Ан Харъл
Изгрев за двама (4)

Трета глава

Галерията вече беше изметена и изчистена, когато Зуи Съмър пристигна с неделния вестник. Носеше още две големи чаши с кафе и две топли кифли с мармалад от боровинки. След час щяха да отворят галерията.

Зуи остави кифлите, увити в салфетки върху масивното извито бюро, което се мъдреше в левия ъгъл на галерията, после махна капачките от чашите с кафе. Тя беше висока, кокалеста, мургава жена, отдавна надхвърлила тридесетте, имаше две големи деца и съпруг лекар. Мъжът й приемаше, макар да не окуражаваше, страстта й към парфюмите. Зуи имаше богат гардероб, а цветовете на всичките й дрехи се ограничаваха до черно и бяло. Днес тя беше облечена в черен плетен панталон и пуловер с цвят на слонова кост, в които изглеждаше стройна и елегантна. Ани, която все още не беше възстановила щетите, нанесени на гардероба й от мейнската буря, се наслаждаваше на свободното си и непретенциозно облекло. Тя се стремеше да ограничава разходите си, докато подреди напълно живота си в Сан Франциско. Като се имаше предвид сутрешното чистене, Ани беше предпочела якето с шарка на антилопа, тесни джинси и боти. Единствените й бижута бяха красив часовник и сребърни обици.

— Виждам, че си допринесла за днешния вестник — каза Зуи.

Ани се настани в един от двата люлеещи се столове.

— Нима?

— Аха. Попаднала си в колоната на местните светски хроники. Това ти е за урок — друг път да не купуваш картина под носа на Гарвин Макри. Защо си го направила, момичето ми? — Зуи разтвори вестника и прокара дългия си показалец по въпросния параграф. — Ето. Ани Пейн, собственичка на новата галерия „Ани“ на Юниън Стрийт потресе двеста души, присъстващи на търга на Линууд в събота, когато победи Гарвин Макри в наддаването за аматьорския портрет на убитата му съпруга.

Пребледняла, Ани грабна вестника.

— Дай да видя.

Като продължаваше в същия злонамерен тон, журналистът разкриваше как Макри се признал за победен пред сумата от пет хиляди долара, а Ани ликувала над завоеванието си. Тълпата не успяла да я изгони с освиркване от елегантния салон, намиращ се до стаята, в която е била убита Хели Линууд Макри.

— Наистина ли те освиркваха? — попита Зуи и отхапа от кифличката.

Ани потрепери при спомена за враждебните погледи.

— За малко да го направят. О-о… Видя ли това? Пише, че Гарвин Макри изглеждал „бесен и разярен като бик, когато изфучал от къщата на Линууд“. Всъщност ние се срещнахме след това. Изобщо не изглеждаше гневен или сърдит. Дори се опита да ми помогне да прибера картината в колата.

— Е, за какво ти е тази картина? — попита Зуи и отпи от капучиното си.

Ани очакваше този въпрос и беше подготвена.

— Бях помолена да я купя от името на анонимен купувач.

— Без майтап? И не можеш да ми кажеш кой е той?

— Това е част от сделката.

— В доста неловко положение те поставиха, нали? Е, няма да искам от теб да нарушиш обещанието си. А и знам, че не би го направила.

— Мога да ти кажа само това — нямах представа, че портретът е на убито момиче и че жертвата е от семейство Линууд.

Зуи се намръщи.

— Значи си се впуснала в авантюрата напълно неподготвена? Ууу… Пет хиляди са доста пари за картина на неизвестен художник. Твоят анонимен купувач сигурно много я е искал. — Тя се втренчи в Ани с надежда. — Няма да го издадеш, нали? Възхищавам се на почтеността ти. Надявам се, че си получила прилична комисионна задето те опетниха във вестника.

Ани направи гримаса.

— Дано това да не очерни репутацията ми. Наистина не знаех кой е Гарвин Макри…

— Не се тревожи, Ани. Обществото бързо забравя подобни незначителни случки. — Тя стана от стола. Разбира се, оставайки вярна на себе си, Зуи и този път носеше малко стъклено шишенце, което Ани трябваше да помирише и да си каже мнението. Отвори го и го пъхна под носа на Ани. — Първото впечатление. Това искам от теб.

— Ще кихна.

Зуи дръпна шишенцето настрани и му сложи тапата.

— Винаги така казваш.

— Добре, добре. Замириса ми на кокосов орех.

— Кокосов орех ли?

Очевидно погрешен отговор. Ани се усмихна.

— Бадеми? — Зуи въздъхна.

— Няма значение. Кажи ми какво почувства, когато го помириса. — В очите й проблесна предупредителна искрица. — Освен, че ти се прикиха.

— Ами… не знам, приятна миризма. Успокояваща и някак носталгична. Кара ме да си представям мъгливите вечери в Мейн, предшестващи зимата. Когато за вечеря те очаква задушено и яхния, вместо пиле на грил и крехки хлебчета.

