Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (13)

Тринайсета глава

Когато силуетът на Далас се очерта сред нажежения въздух на хоризонта, в съзнанието й не изникнаха никакви спомени, тя изпита само леко недоумение. И в този град имаше небостъргачи, и тук сградите бяха застроени на огромна площ, която продължаваше да се разраства, и тук имаше улични задръствания. Но беше толкова различен от Ню Йорк.

До известна степен това се дължеше на разликата във времето, по което бяха възникнали. В сравнение с градовете на изток този тук приличаше на безразсъден младок, лишен от финес. В края на краищата Далас беше едно от многото малки селища, които се бяха превърнали първо в градчета, после в големи градове с процъфтяваща икономика дълго след възникването на Ню Йорк, Бостън и Филаделфия.

Архитектурата беше лишена от красотата, присъща на по-старите сгради в Източните щати, които бяха оцелели по време на Градските войни, или по-късно бяха реставрирани. Тук небостъргачите приличаха на блестящи кули, повечето от които не бяха украсени с изящни орнаменти.

Дирижабли и грамадни светлинни табла рекламираха състезания по обяздване на коне, селскостопански изложби, разпродажба на ботуши и шапки. В този град барбекюто беше крал.

Всичко наоколо беше толкова чуждо на Ив, че сякаш се намираше на Венера.

— Тук има повече небе — промърмори разсеяно. — Много повече… дори прекалено.

Лъчите на слънцето се отразяваха от стоманените кули, остъклените стени, от шумните превозни средства. Тя машинално понамести тъмните си очила.

— Има и повече шосета — продължи и дори се учуди, като чу колко спокоен е гласът й. — Въздушното движение не е толкова оживено.

— Искаш ли да отидем в хотела?

— Не… ако може, продължи да шофираш, докато…

Той хвана ръката й, сетне зави по рампата, която водеше към центъра на града.

Изведнъж Ив изпита чувство на клаустрофобия — синьото небе сякаш беше похлупило сградите и притискаше улиците, изпълнени с прекалено много коли, движещи се прекалено бързо в прекалено много посоки.

Повдигна й се, но тя успя да потисне неприятното чувство.

— Всъщност не знам какво търся — промълви и се запита какво е предизвикало внезапната й паника. — Той ме държеше заключена в проклетата стаичка, а след като го… когато най-сетне избягах, бях изпаднала в шок. Освен това беше преди повече от двайсет години. Градовете се променят…

Рурк усети как ръката й трепери под неговата и гневно се вкопчи във волана. Като спря на един светофар, се извърна и се втренчи в съпругата си. Забеляза, че е бледа като платно.

— Ив, погледни ме!

— Нищо ми няма. Всичко е наред — отговори тя, но впрегна цялата си смелост, за да го погледне в очите. — Добре съм, честна дума.

— Предлагам да отидем в хотела и да отложим издирването. Дори изобщо да се откажем, ако не възразяваш. Ако искаш, оттук тръгваме направо към аерогарата и се връщаме в Ню Йорк. Има и друг вариант — да отидем на мястото, на което са те намерили. Знаеш къде се намира. Има го в досието ти.

— Нима си чел досието ми?

— Да.

Ив понечи да отдръпне ръката си, но той я стисна още по-здраво.

— Признай какво още си направил. Проучвал ли си миналото ми?

— Не, защото не би го искала. Но ако промениш решението си, знай, че съм на твое разположение.

— Не, не искам да стане по този начин! — Сърцето й се сви, отново й прилоша. — Карай, вече сме на зелено.

— Майната му на светофара!

— Моля те, само карай. — Ив затвори очи, когато шофьорите зад тях започнаха да натискат клаксоните. — Още минутка-две, докато се поокопитя. — Без да отваря очи, тя се облегна назад и поведе жестока война със страховете си. — Нали няма да ме презираш, ако те помоля да завиеш и завинаги да напуснем този град?

— Разбира се, че няма.

— Но аз ще се презра. — Тя дълбоко си пое дъх веднъж, два пъти, сетне изпъна гръб. — Ще загубя цялото си самоуважение. Ще ми изпълниш ли една молба?

— Всичко, каквото пожелаеш.

