Цончо Родев
Чудовището от залива Флуру (3)

Робинзониада

Естествено първата ми работа беше да науча всичко, което се знаеше за чудовището. Проучих досието в управлението на МВР в Бургас, после отделих цяла седмица, за да събера лично сведения. В Созопол се срещнах с капитана на „Свобода“, но той не можа да ми каже нищо повече от онова, което се съдържаше в показанията му. После слязох на юг и поговорих с рибари от Ропотамо и от даляните на Еля, Мириус, Кондрос и Стомопло^[1], с войници и офицери от крайбрежните застави, със селяни от Приморско и Китен. Какво съм открил, ще разберете след малко; сега обаче мога да ви кажа, че единственото, което не открих, беше човек, който да не е чувал за чудовището. Попаднах дори на три „напълно достоверни“ рисунки на тайнствения морски звяр, които… бяха съвсем различни: на едната чудовището изглеждаше като гигантска костенурка, но с човешки ръце, които се подаваха от черупката; втората представляваше нещо като прилеп с рибешка опашка; според третата чудовището всъщност беше онзи крилат змей, за който уж знаехме сигурно, че е убит преди две-три хиляди години от свети Георги…

Съзнателно отхвърлих всички показания, които започваха със „Зная от сигурно място…“, „Брат ми казваше…“ или „Един рибар като минавал…“ и си отбелязах само онези, които говореха в първо лице единствено число. Общо открих 27 души, които бяха чули рева на чудовището, и 19, видели пламъците на очите му. От тях 15 души твърдяха, че чудовището реве, когато наближава буря, а 12 — когато идва хубаво време; 11 души се кълнеха, че светлината на очите е винаги от сушата към морето, а 8 — от морето към сушата…

Въоръжен с тази „точна“ информация, аз се оказах точно на същото място в издирването, където бях след разговора ми с полковник Шивачев. Очевидно на чужди сведения не можех да разчитам и трябваше да поискам лична аудиенция от чудовището. И през един щастлив ден в края на юни един бързоходен катер ме стовари в залива Флуру̀ като нов Робинзон Крузо.

Да ви призная откровено, аз работя от девет години в милицията, но никога не съм прекарвал двадесет по-хубави дни от онези, които представляваха моята робинзониада на Флуру̀. Живеех в удобна палатка, снабден с всичко за един приятен живот — от сандъчето с книги, които от години не намирах време да прочета, до чудесния транзистор, който непрекъснато ме веселеше с музика от целия свят. Ще ви доверя в скоби, че между багажа ми се намираше и една късоцевна карабина и кутия патрони, включително взривни — въпреки недоверието си бях готов и за среща с чудовището. Два пъти на седмица посрещах с шлюпката^[2] рейсовия кораб за Мичурин и чрез него получавах прясна храна, зеленчуци и малка бъчвичка вода. Това беше единствената задължителна точка в програмата ми. В останалото време четях, къпех се, лежах на плажа, ловях риба с въдица и харпун, която по-късно пържех или печах на шиш, слушах радио или с леководолазен апарат на гърба преброждах дъното на залива в търсене диря от чудовището или просто за развлечение. Любим обект на леководолазните ми разходки бяха останките на френския кораб „Жак Фресине“, който и сега лежи на двадесет и пет метра под водната повърхност точно до нос Коракя.

Има нещо страшно, недействително и призрачно в гледката на един потънал кораб. Нарамил леководолазния апарат аз обикновено отивах пеша по скалите до носа — там, където на метър от водата незнайна ръка е поставила бетонно блокче с надраскан с пирон надпис: „Жак Фресине, 1925“. Скромен и трогателен паметник! Тук аз се екипирах, хлъзвах се по скалата и след секунда морето ме поглъщаше. Спокойно и без бързане се спущах към дълбочината. Наоколо играеха риби — златно-зелени лапини и цели облаци сребристи сафриди, понякога край мене важно и с достойнство преминаваше едър лефер, хвърляше ми един пълен с незачитане поглед и отминаваше надменно, друг път плоски като резен хляб спари висяха като закачени във водата и ме наблюдаваха любопитно с червеникавите си очички… Аз продължавах да се спущам. Синевината на водата се сгъстяваше, посивяваше и тогава пред мен се появяваше корабът. Не, най-напред се появяваха онези дълги влакнести водорасли, налепени по вантите и мачтата, които течението развяваше като празнични вимпели. После се показваха гърбавите лодбалки^[3] с увисналите по тях гроздове черни миди и след миг се озовавах на палубата. Наистина страшна и прелестна гледка! Тук всичко приличаше на замъка на Спящата красавица — покритите с молюски леери, зеещите люкове и прозорците без стъкла, целият този смълчан в сънен унес кораб. Аз се провирах под капитанския мостик, разхождах се като последен пасажер по променад-дека^[4], прониквах в мрачните каюти, спущах се по стръмните стълбички, по които почти четиридесет години не са трополели подковани моряшки обуща. Сега единствените живи същества, които срещах, бяха няколко изплашени от появяването ми попчета или ленива морска лисица, която след бягството си оставяше светъл отпечатък от своето сплескано тяло върху покритата с тиня палуба…

