жесток удар за Ашли. По-лесно бих го приела, ако беше починал от естествена смърт, но да го убият… Никога досега не бях попадала на местопрестъпление. — Тя се обърна към Ив и добави: — Смъртта на Хенри дълбоко ме потресе.
— Познавате ли някого, който да има зъб на господин Маутън?
— Ние сме адвокати — поусмихна се Оливия. — Мнозина имат зъб на адвокатите. Шегата настрана — невъзможно ми е да си спомня за някого, който би причинил смъртта на Хенри. Признавам, че той е… че беше опак човек и да живееш с него бе почти невъзможно… от моя гледна точка, разбира се. Беше толкова праволинеен, никога не се отклоняваше от навиците си, не търпеше възражения. Беше от хората, които понякога ви се иска да го изритате отзад, но не и да убиете.
— Учудвам се, че и след развода с него сте останали съдружници — отбеляза Ив.
— При него всичко беше подчинено на логиката — още едно от досадните му качества. — В очите на Оливия проблеснаха сълзи, но с усилие на волята тя съумя да не се разплаче. — Заяви, че не вижда причина да правим реформи във фирмата само защото в съвместния живот не ни е провървяло. Каза още, че щом до този момент работата ни е вървяла, трябва да продължим сътрудничеството си. Като никога бях на едно мнение с него. Всъщност с Хенри бяхме по-добри делови партньори, отколкото любовници. Не зная дали помежду ни имаше приятелство. Зная, че в подобни случаи трябва да повикам моя адвокат, но честно казано, нямам сили.
— Защо господин Маутън е бил в кабинета си толкова рано сутринта? Работното ви време започва много по-късно, нали?
— Той всяка сутрин сядаше зад бюрото си точно в седем. Дори да настъпваше краят на света, той нямаше да се откаже от навиците си. Вярно е, че като човек имаше известни недостатъци, но по отношение на работата беше ненадминат. Държеше на фирмата, обичаше работата си, допадаше му да служи на закона. — Гласът й пресекна, тя притисна длан до устните си и задавено заповтаря: — Да му се не види! Да му се не види!
— Искате ли чаша вода?
— Не, благодаря. Не съм от жените, които плачат за щяло и за нещяло. — Оливия замълча за момент, докато се мъчеше да се овладее. — Аз също обичам професията си и вярвам в закона. Искам убиецът да бъде заловен и наказан, затова съм готова да отговоря на всичките ви въпроси. Обещавам, че всички служители на фирмата ще ви окажат пълно съдействие, иначе живи ще ги одера!
— Благодаря за помощта. — Ив тъкмо се канеше да зададе първия въпрос, когато Пийбоди влезе в кабинета.
— Лейтенант, може ли да излезете за малко?
— Извинете, госпожице Финч, връщам се веднага. — Тя застана пред вратата и нетърпеливо попита: — Намерихте ли нещо?
— Отпечатъците на Джулиана в помещението за почивка на служителите. Била е тук и не си е направила труда да напръска дланите си със защитен спрей. Взех и дисковете със записите на охраняващите камери и им поставих етикети.
— Браво на теб. Намери жената, която е открила мъртвеца, и я доведи тук, след като приключа с Финч.
Върна се в кабинета и попита:
— Госпожице Финч, познавате ли някоя си Джулиана Дън?
— Дън ли? Името ми се струва познато… — Тя смръщи чело, сетне изненадано се ококори. — Спомних си — тя е убила Уолтър Петибоун и другите… Гледах репортажите по телевизията. Мислите ли, че… Но защо? Как е възможно… — Оливия се олюля и седна на най-близкия стол.
— Виждали ли сте тук жена, която отговаря на нейното описание?
— Не! — Тя притисна длани до лицето си. — Главата ми не го побира.
— Била е тук, в помещението за отдих на служителите. Предполагам, че разполагате с персонал, който вечер почиства всички помещения в кантората.
— Да, да. Хората ни са много старателни.
— В такъв случай Джулиана е била тук тази сутрин. Мога ли да го използвам? — Тя посочи компютъра.
— Разбира се.
Ив вкара в процепа диска със записите, направени от камерата във фоайето на сградата, и попита:
— Известно ли ви е по кое време екипът по поддръжката почиства кантората?
— Според графика почистването на помещенията на този етаж се извършва между полунощ и два часа сутринта.