— Не ми разрешавай да се откажа. Каквото и да кажа после, сега заявявам, че трябва веднъж завинаги да приключа с тази история… каквото и да ми струва. В противен случай сама ще се намразя. Знам, че искам от теб прекалено много, но не ми позволявай да се откажа.

— Щом го искаш, ще го преодолеем заедно.

Рурк продължи да шофира, като умело задминаваше по-бавните коли. Навлязоха в квартал, където улиците не бяха нито толкова широки, нито толкова чисти. Повечето витрини бяха заковани с дъски, а стъклата на останалите бяха почернели от мръсотия.

Сетне гледката наоколо отново бавно започна да се променя, сякаш трудолюбив домашен дроид бе започнал работа от единия край на града и чистейки, се движеше към другия край.

Бутици за модни дрехи, малки модни ресторантчета, наскоро ремонтирани жилищни блокове и къщи. Всичко това ясно говореше за постепенното превземане на занемарения квартал от млади хора, които бързо напредваха в кариерата и разполагаха с пари, енергия и време.

— Май сме се объркали. Не ми прилича на онова място. — Ив се втренчи в грозните жилищни блокове с изпочупени стъкла на прозорците — типични белези на довчерашните бордеи, които постепенно се превръщаха в квартал на заможните.

Рурк вкара колата в един от подземните гаражи, намери свободно място и изключи двигателя.

— Може би е по-добре да повървим пеш — предложи той.

Краката на Ив се подкосяваха, но тя слезе от колата.

— Спомням си, че тогава бродих по улиците. Нямам представа колко време съм се лутала. Беше горещо като сега. Много, много горещо.

— Вече няма да бродиш сама, нали сме заедно. — Той я хвана за ръката.

— Сигурна съм, че не беше толкова чисто — промълви Ив и се вкопчи в дланта му, докато излязоха от гаража и се озоваха на улицата. — Свечеряваше се. Някакви хора крещяха. Чуваше се музика… — Тя се огледа, сякаш се взираше в миналото. — Стриптийз клуб. Не знаех какво представлява заведението, но при всяко отваряне на вратата отвътре се разнасяше музика. Взирах се във вратата и си мислех дали да не вляза, защото усещах миризмата на храна. Бях толкова гладна. Но усещах и друга миризма. На секс и алкохол. И той вонеше така. Затова побягнах колкото сили имах. Някой извика след мен.

Зави й се свят, усети остро чувство за глад, предизвикано от спомена.

— „Момиченце. Хей, момиченце.“ Така ме нарече онзи мъж. Тичешком прекосих улицата, без да обръщам внимание на потока от коли. Крещяха хора, виеха клаксони. Струва ми се… мисля, че паднах, после отново се изправих.

Докато прекосяваха улицата, Рурк не изпусна ръката й.

— Предполагам, че не съм избягала прекалено далеч, защото рамото много ме болеше, пък и бях прималяла от глад. Повдигаше ми се…

И сега й се повдигаше. От стомаха й се надигаха мазни вълни и изпълваха гърлото й.

— Никой не ми обръщаше внимание. Двама мъже… — Тя замълча за миг, сетне продължи да говори като насън: — Имаше двама мъже. Предполагам, че са вършели някаква незаконна сделка, но не са се споразумели. Внезапно се вкопчиха един в друг. Единият падна и ме блъсна на тротоара. Предполагам, че за около минута съм загубила съзнание. Да, сигурно съм изпаднала в несвяст, защото като дойдох в съзнание, единият мъж лежеше до мен на тротоара. Беше окървавен и стенеше. Изпълзях далеч от него… ето тук. Тук.

Тя стоеше в началото на задна уличка, която сега блестеше от чистота, а наблизо беше поставен нов-новеничък контейнер за рециклиране.

— Не, не мога да го направя!

Рурк изгаряше от желание да я грабне в прегръдките си и да я отнесе надалеч. Където й да е, само да бъде далеч от кошмарния спомен. Ала тържествено й беше обещал да й помогне и възнамеряваше да изпълни обещанието си.

— Можеш!

— Нямам сили да вляза там.

— Идвам с теб. — Рурк целуна ръката й, която беше студена като лед. — Винаги ще бъда до теб, Ив. Няма да те изоставя.

