Айрис Йохансен
Дъщерите на Пандора (7)

Глава 6

Наближаваше обяд, когато Мегън най-после изключи компютъра и се облегна назад. Готово. Би трябвало да е изтощена, но беше прекалено напрегната, за да чувства нещо друго, освен вълнение, напрежение… и страх. Трябваше да преодолее чувствата си. Не беше прекарала всичкото това време и вложила толкова много усилия, за да позволи на емоциите си да й попречат да действа. Щеше да вземе горещ душ и да си приготви цяла каничка кафе. Да мисли ясно и логично, да прегледа бележките си, а след това и да стигне до някакво заключение. Независимо колко неясно и нелогично можеше да е заключението.

 

 

— Позвънила си ми? — запита Грейди, когато входната врата се отвори пред него два часа по-късно.

— Преди десет минути. — Тя смръщи вежди. — Ти вероятно вече си бил на прага.

— Почти. — Влезе във фоайето и затръшна вратата след себе си. — Казах ти, че ще дойда, когато се обадиш.

— Но това беше в болницата.

Той се усмихна.

— Няма никакво значение къде и кога съм го казал. Не говоря празни приказки. И не вярвам в краткотрайните обещания. Щом ми звъннеш, значи имаш основателна причина. В момента не съм един от любимците ти.

— Вярно е. — Завъртя се рязко на пети. — Ела в кухнята и седни. Трябва да говоря с теб. И дори ще ти предложа чашка кафе.

— Ще ми дадеш храна или напитка под твоя покрив?

Нали през Средновековието този жест е означавал, че имаш доверие на госта си?

— Но това е само чашка кафе. — Тя издърпа един стол. Вече беше поставила на масата каничка кафе и две чашки. — А доверието ще зависи напълно от онова, което ще ми кажеш.

— Тогава ще започна да ти разказвам за Филип. Обадих се в болницата, откъдето ми казаха, че са го настанили удобно в старческия дом в Белхейвън. Харли ще му осигури охрана.

Тя застина.

— Чакай малко. Нямаше право сам да избереш старческия дом, трябваше да се допиташ и до мен. Имаш ли представа колко много от старческите домове не отговарят на изискваните стандарти? А пациентът в кома е напълно безпомощен.

— Не бих уредил да настанят Филип на място, където няма да се грижат добре за него. Проверих. Мястото е добро. Имат специален рехабилитационен център за пациенти в кома, ръководен от доктор Джейсън Гарднър. Заведението е малко, но от висока класа. Няма да позволят на нито един пациент просто да лежи и да вегетира. Ще опитат експериментална медицина, нестандартна терапия и дори ще проучат основно психическите му реакции. Разговарях с доктор Гарднър, той ми направи впечатление на човек, отдаден на работата си и изключително въодушевен по отношение на очакваните резултати. А ти би трябвало да оцениш тези му черти.

— Оценявам ги. — Филип щеше да има нужда от всичкото усърдие на света, за да премине черната бездна. — Той даде ли вече оценка на състоянието на Филип?

— Не. Ще го направи утре. В момента няма промяна в състоянието му. Ще се свържат и с двама ни, ако настъпи такава, независимо дали добра или лоша. А утре ще можеш да разговаряш директно с доктор Гарднър. Той ми даде номера си и каза, че непрекъснато е на разположение на семействата на пациентите си.

— Той, изглежда, е добър лекар и добър човек. — Направи кратка пауза. — Благодаря ти.

Умно беше от страна на Грейди да смекчи отношението й към самия него, като заговори за единствения човек, когото тя обичаше и за когото двамата разговаряха, без да влязат в конфликт.

— Просто не мислех, че ще го преместят по-рано от утре.

— Исках той да бъде удобно настанен.

— За да можеш да го свалиш от първото място на списъка с приоритетите си?

— Не. — Той я погледна право в очите. — За да можеш ти да се успокоиш. Да, исках той да получи възможно най-добрите грижи, но също така исках твоят ум да е бистър и концентриран. Ако това ме прави копеле, така да бъде. — Напълни чашката си с ароматната черна течност. — Не вярвам обаче моята егоцентричност да е толкова важна за теб в този момент, в противен случай нямаше да съм тук. Твой ред е, Мегън. Защо искаш да разговаряш с мен?

— Защото ти си единственият, който разполага с отговорите. — Тя стисна здраво чашката. — Искам да знам повече.

— Повече?

Тя извади сгънат лист хартия от джоба си и му го подаде.

