Ан Харъл
Изгрев за двама (9)

Осма глава

Ани заведе Гарвин до малката задънена уличка с редицата спретнати къщи, по много заобиколен маршрут. Кръвта пулсираше в слепоочията му.

— Тя живее в розовата къща — посочи младата жена. Гарвин извърна поглед към нея. Дишаше тежко, сякаш огромна желязна маса притискаше гърдите му.

— Можеш да ме чакаш тук, ако искаш. Тези неща засягат само нас двамата. Може би колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Вероятно две седмици по-рано би имал право, но не днес.

Тя излезе навън и го изчака да мине от нейната страна. Шалът й се беше развързал и Ани го омота около врата си. Беше напрегната и нерешителна. Дори в здрача очите й проблясваха и докосваха една болезнена струна в душата му. Той нежно сложи ръка на рамото й.

— Ани, зная, че се намираш в дяволско положение.

— Изпросих си го. Не обвинявам нито теб, нито Сара. Моя е вината, че не проучих нещата, преди да отида на търга. Но всичко ще ти се изясни след малко.

Тя тръгна към къщата, но Гарвин я хвана за лакътя и завъртя обратно към себе си. На фона на отиващия си ден, той виждаше по лицето й последиците от напрежението. Тъмни кръгове под очите, бледи страни, решително стиснати устни. Искаше му се да я успокои, да я накара да се усмихне, да чуе смеха й.

Той я прегърна през кръста, придърпа я към себе си и нежно я целуна.

— Забрави за Сара, Ани. Ще те заведа у дома.

Тя поклати решително глава.

— Не, всичко е наред. Ти си тук, а Сара те очаква. — Отскубна се от него, обърна се и се запъти към малката розова къщичка.

— Сара сама може да ми се обади и да ме извика. Няма нужда да й служиш за посредник — упорито настояваше той.

Тръгна към шофьорската врата, оставяйки Ани сама да реши как да постъпи. Тя въздъхна.

— Не правя всичко това само заради Сара. Правя го и за себе си.

— Господи, какъв инат си.

— Сара няма телефон, а и е… По дяволите, Гарвин, Сара е инвалид!

Той рязко спря, кръвта нахлу в главата му. Инвалид. Сара Линууд? Обърна се, силуетът на Ани се очертаваше на фона на смрачаващото се небе. Целият Сан Франциско блестеше в краката й.

— Предполагам, че има остър артрит на ставите. Движи се, но трудно. Тя… — Ани си пое въздух и нежно добави: — Мислех да не ти казвам нищо, преди да я видиш сам. Тя сигурно много се различава от жената, която помниш.

— Ани…

Тя не го изчака да продължи и се запъти към къщата. Стъпките й отекваха в тишината. Сякаш в гърлото му заседна буца. Беше свил ръцете си в юмруци и чувстваше цялото си тяло като навито на пружина.

Най-накрая я последва, знаеше, че няма друг избор.

Малката къщичка светеше в здрача, очевидно всички лампи бяха запалени. Ани почука на вратата и погледна бързо назад, за да се увери, че Гарвин е зад нея. Той прибра няколко непокорни кичури коса зад ухото й. Пръстите му бяха сковани и ледени.

— И на теб не ти е лесно, нали? — Тя едва доловимо поклати глава. — Зная, че ти извадих душата, за да получа това, което исках. Може би е прекалено късно, но държа да знаеш, че съжалявам за всичко.

Тя преглътна.

Отвътре се чу глас, вратата беше отключена. Ани влезе първа, а Гарвин я последва със затаен дъх.

В малката всекидневна седеше бледа жена с посребряла коса, на лицето й бе изписана болка.

Проницателните й сини очи се плъзнаха по него. Гарвин бе втрещен от гледката.

— Здравей, Гарвин. — Гласът й беше ясен и отчетлив.

— Сара.

Едва не се задави докато произнасяше името й. Ако не беше Ани, не би повярвал, че жената срещу него е Сара Линууд. Беше облечена с широка блуза на цветя, провиснали джинси, два различни чорапа и евтини гуменки, пробити при палците. Ноктите на изкривените й пръсти бяха отрязани съвсем несръчно, също както и косата й. Това не беше онази спретната и прилежна жена, която той някога познаваше, дори покварена от хазарта любовница на Вик Денардо, тогава бе запазила присъщата си изтънченост и достойнство.

Ала и Сара бе изумена, сякаш за първи път виждаше Гарвин, оженил се някога за племенницата й.