Ив програмира диска да започне излъчването на видеоматериала, който е бил записан два часа след полунощ. Прегледа го набързо, като спираше винаги, когато някой влизаше или излизаше от фоайето. По това време на нощта просторното помещение беше почти безлюдно, само от време на време го прекосяваха уморени чиновници, които са били принудени да останат до късно, служители от екипа по почистването и от охраната. В шест и четирийсет и пет във фоайето влезе привлекателна брюнетка с елегантен делови костюм и се отправи към бюрото на шефа на охраната.
Ив спря видеозаписа и нареди на компютъра да увеличи кадъра.
— Познавате ли тази жена? — обърна се към Оливия.
Адвокатката се втренчи в монитора.
— Не — отговори след няколко секунди. — Струва ми се, че никога досега не съм виждала тази жена. В тази сграда се помещават още много адвокатски кантори, както и представителствата на различни компании. Не разбирам как…
— Погледнете по-отблизо. Не обръщайте внимание на косата, съсредоточете се върху лицето.
Оливия нетърпеливо подхвана:
— Познавам всички, които работят на този етаж, но тази жена не е… Почакайте! О, боже! Това е Джулиана Дън, нали? Отначало не я познах.
— Да, мнозина също не биха я познали.
На обяд свика екипа си в една от залите за съвещания, която беше запазила.
— Ето какво се е случило — започна без излишни предисловия. — Джулиана фалшифицира пропуск на адвокатската фирма — за нея е било лесно като детска игра — и ден преди убийството влиза в сградата в осем часа и четирийсет и три минути. Показва пропуска на служителя от охраната, застъпващ смяната от шест сутринта до обяд, и се представя за Джанет Дрейк, временна секретарка в адвокатската кантора „Маутън, Карлстън и Финч“. Чаровно се усмихва на охранителя и дори любезно го заговаря, за да я запомни, когато я види на следващия ден. Тази сутрин тя идва малко преди седем часа. — Ив посочи монитора, на който вървеше видеозаписът от охраняващата камера. — Взима асансьора и слиза на етажа, на който се намира адвокатската кантора. На видеозаписа се вижда как преминава по коридора и влиза в един от кабинетите. След осем минути пристига и Маутън. Можем само да предполагаме какво се е случило през следващите двайсет минути.
Тя нареди на компютъра да стопира кадъра и продължи:
— От показанията на служителите във фирмата и на съдружниците на покойния научихме, че той е имал навика да идва на работа точно в седем часа. Безсъмнено Джулиана внимателно е проучила ежедневната му програма, навиците и обичаите му. Предполагам, че се е представила като временна секретарка, престорила се е, че изгаря от желание да получи постоянна работа, обсипала е с комплименти Маутън относно работата му и фирмата, която е създал. Накратко, улучила е най-слабото му място. След като го е омагьосала със сладки приказки, е предложила да му донесе кафе. Отишла е в помещението за отдих на персонала, наредила е на автоготвача да приготви кафе, пуснала е отрова в чашата. Обзалагам се, че не е избягала веднага, а е останала да се увери, че Маутън ще изпие кафето, наблюдавала го е как умира. Тя никога не оставя работата си недовършена. В седем часа и осемнайсет минути я виждаме да излиза от кантората.
Ив нареди на компютъра да продължи показването на видеоматериала.
— Погледнете я само — промърмори. — Цялата сияе. Очевидно стореното й доставя неописуемо задоволство. Напуска сградата, като използва аварийното стълбище, за да не предизвика любопитството на човека от охраната. Вероятно е взела такси и си е била вкъщи за закуска.
— Забелязвам, че е променила методите си — намеси се Фийни. — Действа само в Ню Йорк и убива мъже, които лично не познава. Но както се казва, човек трудно се отърсва от навиците си. Госпожата още си пада по привлекателни мъже на средна възраст, все още само леко променя външността си.
— Нещо ми подсказва, че ще остане в Ню Йорк. — Ив по навик посегна към чашата с кафе. — Според Майра за нея аз представлявам предизвикателство, тъй като съм единствената жена, срещу която някога се е изправяла. Ще се стреми да докаже, че ме превъзхожда, затова ще убива „на моя територия“, а мен ще прати за зелен хайвер.
— Прекрасно! — заяви Макнаб, а когато тя учудено го изгледа, побърза да обясни: — Ще й бъде много криво, когато неочаквано я нападнеш и прегризеш гърлото й.
— Подмазваш ли се, детектив?
