Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (20)

20

Инспектор Йенсен изключи двигателя, но поседя зад кормилото с разтворен на него бележник. Току-що бе написал: номер четири, художествен директор, неомъжена, 20-годишна, напуснала по собствено желание.

Номер четири също беше жена.

Къщата се намираше от другата страна на улицата. Не бе съвсем нова, но личеше, че е добре поддържана. Откри името още на партера и позвъни. Никой не отвори. Звънна още няколко пъти, после почука — силно и продължително. Накрая натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Отвътре не идваше никакъв звук. Постоя така няколко минути. От апартамента се чу някакъв телефон. Върна се в колата, прелисти пет празни страници в бележника и написа: номер 5, 52 годишен, журналист, неженен, напуснал работа съгласно условията на трудовия договор.

Този път имаше, късмет, адресът се оказа в същата част на града и продължи с колата само пет пресечки нагоре.

Къщата не се различаваше от тази, която посети преди десет минути — жълто продълговато здание на пет етажа, построено под ъгъл към улицата. Целият квартал бе застроен с единични сгради, които не сключваха редици, за да може слънцето да ги огрява фронтално.

Името на вратата бе от налепени букви, изрязани от вестник, но част от тях бяха прокъсани или паднали и то не се четеше. Звънецът работеше, но макар да се чу как някой се движи вътре в апартамента, изминаха няколко минути, преди вратата да се отвори.

Мъжът изглеждаше по-възрастен от годините си. Освен това правеше впечатление на съвсем изоставил се човек — с чорлава неподстригвана коса и неоформена посивяла брада. Носеше мръсна, жълтеникаво-бяла риза, провиснали панталони и овехтели черни обувки. Инспектор Йенсен смръщи вежди. Лошо облечените хора представляваха вече голяма рядкост.

— Йенсен, инспектор от шестнадесети участък, водя разследване, което засяга вашата предишна длъжност и месторабота.

Не си даде труд да покаже служебния си знак.

— Можете ли да се легитимирате? — каза мъжът веднага.

Йенсен извади емайлираната значка.

— Влезте — покани го мъжът.

Държеше се самоуверено, почти дръзко.

В апартамента цареше поразителен безпорядък. Но пода се въргаляха хартии, вестници, книги, стари портокали, препълнени догоре торбички с боклук, мръсни дрехи и неизмити съдове. Мебелировката се състоеше от няколко дървени стола, два овехтели фотьойла, една разклатена маса и неоправен диван. Едната половина на масата беше почистена, очевидно заради пишещата машина и купчината изписани листа. Върху всичко се стелеше дебел слой сивкав прах. Въздухът миришеше на застояло. Усещаше се и дъх на алкохол.

С един сгънат вестник мъжът изчисти другата половина на масата. Безредната купчина от хартии, домакински прибори и всякакви боклуци се стовари на пода.

— Седнете тук — предложи той стол на Йенсен.

— Вие сте пиян — каза инспекторът.

— Не пиян, а пил. Никога не се напивам, но почти винаги съм пийнал. Съществена разлика.

Инспектор Йенсен седна. Брадатият застана зад него.

— Наблюдателен сте, иначе не бихте забелязали — каза той. — Повечето хора не забелязват.

— Кога напуснахте работа?

— Преди два месеца, защо питате?

Йенсен сложи бележника си на масата и го разлисти. Когато стигна до страницата с номер трети, мъжът се обади зад гърба му:

— Виждам, че компанията си я бива.

Йенсен продължи да прелиства.

— Изненадан съм, че сте успели да се измъкнете от вещицата, без да ви побърка — каза мъжът и заобиколи масата. — У дома й ли бяхте? Никога не бих посмял.

— Вие я познавате?

— И още как. Работех в списанието, когато тя дойде. Когато стана главна редакторка. И оцелях почти цяла година след това.

— Оцеляхте?

— Разбира се, тогава бях по-млад и по-силен.

Той седна на дивана, пъхна дясната си ръка под камарата мръсни чаршафи и одеяла и измъкна бутилката.

— След като, тъй или иначе, забелязахте, вече няма значение. Освен това, както казах, не се напивам. Просто се подкрепям по малко.

Йенсен го гледаше, без да отмества поглед.

Мъжът сръбна няколко глътки от бутилката, остави я и попита.

— Какво искате?

— Някои сведения.

— Относно какво?

Йенсен не отговори.

— Ако искате да узнаете нещо за проклетата вещица, то сте улучили точния адрес. Изключително малко са хората, които я познават по-добре. Бих могъл да напиша биографията й. — Мъжът замълча, без да чака отговор. Примижа с очи към посетителя, после към прозорците, почти непрогледни от мръсотия. Въпреки алкохола, погледът му беше жив и внимателен. — Знаете ли как стана главна редакторка на най-голямото списание в страната?

