Ан Харъл
Изгрев за двама (16)

Петнадесета глава

В момента, в който Синтия Линууд нахлу в галерията й, Ани разбра, че бе в едно от бурните си настроения. С бойна крачка се приближи до бюрото й и удари по него с изрядния си маникюр. Видът й както винаги беше безупречен.

— Как можа да допуснеш Сара да даде това интервю?

— Идеята бе нейна — спокойно отвърна Ани. — Аз не мога да я контролирам.

— Трябваше да я спреш. Тази жена е решена да съсипе това, което е останало от семейството й, само защото не е имала живота, който смята, че й се е полагал. Лази ми по нервите. Богата жена е, от достойна фамилия.

— Ако се е чувствала като хваната в капан…

Синтия направи гримаса, начинът й, реши Ани, да се справя със страха.

— Никога не й се налагало и пръста си да помръдне, за да се прехрани. Що се отнася до мен, тя е неблагодарница. Томас никога не се е държал толкова зле с нея, колкото тя разправяше. Собствената й страхливост и надменност й пречеха — но не завинаги, нали? Най-накрая успя да стори това, което искаше. Хазартът, съмнителната връзка, а сега и тази нелепа драма около завръщането й вкъщи. Всъщност, Сара винаги е правила каквото си поиска.

— Ти не я харесваш — каза Ани.

Очите на Синтия се насълзиха и част от гнева й се изпари.

— Не я познавам толкова добре, че да определя чувствата си към нея. Предполагам, че думите ми звучат много злобно…

— По-скоро гневно.

— Наистина съм ядосана. Когато видя статията, Джон… — Пое си рязко дъх, стаила гнева си, примесен със загрижеността за съпруга й. — Срещата със Сара е голям стрес за него. Статията само утежни положението. Можеше да се обади, да ни предупреди. След като той се опита да се погрижи за безопасността й… — Млъкна, беше прекалено изнервена, за да продължи.

— Аз също можех да ви предупредя. Съжалявам.

— Вината не е твоя. Може би не е ничия. — Избърса ъгълчетата на очите си с върха на пръстите. Ани си помисли дали да не й подаде кърпичка, но след това се отказа. Синтия Линууд не бе жена, която би искала сълзите й да се забележат. — Хората може и да се изненадват, но двамата с Джон наистина се обичаме. А и аз много си го пазя. Толкова много е преживял. Било е такова изпитание. Най-сетне стигна до момента, в който може отново да мисли за настоящето, нека оставим бъдещето. Миналото толкова го преследваше. Не знам дали би могла да разбереш.

— Има ли нещо, което би искала да сторя?

Раменете й се отпуснаха.

— Не, нищо. Дойдох само, за да ти се развикам и да си оправя настроението. Явно всички ние ще трябва да приемем Сара отново в живота си. Полицията има ли напредък в разследването на взлома в апартамента ти?

Ани поклати глава. От цялата шумотевица Ото се размърда в краката й, но не стана, което може би бе добре, като се имаше предвид видът му.

Устните на Синтия се извиха в слабо подобие на усмивка.

— Може този път да ни излезе късмета, и това да няма нищо общо с останалата част от тази каша.

— Ако разбера нещо, ще ти се обадя.

— Да. Би било добре. — В гласа й се усещаше лека острота.

След като Синтия си тръгна, Ото стана и започна да се разхожда, нервно и притеснено. Ани реши, че или го боли главата, или бе усетил проблемите й. Тъкмо се колебаеше дали да не затвори по-рано, когато Зуи изпрати помощничката си при нея с нареждания двамата с Ото да се прибират и да си вземат вана с лавандула. Ани нямаше нищо против да се подчини.

Тъй като бе дошла в галерията си направо от Белведере, колата й бе на Юниън Стрийт и тя тръгна направо към апартамента си. Имаше намерение да остави Ото, но той отказа да слезе от колата. Ани не бе сигурна дали имаше лоши спомени от петъчната вечер, дали се чувстваше по-уютно на задната седалка на комбито, или просто се инатеше, но не настоя.

Бе ясна, спокойна, топла зимна неделя и жителите на Сан Франциско бяха излезли, за да й се наслаждават. Като потисна завистливия си порив, Ани тръгна към задънената уличка на Сара с Ото, пльоснат на задната седалка. Тъй като нямаше свободно място за паркиране, тя обърна, за да тръгне обратно надолу по хълма, но когато мина покрай къщата на Сара, забеляза, че предната врата бе леко отворена. Дори и за Сара Линууд това бе странно.

Ани спря на забранено място точно пред стъпалата и изскочи навън, без да се сети за ключовете или за Ото, без да я интересува, че може би се поддава на паниката.

Бутна вратата.

— Сара? Аз съм, Ани.

Ала отговор не идваше. Отвори вратата още малко и надникна вътре.