— Когато бях в пещерата, чух много гласове, но тези бяха единствените, които долавях ясно в цялата какофония. Те представляваха най-силното ехо.

— И?

— Трябваше да знам, че казаното от теб отговаря на истината. — Поклати глава. — Не, няма начин да знам със сигурност, но трябваше поне да повярвам. — Пое си дълбоко дъх. — Затова и прекарах последните шестнайсет часа пред компютърния екран и прегледах всички стари броеве на местния вестник. Трябваше да намеря нещо, за което да се хвана.

— И откри ли нещо?

Тя не отговори директно.

— Не беше лесно. Трябваше да отнеса информацията към някаква дата. Да прегледам всяка една статия от 1913 година насам, когато е бил основан вестникът. И особено онези, които се отнасяха до каменоломната. Дори не знаех дали случилото се там ще бъде отразено във вестника. Възможно беше да има и неразкрити престъпления. Ако емоционалната травма е лична, няма причина за нея да пишат в пресата.

— Да, няма абсолютно никаква причина. — Той я изгледа с присвити очи. — Ти си… въодушевена. — Показа първото име в списъка, който тя му беше показала. — Хирам?

— През 1922 Хирам Лъдлоу, работник в каменоломната, бил съден за убийството на съпругата си, Джоана. Бутнал я от скалата, която е само на няколко метра от пещерата. След това застрелял брат си. Умрял в затвора през 1935.

Грейди посочи второто име в списъка.

— Пърсил.

— През 1944 Кити Брендъл съдила Доналд Пърсил за издръжка на дете. Ставало въпрос за нейната незаконна дъщеря. Тя работела във фабриката за килими на Пърсил близо до града. Очевидно, когато се върнал от Втората световна война, по време на която служил в армията, Доналд започнал да спи с нея. Срещали се тайно в пещерата онова лято и дъщеря й, Гейл, била зачената там. Той отрекъл да е бащата, тя била уволнена от работа и прогонена от града. Но се борила, спестила пари за адвокат и завела дело, когато дъщеря й била на седем години.

— Спечелила ли?

— Не. Неговото семейство притежавало и власт, и пари. Тя трябвало да плати съдебните разноски, спечелила си лоша репутация, което било ужасно по онова време. Исках да открия какво се е случило с нея по-късно, но не разполагах с повече време.

Той сведе поглед към третото име.

— А бебето Джон?

Тя поклати глава.

— Не можах да открия нищо във вестниците. Може би на него не му се е случило нищо лошо в онази пещера. Може би майка му просто е побягнала като ранено животно, когато бебето й Джон умряло или е пострадало сериозно. Не знам нищо повече, но предполагам, че е изгубила детето си.

Грейди постави въпросителен знак до името Джон.

— Двама от трима. Не е лошо.

— Не е лошо? Ужасно е. Всичко това е ужасно. — Тя вдигна ръка, когато той понечи да каже нещо. — Да, знам, че говориш за предполагаемия ми успех. Но аз просто не мога да отделя гласовете от агонията, която са преживели. Не мога да сложа край на собствената си болка. Като че ли я поемам цялата и после не мога да се освободя от нея. Успяваше ли съпругата на Филип да стори това?

Той кимна.

— Тя обаче не усещаше така силно чувствата на другите. Нора не успяваше да отдели гласовете един от друг. Те просто идваха на приливни вълни и й звучаха като непрекъснато ехо. Мисля, че е така при повечето Слушатели.

— Тогава, защо аз имам такъв късмет? — запита тя с горчивина.

Той погледна в черната течност в чашката си.

— Възможно е твоят специфичен талант да има и други аспекти. — Той смени темата. — Не отговори на въпроса ми. Търсеше нещо сигурно, някакво доказателство, което да те убеди. Намери ли го?

— Всичко може да е плод на предположения, съвпадение.

Той повтори.

— Намери ли го, Мегън? Вярваш ли ми? Вярваш ли, че имаш психичен талант?

Тя не отговори веднага. Не искаше да произнесе думите. Ако направеше това последно признание, щеше да промени всичко — миналото си, настоящето и бъдещето си. И никога вече нямаше да може да погледне на себе си по същия начин.

— Страхуваш ли се? Ако това ще ти помогне, ще ти кажа, че не се налага да се изправиш сама срещу това. Аз ще съм тук за теб.

— Не искам помощта ти. — Това не отговаряше на истината. Имаше нужда от помощ, обаче не искаше да я приеме. — Аз съм това, което съм. Аз съм тази, която трябва да се справи с всичките си проблеми.