Йенсен не отговори.

— Жалко — каза мъжът замислено. — Почти никой не знае. Макар че става дума за един от преломните моменти в историята на печата.

В стаята настъпи мълчание за известно време. Йенсен равнодушно гледаше мъжа и въртеше писалката между пръстите си.

— Знаете ли каква професия имаше тя, преди да стане главна редакторка?

Той жлъчно се изсмя.

— Чистачка. А знаете ли къде чистеше?

Йенсен нарисува една мъничка петолъчка на празната страница на бележника.

— В самата светая светих. На етажа, където се намира дирекцията на концерна. Как е успяла да се нареди точно там, не знам, но в никакъв случай не е било случайно. — Наведе се и взе бутилката. — Умееше да урежда почти всичко. Разбирате, нали, тя беше очарователна наистина, адски очарователна — така мислеха всички в първите пет минути на запознанството си с нея. — Той отпи. — По онова време чистеха след работно време. Чистачките идваха в шест часа. Всички други, но не и тя. Тя се появяваше един час по-рано, когато шефът обикновено стоеше още в кабинета си. Той имаше навика да отпраща секретарките точно в пет и да поостава и се занимава с нещо, което не искаше никой друг да види. С какво — не знам, но добре мога да си представя — каза той и погледна към прозореца.

В стаята се бе стъмнило. Йенсен погледна часовника си. Шест и четвърт.

— Точно в пет и петнадесет тя отваряше вратата на кабинета му, надникваше, казваше „извинете“ и отново затваряше. Когато той си тръгваше или отиваше до тоалетната или другаде, винаги я виждаше как изчезва зад някой ъгъл в коридора.

Инспектор Йенсен отвори уста да каже нещо, но в същия миг се разколеба и замълча.

— При това тя беше особено привлекателна отзад. Много добре си спомням как изглеждаше. Носеше светлосиня престилка и бели дървени чехли, на главата си връзваше бяла кърпа и винаги ходеше боса. Вероятно бе подочула нещо: за шефа се говореше, че не можел да устой на два голи женски крака, особено на ямките зад колената. — Мъжът се надигна и като тътреше крака, отиде до лампата. — Не мина кой знае колко време и шефът започна да търси контакт, знаеше се, че си пада по тая част. Говореха, че винаги започва с това да се представя. Странно, нали? И знаете ли какво се случи?

Електрическата крушка на тавана, потънала цялата в прах, мъждукаше слабо.

— Тя не отвръщаше при заговаряне, само стеснително промълвяваше нещо неясно, гледайки го подплашено като сърна. И все така.

Йенсен нарисува още една звездичка. Шестоъгълна.

— Тя се превърна във фиксидея за него. Той направи всичко възможно. Опита се да узнае адреса й. Не успя. Един господ знае къде се беше скрила. Твърдят, че пращал хора да я следят, но тя все се изплъзвала. После започна да идва четвърт час по-късно. Той беше там. Идваше все по-късно и по-късно, а той почти винаги седеше в кабинета си и се правеше, че се занимава с нещо. И накрая…

Той замълча. Йенсен почака половин минута. После вдигна очи и безизразно погледна седналия на дивана мъж.

— Съвсем си загуби ума по нея, разбирате, нали. Една вечер тя не се появи до осем и половина, когато всички други чистачки отдавна бяха приключили, бяха си отишли. В кабинета му не светеше, но тя прекрасно знаеше, че той е там, защото бе видяла връхните му дрехи на закачалката. Мина няколко пъти напред-назад по коридора, потраквайки с дървените си чехли, и като взе проклетата си кофа, влезе и затвори вратата след себе си. — Той се разсмя тихичко и гърлено, като на себе си. — Адски смешна история — каза той. — Шефът на концерна стои зад вратата, облечен в мрежест потник, и се нахвърля с вой върху нея, смъква дрехите й, катурва кофата, тръшва я на пода и я почва. Тя се противи, крещи и… — Мъжът направи пауза и тържествуващо изгледа посетителя. — И какво мислите, че става тогава?

Йенсен разглеждаше нещо на пода. Невъзможно беше да се каже дали слуша, или не.