— Сара? Добре ли си?

Вратата се удари в бастуна на Сара, паднал на пода. Ани усети как лапите на страха я сграбчват, опита да се отърси и бутна вратата, като се молеше на ум. Сара сигурно бе забравила бастуна, бе изпаднала в някой творчески транс или просто не бе затворила вратата добре.

Сърцето й замря в мига, в който прекрачи прага.

Сара се бе свлякла на пода пред статива си. Около нея бяха пръснати зеленчуците, а нестабилната й масичка бе съборена.

— Сара!

Втурна се към нея и падна на колене, в очакване да види кръв, да напипа слаб пулс, да се срещне отново със смъртта. Пропъди спомена за майка си — пожълтяла, само кожа и кости. Не мога да рухна. Трябва да продължа напред. Думите, казани тогава, думите, с които се окуражаваше сега.

Сара лежеше на една страна, свита в евтината си престилка на цветя и изкуствените панталони с ластичен колан. Дали пък не се бе преуморила от работа и не се бе строполила? Ани се надвеси над нея в опит да види лицето й и да провери дали диша. Дотук не се виждаше кръв.

— Сара…

Тя изстена.

Жива бе. Поне беше жива.

— Сара, какво се е случило? Можеш ли да говориш? Можеш ли да мърдаш?

— Главата ми…

Още докато с мъка изричаше думите, Ани забеляза отока на тила на Сара, под лявото ухо. Не, не беше падала.

— Някой яко те е цапардосал — каза тя, като се опитваше да звучи оптимистично. Дали Сара бе изгубила съзнание от удара? За колко време?

— Ще взема лед. А след това трябва да повикам помощ.

Сара нито говореше, нито се движеше. Ани се изправи неуверено, добра се до хладилника, извади тавичка лед в мивката и събра десетина кубчета в една от оръфаните, изцапани с боя кърпи. Трепереше и се опитваше да сдържи сълзите и паниката си.

— Идвам, Сара. Господи, този лед ще ти помогне. Ще се оправиш. — Опита да запази непринуден, окуражителен тон. — Знам, че ще се оправиш. Прекалено си твърдоглава, за да оставиш едно цапардосване по главата да те извади от строя за дълго.

Сара не се бе помръднала. Ани сложи кърпата с лед на подутината. Като изпъшка, Сара вдигна съсухрената си ръка и сама хвана леда.

— Благодаря ти — прошепна тя.

— Само не мърдай. Ще повикам…

— Картината.

Ани замръзна на място.

— Моля?

Като се сви от болка, Сара прокара език по посинелите си устни и едва продума:

— Хели. Провери… моля те. Спалнята ми.

— Това може да почака.

Със свободната си ръка художничката се протегна и сграбчи силно китката на Ани.

— Провери — отчаяно каза, въпреки безсилието и болката. Моля те.

Тъй като не искаше да я притеснява допълнително, Ани се изправи. Краката й трепереха, стомахът й се бе свил болезнено от страх и напрежение. Портретът на Хели Линууд Макри. Причината за всичко. Ани си бе мислила за него сутринта, след като бе прочела статията в неделния брой, където в едно-единствено, ясно изречение, журналистът бе заявил, че картината е била окачена в стаята, където Томас Линууд и внучката му са били убити. Не казваше нищо ново. Не бе откритие за никого в Сан Франциско. Ала Ани не бе успяла да прогони изречението от мислите си. Не разбираше защо.

Провери под старото двойно легло на Сара, в полупразния й гардероб. Провери всяко от платната, облегнати на стената.

Портретът на Хели Линууд бе изчезнал.

Отиде в хола, за да провери и там, но само забеляза, че ключодържателят на Сара бе разглобен на малката кухненска маса и ключовете бяха разпилени. Върна се при възрастната жена и коленичи до нея, докато ледът все още бе на тила й.

— Картината я няма, Сара. Но за това можем да се тревожим по-късно, нали? Сега трябва да извикам бърза помощ. Според мен, не трябва да мърдаш, докато не пристигнат.

— Добре — отпаднало каза тя, докато по страните й се стичаха сълзи.

— Сара…

— Отивай, обади се. Нищо няма да ми стане.

Ани нямаше друг избор. След като нямаше телефон, трябваше да остави Сара сама. Зави я с един степан, шарен китеник.

Преди обаче да успее да го стори, Гарвин Макри и Вик Денардо се втурнаха през вратата. Ани разбра, че са наясно с положението, още когато Гарвин я грабна за лактите. Очите му бяха като бездънни ями, съсредоточени, решителни, всякакъв страх скрит надълбоко.

— Какво се е случило?

— Не знам. Така намерих Сара. Била е ударена по главата — някой е откраднал портрета на Хели.

— Ти добре ли си?

В този момент тя долови сянката на страх в погледа му и кимна.