— И какво по-точно си ти, Мегън? — запита той тихо. — Кажи го.

— Аз съм доста интелигентна жена и съм лекар.

— И?

Тя се поколеба, после, все така колебливо, изрече думите:

— Аз съм Слушател, по дяволите.

Той се усмихна.

— Най-после.

— Но аз не съм Нора и няма да завися от тебе като нея.

— Тази мисъл ми хрумна, след като се наложи да те гоня, когато ти реши да се изправиш срещу демоните си, вместо да се оставиш да бъдеш травматизирана като повечето хора. Не вярвам, че думата зависима въобще може да бъде включена в описанието на твоя характер.

Тя беше престанала да го слуша още след първото изречение.

— Демони — повтори. — Използвал си тази дума и преди. Но аз не мога да мисля за гласовете като за демони, дори да се наложи да живея с тях. Те принадлежат на хора. Лоши хора, добри хора, егоисти, щедри и великодушни, безпомощни, притежаващи власт, но хора. Винаги хора. Ако трябва да се справям с демони, животът ми ще бъде истински ад.

— Мили боже!

— Какво?

— Ти вече моделираш ситуацията така, че тя да ти приляга, за да можеш по-късно да се справиш с нея.

— Опитвам се да оцелея. Ще оцелея.

— Сигурен съм в това. — Той отново отпи от кафето си. — Обаче не си ме поканила тук, за да гледам как се бориш с таланта си. Каза, че имаш нужда от отговори.

— Умът ми обикновено е стриктно подреден. Справям се с проблемите един по един.

— Очевидно вече прескочи първия. Задай ми въпросите.

Прескочила? Имаше чувството, че мислите й пълзят бавно като охлюви, беше й трудно да свикне с факта, че е Слушател. Но вече го беше приела и сега трябваше да продължи нататък.

— Каза, че майка ми била убита от човек на име Молино. Отмъщение. Защо?

— Той я обвини, че е убила сина му, Стивън. Молино е най-подлата гад на земята, но обичаше сина си. Гордееше се с него и вероятно имаше причини за това. Доколкото обаче аз можех да преценя, момчето беше лъжец, садист и изнасилвач: качества, които беше наследило от баща си.

— И той е решил, че майка ми е убила сина му? — Поклати глава. — Сгрешил е.

— Зависи как ще погледнеш на нещата.

— Не, не е така и не съм съгласна с теб. Тя беше мила и нежна.

— Да, но дори милите и нежни хора убиват при самозащита.

— Но от какво се е наложило да се защити? Кой, по дяволите, е Молино?

— Гад, измет. Ръцете му са изключително мръсни. Търгува с наркотици, собственик е на верига публични домове в Африка и Южна Америка, замесен е дори в търговия с деца.

— Какво?

— Плаща на бандитите да крадат деца от селата в Африка, замесен е дори в отвличания на деца в Съединените щати и Европа. Продава ги на клиенти по целия свят. Тази търговия е изключително доходна. Много племена в Африка вярват, че ако дефлорират девственица, ще се отърват от СПИН-а.

Мегън не можеше да повярва на целия този ужас.

— Не! — прошепна тя.

— Нямаше да те запозная с всичките тези отвратителни подробности, но трябва да разбереш какъв кучи син е Молино всъщност. — Направи пауза. — И защо майка ти трябваше да те изостави, когато с нея се свързаха и помолиха за помощта й, за да го спрат.

— И кой се свърза с нея?

— ЦРУ. Правителствена поръчка. Трябваше да прекратят потока наркотици, с които Молино плащаше на бандитите и с които наводняваше пазара. — Сви рамене. — Не че те не бяха само капка в морето. Мрежата на Молино беше толкова широка, че те не вярваха, че могат да го спрат. Все пак решиха да направят опит.

— И защо замесиха точно моята майка?

— Трябваше да го открият и да го поставят в ситуация, в която да могат да съберат доказателства срещу него. По онова време той пътуваше из Африка със скоростта на светлината и обикновените информатори бяха безполезни. Затова ме накараха да напусна военните и да се опитам да го проследя. — Поклати глава. — Само че аз не бях в силата си — не това беше моята област. Аз мога да контролирам, не да откривам. Обадих се на Майкъл Травис и го помолих да изпрати някого, който може да свърши работата. Той ми даде името на жена, с която се срещнал преди три години. Тя отишла при него, защото дъщеря й показвала признаци на Слушател. Искала да знае как може да блокира ехото, което дъщеря й чува. Успявала да блокира своето, но имала нужда от помощ за детето. Справяла се и с неговото, когато детето било на седем, но след пубертета проблемът станал твърде сериозен и тя не можела да се справи сама.