Две убийства, помисли си Гарвин, които коренно бяха променили и двама им.

Бавно, погледът му се плъзна по разпръснатите из стаята картини — натюрморти, пейзажи, портрети. Изумлението му само се засили при вида на внушителните и дори хипнотизиращи платна. В творбите й не се долавяше предишната детска сантименталност и невинност, те бяха далеч по-зрели, преминали границата на хоби на една богата жена. Нищо чудно, че Ани се беше съгласила да представя Линууд на съботния търг. Ако откриеше изложбата на тази брилянтна художничка, това щеше да я отличи от всички останали, борещи се за популярност галерии. Така Ани щеше да се прочуе в света на изкуството в Сан Франциско.

Ани се беше оттеглила в кухнята, за да не пречи на и без това мъчителната и за двамата среща. Внезапно сякаш някой го прободе с нож. Тя му се стори толкова дяволски сама.

— Доста време мина, Гарвин — продума Сара. — И все пак, понякога… понякога ми се струва, че само един миг ме дели от времето, когато държах бебето Хели в скута си. А ти изглеждаш съвсем различен.

Той отмести поглед от Ани към болната жена, потънала в плетения стол. Беше се състарила много повече, отколкото предполагаха петте години неизвестност. И все пак, днес изглеждаше по-свободна от всякога и някак си удовлетворена. Не заради непринудената обстановка наоколо. Сякаш нещо истинско бликаше от самата нея.

— И ти си се променила — каза той.

— О, да. През по-голямата част от тези години живях в югозападните щати. Учих изобразително изкуство, пътувах много. Живеех тихо и икономично. Дори не ми минаваше през ума, че някой ден мога да се прибера у дома.

— А защо го направи?

— Заради къщата. Съвсем случайно разбрах, че ще я продават. Прочетох го в един вестник, който възнамерявах да използвам за подпалки. И така, върнах се. Намерих тази къща, а след това и Ани. — Явно предугаждаше чувствата му, защото вдигна поглед към него и добави: — Няма зъл умисъл в нашата уговорка, Гарвин. Просто исках да задържа портрета на Хели. Това е всичко.

— А защо беше нужна тази потайност?

Погледът й остана все така твърд.

— Не намерих сили сама да отида на търга.

— Можеше просто да се обадиш на Джон…

— И това не можех да направя.

— Така че нае една жена, която не знаеше нищо за теб, нито за нашето минало. — Тонът му беше по-суров, отколкото той самият очакваше. — Изпрати я на онзи търг, като не си очаквала цената да се вдигне толкова високо и хората да се усъмнят, че тя е истинският купувач.

— Не хората, а ти, Гарвин — каза твърдо Сара. — Ти не й повярва.

— Вик Денардо също.

Тя рязко си пое дъх.

— Не сме сигурни, че…

— Напротив, Сара — прекъсна я Гарвин и поклати глава.

— Нямах представа… тези последни седмици. — Тя се поколеба и нерешително прокара треперещи пръсти по лицето си. — Не мога да очаквам от теб да ме разбереш. Дори не те моля за такова нещо. Мисълта да се прибера в къщи и да осъществя плановете си беше толкова вълнуваща, толкова завладяваща. Но действителността, която се изправи срещу мен, когато се върнах… — Тя тъжно поклати глава. — Просто не бях готова да продължа докрай.

— Сара…

— Казах на полицията всичко, което знаех за убийствата, Гарвин — продължи уверено тя. — Всичко. Та нали се отнасяше за баща ми и единствената ми племенница. Можеш ли да си помислиш, че бих скрила нещо? Господи, Хели и аз, ние…

— Не се съмнявам, че много си обичала Хели — каза меко Гарвин.

Но тя поклати глава и продължи да говори, без да се поддава на емоциите.

— Ако знаех нещо, което би довело полицията до убиеца, за да възтържествува справедливостта, незабавно бих им съобщила. Ако мислех, че нещо от последните пет години би помогнало, не бих се поколебала и днес да го кажа.

— Полицията проучваше финансовото ти положение.

— Гарвин, никога не бих задържала в тайна и най-малката полезна информация или доказателство. Това е истината, ти решаваш дали ще ми повярваш.

— Защо избяга тогава?