— Това е то. Източните щати.

— Отново ли сгреших?

— Не си сгрешила, но само някой от Нова Англия може да почувства носталгия по задушеното. — Тя се запъти към входната врата. — По-добре се приготви за безпощадната атака. Може би част от нея ще връхлети и върху мен. Децата ми ще дойдат да помагат. По-добре да си затрупан с работа, отколкото да си отегчен от безделие, винаги съм го твърдяла.

Тя се изниза навън в малкия двор, зад викторианската къща на Юниън, чиято конюшня беше превърната в поредица от малки магазинчета. Към сградата водеше тясна алея, свързваща улицата с двора, вечно потънала в сянка заради викторианската къща и голямата сграда до нея. В замяна на по-нисък наем, Ани се беше договорила с хазяина да засади бръшляна покрай алеята, да мете двора и да нареди из него саксии с цветя — цветни теменуги, циклами и лобелии.

Както Зуи бе предрекла, за половин час в галерия „Ани“ се събраха повече посетители, отколкото за цяла седмица. Вътре цареше непринудена атмосфера, лишена от снобизъм и показност. В галерията се предлагаше богата гама от произведения на изкуството: висококачествени гравюри, подписани литографии, оригинални маслени и акварелни картини, оригинални графики, произведения от керамика и стъкло, както и различни по вид и размер рамки. Посетителите, също така, можеха да получат съвети за професионалното организиране на изложби. За по-голямата част от оригиналните творби се бяха погрижили нейни приятели от Мейн, почти неизвестни в западните щати. „Това ще се промени, помисли си тя, когато представя картините на Сара Линууд.“

През този следобед трима посетители се заинтересуваха от картината, купена на търга на Линууд. Ани обясни, че не е изложена. А дали се продава? Не, беше краткият отговор на Ани. От една страна й се искаше да скочи в колата, да отиде до Марин Каунти, да намери Гарвин Макри и да му се извини за своето, макар и непреднамерено, безсърдечие. Но с какво би променило това нещата? Не можеше да му продаде картината. Тя никога не е била нейна, всъщност. А и не можеше да му даде обяснение. Беше обещала на Сара.

Не, трябваше да преглътне унижението във вестника и да забрави за неловката среща с Гарвин Макри.

Когато точно преди пет и последният й клиент напусна галерията, Ани забеляза няколко капки дъжд по стъклото на прозореца и отиде да внесе саксиите от двора. По това време Ото се измъкна иззад бюрото, където беше дремал през по-голямата част от следобеда, протегна се, после изведнъж наостри уши, челото му се сбръчка и той започна да лае.

Ани се сепна. Ото рядко лаеше.

— Ото?

Той започна да ръмжи срещу отворената врата на кабинета й. Възможно беше съненият и не особено умен ротвайлер да беше сметнал плаката на Спайдърмен за някой непознат човек. Силното му мускулесто тяло беше напрегнато в очакване на предизвикателството.

— Ото, това е Спайдърмен, той е от добрите.

Тъкмо когато в Ани се породиха съмнения, че нещо не е наред, един мъж се показа пред плаката на Спайдърмен. Беше се появил абсолютно тихо. Ани отскочи назад, стъписана. Ото се спусна към него.

— Ото!

— Ей, кученце — каза нервно мъжът и отстъпи крачка назад.

Изглеждаше на петдесет години, беше здрав и мускулест, с гъста, къдрава прошарена коса и остър орлов нос. Носеше бял пуловер с поло яка, който елегантно прилепваше на стройното му тяло, тесни черни джинси и черни спортни обувки. Ани не го беше забелязала сред посетителите в галерията.

С прикован към Ото поглед, той я попита:

— Добър ли е?

— Зависи. — Тя не мръдна от мястото си. Беше заела позиция до предната врата, в случай, че неочакваният гост се окаже злонамерен. Ако се наложеше, в това беше сигурна, Ото щеше да й осигури време да избяга.

— Кой сте вие?

Тъмните очи на мъжа все още бяха втренчени в Ото.

— Притеснява ме кучето.

— Той не би ви нападнал, освен ако не го предизвикате.

— И защо ще го правя? — попита непознатият, а на лицето му цъфна фалшива усмивка.

— Убедена съм, че нямате намерение.

Той видимо се успокои, но остана в другия край на кабинета. Така нямаше да раздразни отново Ото, който все още изглеждаше нервен.

— Вие сте Ани Пейн, нали?

Тя кимна.

— Хубаво местенце.

— Благодаря.

Дали пък не се бе вмъкнал в галерията незабележимо заедно с другите посетители? Едва ли, Ани бе огледала внимателно всеки, който влиза. И все пак…

— Самият аз не съм много вещ в изкуството — започна той дружелюбно. Ото крачеше несигурно пред него. — Въпреки това харесвам Норман Рокуел.

— Много хора го харесват. Романтичният му поглед върху американския живот привлича любителите.

