Цончо Родев
Чудовището от залива Флуру (5)

Останки от… бъдещето

Бях излязъл с шлюпката да взема провизиите и бъчвичката вода от рейсовия кораб, когато внезапно пред мен се появи ухилената физиономия на Евгени.

— Хайде, хайде, не се блещи такъв! — подвикна ми той. — По-добре поемай багажите ми.

— Ама ти… какво?…

— Нищо. Взех отпуска и дойдох да я прекарам при тебе. Спомни си, че и Робинзон имаше своя Петкан.

Но когато започнахме да товарим, оказа се, че той е понесъл толкова багаж, сякаш имаше намерение през отпуската да построи на бърза ръка малък завод. Освен раницата с дрехи той носеше още леководолазен апарат и някакви ужасно тежки сандъци с тайнствени съоръжения. Стана така, че когато натоварихме багажа му, лодката затъна до самия ръб, пък и не остана място за втори пътник. Затова Евгени се съблече по гащета, тури перките на краката и с едно „Хайде да те видим, старче, кой ще стигне пръв до брега!“ заплува бързо пред шлюпката, като поспираше само за да подхвърли някоя шега по адрес на гребното ми майсторство.

Ако познавате инженер Евгени Белинов, сигурно няма да се изненадате, че той до вечерта не ми обясни причината на неочакваното си посещение. Просто се забавляваше да дразни любопитството ми с глупости от рода на „Петкан“, „красотата на усамотението“, „далеч от земната суета“ и така нататък. Аз пък му отмъстих, като престанах да го разпитвам и се залових словесно и нагледно да му обяснявам малко познатия кулинарен специалитет — как се пече кефал на шиш: как се подготвя жаравата, как кефалът се нанизва на шиша по цялата си дължина и как после шишът се забива сред жаравата ту от единия, ту от другия му край… Изглежда че моите нерви се оказаха по-устойчиви, понеже, след като изядохме обилно полетия с лимонов сок кефал и изтегнати край тлеещия огън, запушихме традиционната вечерна цигара, Евгени пръв заговори:

— Знаеш ли, старче, ние с тебе сме кръгли идиоти. И не се засягай, но аз те превъзхождам в идиотщината. Да не се оправи в техниката и математиката човек като тебе, който има работа само с кокошкари, махленски клюкарки и пияни скандалджии, е все пак оправдано. Но аз, уж опитен инженер…

Опитах се да имитирам монотонния глас на радиоговорителите:

— След кратък увод в дух на откровеност и справедлива самокритика видният български инженер Евгени Белинов пристъпи към същината на изказването си.

— Когато разглеждахме твоя поменик с „твърдите данни“, ние се препънахме в логиката и не можахме да открием никаква закономерност в появяването на твоето частно чудовище. И знаеш ли къде е нашата грешка? Тя е в това, че броихме наред и лещата, и фасула, и граха…

— Какво?

— Виждам, че нямаш склонност към поетичните сравнения. Добре, ние грешахме, като изброявахме наред и светлините, и ревовете, и белите стълбове вода, и магнитните фокуси на чудовището. А това е първокачествена глупост.

Признавам, че все още бях изпълнен с недоверие. С „твърдите данни“ бях правил толкова комбинации, че не допущах нещо да се е изплъзнало от погледа ми.

— Отлично. Постарай се тогава да поправиш грешката ни.

Евгени измъкна от огъня едно въгленче и с него запали нова цигара.

— Ето какво, старче. С източниците на светлина, звук и електромагнитни импулси ние не можем да се занимаваме. В твоя списък те фигурират само с по едно точно датирано появяване, а от единичен изолиран факт дори и Айнщайн не би могъл да извлече някаква закономерност. Да ти припомня ли тези изолирани факти?

— Няма нужда. Мога и насън да ги изредя: 12 декември 1925 година — магнитни импулси предизвикват катастрофата на „Жак Фресине“; 1 септември 1953 година — професор Малчев слуша рева на чудовището; 18 юли 1964 година — българският Шерлок Холмс Борислав Златков пропуща светлините.

— Точно така, Холмсе. По тези три линии ние сме безсилни да направим нещо. Но с водните стълбове, гейзерите, снарядите и варените риби е друго. Безспорно е, че и петте случая са еднородни по характер — задействуване на свръхмощен топлинен източник. Както виждаш, към тези случаи прибавям и сварените на 3 май 1947 година риби. Наистина тогава никой не е видял водния стълб, но затова пък цялото местно население се е облажило от резултата. Все пак на драго сърце съм съгласен да го изключим, ако липсата на водния стълб те смущава.

— Щом работим с абсолютно твърди данни — да го изключим — предложих аз.

— Добре. В такъв случай остават водните стълбове на 3 април 1916 година, 26 юли 1939 година, 8 февруари 1955 година и 16 ноември 1962 година.

— Мислил съм вече върху това и мога наизуст да ти кажа интервалите между тези четири случая: двадесет и три, шестнадесет и седем години. За да намериш някаква закономерност, трябва да откриеш кратното на тези три величини. Аз не успях.