— Ставало е въпрос за мен? — прошепна Мегън.

Той кимна.

— Майкъл Травис й помогнал, доколкото можел, но каза, че тя вече била по-силна от него. Той провел тестове с нея и открил, че е необикновено надарена с различни таланти. Тя била не само Слушател, но също така и Следотърсач. Ако получела шал, ръкавици, наполовина изпушена цигара, можела не само да усети човека на разстояние от една миля, но дори да го разпознае в тълпа. Решил, че тя е точно това, което ни трябва, стига да можем да я накараме да ни сътрудничи. Защото не искала да бъде замесена в нищо, свързано с психичните феномени. Искала просто да оцелее, да постигне нормален живот за себе си и за детето си. Майкъл беше много разочарован, защото виждаше проблясъци на възможни таланти, които са изключително редки, и искаше да направи още тестове. Тя обаче благодарила и отказала.

— И си тръгнала от Вирджиния?

— Да. Той не я видял никога вече. Продължил обаче да се интересува от нея, защото чувствал, че ще е безотговорно от негова страна да не обърне внимание на потенциала й.

— Това звучи толкова… научно. — Мегън потрепери. — Тя не беше просто някакъв потенциал, а моята майка. Имала е право да живее нормален живот. Трябвало е да я оставите на мира.

— Но ние не сме я насилили. Разкрихме й каква е ситуацията и оставихме на нея да реши. — Устните му се изкривиха в горчива гримаса. — Не казвам, че ЦРУ не я убедиха посредством няколко снимки на деца, които бяха успели да освободят от собствениците им. Две от тях вече бяха жертви на СПИН.

— Мили боже!

— Това се оказа достатъчно тя да се съгласи да свърши работата. Но трябваше да уреди някой да се грижи за теб и те изпрати на летен лагер за шест седмици. Тогава ти беше на тринайсет. Помниш ли?

— Разбира се. Не исках да ходя на лагер. Исках да остана с нея. Но тя каза, че трябва да съм в компанията на деца на моята възраст.

Обаче тогава Мегън не знаеше какво планира майка й. Сара непрекъснато я окуражаваше да общува повече с хората и изпращането й в лагера изглеждаше напълно естествено.

— И къде отиде тя?

— Централна Африка. Молино имаше среща там с един от бандитите главатари, Кофи Баду, на когото трябваше да плати щедра сума. Там я срещнах аз. Станахме… близки.

— Колко близки? — Направи пауза. — Любовници?

— Не. Тя беше много уплашена и аз се опитах да й помогна. Бях свикнал да бъда откачен в очите на всички останали, но тя беше изложена на това за първи път. Защото винаги беше крила таланта си. — Погледът му срещна нейния.

— Това ли си помисли, когато онова лято, когато ти беше на петнайсет, се появих на плажа? Че сме любовници?

— Не отначало. Но понякога ми се струваше, че си четете мислите.

Изведнъж си спомни, че тогава ревнуваше. Майка й беше права. Мегън се беше увлякла силно по Грейди. От момента, в който го беше видяла, той беше привлякъл и задържал вниманието й. Той беше неин приятел и учител, но тя не можеше да отрече, че я привлича и сексуално. Имаше моменти, когато само един поглед към него беше достатъчен да накара сърцето й да забие учестено. За бога, тогава тя беше само на петнайсет. Този отговор е напълно естествен, когато момиче се среща със зрял мъж, който е така физически привлекателен като Нийл Грейди.

— Уверявам те, че четенето на мисли нямаше нищо общо с нашата физика — каза Грейди. — Психическата връзка между нас се беше оформила още в джунглата.

— И майка ми откри ли Молино?

— Да. — Устните му отново се изкривиха в горчива гримаса. — Дадохме й червената риза, която Молино беше оставил в един от публичните си домове в Мадагаскар, и тя се оказа достатъчна за нея. Отидохме с хеликоптер в джунглата, където мислехме, че е скривалището на Кофи Баду, и прекарахме три дни там. Тя откри Молино и отиде с екипа, който трябваше да ги ликвидира.

— И там е убила сина на Молино?

— Не, това стана по-късно. Нападението ни се оказа пълен провал. Чакаха ни. Изгубихме седем човека… А майка ти беше заловена.

Тя застина.

— Какво?

— Успяхме да я освободим след два дни. Но злото вече беше сторено. Вече беше убила сина на Молино, Стивън.