— Трябва да повикам бърза помощ.

— Използвай телефона в колата ми. Вратите са отключени.

Вик Денардо стоеше настрани, вперил поглед в рухналата на пода Сара Линууд.

— Не съм… Не съм я докосвал.

Гарвин го погледна гневно.

— Не съм отправял обвинения.

— Не съм бил аз. Никога не бих я наранил.

Без да му обръща внимание, Гарвин се запъти към Сара, Ани се втурна навън и се качи на предната седалка на колата, паркирана точно зад нейната, блокирала друга кола в задънената уличка. Докато набираше, видя Вик Денардо да изтичва навън и реши, че ще й помогне. Погледът му за миг срещна нейния и след това той скочи в колата й.

Ани чу дежурният да се обажда и разбра, че не може да тръгне след Денардо, не и когато Сара се нуждаеше от бърза помощ. Той запали двигателя, потегли, колата изключи, след това отново запали и със свистящи гуми излезе на улицата. Ани даде на дежурния нужната информация, докато наблюдаваше как колата й се носи надолу по стръмния, криволичещ наклон, видя Гарвин да изскача навън и да се втурва надолу по хълма след Вик Денардо. След няколко метра се отказа и се затича към колата си, като ругаеше и риташе чакъла.

— Полицията и бърза помощ са на път — уведоми го Ани.

— Това копеле Денардо — проклет да бъде, тъкмо започвах да вярвам, че е невинен.

— Не бих се притеснявала особено.

— Защо, по дяволите?

Усмихна му се вяло.

— Ото е в колата с него.

Гарвин остави Ани да чака полицията и бърза помощ и хукна след Вик Денардо. Не бе изминал и десет преки, когато забеляза комбито на Ани, блъснато в един телефонен стълб. Предницата му бе леко смачкана, а малката тълпа, която се бе събрала, стоеше на разстояние. Щом слезе от колата, Гарвин разбра причината: Ото бе на предната седалка с Денардо. Тръгна натам и отвори вратата от страната на шофьора.

— Махни това проклето куче от мен — извика Денардо. Ото бе стъпил с предни лапи на скута му и бе заврял огромната си, полуобръсната глава в гърдите му. Голямата, грозна кучешка муцуна зееше отворена, с провиснал език, а видът му бе достатъчно зъл, за да уплаши всекиго. Погледът на Денардо бе подивял, когато се обърна към Гарвин: — Мразя кучета. Махни го от мен, по дяволите!

— Може да не ме послуша.

— Добре де, поне се опитай, за бога!

— Ото — каза Гарвин. — Хайде, момчето ми. Аз поемам оттук.

Голямото куче го погледна с огромните си кафяви очи. Челото му бе сбърчено, което му придаваше малко комичен вид.

— Лапите му са се впили в мен — оплака се Денардо.

— Пада ти се. Къде, дявол да го вземе, отиваш?

Денардо го погледна, като се дърпаше колкото се може по-далеч от отворената уста на Ото.

— Кучешки дъх. Господи.

— Вик.

— Добре де, добре. Видя ли ключовете на масата?

Гарвин се намръщи.

— Да.

— Бяха смъкнати от ключодържателя на Сара. Тя не би могла да стори това, не и с нейните ръце.

Вик млъкна и погледна към Ото.

— Продължавай — каза Гарвин.

— Ами ключът на Сара от къщата на Линууд липсва. Спомням си го. Даде ми го веднъж, за да му направя дубликат.

— Защо е искала ти да имаш дубликат?

Той прокара нервно език по устните си, а Ото не показваше признаци, че се предава.

— Искаше една нощ да се промъкна в стаята й. Мислеше, че ще е — знаеш, възбуждащо опасно, след като баща й бе в същата къща.

Гарвин стисна юмруци.

— Значи си можел да влизаш и излизаш, когато си поискаш. Вик, това не облекчава положението ти…

— Върнах й го, когато се побърка на тема да ми връща пари. Хвърлих й го във физиономията. Господи, Макри, ще кажеш ли на проклетото куче да седне?

— Разкажи ми за липсващия ключ, Вик.

— Не съм го взимал. Не съм пребивал Сара. Хайде, претърси ме. Няма да намериш никакъв ключ.

— Значи, искаш да кажеш, че който е нападнал Сара и е откраднал картината, го е взел.

Опита се да се отдръпне още няколко сантиметра от Ото.

— Аха.

— Защо?

— Помисли си.

Гарвин се въздържа да не изругае.

— Сега не е време за гатанки, Вик. Ако имаш да кажеш нещо… — но се спря, осенен от една мисъл. Замръзна на място, без да реагира. — Който е откраднал картината, се опитва да те натопи отново.

— Копелето е оставило ключовете на показ нарочно. Знаел е, че ще забележа, че ключът на семейство Линууд липсва и ще отида в къщата.