— Да, точно в този момент влиза нощният пазач — униформен, с връзка ключове на кръста и фенерче в ръка. Когато вижда кой е там, уплашен до смърт, той хлопва вратата след себе си и хуква да бяга, а шефът на концерна хуква подир него. Пазачът се втурва тичешком в един асансьор и шефът успява да се вмъкне вътре в последната минута, преди да се затворят вратите. Мисли си, че пазачът ще вдигне голяма тревога — но нещастникът е просто примрял от страх и вече си представя как ще загуби работата си… Тя, разбира се, бе пресметнала всичко и знаеше с точност до секундата кога пазачът прави обичайната си обиколка и отбелязва на контролния часовник времето. — Мъжът сподавено се засмя и доволен зарови ръка в омотаните завивки. — Представете си, шефът на концерна стои в асансьора само по потник, а срещу него — парализираният от страх нощен пазач в униформа, с фуражка и джобно фенерче, с палка и голяма връзка ключове на кръста. Те стигат чак долу до хартиения склад, преди някой от тях да се опомни и да спре асансьора, за да тръгнат обратно нагоре. И когато слизат, нощният пазач не е вече нощен пазач, а управител на цялата сграда, и е станал такъв, макар че не е посмял да обели нито дума през цялото време. — Разказвачът замълча. Пламъкът в очите му сякаш угасна. Той каза отпаднало: — Предишният управител на сградата го уволниха, защото назначавал некадърен персонал. Да, и после започна подновяване на трудовите договори, и тя явно добре се е постарала, защото само седмица по-късно пристигна вътрешно съобщение, че главният ни редактор е сменен, и след петнадесет минути тя се появи в редакцията и се започна една… — Мъжът изведнъж се сети за бутилката и отпи внимателно една малка глътка. — Разбирате ли, списанието не беше лошо, но се продаваше зле. Макар че в него се разказваше само за принцеси и как се правят курабийки, съдържанието му според шефовете надхвърляло умствения кръгозор на читателите и се чуваше, че ще преустановят излизането му. Но… — Той изпитателно погледна към посетителя сякаш за да установи контакт, но Йенсен не реагира на погледа му. — Тя направи страхотна чистка. Практически всички служители бяха отстранени и на тяхно място дойдоха най-невероятни идиоти. Отговорната ни секретарка, всъщност фризьорка по професия, никога не бе виждала препинателния знак точка и запетая. Когато тя случайно го забеляза на пишещата си машина, дойде при мен да ме пита какво е това и аз толкова се боях да не ме изхвърлят, че не посмях да й обясня. Спомням си как й отговорих, че това сигурно са пак някакви интелектуалщини. — Той премлясна няколко пъти с беззъбите си челюсти. — Вещицата ненавиждаше всичко интелектуално, а ако питаха нея, интелектуално бе почти всичко и най-вече да напишеш свързана мисъл на лист хартия. Можах да оцелея само защото „не бях като другите“ и защото претеглях всяка своя дума. Помня как един новоназначен репортер има глупостта да разкаже някаква история за друг наш шеф, за да се докара. Истински случай впрочем, и при това страшно забавен. Веднъж служител от програмния отдел се качил при редактора на културния отдел в едно от най-големите списания и казал, че Август Стриндберг е ужасно добър писател и че филмът по „Госпожица Юлия“ ще се хареса като фотороман в подлистник, ако се преправи малко и се изхвърлят всички класови различия и други неясноти. Шефът на културния отдел сериозно се позамислил и накрая попитал: „Как, казваш, е името му?“ Другият, от програмния отдел, му отговорил: „Август Стриндберг, знаеш го естествено.“ Тогава редакторът казал: „Да, разбира се. Кажи му да се отбие утре в «Гранд» в дванадесет часа — ще обядваме заедно и ще поговорим за цената.“ Та репортерът разказа историята, а тя само го изгледа ледено и попита: „И какво толкова смешно има?“ Два часа по-късно той трябваше да си събере нещицата и да напусне.

Мъжът отново го напуши смях. Инспектор Йенсен вдигна очи и безизразно го загледа.