— Защото не знаех какво друго да направя. Обвинявах се, че съм изложила на опасност татко и Хели. Не съм сигурна, че Вик ги е убил. Но връзката ми с него и начинът ми на живот по онова време… причиниха болка и разногласия в семейството ми и доведоха до смъртта на двама души. Не можех да остана. Вярвах, че присъствието ни би означавало още болка и насилие. Тогава виждах в заминаването си единственият правилен изход. — Тя се облегна назад. Умората беше изписана на лицето й наред с годините и натрупаната болка. — И аз просто си тръгнах, Гарвин, не съм бягала.

С крайчеца на окото си той видя Ани, която се разхождаше из кухнята с кръстосани пред гърдите си ръце. Не се съмняваше, че тя попива внимателно всяка казана от тях дума и го обвинява, задето разстройва Сара.

— Нищо не можем да направим за миналото, Сара — каза той. — И не затова съм тук.

Тя се наведе напред.

— Искаш да хванеш Вик.

— Той явно има сметки за уреждане с теб. И очевидно иска да изплаши Ани — дори да я нарани, за да стигне до теб.

— Но той не се е върнал…

— Ще го направи.

Сара отчаяно се отпусна назад.

— Знам. — Тя потисна сълзите си и Гарвин долови частица от предишната Сара Линууд, която мразеше дори мисълта, че може да се разплаче пред други хора. — О, Господи. Как е възможно Вик да си помисли, че го обвинявам в убийствата. Искам само истината…

Гарвин пристъпи към нея.

— Ти ли го изпрати да ги убие, Сара?

Тя рязко се надигна.

— Не.

— Какво би могла да знае Хели, което да предизвика убиеца й? Не откриха нищо нередно в документите ти — нищо, което да не знаем от страстта ти към хазарта — но все има някаква причина. Мисля, че се е натъкнала на нещо.

— И така да е, не ми е споменавала.

— Мислиш ли, че Вик е убиецът?

— Не знам — прошепна тя с дрезгав глас и затвори очи, ръцете й се свиха в безформени юмруци. По лицето й бяха изписани дълбока болка и отчаяние, — не мога да повярвам.

— Сара — настоя Гарвин, — трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.

— Добре, добре.

Ани му хвърли изпепеляващ поглед, който означаваше, че знае докъде може да се разпростре нахалството и тормозът му спрямо една болна възрастна жена и то в собствен й дом. Той не искаше да бъде груб, но ако това би го приближило до убиеца на Хели и баща й, би жертвал душевното спокойствие на Сара Линууд.

— Иска ми се да знаех нещо важно. — Тя отново бе отворила очи и го гледаше съсредоточено. По страните й се беше появила известна руменина. Ще издържи, помисли Гарвин. Сара Линууд винаги се справяше. Чудеше се дали накрая е започнала да вярва в себе си. Баща й не вярваше в нея, но не и Хели. Тя винаги бе усещала силния дух и находчивостта на леля си. — Иска ми се да щракна с пръсти и пратя убиеца на Хели и баща ми на подсъдимата скамейка, но не мога.

Ани влезе обезпокоена при тях.

— Ото не е излизал цял следобед. Трябва да го разходя.

— Отивай тогава — сопна й се Гарвин.

Тя стисна юмруци.

— Искам да се прибирам у дома, Гарвин. — Гърбът й беше изправен като струна, а лицето й изключително бледо. Гарвин знаеше, че тя няма да се откаже така лесно. Ани беше още една жена, чиято сила и находчивост не бяха за подценяване.

Той изсумтя и се обърна към Сара.

— Картината тук ли е?

— В спалнята.

— Синтия Линууд, вероятно Етан Конингер, а очевидно и Вик Денардо подозират Ани. Не съм много сигурен, че знаеш нещо за това. Ако някой от тях помоли Ани да им покаже портрета и тя не го направи…

— Както самият ти направи — сопна му се Ани.

Той не й обърна внимание.

— Така само ще се разпалят още повече подозренията им.

— Нека им каже, че я е купила от мое име. Искала съм да остана анонимен купувач и съм се споразумяла с нея.

Гарвин я изучаваше с поглед известно време. Сара Линууд беше решителна жена, но това беше единственото нещо, което й е останало. Същата тази непоколебимост той беше виждал у Хели стотици пъти. Независимо дали беше щастлива от намеренията си, дали ги мислеше за правилни, необходими или благородни. Веднъж решен на нещо, един Линууд винаги го постигаше, както сигурно се беше случило и с Хели в нощта на убийството й.

— Не твоята сигурност е изложена на опасност — каза той на Сара.

Тя злобно се изсмя.

