Цончо Родев
Чудовището от залива Флуру (4)

Възелът се затяга

След като полковник Шивачев одобри новия ми план за действие, аз се прехвърлих във Варна. Десет дни прекарах в изучаване архивите на щаба на Военноморските сили и на Параходството при Българския морски флот, после преминах в Народната библиотека и още една седмица посветих на четене годишнините на всички стари вестници и списания, които намерих. По-нататък сами ще прецените дали резултатът оправдаваше вложения труд.

Една вечер в средата на август се прибирах в къщи. Този ден бях приключил с библиотечните си занимания и настроението ми беше „под нулата“: наистина бях се добрал до някои факти, но те не направиха проблемите по-ясни. Вървях замислен, обезкуражен, не обръщах внимание на безкрайния поток весели летовници около мене, не чувах примамните мелодии на оркестрите от ресторантите. И точно тогава се сблъсках с моя приятел Евгени Белинов.

Тъй като нататък Евгени ще бъде главен герой на моя разказ, нека да ви го опиша накратко.

Той е инженер-геолог и специалността му е да търси и открива залежи на нефт и земен газ. Евгени е със среден ръст, русоват и с една от онези светли (щях да кажа: немски) кожи, които, колкото и да се излагат на слънце, не почерняват. Има весел и приятен характер и двойното качество на отличен приятел и превъзходен работник — миналата година вестниците го прочуха като конструктор на първата българска сонда, издигната на понтони направо в морето. И все пак, когато с внезапен подтик реших да му доверя въпросите, които ме измъчваха, това не беше нито поради плаващата сонда, нито поради цвета на кожата му, нито поради доказаната му дискретност. Избрах го за мой довереник, защото той единствен от моите познати проявява белези на гениалност. Питате какво разбирам под думата гениалност? — Дарба да се гледа сериозно на несериозни неща.

Поканих го в къщи, вечеряхме, говорихме си за последните шест месеца, в които не бяхме се виждали. А когато пиехме кафето, заприказвах го за чудовището от залива Флуру̀. Описах му задачата, както ми я беше поставил началникът на Окръжното управление на МВР в Бургас, първите сигурни данни, множеството полудостоверни сведения от разни очевидци и лъжеочевидци, разказах му за едномесечната ми робинзониада и най-сетне стигнах до последните ми издирвания. През цялото време той ме слушаше с внимание и понякога си записваше нещо на едно листче.

— Освен тези данни, които вече знаеш — продължавах аз, — в архивите и библиотеката се добрах до още няколко. Не мога да преценя доколко всичките имат някаква връзка с чудовището, но ще ти ги кажа. Изреждам ги, както ги научих — в обратен ред. Първите две са, така да се каже, от природонаучен характер. В списание „Природа и знание“ професор Малчев е описал рева на чудовището, който той е слушал в залива Флуру̀ на 1 септември 1953 година, по време на хидробиологически изследвания. Всъщност той не споменава нито думата чудовище, нито рев. Около седем часа сутринта професорът доловил особени звуци, които охарактеризира като „странна, необичайна, непривична за човешкото ухо музика на орган“. Морето било тихо и звуците се чували напълно ясно. Долитали сякаш направо от морето и ту заглъхвали, ту се усилвали. Този чудноват концерт продължил до девет часа и тринадесет минути.

— Какво обяснение дава професорът?

— Той е твърде сдържан и предпазлив в обясненията си. Напомня само за „пеенето на пустинята“, когато поради бързата смяна на температурата или на атмосферното налягане въздухът между пясъците се оцежда с подобен звук, и свързва това с карстовите скали, които са наоколо.

— Хм — изсумтя Евгени, но не каза нищо повече.

— На 4 май 1947 година всички наши вестници са описали едно интересно събитие, станало предния ден, на 3 май. Тогава морето изхвърлило на Маслен нос и в заливите Света Параскева, Флуру̀ и Зигра неимоверно количество умряла риба. Чудното в случая е, че рибата била… сварена. Да, да, именно сварена риба. Просто да вземеш къшей хляб, да седнеш край брега и да ядеш. Впрочем точно така постъпило и цялото население между Ропотамо и Китен. Обяснение — внезапно бликване на термален извор с много висока температура някъде на морското дъно, като още първата гореща вода заляла случайно минаващ рибен пасаж.

— Сварени риби появявали ли са се и по-късно?

— Не, чудото е било само на тази дата.