— В картините му се долавя голяма доза илюзии, знам го. Не мога да се похваля, че животът ми е бил толкова розов. А и не познавам някой, който би го сторил. Може би вие…

— Не съвсем. — Ако успееше да поддържа разговора, вероятно щеше да спечели време, за да обмисли следващия си ход и да прецени дали мъжът е опасен. — Винаги съм смятала, че тъкмо заради това той е толкова популярен. Творбите му се докосват до спомените, които бихме искали да имаме. Излъчват носталгия по едно несъществуващо минало, отговарят на копнежите ни.

— Да, така е. Харесвам онази в бръснарницата.

Ани облиза устни. Ото се беше поуспокоил, но челото му все още беше набръчкано от подозрение.

В подобни ситуации той обикновено се сприятеляваше с непознатия и досега вече щеше да ближе ръката му.

— Имам нейна репродукция, ако искате да погледнете. Мислех да затварям, но не бих имала нищо против…

— Не съм дошъл за Норман Рокуел. — Съмненията й се оправдаха.

— Мога ли с нещо друго да ви помогна?

Тъмните очи на непознатия се приковаха в нея. Сякаш Ото беше престанал да съществува.

— Сара Линууд.

Ани сведе поглед към саксиите с пъстри цветя. Небрежно побутна с крак една саксия с теменужки — символ на нейния нов прекрасен живот в Сан Франциско. Красив дом, преуспяваща галерия, шанс да докаже на себе си, че ще успее да реализира мечтите си. Това бе всичко, което искаше. А сега, изглежда, беше замесена в проблемите на едно известно, богато и нещастно семейство.

Тя облиза устни и погледна отново посетителя си.

— Коя?

Погледът му остана непоколебим.

— Сара Линууд. Тя нарисува портрета, който купихте вчера. Тя ви е дала и петте хиляди да го купите. Върнала ли се е в града?

— Не зная за какво говорите, господин…

— Сара я бива да наема хора да й вършат черната работа. — Той говореше спокойно, без емоция, но в тона му се прокрадваше горчивина. Който и да беше този човек, той определено имаше сметки за разчистване със Сара Линууд. Ани се надяваше това да не е свързано с убийствата на племенницата и баща й.

Ани си пое дълбоко въздух, благодарна на кръвожадния и непредсказуем нрав на ротвайлерите. Питаше се дали кучето усеща нарастващото й напрежение.

— Покупката ми на търга е личен въпрос. Сигурна съм, че разбирате. А сега, ако ме извините, възнамерявам да затварям. Един приятел ще дойде след няколко минути. — Тя демонстративно погледна часовника си. — Всъщност чакам го всеки момент.

Натрапникът се ухили.

— Сигурна ли сте?

— Нямам какво повече да ви кажа. Моля, вървете си.

Усмивката му мигом се изпари.

— Ако си сключила сделка със Сара Линууд, малката, здравата ще си изпатиш.

— Притеснявате кучето ми — каза Ани.

— А-а, всъщност, по-скоро то ме притеснява.

Той въздъхна, видимо обезсърчен от ситуацията, в която се намираше. Искаше да измъкне от нея информация за Сара Линууд, но Ани не възнамеряваше да му съдейства, а и слава богу, че го бе страх от ротвайлера. Тя опита да си придаде вид, че няма какво да крие.

— Добре, ще си вървя — каза той накрая. — Но кажете на Сара, че двамата с нея имаме сметки за уреждане. Ще я открия. Независимо как. Няма да се откажа.

Тонът му беше равен, спокоен, напълно овладян. Ани усети някакъв хлад, който определено нямаше нищо общо с времето навън. Тя успя да заговори, макар мускулите на лицето й да бяха сковани от напрежение.

— Кой сте вие?

Ото изръмжа ниско и гърлено, като мотор. Ани се стресна също толкова, колкото и нежеланият посетител.

— Мисля, че усеща притеснението ми — каза тя.

Мъжът изсумтя:

— Мразя кучета.

— Всичко е наред, Ото — успокои го, опасявайки се, че мъжът може да е въоръжен и да застреля ротвайлера. След това погледна сивокосия мъж. — Наистина не знам нищо за Сара Линууд.

Той се ухили невярващо.

— Разбира се, малката.

И без да каже и дума повече, влезе в кабинета й като тръшна вратата след себе си.

Ото се спусна към затворената врата и излая силно и пронизително, сякаш беше влязъл в ролята на обучено куче пазач. Ани изчака да чуе затварянето на задната врата, която водеше към алеята зад сградата. Едва след това се осмели да мръдне от мястото си.

Приближи се до вратата на кабинета си и допря ухо до нея. Тъй като не чу никакъв звук, отвори вратата и се обърна към Ото.

— Давай, Ото, ти си пръв.

