Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mord på 31: a våningen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Пер Валюю. Май Шьовал

Убийство на 31-етаж. Смеещият се полицай

Шведска, I издание

 

Рецензент: Вера Ганчева

Редактори: Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова

Художник: Иван Газдов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Техн. редактор: Димитър Мирчев

Коректори: Евдокия Попова, Сивляна Йорданова

 

Литературна група — ХЛ. 04 9536629411/5637–364–83

Дадена за набор февруари 1983 г. Подписана за печат май 1983 г.

Излязла от печат юли 1983 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 23,50.

Издателски коли 19,75. УИК 20,09 Цена 2,31 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

Ч — 3

Превод:

© Светла Стoилoвa

© Павел Стоянов

 

© Per Wahlöö

Mord på 31:a våningen

© Per Wah1öö, Maj Sjöwall

Den skrattande polisen

История

  1. — Добавяне

28

Когато телефонът иззвъня, инспектор Йенсен тъкмо бе седнал. Вдигна слушалката и по стар навик хвърли поглед на часовника. 13,08.

— Йенсен?

— Да.

— Получили са писмото, точно както предвидихте.

— Да?

— Първият директор на издателството току-що се свърза с мен. Звучеше разтревожен и неуверен.

— Защо?

— Както вече ви споменах, днес шефът на концерна и издателят са в чужбина. Той носи цялата отговорност за всичко там, а изглежда, не е получил никакви специални инструкции.

— Относно какво?

— Какво да предприеме. Явно не е информиран своевременно за писмото. Тъй да се каже — дошло му е като гръм от ясно небе. Останах с впечатлението, че не е уведомен дори за залавянето на виновника.

— Разбирам.

— Все ме питаше дали може да се смята със сигурност сто процента, че в сградата няма експлозив. Отговорих му, че и да има риск, то той при всяко положение е много малък. Но да се даде гаранция за нещо, каквото и да е то, и то стопроцентова… Вие можете ли да го направите?

— Не.

— Както и да е, но все пак той иска да му изпратим няколко души, за всеки случай. Всъщност не можем да му откажем.

— Разбирам.

Шефът на полицията се изкашля.

— Йенсен?

— Да.

— Не е необходимо да отивате вие лично. Прекарахте една напрегната седмица, а и този път работата опира по-скоро до рутина. И освен това…

Той направи кратка пауза.

— Освен това първият директор на издателството не изглеждаше особено очарован от мисълта да ви срещне отново. Не е уместно да разискваме причините.

— Да.

— Изпратете пак толкова хора, колкото миналия път. Прекият ви заместник е запознат със случая, нали така? Нека той поеме ръководенето на акцията.

— Разбрано.

— В случай че искате, разбира се, можете да контролирате операцията по радиото. По този въпрос постъпете както намерите за добре.

— Разбрано.

— Това естествено не значи, че вие сте отстранен, надявам се, че разбирате. Но нямаме причини да не проявим известна гъвкавост, след като случаят го предлага.

— Разбирам.

Йенсен включи алармената система, като в същото време даваше инструкции на началника на цивилния патрул.

— Бъдете внимателни. Избягвайте всякаква суматоха.

— Слушам, инспекторе.

Затвори телефона и се заслуша в звънците на долния етаж.

Деветдесет секунди по-късно колите излязоха от двора. Часовникът показваше 13,12.

Инспектор Йенсен поседя, още една минута, опитвайки да се съсредоточи. Стана и направи няколко крачки до радиоуредбата. Полицаят на контролния пулт се изправи и козирува, Йенсен зае мястото му.

— Къде се намирате?

— Две пресечки преди Дома на профсъюзите.

— Изключете сирените, щом отминете площада.

— Разбрано.

Гласът на Йенсен беше както винаги спокоен. Не поглеждаше часовника. Всичко се развиваше като по предварително начертан план. Началникът на цивилния патрул щеше да пристигне в сградата в тринадесет часа и двадесет и шест минути.

— Преминахме площада. Вече виждам сградата.

— Никакви униформени служители вътре или непосредствено около сградата.

— Разбрано.

— Разделете дежурната команда и поставете хората на триста метра от двете страни на сградата.

— Разбрано.

— Увеличете разстоянието между колите.

— Слушам. Изпълнено.

— Следвайте схемата от миналата седмица.

— Разбрано.

— Повикайте ме веднага щом прецените обстановката. Чакам.

В тишината Йенсен разглеждаше пулта за управление.

Сградата бе една от най-високите в страната и разположена тъй, че се виждаше от всички краища на града. Непрекъснато щръкнала над теб, та откъдето и да идваш, да ти се струва, че тя е крайната точка на пътя ти. Квадратна в основата си, тя се издигаше на тридесет и един етажа. От всяка страна имаше четиристотин и петдесет прозореца и бял часовник с червени стрелки. Облицована бе с глазирани плочи, тъмносини в основата, а нагоре във все по-светли нюанси. Гледано през предното стъкло, зданието изникна пред началника на цивилния патрул сякаш от земята, една гигантска колона, която се заби в студеното, безоблачно пролетно небе. Сградата изглеждаше все по-голяма и изпълни зрителното му поле.