— В такъв случай обяснението за термалния извор не може да се приеме…

— Ясно — казах аз. — Ако беше извор, все от време на време местните хора щяха да си устройват и други пиршества за сметка на непредпазливите риби. Но сега да не коментираме, а само да се запознаем с фактите. Нов воден стълб, подобен на другите, се е появил пред залива Флуру̀ на 26 юли 1939 година, към 13 часа. Описан е много картинно във вестник „Зора“ под гръмкото заглавие: „Дръзка провокация на неизвестна подводница пред нашите южни брегове. Мина или торпедо?“. Вестник „Дневник“ изказва друго предположение: „Катастрофа на подводница от неопределена националност в наши териториални води“. В архивите на ВМС събитието е само отбелязано без коментарии. Фактите станаха шест. Ето и седмия: минута преди пладне на 12 декември 1925 година френският параход „Жак Фресине“ се блъснал в скалите на нос Коракя и за четвърт час потънал с целия си товар. Екипажът се спасил. Прибавям този случай към „актива“ на чудовището, макар че около катастрофата на „Жак Фресине“ не се споменава за взривове, рев или светлини, защото в него има нещо тайнствено, необяснено и досега. Според капитана и вписванията в корабния дневник, спасен при катастрофата, параходът се движел във фарватера^[1] на пътя Истанбул — Бургас. Изваденият от водолази корабен компас бил напълно изправен.

— Тогава какво е причинило катастрофата?

— Имало гъста мъгла. Толкова гъста, че наблюдателят на бака видял скалите едва когато корабът бил на десет метра от тях.

— Питам друго. Как може корабът да се е движил във фарватера с изправен компас и въпреки това да е налетял на скалите?

— Малък трик на чудовището, Евгени — усмихнах се аз. — Или трик на девиацията^[2]. Друго обяснение не мога да дам.

Замълчахме. Евгени се взираше в тънката струйка дим от цигарата си и мислеше съсредоточено.

— Имаш ли някаква морска карта? — попита той по едно време.

— Имам една явна^[3] от 1955 година за района Блатница — Инеада.

— Извади я, ако обичаш. Катастрофата на „Жак Фресине“ ми припомни нещо, което искам да проверя.

Намерих картата и я разгънах на масата. Евгени се порови из нея и извика победоносно. Погледнах онова, което ми сочеше с пръст. Някъде около Маслен нос на картата имаше надпис: „Внимание! Между Созопол и Куру бурну^[4] склонението^[5] несигурно“^[6].

— Разбираш ли? — нервно заговори Евгени. — Магнитните смущения са толкова чести в този район, че дори са отбелязани на картата. А твоят залив е приблизително точно в средата на разстоянието между Созопол и Куру бурну.

— Какво толкова интересно виждаш в това? Не е чудно някъде там да има минерални залежи, които да влияят на компаса.

— Не забравяй, че съм геолог — все така припряно възрази Евгени. — Минералните залежи биха влияли с постоянна интензивност на компаса. Постоянно и с постоянна интензивност. Това влияние би било измерено и съответното склонение, нанесено на картата. В случая положението е друго. В района на Флуру̀ компасът обикновено показва нормално и само от време на време дава силни отклонения. Именно на такова отклонение е станал жертва „Жак Фресине“!

— Ако не с минерални залежи, как ще си обясниш това отклонение на компаса?

— Че там действува мощен импулсен магнитен източник, който изменя силовите линии на земния магнетизъм.

— Значи изключваш… — започнах аз, но Евгени ме прекъсна:

— Продължи нататък с фактите, които си събрал. Ще обобщаваме накрая… ако изобщо може да се обобщава.

— Всъщност аз почти свърших. Открих още само едно съобщение. Ще ти го прочета така, както съм го преписал от вестник „Пряпорец“ от 5 април 1916 година.

— Коя година?

— Хиляда деветстотин и шестнадесета.

— Интервалите между твоите „твърди данни“ са много объркани.

— Това е едно от нещата, които ме измъчват. Не мога да открия никаква закономерност в появяването на чудовището. Слушай само: шестнадесета година, двадесет и пета, тридесет и девета, четиридесет и седма, петдесет и трета, петдесет и пета, шейсет и втора и шейсет и четвърта! Колкото и да си играх, не можах да извлека никаква логика от тези дати.

— Добре, старче. — Ще отбележа мимоходом, че аз, „старецът“ Борислав Златков, съм точно двадесет и четири часа по-възрастен от „младежа“ Евгени Белинов. — Сега чети вестник „Пряпорец“.

Разлистих бележника си и намерих страницата, където бях преписал съобщението.