— Какво значение има? Изплашена съм, Гарвин. Не знам дали съм готова да… се покажа пред брат ми, съпругата му и приятелите ми. Такава е самата истина. Но това не променя нещата и ти го знаеш.

— Права си.

Ани изсумтя.

— Ако двамата искате да се покажете колко много сте загрижени за мен, забравете го. А сега — тя хвърли безпощаден поглед към Гарвин, — трябва да видя Ото.

Сара понечи да каже нещо, но Гарвин вдигна ръка, за да я спре.

— Няма смисъл, Сара. Ани няма да се откаже. — Той се обърна към нея. Изражението му не беше на щастлив и доволен мъж. — Добре, да вървим.

Ани заговори на Сара, сякаш Гарвин не беше в стаята.

— Ще се оправиш ли?

— Да. Благодаря, скъпа.

Скъпа! Това вече беше върхът, помисли си Гарвин.

— Ако се нуждаеш от нещо — каза Ани, — имаш телефонния ми номер. Обади се от съседите. Ще се върна веднага щом мога. По-добре да останеш сама и да размислиш.

— Благодаря ти.

— Почини си, Сара, и не се притеснявай за нищо. Вик Денардо не се появи повторно, а Синтия Линууд се държи много мило с мен. Срещнах Етан Конингер само веднъж. И той беше крайно учтив и внимателен. Може и да изгарят от любопитство, но не вярвам да опрат пистолет в главата ми, за да им покажа картината. Така че, моля те, не се тревожи за мен.

Сара се усмихна и се облегна назад на сатенените възглавници.

— Много си мила, Ани.

Нямаше нищо мило в нея, помисли си Гарвин, когато го изгледа свирепо и излетя навън.

— И все пак, радвам се да те видя отново — обърна се той към Сара.

— Аз също. — Бегла усмивка се появи на лицето й.

— Но ще се върна.

— Не се и съмнявам.

Ани подтичваше след Гарвин, докато той крачеше бързо към колата си, но не му позволи да избърза напред.

— Готов си на всичко, само и само да получиш своето, нали? Би стъпкал нечии чувства в калта, би измъчвал една изтормозена възрастна жена…

— Сара не е възрастна.

— Физически е.

Гарвин я погледна, без да забавя крачка.

— Мислиш, че бях прекалено груб с нея?

— Много е изстрадала.

— Ти не я познаваше преди пет години.

— Но сега я познавам.

— Нима? — Гласът му беше уверен и спокоен. — Ани, преди пет години тя би продала и дъщеря си за една добра игра на покер. Не я интересуваше нищо и никой, освен собствената й мания.

— Може би се е променила.

— Господи, колко си наивна!

Тя мълчеше, нетърпеливо потропвайки с крак зад него, докато той отключваше вратата. Защо ли не си отиде пеш до къщи? Наистина, пътят беше дълъг, но и на двамата с Ото щеше да им се отрази добре една разходка.

Гарвин отвори вратата и й направи път да влезе.

— Виж, Ани, аз също видях онази жена. Не съм безсърдечен човек, но трябва да бъда нащрек.

— Сара не се издирва от полицията.

— Това не означава, че им е казала всичко, което знае. Те смятат, че семейството й я е отлъчило заради хазарта, Вик Денардо и трагедията, която им донесе. Аз не съм сигурен, обаче, че това има значение. Ако Вик Денардо е все още по петите й, ще я открие.

Той затвори вратата й. Ото показа, че е забелязал присъствието й само с един кратък поглед, в който не се четеше голямо желание нито за разходка, нито за храна. Но Ани не се изненада. Тя спокойно изчака Гарвин да седне зад волана, ни най-малко не съжаляваше за рязкото си държание към него.

— Не, че не бях предупредена — каза Ани. — Дори Сара ми каза, че би притиснал всеки, за да получиш каквото искаш. Не се изрази по същия начин, но…

— А това по-лошо ли е, отколкото да не я оставям на мира?

Тя го изгледа кръвнишки.

Гарвин срещна погледа й с изражение, което имаше за задача да я сломи. Но постепенно очите му се проясниха, изопнатото му лице се успокои. Тонът му стана по-мек, но все така самоуверен.

— Много мило от твоя страна, че ни прекъсна, преди да успея да чуя това, което ме интересуваше.

Раменете й се отпуснаха и тя въздъхна.

— Предполагам, че се държах малко лицемерно и нямам право да те съдя след всичко, което си преживял. И все пак можеше да бъдеш малко по-мил с нея.

— Да, права си.