— Падаше мрак, беше студено. — Тя се насили да направи първата крачка към уличката, сетне втора, трета… — Отново усещах болка навсякъде, толкова бях уморена, искаше ми се да се свия някъде и да заспя. Контейнерът беше счупен, боклукът се беше разпилял по цялата уличка. Видях, че някой се приближава и знаех, че трябва да се скрия. Казвах си, че ако той ме последва, ако ме открие, ще ме заведе обратно в хотелската стаичка и ще прави с мен каквото му дойде на ума. Скривам се в сенките, но това не е той, а друг мъж. Изпикава се до стената и се отдалечава. — Тя залитна и дори не усети как Рурк я подкрепи, за да не падне. — Толкова съм уморена. Капнала съм от умора, изпитвам вълчи глад. Искам да стана, да намеря друго скривалище, което не вони толкова лошо и където не е толкова тъмно. Тук е толкова тъмно. Не знам какво ме дебне в мрака.

— Ив! — извика Рурк. Най-тревожното беше, че тя говореше така, сякаш всичко се случваше в момента, гласът й бе изтънял, като че я измъчваше болка. — Не си наранена, не си сама, нито вече си дете. — Хвана я за раменете и я разтърси, докато погледът й се проясни и тя срещна очите му. — Можеш да си го спомниш и без да се връщаш в миналото.

— Да… добре — промълви тя, но сковаващият страх не я напускаше и караше стомаха й да се свива. Втренчи се в лицето на съпруга си, в ясните му сини очи, докато усети, че донякъде е възвърнала душевното си равновесие. — Страхувах се да се крия в мрака, страхувах се и да изляза на светло. Но… — Тя погледна към ъгъла, в който се беше свивала. — И да исках, не можех да избягам, защото отново ми прилоша. От този момент нататък всичко ми се губи. Когато отново се свестих, вече беше ден. — Ив вдигна треперещата си ръка и посочи: — Тук! Наистина бях тук, спомних си. Като се свестих, видях някакви хора, надвесени над мен. Носеха сини униформи… бяха от полицията. — „Ако се издадеш пред ченгетата, ще те спуснат в дупка, пълна със змии и буболечки, които ще те изядат.“ — Рурк!

— Успокой се, скъпа. До теб съм.

— Нямаше начин да избягам от тях, защото нямах сили да помръдна. Не си спомнях къде се намирам, нито коя съм. Онези хора ми задаваха какви ли не въпроси, но аз не знаех отговорите. Заведоха ме в болницата. И там витаеше някаква миризма, от която също ме побиха тръпки. Не можех да избягам, нямаше и да ме пуснат. Но все пак не ме пуснаха в дупка със змии — било е лъжа. Въпреки че не можех да им кажа коя съм, те дори не се опитаха да ми причинят болка.

— Вярно е. — Рурк я помилва по косата и допря страната си до нейната. Питаше се как е намерила смелост да избере професията на ченге и изцяло да се посвети на нея. — Искали са да ти помогнат.

Ив изхлипа и облегна глава на рамото му:

— Невъзможно ми беше да кажа каквото не знам. А дори да го знаех, пак щях да го запазя в тайна. Иначе щяха да ме върнат в онази стаичка, която беше по-страшна от ров, пълен със змии. Знаех, че там съм извършила нещо ужасно. Не си го спомнях, но знаех, че е лошо, и не исках да се върна.

Рурк я прегърна през кръста и я изведе от тясната уличка. Тя се наведе, подпря длани на бедрата си и задиша дълбоко.

— По-добре ли се чувстваш?

Ив кимна:

— Да, вече се оправям. Още минута-две и ще бъда съвсем наред. Извинявай, задето…

— Да не си посмяла да се извиняваш! — извика той. Гласът му трепереше от гняв. Помъчи се да се овладее и добави по-меко: — Не се извинявай. И не бързай.

— Стаята беше в някакъв старовремски хотел — промълви тя. — Прозорците на партера бяха с железни решетки. Отсреща имаше секс клуб. Показваха секс на живо. Червената светлина… — Стомахът й отново се преобърна, но тя стисна зъби и продължи: — Стаята беше високо. Той винаги взимаше стая на по-горен етаж, че да не избягам през прозореца. Тази се намираше на деветия етаж. Разбрах го, като преброих прозорците на отсрещната сграда. Отпред имаше светлинна реклама, буквите бяха разположени отвесно. Думите бяха на чужд език, не ги разбирах, макар да се бях понаучила да чета. C, A, S, A. Casa Diablo.

