Пер Вальо
Убийство на 31-я етаж (15)

15

— Издирете адреса на този човек. Спешно е.

Началникът на цивилния патрул чукна токове и излезе.

Инспектор Йенсен разглеждаше списъка на бюрото пред него. Дръпна едно от чекмеджетата, извади линийка и задраска три от имената с фини, прави черти. След това номерира останалите от едно до девет, погледна часовника си и с красив почерк изписа най-отгоре на листа: „Четвъртък, 16 часа и 25 минути.“

Взе нов бележник, отгърна първата страница и написа: „Номер 1, бивш директор по разпространението, 48-годишен, женен, пенсиониран предсрочно поради заболяване.“

Две минути по-късно дойде началникът на цивилния патрул с адреса. Йенсен го записа, затвори бележника, прибра го във вътрешния си джоб и стана.

— Набавете сведения за останалите — разпореди се той. — Щом се върна, да са готови.

Пресече градския център от административни сгради и универсални магазини, мина покрай Дома на профсъюзите и се вля в потока, устремен на запад. Автомобилите се движеха бързо по широката права автострада, която прорязваше индустриалните райони и обширните предградия с хиляди блокове; подредени в еднообразни редове, където хората се прибираха само за спане.

В ясната светлина на залязващото слънце добре видя пласта сивкав смог. Дебел около петнадесет метра, той се стелеше като отровна димна завеса над града.

Преди няколко часа бе изпил две чаши чай и изял четири сухара. Сега отдясно под лъжичката се обаждаше мъчителната и пиеща болка, като че ли свредел на бавни обороти се впиваше в меката тъкан. И въпреки болките продължаваше да изпитва глад.

Няколко мили по-нататък започнаха по-стари и западнали блокове. Издигаха се като стълбове сред неподдържаната, диво избуяла растителност. От грапавите, разпадащи се бетонни панели се къртеха големи части от мазилката, много прозорци бяха с разбити стъкла. След като властите преди десет години успяха да се справят с жилищната криза благодарение на серийното типово строителство на високи блокове с еднакви стандартни апартаменти, много от по-старите жилищни райони се обезлюдиха. В повечето такива предградия сега се обитаваше едва една трета от жилищата. Останалите стояха празни и разнебитени. Сградите вече не бяха рентабилни и никой не се грижеше да ги ремонтира или поддържа. Освен това блоковете бяха лошо построени и бързо се рушаха. Голяма част от фирмите бяха фалирали и закрити или чисто и просто изоставени от собствениците и тъй като се смяташе, че всеки трябва да има собствена кола, не съществуваха вече общински или държавни транспортни средства, които да обслужват тези жилищни райони.

В буренясалия храсталак около блоковете се търкаляха останки от катастрофирали автомобили и пластмасови опаковки, които не подлежаха на унищожение. Министерството на социалните грижи разчиташе, че с течение на времето блоковете ще опустеят напълно и ще се срутят от само себе си, като по този начин районите автоматично и без излишни разходи се превърнат в бунища.

Йенсен слезе от автострадата и пое по един мост, който го изведе на дълъг остров, заглушен от широколистни дървета, а сред тях плувни басейни, площадки за тенис, алеи за езда и кацнали покрай бреговете бели вили. Постепенно намали скорост и зави наляво, мина покрай няколко високи порти от ковано желязо, стигна до една къща и спря.

Вилата беше голяма и скъпа. Добре излъсканите стъклени фасади подсилваха впечатлението за разкош. До входа стряха три коли, едната от тях голяма и сребристосива, чуждестранна марка последен модел.

Инспектор Йенсен изкачи стъпалата и когато мина покрай фотоклетката, отвътре се чу звън на камбанка. Млада жена в черна рокля и бяло колосано боне отвори веднага вратата, помоли го да почака и изчезна вътре. Антрето и това, което можеше да се види от вратата, говореше за модерно и безлично обзавеждане. Същата хладна елегантност както на директорските етажи в сградата на издателството.

На един тръбен фотьойл седеше юноша на около деветнадесет години, изтегнал крака и апатично загледан пред себе си.