Тя не каза нищо повече и Гарвин подкара колата по тесните криволичещи улички. Взимаше прекалено рязко завоите и караше с голяма скорост. Ани остана мълчалива и невъзмутима, загледана в прелестния изглед на Сан Франциско. Сините сливи с техните розови и бели цветчета, редиците от къщи в кафяви пастелни тонове и различни нюанси на бялото. Майка й почина, без някога да е виждала Сан Франциско, през последните години беше живяла в тъга и самота.

— Права си за мен, Ани. — Дрезгавият глас на Гарвин я изтръгна от унеса й. — Аз съм един безсърдечен кучи син. Не залагай големи надежди на мен. Не съм способен да те защитя.

Тя се вгледа в лицето му, върху което бяха паднали сенките на сумрака.

— Не си спомням да съм молила за помощта ти и не мисля, че си безсърдечен. Щеше да ти бъде много по-лесно.

— Искаш ли да вечеряме някъде? — неочаквано смени темата той.

Изборът й се спря на популярен карибски ресторант. Беше пълно с хора и доста шумно — място, където държаха особено на уединението. Отведоха ги на малка масичка до прозореца. Сградата с форма на кутия вероятно някога е била гараж или бензиностанция. Днес, с наситените си цветове, зеленината и веселата музика, тя преливаше от жизненост и енергия.

Ани се мръщеше на менюто, докато чакаше своя коктейл „Маргарита“. Гарвин й предложи да си вземат различни порции и поръчаха: пържени калмари в пикантен сос, червени картофи с лук с два различни соса и задушени миди.

Когато донесоха нейната „Маргарита“, Ани отпи голяма глътка и близна малко сол от ръба на чашата. Усещаше погледа на Гарвин върху себе си. Беше си поръчал бира, но тя все още стоеше пред него недокосната.

— Може би бях прекалено рязка с теб — каза Ани. — Сигурно не ти е било лесно да се срещнеш със Сара след всичките тези години.

— Така е.

— Много ли се е променила?

Той взе бирата си и отпи.

— Да.

— Запознах се със Сара преди около две седмици. Един ден дойде в галерията ми. Не беше облечена толкова ексцентрично, както обикновено, но стилът й пак си личеше. Наистина трудно биха я познали така. Очевидно й допадна галерията ми, защото след няколко дена ми се обади по телефона. Покани ме на гости и каза, че иска да ми направи някакво предложение във връзка с работата. И така, аз се съгласих. След това видях картините й и…

— … те са те пленили.

Ани отпи от нейната „Маргарита“ — силно питие с остър вкус. За миг изпита вина, че е оставила Ото сам в колата, но бързо прокуди неловкото чувство.

— Толкова силно, че не зададох и половината въпроси, които трябваше, преди да се съглася да я представям на търга.

Поднесоха им ордьоврите, което моментално промени настроението на разговора… както и темата. Ани изгледа съмнително пържените калмари, но взе един, обилно напоен със сос и го прехвърли в чинията си.

— Какви странни малки животинки, нали?

— Не обичаш ли калмари?

— Та аз съм от Мейн. Любимата ми храна са омарите. Притесняват ме само малките крачета и това, че са пържени.

Гарвин широко се усмихна.

— Е, добър апетит.

— Благодаря.

Вкусната пикантна храна и веселата глъчка наоколо ги накараха да се отпуснат. Тя опита малко от калмара и след като реши, че не е много по-различен, от който и да е пържен морски деликатес, се нахвърли лакомо на останалата част.

— Сара наистина ли е толкова добра?

— Така мисля. Вярвам, че талантът й ще бъде оценен само от критиците, но ще завладее и публиката. Това е неминуемо за жена, чиито стил в облеклото се характеризира с различни чорапи и широки като торба джинси.

Ъгълчетата на устата му се изкривиха в усмивка.

— Но тя може да реши да опакова багажа си и да замине от Сан Франциско също толкова внезапно и импулсивно, колкото е дошла.

— Да, би могла. — Ани боцна с вилицата един мек червен картоф, потопи го в оранжевия сос и промърмори: — Ще трябва да ходя пеша по хълмовете на Сан Франциско, за да смъкна калориите от тази храна. Виж, не познавам Сара толкова добре, че да предугаждам настроенията и хрумванията й. Точно в момента не съм сигурна дори дали все още желае да види семейството си, да не говорим това, дали ще направи собствена изложба. Предполагам и се надявам, че няма да изчезне яко дим.