— Да, лейтенант. — Младежът широко се усмихна и тръсна глава, при което трите обички на ухото му издрънчаха. — Всъщност казвам самата истина — Джулиана Дън не е по-способна от вас.
— Засега имам двама мъртъвци, които едва ли ще подкрепят мнението ти. Много спешно трябва да изровим информацията от компютрите, които конфискувахме от „Докпорт“. Бас държа, че тя притежава жилище в Ню Йорк.
„Вероятно е в някой от тузарските квартали“ — добави мислено и продължи обясненията си:
— Може би е апартамент или дори къща. Купила го е, докато е била в затвора, или пък го притежава отпреди и е уредила да го поддържат по време на отсъствието й. — Тя отново отпи от чашата си, очаквайки кофеинът да й подейства. — Следователно е поддържала връзки с външния свят. Вероятно е използвала джобния си компютър, но да си представим, че е допуснала грешката да изпрати съобщение по друга машина. И още нещо — проучила е набелязаните си жертви, следователно данните се съхраняват някъде.
— Работата върви бавно, защото се налага да се освободим от излишната информация, но скоро ще имаш резултат — увери я Фийни.
— Дано да е по-скоро. На тези дискове е записано заключението на Майра — за всекиго от вас има по едно копие. Тя е на мнение — което и аз подкрепям, — че изнасилването на Джулиана от заварения й баща е лъжа, измислена от нея. Спешно трябва да разпитам този човек и да го принудя да признае истината. Смятам, че ще я заловим по-бързо, ако научим повече подробности за нея. Освен това се боя, че той е сред набелязаните й жертви. Ще замина за Тексас при първа възможност.
— Нали и аз ще ви придружа, лейтенант? — обади се Пийбоди.
— Не, тук си по-необходима — заяви Ив и си помисли: „Не мога да рискувам. Няма да го понеса, ако и тя научи истината“. — Докато отсъствам, очаквам да разбереш откъде госпожата се снабдява с отровата. — Стараеше се да говори спокойно, макар че страхът сковаваше сърцето й. — От заключението на Майра ще разберете, че макар според компютъра вероятността да е малка, има опасност Рурк също да е набелязан от Джулиана.
— Мамка му! — възкликна Макнаб.
Въпреки че сърцето й се сви от възклицанието, тя се престори, че не го е чула.
— Той не отговаря на обичайните й стандарти при избора на жертва, на което вероятно се дължи и ниският процент на вероятност, даван от компютъра, Рурк обаче може да бъде нейно оръжие във войната й с мен. След като знаем коя е предполагаемата й жертва, по-лесно ще се доберем до престъпницата. Разполагате с графика на Рурк за следващите пет дни. Той твърдо отказа полицейска закрила, но се съгласи да вземе елементарни предпазни мерки.
Тя си спомни трупа на Маутън, проснат на пода на кабинета му. Представи си, че вижда бездиханното тяло на съпруга си, но бързо прогони кошмарния образ.
— Служителите, които го охраняват, са професионалисти, къщата ни разполага със сигурна система за защита, но предвид факта, че той може да се окажа главната цел…
Ив гневно изруга, сви юмруци, после по навик пъхна ръце в джобовете си.
— Фийни, моля те да провериш охранителните системи в службата му, у дома, в превозните средства, които той използва.
— Рурк ми се обади преди час. Ще се видим по-късно.
— Благодаря ти. Е, засега разполагаме само с тази информация, да се постараем да я използваме. Ако ви потрябвам, ще бъда в канцеларията си.
— Много е разтревожена — прошепна Макнаб на Пийбоди. — Никога не съм я виждал в подобно състояние. Какво се е случило с „желязната“ Ив Далас?
— Ще поговоря с нея. — Пийбоди изскочи от залата и се втурна по коридора. Видя, че началничката й отива към ескалатора, разблъска с лакти хората наоколо и успя да я настигне.
— Лейтенант, почакайте!
— Нямам време за празни приказки, Пийбоди. Трябва да приключа работата си тук, преди да замина за Тексас.
— Джулиана няма да убие Рурк. Дори няма да се доближи до него. — Тя хвана Ив за рамото и я накара да спре. — Може би ако се изправяше пред единия от вас, щеше да има известен успех, но когато сте заедно с вашия съпруг, вие сте несъкрушими. Няма начин да ви причини зло. Няма начин!