Тя иронично се изсмя и се изправи. Лицето й беше обляно от пот, пребледняла беше като платно, но изражението й беше решително.

— „Дяволската къща“ — това означава, нали? По-подходящо от това, здраве му кажи. Можеш ли да намериш този клуб?

— Да, стига да искаш.

— Още сега. Преди да съм загубила смелост.

Ала Рурк първо я отведе до колата, за да я отдалечи от уличката, свързана с кошмарните спомени, да й даде време да събере силите си. Ив се отпусна на седалката, отметна глава и затвори очи, а той извади джобния си компютър и започна издирването. След няколко секунди промълви:

— Днес ти се събра прекалено много, Ив.

— Няма значение, искам веднъж завинаги да приключа с миналото.

Преди година Рурк най-сетне беше намерил сили да се върне в Ирландия и да отиде на улицата, където срещу баща му се беше изправил по-силен и по-зъл противник, достатъчно ловък да забие ножа в гърлото му. Спомняше си каква ярост, болка и огромно облекчение бе изпитал, докато стоеше там като зрял мъж и знаеше, че завинаги е загърбил миналото.

— Още съществува — промърмори и видя как Ив потръпна, сякаш я бяха ударили. — Названието не е същото, но в сградата още се помещава хотел. Сега се нарича „Пътническа странноприемница“ и е от категорията с три звезди. Намира се на цели пет километра от тук.

Ив отвори очи и го погледна, като усети горчивината в гласа му, а той поклати глава:

— Разбира се, ще те придружа. Но сърцето ми се свива, като си помисля как си извървяла толкова път — наранена, гладна и със замъглено съзнание.

— Затова ли настояваше да бъдеш сам, когато посети родната си къща в Дъблин? Защото не искаше да ме обременяваш с мъката си, така ли?

Той пъхна в джоба си компютъра:

— Позволи ми малкото удоволствие при възможност да ти спестявам неприятностите.

— Усещам, че кипиш от гняв. — Тя прокара длан по лицето си и с учудване забеляза, че е влажно — от пот, а може би от сълзи. — Ирландският ти акцент се усилва, когато си разгневен.

— Не ми обръщай внимание.

— Знаеш ли, изведнъж се почувствах по-добре. Шантава реакция на гнева ти, нали? — Тя се приведе и го целуна по страната. — Благодаря.

— Радвам се, че ти помогнах. Готова ли си вече?

— Да.

 

 

Кварталът й се стори напълно непознат. Може би той я беше довел в хотела през нощта. Може би са пътували с автобус.

Да му се не види, има ли някакво значение?

Посещението в Далас не й бе подействало като внезапно просветление, даващо отговори на всичките й въпроси. Тя не знаеше дали наистина държи да узнае отговорите, известно й беше само, че изпитва необходимост да направи едно-единствено нещо.

„Искам да го направя“ — поправи се мислено. Въпреки че климатичното устройство в колата беше включено, по гърба й се стичаше пот.

Рурк паркира колата и направи знак на униформения портиер да се отдалечи, сетне се обърна към Ив:

— Не бързай. Ще те чакам, колкото и да се забавиш.

Сградата бе съвсем обикновена, най-забележителното в нея бяха вълнообразните керемиди. Сега беше боядисана в розово, крещящият неонов надпис го нямаше, пред входната врата се простираше сенчеста площадка с колони, в циментови сандъчета бяха засадени красиви цветя.

— Сигурен ли си, че това е същият хотел? — попита Ив и почувства как той окуражително стисна ръката й. — Разбира се, че си сигурен… само че сградата не изглежда както преди.

— Била е основно ремонтирана в края на четирийсетте. Доколкото виждам, всички сгради в този квартал са били ремонтирани или преустроени.

— Сигурно и интериорът е променен. Вероятно само си губя времето. Предстои ми да проведа среща с колегите от местната полиция относно Джулиана Дън…

Рурк мълчеше и чакаше.

— Страх ме е! — промълви тя. — Толкова ме е страх, че устата ми пресъхна. Знаеш ли, ако бях тук по служба, щеше да е различно. Без колебание щях да премина през тази врата.