Гарвин присви очи и се загледа в нея. В един миг престана да чува радостните гласове и жизнената музика, престана да усеща вкуса на храната. Когато Гарвин заговори, гласът му беше нисък и равен, но тя усещаше напиращите в душата му чувства.

— Много ще изгубя, Ани, ако тя изчезне.

При тези думи сърцето й се сви от мъка. Нима бе забравила, че си остава само наблюдател на цялата тази трагедия и трагедията на Линуудови — за нея не беше тежко бреме, каквото бе за всички тях.

— Все още имаш възможност да сложиш край на всичко и да започнеш отначало.

— Погребах Хели преди пет години. Това беше краят.

— Грешиш. — Гласът й звучеше уверено и бодро. Кичур падна пред лицето й и Ани нехайно го отметна настрани.

Усещаше ударите на сърцето си, защото съзнаваше, че стъпва по несигурна почва.

— Всеки на твое място би искал справедливост. Стоиш притиснат между живота, който си щял да споделиш с Хели и живота, с който трябва да свикнеш, защото нея я няма.

— Знаеш много за мен, нали?

В тона му не се долавяше упрек. При все това Ани се засегна, но не го показа. Той се предпазваше по единствения познат нему начин: като я държи на разстояние, далеч от болката му, сякаш така самият той няма да я усеща.

— Понякога си вадя заключения и действам прибързано, ръководена от интуицията си, но мисля, че в този случай съм права.

— А ти си винаги права, нали?

Гарвин се засмя и двамата се заеха отново с храната, по-спокойни и отърсени от напрежението. Ани облиза пръстите си, усещайки неотменния му поглед.

Разприказваха се на по-приятни и безобидни теми. Ани отново се върна към миналото си, когато Гарвин изневиделица подхвърли:

— Разкажи ми за мъжете в твоя живот.

— Имах няколко връзки. За да бъда честна, по-голямата част от мъжете, които познавах, не ми бяха интересни. Чувствах ги по-скоро като братя.

Гарвин се наклони напред. Музиката, смехът, потракването на приборите — всичко се завъртя около нея. А той изглежда бе глух за врявата наоколо.

— Нямам намерение да ти ставам като брат.

— Добре — каза духовито Ани, запазвайки самообладание, — защото и аз не те искам за брат.

Той се облегна назад и поръча кафе.

Ани с удоволствие изпи ароматното кафе, тази „Маргарита“ беше развързала доста езика й. Не трябваше да пие алкохол след такъв ден и то в компанията на Гарвин Макри, който я пронизваше с проницателния си поглед.

— Познаваш Сара отскоро, Ани — продума той. — Тя те въвлече в една заплетена история, а сега не знае какво всъщност иска да прави. Моля те, внимавай. Не искам никой да ти причини зло.

— Риск, който трябва да поема — отвърна язвително тя.

Той кимна и отпи от кафето си, като продължаваше да я изучава над ръба на чашата си.

— Щом го осъзнаваш…

Разделиха си сметката по настояване на Ани. Това нямаше нищо общо с парите, а само с решението й да се държи на разстояние от него. Вече пред дома й, Гарвин паркира колата и се обърна към нея.

— Ще те изпратя до вратата.

— Няма нужда. Не мисля, че Вик Денардо ще…

— Ще се чувствам по-спокоен, Ани.

Тя сви рамене.

— Както искаш.

Ани слезе от колата и отвори задната врата. Ото се хвърли навън, но тя успя да хване каишката му. Усещаше ускорения си пулс, докато двамата с Гарвин вървяха близо един до друг по алеята към входната врата. Ото подскачаше достойно пред тях. Пред вратата, тя бръкна в чантата си и затърси ключовете.

— Така и не свикнах с тези безбройни ключалки. — Ала ръцете й трепереха не заради ключалката на вратата. Радваше се, че Гарвин не беше паркирал на подходящо място и имаше оправдание да не го покани вътре. Усещаше нежеланието му да си тръгне, но събитията през този необикновен ден бяха изчерпали силите му.

— Ани…

Наведе се към нея и нежно докосна бузата й. После бавно прокара пръст по долната й устна. Тялото й беше изопнато като струна, Ани си пое дълбоко въздух, оставяйки ключа да виси от ключалката. Понечи да каже нещо, но той притисна устните си към нейните. Ръката му се плъзна надолу към кръста й и двамата се озоваха в гореща сластна прегръдка.

— Лека нощ, Гарвин. Ще се видим скоро — най-сетне пошепна тя.

Той я целуна леко и нежно.

— Разчитам на това.