Вечерите обичах да прекарвам пред палатката. Тогава лежах по гръб на гумения си дюшек, гледах златната пътека, която луната прекарваше през морето, слушах как музиката от радиото ми се смесваше с приспивното припляскване на вълните и — да си призная ли? — съжалявах, че при мен не са жена ми и моят малък син…

Когато по този начин изминаха двадесет дни, реших, че доброволната ми робинзониада е напразно губене на време. Натоварих целия си багаж на шлюпката и го превозих до близката (на час и половина път по брега) гранична застава, после с рейсовия кораб отидох в Бургас да докладвам на полковник Шивачев. И стана точно като в романите — тъкмо разговарях с полковника и от същата застава, където беше багажът ми, се обадиха по телефона, за да съобщят, че същата нощ след заминаването ми патрулна двойка от заставата бе видяла светлините на чудовището… Идеше ми да се пръсна от мъка! Полковник Шивачев не ме упрекна, не каза нито дума. Пък и не беше нужно — макар и да знаех, че съм станал жертва на сляпа и непредвидима случайност, аз се чувствувах виновен като разкаян злоумишленик.

Върнах се в залива Флуру̀ и прекарах още една седмица. Напразно! Чудовището очевидно не проявяваше никаква симпатия към представителите на милицията…

Когато обмислих — за кой ли път вече? — положението, стигнах до заключение, че в издирванията си бях избрал най-глупавия възможен начин. За пръв път в практиката си аз разчитах на случайността. Какво всъщност очаквах да се случи? Да срещна чудовището? Да видя светлините му или да чуя неговия рев? Добре, да приемем, че някоя нощ зърнех светлини на един-два кабелта в морето. После? Какво щях да направя после? Да стрелям? Глупости, аз не съм като онези герои на Дикенс, които „първо стрелят, после питат кой е“. Тогава? Може би ще се приближа с шлюпката? Но източникът на светлината, чудовище или човек, нямаше ли да долови приближаването ми и да изчезне?

Не, пътят беше погрешен. Бях се задоволил със съвсем повърхностна информация — безшумни взривове, светлини и ревове — а разполагах само с три точно установени факта. Ето как бяха записани те в малкия ми бележник, от който никога не се деля:

18 юли 1964 — радиално движещи се светлини от център на около 200 м срещу Флуру̀; светлината се е появила неизвестно кога, може би още през деня, когато не е можело да бъде забелязана; угаснала изведнъж в 21 часа 23 минути; обяснение — никакво (чудовище?).

16 ноември 1962 — воден стълб, придружен със свистене и буйно отделяне на па̀ра, който стопил металната обшивка на „Свобода“; появил се около 23 часа и се задържал една минута; обяснение — взривяване на мина.

8 февруари 1955 — воден стълб, забелязан от шведския кораб „Арабела“; обяснение — тежък снаряд или мина.

Това бяха трите твърди данни, с които разполагах. Само тези три. След известно колебание не вписах при тях и моя приятел „Жак Фресине“ — за него знаех само, че е потънал през 1925 година, а това още не показваше връзка с чудовището, пък и въобще нямаше данни то, чудовището, да е обитавало тези места толкова отдавна. Както виждате, запасът ми от факти беше повече от скромен. Аз просто се бях поддал на общата психоза, свързана с това „проклето място“, както местните хора наричаха залива Флуру̀, и бях пренебрегнал основното правило на моя „занаят“: да се събира пълна информация и едва тогава да се действува.

И така, аз за втори път разтурих моя малък лагер и, грижливо опакован, го стоварих при любезните граничари от заставата.