— Но тя е продадена…

— А, не, намерен е купувач, но документацията още не е оформена. Като сюжет на криминален роман, знаеш ли? Аз се връщам обратно на местопрестъплението. Отивам там, той ме убива и хвърля цялата вина върху мен. За картината, за Сара, за двете убийства.

— Но вместо това, ти побягна.

Вик поклати бързо и рязко глава.

— Не и този път. Бях тръгнал към къщата на семейство Линууд. Нямах намерение да оставя тази отрепка да ме натопи. Не и за втори път.

Гарвин си пое дълбоко въздух, беше неспособен да разсъждава.

— Хели…

— Тя е знаела кой е. Затова се е върнала в къщата.

— Но защо? Знаела е, че дядо й е бил жестоко убит…

Изражението на Вик се смекчи.

— Хели си беше такава, Макри. Ако е познавала убиеца, ако е разбирала мотивите му, е смятала, че може да се разбере с него, да го убеди да се предаде. Тя така действаше. Никога не е вярвала, че хората са зли.

Това бе истина, помисли си Гарвин, притежаваше смелостта и несъобразителността да си уреди среща с човек, за когото знае, че е убиец. Имаше достатъчно доверие в собствената си доброта, в собствената си неуязвимост. Ако убиецът бе приятел, би му простила. Не си разсъждавал трезво. Предизвикали са те. Било е самозащита. Такава бе Хели Линууд Макри, жена, чийто оптимизъм бе недокоснат от суровата действителност на живота.

Гарвин се пресегна и хвана каишката на Ото.

— Ще го държа, докато ти се измъкнеш. Ако се опиташ да ми отмъкнеш колата, Денардо, ще пусна Ото след теб.

Денардо не се нуждаеше от повторно предупреждение. За половин секунда изскочи от комбито. Ото се измъкна от Гарвин и тръгна след Денардо, без да го изпуска от поглед.

— Няма проблем, кученце. Никъде няма да ходя.

Като оставиха комбито на Ани, забито в стълба, и тълпата зяпачи озадачена, всички се качиха в колата на Гарвин.

В къщата на Сара завариха полицията и бърза помощ. Двама лекари извозваха Сара на носилка.

— Няма я — каза Вик.

Имаше предвид Ани. Гарвин му кимна набързо. Ако Ани беше там, щеше да е до Сара.

— Сигурно също е видяла ключовете — каза Вик.

— Как, по дяволите, би разпознала ключа за къщата на семейство Линууд?

— Откъде да знам? Може Сара да й го е показала. Както казах, странно е. — Потрепери. — От тази история ме побиват тръпки.

Гарвин вече бе обърнал колата и тръгнал надолу по хълма, преди от полицията да ги разпознаят и разпитат. Ани не разполагаше с кола. Сигурно беше взела такси или автобус. Във всеки случай, не можеше да е стигнала много далеч.

— Какво смяташ? — притеснено попита Вик. Гарвин не откъсваше очи от пътя.

— Мисля си, че сме тръгнали право в ръцете на това копеле. Ако направи нещо на Ани…

— Няма. Ще стигнем там навреме, Макри. Не може да е стигнала чак толкова далеч. — Вик се облегна на задната седалка, но не изглеждаше спокоен. — Знаеш ли, може да е жена.

Стиснал волана толкова здраво, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели, Гарвин поклати глава. Не беше се разровил достатъчно. Преди пет години, когато бе проверил сметките на Сара, както бе направила Хели, бе решил, че всичко е наред.

Не му бе минало през ума, че някой, който рискуваше да изгуби всичко, бе минал оттам пръв и си бе покрил следите.

 

 

Ани стоеше пред портата на имението Линууд на Пасифик Хайтс. Беше се измъкнала от къщата на Сара, щом по хълма се бяха разнесли полицейските сирени, като бе заръчала на Сара да им каже да изпратят някой в къщата на семейство Линууд.

Убедена, че Вик Денардо вече е пристигнал там, Ани се бе запътила към Пасифик Хайтс сама. Разбираше какво си мисли Денардо. Би сметнал, че няма избор. Ако не стигнеше до къщата на семейство Линууд навреме, истинският убиец щеше да остави фалшиви доказателства, които да натопят Вик, и да изчезне, преди някой да е разбрал.

Но пък, ако стигнеше там навреме, рискуваше да попадне в ръцете му.

„Убиецът искаше Вик Денардо да отиде там“, помисли си Ани. Тъкмо за това нарочно бе оставил ключовете на Сара на масата. Искаше Вик Денардо да дойде при него в къщата на семейство Линууд, искаше да го убие и най-сетне да сложи край на разследването. Представяше си заглавията във вестниците:

Убиецът на семейство Линууд убит при самозащита, след като се връща на местопрестъплението.