Нетърпеливо, с няколко скока той се озова в кабинета и започна да души към задната врата, докато Ани проверяваше дали всичко в стаята е наред. Вещите й си стояха непокътнати — рамките, инструментите, масата и двата проекта. Изглежда нищо не липсваше, нито пък беше разместено. Надникна в малката баня и помириса сапуна от козе мляко, който беше купила Зуи. Тук също всичко беше наред.

По металната задна врата нямаше следи от влизане с взлом. Ани спусна резето и си отбеляза на ум непременно да говори с хазяина за алармена инсталация. Странният й посетител сигурно се беше промъкнал, когато тя и Ото са се занимавали с нещо друго и не са го усетили.

— Е, Ото. — Сега трепереше, а зъбите й тракаха — обичайната реакция след преминаване на опасността. — Предполагам, че този е един от случаите, в който всичко е добре, когато свърши добре. Ще трябва занапред да наглеждаме посетителите си. — Ани въздъхна, като се опитваше да се успокои. — Кой беше този човек?

Очевидно не беше клиент. Той нарочно се беше скрил в кабинета и бе изчакал останалите да си тръгнат, за да я разпита за Сара Линууд. Но защо?

Тя въздъхна.

— Е, какво ще правя сега? Да се обадя ли в полицията? Онзи човек нищо не е откраднал. Дори не е влязъл с взлом. Ако повикам ченгетата, ще ме разпитат дали не съм свързана със Сара и ще настане голяма каша.

Говореше си сама, а това не вещаеше нищо добро. Най-сетне реши да разкаже на Сара Линууд за сивокосия мъж и да види реакцията й.

 

 

Следобедното слънце беше отстъпило на ситния, досаден дъждец, когато Гарвин свърна от Юниън Стрийт и се запъти надолу по тясната алея, водеща към малкия двор пред галерията на Ани Пейн. Той забеляза семплия надпис над открехнатата врата, пред която бяха строени няколко саксии с теменужки. Това очевидно не беше една от скъпите изтънчени галерии на Юниън Стрийт. Гарвин бутна вратата и надникна вътре. Един бърз поглед беше достатъчен, за да потвърди впечатлението му за многообразие и непринуденост в стила. Вътре до вратата той забеляза още няколко саксии с цветя. Явно беше сварил Ани Пейн точно преди да затвори галерията. Гарвин влезе и се огледа, но не откри собственичката.

Чу се злобно ръмжене и вече познатият му огромен ротвайлер изскочи от задната стая. Гарвин несъзнателно отстъпи назад.

— Хей, момче. Ото, нали така? Да-а. Добро куче.

Ото пристъпи напред и започна да души краката на Гарвин.

— Всичко е наред, Ото — чу се гласът на стопанката му. — Нали помниш Гарвин Макри?

Гарвин вдигна поглед от кучето и замръзна на място, очите му стрелкаха Ани Пейн. Тя беше пребледняла и трепереше, явно не само от изненадата, че го вижда; изглеждаше доста разстроена. Той идваше направо от яхтата, която купи две години след смъртта на Хели. Не си беше направил труда да се преоблече и сега стоеше пред нея в раздърпаната си блуза и скъсани джинси. Вярно, че видът му не бе толкова представителен както на търга, ала все пак реакцията й бе необяснима.

— О-о — каза тя и се прокашля, — здравейте.

Младата жена видимо трепереше, не бе останала и следа от вчерашната й жизненост и закачливост. Гарвин предположи, че е научила за Хели.

— Добре ли сте?

— Да, нищо ми няма. — Тя му отправи бегла, пресилена усмивка. — Днес имах много работа.

— Заради онази глупава статия във вестника ли?

— Тя привлече любопитните. Аз… един от тях… току-що… — Ани си пое дълбоко дъх и замълча. — Денят ми бе напрегнат.

— Госпожице Пейн?

Тъмносивите й очи се втренчиха в него, тя изглежда се окопити.

— Наричайте ме Ани. Наистина съм добре. Просто преди малко имах неприятно изживяване с някакъв непознат мъж, който се беше скрил в кабинета ми. Но той вече си тръгна. Измъкна се през задната…

Гарвин не я изчака да довърши мисълта си. С Ото по петите му той се спусна към кабинета. Стаята беше малка и спретната, служеше за склад на картини и скулптури, както и за работилница, където се правят рамки. Гарвин провери алеята зад галерията, но не забеляза никого. На връщане мерна плаката на Спайдърмен — необичаен атрибут за галериите, които посещаваха с Хели по време на краткия им съвместен живот.

По страните на Ани вече бе избила руменина, но тя все още трепереше.

— Натрапникът заплаши ли те? — попита Гарвин.

— Не съвсем.

— Какво значи „не съвсем“? Какво точно ти каза?

Тя затвори очи и прекара пръсти през косата си. У Гарвин отново се надигна усещането, че Ани Пейн крие нещо.

— Беше дошъл заради картината — продума накрая тя. — Онази, която купих вчера. Нямах представа… — Очите й го гледаха състрадателно. — Не знаех за съпругата ви.

— Знам.

— Съжалявам.