— Ще го направим заедно. — Рурк отново целуна ръката й — изпитваше потребност да я докосва, да бъде нежен с нея. — Преминали сме и други изпитания, заедно ще издържим и това.

— Добре. — Ив дълбоко си пое въздух. — Добре. — И слезе от колата.

Не знаеше какво е казал Рурк на портиера, нито колко пари му е дал, но колата остана паркирана пред сградата.

В главата й се разнасяше бучене, предизвикано от възбуда, страх и ужас, което почти я оглушаваше. Докато прекосяваха тротоара, за да влязат в сградата, изведнъж й се стори, че се движи във вода.

Подът във фоайето беше застлан с грамаден син килим, който подсили усещането й, че пристъпва във вода. Елегантни канапета и масички оформяха няколко къта за почивка на гостите на хотела и посетителите. В единия край на просторното помещение се намираха асансьорите със сребристи врати, в другия беше гишето за регистрация, обслужвано от две млади служителки с открити лица и любезни усмивки.

И двете носеха елегантни червени сака с бели карамфили, затъкнати в петлиците, на гишето беше поставена голяма купа с бонбони.

— Беше кривоглед — промърмори тя и се огледа, припомняйки си едновремешната ниша в стената, заместваща гишето за регистриране, в която седеше дроид. — Едното му око се взираше право в теб, другото гледаше в обратната посока. От него се разнасяше миризма на изгоряло. „На шибания дроид са му гръмнали проводниците — така каза той. — Не мърдай от тук, момиченце. Стой при багажа и си дръж езика зад зъбите, за да не си изпатиш после.“ Отиде на гишето и уреди стая.

— Спомняш ли си номера й?

— Деветстотин и единайсет — като на службата за спешни случаи. Не се обаждай на 911, иначе той ще те смаже от бой. Господи!

— Погледни ме, Ив! Погледни ме!

Тя се подчини и видя толкова много в лицето му. Загриженост, гняв и болка.

— Мога да го направя. Мога да го направя — повтори и пристъпи към гишето, след миг той отново хвана ръката й.

— Добър ден. — Служителката широко се усмихна, цялото й същество излъчваше гостоприемство. — Стая ли желаете?

— Да, искаме стая №911 — отговори Рурк.

— Имате ли резервация?

— Искаме №911 — повтори той.

Усмивката й леко помръкна, тя натисна няколко клавиша на компютъра си.

— Стаята е запазена за гост, който ще пристигне тази вечер. Мога да ви предложа апартамент с кухненски бокс…

Той усети, че Ив посяга да извади значката от джоба си, и предупредително стисна дланта й.

— Държим на №911! — Вече я беше преценил. Някои чиновници подкупваш, други заплашваш, трети ласкаеш. А четвърти направо пренебрегваш. — Казвам се Рурк. Със съпругата ми искаме временно да наемем именно тази стая. Ако не сте упълномощена да разрешавате подобни проблеми, обърнете се към вашия шеф.

— Един момент, сър. — Изражението й вече не беше толкова дружелюбно, в гласа й прозвучаха враждебни нотки, сякаш казваше: „Познавам типове като теб — обичат да създават неприятности.“ Тя влезе в помещението, намиращо се зад гишето. След по-малко от двайсет секунди се появи отново, предшествана от някакъв мъж, който се втурна към новодошлите:

— Извинете, задето са ви накарали да чакате, господин Рурк. Боя се, че нашата служителка не е чула името ви, получило се е неприятно недоразумение. Не очаквахме, че…

— Искаме тази стая… — Рурк погледна табелката с името на човека — този беше от типа, които трябва да сплашиш. — … Милтън. Стая №911, ясно ли е?

— Разбира се, разбира се! — Милтън се приведе към компютъра и с треперещи пръсти занатиска клавишите. — Ние сме изцяло на ваше разположение. Добре дошли в нашия хотел. Анджелина, подай на господин Рурк ключа и специалното меню за гостите ни. Разполагаме с два ресторанта — продължи. — „При Марк“ храната е по-изискана, за специални случаи, както се казва, в „Корал“ можете да хапнете набързо. Да ви запазя ли маса?

— Не е необходимо.