Преди да продължи, Евгени стана, хвърли нови дърва в огъня и почака да лумнат веселите пламъци.

— Между вредите, които ни е нанесла нашата цивилизация, е и тази, че ние прекалено сме свикнали да уедряваме и закръгляме създадените уж за точност мерки. Например ако говорим за разстояния до два-три метра, ние ги определяме в метри и сантиметри. Но ако разстоянието е, да речем, четиридесет и девет метра и двадесет и пет сантиметра, казваме кръгло петдесет метра. Когато пък работим с километри, ние изпущаме метрите, дори стотиците метри.

— Какво общо има това с моето частно чудовище?

— Че когато работиш с години, ти пренебрегваш месеците и изобщо не помисляш за дните. По тази система ти определяш интервала между 8 февруари 1955 година и 16 ноември 1962 година на кръгло седем години. А всъщност интервалът е седем години по триста шейсет и пет дни, тоест без високосните, девет месеца по тридесет дни и още тринадесет дни. Или другояче казано — 2838 дни. Разликите в часовете не вземам предвид, защото те са ни дадени твърде приблизително.

— Добре, нека са 2838 дни — казах аз. — После?

— После следва малко математика. Започни да се връщаш с по 2838 дни от датата 8 февруари 1955 година, като не забравяш, че високосните години имат по 366 дни. Ще се получат твърде любопитни съвпадения. 2838 дни преди тази дата е 3 май 1947 година, когато Нептун поднесе варени риби на хората от този край. Още 2838 дни назад е 26 юли 1939 година, когато неизвестна подводница изпълни колоните на „Зора“ и „Дневник“. Следващите по обратен ред дати са 18 октомври 1931 и 10 януари 1924 година, когато за зла слука не се е намерил човек, който да забележи водните стълбове. Връщаме се още 2838 дни и налитаме на датата 3 април 1916 година, когато господин Стамат Пешев е видял бял гейзер северно от Зехтин бурун.

— Изключително! — извиках аз. — Просто не мога да повярвам!

— Не ти остава друго, освен да вземеш молив и лист и да провериш. Аз самият поне сто пъти проверих изчисленията си. Името Евгени Белинов не фигурира в списъка на библейските пророци, но мога със сигурност да предскажа, че на 14 август 1970 година тук ще има интересно природно явление — бял воден стълб, от който ще се отделя па̀ра. Съветвам те отсега да си ангажираш място на по-предните редове.

Бях така поразен, че не можех да му отговоря в неговия шеговит стил. Историята с чудовището беше взела неочакван обрат. Затананиках някаква мелодия и Евгени затисна с длани ушите си — певческата ми дарба никога не е намирала признанието на публиката.

— Затвори си човката, старче — проплака Евгени, — или по-добре нека арията ти да премине в речитатив. Прав ли бях, като казвах, че ние с тебе сме кръгли идиоти?

— Смутен съм и объркан — признах аз. — Щом има закономерност, тя е дело на човек.

— Говори по-добре за мислещо същество — вметна Евгени.

— Нека да е мислещо същество, макар че не вярвам закономерността да е измислена от делфин, кон или твоята прабаба — маймуната. Но защо това мислещо същество е избрало такъв чудноват цикъл за машината си? Защо не се е ориентирало към някоя позната величина — месец, година, век? Не съм специалист по история, но не си спомням някой някога да е делял времето на цикли от по 2838 дни. Имаше там някакви индикти^[1], но в края на краищата и те са изхождали от календарната година.

— Втора пакост на нашата цивилизация: изкуствено създаваме абстрактни мерни единици и после се мъчим да натикаме в тях цялата природа.

— Какво искаш да кажеш?

— Че може да има мислещи същества, за които 2838 земни дни да са единица мярка за време — ден, месец или година. Преодолей за малко артериосклерозата си, старче, и си спомни, че годината на марсианците е от 687 земни денонощия, на Юпитер — 4332, а на Сатурн — 10 759.

Погледнах го със смесеното чувство на любопитство и изненада. Не, нито един мускул по лицето му не издаваше несполучлив опит за шегуване. Всичко в него говореше за вътрешно убеждение, достигнато след дълго размишление:

— Не се ли увличаш, младежо? Цвайг беше писал някъде, че „животът обича чудесното, но се скъпи за истинските чудеса“…

— Знам — кимна Евгени. — „Лионска легенда“. А ти чел ли си Кусто^[2], Холмсе? Да? Кусто казва на едно място, че цивилизациите — той има предвид древните цивилизации — са настлали морското дъно покрай бреговете с приказни останки. И двамата знаем, че това е вярно — където да се гмурнеш по нашето крайбрежие, ще се натъкнеш на амфори. Твоето чудовище обаче прави изключение. То е останка от… бъдещето…

Гърлото ми беше пресъхнало от вълнение. Отидох до палатката, наточих от бъчвичката голяма чаша вода и я изпих на бавни глътки. Евгени подвикна откъм огъня:

— По-добре пийни чашка коняк да освежиш въображението си!…

Не се разсърдих на закачката. А наистина бях в такова състояние, че ако не ми беше жал за мене самия, бих си се смял дори повече и от Евгени. Но сега, честна дума, никак не ми беше до смях.

