Ан Харъл
Изгрев за двама (1)

Пролог

Ани Пейн прекоси чакълестия двор, където преди се намираше родната й къща и отиде на скалите, извисяващи се над залива. Настъпваше приливът и ноемврийският бриз шумолеше в клоните на боровете и елите. Беше точно преди изгрев-слънце, любимата й част от деня, на изток хоризонтът бе обагрен в меките тонове на цъфнала лавандула. Не след дълго пищните цветове на зората ще се разлеят по небето и ще спуснат своите бляскави отражения върху спокойната водна шир. Ала преди слънцето да се е изкачило на небето, Ани вече ще е отпътувала от Мейн, завинаги.

Ото, който не подозираше за предстоящото напускане на родния дом, подскачаше безгрижно по скалите. Той беше як ротвайлер, неуязвим за коварните скали на мейнския бряг, но Ани знаеше, че никога не би се приближил до настъпващата вода. Предпазливостта му се беше съхранила още от малкото кученце, което Ани беше спасила от удавяне — плод на нечия недобросъвестна идея за отърваване от ненужно бреме. Според ветеринаря, цяло чудо било, че е оживял. Сякаш усетил себе си на косъм от смъртта, Ото приемаше всеки един ден като подарък и му се радваше безгранично.

От пет седмици насам и Ани се опитваше да възприеме подобно отношение към живота. Бе се измъкнала от къщата само минути преди адската виелица да я помете към залива. Успя да спаси Ото, два албума, снимката на родителите си от сватбата им и картината на баба си. Нищо друго. Никакви дрехи, мебели или сувенири от пътуванията до Великобритания и останалите красиви места. Нито едно от любимите си растения, нито едно бижу. Всичко бе пометено.

— Хайде, Ото, да вървим.

Той се спря на една плоска скала, извърна огромната си муцуна към Ани и я погледна тъжно и смутено с влажните си очи. В очите й напираха сълзи. Беше си обещала, че няма да плаче. Откакто преди година почина баба й, тя беше останала без никакви роднини. Работата й като директор на малък морски музей отдавна вече не й се струваше толкова привлекателна. Нямаше да загуби приятелите си, ако се премести да живее на друго място. След разрушението на къщата, вече нищо не я задържаше на този малък полуостров. Беше й все едно къде ще отиде.

Ани слезе от скалите и се запъти към чакълестата алея, където беше паркирала малката си ръждясала кола. Беше я натъпкала с няколко оцелели ценни вещи, дрехи и вещи от първа необходимост, подарени от приятелите й на прощалното парти след бурята. Всъщност, повечето от приятелите й бяха убедени, че тя ще се разколебае и ще се върне още преди да е пресякла Мисисипи. Неколцина от тях вярваха, че желанието й да се премести в Сан Франциско и да се потопи във водите на тамошния живот си е проява на чист инат и когато действителност и мечти се сблъскат, тя ще поеме обратния път към дома. Даваха й най-много три месеца.

— Ото, хайде, момчето ми — извика Ани.

Той стоеше изправен на една масивна гранитна скала и я наблюдаваше, силуетът му се очертаваше на фона на бледолилавото небе. Дали пък не усещаше колебанието й? Очакваха я Сан Франциско и един напълно непознат живот. Планове и мечти изпълваха мислите й за бъдещето. Ала дали ще успее да ги осъществи? Може би беше действала прекалено налудничаво и импулсивно. Вместо да си построи нов дом, тя беше вложила парите от застраховката в банка, а преди десет дни беше намерила купувач за имота, примамлив с живописната гледка и спокойствието, което царуваше наоколо. Разполагаше с достатъчно пари, за да се впусне в нов живот. Тук останаха само болезнени спомени — смъртта бе отнела родителите й твърде рано, сега и баба й беше мъртва, а родният й дом — унищожен. Ако не се опита да промени съдбата, тя може да е следващата. Беше се вкопчила в идеята да се премести в Сан Франциско, да отвори собствена галерия и да започне всичко отначало. И ето че настъпи очакваният ден.

Ани даде колата на заден ход и излезе от алеята пред къщата, без да се сбогува с брега и живописното местенце, където бе живяла през всичките тези години. Днес си тук, утре те няма. Такъв беше животът и тя знаеше.

Един жесток урок, който никога нямаше да забрави.