— Да, ето го: „Както ни известява нашият дописник г-н Стамат Пешев от гр. Бургас, завчера на 3 априлий чужда подводна лодка е извършила нападение срещу българския морски бряг. Атаката е била насочена срещу едно ненаселено заливче на север от Зехтин бурун^[7], което тамошните рибари именуват Флуру̀. Изстреляната торпила е вдигнала бял пушлив гейзер, който се задържал няколко минути над морето. Висши военни чинове са изказали предположение, че атаката е дело на руски подводник, погрешил заливчето Флуру̀ с пристанищния порт на Созопол или Бургас.“

— Това ли е всичко?

— Това. Не открих никакви други подробности — кой го е забелязал, на кое място в залива е избухнала „торпилата“, в колко часа, нищо.

— А в архивите на ВМС?

— Изобщо не е отбелязано. Предполагам, че „гейзерът“ е бил видян от местен жител, който е съобщил за него само на господин Стамат Пешев.

Около половин час не проговорихме. Жена ми и детето вече спяха в другата стая и в къщата цареше тишина. През прозореца долиташе далечният отглас на кипящия в големия град живот. Ние пушехме и мислехме.

— Е, какво ще кажеш? — наруших най-сетне мълчанието аз.

— Всичко е много странно — заговори Евгени, след като затисна угарката си в пепелницата и отпи глътка коняк. — Твоето чудовище е някакъв малък технически феномен, старче. Слушай само какви качества притежава: светлина, звук, топлина и електромагнитност. Просто да се чудиш!

— Знаех, че ще изключиш чудовището. Добре. Тогава трябва да приемеш другата хипотеза на полковника: чудовището е човек, по всяка вероятност вредител.

— И тази хипотеза не струва. Липсва й логика. — Изглежда съм направил някаква кисела гримаса, защото Евгени побърза да разясни думите си: — Ако наистина е вредителство, то не е дело на един човек, а на цяла династия вредители. Между шестнадесета и четиридесет и шеста година има почти петдесет години. Следователно вредителският занаят се предава от баща на син, освен ако не е намесен вече и внукът. Второ, на кого служат тези потомствени вредители? До тридесет и девета година включително те вредят на царска България, по предположение в полза на Съветския съюз. След войната обаче те вредят на социалистическа България и в полза на дявол знае кого. Трето, техническите им средства. „Гейзерът“ от шестнадесета година напълно прилича на водния стълб, отворил дупка в търбуха на „Свобода“. Следователно, ако използуват „базука“ или нещо още по-модерно твоите вредители са го имали още в Първата световна война, когато се атакуваше „на щик“, а от самолетите се пущаха ръчни бомби. Немският „танков юмрук“ и съветската „катюша“ бяха измислени през Втората световна война, и то във втората й половина. Значи твоите гениални изобретатели са изпреварили цяла епоха в техниката… за да варят риба в морето или да плашат рибарите с разни допотопни чудовища.

— Не се залавяй за думата „вредител“ — казах аз. — Говори само за „човек“. Няма да отречеш, че качествата на чудовището са дело на голямата техника. А техниката пък е дело на човека.

Евгени се нацупи, сякаш бях изрекъл нещо много обидно или глупаво.

— Всяко разумно човешко действие има своя определен смисъл. Може да е погрешен или нехуманен, но все пак е смисъл. Нямат го действията на лудите, но затова пък лудите не изобретяват такива термо-свето-звуко-магнитни дяволии. Къде е здравият смисъл в употребата на голямата техника, за която говориш? Нападението върху „Свобода“ разбирам — вредителство. Но защо този хитър и умен човек ще използува изобретението си, за да вари риба, да плаши шведи, да прави гейзери или ей така, само да дава материал за сензации на „Зора“ и „Дневник“? Защо ще хаби светлините си през деня, когато те остават незабелязани, а ще ги угаси в девет часа вечерта, когато през юли е още светло? Защо ще използува електромагнитните импулси в ясно време, когато корабите от Маслен нос виждат Емине? Отговори ми на тези въпроси и аз ще вдигна бяло знаме.

— Изглежда се връщаш пак към идеята за чудовището…

— Защо пък не? Чудовището е толкова удобно за обясняване на всичко необяснимо.

Нямаше защо да го измъчвам повече. Евгени очевидно също не можеше да се оправи в онзи лабиринт, в който се лутах и аз самият.

— Какво смяташ да правиш нататък? — попита той след нова порция мълчание.

Вдигнах рамене. Бих искал да имам готов отговор на този въпрос.

— Знам ли? Навярно ще се върна пак в залива. Там поне не бездействувам. Или най-малкото — давам си вид, че върша нещо…