Той кимна в знак на разбиране. Ани въздъхна и продължи:

— Мъжът… той каза, че картината е рисувана от лелята на жена ви, Сара Линууд. Той мисли… обвини ме, че съм я купила от нейно име. Каза, че двамата имат сметки за уреждане. Не зная… — Тя замълча за момент и отклони поглед от него. — Нямам никаква представа кой е той.

— Вик Денардо — отвърна Гарвин, мускулите на тялото му се стегнаха от напрежение, мисълта му бясно препускаше.

Ани се намръщи.

— Кой?

Тя, естествено, беше в неведение. Беше дала пет хиляди долара за картина на Сара и все още не бе разбрала за убийствата, за скандала, който съсипа семейство Линууд.

Всъщност, помисли си, Гарвин, той все още не беше приключил.

— Мъжът — каза той, — опиши ми го.

Ани облиза устни. По лицето й не беше останала капчица руменина.

— Изглеждаше към петдесет и седем-осем годишен. Мускулест, сравнително висок. Гъста, чуплива, прошарена коса. Тъмни очи.

Гарвин стисна юмруци.

— Това е Вик.

— Вижте, господин Макри, аз не…

— Гарвин. — Той се огледа наоколо, преценявайки ситуацията. — Затваряш, нали?

— Да, но…

— Добре, ще те почерпя едно кафе. Заведението се намира зад ъгъла. Ото ще остане сам тук.

Ани Пейн се втренчи в него.

— Трябва да поговорим — каза меко Гарвин.

Наблюдаваше я как преглътна.

— Нямам какво да ти кажа, Гарвин.

— Е, аз пък имам няколко неща предвид.

— Този мъж… Вик Денардо… кой е той?

Без да шикалкави, Гарвин отвърна кратко и прямо:

— Вик Денардо е главният заподозрян в убийствата на съпругата ми и дядо й, извършени преди пет години.

Ани залитна, краката й се подкосиха и щеше да се строполи на пода, ако Гарвин не я беше сграбчил за ръката. Постепенно тя дойде на себе си. Дори през якето Гарвин усещаше топлината на тялото й. Ани едва доловимо му се усмихна.

— Май идеята за кафето не е чак толкова лоша.

Независимо от дъжда в зимната неделна вечер, Юниън Стрийт беше претъпкана. Това донякъде успокояваше Ани и й спестяваше неловкото чувство, че отива на кафе с Гарвин Макри. Може би не биваше да му казва всичко за неканения посетител. Порази я мисълта, че е срещнала предполагаемият извършител на двете убийства, а и загадъчната му връзка със Сара Линууд съвсем я изплаши. Но имаше вероятност Гарвин да не е разбрал правилно. За разлика от вчерашната им среща, сега той й изглеждаше по-висок и по-силен. Дали причината не бе в облеклото му или пък защото се чувстваше твърде уязвима, след като научи името на натрапника Вик Денардо. Не го бе чувала.

Двамата пресякоха Юниън. Ани забеляза капчиците дъжд, проблясващи в тъмната коса на Гарвин. Той я гледаше с дълбоките си влажни очи, които сега й се струваха с някакъв зелен оттенък. Той отвори вратата на кафенето и Ани влезе първа в топлия уютен салон, пропит от упоителния мирис на кафе и сладки. Радостното бърборене наоколо разведряваше атмосферата.

Гарвин отиде да вземе кафето, а тя се насочи към дъното, за да потърси свободни места. Настани се на дървен стол до кръгла маса за двама, разположена между рафтове с книги и месингови лампи. По стените, облицовани с дървена ламперия, бяха закачени старовремски фотографии. Кафенето наподобяваше викторианска библиотека, а тълпата от посетители беше разнородна — по възраст и по стил на обличане. Ани гледаше как Гарвин Макри се провира между масите с поднос в ръка. Той наистина беше красив мъж със спокоен нрав и се чувстваше уютно във всякакви ситуации. Ала все пак тя подозираше, че Гарвин преследва определена цел и едва ли нападките във вестникарската статия бяха причината да я покани на кафе.

Той остави подноса на масата и й поднесе чаша капучино с много пяна и бишкоти, залети с шоколад. За себе си беше взел черно кафе.

— Отскоро си в града, нали? — Ани кимна.

— Родом съм от Мейн. Пристигнах тук през ноември, а галерията си отворих точно преди коледните празници.

Той я изучаваше с проницателен и смущаващо настойчив поглед.

— Защо избра точно Сан Франциско?

— Идеята ми се стори добра. Преди това бях идвала два пъти, останах запленена от града. Мечтаех да отворя собствена галерия. После, сякаш като знак на съдбата, опустошителна буря отнесе къщата ми. Единственият дом, който някога съм имала. Баща ми починал, докато съм била бебе и аз отраснах с майка си и баба си. Когато бях на седемнадесет си отиде и майка ми, а баба почина миналото лято. — С помощта на малка лъжичка Ани обра поръсената с канела пяна на капучиното. — Когато загубих и къщата, реших, че е дошъл подходящия момент да замина.