Ала истинският злодей не е знаел, че Ани също ще разпознае ключа. Сара й го бе показала след посещението си в къщата, в която бе прекарала по-голямата част от живота си.

Още когато се бе втурнала по стълбите и си бе хванала такси, Ани бе на ясно, че поемаше голям риск. Не можеше обаче да стои със скръстени ръце. Денардо имаше преднина. Докато обяснеше всичко на полицията и ги убедеше, че един обикновен ключ може да значи убийство, един невинен човек можеше да бъде убит.

Но когато стигна до имението Линууд, нямаше и следа нито от Вик Денардо, нито от Ото, нито от колата й.

— Това е лудост — промърмори тя под носа си.

Ами ако в момент на паника се бе объркала? Липсващият ключ можеше да не означава нищо, а липсващата картина да няма нищо общо с убийствата на Томас Линууд и на Хели Линууд Макри.

Успя да се овладее и тръгна по пътечката, изкачи стъпалата, като погледна назад към улицата. Все още не се виждаха нито Денардо, нито Ото, нито колата й. Нито пък Гарвин. Нямаше и следа от убиеца.

Дори и отвън огромната къща излъчваше празнота. Ани надникна през един страничен прозорец. Не видя никого. Явно се бе увлякла в драмата на Сара. Това, че я бе намерила в несвяст, я бе разстроило.

Предната врата се отвори и Ани отскочи, толкова стресната, че за малко не падна по стълбите.

Етан Конингер я гледаше от сянката на масивната врата.

— Я, Ани Пейн. Не теб очаквах. Предполагам, че е било наивно от моя страна, предвид действията ти през изминалата седмица. — Непринуденото поведение си бе същото, но привлекателният тъмен поглед зад очилата изглеждаше див. Усмихна се и отвори вратата по-широко. — Заповядай.

Ани опита да му отвърне на усмивката.

— А, ти ли си, Етан. Аз реших… търся Вик Денардо. Открадна колата ми. Мисля, че преди малко е нападнал Сара Линууд.

— Така ли? И какво би търсил тук?

Умът й заработи бързо и тя реши да излъже, да се престори, че смята Вик Денардо за истинския убиец.

— Открадна ключа на Сара…

— Ани, не ме лъжи. Хората винаги се заблуждават, че могат да ме излъжат. Че няма да обърна внимание. Че никога не забелязвам нищо. Да, сладурче, ама грешат. Нищо не убягва от погледа ми. — Отвори вратата по-широко. Днес бе облечен с дънки, червен пуловер от кашмир и мокасини. Подсмръкна. — Бяха едни дяволски дълги пет години.

— Етан.

— Влез вътре, Ани. Ще изчакаме Вик Денардо заедно.

Стомахът й се сви и тя реши, че след миг ще припадне.

— Ани, нека бъда ясен. На ръба съм. Пет години се правя на безгрижно конте, докато чакам Вик Денардо и Сара да се срещнат, да обменят знания и да се усетят какво се е случило тогава. Цяла седмица полагам усилия, за да ги държа далеч един от друг.

— Включително и това да нахлуеш в апартамента ми и да пребиеш кучето ми.

— Да, включително и това. Не ме подценявай, Ани Пейн, и не ми създавай проблеми. Ако трябва, ще те застрелям още тук на стъпалата и ще завлека трупа ти вътре.

На Ани й прилоша още повече, но тя се опита да разсъждава трезво.

— Етан, в момента Сара разказва всичко на полицията. Ще пристигнат всеки момент…

— Значи кучката е оживяла, а? Е, няма значение. Не ме видя. Предполагам, трябваше да се уверя, че е мъртва, но знаех, че двамата с моя приятел Гарвин всеки момент ще се появите на белите си коне. — Подсмръкна и очите му неочаквано се насълзиха. — Господи, каква каша. Само ако хората се бяха вслушали в разумните съвети.

— Аз съм готова да се вслушам…

— Вече няма значение — каза той, окопитен. Изправи рамене и извади малък черен пистолет. — Томас, Хели — не ми оставиха друг избор. Или аз, или те. Избрах себе си. Времето не може да се върне назад. Хайде, Ани. Заповядай.

Тя усещаше колко бе напрегнат, колко близо бе до ръба.

Нямаше причина да се съмнява в него. Би я убил, без да му мигне окото и би завлякъл трупа й вътре.

В опита си да предпази Вик Денардо от капана, осъзна, че сама бе попаднала в него.

С учудващо и за нея самата спокойствие, тя влезе в голямата къща. Стъпките й отекваха по дървения под. Нямаше и следа от празничното настроение миналата събота, от жуженето на нетърпеливи купувачи, от пазачите, от дискретните аукционери.

Нито пък от Гарвин Макри, помисли си тя.