— Пет пари не давам за сина му — каза тя ожесточено. — Разкажи за майка ми. Нараниха ли я?

— Да. Но тя оцеля и уби сина на Молино.

— Какво са й сторили?

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— Да, по дяволите.

— Синът на Молино я изнасилил.

Прилоша й.

— Тогава се радвам, че е мъртъв. — Господи, какво беше преживяла майка й! — Тя никога не ми разказа за това. Не позволи на преживяното да я промени. Когато се върна у дома, беше същата жена, която тръгна оттам.

— Казах ти, тя успя да преодолее всичко. Сара беше достатъчно силна да не позволи на мръсотията да я засегне. — Направи пауза. — Но когато се върна у дома, решихме да вземем предпазни мерки — да я накараме да се скрие за известно време. Затова и двете напуснахте Ричмънд веднага след завръщането й.

— Тя каза, че е получила по-доходна работа.

— Искахме да й дадем кредитни карти и документи с ново име, но тя каза, че това не е необходимо, тъй като Молино се крие от ЦРУ. Според нея Молино щеше да бъде заловен всеки момент. Понякога Сара вярваше в онова, което искаше. Не искаше да знае нищо за него, нито за таланта, който се опитваше да крие от теб. Опитах се да я разубедя.

— Защо?

— Молино е безмилостен. И е решен на всичко. Скри се, закопа се като къртица в земята и Сара се чувстваше все повече и повече в безопасност. Всяка седмица спокойствие приспиваше вниманието й. А той през цялото време работеше, търсеше, подкупваше кого ли не, за да научи всичко за нея и да я открие. След смъртта й разбрахме, че предишния ден хората на Молино са влезли с взлом в библиотеката на Майкъл Травис и са откраднали всички записки за нея. — Поклати глава. — По дяволите, знаех, че ще я открие. Той беше израснал с идеята за вендета и нямаше да се спре, докато не убиеше Сара и цялото й семейство. С изтичането на годините Сара ставаше все по-уверена, а аз все по-неспокоен. Затова и онова лято наех къщичката на плажа — за да бъда близо до вас.

— Но не беше в онзи последен ден.

— Сара не искаше да ми позволи дори да дойда там. Тя започваше да става раздразнителна, когато съм край нея. Искаше да забрави за Молино, а аз не й позволявах.

— Затова и умря.

— Да.

— По дяволите. — По бузите й се стичаха сълзи. — Заради мен. Нали? Искала е да съм в безопасност, да водя нормален живот, а те откриха и двете ни.

— Изборът беше неин, Мегън. Не носиш вина за нищо от това. Ти беше единственият човек на земята, когото тя обичаше, и тя не искаше ти да се чувстваш преследвана заради онова, което тя беше сторила на Молино.

— Но не го спря, нали? Той все още е жив, някъде по света, и продава наркотици на децата. Уби майка ми. Нейните опити са се оказали напразни. Как е възможно?

— Той е умен, богат. Има връзки в правителствата на няколко страни. Корупция. Подкупи. Страх. — Сви рамене. — Главният му щаб е в Мадагаскар. Жилището му е подсигурено и охранявано като крепост. А когато пътува донякъде, е почти невидим — разполага с достатъчно пари, за да се скрие. ЦРУ се опитва да го залови от години, но така и не успява да открие копелето. На два пъти едва не се докопах до него, но ми се изплъзна.

— Докопа?

— Сара ми беше приятелка. Нали не мислиш, че ще му позволя да живее, след като я уби?

— Не знам какво да мисля за теб, Грейди.

— Някога знаеше какво да мислиш за мен.

Лятно слънце. Нежен прибой. Грейди й се усмихва.

— Ти се преструваше дори и тогава.

— Може би. — Добави уморено: — А може би не. Онези дни бяха добри за мен. Чувствах се така, сякаш отново имах семейство. Не усещах това като работа. Бях там, за да защитя и двете ви, а чувствата винаги пречат при изпълнението на задълженията. Трябваше да не обърна внимание на Сара, когато ме помоли известно време да стоя далеч от вас. Обаче аз прекалено много се интересувах от нейните чувства и мисли. Няма да допусна отново тази грешка. Не и с теб, Мегън. Затова и казах на Филип да ти каже, че е наполовина брат на майка ти — за да може да те склони да смениш фамилията си от Натан на Блеър. Трябваше да те скрия след смъртта на Сара.