— Сега съжаляваш ли?

— Не, всъщност не. Обичам Мейн. Това е моят дом. Но Сан Франциско много ми харесва, а и ръководенето на галерията е истинско удоволствие. Мислех да отварям галерия в Мейн, но не знаех дали ще имам волята да напусна старата си работа. Бях директорка на малък морски музей. Трудно е човек да се откаже от сигурността. Но тръгнех ли на запад — тя вдигна рамене, — тогава нямаше да имам друг избор.

Гарвин се облегна назад, но Ани усещаше изпитателния му поглед и знаеше, че той преценява всяка нейна дума.

— Защо реши, че картината от вчерашния търг е подходяща за галерията ти?

— Още не мога да кажа със сигурност — бързо отвърна тя, с надеждата Гарвин да не усети, че я е хванал натясно.

— Просто те е завладяла и затова плати пет хиляди долара?

Тонът му не беше враждебен, липсваше и най-малкия намек за съмнение или сарказъм. Изключително любезен, помисли си Ани. Но не можеше да я заблуди. Гарвин вярваше, че тя е купила картината за галерията си също толкова, колкото и мъжът в кабинета й. Тя отпи от капучиното си.

— Нещо подобно.

Той понечи да каже нещо, но се отказа и отпи глътка от кафето си. След малко все пак заговори:

— Когато си готова, ще ти бъда много благодарен, ако ми кажеш какво точно искаше мъжът, който се е криел в кабинета ти.

Ани потопи една от бишкотите в капучиното си и отхапа от нея, преглъщайки я с наслада. Гарвин не сваляше очи от нея. Въпреки търпеливия и благ тон, той изглеждаше твърд, непоколебим, сякаш решително изправен срещу всичко, което можеше да каже или направи тя. При все това Гарвин Макри беше предизвикал интереса й. Навитите ръкави на пуловера му откриваха мускулите на потъмнелите му от слънцето ръце. Ани се улови, че изведнъж й се прииска да научи всичко за него — с какво се занимава и по какво стечение на обстоятелствата беше свързал живота си с жена от семейство Линууд. Тя се загледа в мазолите на ръцете му — вчера не ги беше забелязала — и внезапно си представи как тези силни ръце я обгръщат. Засрамена, Ани извърна поглед настрани, страните й пламтяха.

Колкото се може по-кратко и точно тя му разказа за срещата със сивокосия мъж. Не спести подробностите за Сара Линууд.

— Този Вик Денардо — каза Ани най-накрая, — ако е главният заподозрян, защо не са го арестували?

Гарвин се наведе леко напред.

— Той изчезна след убийствата.

Пулсът й се ускори. Значи и Вик Денардо също бе изчезнал?

— Нямах представа. Не знаех. — Тя отпи голяма глътка от капучиното си, уплашена, че ще се изпусне за познанството и уговорката си със Сара. Беше обещала да мълчи и възнамеряваше да спази обещанието си. Освен ако обстоятелствата не я принудят да си признае.

— И ще рискува да го разпознаят само защото си мисли, че мога да го отведа до Сара Линууд?

— Не зная. Само мога да предполагам. Ани, прав ли е той? Можеш ли наистина да го отведеш до Сара? — Гласът му беше дълбок и настойчив, но не заставящ. — Тя ли те нае да купиш картината?

Ани неловко се изправи на стола си.

— Съжалявам, но нямам право да обсъждам каквито и да е подробности относно закупуването на картината.

— Аха. — Той остави празната си чаша на подноса, смачка салфетката и запокити и нея там. — Добре, Ани Пейн, позволи ми да ти обясня в каква коварна каша си затънала. Срещнах Вик Денардо около година преди убийството на съпругата ми. Той беше търговец на морски деликатеси, наистина колоритна личност. Един ден дойде при мен докато оправях яхтата си и се заприказвахме. След това започнахме да излизаме заедно в морето. Беше от хората, които не се притесняват от лошо време и опасни метеорологични условия. Понякога бяхме само двамата на яхтата. Друг път взимах Хели, баща й, дядо й, приятели на семейство Линууд или мои приятели. Той се разбираше с всички до един.

— Сара Линууд плаваше ли с вас?

— Не, а Хели идваше само, когато времето беше хубаво. Ти обичаш ли да се возиш на яхта?

Въпросът докосна у Ани съкровени спомени от миналото. Тя кимна.

— Израснала съм край океана. Баща ми е бил моряк. Не го помня, но чувствах, че мога да бъда по-близо до него, когато седя на брега или плувам. — Тя едва-едва се усмихна. — А и съм родена в Мейн — ако чаках идеални метеорологични условия, никога нямаше да се отделя от сушата.

Усмивката на Гарвин я изненада.

— Разбирам.

— Моля те — каза тихо Ани, — продължавай.