— Но сега идва най-интересното. Благодарение на своята единствена по рода си глупост за половин година тя успя да удвои тиража. Списанието се изпълни със снимки на кучета, деца, котки, стайни цветя, с хороскопи и френология, как се гледа на кафе и как се поливат мушката, и нямаше нито една правилно поставена запетая, но хората го купуваха. Разбирате ли, малкото, което можеше да се нарече текст, беше толкова опростено и наивно, че спокойно би съперничело на това, което пишат днес. Дяволите да ме вземат, ако човек можеше да напише локомотив, без да обясни, че това е машина на колела, която се движи по релси и тегли вагони зад себе си. За шефа на концерна това беше големият и решаващ удар. Всички говореха, че неговата смелост и прозорливост са изключителни и че това е победа, която ще революционизира изцяло журналистическото образование и принципи. — Той отново пийна малко от бутилката. — Всичко вървеше чудесно. Единственият, който мътеше водата, беше нощният пазач. Страхотно горд с новата си служба, той не си държеше езика зад зъбите и разправяше как я е получил. Но това не продължи дълго. Половин година по-късно загина при злополука в открития асансьор, който спрял между два етажа. Когато пазачът изпълзявал навън, за да се измъкне, асансьорът отново потеглил и чисто и просто го разкъсал. Като се има пред вид колко глупав беше, спокойно може да се допусне, че грешката е негова. — Мъжът сложи ръка на устата си и кашля дълго и остро. Когато пристъпът отмина, подхвана наново: — А с годините тя продължи да се развихря все повече. Ставаше все по-изтънчена, разбира се, претенциите й растяха, а списанието непрекъснато се пълнеше с реклами на чудновати неизползваеми дрехи. Говореше се, че фабрикантите са я подкупили. Успяха все пак да се отърват най-накрая от нея, макар солено да им излезе. Разправят, че шефът на концерна е броил двеста и петдесет хиляди чисти пари, за да се съгласи да я пенсионират предсрочно с пенсия, равна на пълната заплата.

— Защо напуснахте вие? — попита инспектор Йенсен.

— Какво значение има?

— Защо напуснахте?

Бутилката бе празна. Мъжът се раздвижи и възбудено заразправя:

— Изгониха ме. Без да им мигне окото. И то само как. Никаква компенсация не получих след толкова години служба.

— А причината?

— Искаха да се отърват от мене. Външният ми вид не е бил достатъчно изискан, предполагам. Аз не бях достоен представител на издателството. Освен това съм изчерпан, не мога да измъкна от себе си нищо, нито ред повече, дори и глупости. Всички свършват така.

— Това ли е конкретният повод?

— Не.

— Кой е конкретният повод да ви уволнят?

— Пиех в стаята си.

— И веднага напуснахте?

— Да. Формално, разбира се, не бях уволнен. Моят договор беше формулиран така, че им даваше право да ме разкарат.

— И вие не протестирахте?

— Не.

— Защо?

— Какъв смисъл има? Успяха да назначат за директор на „Кадри“ предишния председател на журналистическия профсъюз, а той все още се разпорежда там. Владее всички тънкости, обикновеният простосмъртен няма никакъв шанс. Ако решиш да се оплачеш, пак стигаш до него и в крайна сметка той решава. Хитро е скроено, и то не само това. Техните данъчни експерти са едновременно на служба в Министерството на финансите; критиката отправяна веднъж на пет години срещу седмичните им списания, пишат самите те в собствените си вестници. С всичко е така.

— Това ожесточи ли ви?

— Не мисля. Мина това време. Кой днес се ожесточава?

— Получихте ли нещо като прощална грамота при напускането си?

— Възможно е. Всичко трябва да е изпипано. Директорът на „Кадри“ е голям специалист по тия работи. Усмихва се и черпи пури с едната ръка, докато с другата ви хваща за шията. Знаете ли, той прилича на жаба.

Личеше, че мъжът вече трудно събира мислите си.

— Получихте грамота, нали?

— Има ли някакво значение?

— Получихте грамота, нали?

— Сигурно е така.

— Пазите ли я?

— Не знам.

— Покажете ми я.

— Не искам и не мога да направя това.

— Тук ли е? В жилището?

— Не знам. Даже и да е тук, няма да мога да я намеря. Бихте ли могли да намерите нещо тук?

Инспектор Йенсен се огледа. След това затвори бележника си и стана.

— Довиждане — каза той.

— Все още не сте казали защо дойдохте.

Йенсен не отговори. Взе шапката си и напусна стаята. Мъжът остана седнал сред мръсните чаршафи на дивана. Изглеждаше мрачен и съсипан, с помътен поглед.

Инспектор Йенсен включи радиотелефона в колата, повика един от специалните автобуси и даде адреса.

— Да — каза той, — злоупотреба с алкохол у дома. Настанете го в централното управление на шестнадесети участък. Спешно е.

Отсреща на улицата имаше телефонна будка. Отиде до нея и се обади на началника на цивилния патрул.

— Домашен обиск. Спешно е. Знаете какво да търсите.

— Слушам, инспекторе.

— След това се връщате обратно в участъка и изчаквате. Задръжте го до получаване на по-нататъшни заповеди.

— Под какъв предлог?

— Какъвто и да е.

— Разбрано.

Инспектор Йенсен се върна в колата. Потегли и след петдесетина метра видя полицейския автобус.