Етан я накара да мине пред него, насочил пистолета към гърба й. Побутна я към коридора и я заведе в една елегантна стая с богата дърворезба, вградени полици и огромна мраморна камина. Бе опразнена, с изключение на портрета, който Сара Линууд бе направила на седемнайсетгодишната си племенница. Беше подпрян на една стена и Хели Линууд им се усмихваше от него, сякаш нямаше от какво да се страхува.

— Беше още по-красива, когато порасна — каза Етан.

Ани се обърна към него.

— Не се и съмнявам.

В очите му плуваха сълзи.

— Не ми остави избор. Господи. Не можех да постъпя, както тя искаше. Мислеше, че… — Изкашля се и премигна от сълзите си. — Смяташе, че ако ме помоли, щях да го сторя. Знаеше, че й се възхищавам, че я уважавам. Тя бе единствената от семейство Линууд, която не съм искал да нараня.

— Знаела е, че си убил дядо й — каза Ани.

— О, да. Знаеше. Бе решила да прегледа сметките на Сара, за да й помогне с хазартния проблем. Откри една грешка, която бях допуснал.

— Колко голяма грешка?

— Огромна. Изгубих милиони с една сделка, в която бях инвестирал без знанието на дядо й. Не бе лесно да го сторя. Предполагам, че по мой си начин бях толкова пристрастен към хазарта, колкото и Сара. Увеличих първата грешка, като се опитах да я прикрия, но след време знаех, че мога да я наваксам. Още няколко години и никой нямаше да разбере.

— Не можеше ли просто да си признаеш? — попита Ани с надеждата да удължи разговора, за да могат полицаите, Гарвин, Вик Денардо — който и да било — да пристигнат.

Той се усмихна кисело.

— Пред Томас Линууд ли? В никакъв случай. Той бе човек, който не понасяше некомпетентността на когото и да било, като се почнеше от готвачката до собствените му деца, а да не говорим за един доверен финансов съветник.

— Но Хели…

— Тя успя да разгадае всичко. Винаги е била по-умна, отколкото смяташе Гарвин. И толкова дяволски честна. Настояваше да се каже на дядо й. Не вярваше, че той ще ме уволни.

— Той направи ли го?

— Естествено. С него не можеше да се разбереш. Затова и не му казах за грешката от самото начало. Знаех, че ще ме изрита, че няма да ми има доверие. — Усмихна се вяло на Ани. — Харесвам живота си.

— Значи те е уволнил — каза Ани, — а ти… — Замлъкна, без желание да се доизкаже.

Той погледна към пистолета в ръката си.

— Разбрах намерението му, още щом той ми каза да се срещнем тук. Взех пистолета си в случай, че той не се вслуша в здравия разум и продължава да настоява да опетни името ми и не само да ме изхвърли от хубавата ми работа, но и да направи невъзможна по-нататъшната ми кариера. Но Томас Линууд… той просто не вярваше, че някакъв си куршум може да го нарани. И определено не вярваше, че аз, един негов подчинен, ще го застрелям.

— И Хели е повярвала, че е било нещастен случай?

Етан я погледна с присвити очи.

— То си беше нещастен случай.

— Бил е прострелян в сърцето…

— Съвпадение — поясни, сякаш си вярваше.

Ани едва преглътна, гърлото й бе пресъхнало.

— Хели ме повика да се срещна с нея тук, в тази стая. — Той се огледа наоколо, сякаш си представяше онази нощ преди пет години. — Не й минаваше през ума, че бих могъл да я нараня. Опита се да провокира чувството ми за чест. Каза ми, че вярва, че съм убил дядо й в момент на раздразнение. Беше убедена, че не бих оставил невинен човек да пострада заради нещо, което аз съм сторил. Тя не знаеше, че бях планирал нещата така в случай, че Томас осъществи най-лошите ми очаквания — както и стана. Знаех, че Вик ще бъде там онази вечер. Защо, по дяволите, си мислиш, че взех със себе си заглушител?

— Ти си предвидлив човек — каза Ани внимателно.

— Точно така. Предвидлив съм. Една шибана грешка не биваше да ме проваля, но Томас нямаше да ми прости. Такова гадно копеле си беше той. — Пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да се успокои. — Хели искаше да разкажа всичко на полицията. Заплаши ме, че ако не го направя, ще го стори тя. Господи! Опитах се да се разбера с нея. Дадох й възможност. — Ани забеляза, че сълзите бяха изчезнали. — Тогава постъпих така, както смятах за най-добре.

Ани потрепери и обгърна с поглед богатата библиотека, представяйки си ужаса, който Хели Линууд е изпитала, осъзнавайки, че Етан Конингер ще извърши хладнокръвно убийство, за да спаси кожата си.

— Тя видя всичко — каза той с тих, почти зловещ тон. Ани сви вежди недоумяващо, после забеляза, че той е насочил вниманието си към портрета.