— Пристигам. Ясно, край.

— Ясно, край.

Инспектор Йенсен погледна часовника си. 13,27.

Радистът превключи.

Йенсен остана седнал, без да отмества поглед от циферблата на часовника. Стрелката на хронометъра се движеше бързо и сякаш гълташе времето с всяко кратко отместване.

В стаята цареше пълна тишина. Лицето на Йенсен бе изопнато и съсредоточено, зениците му се бяха свили, около очите му се открои мрежа от бръчици. Радистът изпитателно погледна своя началник.

13,34… 13,35… 13,36… 13,37…

Чу се пращене от радиоприемника, Йенсен остана неподвижен.

— Инспекторе?

— Да.

— Видях писмото. Няма съмнение, че го е съставил същият човек. И буквите са същите, и всичко. Само хартията е различна.

— Друго?

— Този, с когото говорих, директорът на издателството, е ужасно нервен. Явно умира от страх да не стане нещо, докато шефовете ги няма.

— И?

— Ще опразнят сградата, съвсем като предишния път. Четири хиляди и сто души. Вече започнаха да излизат.

— Къде се намирате?

— Пред централния вход. Оттам вече бълва народ.

— Пожарните?

— Алармирани са. Ще пратят една кола. Като предохранителна мярка е достатъчна. Извинете ме… Трябва да организирам преграждането на улицата. Ще докладвам след малко.

Йенсен чу как началникът на цивилния патрул дава команди на някого. После настъпи мълчание.

13,46. Инспектор Йенсен стоеше все още в същата поза. Изразът на лицето му остана непроменен.

Радистът повдигна рамене и сподави една прозявка.

13,52. В радиоприемника отново изпука нещо.

— Инспекторе?

— Да.

— Потокът секва вече. Този път мина по-бързо. Тези сигурно са последните, които излизат.

— Какво е положението?

— Всичко е наред. Улицата е преградена изцяло. Обясняваме го със спукан топлопровод. Пожарната вече е тук. Всичко върви добре.

Началникът на цивилния патрул изглеждаше хладнокръвен и уверен. Говореше със сдържан, почти успокояващ глас.

— Господи, колко народ. Цял мравуняк. Вече всички са вън.

Йенсен следеше с очи стрелката на секундомера, един кръг, втори, трети, 13,55.

Радистът се прозя.

— Какъв късмет, че не вали — каза началникът на цивилния патрул.

— Въздържайте се от изли…

Инспектор Йенсен трепна и леко се надигна.

— Напусна ли целият персонал сградата? Отговорете незабавно.

— Да, с изключение на някакъв малък специален отдел. Изглежда, той е добре защитен, а и е трудно да се евакуира за толкова кратко…

Схемата се повтаряше изцяло. Видя изведнъж много ясно всичко — като в светлината на магнезиева светкавица. Докато другият говореше, Йенсен седна.

— Къде сте?

— Точно пред…

— Веднага вътре! Спешно е.

Светлината на мълнията не угасваше. Инспектор Йенсен вече знаеше каква мисъл бе прорязала съзнанието му за частица от секундата в мига на пробуждането.

— Да, инспекторе.

— Бързо, телефонът, до портиерната. Наберете номера на тридесет и първи отдел. Пред вас ще видите табло със списък на всички телефони.

Мълчание. 13,56.

— Телефонът… изключен е, номерът го…

— Асансьорите?

— Токът е спрян в цялата сграда. Телефони и всичко…

— Да изтичате по стълбите. За колко време?

— Не знам. Десет минути…

— Има ли ваши хора вътре в сградата?

— Двама, но не по-горе от четвъртия етаж.

— Извикайте ги обратно. Не отговаряйте. Нямате време.

13,57.

— Те слизат.

— Къде е спряла пожарната?

— Пред входа. Моите хора идват.

— Пожарната да завие зад ъгъла на страничното крило.

— Изпълнено.

13,58.

— Застанете на сигурно място. Зад крилото. Бегом!

През прашенето на радиоуредбата се чу тежко запъхтяно дишане.

— Празна ли е сградата?

— Да… без онези там… тридесет и първи…

— Знам. Застанете плътно до стената извън обсега на падащи предмети. Отворете си устата. Отпуснете се. Внимавайте за езика. Ясно, край.

13,59.

Йенсен изключи радиопредавателя.

— Дайте сигнал за тревога при катастрофа — каза той на радиста. — Не забравяйте хеликоптерите. Спешно е.

Инспектор Йенсен стана и отиде в кабинета си. Седна на бюрото и застина в очакване. Стоеше съвършено спокойно и си мислеше дали страхотният трясък ще се чуе чак дотам.

Край