Човекът, заради когото бе дошъл инспектор Йенсен, се оказа загорял от слънцето синеок мъж с врат на бик, с начална степен на затлъстяване и надменно лице. Облечен в спортни панталони, той носеше сандали и елегантен къс халат от някаква мъхеста материя.

— За какво става дума? — сопна се той. — Държа веднага да ви предупредя — времето ми е крайно ограничено.

Като направи крачка навътре, Йенсен показа служебния си знак.

— Йенсен — представи се той, — инспектор от шестнадесети участък. Водя разследване, което засяга вашата предишна длъжност и месторабота.

Изражението и стойката на мъжа се промениха. Неспокойно пристъпи от крак на крак и сякаш целият се сгърчи. Погледът му издаваше уплаха и неспокойствие.

— За бога — промълви той, — не тук. Не тук, пред… Влезте в моя… или в библиотеката… да, по-добре в библиотеката.

Направи неуверен жест, като че търсеше нещо, за да отклони вниманието, и каза:

— Това е синът ми.

Младият мъж във фотьойла ги погледна отегчено.

— Няма ли да поизлезеш, за да изпробваш новата си кола? — попита мъжът в домашния халат.

— Защо?

— Е, момичета и въобще…

— Уф — изпъшка младежът и отново премрежи поглед.

— Не я разбирам днешната младеж — въздъхна мъжът със смутена усмивка.

Инспектор Йенсен не отговори и усмивката веднага изчезна.

В библиотеката — голяма, светла стая с няколко шкафа и ниски канапета, нямаше никакви книги. На масата лежаха списания.

Мъжът в домашния халат затвори внимателно вратата и хвърли умолителен поглед на посетителя, чието лице оставаше невъзмутимо и сериозно. После нервно потръпна и отиде до един шкаф, извади водна чаша, напълни я почти догоре с алкохол и на един дъх я изпразни. След това отново си наля, погледна пак инспектор Йенсен и замънка:

— Да, сега наистина няма значение. Вие самият, разбира се, не искате… не, естествено, че не… извинете… Може би разбирате — шокът.

Мъжът се свлече на едно от канапетата. Йенсен остана прав. Извади бележника си. Лицето на другия вече лъщеше от пот. Бършеше го непрекъснато със сгъната носна кърпа.

— Боже господи — занарежда той, — знаех си аз. Винаги съм знаел. Гадовете ще ми забият ножа веднага щом изборите минат. — Но аз ще окажа съпротива — наостри се той. — Те, разбира се, всичко ще ми отнемат. Но аз доста знам, знам това-онова, което те и не…

Йенсен го гледаше, без да отмества погледа си.

— Има едно-друго — продължи мъжът, — има цифри, които много трудно ще обяснят. Знаете ли какви суми декларират пред данъчните власти? Знаете ли какви заплати получават данъчните им експерти? Знаете ли всъщност къде са назначени техните данъчни експерти?

Прокара нервно ръка по рядката си коса и отчаяно пророни:

— Да, да, простете… аз, разбира се, не мисля, че… положението ми едва ли може да се влоши, но…

Гласът му внезапно прозвуча твърдо:

— Впрочем точно тук ли трябва да се провежда разпитът — в моя дом? Нали знаете вече всичко? Защо стоите така? Защо не седнете?

Инспектор Йенсен остана прав. Продължаваше да мълчи. Мъжът пресуши чашата и я отблъсна със замах. Ръцете му трепереха.

— Да, да, хайде започвайте — каза той безпомощно. — Та да се свърши веднъж. Да се махаме оттук.

Надигна се и отиде отново до шкафа, въртеше неуверено чашата и запушалката на бутилката.

Инспектор Йенсен разгърна бележника и извади писалката.

— Кога напуснахте работа? — попита той.

— През есента. Десети септември. Никога няма да забравя този ден. Нито предхождащите го седмици. Те бяха ужасни, ужасни, като тоя ден — днешния.

— Вие се пенсионирахте предсрочно?