— Филип ми каза, че двамата трябва заедно да сложим ново начало и че вече ще сме семейство. — Тя трепереше. Не искаше да повярва на Грейди. Не искаше да омеква. — Не се налага да се тревожиш за моите чувства. Трябва да се погрижиш да стигна до Молино.

— За да го убиеш?

Убийство. Думата беше грозна, беше й чужда. Беше прекарала години в обучение как да спасява човешки животи, а ето, че сега имаше намерение да убие. Поклати глава.

— Виждаш ли? Това не е лесен избор за човек като теб.

— Но той уби майка ми. Филип може никога да не излезе от комата. Решението не е чак толкова трудно. Можеш да ми помогнеш, нали?

— Да, но винаги и за всичко трябва да се плати някаква цена. Ще ти помогна, ако и ти ми помогнеш. Обещавам да заловим Молино.

Цена. И преди беше споменавал, че му е необходима помощ.

— Какво искаш да направя?

— Търся определен предмет. И вярвам, че можеш да ми помогнеш да го намеря.

Тя смръщи вежди.

— Аз не съм като майка си. Не мога да намирам хора или неща.

— Всъщност Намирането е често срещан талант. То често придружава по-съществените такива. Човек никога не може да каже какъв талант ще изскочи. — Сви рамене. — Не разчитам да си наследила точно този. Аз имам нужда само от Слушател. И това ще бъде достатъчно.

Тя потрепери при спомена за мъчителното преживяване в пещерата. И той искаше тя отново да се изложи на тази травма?

— Вероятно ще е още по-зле отпреди, по-лошо от всичко преживяно от теб досега. — Той наблюдаваше внимателно изражението й. — Струва ли си, как мислиш?

Мили боже, разбира се, че си струваше. Би могла да понесе всичко, ако това означава да стигне до Молино. Неговото гротескно присъствие хвърляше сянка над целия й живот.

— Няма да съм твоята кукла на конци. Няма да направя нищо, което е аморално според моите критерии.

— Тогава ще трябва да се уверя, че ти ще останеш част от проекта, като се погрижа всичко да бъде чисто, или ще се наложи да те примамя към тъмната страна. — Продължи забързано: — Ще трябва веднага да тръгнем оттук. Хората на Молино те наблюдават, а аз искам да се движиш свободно. Изненадан съм, че не е предприел нов ход след стрелбата, в която беше улучен Филип. Няма да му дадем друг шанс.

— Къде ще отидем?

— Във Франция. Говориш ли френски?

— Колкото съм научила в гимназията. Но и много съм забравила. Ще имам ли нужда от този език?

— Не знам.

— А и нямам паспорт.

— Няма проблеми. Вече съм ти приготвил.

Спомни си думите на Филип, че Грейди подготвил всички необходими документи, които да докажат, че той е неин чичо.

— Колко удобно. Трябва да си бил много сигурен в мен.

— Не, но обичам винаги да съм подготвен. Като момчетата скаути.

Седнал там, небрежно отпуснат, мургав и тъмнокос, той й напомняше за забележката, която майка й беше направила за него — приличаше на принц от Ренесанса, притежаваше и смъртоносното излъчване на онази епоха.

— Ти определено не си момче скаут. — Бутна стола си назад. — Отивам да си приготвя багажа и да се обадя в болницата, за да им кажа, че се налага да взема непредвиден отпуск. Ще съм готова след час.

Той кимна.

— Аз самият трябва да уредя някои неща.

Тя тръгна към вратата.

— Което означава, че не си напълно готов. — На прага се спря, обърна се и го погледна. — Истината ли ми каза, Грейди?

— Абсолютно.

Погледът й внимателно се плъзгаше по лицето му, изучаваше го.

— Но не ми каза всичко, нали?

Той мълча няколко секунди.

— Трябваше да се досетя, че ще усетиш. Не, не ти казах всичко.

— Защо?

— Не е в мой интерес. А и като не знаеш някои неща, няма да си изложена на опасност.

Нямаше да й каже нищо повече.

— Ще открия всичко, Грейди.

— Не се съмнявам. Но не сега, не и от мен.

— Мога да направя това част от сделката.

— Не сега, Мегън — каза той тихо, но категорично.

Тя се поколеба. Нямаше желание да спори с него в момента. Вярваше, че й беше казал истината. Останалото можеше да почака, докато не постигне по-голям контрол над себе си и над ситуацията.

— Ще разбера всичко, Грейди. И по-добре да си подготвен за това, момче скаут.

Премина коридора с широки крачки и затръшна след себе си вратата на спалнята.