— Работното време на сладкарница „Сънсет“ е от единайсет до четиринайсет часа, а в магазина за сувенири, освен красиви предмети се предлагат и дрехи, сандвичи и всичко, необходимо на хората, които са на път. — Докато неспирно бърбореше, устните му бяха разтегнати в усмивка, която само издаваше страха му. — Ще разрешите ли да попитам колко време възнамерявате да ни гостувате?

— Тук сме за малко. — Рурк му подаде дебитна карта.

— О, да, благодаря ви. Сега ще я пусна на скенера. Ще се радваме, ако можем да съдействаме за приятното ви прекарване в Далас. Ако желаете, ще ви осигурим транспорт, обиколка на забележителностите, билети за театър…

— Само стаята, Милтън! — сряза го Рурк.

— Разбира се. Да. Веднага. — Той върна картата и подаде ключа с разкодиращото устройство. — Да изпратя ли някого да вземе багажа ви?

— Не. Погрижете се никой да не ни безпокои.

— Да, непременно. Каквото пожелаете, господин Рурк — извика, докато двамата вървяха към асансьорите.

— Бас държа, че се пита дали не сме се отбили тук да се изчукаме набързо — промърмори Ив. — Не си собственик на хотела, нали?

— Не, не съм, но Милтън предполага, че скоро ще бъда.

Вратите на асансьора се плъзнаха встрани, разкривайки кабината, която напомни на Ив за зинала гладна уста. Тя пристъпи вътре.

— Трябваше да покажа значката си и да не те замесвам в тази история.

— За мен не представляваше проблем, лейтенант.

— Разбира се. Е, има и нещо положително — забравих тревогата си, докато наблюдавах как манипулираш онзи нещастник. Ако беше останал още десет секунди пред очите ти, сигурно щеше да откачи.

Вратите отново се отвориха, но Ив не помръдна, само впери поглед в коридора, в който цареше тишина.

— Беше тъмно — прошепна едва чуто. — Мисля, че беше тъмно, а той беше вбесен от нещо. Но може би греша — били сме в толкова много хотели, че всичко се смесва в съзнанието ми. Само два пъти съм била извън стаята. Веднъж, когато той ме доведе, а втория път… като излязох. Поне в това съм сигурна. Където и да отидехме, се повтаряше все същото.

— Той вече не може да те заключи в тъмната стаичка.

— Не, не може. — Ив изпъна рамене, слезе от асансьора и затвори очи. — Миришеше на мокри чорапи. Да, тъкмо това си помислих. Миришеше на мокри и мръсни чорапи, а аз бях капнала от умора. И гладна като вълк. Надявах се той да излезе и да купи някаква храна. Всъщност не ми беше до храната, исках поне за малко да остана сама… Натам е. — Без да отваря очи, тя посочи наляво.

Стая №911 наистина се намираше през пет врати вляво на коридора.

— Страхувам се до смърт. Не ми позволявай да побягна.

— Няма да избягаш, Ив. — Той обърна лицето й към себе си, леко я целуна по устните. — Винаги си била по-силна от него. Винаги, чуваш ли?

— Да видим дали имаш право. Отвори вратата.

„Няма да се случи нищо особено — помисли си тя. — Просто ще влезеш в една стая, нищо повече.“

Колко ли пъти бе правила именно това, знаейки, че смъртта я чака зад вратата и се надява да я вземе със себе си? Но отвъд вратата нямаше нищо, освен призраци.

Като пристъпи в стаята, бученето в главата й прерасна в оглушителен рев.

Помещението беше чисто, обзаведено с вкус. На масичката, редом с кошничката с изкуствени цветя, артистично бяха разхвърляни видеодискове. Мокетът беше светлобежов.

„Дали на пода още се вижда кърваво петно? — запита се тя. — Възможно ли е кръвта още да се вижда?“

Кувертюрата беше от материя, щампована на едри цветя, които минаваха за макове. В единия ъгъл беше оформен кът за работа, в услуга на гостите бе монтирано компактно устройство за комуникации. Плот за хранене разделяше кухненския бокс и спалнята, върху него беше поставена фруктиера с плодове.

През прозореца се виждаше друга сграда, но неоновата реклама, хвърляща кървавочервени отблясъци, вече я нямаше.