Чувството за безсилие и страхът, които стискаха гърлото на Ив, за миг отслабиха хватката си, а тя прегракнало заговори:
— Не се иска голямо усилие. Тя може да пусне отрова в кафето му, във виното му, дори в чашата с вода!
— Не е вярно! — разпалено възрази Пийбоди. „Не е разтревожена — помисли си. — Изплашена е до смърт!“ — Знаете, че не е вярно. За да го направи, трябва да заблуди неговото „радарно устройство“… и вашето. Не знам факти от миналото му, но се досещам за това-онова. Първо, сигурна съм, че Рурк умее да се защитава. Но има и още нещо — той е опасен. Може би именно заради това е толкова сексапилен.
Ив се извърна и невиждащо се втренчи в автомата за шоколадчета и бонбони.
— Най-невероятното е, че изобщо не му мигва окото — промълви.
— Но това не означава, че ще прояви неблагоразумие и няма да вземе необходимите предпазни мерки.
— Имаш право. Осъзнавам го, но все пак се тревожа… — Толкова й беше нервно, че за да прави нещо, извади от джоба си кредитен жетон, пъхна го в процепа на автомата и си избра от любимите си шоколадчета.
Съжалявам, този артикул временно липсва. Ще си изберете ли нещо друго? — произнесе механичен глас.
— Моля ви, не го ритайте! — побърза да каже Пийбоди, като видя изражението на началничката си. — Отново ще ви лишат от правото да използвате автоматите в управлението. Опитайте това, много е вкусно. — Тя побърза да избере друг вид шоколадче, преди лейтенант Далас да нанесе непоправими поражения на машината.
Избрахте десерт, съдържащ заместител на шоколад, хрупкава вафла и сметанов пълнеж.
Ив грабна десертчето и се отдалечи, докато автоматът изреждаше още данни, включително информация за калориите, сдържащи се в артикула.
— Разрешавате ли един въпрос във връзка с убийството на първата госпожа Стибс? — запита Пийбоди, като подтичваше, за да върви редом с началничката си.
— Питай, но не спирай — наистина нямам никакво време.
— Подробно проучих материалите по разследването и съм готова да призова на разпит втората съпруга. Реших обаче в продължение на ден-два да я държа под наблюдение. Да видим дали ще разбере, че я следя.
Ив с усилие откъсна мислите си от опасността, заплашваща съпруга й.
— Постарай се да забележи, че я наблюдаваш. Това ще я извади от равновесие, може би ще я накара да направи нещо необмислено.
— Намислила съм да разпитам неколцина от свидетелите, които са дали показания във връзка с убийството и са познавали Стибс и двете жени в живота му. Няма ли да навреди, ако тя разбере, че съм разговаряла с тях?
— Напротив, още повече ще се разстрои, ще се пита какво става. Когато я задържиш, нервите й ще бъдат опънати като въжета.
— Ще ми се да изчакам, докато се върнете от Тексас. Страхувам се да не сгафя.
— Както искаш. Сигурна съм обаче, че няма да допуснеш грешка. Моите сътрудници никога не правят гафове — добави, преди да се раздели с помощничката си, която тръгна към общото помещение.
Като влезе в кабинета си, Ив се облегна на вратата и си каза, че наистина трябва да се успокои. Машинално махна опаковката на десертчето, отхапа от него и реши, че наистина е вкусно. Ала Рурк не й излизаше от главата, затова го потърси в кантората му.
— Знам, че имаш съвещание в пет часа — побърза да се извини. — Макар че само Бог знае как издържаш ежедневно да се срещаш с толкова много хора.
— Просто съм твърде общителен, лейтенант. Всички хора по света са мои приятели.
— Да бе — промърмори тя. — Слушай, знаеш ли защо те търся? Ще те затрудни ли да отложиш срещите си, предвидени за утре?
— Какъв е смисълът да бъдеш шеф, ако не можеш да откажеш някакви си срещи? Какво искаш от мен?
— Да ме придружиш до Далас. Ще тръгнем рано сутринта.
— Добре. Ще уредя пътуването.
— Не зная колко време ще ми отнеме, но най-вероятно ще се върнем още същия ден или най-много след двайсет и четири часа.
— Не се тревожи, Ив, винаги ще бъда до теб. Запомни, че вече не си сама.
Тя кимна и макар да знаеше, че постъпва глупаво, докосна лицето му на екрана на монитора и прошепна:
— Също и ти.