Боже мой, разбирате ли какво ставаше? Покрай суеверието на крайбрежното население и професионалния реализъм на началниците ми от милицията, между които се разкъсвах досега, се нареждаше и една дръзка хипотеза на фантастите. Три обяснения на едно необяснимо явление, а в средата аз, Борислав Златков. Какво трябваше да правя? Как да постъпя? На кое обяснение да дам предпочитание?

— Слушай, Евгени — казах аз, като се върнах при него, — да оставим този библейски иносказателен стил и да поговорим ясно и разбрано. Доколкото схващам, според тебе, чудовището е някакъв уред, машина или изобщо нещо, създадено и оставено от някаква друга, извънземна цивилизация. Така ли е? — Той потвърди с кимване на глава. — А всичките там шумове, светлини и магнити са предварително програмирани системи на сигнализация, която да привлече вниманието на хората върху това „нещо“. — Евгени отново потвърди. — Тогава, обясни ми, ако обичаш, защо това „нещо“ е оставено от представителите на тази друга цивилизация на дъното на морето, а не на някой връх в планината, където може да се види от километри? Когато искаш някакъв предмет да бъде забелязан, ти го оставяш на масата, а не го скриваш в чекмеджето.

— Грешката ти е в думата „оставено“, старче. „Нещото“ не е оставено, а изпратено. То е изпратено на Земята и по някаква чиста случайност е паднало тук, в залива Флуру̀, а не на мечтания от тебе връх. Отново те приканвам да освежиш въображението си. Представи си, че ти си установил живот на деветдесет и деветата планета от съзвездието „Хитър Петър“ на нашата галактика и имаш възможност да изпратиш до нея безпилотен междупланетен кораб с информация за нашата стара Земя и предложение за установяване контакт. Как ще постъпиш? Ясно: ще натовариш кораба със съответната информация и ще го изпратиш. Но това не е достатъчно. Ти трябва да се погрижиш твоето послание да бъде получено. Ако си сигурен, че на деветдесет и деветата планета от съзвездието „Хитър Петър“ цивилизацията е достигнала нашето ниво, тогава е лесно — достатъчен ти е един какъвто и да е сигнал, а може да се мине и без него. Ами ако там животът е още в своята каменна епоха? Или в епохата на религиозния мистицизъм? Тогава? — Евгени отговори сам на въпросите си: — Тогава ти ще снабдиш твоята машинка с такава сигнализация, която в продължение на хиляди години периодически да привлича вниманието на разумните същества върху себе си. Първата и най-проста сигнализация, с която ти ще снабдиш уреда, ще бъде топлинна — веднъж на година, на десет или на сто години контейнерът, съдържащ твоето послание, ще излъчва висока температура, за да предизвиква пожари…

— Пожари? Една напреднала цивилизация не може да известява за себе си, причинявайки нещастия.

— Когато човечеството е брояло няколко стотици хиляди души, изгарянето на пет-шест квадратни километра гора не е било нещастие. То не е нещастие в световен смисъл на думата дори и сега, когато сме няколко милиарда. Искам да кажа, че висшата цел — установяването на контакт с друг свят — си заслужава тази жертва.

— Да, при положение, че контейнерът падне в джунглите на Бразилия. Но ако падне в центъра на Париж?

— Съществуването на Париж само по себе си е гаранция, че земната цивилизация е достигнала такова ниво, което поне приблизително отговаря на техническото съвършенство на контейнера. Париж може да се справи със сигналните му системи и да не допусне пожарите. Но допусни, че контейнерът е паднал действително в джунглите на Бразилия. Там само един пожар, избухващ на равни промеждутъци от време, може да привлече вниманието на човечеството. Втората сигнална система, която ще поставиш на твоя кораб, старче, ще бъде звукова. И тя ще работи на цикъл, различен от цикъла на първата и вероятно по-кратък. Третата система ще бъде светлинна. Четвъртата — импулсно-магнитна. Кой знае, ако си изобретателен, ти може би ще сложиш и пета, и шеста, и десета системи — разни биотокове, телепатични импулси и други дяволии, каквито сега се срещат само във фантастичните романи. И така, ти ще изпратиш твоя звезден кораб. Самият факт, че той ще улучи съответната планета, е вече огромно постижение. А дали той ще падне на някой връх в тамошните Родопи или в морето пред техния залив Флуру̀, това, старче, съвсем не зависи от тебе, а от онзи дядо господ, който се разпорежда с господните работи в съзвездието „Хитър Петър“.

Главните в огъня се сринаха шумно и от тях полетяха хиляди искри.

Иззад морето плахо надникна месечината.