— Изглежда изцяло са променили мебелировката — опита да се пошегува Ив и усети колко глух е гласът й. — Никога не отсядахме в толкова чисти и приветливи хотели. Понякога той взимаше две стаи, тогава имаше легло и за мен. Но в повечето случаи спях на пода. Спях на пода… — повтори.

Усети как странна сила притегля погледа й надолу. Ако позволеше на ужаса да я завладее, щеше да види себе си на пода, сгушена под тънкото одеяло.

— Студено е. Климатичната инсталация е повредена. Студът сякаш прониква до мозъка на костите ми. Няма топла вода, зъзна, като се къпя. Но непременно трябва да се отърва от миризмата. По-страшно от студа е да усещам миризмата му, след като ме е…

Тя обгърна с ръце раменете си и затрепери.

Рурк безмълвно я наблюдаваше, страданието й му причиняваше неописуема болка. Прободе сърцето му като стрела и той престана да чувства каквото и да било, освен как страда заради нея.

Очите й се разшириха и помътняха, бледото й лице стана почти прозрачно.

— Спях на пода. По-точно мъчех се да заспя. През прозореца прониква червена светлина — ту светва, ту угасва. Червеното се редува с черно, но винаги остава, едва видимо като мъгла. Той често излиза. Има много работа, среща се с различни хора. „Да не си гъкнало, момиченце, иначе змиите ще те изпохапят. Може и да те погълнат цялата, а ти още ще бъдеш жива и ще пищиш…“

— Боже господи! — прошепна Рурк, сви юмруци и пъхна ръце в джобовете си, защото нямаше с кого да се сбие, кого да накаже, задето е изтезавал едно беззащитно дете.

— Ако е поканил някого в хотела, мен заключва в банята. Казва ми, че децата трябва да са по-тихи от водата и по-ниски от тревата и да си знаят мястото. Понякога води и жени и с тях прави същото като с мен. Само тогава се чувствам в безопасност, а те не плачат и не го молят да престане, освен когато налети да ги бие. Но звуците, които издават, са отвратителни! — Тя притисна длани до ушите си. — Всъщност рядко се връща с жени, което за мен е много лошо, защото почти никога не съм в безопасност. Случва се да е пиян до козирката и да забрави за мен, ала невинаги е така. Трезвен ли е, той ми причинява болка. Ах, каква болка!

Тя машинално притисна ръка между бедрата си и започна да се полюшва.

— Ако не се сдържа, ако се разплача, ако закрещя, ако го моля за милост, той ми причинява още по-силна болка. „Ето какво трябва да правиш. Време е да се научиш, малката, скоро сама ще изкарваш хляба си. Запомни какво ти казвам.“

Ив втренчи в Рурк невиждащите си очи и олюлявайки се, пристъпи напред. Вече не виждаше щампованите макове, нито красивите цветя, нито светлобежовия мокет.

— Толкова ми е студено! Толкова съм гладна. Може би той няма да се върне… Не, винаги се връща… Може би този път му се е случило нещо лошо и повече няма да го видя. Тогава ще се стопля. Господи, колко съм гладна!

Тя запристъпва към кухненския бокс, като тихо мълвеше:

— Казал ми е да не пипам нищо. Мога да се храня само когато той ми разреши. Пак забрави да ме нахрани. А, ето едно парченце сирене. Мухлясало е, но ще го почистя. Може би той няма да разбере, ако си отрежа съвсем мъничко. Иначе ще ме пребие… дори да не си отрежа от сиренето, пак ще ме бие, а пък аз съм толкова гладна. Забравих, че ме наказа без вечеря, защото си поисках още малко храна. Искам още малко. О, господи, ето го, идва!

Тя отпусна юмруци. Чу как ножът падна на пода.

„Какво правиш, момиченце?“

— Налага се набързо да измисля някакво обяснение, макар че нищо няма да ми помогне. Той знае какво съм искала да направя, отгоре на всичко не е толкова пиян. Удря ми силна плесница, усещам вкуса на кръв, но не плача. Може би той ще престане, ако не се разплача. Но той не престава, този път ме налага с юмруци. Просвам се на пода. — Тя падна на колене. — Не издържам, започвам да моля за милост. Престани, моля те, престани! Недей, моля те, боли ме. Ще ме убие, ако се съпротивлявам, но все пак го правя, защото не издържам. Болката е нетърпима. И аз му отвръщам със същото.