— Един ден Сара дойде на кея да вземе Хели и се запозна с Вик. Много скоро той започна все по-рядко да се появява. Предположих, че е започнал работа на някой кораб или е намерил нещо друго, с което да се занимава. Честно казано, не се замислих много. — Тонът му беше равен, сякаш се бореше емоциите да не вземат връх над това, което разказваше. — Няколко месеца по-късно разбрах, че той и Сара имат любовна връзка.

Ани едва овладя стъписването си. Жената от малката розова къщичка и мъжът от кабинета й? Комбинацията й се струваше невъзможна.

— В тайна ли го държаха? — попита тя.

— О, да. Бащата на Сара — Томас Линууд — имаше труден характер, а с нея се държеше прекалено сурово. Вик я въведе в света на хазарта, с което още повече утежни положението. Години наред Сара беше живяла под зоркото око на баща си. Беше добре възпитана, с чувство за отговорност, абсолютно отдадена на семейството си. Имаше изискани и приятни занимания. Но когато каруцата се обърна, тя се обърна с гръм и трясък. Сара се захване с хазарта и изобщо не мислеше за утрешния ден. Карти, коне, ротативки. Изгуби хиляди долари още преди някой да я възпре.

— Беше ли се пристрастила? — попита Ани и почувства, че пребледнява.

И да беше забелязал, Гарвин с нищо не го показа.

— Бих казал да, определено да. Щом разбра, Томас направи всичко възможно да спре издръжката й и да я отдалечи от Денардо. Но тя му се опълчи, както вероятно би го направила на четиринайсет. Отказа да се подчини. Беше дяволски упорита и самодоволна. Беше станала център на внимание може би за първи път в живота си и мисля, че това й доставяше наслада.

— Колко тъжно! — възкликна Ани.

— Да, а и годината се оказа тъжна. Томас и Хели бяха убити седмица по-късно. Като нагласихме парчетата от мозайката, стигнахме до извода, че Сара не желае парите на Линууд. Накара Вик да вземе заем от неколцина лихвари, за да продължи с хазарта. По-късно отказа да се разплати. Вярваше, че всеки момент ще удари джакпота. Ала Вик започна да губи търпение или пък причината бяха коварните лихвари и накрая той отиде да говори с Томас.

— Без знанието на Сара?

— Поне тя така каза на полицията. — Ани присви очи.

— Ти не й ли вярваше?

— Нека кажем, че се опитвах да разсъждавам трезво. Томас и Вик се срещнаха една вечер в библиотеката на къщата. Икономката ги чула да спорят. Малко по-късно Вик изфучал от къщата. Икономката си тръгнала скоро след това. Около половин час по-късно Хели влязла в библиотеката и открила дядо си.

— Тя ли го е намерила? — Ани потрепери и се опита да прогони мисълта за зловещата сцена. — Колко ужасно! А после и тя…

— Да — каза Гарвин. — Тя също беше убита.

— Няма нужда да ми разказваш — каза тихо Ани. Той поклати глава.

— Мисля, че трябва да знаеш всичко, Ани. Полицията искаше да говори с Вик. Сара твърдеше, че този ден не го е виждала и не знае къде е. Преди полицията да успее да го открие, беше убита и Хели, в същата стая. Нямало никой в къщата по това време.

— Но нали полицията не бива да допуска никого до мястото на престъплението. Какво е правила тя там?

— Не знам. Работеше върху свое лично разследване, проучваше финансовото положение на Сара. Мисля, че се опитваше да открие връзката с лихварите. Много обичаше Сара и искаше да й помогне.

— Кой… кога са я намерили?

— Аз я открих.

Ани едва преглътна и сключи пръстите на ръцете си. Беше се срещала със смъртта. Беше до майка си, когато тя почина, години по-късно и до баба си. Ала те не й бяха отнети от престъпна ръка. Не бяха убити.

— Нямаше свидетели — продължи Гарвин Макри със спокоен, равен тон. — Балистичните експертизи показаха, че тя и Томас са били убити с едно и също оръжие. От полицията разпитаха Сара, но тя отново твърдеше, че нищо не знае.

— А Вик Денардо?

— Никой не го беше виждал, нито чувал за него от нощта, в която изфучал от къщата на Линууд. Сара замина два дни след смъртта на Хели, без да каже никому нито дума. — Той замълча и впи изпитателен поглед в Ани. — Оттогава никой не знае къде е и какво прави. Имаше най-различни предположения за това, какво й се е случило, какво е знаела за убийствата и до каква степен е била замесена.

Ани го погледна учудено.

— Замесена?

— Някои хора смятат, че тя е накарала Вик Денардо да убие баща й.

— Но това е ужасно.

— Цялата история е ужасна, Ани. Дали е била замесена, дали е помогнала на Вик да избяга, дали е била толкова потресена и ужасена колкото всички ни, няма значение. Важното е, че двама души са мъртви.

— Съжалявам — смотолеви Ани. — Но всичко, което съм сторила, е да купя една картина.