— Естествено. Те ме принудиха. От чисто доброжелателство, разбира се. Дори получих медицинско свидетелство. За всичко се погрижиха. Порок на сърцето — решиха те, порок на сърцето звучало добре. Аз, разбира се, бях съвършено здрав.

— А размерът на пенсията?

— Пълната заплата. Оттогава редовно я получавам. Боже мой, та това за тях беше смешно ниска сума в сравнение с онова, което плащат на данъчните си експерти. Освен това могат да прекратят изплащането, когато поискат, нали подписах документите.

— Какви документи?

— Изложението, както го нарекоха. Признанието, нали сте го чели? И отказа от недвижимото имущество тук, от моите доходи. Трябвало им само проформа, уверяваха ме, че нямало да се възползуват от него — освен в случай на необходимост. Да, никога не съм си правил някакви илюзии, но не предполагах, че тъй скоро ще се окаже необходима. Дълго време се опитвах да се самоуспокоявам, че те няма да направят донесение, че не ще посмеят да поемат скандала и целия шум, свързан с един открит съдебен процес. Та нали ме държаха и без това в ръцете си, това тук — той посочи с ръка наоколо — компенсира техните загуби, макар че сумата изглежда голяма.

— Колко?

— Почти един милион. Кажете, защо ме измъчвате да повтарям всичко? Устно… и тук… тук — у дома?

— Всичко в брой ли беше?

— Не, някъде около половината. И то разхвърляно на много години. Останалото…

— Да?

— Останалото беше материал, предимно строителен материал, превоз, работна ръка, хартия, пликове. Тоя мерзавец приспадна всичко, мисля, даже и кламери, ластичета и лепило.

— Кой?

— Тоя мръсник, който правеше проверката. Тяхното протеже, тоя копой, директорът на издателството. Самите тях не съм ги виждал нито веднъж. Не желаели да си мърсят ръцете с подобно нещо. И никой не бивало да узнае за случилото се. Щяло да нанесе на концерна непоправима вреда. Нали предстояха избори. Опасявах се, че ще изчакат само да свършат. Така си и знаех.

Той непрестанно триеше лицето си с носната кърпа, вече посивяла и мокра.

— Какво… какво възнамерявате да правите с мен?

— Когато напуснахте, не получихте ли нещо като грамота, прощално писмо?

Мъжът в домашния халат потрепери.

— Да, получих — отвърна глухо той.

— Покажете го, ако обичате.

— Сега?

— Да, веднага.

Мъжът се вдигна несигурно, олюля се, опита се да придаде нормален израз на лицето си и излезе от стаята. Няколко минути по-късно се върна с грамотата, поставена в широка златна рамка със стъкло. Текстът беше подписан от шефа и от издателя.

— Имаше още две страници, нещо като форзац без текст. Какво направихте с тях?

Мъжът погледна объркано Йенсен.

— Не знам. Сигурно съм ги хвърлил. Струва ми се, че ги отрязах, преди да отида в магазина за рамки.

— Не си спомняте добре?

— Не, но сигурно съм ги хвърлил. Спомням си, че ги отрязах.

— С ножица?

— Да, в това вече съм сигурен.

Втренчи се в грамотата и я раздруса.

— Каква измама — промълви той. — Какво лицемерие, каква гнусна лъжа.

— Да — каза инспектор Йенсен, затвори бележника, прибра го в джоба си и стана.

— Довиждане.

Мъжът го погледна с недоумение.

— Кога… кога ще се върнете?

— Не знам — отвърна инспектор Йенсен.

В хола юношата седеше все още в същата поза, но сега се бе заел да чете със слаб проблясък на интерес хороскопа от едно списание.

Вече беше нощ, когато инспектор Йенсен пое обратния път. В западналите замрели предградия блоковете се изправяха сред гъсталака като върволици черни призраци.

Отправи се право към къщи, без да се отбива в кабинета си. По пътя се спря край един снекбар. Макар добре да съзнаваше какви ще са последиците, изяде три сандвича и изпи две чаши черно кафе.

Четвъртият ден бе отминал.