Ив се втренчи в ръцете си, припомняйки си как с нокти драскаше лицето му. Чуваше неистовите му крясъци. Изведнъж се хвана за рамото:

— Ръката ми! — Чу и усети счупването на костта, проряза я болка, която бе толкова силна, че за миг я заслепи. — Прониква в мен. Диша тежко, усещам дъха му върху лицето си. Мирише на… на ментови бонбони. Дъх на мента, примесен с вонята на уиски, който сякаш изгаря лицето ми. Виждам лицето му. Наричаха го Рик, понякога Ричи, а от драскотините на лицето му се процежда кръв. О, значи и той кърви! И той изпитва болка!

Ив се разрида, сълзите се стичаха по лицето й. Рурк не помръдваше, макар че сърцето му се късаше — знаеше, че няма избор, че тя сама трябва да преживее кошмара.

— Ножът е в ръката ми. Грабвам ножа, който изпуснах на пода. После острието се забива в гърдите му, пронизва ги, чувам леко изпукване. Той надава вик и престава да ми причинява болка. Ножът го е накарал да ме остави на мира, затова отново го забивам в гърдите му. И отново. Той вече не е върху мен, но аз не преставам. Той е спрял, аз — не. Не мога да престана. Той се взира в мен, но аз не мога да престана! Кръвта му ме облива. Облива ме цялата!

— Ив!

Тя пълзеше на четири крака и ръмжеше като диво животно. Рурк приклекна пред нея, хвана дланите й. Ив злобно изсъска, но той я хвана още по-здраво, въпреки че ръцете му трепереха.

— Ив, остани тук. Остани при мен! Погледни ме!

Тя трепереше като лист и така се задъхваше, че едва успя да промълви:

— Няма нищо, добре съм… само че усещам миризмата. — Последната нишка, която я крепеше цяла, се скъса, и тя падна в обятията му, сякаш разбита на парчета. — Господи, нима не я долавяш?

— Тръгваме си веднага! Достатъчно си се изтезавала.

— Не! Само бъди до мен! Спомням си усещането — като че вече не бях човешко същество. Като че звярът, който живее във всекиго от нас, беше излязъл на свобода. После изпълзях ето там. — Макар че още трепереше, Ив се насили да погледне в ъгъла, да види себе си — разплаканото момиченце, обляна в кръвта на насилника си. — Дълго го наблюдавах, страхувах се, че ще се изправи и ще ме накара да платя за дързостта си. Но страховете ми останаха напразни. Като се съмна, станах и въпреки че имаше само студена вода, успях да измия кръвта, с която бях обляна. Събрах си вещите в една чанта. Да не повярваш как ми е хрумнало да го направя. Ръката ми беше счупена, поредното изнасилване сякаш ме бе разкъсало там долу, но бях изпаднала в шок и не усещах болка. Изглежда все пак ми е била останала капчица разум, защото не слязох с асансьора. Крадешком се промъкнах надолу по стълбището и излязох от хотела. От този момент нататък почти всичко ми се губи, спомням си само, че очите ми пареха от дневната светлина. По едно време разбрах, че съм загубила чантата, но продължих да вървя. Вървях, докато паднах от изтощение. — Ив се облегна назад. — Никога не ме наричаше по име. И знаеш ли защо? Едва сега си спомних, че не си бяха направили труда да ми дадат име, защото не ме смятаха за свое дете, а за вещ. Нямам спомени за жената, която ме е родила, но си спомням онзи човек, който се наричаше мой баща. Спомням си какво ми каза първия път, когато ме докосна. Обясни ми, че ме е задържал именно заради това и след като ме обучи, сама ще изкарвам хляба си. Възнамеряваше да ме направи проститутка. Често казваше, че нямало нищо по-хубаво от младо котенце, затова трябвало да свикна да ме чукат, без да цивря. Бил инвестирал в мен и наближавало време да бере плодовете. Казваше още, че ще започна кариерата си в Далас, защото съм била вече осемгодишна — тъкмо на подходяща възраст за тази професия.

— Кошмарът ти е завършил тук — прошепна Рурк и избърса сълзите й. — Но наистина е започнало нещо — родила си се ти, скъпа Ив.