Гарвин грабна подноса и се изправи на крака. Очите му я пронизаха.

— Не, не мисля, че това е всичко. Всъщност, убеден съм, че Денардо е прав и Сара те е наела да купиш картината за нея.

— Казах ти, че не мога да обсъждам подробностите…

— Така е. Виж, ако се опитваш да спазиш обещанието си, разбирам. Но сега вече знаеш всичко. Ако този мъж наистина е бил Вик Денардо и има стари сметки за уреждане със Сара, а и мисли, че ти можеш да го отведеш при нея, той ще се върне.

— Може би просто трябва да уведомя полицията, че се е появил в галерията ми.

— Може би. Но те ще поискат да научат защо си платила пет хиляди долара за картината от вчерашния търг. А ако си свързана със Сара, ще трябва да им разкажеш всичко. По-добре първо да си изясниш за себе си обещанията и лоялността си, преди да спестяваш информация на полицията.

— Не съм казала, че…

Той я прекъсна:

— Може би вчера си се опитвала да направиш едно добро дело. Но двама души са мъртви, а убиецът им е все още на свобода. Не се опитвам да те насилвам, Ани, но ако бях на твое място, щях здравата да се замисля.

Без да изчака отговора й, той тръгна през препълненото заведение към тезгяха, където се оставяха подносите. Изругавайки наум, Ани го последва. Навън, под ситния дъждец, тя се почувства по-спокойна и по-сигурна. Извади един яркожълт чадър от голямата си чанта и го отвори, без да покани Гарвин Макри под него.

Но него явно не го беше грижа. Дъждът, изглежда, беше успокоил и него. Или пък се бе умълчал заради обвинението, което й отправи — очевидно съвсем основателно. Ани стисна зъби. Беше действала като пълна глупачка, без да проучи поръчителката си, без да потърси каквито и да било сведения, без да знае дори фамилията на тази жена.

— Сара сигурно е била изключително убедителна — наруши мълчанието Гарвин Макри, — щом така сляпо си се доверила.

Ани не отговори.

— Малко си й сърдита, че не те е посветила в подробностите, така ли е?

— Сигурен си, че си прав, нали?

— А можеш ли да ме обориш?

— И защо? Не би ми повярвал.

Колеблива усмивка се появи на лицето му — доказателство, че е добър и внимателен мъж, напълно лоялен съюзник. Но очевидно съдбата не й бе предопределила да опознае тази страна на Гарвин Макри заради твърдото му убеждение, че тя крие нещо от него.

— Имаш право, Ани Пейн.

— Е, аз не мисля, че въпросният мъж е бил този Вик Денардо — каза намусено тя. — Смятам, че е някой, когото си изпратил да ме сплаши. След това се появяваш ти, изиграваш ролята на „добрия човек“ и се опитваш да ме накараш да потвърдя теорията ти, че…

— Не, Ани. — Гласът му беше абсолютно сериозен. — Грешиш.

Сърцето й лудо заби. Знаеше, че е така, знаеше го още преди да отправи неубедителните си обвинения. Тя зави по тясната алея, която водеше между двете викториански къщи към нейния двор. Гарвин я следваше неотлъчно. Той, изглежда, не обръщаше внимание на дъжда, на повяващия хлад, на тъмнината, която ги обгръщаше. Странно, но в негово присъствие се чувстваше по-сигурна, независимо от подозренията му към нея. Тя затвори чадъра си и го облегна на вратата, после отключи. Ото нервно крачеше из салона, ядосан, че са пренебрегнали навиците му. Не бяха много мъжете, помисли си Ани, които успяваха да я заведат на кафе.

Извърна се назад и погледна човека, който го бе сторил. Той стоеше на прага и я наблюдаваше.

— Благодаря за кафето. — Тонът й беше равен и официален. — Ако онзи мъж се върне — който и да е той — ще те уведомя.

— За твое добро се надявам да не го видиш повече.

Тя благодари с кимване и влезе, за да вземе каишката на Ото. Когато се върна на входната врата, Гарвин Макри все още беше там.

— Мога ли да те изпратя до вкъщи? — попита той.

Тя поклати глава.

— Ще се оправя. Не живея много далече. А и Ото ще се поразходи. — Тя се усмихна. — И аз също.

Гарвин отиде бързо до бюрото й, откъсна един лист от бележника, взе писалка и написа нещо.

— Това са номерът на домашния ми телефон и адреса. Също телефона и адреса на яхтата ми. — Приближи се към нея и пъхна листа в чантата й. — Можеш да ме търсиш по всяко време.

— Благодаря.

Гарвин стоеше толкова близо до нея, че тя усещаше влагата от дебелия му тъмносин пуловер.

— И когато видиш Сара следващия път — тихо добави той, — попитай я за историята, която ти разказах.

Ани понечи да му отвърне, но той вдигна показалец към устните си и поклати глава. Миг по-късно Гарвин вече вървеше по алеята.