Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (4)

4

— Възмутително престъпление — роптаеше шефът на полицията.

Но бомба нямаше. И въобще нищо не се случи. След един час отмениха пожарната тревога и персоналът се завърна по работните места. Още преди четири часа всичко си беше както обикновено.

— Това не прави престъплението по-малко възмутително — не отстъпваше шефът на полицията.

Гласът му звучеше настойчиво, но и някак несигурно, като че ли през цялото време се опитваше да убеди не само своя събеседник, но и самия себе си.

— Престъпникът трябва да се залови — добави той.

— Разследването продължава — разбира се.

— Следствието не бива да се провежда формално. Виновникът трябва да бъде намерен.

— Разбрано.

— Изслушайте ме внимателно. Аз, разбира се, не искам да критикувам вашите методи…

— Направих единствено възможното. Рискът беше прекалено голям. Ставаше дума за живота на стотици, а може би и повече хора. Ако сградата се беше запалила, не бихме могли да направим почти нищо. Пожарникарските стълби стигат само до седмия или осмия етаж. Пожарникарите ще работят отдолу, а огънят през цялото време ще пълзи нагоре. Освен това зданието е високо сто и двадесет метра, а над тридесет метра не помагат и платнища за задушаване на пламъците.

— Всичко това е така, разбирам ви. И както вече казах, не ви упреквам. Но те са извън себе си. Прекъсването им струвало почти два милиона. Шефът се свързал лично с министъра на вътрешните работи. Той не изрази директно неодобрение:

Пауза.

— Слава богу — въздъхна шефът на полицията. — Няма пряко обвинение.

Йенсен не отговори.

— Но, както вече казах, той е силно възмутен. От икономическите загуби и от отвратителното издевателство, на което са били подложени. Това бяха точните му думи — издевателство.

— Да.

— Настояват престъпникът да бъде заловен — незабавно.

— Необходимо е време. Писмото е единствената следа, с която разполагаме.

— Знам. Но нещата трябва да се изяснят.

— Слушам.

— Разследването е твърде деликатно, а и, повтарям, не търпи никакво отлагане. От този момент нататък отложете всичко друго. Каквото и да сте започнали, считайте го за маловажно.

— Разбрано.

— Днес е понеделник. Имате на разположение една седмица — не повече. Седем дни, Йенсен.

— Слушам.

— С разследването се заемете лично. Всички възможни технически експерти са на ваше разположение, но не ги посвещавайте в случая. Ако е необходимо да се посъветвате, обръщайте се направо към мен.

— Държа да знаете, че хората от цивилния патрул вече са в течение на нещата.

— Да, това е много неприятно. Трябва да ги накарате да мълчат.

— Разбира се.

— Трябва лично да се заемете с всички по-важни разпити.

— Разбрано.

— И още нещо: те не желаят следствието да ги безпокои. Времето им е крайно ограничено. Доколкото ви е необходимо да получите някакви сведения от тях, предпочитат да ви ги предоставят чрез своя административен шеф, първия директор на издателството.

— Разбирам.

— Вие вече се познавате?

— Да.

— Йенсен!

— Слушам.

— Трябва да успеете. Най-вече заради вас самия!

Инспектор Йенсен затвори телефона. Облакъти се на зелената подложка за писане и подпря глава в ръце. Под върховете на пръстите сивата, късо подстригана коса бодеше като четина. Служебният ден бе започнал преди петнадесет часа и сега — в десет часа вечерта, инспекторът се чувствуваше много уморен.

Стана от бюрото, протегна се, разкърши рамене, излезе в коридора и се спусна по витата стълба към караулните помещения. Обстановката долу беше старомодна. Всичко боядисано в същия зелен цвят, напомнящ пресен лук — помнеше го още от времето като постови патрул, преди двадесет и пет години. Дълъг дървен плот разделяше стаята, от другата страна се виждаха прикрепени до стената пейки и няколко кабини за разпит — с остъклени прозорчета и струговани дръжки на вратите. По това време в караулното нямаше много хора. Няколко избягали алкохолици и прегладнели проститутки, на средна възраст или попрехвърлили я вече, свили се по пейките в очакване да ги извикат за разпит. Зад преградата седеше гологлав полицай в зелена ленена униформа. Дежурният по телефон. От време на време се чуваше грохотът на пристигащите в двора автомобили.

Йенсен отвори една стоманена врата и слезе в подземния етаж. Управлението на шестнадесети участък беше старо, почти единственото старо в този район на града, доста зле поддържано с изключение на новопостроените арестантски килии. Таваните, подът и стените бяха боядисани в бяло, решетките на вратите блестяха на ярката дразнеща светлина.

При входа на вътрешния двор беше спрял сив полицейски автобус с отворени задни врати. Няколко униформени полицаи изтикаха група пияници да слязат и ги блъснаха вътре в участъка за обиск. Отнасяха се много грубо с арестантите, но Йенсен знаеше, че това се дължи по-скоро на умора, отколкото на жестокост.

Инспекторът мина през помещенията за обиск и се взря в беззащитните отчаяни лица на пияниците.

Макар че се наказваше много строго, пиянството по улиците растеше с всяка година, а откакто правителството прокара нов закон за забрана на злоупотребата с алкохол дори по домовете, задачата на полицията стана почти непосилна. Всяка вечер между две и три хиляди души задържани, много от тях мъртвешки пияни; почти половината жени. Йенсен помнеше, че по времето, когато патрулираше, триста пияни за една съботна вечер се смяташе много висока цифра.

До автобуса беше спряла линейка, а зад нея стоеше млад мъж с бяла престилка и спортна шапка — лекарят на участъка.

— Петима трябва да се откарат до болницата за промивка на стомаха. Не смея да ги държа тук на моя отговорност.

Йенсен кимна.

— Не е ли отвратително? — запита лекарят на участъка. — Облагат алкохола с пет хиляди процента данък! След това създават условия за живот, които карат хората да се напиват до смърт и отгоре на всичко печелят триста хиляди на ден от глобите за пиянство — и то само в този град.

— Съветвам ви да си държите езика зад зъбите — отвърна Йенсен.