— Мислех, че е унищожена. — Бе впил поглед в момичето с медноруса коса, чиято душа Сара Линууд сякаш бе уловила върху платното. — Спомням си как по-късно онази вечер си помислих, че трябва да взема картината със себе си. Но не посмях. След това, когато се появи на търга… — Той отново се обърна към Ани: — Знаех, че така тя се опитва по свой начин да извади наяве истината за мен.

— Но Етан, това е само една картина…

— Ти не познаваше Хели.

Ани прокара език по устните си.

— Знаеш ли, тя сега ни наблюдава. — Той говореше съвсем спокойно и естествено. — Знам, че звучи странно, но можеш да ми вярваш — тя ни наблюдава.

— Но защо ще ни наблюдава?

— Очаква да взема правилно решение. Затова се върнах тук. Тя би искала да постъпя точно така.

Ани не помръдна, но усещаше как коленете й омекват, а стомахът й се обръща. Етан Конингер бе интелигентен, брутален, разкъсван от вина и побъркан от мисълта, че Хели Линууд го наблюдава и осъжда за деянието му.

— Господи — прошепна той. — Не можеш да си представиш какво съм преживял.

Ани не бе сигурна дали се обръща към нея или към седемнайсетгодишната Хели.

— Не — тихо каза тя. — Не мисля, че някой би могъл да си представи.

Погледът му се насочи към нея, изведнъж беше станал твърд и съсредоточен, преценяващ настоящата ситуация. Той вдигна пистолета към Ани.

— Ще дам на полицията човека, когото търсят. Точно това трябва да се направи.

— Никой няма да ти повярва — каза Ани.

— Ти не си глупачка, Ани Пейн. Вярвай ми, Вик Денардо знае за какво става въпрос. Той ще дойде тук. Аз ще го убия, ще убия и теб, а след това ще обера лаврите, задето съм спрял един убиец, макар и не съвсем навреме.

 

 

— Така, както си го представям — казваше Вик Денардо, докато двамата с Гарвин караха към Пасифик Хайтс, — Хели сигурно се е опитала да се обърне към здравия разум на човек, който няма такъв.

Гарвин обърна поглед към него.

— Направо се стряскам, Денардо — ти и аз на една и съща страна.

— Да бе. Особено като се има пред вид, че в продължение на пет години ме преследваш като заек.

Гарвин паркира в забранен участък пред дома на Линууд и изскочи от колата. Ото пропълзя през предната седалка и изпреварвайки Вик, излетя от другата врата. Вик започна да псува и Гарвин осъзна, че това е неговата защита да държи страха настрана.

— Защо, по дяволите, Сара не си избра някоя жена с малък сладък пекинез или нещо такова? Но не. Тя ще се спре на тази с ужасния ротвайлер. Хей… хей, върни се тук!

Но Ото вече бе преминал с няколко скока алеята и оградата и се насочваше през изрядно подстриганата ливада към предния вход на дома на Линууд.

— Господи — прошепна Вик. — Изглежда като дявол, току-що напуснал ада.

Гарвин внезапно бе обзет от лошо предчувствие.

— Да, така е.

Вик му хвърли кос поглед.

— Ани?

— Явно е доловил нейната миризма. Да вървим.

Те хукнаха, но по средата на алеята Вик спря с ръка Гарвин.

— Може би не трябва да влизаме отпред. Копелето сигурно ни чака.

Гарвин кимна.

— Добре, ще влезем през задния вход. — Погледна към по-възрастния мъж. — Готов ли си за това?

— Аз съм един невинен човек, Макри. Единственото ми престъпление е, че се влюбих в една богата наследница и я научих да играе покер. Може би съм закъснял с пет години, но все пак искам да изчистя името си. — Той се усмихна вяло. — А освен това тази Ани Пейн някак си ми допада. А на теб?

— Да — отвърна Гарвин с пресъхнало гърло. — И на мен.

Прекосиха тесния двор към задната страна на къщата. Гарвин приближи вратата, следван от Денардо. Бяха изгубили Ото.

— Нямам ключ.

— Аз имам — каза Вик.

— Изобщо няма да питам откъде.

Денардо извади връзка ключове и тридесет секунди по-късно те вече бяха вътре. Тъй като не искаше да вдига излишен шум, Гарвин нарочно остави вратата отворена. Задният вход водеше към мазето, в ниската част на хълма, откривайки панорамната гледка от балната зала. Той знаеше пътя към стълбите, но Вик се шмугна преди него със сигурни бързи крачки. Явно бе минавал оттук и друг път. Вик Денардо и Сара Линууд бяха осъществявали своите любовни срещи направо под носа на баща й.

Те внимателно тръгнаха по стълбите към първия етаж, колкото е възможно по-бързо, но и предпазливо, за да не вдигат шум. Стълбите водеха към стаичката на прислугата. Почти долепени до стената, прекосиха предверието.

Накъде пред тях Гарвин чуваше гласовете, идващи откъм библиотеката. И двамата с Вик нямаха оръжие. Но Гарвин не го интересуваше. Щеше да направи това, което трябва. А може би стигаше твърде далеч във фантазията си. Може би Ани не беше там. Може би това бяха новите собственици, които си говореха за тапети.

Двамата с Вик стигнаха до вратата на библиотеката. Гарвин разпозна гласа на Етан Конингер. Сърцето му спря. Сега всичко щеше да бъде наред, ако Хели бе дошла при него и му бе разказала резултатите от разследването си на финансовите дела на Сара. А вместо това му бе говорила с недомлъвки. Искаше да разбере колко сериозно е затънала Сара, какви са дълговете й. Но явно се бе натъкнала на нещо, което не е очаквала. Притеснена и объркана, му споменала, че има нужда от повече информация, преди да му разкаже всичко.

Ала така и не й се бе удала тази възможност.

— Имам точен мерник — казваше Етан от библиотеката. — Няма да страдаш.

— Ти си само един страхливец — каза Ани, — който не смее да се погледне в огледалото. Но не искаш да си го признаеш. Мислиш се за безгрижен плейбой, за градското конте, а си само един жалък нещастник.

С вдигнати вежди Вик се обърна към Гарвин, който посрещна с гримаса предизвикателните й непремерени думи. Но Ани Пейн беше заставала на ръба на пропастта и преди, така че нямаше да се остави да падне току-така.

Гарвин пристъпи напред и надникна иззад рамката на вратата. Етан беше с гръб към него, но Гарвин виждаше пистолета в дясната му ръка, насочен към Ани. Тя изглеждаше забележително спокойна, за човек в нейното положение.

— Честно казано — прошепна Вик зад гърба на Гарвин, — аз не бих нарекъл някой с пистолет „жалък нещастник“.

Гарвин го изгледа кръвнишки и Вик млъкна. Зад тях се чу шум. Вик смръщи вежди.

— Какво беше това?

— По дяволите — промърмори Гарвин, но беше твърде късно.

Направо изневиделица — без всякакво колебание — Ото профуча край тях в облак от черна козина и мускули. Той влетя в библиотеката, без да ръмжи, без да лае, генът му на ротвайлер бе надделял.

— Мили боже — прошепна Вик.

Двамата с Гарвин нахлуха в библиотеката, ала Ото вече се бе хвърлил върху Етан и го бе проснал на пода. Пистолетът излетя във въздуха, а Етан крещеше. Ото се стовари върху него с цялата сила на мощното си шейсеткилограмово тяло.

Ани грабна пистолета в момента, в който Гарвин стигна до нея, прегърна я и я притисна. Тя се отпусна в обятията му. Той забеляза, че трепери, но бе запазила самообладание.

Ото бе приковал ужасения Етан към пода, а Вик се разхождаше около тях.

— Знаех си, че това куче ще ни свърши работа — каза той гордо. — Нали така, Ото? Ние с теб сме приятели. Хвана копелето. Здравата го хвана!

Но коленете на Вик трепереха, а по бузите му се стичаха сълзи.

— Време за отплата — каза Гарвин, притискайки Ани до себе си, когато ужасът в душата му се поуталожи. Слава богу, не я бе загубил. — Ти спаси Ото. Сега Ото спаси Ани.

— Не знаех, че е способен на подобно нещо — каза тя. — Винаги е бил такова мило куче.

Вик изсумтя.

— Мило? Да бе! Сигурно си спомня нашия приятел Етан от онази вечер в твоя апартамент. — Вик се наведе и повиши глас, сякаш слуха на Етан беше увреден. — Когато изигра Ото. Знаеше, че ще е там и се бе подготвил за него. Спомняш ли си? Голяма грешка, задник такъв.

Етан изстена, но не помръдна нито на милиметър.

— Махнете го от мен!

Отвън се чуха сирени. Вик погледна доволен натам.

— Сара сигурно е успяла да убеди полицията, че не е откачена.

Напрежението бе започнало да напуска Ани и тя се сгуши по-близо до Гарвин.

— Всичко свърши — каза дрезгаво. След това обърна тъмносивите си очи към него. — Получи си убиеца.

— Да.

Той усети как го обземат спокойствието и ужаса от това, че най-сетне узна истината, но същевременно единственото, за което можеше да мисли, бе Ани и как едва не я загуби. Погледна невероятния портрет, който Сара бе нарисувала на жена му. Хели бе добра съпруга и светът я бе изгубил твърде рано. Ала Ани бе неговото настояще и бъдеще, макар че в момента едва ли го подозираше.